Кандис Бушнел
4 блондинки (14)

I

Моят дневник

Усмихни се.

Ти имаш всичко.

О, Боже!

Никакви имена.

Шпиони има навсякъде.

Мразя всички и всичко, включително съпруга си.

Защо?

Колко съм лоша.

Тази сутрин му го върнах тъпкано, задето се прибра в един и двадесет и три сутринта. Въпреки че беше ОБЕЩАЛ, ОБЕЩАЛ, ОБЕЩАЛ да се върне до полунощ. НАЙ-КЪСНО. Това беше изпитание и той се провали. Отново. Но когато се прибра, вместо да му крещя, си премълчах. Лежах будна цяла нощ и имах чувството, че главата ми ще експлодира, а това сигурно ще стане някой от тези дни. Но кажа ли му го, той просто ще ми предложи да пийна още хапчета. Е, ако престане да бъде такъв задник, няма да ми се налага да вземам никакви хапчета. А сега в някои дни чувствам краката си като гумени. Нищо чудно, че едва прекосявам стаята, за да вдигна телефона.

Така че тази сутрин, когато той стана, се престорих на заспала. Веднага щом чух шуртенето на водата в банята, извадих тайните си запаси и изсмърках дълга писта от скапания кокаин, който Н. взе от бармана в „М“. Разбира се, след около минута започна адски да ми се повдига. Влетях в банята и повърнах няколко пъти, докато той стоеше ужасен, с крем за бръснене по лицето. Изправих се разтреперана и залитнах назад към стената, като същевременно си бършех очите.

— Добре ли си? — попита той.

Усмихнах се тайнствено и казах:

— О, да, вече съм добре, предполагам. Не знам какво ми стана.

— Може би трябва да идеш на лекар — каза той.

Единственото, което му се иска, е да съм бременна. Всичките това искат. Мислят, че щом веднъж забременея, всичките тия неприятности ще свършат и аз ще се кротна.

Аз съм като Миа Фароу в „Бебето на Розмари“.

— Страшно съжалявам, че бях заспала, когато си се прибрал. Забавлява ли се? — попитах. След това пак отидох да си легна, а той влезе в спалнята, преди да тръгне за ТЪПИЯ си офис, и, разбира се, каза:

— Мислиш ли, че си бременна?

— О, вероятно не съм.

— Но не ти е добре. Не мислиш ли, че трябва пак да отидеш при доктор К.?

— ПО ЦЯЛ ДЕН САМО ХОДЯ ПО ДОКТОРИ! — креснах, но след това пак видях онова негово непроницаемо изражение и минах на прелъстителния тон. — Нищо ми няма. Не се тревожи за мен. Ще се оправя.

— Но аз въпреки това се тревожа за теб — рече той.

— Тогава защо не си останеш у дома да ми правиш компания? — попитах.

Е, майната му. Очевидно сбърках, като казах това, защото той само поклати глава, потупа ме по крака и тръгна.

МРАЗЯ ГО. Какво иска от мен? Каква иска да бъда? Каква изобщо би трябвало да бъда, моля? Би ли ми казал някой, МОЛЯ?

 

 

В един и половина отивам на сеанс при доктор Х. Той ме кара да чакам три минути и четиридесет и две секунди, което прави почти четири минути и е абсолютно неприемливо. Две и половина минути е допустимото време за ВСЕКИ. Винаги и на всички съм казвала, че не бих чакала повече от две и половина минути, освен ако аз не карам някого да чака. Именно това бе причината да откажа да ме снимат за корицата на онова тъпо списание „Вог“ — онази идиотка каза: „Ще накарам някой веднага да ви се обади“, а аз я попитах: „Какво имате предвид под «веднага»?“, а тя отговори: „До пет минути“, а се обади след осемнадесет и тогава аз й казах: „Съжалявам, не съм заинтересована.“ Имам си и други причини, а именно че мразя тази жена (толкова я мразя, че дори не бих изрекла името й), но повече за това по-късно.

Колко типично — пациентът пред мен, който със забавянето си изяде време от моя час при доктор Х., се оказва една четиридесетгодишна жена с къси спортни гащета. Дори не са „Калвин Клайн“. И държи в ръка хартиена салфетка.

Защо жените винаги реват в кабинетите на психоаналитиците?

— Е — казва доктор Х. Според мен забелязва, че се държа изключително студено и сдържано. — Как сте днес? Все още ли смятате, че някой от семейството тайно ви трови?

— Кое, за Бога, ви кара да говорите така?

— Това — отвръща той, като прелиства бележника си — е, което казахте вчера.

— Все пак тази сутрин повърнах.

— Разбирам.

Не казвам нищо. Просто си седя на Стола и барабаня с пръсти по металната облегалка за ръката.

— Разбирам — казва отново доктор Х.

— И какво точно виждате, доктор Х.?

— Виждам, че отново сте си сложили кърпа на главата.

— Което ще рече?

— Носите кърпа на главата и черни слънчеви очила от две седмици.

Усмихвам му се смразяващо.

— Е… Как се чувствате, като носите кърпа на главата и черни слънчеви очила?

— Как мислите, че се чувствам, доктор Х.?

— Защо не ми кажете?

— НЕ — отвръщам. — Защо вие не ми кажете?

— Защото това би, ъ-ъ, обезсмислило целта на нашите… консултации.

Уф! Доктор Х. е толкова ЗАДРЪСТЕН.

— С тях се чувствам в безопасност — казвам.

— От отровителя в семейството?

Понякога ми иде да убия доктор Х. Наистина.

 

 

Д. У. се обади. Не съм разговаряла с него от три месеца. Отбягвах го.

ПОМОЩ.

Като дете пишех това на всичките си книги. Увивах ги с кафяви книжни пликове и написвах отгоре името си с цветни флумастери. Вместо точки на i-тата поставях малки кръгчета.

Д. У. знае прекалено много.

Разбира се, той се обажда в най-неудобното време. По средата на „Историята на Карън Карпентър“, която гледам може би за петдесет и седми път. Телефонът звънва точно на сцената, когато Карън най-сетне се нанася в собствен апартамент, а майка й намира кутията със слабителни. Д. У. казва с онзи сладникав глас, който то-о-о-лкова мразя:

— Здравей, миличко? Какво правиш?

— Ш-ш-ш-т — отговарям. — Карън ей сега ще излъже майка си, че няма повече да взема слабителни, а тя наистина ще й повярва. Как може да е толкова тъпа?

— А после…

— После Карън ще отслабне до тридесет и пет килограма и ще получи инфаркт на вечерята по случай Деня на благодарността. С други думи, ще я убие пуешкото.

— Колко невероятно… очарователно — казва Д. У.

— Страшно съм заета, така че какво искаш, Д. У.? — питам, макар да знам, че е ужасно грубо, но ако се държа грубо, той може би ще разбере и ще изчезне от живота ми за още три месеца.

— Какво ще правиш по-късно?

— О, по-късно ли? — отговарям безгрижно. — Мисля да изсмъркам няколко писти кокаин, да изпия няколко Ксанакса и да се обадя няколко пъти с преправен глас в службата на съпруга си. А след това ще разходя кучето за десети път и ще покрещя на някой и друг фотограф. Какво мислиш, че може да правя?

— Знаеш ли, ти наистина си едно забавно, очарователно момиче. Никой не съзнава, че си такава, а това е много жалко. Ако можеха хората да видят истинската ти същност…

— Мислиш ли, че съпругът ми кръшка? — питам аз.

— О, стига, скъпа. Защо ще кръшка, след като е женен за една от най-красивите жени на света? — Пауза. — Защо мислиш, че ти изневерява?

— Не точно сега — отговарям, — просто проверявам дали не съм откачила.

— Виждаш ли? — казва злорадо Д. У. — Така става, като загубиш връзка със старите си приятели.

— Ние не сме загубили връзка…

— И точно затова абсолютно настоявам довечера да вечеряме заедно.

— Не трябва ли да присъстваш на някое фамозно празненство?

— Само на едно малко соаре в магазин. В подкрепа на една много стойностна кауза. Но след осем съм свободен.

— Трябва да видя — казвам. После оставям слушалката, отивам бавно до дневната и се качвам по стълбите до голямата баня. Събличам всичките си дрехи и се качвам на кантара. Тегло: 53,298 килограма. Процент мазнини: 13. ДОБРЕ. От сутринта съм отслабнала със сто и тринадесет грама. Обличам се и слизам долу. Вдигам слушалката.

— Д.У.?

— Слава Богу. Помислих, че си умряла.

— Запазвам си правото за идната седмица. Ще се видим в осем и половина. В „Р“. Но бъди сам. И НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО.

Облечена съм в спортни гащета „Долче и Габана“ и тениска поло „Ралф Лорън“ без сутиен, а когато влизам в ресторанта, си спомням, че не съм се ресала от три дни.

Д. У. е седнал на неподходяща маса.

— О-о-о-о! Изглеждаш толкова… американски. Толкова… страхотно. Винаги съм казвал, че ти си типичното американско момиче. Американското момиче започва и свършва с теб — казва той.

— Седнал си на неподходяща маса, Д. У. Аз никога не сядам тук.

— Разбира се, че не. Но тези гащета, миличко. „Долче и Габана“.

Отивам до дъното на залата и сядам. Д. У. идва.

— Трябва да носиш само американски неща, миличко. Това е стр-р-рашно важно. Мислех си да те облека в нещо на „Бентли“.

— „Бентли“ от петдесет години не са имали клиент под шестдесет.

— Но се готвя да ги направя модни. Отново ще бъдат модни, много модни. Онези сестри С. ги обличат.

Завъртам очи.

— Искам мартини — казвам. — Нямаш ли някакви хапчета?

— Какви хапчета? За алергия? Не знам…

— Мога ли да се надрусам с тях?

— Ох, скъпа моя, какво е станало с теб! Превръщаш се в една малка Къртни Лав. А то-о-о-лкова искам да станете приятелки с онези прекрасни, прекрасни сестри С. Те те обожават. И помисли само какви купони бихте могли да давате. Toute^[1] Ню Йорк ще гръмне. Ще бъде като в доброто старо време.

Защо не мога да бъда като сладките сестри С.?

Те са съвършени. Никога никому не докарват неприятности. Дори на съпрузите си. Близначки са и едната от тях (винаги ги бъркам, както и всички останали) се е омъжила, когато е била някъде на осемнадесет. Веднъж ме покани на чай и аз отидох, защото съпругът ми каза, че трябва да отида.

— Съпругът ми се ожени за мен заради ханша ми — каза тя, макар че не я бях питала. — Имам ханш само за носене на деца. Какво да правя?

Искаше ми се да я попитам къде е ходила да й промият мозъка, но не можех. Изглеждаше толкова тъжна. И толкова самотна. И толкова мъничка в карираната рокля от „Валентино“.

— Как така не си оплешивял, Д. У.? — питам и паля цигара.

— О! Какъв чешит си само. Дядо ми беше с всичката си коса, когато умря.

— Но не мислиш ли… че имаш по-малко коса, отколкото преди три месеца?

Д. У се оглежда наоколо и ме плясва по ръката.

— Много си непослушна. Поработиха малко върху главата ми. Сега всички го правят. Знаеш, времената се промениха. Всеки бива сниман. Имам предвид, виж какви ужасни снимки се появяват понякога в списанията… но точно на теб не е нужно да го казвам. Сега П. прави нещата както трябва. Знаеш ли, че ничия, ама ничия снимка не може да се появи в светските рубрики без нейното одобрение? И, разбира се, човекът трябва да е подходящ. Тя има страшно високи стандарти. Може да надуши качеството от миля разстояние.

П. е онази редакторка от „Вог“.

Прозявам се шумно.

— Видя ли онази статийка, която написаха за теб миналия месец? В която анализираха дължината на полите ти? Именно затова дългата пола е толкова актуална този сезон.

— Това е само защото — казвам и тръсвам пепелта от цигарата си на пода — подгъвът на онази пола се разши и ме мързеше да го зашия.

— О, но, скъпа — казва Д. У — Не виждаш ли? Тази нагласа, тази незаинтересованост, тя е гениална. Както когато Шарън Стоун се появи на Оскарите с поло от „Гап“.

Поглеждам злобно Д. У. От две години се мъча да се отърва от него, но понякога имам УЖАСНОТО чувство, че той никога няма да си отиде, че хора като него не си отиват, особено когато се познаваш с тях, както ние двамата с Д. У. се познаваме.

— Днес повърнах. Все още смятам, че някой се опитва да ме отрови.

Д. У. оставя мартинито си.

— Знаем, че не си бременна — казва той с онази непринудена интимност, от която ме полазват тръпки.

— И откъде го знаем?

— Стига, скъпа. Не си бременна. Никога не си била и никога няма да бъдеш. Не и когато мазнините в тялото ти се колебаят около тринадесет процента. Твоят съпруг може да е достатъчно тъп, за да вярва в тези глупости, но аз не съм.

— Майната ти.

Д. У. се озърта.

— Говори по-тихо. Освен ако не искаш да видиш още една статия в списание „Стар“ — „Принцеса Сесилия в любовна свада с по-възрастен мъж, с когото има тайна връзка“.

Разсмивам се.

— Всички знаят, че си гей.

— Бил съм женен. Два пъти.

— Е, и?

— Що се отнася до пресата, скъпа моя, мога да ти бъда всякакъв.

— Ти си психопат, Д. У. И хората започват да го проумяват.

— А не мислиш ли, че са започнали да проумяват същото и за теб? — Д. У. прави знак да ни донесат по още едно мартини. — Принцеса Сесилия. Може би най-мразената жена в Америка.

— Хилари Клинтън ме хареса.

— Поеми си дълбоко дъх, скъпа моя — казва Д. У. и ме потупва по ръката. Има ужасни островърхи пръсти. — Може би не най-мразената. Май по едно време хората мразеха Хилари Клинтън повече от теб. Но определено трябва вече да ти е просветнало, че онези ужасни снимки едва ли са грешка.

Паля друга цигара.

— Е, и?

— В кабинетите на фоторедакторите из цялата страна се разиграва една малка игра: да публикуваме възможно най-лошите снимки на Сесилия. Мисля, че дори имат залагания, в които участват и фотографите. Джакпотът трябва вече да е стигнал десет хиляди долара.

— Млъкни. Просто млъкни.

Затварям очи. И след това правя каквото бях научена още преди години, като дете. Започвам да плача.

Животът ми е гаден.

Винаги е бил гаден, ако искате да знаете истината.

Д. У. се засмива хрипливо.

— Гледал съм вече този театър. И не заслужаваш дори капчица съчувствие. Никога не съм виждал човек, когото да са прецаквали така забележително. Вземи се в ръце. Смръкни една писта кокаин или нещо подобно.

— Отивам си у дома. И смятам да забравя, че някога сме водили този разговор.

— На твое място не бих го направил, скъпа моя — казва Д. У. и ме сграбчва за ръката. А, да. Бях забравила колко силен може да бъде Д. У, нищо че е педал.

— Причиняваш ми болка — казвам.

— Тя изобщо не може да се сравни с болката, която бих могъл да ти причиня. Имай предвид, че съм напълно готов да го сторя.

Облягам се назад. Запалвам ОЩЕ ЕДНА цигара. ГОСПОДИ. Някой ден скоро трябва да откажа цигарите. Когато забременея.

— Какво искаш, Д. У.? — питам, макар че имам доста добра представа. — Знаеш, че нямам пари.

— Пари? — Д. У. се отпуска назад и започва да се смее. Така се захласва от смях, че в ъгълчетата на очите му избиват сълзи.

— Не ме обиждай — казва той.

— Ти си като онази от „Всичко за Ева“. Адисън Деуит, злата кралица — казвам аз.

— Защо не си поръчаш нещо за ядене?

— Не съм гладна. Знаеш това.

— Ще ти поръчам нещо.

Защо ме измъчва?

— Ще повърна. Кълна се, Д. У. Ще повърна.

— Келнерката — казва той.

Придърпва стола си по-близо до масата. Аз отмествам моя назад.

— Искам само — казва той — да бъда много, много близо до моята много, много добра приятелка Сесилия. Която сега отново ще се лансира като кралица на обществото. Подкрепяна, подпомагана и поощрявана, разбира се, от своя много, много добър приятел Д. У.

Облягам се назад. Кръстосвам крак върху крак. Полюлявам стъпало.

— Нищо подобно няма да направя — казвам, а след това стъпквам цигарата си на пода.

— О… да… ще го… направиш — отвръща спокойно Д. У.

— О… не… няма.

— Съзнаваш ли — казва Д. У., — че в момента се пише една книга, в която се разказва всичко за принцеса Сесилия? Авторът е един мой много, много добър приятел, но трябва да кажа, че е отличен разследващ журналист. Книгата може да бъде доста… е, да кажем, че ще е най-малкото смущаваща.

— Съзнаваш ли — казвам, — че съм омъжена от повече от година, така че каквото и да кажеш за мен, няма да има абсолютно никакво значение?

— А ти съзнаваш ли — пита Д. У., — че бракът ти е скапан и съпругът ти постоянно обмисля дали да не подаде молба за развод?

— Съпругът ми е лудо влюбен в мен. Не би ме изпуснал от очи.

— И къде е той тази вечер?

— Знаеш моята философия, Д. У. Винаги хапя ръката, която ме храни.

— Така ли? Е, да те огледаме добре, скъпа. Ти си в ужасно състояние — казва Д. У. — Едва ли можеш да си позволиш името ти да се овъргаля в калта. Помисли малко. Фотографите, които са си направили лагер пред вратата ти; хора, които ти преравят боклука; лицето ти по първите страници на жълтата преса. Миналия път се отърва на косъм. Просто си помисли за… schadenfreude^[2].

— Мисля… че имам нужда… от Ксанакс — прошепвам.

— О, ще се нуждаеш от нещо много повече от Ксанакс, след като минеш през тяхната мелница. Мисля, че тогава вече ще бъдеш на Либриум. Което лекарство случайно се дава на шизофрениците. Казвам ти го, просто в случай че те няма много във фармацевтиката.

Изгърбвам се на стола.

— Не е толкова лошо — казва Д. У — Всичко, за което те моля, е от време на време да присъстваш на някой купон или чай. Да председателстваш един-два комитета. Да носиш рокли на известни дизайнери. И може би да станеш домакиня на пътуване до Индия, но докато го уредим, Индия може вече да не е модерна, така че сигурно ще е някоя страна като Етиопия. Ще направим няколко фотосеанса, ще те направим пишещ редактор на „Вог“. За такъв живот мечтае почти всяка американка.

— Д. У — казвам. — Обществото е… мъртво.

— Глупости, скъпа моя — отвръща той. — Ние двамата с теб ще го съживим. Ще оставим имената си в аналите на историята.

Как ми се иска да съм в Масачузетс и да се возя на задната седалка на нечия кола.

Да пуша джойнт.

Да слушам Том Пети.

— Хайде, хайде — казва Д. У — Все пак не те моля да станеш бездомница. Никой не иска от теб да уринираш по метростанциите. Почина си хубавичко и вече е време да се връщаш на работа. Защото това е, което правят жените с твоето положение. Работят. Или някой е забравил да ти го каже? — Той вдига ножа и се усмихва, като вижда разкривеното отражение на устата си. — Хората разчитат на теб, Сесилия. Разчитат да не се оплескаш.

— Защо? — питам.

— Ето какво искам да правиш — казва той. — Номер едно. Наложи си щастлива физиономия. Щастлива, щастлива, щастлива. Не беше ли избрана за най-популярна в училище?

— Не.

— Но все за нещо беше избрана — възразява той.

— Не — отговарям категорично. — Не съм.

— Нали ми показа абитуриентския си албум, Сесилия. Преди години. Спомням си онази вечер. Точно след като Танер те заряза.

— Танер никога не ме е зарязвал. Аз го зарязах. Забрави ли? Заради съпруга си.

— Като пренаписваш историята, прави го пред други хора, скъпа моя. Аз бях там. А сега, за какво те избраха?

— За момичето с най-голяма вероятност да успее — прошепвам.

Но в моя клас в гимназията имаше само четиридесет души. И десетима от тях едва успяха да завършат.

— И наистина успя — казва той.

— Не можеш да използваш това.

— Престани да се боиш от всичко. Наистина. Много е неловко.

— Просто съм страшно… изморена.

— Ами върви да си легнеш. Номер две. Ще трябва да ти намерим благотворителна кауза. Нещо с деца, струва ми се; може би бебетата с енцефалит. А след това и някакви уроци — по кулинарство или италиански, защото догодина всички ще летуват в Тоскана. Освен това трябва да те прикачим към някое духовно течение… като друидите. Друидите могат да бъдат много, много велики, а и ти изглеждаш като човек, който може безнаказано да се кланя на дърветата.

Д. У. вдига мартинито си.

— За теб, скъпа моя. Ще те превърнем в… в личната принцеса Ди на Америка. Какво мислиш?

— Ето какво — отговарям, дори не саркастично. — Принцеса Ди е мъртва.

— Това няма значение — казва той. — Духът й е жив.

— Принцеса Ава също. Мъртва.

— Както и Мерилин Монро. И Франк Синатра. На кого му пука? Всичките са мъртви. Трябва да престанеш да гледаш толкова отрицателно на нещата. Не ти ли се случва да се събудиш сутрин и да си кажеш: „Господи, успяхме“? Защото постигнахме целта си. Ти си принцеса. Истинска принцеса.

— Не — отвръщам мрачно. — Винаги съм знаела, че това ще се случи.

Заедно с други неща, предполагам.

— Никога повече не бива да го казваш. Никога. На когото и да било — казва Д. У — Боже мой, Сесилия. Ето защо не умееш да се справяш. Трябва да спреш да говориш истината. Когато някой те попита — а те ще те питат, досега си избягвала да даваш интервюта, но ще трябва да започнеш — задължително казвай, че си нямала представа кой е, когато съвсем случайно си му продала онази картина в галерията…

— Но аз наистина му продадох онази картина в галерията.

— Не в това е въпросът. Приказките за съдбата минават само в арабските страни. В Америка звучат някак твърде… пресметливо. Знаем — казва той и допива мартинито си, — че ти си точно такава. Но не е нужно хората да разбират това. А сега за сестрите С…

— Не — казвам. — Направо ме подлудяват.

— Защо? Те са млади, красиви, богати и омъжени. Всички искат да им бъдат приятели.

Изглеждам го свирепо. Искам да се хвана с две ръце за главата, но съм твърде изморена. Не мога нищо да обясня. Какво ми е било да седя в онази голяма празна стая — вътре имаше две канапета от периода на Регентството, масичка за кафе и камина с мраморна полица — с една от сестрите С. Онази, дето се е омъжила на осемнадесет.

— Сесилия — каза ми тя тогава. — Много любовници ли си имала? Поне така ми изглежда.

— Какво означава „много“ за теб? — попитах предпазливо. Не я разбирах. Какво искаше от мен? Все пак не бях ходила в частно училище в Европа.

— Аз съм една от онези жени, които трябва да са влюбени, за да правят секс. Ако съм влюбена в един мъж, мога да получа оргазъм само като ме докосне по пръста на крака.

Не знаех какво да кажа.

Едно бебе ревна отнякъде из огромния, ехтящ апартамент на Трайбека^[3], в който тя живееше със съпруга си, издигащ се американски политик, и прислуга от четирима души.

— Ще го оставя да си плаче — каза тя, без дори да се засрами.

Измъкнах се веднага щом стана възможно.

— Имам ханш само за носене на деца. Какво да правя? — попита ме тя и аз се почувствах омърсена.

Каза ми и една мръсна тайничка, която не исках да чувам.

Келнерката пристига с две чинии. Слага едната пред мен. В нея има пилешко със зелен боб и картофено пюре.

— Трябва да ядеш — казва Д. У.

Вдигам с пръсти една шушулка зелен боб. Слагам я в устата си. Дъвча. Успявам да я глътна.

Веднага започвам да се чувствам преяла.

— Пилешкото — казва Д. У. — Вкусно е.

Покрито е с някаква кафеникава глазура. Лъщи.

Това е едно парче мъртво месо.

Срязвам го. Отвътре е розово. Като малко розово бебе.

— О, ГОСПОДИ — казвам. Оставям приборите, вдигам салфетката си и повръщам в нея.