Димитър Спространов
Охридска пролет (5)

V

На вратата на Неданови се потропа. Преди да отвори, сърцето на Търпена се сви — кой ли тропаше така рано, свой или чужд, не идваше ли пак Оломан бег с псетата си — Сафедин и Емин? Престраши се, отвори и като погледна, се успокои — пред нея, свит, помръкнал, стоеше Риза, той по-скоро приличаше на сянка, отколкото на жив човек. Съседът им поздрави и едва чуто промълви:

— Стрино Търпено, тука ли е Недан?

— Тука е. Какво има? — неспокойно попита тя.

— Таксират, голям таксират.

— Какво се е случило?

— Тахир ми е болен, няма да го бъде, аллах ще ми го вземе — с глас, пълен с мъка и отчаяние, отговори покрусеният баща.

Зад Търпена разгърден, чорлав се показа Недан. Той бе чул последните думи на съседа си и каза:

— Не думай така, Риза — бог е милостив. Той ще се смили и над детето, и над теб.

Сякаш окуражен от думите на Недан, нещо трепна по лицето на бащата на Тахир и по устните му премина сянка от усмивка:

— Чул те аллах… Помолих бега да ми даде кон да отведа момчето до града, да го покажа на екимина Робе ефенди, не рачи, изгони ме като куче. Вие сте ми последната надежда. Дайте ми един от вашите коне.

— Това да ти е грижата, комшу.

— Бива, бива — почти едновременно се провикнаха Недан и Търпена.

— Ще ми дадете кон? — изненадан, като че ли неочаквал тая отзивчивост, почти извика Риза и лицето му се поотпусна.

— Не кон, а колата ще ти дадем, с колата ще бъде по-добре. Ще постелем малко слама, една черга… Китан ще ви откара — отмерено, със съчувствие и искрена готовност каза Недан.

— Дума да не става, Риза — обади се и Търпена, като добродушно се усмихна. — Свой своя не храни, горко, който го няма. Ние сме съседи, по-свои сме и от роднини. Ако ние не си помагаме…

Риза ги изгледа учуден — готовността да му помогнат искрено го трогна и с разтреперан глас каза:

— Аллах ми е свидетел — при нужда и аз няма да ви забравя…

Недан нищо не каза на тия думи, само се провикна:

— Китане, Звездо…

На повикването на баща си се отзоваха и двамата. Очите им гледаха тревожни, питащи — защо ли е дошъл Риза толкова рано? Но баща им побърза да разсее тревогата им:

— Китане, изведи конете и ги впрегни в колата, а ти, Звездо, донеси малко слама, та я застели, а върху нея хвърли едно веленце, сложи и няколко перници. — Той погледна сина си и продължи: — Ще откараш Риза и малкия Тахир до града, болен е, да го прегледа екиминът Костадин Робев.

— Такава ли била работата? — весело се провикна Китан.

— Не бери грижа, Риза — и слама ще настеля, и веленце ще хвърля, и перници ще наредя — да му е мекичко на Тахир, да не му друса, същинска колибка ще му направя — живо, сякаш чуруликаше, издума и Звезда.

Младите хора бързо се заловиха за работа. Китан изкара колата, провери дали са смазани главините, дали окът държи здраво, а после изведе от обора двете кончета — не бяха едри, среден ръст, но охранени и добре гледани. Баща му и той бяха добри домакини, обичаха и се грижеха за добитъка си — и на двата коня косъмът лъщеше, а гривите им се спускаха на дълги плитки. Звезда донесе един наръч слама и застла колата, после изнесе едно меко топло веленце с дълги ресни и няколко възглавници, които внимателно нареди в колата.

В това време Риза отиде да донесе Тахир. Скоро той се върна, придружен от Айше, жена си, която носеше болното момче на ръце. Детето беше клюмнало главичка, притворило очи, а по челцето му изпод кърпата, с която беше завита главата му, се подаваше кичур сплъстена черна коса. Личеше, че детето гори в огън.

Риза протегна ръце, за да поеме детето, но Търпена го спря, като се обърна към Айше:

— Хайде, Айше, качвай се и ти.

— И аз ли? — попита ханъмата и очите й светнаха под черния износен яшмак.

— И ти, и ти, дете от майка не се дели… То не е мъжка работа — каза старата жена и съчувствено погледна туркинята.

— Да си ми жива и здрава, Неданице, аллах добро да ви даде — зарадвана и трогната, издума Айше.

— Ех, то се видяло нашето добро… Само да е здраве… — въздъхна стопанката.

Качиха се и тримата в колата — в дъното се настани Айше, за да бъде по-широко и по-удобно на детето. Риза се засуети, сякаш едва сега се сети нещо, и разтревожен, като на себе си каза:

— А кой ще пази къщата?

— Нали ние сме тука — успокои го Недан.

— Мислете за Тахир, за детето… Другото ще се нареди — обади се и стрина Търпена.

Китан и Риза седнаха отпред, на седалището. Момъкът взе поводите и се канеше да подвикне на конете, да ги подкара, когато баща му се приближи до колата и подаде нещо на съседа си.

— Вземи да ти се намират… там, за екимина, за лекове…

Риза взе несъзнателно това, което му подаваше старият човек, и го погледна.

— Цяла лира… Недане, братко, цял живот да работя, няма да мога да ти я върна.

— Ти и челядта ти да сте живи — махна с ръка Недан и се обърна към сина си: — Китане, ще караш право у Момирови. Нагласете там детето и веднага извикай екимина… Риза, те са наши добри приятели, добри люде — няма да имаш гайле за нищо…

Дядо Недан беше застанал до колата и сложил ръка на ритлата. Изведнъж Риза грабна ръката му и понечи да я целуне, но старият мъж бързо я отдръпна, а Айше с края на фереджето си обърса една сълза, която се беше търколила по бледото й измъчено лице.

Китан подкара конете. Малкият проплака, но майка му го притисна до гърдите си, полюля го и детето се успокои. Домакините се провикнаха:

— А на добър час!

— Со живо, со здраво пак да се видим.

Изпратиха ги и останаха на двора, докато колата се скри зад първия завой на пътя.

Китан и Риза мълчаха, само от време на време разменяха по някоя дума. Тахир заспа в скута на майка си и не се обаждаше вече. Тя сегиз-тогиз попипваше челцето му, за да види дали още гори, оправяше черния кичур коси и тъжно поклащаше глава. Китан си мислеше за свадата с Оломан и се питаше как ли ще си отмъсти бегът — знаеше, че няма да му прости дързостта и обидата, която му нанесе. Риза го глождеха думите на господаря му: истина ли беше това, което му каза, или не — негово ли беше детето, или от бега? Тая мисъл го пареше като нажежено желязо и болка и люта ненавист се надигаха в душата му. Бегът отказа да му даде кон, за да отведе детето в града, а Неданови го посрещнаха като брат и му дадоха не кон, а цяла кола, че и цяла лира отгоре. Единият беше правоверен, а те гяури, но имаха повече сърце и човещина. Какво ги делеше — и той, и те бяха слуги, ратаи на бега, и той, и те еднакво теглеха от неговата ненаситна жажда за богатство и имот, от неговото своеволие и жестокост. Всички господари са едни, едно е и теглото на сиромасите — все едно дали са правоверни, или християни.

Влязоха в града. Колата затрака, копитата заудряха по калдъръма. Китан вкара колата направо в дома на Момирови. Посрещна ги Ракида. Той поздрави и малко стеснен, като свали кепето си, каза:

— Аз съм синът на Недан Моисов от Топола.

— А, ти ли си, Китане? Какъв юнак си станал — не можах да те позная. — Старата жена се позагледа в него, измери го с очи и додаде: — Одрал си кожата на баща си…

Китан, като се позапъваше и стискаше калпака си, се опита да обясни защо е дошъл и кои са хората с него:

— Момчето на нашия съсед и приятел Риза е болно… Докарах го да го види екиминът Костадин Робев… Неканени гости…

Ракида го прекъсна:

— Много хубаво, много хубаво… — топла, приветлива усмивка се разля по старческото й, но още запазено лице. Тя пое Тахир от ръцете на Айше, помогна й да слезе от колата и като се усмихна отново, каза: — А добре сте дошли… Бъдете като у дома си… Докато момчето не оздравее, няма да ви пусна. — Погледна болното, леко го погали по челото и замислена продължи: — Гори… Цялото е в огън… Нищо му няма, ще му мине — като на кученце…

Айше я погледна с кротките си тъжни очи и въздъхна:

— Дано аллах те чуе.

Момирица покани ханъмата в къщи и я отведе в стаята за гости. Бързо излезе и скоро се върна с чаша топло мляко за болното дете:

— Да си пийне и да се посгрее… Огницата бяга от топлото…

Настани Тахир на миндера, подложи под клюмналата му главичка възглавница, грижливо го зави с една китена черга, каза на майка му да си полегне и тя, за да си почине от пътя. После отново излезе на двора и нареди на Риза да разпрегне и вкара конете в обора, а Китан да повика екимина. Той, без да чака да му се повтори, изскочи от вратата.

Китан скоро се върна, придружен от доктор Робев. Той беше мъж на средна пора, облечен алафранга. Носеше късо черно сетре, а врата му опасваше бяла яка с малка връзка, кацнала като черна пеперуда. Панталоните му бяха широки и падаха върху тежките му юфтени обуща. Облеклото му беше изискано и спретнато, но говореше за някаква небрежност, която подсказваше, че докторът не мари много за външността си. Лицето му беше продълговато, с остра волева брада. Челото му беше високо, изпъкнало и заемаше почти цялото теме, обградено от меки, равни коси. Веждите му бяха плътни, рунтави и под тях гледаха очите му, потънали в орбитите, със съсредоточен и остър поглед — те говореха за голяма и дълбока мисъл. Над свитите, почти стиснати устни се чернееха плътните му мустаци, подстригани по европейски. В това съсредоточено, спокойно лице имаше нещо, което правеше неотразимо впечатление и не се забравяше — личеше, че докторът беше човек, затворен в себе си и в мислите си.

Докторът първо подаде на детето голяма бучка небет-шекер. Той винаги носеше в джоба си от тая препечена захар и даваше от нея на болните деца, за да ги успокои и спечели доверието им. Малкият се поколеба, погледна майка си и плахо протегна слабата си ръчичка към предлаганото лакомство — по изнуреното му и зачервено личице се плъзна слаба усмивка и угасна.

Доктор Робев внимателно прегледа детето, даде нарежданията си и остави някакви прахчета. Той успокои Айше и й каза, че след няколко дни Тахир ще бъде здрав и ще играе на челик, и добродушно се усмихна. Кадъната го погледна недоверчиво, но и с благодарност. Той каза, че пак ще намине да види болното.

На двора го чакаше Риза, смален, смазан, и плахо попита:

— Опасно ли е, еким ефенди?

— Няма нищо страшно… — отговори докторът на угрижения баща. — Казах на ханъмата какво да направите на болното, оставих и едни прахчета… След няколко дни детето ще бъде на крак.

— Сполай ти, ефенди — каза Риза и лицето му се отпусна, тиха усмивка трепна по сухите му загорели устни. Той бръкна в пояса си, понечи да извади кесията си, но докторът го възпря:

— Няма нужда… Ти си сиромах човек.

Очите на Риза широко се разтвориха. Той недоумяваше — екиминът си беше направил труда да дойде, прегледа детето, остави някакви лекове, обеща да го излекува, а не ще никакви пари. И развълнуван, можа само да издума:

— Аллах да те възнагради, еким ефенди.

Доктор Робев се сбогува с Риза и се отправи към пътната порта — там се срещнаха с Ангел Момиров. Китан, който изпращаше доктора, с няколко думи му каза какво се бе случило. Стопанинът отговори, че се радва на неканените гости, и ги прие така топло и сърдечно, както и майка му Ракида. Като се здрависа с Робева, той каза:

— Тъкмо се канех да мина към вас, докторе. Щях да те помоля за една услуга.

— Казвай, стига да мога да ти бъда полезен.

Ангел позамълча и весело подвикна:

— Можеш, можеш… Искам стройник да ми бъдеш.

— Това да се чува. Коя е момата?

— Бисера, на Марко Фиданче златарина керката.

Докторът се поспря, измери го с поглед и радостно се усмихна:

— Добре си улучил… Ако бях на твоите години, и аз щях нея да избера. Добра е момата — от сой, хубава, къщовница.

— Благодаря ти, докторе.

— Намини да се видим. Отдавна не си идвал към дома. Пък за другото — ще го наредим…

Младият човек, видимо зарадван от готовността на доктора да отиде у Фиданчевци и да му поиска Бисера, каза:

— Ще намина… — Но зает със своята мисъл, която го радваше и вълнуваше, додаде: — Ще помоля и стрико Климе Рудар, клисаря, и той да дойде с тебе, да ми бъде вторият стройник.

— Може, може — съгласи се докторът и като размаха бастуна си, заслиза по стръмната улица.

Домакинът влезе в къщи да поздрави неканените си гости с добре дошли — израдва им се като на свои люде. Той се ръкува с Риза, каза му, че могат да останат, докато детето оздравее, но гостът му отговори, че трябва да се върне в кулата, не бил се обадил на бега и ако го подири, може люто да си изпати. Ангел не отиде при ханъмата, защото това не беше прието. Той поговори с Китана за работите на село, разпита го за домашните му. Следобед, когато майка му добре ги нахрани, изпрати двамата гости за Топола. А на сърцето му беше весело — беше намерил единия стройник, трябваше да поговори с втория — със стрико Климе клисаря.

Когато колата излезе от двора на Момирови, слънцето клонеше към Мокра, а езерото светлееше, скътано сред планините като голям бисер.