Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Four Blondes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
3Mag (2016)

Издание:

Автор: Кандис Бушнел

Заглавие: Четири блондинки

Преводач: Пенка Стефанова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“

Технически редактор: Емил Танов

Коректор: Марийка Тодорова

ISBN: 954-771-065-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1852

История

  1. — Добавяне

VIII

Возим се в една кола и Дайана кара твърде бързо. Знам, че ще се случи нещо лошо и ето че колата изхвръква от завоя и се прекатурва от някаква скала. Летим във въздуха сякаш цяла вечност, а отдолу има огромна циментова плоча и макар че това е сън, ще умрем. Не мога да повярвам, че още не съм се събудила. Дайана се обръща към мен и казва: „Искам да знаеш, че те обичам. Наистина те обичам.“ После ме сграбчва и ме прегръща, а аз не мога да повярвам, че ще умра в някакъв си шибан сън, което не би трябвало да се случва, и казвам: „И аз те обичам“, като се чудя какво ли ще е усещането, когато се стоварим върху цимента. Падаме все по-надолу и по-надолу и аз ще умра в този сън. Не означава ли това, че ще умра в реалния живот? Стоварваме се върху цимента и не е толкова зле, колкото си мислех, просто някак си се разплескваме върху него и попадаме в едно място с много коридори и синя светлина.

Добре. Вече сме мъртви, но трябва да вземем решение дали да се върнем или не.

Не знам какво да правя.

— Аз се връщам — казва Дайана.

— Ами аз? — питам. — Аз трябва ли да се върна?

— На твое място не бих го направила, скъпа — отвръща тя. — Лицето ти е малко… смляно.

И се засмива подличко.

 

 

Вероятно е единадесет предобед, когато се събуждам, свита в ембрионална поза, облечена в един от копринените халати на Дайана с бялото ми сако от „Гучи“ отгоре и без бельо. Дайана лежи по гръб в другата половина на леглото и диша тежко през устата. Между нас е дребничкият французин, чието име, мисля, е Фабиен и когото снощи повлякохме с нас от някаква яхта. На килима има катурната бутилка „Дом Периньон“. Изтърколвам се от леглото и запълзявам към бутилката. На дъното й още има малко шампанско. Сядам на пода и го изпивам така небрежно, че част от него потича по брадичката ми. Поглеждам към дребничкия французин, който може и да е швейцарец, и забелязвам, че е облечен в сини боксерки „Ралф Лорън“ и е твърде космат по гърдите.

Мислите ми: „Мразя французите, така че защо трябва да ходя в Сен Тропе?“

Изправям се и излизам със залитане от каютата на Дайана. Влизам в моята, която е осеяна с дрехи (повечето мънички прозрачни произведения на „Прада“ с пришити на видни места етикети) и куфари „Луи Вюитон“. Сритвам едно малко кораво куфарче, което ми се е изпречило на пътя, и се вмъквам в тоалетната, където сядам на тоалетната чиния и започвам да сера като луда. Както обикновено, казанчето не работи, така че лайното ми, светлокафяво и с формата на голяма кравешка торта, остава да ми се пули предизвикателно.

— Майната ти — казвам му. После се поглеждам в огледалото и изскубвам няколко косъма от веждите си, макар че на яхтата вероятно има гримьор, който да се занимава с тези неща. Докато скубя, си мисля, че може би скоро ще имам нужда от „Ботокс“ и също така се чудя дали съм правила нещо с дребничкия французин. Зная, че не съм, защото това не е от нещата, които БИХ направила.

Имала съм САМО четири гаджета.

Официално.

Дайана пък е готова да чука всекиго.

Не знаех това за нея.

И, внезапно осъзнавам, не искам да го зная.

Защо съм тук? И щом говоря за това, защо съм където и да било?

Качвам се горе и се олюлявам на ослепителната бяла светлина. Бях забравила колко бяла е светлината на юг от Франция — толкова силна, че имаш нужда от очила, но дори и те не са достатъчни.

Капитанът Пол, хубав австралиец, който винаги носи гащета в цвят каки и морскосиньо поло с името на яхтата, „Хвойново зърно“, дискретно избродирано на джобчето, рови из някакви инструменти.

— Добро утро — поздравява ме той, сякаш е изненадан да ме види, но е готов да забрави случилото се предишната вечер. — А, съпругът ви се обади. Хюбърт ли беше? Каза, че няма да може да дойде днес, но ще опита утре.

СЪПРУГЪТ ми идва?

ЗНАЕЛА ли съм за това?

Тресе ме такъв махмурлук, че мога само да кимна вцепенено. След няколко секунди успявам да измънкам:

— Има ли още цигари?

— Изпушихте последната преди час.

Поглеждам го слисано и осъзнавам, че това вероятно е някаква ШЕГА, която не разбирам и никога няма да разбера, затова казвам:

— Мисля просто да отида и да купя.

— Отвън има фотографи.

— Пол — казвам уморено. — Отвън винаги има фотографи.

Тръгвам по пасарела, стиснала портмонето си от „Прада“, все още боса и облечена с нощницата и сакото от „Гучи“, по което на яркото слънце виждам, че има големи петна от нещо като вино, малиново пюре или дори повръщано. Изведнъж се сещам, че нямам пари, защото сме във Франция, а чуждите пари ме объркват, затова спирам и питам единия от фотографите, всичките въоръжени с апарати с огромни лещи, вероятно с надеждата да снимат Дайана Мун без горнище (а може би и мен, но във Франция аз не съм известна колкото Дайана), за beaucoup d’argent[1].

Усмихвам се престорено, а фотографите са толкова изненадани, че дори не снимат.

Comment[2]? — пита единият, който е дребен, с мазна сива коса и развалени зъби.

Pour fume[3] — отговарям на развален френски.

— A, pour fume — казват те и се посбутват весело.

Единият от тях ми дава двадесет франка и ми намига. Аз му намигам в отговор и тръгвам по червената пътека, постлана на тротоара на пристанището в чест на фестивала, като си мисля: „С всеки изминал ден тази пътека става все по-мръсна и мръсна, а аз се чувствам все по-омърсена. Защо ще идва Хюбърт? Прави го нарочно. Отново.“

Вървя по тесните улици на Кан, които, както може да се очаква, са пълни с французи и сякаш всичките пушат. Подминавам малко кафене, пълно с гейове. За разлика от нюйоркските, те имат дълги коси и полагат отчаяни усилия да приличат на жени. Един от тях ме поглежда и казва:

Bonjour.

Точно в този момент осъзнавам, че може и да ме следят.

Обръщам се.

Малко момиченце с дълги руси коси, стиснало три увити в целофан червени рози, спира и ме зяпа.

Поглеждам го свирепо и продължавам нататък.

Намирам едно магазинче за цигари и влизам вътре. Още французи, които пушат и се смеят. Близо до входа една французойка ми казва нещо, което автоматично ми изхвръква от ума, но май ме пита дали не искам кроасан или може би сандвич с шунка, затова й отговарям троснато:

Je ne parle pas Francais[4].

След това питам мъжа зад тезгяха за „Марлборо Лайтс“ и веднага щом излизам навън, паля една цигара, мъчейки се с неудобния френски кибрит. Изведнъж вдигам очи и виждам момиченцето.

Отново.

— Мадам… — казва то.

Vous etes un enfant terrible[5] — отговарям. Това в общи линии е целият ми запас от свързани с децата френски думи.

Момиченцето продължава:

Vous etes tres jolie[6].

Тръгвам бързо към яхтата.

— Мадам, мадам — подвиква момиченцето след мен.

— Какво? — питам.

— Искате ли да си купите роза? Красива червена роза?

Non. Je n’aime pas les fleurs[7] — отговарям. — Ясно? Схващаш ли, дете?

Не мога да повярвам, че се държа толкова зле с едно улично хлапе, но е така.

— Мадам. Вие идва с мен — казва детето.

— Не — отвръщам.

То се опитва да ме хване за ръката.

— Вие идва с мен, мадам. Трябва дойде с мен.

Поклащам глава и вдигам цигарата към устните си.

— Елате, мадам. Елате. Върви след мен.

Non — казвам безпомощно.

После, неизвестно защо, както си стоя насред оживената улица на Кан в дните на филмовия фестивал и в ужасната жега, започвам да плача и клатя отрицателно глава, а детето ме поглежда и избягва.

 

 

Друга вечер, на — кой? — третия или четвъртия ден южно от Франция. Двете с Дайана се возим на задната седалка на мерцедес лимузина с климатик и музиката гърми, докато пълзим нагоре по гъмжащите от народ улици на Кан към „Отел дю Кап“, където сме поканени на вечеря с изтъкнати хора от филмовата индустрия. Дайана не спира да бърбори, а аз не спирам да си мисля как в началото, когато двамата с Хюбърт започнахме да се срещаме тайно, телефонът ми беше подслушван.

— Проблемът — казва Дайана, отново забравила всичко друго, освен себе си, — имам предвид целия проблем на филмовите звезди е, че никой не разбира колко упорито трябва да работят. Ти си най-добрата ми приятелка, Сесилия, и знаеш, че не се изхвърлям, понеже Бог ми е свидетел, всъщност Исус ми е свидетел, че винаги съм възнамерявала да стана звезда и мисля, че съм адски добра звезда, но това няма край. Хората трябва да разбират защо върша щуротии. Да вършиш щуротии… това е като малка ваканция. Единственият шибан начин да се поотпуснеш.

После отпива глътка шампанско от бутилката, а на мен ми се иска тя да млъкне, защото съм махмурлия и всеки момент може да повърна или убия някого.

— Какво мислиш за Фабиен? — пита Дайана.

— О, така ли му беше името? — отвръщам. Поглеждам през прозореца към белите тенти на фестивала, а мерцедесът спира бавно.

— Стори ми се възхитителен. Винаги съм искала да спя с французин — казва тя.

А аз предпочитам да не отбелязвам, че вече е спала с четирима или петима такива. Без да броим онзи в тоалетната на „Джимиз“ в Монте Карло.

През прозореца зървам момиченцето с цветята, застанало до колата.

— Чудя се дали не трябва да внеса тази стока. В Ел Ей — засмива се високо Дайана, а момиченцето потропва на прозореца с цветята.

— Мадам — изрича то само с устни. — Мадам, трябва дойде с мен.

Мерцедесът се втурва напред. Обръщам се и през задното стъкло виждам момиченцето да маха тъжно с ръка.

— Боже Господи! — казвам.

Дайана отделя няколко секунди, за да се съсредоточи върху мен и с тъга откривам, че съм й благодарна за това.

— Не мога да повярвам, че Хюбърт пристига — продължава тя. — Казах ти, че планът ми ще има ефект. Веднага щом заминеш, той осъзнава какъв е задник и допълзява обратно при теб. Не си ли щастлива?

После улавя ръката ми и я целува, а аз свалям мъничко прозореца, за да може димът да излезе навън.

 

 

В бара на „Отел дю Кап“ се вижда същата сцена като предишната вечер и по-предишната, като предишния обед и по-предишния. Всички са се напили с шампанско и малинови коктейли. Вижда се група от двадесет и пет годишни жени, всичките високи, хубави и облечени във вечерни рокли, които прекарват половината си време в банята и другата половина в опити да свалят някоя известна личност. Там са и зле облечените изгряващи английски филмови режисьори. Перфектно облечените германски разпространители. Кейт Мос. Елизабет Хърли, която мразя повече от всички останали, защото е „твърде показна“. И Комсток Дибъл, високият метър и половина мегафилмов продуцент, който, макар да е на най-малко четиридесет и пет, все още има акне. Отвън на балкона той бърше лицето си със салфетка и крещи на келнерите да съберат две маси и да вземат столове от другите. Дайана е облечена в „Гот“. Както винаги, минаваме величествено през фоайето. Ние сме някои и винаги ще бъдем някои, особено когато дойдем на такива места.

— Комсток! Каро! Миличък! — вика Дайана, да не би някой да не я е забелязал.

Вече е твърде пияна, залита върху черните си сандали и се опира на някакъв непознат, за да не падне. Той я потупва по ръката и завърта отегчено очи.

— Здравей, Дайана — казва Комсток. — Днес писаха за теб по вестниците.

— Всеки ден пишат за мен по вестниците. Ако не пишат, значи денят не е добър.

— И за вас писаха — казва ми Комсток и се поти, което е необяснимо, понеже помещението е охладено до около двадесет и един градуса. — Но знам, че вие не обичате шумотевиците. — После се навежда свойски към мен, сякаш всички останали са се изпарили. — Това е разликата между вас и Дайана.

— Така ли? — питам и запалвам може би петдесетата си цигара за деня.

Изведнъж на масата се появяват още хора, но никой никого не представя.

— Разправят, че сте тук без съпруга си.

— Той трябва да работи.

— Няма да е лошо да си хванете някой любовник. За докато сте тук. Във Франция. Всички го правят.

— Хей, Комсток. Чувам, че си търсиш любовница — казва високо Дайана. — И че се предлагаш на всяка френска актриса под двадесет и пет годишна възраст.

— Подбирам състава за следващия си филм. Какво друго мога да кажа? — отвръща Комсток, а аз постилам салфетката на скута си и се чудя какво правя тук.

Но къде точно е „там“?

— Танер е човекът, който отблъсква момичетата — казва Комсток.

Вдигам поглед и виждам, че това наистина е Танер Харт, моят Танер, който е поостарял, но благодарение на чудесата на пластичната хирургия не изглежда много по-различен отпреди пет години, когато списание „Пийпъл“ го избра за един от най-красивите мъже. Той сяда, вдига ръце и казва:

— Не ми досаждай, бебчо — а аз го гледам слисано в нещо като алкохолен шок.

— Пийни белини — казва той и бутва едно към мен.

— В края на този фестивал Танер ще бъде големият победител. Днес продадохме „Изпързаляни“ по целия свят — казва Комсток. — Мисля, че ще получим номинации. За най-добър актьор. За най-добър оператор.

— Хей, Комсток — обажда се Дайана. — Как така никога не си ми предлагал?

— Защото си откачена по Исус, а аз съм едно добро полско момче — отвръща Комсток.

— Бих могла да ти обърна вярата — казва Дайана.

— Скъпа. Ти си звезда. Всички го знаем — парира Комсток. — Нали така, Танер?

Но Танер не го слуша. Гледа ме напрегнато и аз си спомням как, след като се разделихме, се изкачих по пожарната стълба и влязох с взлом в апартамента му, за да правя секс с него.

Без да сваля очи от мен, Танер казва:

— Между другото, някой ще ходи ли в Сен Тропе? След това тук?

 

 

Пълната луна е изгряла, когато се извинявам, уж за да отида до тоалетната. Вместо това се спускам бързо по дългото мраморно стълбище и излизам на добре поддържаната чакълена пътечка към басейна. Лятото, преди да умре, Аманда беше решила да „влезе във филмовия бизнес“ и дойде тук с един изпълнител на характерни роли на средна възраст, който я изпратил обратно, след като излязла с един изгряващ млад сценарист и цяла нощ не се прибрала. Беше толкова типично за нея да оплеска нещата.

Завивам наляво и влизам в малка уединена градинка с фонтанче с костенурки в средата. Сядам на една пейка.

Разбира се, след около минута Танер се появява. Между пръстите си държи един джойнт.

— Струва ми се, че това би ти се отразило добре — казва той.

— Толкова ли зле изглеждам?

— Не, просто сякаш… не се забавляваш особено.

— Не се забавлявам.

— Как си, скъпа? — пита той, сяда с разкрачени крака, вдига джойнта между палеца и показалеца си и вдишва дълбоко. — Казах ти да не се омъжваш за онзи женчо, нали? Не ти ли казах, че той ще те направи нещастна? Трябваше да избягаш с мен, когато имаше тази възможност.

— Точно така — отвръщам окаяно и си мисля как, след като правехме секс, двамата с Танер се чувствахме омаломощени.

Той ме сграбчва за китката и казва:

— Все още си падам по теб, бебчо. Страшно си падам.

— Това комплимент ли е? — питам.

— Истината — отвръща той.

— Трябва да се махам оттук.

Хуквам обратно по пътеката и поглеждам през рамо да видя дали не ме следва, но не го съзирам и не зная дали това е хубаво или лошо. Прекосявам фоайето и излизам пред хотела, където Дайана стои и крещи да й докарат колата.

Секунди по-късно всички сме пияни, друсани и раздърпани, отново сме в мерцедеса и пътуваме обратно към Кан. В колата има хора, главно мъже, които никога не съм виждала и никога повече не искам да видя.

Един с щръкнала тъмна коса и черна тениска се навежда към мен и припява: „Откъдето съм си тръгнал, няма да се върна повече“, което, мисля, е от един роман на Брет Ийстън Елис, но докато сериозно се питам дали той поне може да чете, отговарям:

— Не знам защо съм тук, предполагам, че защото Дайана ме покани.

— Аз съм една голяма, шибана ЗВЕЗДА — крещи Дайана.

И след това, не знам как точно да го опиша, имам чувството, че светът се разширява и същевременно ме задушава. Кресвам „Спрете колата!“. Всички се обръщат и ме поглеждат, сякаш съм луда, но те и без това очакват да съм луда. Автомобилът спира насред Кан, а аз пропълзявам през трима мъже, дърпам отчаяно бравата, която най-сетне поддава, и преди някой да се е усетил какво става, се измъквам навън и оставам сред тълпата на тротоара. Поглеждам обратно към колата, събувам си високите обувки, вземам ги в ръка и хуквам през тълпата към хотел „Мажестик“, където се виждат тумба фотографи и светкавици. Свивам в една странична уличка, минавам покрай един бар за гейове, където има мъж с балетна поличка, и едва не събарям момиченцето с червените рози, което ме сграбчва за китката и казва:

— Мадам, идва с мен.

И този път отивам.

* * *

Рано сутринта вървя обратно към яхтата. Никога в живота си не съм се чувствала ПО-махмурлия и скапана, освен може би като по-млада, когато се запознах с Танер и двамата прекарвахме почивните дни, смъркайки кокаин и наливайки се с водка. Често се случваше в понеделник да се обадя и да кажа, че съм болна, но никога нямах проблеми с това, понеже всички знаеха, че ходя с голяма филмова звезда, а това бе по-важно за репутацията на галерията, отколкото да имат кой да им вдига телефона. А най-полезно им бе, когато Танер идваше в галерията да ме вземе. Отначало беше луд по мен и често се отбиваше, за да се увери, че не се опитва да ме прелъсти някой друг. Тези инциденти бяха старателно отразявани в клюкарските рубрики (макар да не споменаваха името ми, защото тогава бях „никоя“) и това бе безплатна реклама за галерията. Всички се отнасяха ужасно добре с мен и изглеждаха сякаш наистина ме харесват, но имаха ли друг избор? Дори и тогава бях ИЗПОЛЗВАНА от другите заради способността ми да привличам мъжете. И никога досега не съм си задавала този въпрос, но сега го правя: КАКВО бих била без мъжете?

Едно такси спира пред яхтата и от него слиза висок, хубав мъж с поло и дънки. Когато се обръща към мен, осъзнавам, че това е съпругът ми.

Слънцето грее; сигурно е по-късно, отколкото съм предполагала. Оживлението на пристанището започва да изпълва съзнанието ми — помощник-капитаните мият палубите с маркучи, млада жена минава покрай мен със зарзават от зеленчуковия пазар, хора притичват с журналистически пропуски в ръце — и когато Хюбърт се приближава с очукания си куфар в ръка, за пръв път виждам изумителната му посредственост. Как под цялата суетня около семейството, външността и потеклото му той си остава ЕДИН НАЙ-ОБИКНОВЕН ЧОВЕК.

— Здрасти — казва Хюбърт. — Какво е станало с теб?

— Какво имаш предвид? — питам.

— Кървиш. Имаш кръв по ръцете си. — Той поглежда надолу. — И по краката. И мастилени петна. Какво е станало с обувките ти?

— Не зная.

— А как си изобщо? Получи ли съобщението ми?

— Че ще идваш?

— Че смятам да наема моторна лодка. Стори ми се, че сигурно ще е забавно, докато съм тук, да покараме водни ски.

Водни ски?

Хюбърт внася сака си в яхтата.

— Марк дьо Белон има къща тук. Помислих си, че можем да се закачим за него.

Да се закачим?

— Хей, скъпа — пита той. — Какво има? Не харесваш ли Марк дьо Белон?

Аз се обръщам, вдигам окървавените си ръце и казвам:

— Гейовете ми взеха обувките.

Бележки

[1] Beaucoup d’argent (фр.) — много пари. — Бел.пр.

[2] Comment (фр.) — защо. — Бел.пр.

[3] Pour fume (фр.) — нещо като „да пуши“, наистина крайно неправилно — Бел.пр.

[4] Je ne parle pas Francais (фр.) — Не говоря френски. — Бел.пр.

[5] Vous etes un enfant terrible (фр.) — Вие сте ужасно дете. — Бел.пр.

[6] Vous etes tres jolie (фр.) — Много сте красива. — Бел.пр.

[7] Non. Je n’aime pas les fleurs (фр.) — Не. Не обичам цветята. — Бел.пр.