Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Four Blondes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
3Mag (2016)

Издание:

Автор: Кандис Бушнел

Заглавие: Четири блондинки

Преводач: Пенка Стефанова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“

Технически редактор: Емил Танов

Коректор: Марийка Тодорова

ISBN: 954-771-065-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1852

История

  1. — Добавяне

Неомъжена

I

В Ню Йорк имаме една поговорка: английските момичета, които в Лондон се смятат за красавици, в Ню Йорк са просто „хубавки“, а американските момичета, които в Ню Йорк са „привлекателни“, в Лондон са красавици. И в това долу-горе се заключава цялата разлика между Живота в Ню Йорк и Живота в Лондон. В Лондон, ако си привлекателно, мило момиче с известна индивидуалност и кариера, можеш да срещнеш някой мъж, да походите и — ако желаеш — да се омъжиш за него. В Ню Йорк пък може да си красавица с тяло като на Синди Кроуфорд и бляскава кариера, и пак да не можеш дори гадже да си хванеш.

Може би защото англичанките наистина умеят да ловят мъжете — и го правят, въпреки мижавите си коси, нелакирани нокти и отпуснати бедра — и по отношение на връзките притежават някаква дразнеща самонадеяност. Наскоро имах среща с една от тези жени в Ню Йорк. Докато седеше, ядеше сандвич с пушена сьомга и ме интервюираше за живота ми (който в моите уши започваше да звучи все по-окаяно), погледът ми неизбежно бе привлечен от годежния пръстен с голям сапфир, до който имаше обсипана със сапфирчета венчална халка.

Нямаше причина да я намразвам за това, но я намразих.

— Да видим — каза тя, като погледна към касетофончето си. — В момента има ли някой мъж в живота ви?

— Не-е-е — отвърнах, макар че току-що бях скъсала с един, който след шест месеца ходене отказа да се ожени за мен. Май точните му думи бяха: „Искам да се оженя някой ден, но не и за теб.“

Добре де, може би го попритиснах малко. Но той пък обичаше да седи вечер у дома и да гледа филми с кунгфу. И когато се опитвах да поговоря с него, той казваше: „Ш-ш-ш-т. Сега Скакалеца ще научи един важен урок.“ След като това се повтори няколко пъти, осъзнах, че „Скакалеца“ наистина бе научила един урок: като стигнеш възрастта на Скакалеца, няма абсолютно никаква причина да бъдеш с мъж, който гледа филми с кунгфу, освен ако не си омъжена за него.

Но нямаше причини да казвам това на английската журналистка.

— Колко… интересно — отбеляза тя. — А аз съм омъжена от шест години.

— Така ли — казах.

Отпих глътка „Блъди Мери“ и се запитах дали не започвам да се напивам.

— Е, ако живеехте в Ню Йорк — продължих, — нямаше да бъдете. Всъщност, ако живеехте в Ню Йорк, вероятно щяхте да обитавате някой тесен едностаен апартамент и да страдате по някой смотаняк, с когото сте спали три пъти. — А-ха. Скакалецът започваше да се разгорещява. — Точно когато си помислите, че може би вече имате връзка, мъжът ще ви се обади, за да ви каже, че не желае да поема никакви задължения. Всъщност точните му думи ще са: „Не искам да се регистрирам.“

Поръчах си още едно „Блъди Мери“.

— Обвързването тук е мистерия — казах.

— Не и в Лондон — отвърна английската журналистка. — Мъжете в Лондон — англичаните — е, те са по-добри от американците. По… — Лицето й доби онова отвратително изражение, което може да се нарече само „мечтателно“. После продължи: — Стабилни. Интересуват се от връзки. Харесват ги. Англичаните излъчват… уют.

— Искате да кажете… също като малките котенца? — попитах.

Английската журналистка ми се усмихна снизходително.

— А сега да видим. Вие сте на… колко?

— Четиридесет — прошепнах.

— Точно така. Значи трябва вече да сте осъзнали, че вероятно ще останете сама до края на живота си.

И така се случи, че месец по-късно Скакалеца хвана самолета за Лондон. По традицията на много американски героини преди нея, тя бе тръгнала към Англия да търси нещо, което очевидно не можеше да намери в Ню Йорк: съпруг.

Това, разбира се, бе тайният ми план.

Тъй като бях една от онези умни американски жени, толкова умни, че някак си винаги успяваха да се измъкнат от връзки с мъжете, аз естествено имах нужда от някакво прикритие. И го намерих: един голям английски вестник ми предлагаше смешна сума пари, за да изследвам секса в Лондон. Ако изобщо имаше такова нещо.

Поръчката бе от онези, които включваха обилни количества алкохол и много влачене по нощните барове — точно дейностите, в които се бях специализирала. Което вероятно бе основната причина да нямам съпруг.

Но имаше две неща, които ме тревожеха: Сексът и Смъртта.

Видите ли, преди години ходех с двама англичани. За нещастие и двамата се опитаха да ме убият — единият, като скочи от триметрова вълна със седем и половина метров „Крис Крафт“, който след това се разби в пристана (мъжът беше пиян); а другият като се опита да ме задуши с възглавница (той пък беше трезвен). Всъщност, когато се обадих на Джералд Удушвача, за да му кажа, че пристигам в Англия, отговорът му беше: „Добре. Сега поне ще мога да си довърша работата.“

Естествено, второто нещо, от което се страхувах, бе сексът. Постоянно чувах колко зле са англичаните в леглото. Общоприетото схващане бе, че те са пълен провал в три отношения: първо, пишките им са страшно малки. Второ, за тях любовната игра не съществува. И трето, свършват за около две минути. С други думи, всичките страдат от преждевременна еякулация. Ако англичанинът живееше в Ню Йорк, някоя разумна жена щеше да му намаже върха на пишката с крем за намаляване на чувствителността и да го принуди да прави секс в продължение на три часа, което вероятно ще накара горкия човек да хукне към психоаналитика си — но хей, това не е наш проблем. И все пак може в Англия да нямат кремове за намаляване на чувствителността. Или пък не им пука чак толкова за секса.

Реших да започна „проучването“ си, като отседна в дома на един мъж, известен като Лисицата. Лисицата бе един от най-изтъкнатите театрални режисьори и един от най-прословутите женкари в Лондон. Преди години съпругата на Лисицата, за която ми казаха, че в цял Лондон била известна с прякора Светицата, задето го търпяла, се развела с него, изтъквайки в иска причини от рода на системно прелюбодейство и скандално поведение. Освен всичко останало, скандалното поведение се изразявало и в това, че веднъж се прибрал в четири сутринта гол, закрил интимните си части с кредитна карта „Америкън Експрес“. И така, един вторник следобед пристигнах в къщата на Лисицата с три куфара „Луи Вюитон“, незнайно защо натъпкани с вечерни рокли от „Прада“, „Долче и Габана“ и „Гучи“ плюс един чифт маскировъчни панталони. Лисицата го нямаше, но там беше неговата икономка, която не говореше английски и гладеше някакви кърпи. След поредица ръкомахания започнах да схващам, че в къщата има само две спални и спалнята „за гости“ в момента е заета от един едър мъж и още по-едра бъчва вино и аз би трябвало да спя на леглото на Лисицата.

А-ха.

За щастие, тъкмо когато се готвех да отворя бутилка вино и да се натряскам, за да приема по-леко положението, пристигна Джейсън, асистентът на Лисицата. Джейсън бе двадесет и пет годишен, хубавичък и от някаква неопределима националност, макар да твърдеше, че е англичанин. Когато го попитах за така нареченото „спално разпределение“, той ме награби и каза:

— Недей да правиш секс с Лисицата. Прави секс с мен. Аз съм много по-добър в леглото.

— Джейсън — казах търпеливо. — Имал ли си някога приятелка?

— Ами в момента имам известни любовни неудачи — отвърна той.

След това взе да ми разправя надълго и нашироко за някакво момиче, в което бил влюбен и с което правили секс само веднъж, преди девет месеца. Срещнал я в една кръчма и макар че тя била лесбийка и била дошла с приятелката си, Джейсън някак я убедил да отиде с него в една хотелска стая, където тя го закопчала с белезници за леглото и правили „удивителен“ секс. На другата сутрин разбрал, че никога не е изпитвал такова нещо, влюбил се лудо в нея и оттогава не бил поглеждал друга, макар че обектът на желанията му отказвал да вдига телефона и да го вижда. Дори си сменила номера на клетъчния телефон.

— Какво мислиш, че трябва да направя? — попита ме той.

Известно време го гледах, сякаш беше мръднал. След това казах търпеливо:

— Джейсън, това е било само за една нощ. Не бива да се влюбваш, след като си преспал еднократно с лесбийка-садистка.

— Така ли? — попита Джейсън.

— Да — отвърнах.

— Защо?

— Защото… — започнах, но точно в този момент вратата се отвори и влезе Лисицата. Той прекоси тичешком и погледна страхливо през прозореца.

— Закъсняваш, шефе — каза Джейсън.

— Закъснявам? Закъснявам? Ще ти дам аз едно закъснение — запелтечи Лисицата. — Животът ми е истински кошмар. Никой ли не разбира това? Миранда пак е хукнала да ме преследва. Трябваше да тичам дотук чак от площад „Пикадили“, за да й се отскубна.

Очевидно го дебнеше последната му бивша приятелка, жена на име Миранда, актриса от една от пиесите му.

— Погледни това! — каза той, като размахваше омачкан лист хартия. — Изпрати ми го тази сутрин по факса. Каза, че ако не изпълня исканията й до полунощ, ще накара да ме арестуват.

Дръпнах листа от ръката му и го прочетох. На него имаше списък с вещи, които била оставила в апартамента му и си ги искала обратно. Списъкът включваше неща като „кухненска мивка“, „електрически крушки“ и „видеокасетки с Джулия Робъртс“.

— Като че ли й искам скапаните касетки с Джулия Робъртс. Не знае ли, че не мога да понасям Джулия Робъртс?

— Електрически крушки ли? — обадих се аз. — Не може ли да си купи?

— Точно! — рече Лисицата. — Най-сетне някой да разбере защо скъсах с нея!

Бъбривият англичанин

Същата вечер отидох в „Титаник“ за купона по случай рождения ден на Лисицата, където Скакалеца научи Урок номер 1 за англичаните: те просто не млъкват. „Титаник“ е типичен английски ресторант — шумен, пълен с пияни хора и толкова голям, че трябва да крещиш, за да водиш разговор. Разбира се, за англичанина това не е проблем. Нека ви обясня. В Ню Йорк жените трябва да „забавляват“ хетеросексуалните мъже. Налага се да четем вестници и списания или да ходим на кино, за да се впускаме успешно в „словесни гамбити“. Иначе мъжът: а) просто ще седи безучастно; б) ще говори за психологическите си проблеми или най-вероятно в) ще ти надуе главата с приказки за кариерата си. От друга страна, американците са добри в леглото, а англичаните се предполага, че не са. Всъщност съм убедена, че има правопропорционална зависимост между това да говориш прекалено много и да си зле в секса.

На бара се запознах с мъж на име Сони Снут, изключително добре изглеждащ фризьор.

— Страхотен цвят — каза той и когато го погледнах неразбиращо, добави: — На косата ви. Сигурно сте американка. От Ню Йорк. Там просто знаят как да докарват това пепеляворусо.

— Просто съм щастлива, че цялата ми коса си е на главата — отвърнах.

След това се засмях „Хар-хар-хар“ и той се засмя: „Хар-хар-хар“, и докато да кажеш „свирка“, той вече плямпаше за секс.

— Ето как стоят нещата — рече Сони. — Ако в Италия сексът е номер едно, в Лондон е номер седем. Когато не му пада секс, мъжът просто прави нещо друго. Но мъжете постоянно говорят за секс. Всъщност една от причините да правят секс е, за да могат да говорят за него на другия ден. Освен това го обсъждаме в най-малки подробности и порядъчно го украсяваме.

— Понякога — продължи той, — изпитваш желание да говориш за секса, докато го правиш. Например ако опитвате някаква странна поза, някак ти се иска да се обадиш по мобилния на приятелите си и да им кажеш: „Познайте какво правя сега!“

— Орален секс — подсказах аз.

— О, не — отвърна Сони и поклати глава. — Американците много си падат по тия неща. Но ние тук не ги правим.

На вечерята седнах до Питър, редактор на списание. Приятелката на Питър току-що се беше нанесла да живее с него и той не спираше да говори колко е щастлив.

— Познаваме се от десет години, разбира се — каза Питър. — Но една сутрин, когато се канеше да се върне в своя апартамент, тя просто каза: „Мисля, че трябва да живеем заедно.“ Веднага разбрах, че е права. Сега си купихме общ апартамент. Англичаните не се противопоставят така отявлено на брака и обвързването, както американците — заяви гордо той. — Тук е много лесно да си намериш постоянен партньор.

Да, стига да имаш на разположение десет години.

— Разбира се, не знам как би го приела една американка — продължи той. — Нали разбирате, американките са невротички по отношение на кариерите си, докато англичанките само по отношение на секса — каза Питър с тон, сякаш това бе много хубаво. — Англичанките не обичат секса. Е, може би биха го обичали, ако не смятаха, че мъжете искат само едно. — Може би беше заради шампанското, но Питър започваше да става, както казват англичаните, „необуздан“. — Англичанките страдат от някакъв недозрял феминизъм. Смятат, че са много непредубедени по отношение на секса, но в, един момент — хоп! — откриват, че имат същите задръжки като майките си.

— Е, може би за това си има причина — дръзнах да се обадя. — Може би ако спрете да говорите…

Питър веднага ме сряза.

— Жените смятат, че всяко приключение в спалнята е за удоволствие само на мъжа! — каза победоносно той.

Проблемът с бъбривите англичани продължи да ме преследва до нощен клуб „Чайна Уайт“, където опитах да намеря убежище в едно от уединените сепарета в марокански стил заедно с приятелката си Софи. Тя се занимаваше с правене на документални филми и живееше в Нотинг Хил. Тъкмо се бях облегнала на възглавниците с бутилка водка, когато вдигнах поглед и забелязах един висок, тъмнокос, поразително красив мъж. Макар да се предполага, че в Лондон такива неща не се случват, мъжът се приближи и седна до мен. И след това — дотам с „английската сдържаност“, — кълна се в Бога, тутакси се впусна в разговор за секса.

— Всички си мислят, че мъжът е виновен, задето жената не стига до оргазъм. Защо не могат да стигат до него като… като мъжете? — пита възмутено той.

— Всъщност могат — казах, като се питах дали това не е покана и ако е, какво трябва да направя по въпроса.

— О, да. Винаги казват, че могат, но когато си в леглото с жена, тя лежи като дърво, сякаш ти прави услуга…

— Виж, там, откъдето идвам, преодоляхме това още през шестдесетте — започнах аз и точно в този момент Софи се намеси.

— О, моля те! — сопна се тя. — Не го слушай. Първото, което прави англичанинът в леглото, е да се опита да те изчука отзад. Защото така са свикнали да правят секс. И всичките разправят, че англичанките не умеят да правят хубави свирки. Но то е само защото са свикнали да им ги правят… момчета!

Софи и красивият тъмнокос мъж седяха и се гледаха свирепо. Нямаше да имам нищо против, ако не се намирах между тях, а наистина не бях в настроение да попадам между шамари. За щастие в този момент Лисицата надникна при нас.

— О-о-о-о, здрасти, Саймън — каза той и присви очи. — Отдавна не сме се виждали.

— Така е. Е, аз… роди ми се бебе — отвърна Саймън.

— Браво на теб. При това положение може би ще престанеш да си бъбриш с моето гадже!

После Лисицата ме сграбчи за ръката и ме измъкна оттам.

— Слушай — каза той. — Прекарал съм по-голямата част от живота си сред хора, които знаят абсолютно всичко за абсолютно всичко и заслужават да бъдат затрити с ритници. Повечето хора са пълни отрепки. Повечето хора имат нужда някой да им обясни, че самото им съществуване е досада!

Лисицата продължи в този дух, докато не стигнахме до къщата му. Там настоя да седя с него до шест сутринта и да слушам някаква неясна кънтри музика. Че и да говоря за това. В един момент усетих, че имам нужда от сън. Също така осъзнах, че единственият начин да накарам Лисицата да млъкне, е да го упоя.

Да, ужасно съжалявам да кажа, че наистина се опитах да пусна няколко Ксанакса в чашата му с вино, но накрая нещо се обърка и аз изпаднах в безсъзнание.

На следващия следобед, когато се събудих, на долната табла на леглото бе закачена бележка: „Миличка, Шекспир е без значение, влюбен съм. Все още съм като луд след всичките тези часове. С обич, Лисицата. П. С. Не съм те докоснал.“

Англичаните просто са… толкова… сладки!

Безразборен секс? Не мисля…

Прекарах следващите няколко дни по обяди, вечери и нощни клубове. Странното в Лондон е, че макар всички да разправят, че имат работа, като че ли никой не работи. Тоест, как биха могли, след като обядът започва по пладне и свършва в четири? И обикновено включва няколко коктейла и две бутилки вино?

После оная Миранда се промъкна в апартамента на Лисицата и действително открадна всички крушки, така че когато трябваше да се облека, за да изляза вечерта, се наложи да го направя пипнешком.

После пък нямаше топла вода.

После пък си спомних, че все пак трябва да свърша нещо, като например работа, и се обадих на приятелката си Клер.

Клер се занимава с вътрешно обзавеждане — занимава се с това от пет години, откакто вторият й съпруг избяга с най-добрата й приятелка. Клер е единственото момиче без никакви ангажименти в Лондон. Тоест, не е имала истинско гадже от три години. Което я прави почетна нюйоркчанка в моята книга. Само че за разлика от повечето нюйоркчанки, Клер вече два пъти е била омъжена. А е само на тридесет и седем. За какво толкова имаше да се оплаква?

— Нека ти го представя по този начин — каза тя. — Не съм правила секс с някой нов от една година. Спала съм само със стари гаджета. Което всеки знае, че не се брои.

Уговорихме се да се срещнем в „Сохо Хаус“, един от онези частни клубове, в които хората ходят наместо ресторанти и барове.

Огледах групичките мъже и жени, всички от които изглеждаха в края на двадесетте и тридесетте, и очевидно всичките бяха облечени в различни оттенъци на сивото или черното, а дрехите им имаха вид сякаш току-що са извадени от коша за мръсно пране. Веднага разбрах, че не съм улучила облеклото — носех палто „Долче и Габана“ с боровинковочервена кожена яка. Всички пиеха и се смееха, но не ми изглеждаше някой да сваля някого.

— Господи — казах. — Чувствам се като отчаяна самотна жена.

Клер се озърна уплашено.

— Млъкни! Никога повече не го казвай. Жените в Лондон не са отчаяни. Хората тук не разбират подобни неща. Ще си помислят, че говорим сериозно. А ние нямаме мъже, защото не искаме.

— Не искаме ли? — попитах.

— Не. — Тя ме измери от глава до пети. — И съблечи това. Ще те помислят за проститутка. Само проститутките носят маркови дрехи. С кожа.

Добре.

— Коктейл? — попитах.

— Познаваш ме — каза Клер. — А, между другото реших да стана домакиня. Но без съпруг или деца. Казах ли ти за онази възхитителна машина за циклене на подове, която току-що си купих? Втора ръка, но е чудесна. Не мисля, че вече могат да се намерят такива.

В бара се натъкнахме на Хамиш и Джайлс, двама медийни типа от Нотинг Хил, които Клер познаваше. Хамиш имаше сладко бебешко личице и в момента се намираше на кръстопът в любовния си живот. Мъчеше се да реши дали да се ожени за приятелката си.

Междувременно Джайлс каза, че май ще се наложи да се откаже от безразборния секс, защото напоследък все налитал на жени, с които е спал, и нещата ставали „сложни“.

А-ха. Безразборен секс. Ето че вече стигаме донякъде.

Или поне така си мислех.

— Най-лошото в безразборния секс са котките — каза Джайлс. — Всички неомъжени жени имат котки!

— Може ли да говорим за моята приятелка? — попита Хамиш. — Не знам какво да направя. Тя заплашва, че ще ме напусне…

— Котките са нещо крайно отблъскващо — продължи Джайлс. Очевидно прекалено много пъти е обсъждал проблема с приятелката. — Веднъж бях решил да изляза с една жена, а Хамиш ми каза: „Не ставай смешен, Джайлс. Тя има котка.“ И проблемът не е толкова в котките, колкото в начина, по който говорят за тях. „О-о-о-о, виж мъничката Пу-Пу!“ Отвратително е. — Джайлс отпива от водката си. — Не съм усвоил тая работа с връзките. Но предпочитам да имам приятелка. В Лондон нямаме гаджета. Просто излизаме заедно. И в Лондон гушкането е като първоначална вноска за джиджи-биджи. Щом започнете да се гушкате, знаеш, че си вътре. А в Ню Йорк не е така.

Съгласих се, изтъквайки, че в Ню Йорк е напълно възможно да целунеш някого, а след това да кажеш „чао“ и повече никога да не се видите. Ако все пак се видите, се смята за добър тон да се престориш, че гушкане никога не е имало. Това правило важи и ако сте отишли по-далеч и действително сте правили джиджи-биджи.

— О, тук ние имаме някакво фалшиво кавалерство — каза Джайлс. Звучеше, сякаш го бе малко яд за това. — На следващата сутрин мъжът казва: „Много ти благодаря. Беше прекрасно джиджи-биджи“, но това всъщност нищо не означава.

— Ще ви кажа всичко за секса, но само ако след това ме посъветвате какво да правя с приятелката си! — рече Хамиш.

Всички го погледнахме.

— Ами британците имат лошата репутация, че са скапани в леглото — каза Хамиш някак отчаяно. — Но аз мисля, че ставаме все по-добри. Опитваме някаква любовна игра и видите ли, имаме желание да правим и орален секс. Аз самият положих усилие да бъда по-добър в леглото. Прочетох женските списания на майка си, за да разбера какво да правя.

— Да, ама там няма картинки с клитори — обади се Джайлс.

Тази забележка бе толкова достойна за съжаление, че не знаех какво да кажа.

— Не мога да правя безразборен секс, защото никакъв ме няма в след-след-любовната игра — каза Хамиш. — Трябва ли да се обадиш? И какво трябва да кажеш, ако се обадиш? Още не съм стигнал до тази глава в упътването.

— Направо ти трябва телефонен секретар — рече Джайлс.

— В действителност отвътре представлявам трепереща маса — продължи Хамиш. — Не умея да бъда приятел с жената след това, което е тъпо, понеже ако сте приятели, си оставяш вратичка за малко джиджи-биджи половин година по-късно.

— Да му се не види, цялата тая работа е прекалено сложна — каза Джайлс. — Сега се опитвам да правя джиджи-биджи с момичета, с които мисля, че може да се получи по-трайна връзка. Много е важно да ги подбираш добре. А и искам да имам деца. Всъщност отчаяно го желая. Искам деца, откакто станах на шестнадесет.

— А, добре, че ми напомни. Трябва да се връщам у дома. При приятелката си — рече Хамиш.

— Защо толкова държите на брака и децата? — попитах.

— Откъде да знам? — отговори Джайлс. — Такива сме си англичаните. Няма ни много по анализите. Не ходим на психоаналитици. — Той направи пауза и погледна към Клер. — Хей, а ти имаш ли котки?

Тръгнахме си.

— Видя ли какво имам предвид? — рече Клер. — Лондон е направо невъзможен. Бих заминала за Ню Йорк, но ме е страх да летя. Защо не дойдеш у дома за по едно питие преди лягане и ще ти покажа новата си машина за циклене на подове?

После пък получих телефонно обаждане. От онази Джуди. Предполагаемата ми редакторка от вестника. Която ми плащаше, за да напиша тъпия материал. Трябваше на следващия ден да обядвам с нея.

По мое мнение Джуди бе „типична“ англичанка. Имаше дълга кестенява коса на клечки и бледо лице без грим. Тя затрака с полуизгризаните си нокти по масата. Явно не беше от онези, които си губеха времето с празни приказки.

— Е — рече тя. — Какво научи за секса в Лондон?

— М-м-м… ъ-ъ… мога ли да получа коктейл? — попитах с надежда.

Тя кимна на келнера.

— И така? — каза настоятелно.

— Честно казано, никога не съм била в град, където половете да имат толкова пренебрежително отношение един към друг. Що се отнася до, а-а, действителния секс.

— Което ще рече?

— О, просто… — Погледнах я и си помислих: „Да му се не види!“ — Просто англичаните казват, че англичанките са ужасни в леглото и, обратно.

— Наистина ли? — попита тя. — Англичаните казват, че англичанките са зле в леглото?

Кимнах.

— Също така казват, че англичанките не умеят да правят свирки. — Огледах естествено съвършените си нокти. — Каква е тази вманиаченост по свирките, между другото?

— Държавните училища — процеди презрително тя.

— Също така казват, че… англичанките са космати и пет пари не дават за външността си.

Джуди се облегна назад, скръсти ръце и ме изгледа самодоволно. Плашеше ме. Нищо чудно, че вътрешно англичаните представляваха безволна трепереща маса.

— Англичанките не са като американките, това е вярно — каза тя. — Не ни пука за неща като боядисване на косата. Или ноктите. Тук нямаме време да си правим ноктите. Твърде сме заети.

„О, помислих си. А американките не са?“

— Мъжете и жените тук се разбират. — Тя се изсмя. — Англичаните разбират, че ние сме всичко, с което разполагат. С други думи, заклещени са с нас. И ако това не им харесва, е, тогава не получават никакъв секс.

— Това може да е хубаво — отвърнах. — За вас, искам да кажа.

Тя запали цигара. От носа й излезе дим.

— Струва ми се, че не провеждате никакво проучване.

— Чуйте — рекох. — Иска ми се да се отнеса разумно към това, но…

— Това не е достатъчно — прекъсна ме тя. — Ще трябва да намерите англичанин, ама истински англичанин, и да го изчукате. И не ми се обаждайте, докато не го направите!

Боже Господи! В момента можех да мисля само за нещастния си задник.