Кандис Бушнел
4 блондинки (20)

VII

Тази сутрин се събуждам и казвам на Хюбърт:

— Мислиш ли, че Ксанаксите са нелегални?

Той е в банята и се бръсне.

— Защо? — пита.

— Защото не искам да стане скандал. На митницата. Когато отида във Франция.

Казвам го само за да му натрия носа. Той придобива онова болнаво изражение, което употребява от две седмици насам, когато му казах, че заминавам.

— Не мисля, че ще имаш някакви проблеми — отговаря ми. — Знаеш, че ако имаш някакъв проблем, винаги можеш да се обадиш на баща ми.

— Тра-ла-ла — казвам весело, без абсолютно никаква причина. — Направо обожавам да се обаждам в замъка.

Той минава покрай мен и повдига брадичка, за да закопчае ризата догоре и върже вратовръзката. Виждам онзи негов измъчен поглед, сякаш външните ъгълчета на очите му увисват надолу, и за момент имам чувството, че в стомаха ми се забива тирбушон, но след това си напомням, че той ТРЯБВА да се чувства зле.

Именно той изневерява.

Което, между другото, не възнамерявам повече да споменавам.

Действията говорят по-силно от думите.

Вдигам господин Смит, който, естествено, все още спи на леглото, целувам го по темето и казвам:

— Мислиш ли, че ще му липсвам? — Съвсем невинно и игриво.

— Да, предполагам — отговаря той с неутрален тон. Но не добавя обичайното „и на мен ще ми липсваш“.

О, ГОСПОДИ! Какво ли ще се случи?

— Довиждане — казва той. — Днес имаме да заснемем две предавания, така че ще се върна късно.

— Няма значение — отговарям.

Той ми се усмихва унило и изведнъж ми просветва — ще поиска да се разведем. Ще се отърве от мен, както се отърва от първата си жена.

Анастасия.

Неприятно ми е дори да произнасям името й.

Тя също беше луда.

НО, напомням си, той всъщност не се разведе с нея. Бракът им бе анулиран. И двамата бяха млади, а всички казваха, че е била ужасна. Разглезена малка кресла от европейска аристократична фамилия. Вероятно бе ходила в същото швейцарско училище по маниери като сестрите С. и още се появява редовно в абсолютно отживялата клюкарска рубрика „Сюзи“, където след името й винаги изписваха „бившата съпруга на принц Хюбърт Люксенщайн“, макар това технически да не е вярно, защото бракът им бе анулиран и все едно НИКОГА НЕ СА БИЛИ ЖЕНЕНИ, нали? Отначало, когато се омъжих за Хюбърт и това противно име с противния прякор се появеше, аз го посочвах с трепереща ръка и казвах: „Не можеш ли да НАПРАВИШ нещо по въпроса?“ А той отвръщаше, отначало плахо, но след седмия или осмия път със силно раздразнение: „Та аз дори не говоря вече с нея. Не сме разговаряли от шест години.“ Разбира се, това не ми беше достатъчно и аз размишлявах с часове за онази проклета Анастасия. Днес, след като съм се сетила за нея, трябва да се поизмъча, като мина покрай „Ралф Лорън“ на път за ресторанта, където щях да обядвам с Д. У.

Там преди около седем години срещнах Анастасия за пръв път. В „Ралф Лорън“, на третия етаж. Тогава, УФ, действително работех там — нещо, което аз самата не можех да повярвам, защото бе адски неприятно да обслужваш хората, но тогава чувствах, че нямам друг избор. Майка ми отново рисуваше, а баща ми беше зает да бъде гей в Париж. Всички бяха забравили за мен, както винаги бях подозирала, че ще се случи един ден, и нямаше друг начин да преживявам, освен да приема работата като продавачка в „Ралф Лорън“. Там заплатата бе малка, но даваха 70 процента отстъпка от дрехите.

Работата ми очевидно се състоеше в това да сгъвам пуловери — изкуство, което така и не можах да овладея. Другите момичета, които работеха там от шест месеца или една година, винаги ми даваха разни съвети как да сгъвам пуловерите, за да не ме уволнят. Като че ли ми пукаше. Един следобед, тъкмо когато се борех с поредното творение от розов кашмир, се появи Анастасия. С приятелка. Веднага я познах.

Беше дребна и тъмнокоса, с огромни кафяви очи и невероятно, зашеметително красива. Освен това го знаеше. Тя щракна нагло с пръсти и ми махна да се приближа.

— Бихте ли ми помогнали, МОЛЯ — рече тя. Не беше въпрос, а заповед, изречена със силен испански акцент и държание, което показваше, че никак не й е приятно да си има работа със селяни.

Приближих се до нея, но не казах нищо.

— Работите тук? Да?

— Да — отвърнах сухо аз.

— Искам най-последното.

— Най-последното… какво? — попитах.

— Всичко. Рокли, обувки, чанти…

— Но аз не зная какво харесвате.

Тя завъртя отегчено очи и въздъхна като кралица от сапунена опера.

— Донесете ми дрехите от рекламите тогава.

— Много добре — отговорих аз.

Върнах се с чифт обувки. ЕДИН. Тя седеше в пробната с приятелката си. Обсъждаше Хюбърт, макар че бракът им бе анулиран преди шест месеца. Какво ли правеше още в Ню Йорк?

— … Ще ходи на гости на леля си през почивните дни — каза тя на приятелката си с тон, сякаш й издаваше държавна тайна. Изведнъж вдигна поглед към мен. Усмихнах й се и й подадох обувките. Мислейки си: „А-ХА. Тя се опитва да си го върне, като се прави на американка. Но няма да стане. Всичко свърши.“ Бях убедена, че ще го докопам, но и се чудех как е успяла да си създаде това самонадеяно излъчване — дали е била родена с него? — и дали аз не можех да си създам същото.

— Е? — каза тя.

— Да — отвърнах.

— Какво чакате?

Изгледах я с присвити очи и извадих обувките от кутията.

— Обуйте ми ги, моля — каза тя.

— Съжалявам — отговорих. — Това е Америка. Тук никой не се отнася с хората като със слуги.

После изхвръкнах от пробната и се сблъсках с един хубав англосаксонски тип на средна възраст, който ми каза:

— Търся нещо. За жена си.

А аз отвърнах:

— Това МОЙ проблем ли е?

А той каза:

— Ако работите тук, значи е.

А аз го осветлих:

— Не е, защото ей сега ще ме уволнят.

— Наистина ли? — попита той.

Разбира се, аз веднага се разридах.

— Познавам един известен търговец на картини, който търси асистентка за новата си галерия в Сохо — каза мъжът.

— А ще се отнася ли с мен като с ПРОСТИТУТКА? — попитах.

— Сега проститутките са много на мода. Всички искат да бъдат такива. Никоя жена не е склонна да си плаща сама покупките от „Кристиан Лакроа“, а и не би трябвало.

Естествено мъжът се оказа Д. У.

Сега той седи на една маса отвън пред „Ла Гулю“ и се мъчи с клетъчния си телефон. Сядам полекичка на разклатения бял метален стол и казвам:

— Носиш…_индийски плат_!

Той отговаря:

— Това е „Валентино“. Италианската класа.

— О-о-о! Най-новото, предполагам.

— Всъщност да. Какъв е проблемът? Не заминаваш ли утре?

— Можеш ли да уредиш „Бентли“ да дадат на Дайана една рокля за филмовия фестивал?

— Дайана — отговаря Д. У. — е от Флорида.

— Ти ходиш във Флорида.

— Ходя в Палм Бийч. Палм Бийч не е Флорида. — Д. У. млъква, докато келнерът му налива газирана вода. — Чувал съм, че е някъде от… Талахаси. Искам да кажа, кой е от Талахаси? Някой, когото да познаваме?

— Никой — отвръщам.

— И защо Дайана иска да носи „Бентли“? Да облече нещо на „Фредрикс“ от Холивуд, пак ще изглежда по същия начин.

— Точно така — казвам.

— Не харесвам това твое приятелство с Дайана Мун. Вероятно разбираш, че тя е като Аманда. По-успял вариант на Аманда, ако онова, с което се занимават момичета като Дайана Мун, може да се нарече „успяване“.

— Тя е известна актриса…

— Най-вероятно кариерата й не отива наникъде. По някаква странна причина, вероятно заради списания като „Вог“, тази малка келешка иска да дойде в Ню Йорк и да стане лидер на обществото. И ще те използва, за да се добере дотам. Тя иска да бъде_ като теб_. Също като Аманда.

— Д. У. — въздъхвам. — Обществото е мъртво.

Той само ме поглежда.

— Тя не иска да бъде като мен. Може би аз искам да бъда като нея.

— О, моля те — казва Д. У.

— Тя е ужасно богата. И няма… съпруг.

— Защото го е убила.

— Той е бил убит от… зли сили. И части от тялото му са били отнесени от извънземни.

— Защо се влачиш с тази откачена на тема Исус? — пита спокойно Д. У и прави знак на келнера.

Добър въпрос. Защото майка ми е… странна?

— Това те представя много зле в очите на хората. Много зле — казва Д. У.

Майка ми произхожда от нормално семейство от върхушката на средната класа и баща й е бил адвокат от Бостън, но дори и днес, години след като е напуснала комуната, тя все още отказва да си боядисва косата. И носи сандали „Бъркън сток“.

— Дайана Мун би могла да съсипе всичко — казва Д. У.

— Майка ти е толкова… очарователна — каза Хюбърт, след като се запозна с нея. Но намекът бе ясен: „Не ни трябва пресата да интервюира точно нея, нали, миличко? Не ни трябва пресата да се рови в твоя заден двор.“

И на много други места.

— Дайана Мун е… чудесна — казвам.

Д. У ме поглежда.

— Е, просто гледай да не се отървеш от нея, както се отърва от Аманда. Би било твърде… очевидно.

По някаква причина и двамата избухваме в истеричен смях.