Димитър Спространов
Охридска пролет (50)

L

Небето беше надвиснало тъмно и мрачно над стария град. Носеха се сиви кълбести облаци, подгонени от вятъра. Той връхлиташе и напираше с ярост. Разклащаше зелените води на езерото, сякаш ги изтръгваше от дъното му, и вдигаше големи настръхнали дълги. Те се гонеха, надваряха, развяваха белите си гриви като необуздани коне и с рев се разбиваха в брега. И Галичица, и Петрино бяха смръщили чела. Тревога и неспокойно очакване бяха легнали над града.

Към чаршията се стичаха мъже и жени, деца и старци — осъдените щяха да бъдат откарани на заточение. Изпращачите се спущаха по стръмните улички. Край къщите на главната улица се беше стекъл целият град.

От затвора горе, край езерото, се зададе конната и пеша стража. Низамите, възседнали дорестите си, с дълги опашки коне, с къси пушки, опрени на коленете, вървяха напред и разчистваха пътя. След тях със заредени пушки и натъкнати ножове крачеха заптиетата и обграждаха купчината осъдени. В челната редица вървеше Ангел Момиров, вирнал гордо глава, с пребледняло, но светло лице. До него крачеше Марко златарят — стъпката му беше равна, спокойна. Той сякаш не отиваше на заточение в далечна, незнайна страна, от която може би нямаше да се върне, а в златарския си дюкян, за да подкачи всекидневната си работа — да продължи плетката на недовършената снощи сребърна гривна, да изкове цветята на започнатата пафта. До него, малко замислен, със зареян поглед и някаква чудна, детска усмивка на уста, вървеше стрико Климе Рудар. Те крачеха и с всяка стъпка тежко, грозно прозвъняваха веригите им. Звънът им болно се отекваше в сърцата на охридчаните.

Между изпращачите беше застанала Ракида, притихнала, подгърбавена, със сухи, изплакали сълзите си очи. До нея се беше изправила Бисера — лицето й изглеждаше восъчно под бухналите й черни коси. Очите й гледаха трескави — тя чакаше да види баща си и първата си обич, да ги види може би за последен път. Тя поддържаше майка си, която едвам се крепеше на крака — газеше я люта огница. Фания, макар и болна, съсипана от грижи и мъка, беше излязла да се прости със своя скъп и предан стопанин. До трите съкрушени от скръб жени бе застанал Трайко — лицето му беше изтъняло, очите му — хлътнали.

Навалицата се раздвижи, по нея премина неясна тръпка на колебание. Един мъж на средна пора се престраши и приближи конвоираните, подаде им няколко дребни пари и рече: „На добър ви час.“ Примера му последва друг, който прошепна: „Няма да ви забравим“ — и им подаде нещо — кръпче или рало чорапи да им се намерят из дългия път. И така, тълпяха се около тях и се надпреварваха мъже и жени да им подават подаръци за изпроводяк. Чуваха се гласове:

— Кутриге, за нас отиват!

— Страдат за род и вяра!

— Бориха се за правда и свобода!

Гласовете бяха дрезгави, пресипнали, някои с мъка сдържаха сълзите си, други вдигаха ръце и бършеха разплаканите си очи.

Облаците се гонеха тъмни, грозни. Врановете с гняв и ярост се блъскаха в брега, заливаха го белите им гриви, хвърчаха порой пръски. Ревяха вълните, сякаш мълвяха някаква закана. Бягаха облаците в надпревара, носеха се като главоломен сипей. Кобно мълчаха Петрино и Галичица…

Заптиетата с мъка задържаха неспокойната, напираща навалица — обичай беше да се дават подаръци на осъдените и откарваните на заточение и те не можеха да се противопоставят. Купчината мъже с белезници на ръцете и тежки железа на краката приближи до мястото, където бяха застанали Ракида и Бисера. Осъдените намалиха крачките си.

Ракида се приближи до Ангела, прегърна го, целуна го и с разтреперан глас прошепна:

— Златниот да ми те зачува!…

— Майко, никога няма да те забравя…

Тя се залюля, стори й се, че земята се продъни под нея, но я прихванаха нечии ръце и я задържаха. По сбръчканото й лице се търколи сълза.

Пристъпиха Фания и Бисера, която поддържаше майка си. Фания протегна ръце към мъжа си и изхлипа:

— Марко, стопане мой! — и се притисна до гърдите му.

Той я прегърна, потупа я по рамото и със задавен глас каза:

— Фанийо, пази си здравето… И това ще мине…

Марковица с мъка се откъсна от мъжа си, отново избухна в плач и се отпусна в ръцете на Ракида.

Бисера целуна ръка на баща си, гушна се в обятията му и можа само да каже:

— Татко, татко…

Марко Фиданчев прехапа устна, ръката му мина по главата на любимото му чедо и белезниците му издрънчаха. Той въздъхна дълбоко и твърдо издума:

— Бъди смела, дъще… Пази майка си… Добър е господ, пак ще се видим.

Бисера с помътен, почти безумен поглед се загледа в Ангела. Очите им се срещнаха — в тях имаше и милост, и обич, и галба. Тя се поколеба, пръхна като подплашена птица и пламнала цяла от свян, падна в обятията му. Той я целуна, леко я отблъсна от себе си и прошепна:

— Докато съм жив, ще те нося в сърцето си.

Тя едва чуто промълви:

— Ще те чакам… Ще те чакам…

Едно заптие я блъсна и дръпна настрана.

Трайко не се изплаши от приклада на заптието, подскочи и се намери до баща си:

— Татко, и аз съм тука… Нямай грижа за мене…

— Синко, бъди юнак — рече клисарят и целуна сина си по главата.

— Татко, и аз като тебе няма да забравя рода си и вярата си. — Думите му прозвучаха смели като клетва. Изведнъж лицето на момчето просия, то се усмихна и прошепна: — Ще ударя камбаната на черквата.

В първия миг стрико Климе не можа да разбере какво иска да каже син му, но очите му широко се разтвориха, озари ги светлина и той почти извика:

— Удари, Трайко, камбаната на свети Климента. Така я удари, че да се чуе по цяло Българско…

Момчето подскочи, затича се, гмурна се в навалицата и се загуби.

В това време, изправен до един от прозорците на старата къща на Робевци, бе застанал докторът. Той отдалече изпращаше другарите си — очите му бяха тъжни и замислени. Костадин гледаше заточениците, виждаше скръбта на народа по тях, безграничната му обич и една мисъл осени съзнанието му — всяко мъченичество за правда и свобода води към безсмъртие. Сърцето му се сви от болка, че и той не е там, при другарите си, на път за далечна и незнайна страна. Той пресегна с ръка, хвана пердето на прозореца и го смачка.

Вятърът стенеше, гонеха се като бесни облаците, езерото блъскаше неистово вълните си в брега и то клокочеше, кипеше. И сред воя на вятъра се чуваха плачове и ридания, мнозина вдигаха ръце и бършеха сълзите си.

Ангел се спря, вдигна ръка, белезниците му издрънчаха и се провикна:

— Братя, ние може да загинем, но народ не гине… След нашата Завера ще поникнат нови завери и ще покрият цялата македонска земя. Ние сме първият повей и след охридската пролет ще дойде македонското лято и Македония ке бидит слободна… — и той запя:

Не щеме ний богатство,

не щеме ний пари,

ний искаме свобода,

човешки правдини.

Гласът му се понесе силен, мощен — по-силен от вятъра, по-мощен от брановете, що се блъскаха в брега. Другарите му подеха песента. Навалицата трепна, огнена вълна премина по нея и песента беше подета от всички изпращачи — тя се понесе страхотна, стихийна. Емнаха песента старите къщи, блъсна се в крепостните стени на Самуила и се отекна страшна, величава. Понесоха я вятърът и вълните на езерото, грабнаха я Петрино и Галичица, върна я Мокра и я препратиха на своите братя и сестри — братски привет на Рила, Родопите и Пирин, на стария побащим Балкана — и заедно с тях запя цялата българска земя.

Заптиетата се стъписаха, но бързо се съвзеха — те заблъскаха гражданите, прикладите им се посипаха по гърбовете на заточениците, но песента не спираше. В тоя миг се разнесе камбанен звън — заби камбаната на св. Климент. Всички трепнаха — тя биеше в неуречен час — и си рекоха: „Те вършеха неговото дело и Златниот не ги забрави…“ Той пращаше на страдалците за свобода своя благослов — за тяхна утеха и за назидание на тия, които оставаха. А камбаната биеше, блъскаше нейното желязно сърце и звуците се сливаха с бунтовнита песен. И песента, и камбанният звън се прегръщаха с рева на вятъра и след Охридската пролет възвестяваха Македонското лято. И земята и небето, и живите и мъртвите викаха: „Македония ке бидит слободна!“