Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (8) (Повест)

VIII

Голяма беше радостта на Танабай, когато една сутрин видя в табуна своя раванлия. С увиснало парче връв от оглавника, със седло.

— Гюлсаръ, Гюлсаръ, здравей! — препусна презглава Танабай и го видя отблизо с чужда юзда, под чуждо тромаво седло, с тежки стремена. И това, което най-много го възмути — с разкошна кадифена възглавница на седлото, сякаш го яздеше не мъж, а някоя дебелогъза жена.

— Пфу! — Танабай плю от възмущение. Той искаше да хване коня, да свали от него цялата тая глупава сбруя, но Гюлсаръ избяга. Сега раванлията не се интересуваше от него. Той обикаляше около кобилите. Толкова се беше затъжил по тях, че не забелязваше бивалия си стопанин.

„Значи, все пак избяга, скъса поводите. Юнак! Потичай си, потичай си! Бъди спокоен, няма да те издам“ — помисли си Танабай и реши, че трябва да пусне табуна на воля. Нека Гюлсаръ се почувствува като у дома си, докато не са дотичали да го вземат.

— Тццц, тццц, тццц! — викна Танабай, изправи се над седлото и размахвайки укрука, подгони табуна.

Женските побягнаха, викайки жребчетата, лудо препуснаха младите кобили. Вятърът развяваше гривите им. Раззеленялата се земя ликуваше под слънцето. Гюлсаръ трепна, изправи се и тръгна наперено, застана начело на табуна, прогони новия жребец чак накрая, а той се заперчи пред табуна, запръхтя, затанцува, минавайки ту от едната, ту от другата страна. Мирисът на табуна замая главата му — мирис на кобилешко мляко, мирис на жребци, мирис на пелинов вятър. Не го беше грижа, че е с това глупаво седло, с глупавата кадифена възглавница, че тежките стремена го удрят по слабините. Забрави как вчера стоеше в района, до големия коневръз, гризейки мундщука, как се плашеше от рева на камионите. Забрави как после стоеше в локвата до един смрадлив павилион и как новия му стопанин излезе с компанията си и всички воняха. Как се оригваше и сумтеше новият, като се качваше върху него. Забрави как по пътя глупашки запрепускаха през калта. Как той понесе новия си стопанин с всички сили и как той се тръскаше на седлото, подскачайки като чувал, а после започна да дърпа юздите и да го бие с камшик по главата.

Всичко забрави раванлията, всичко, миризмата на табуна замая главата му — мирис на кобилешко мляко, мирис на жребци, мирис на пелинов вятър… Тичаше раванлията, тичаше и не подозираше, че преследвачите идват да го вземат.

Танабай върна табуна на старото място и ето че от аила дойдоха двама коняри. И отново откараха Гюлсаръ от табуна в конюшнята.

Но скоро той пак си дойде. Този път без юзда и без седло. По някакъв начин бе свалил юлара от главата си и през нощта бе избягал от конюшнята. Танабай отначало се смая, а после се умълча и като си помисли, метна укрука на шията на раванлията. Сам го хвана и сам го поведе към аила, като помоли младия пастир от съседния стан да му помогне да го откарат. По средата на пътя срещнаха конярите, които идваха за избягалия раванлия. Като им предаваше Гюлсаръ, Танабай дори им се скара:

— Вие там без ръце ли сте всички, та не можете да опазите коня на председателя! Завържете го по-здраво.

А когато Гюлсаръ избяга за трети път, Танабай не на шега се разсърди.

— Какво искаш, глупако? Кой вятър те довя тук? Глупак си ти, глупак! — ругаеше го той, гонейки раванлията с укрука. И отново го помъкна към аила, и отново се кара с конярите.

Но Гюлсаръ нямаше намерение да поумнява, той бягаше при всеки удобен случай. Омръзна и на конярите, омръзна и на Танабай.

… Тоя ден Танабай заспа късно — късно се върна от паша. Остави табуна близо до юртата за всеки случай и заспа неспокойно и тежко. Съсипа се тоя ден. Присъни му се нещо странно — сякаш пак беше на фронта или пък в някаква кланица. Навсякъде имаше кръв, ръцете му също бяха в лепкава кръв. И той си мисли в съня: не е на хубаво да ти се присъни кръв. Иска да измие някъде ръцете си, а го блъскат, смеят му се, пискат и не може да разбере кои са тия хора. „Танабай, в кръв миеш ръцете си, в кръв. Тук няма вода, Танабай, тук има само кръв! Ха-ха-ха, хо-хо, хи-хи.“

— Танабай, Танабай! — разтърсваше го за раменете жена му. — Събуди се!

— А, какво има?

— Чуй, в табуна става нещо! Жребците се бият! Сигурно пак Гюлсаръ е дошъл!

— Да го вземат мътните, мира нямам от него! — Танабай бързо се облече, грабна укрука и се затича към падината, откъдето се чуваше цвилене и тропот. Вече беше светло.

Дотича и видя Гюлсаръ. Но какво е това? Раванлията скача с двойни пранги — с железни букаи. Дрънчат оковите на краката му, той се извива, изправя се на задни крака, стене и жално цвили. А тая драка, жребецът-водач, го рита и гризе, както си иска.

— Ах ти, звяр! — Танабай връхлетя като вихър, цапардоса жребеца така силно, че счупи укрука, прогони го. А в очите му сълзи. — Какво са направили с тебе, а? На кой му е дошло на ум да те окове? И защо си се довлякъл тук, глупчо нещастен?… Как можа толкова далеч, през реката, през ровове и дупки, да дойдеш дотук в окови, да стигнеш все пак до табуна. Цяла нощ навярно си скачал, цяла нощ навярно си вървял. Цяла нощ под звъна на веригите като беглец от каторга.

„Ах, ах, ах!“ — клатеше глава Танабай. Той започна да милва раванлията и подложи лицето си под устните му. А той го докосваше с устните, гъделичкаше го и примижаваше от удоволствие.

— Какво да правим сега, а? Зарежи тая работа, Гюлсаръ, ще си изпатиш. Глупав си ти, глупав. Нищо не разбираш!…

Танабай огледа раванлията. Драскотините, получени в боя, ще зараснат. Но краката му бяха изранени здравата от оковите. От копитата тече кръв. Кечето от подплатата на прангите беше изгнило, проядено от молци. Когато конят е скачал по водата, подплатата се е смъкнала, желязото се е оголило. То му е разкървавило краката. „Само Ибраим е изровил от старците тия пранги. Това е негова работа“ — със злоба си помисли Танабай. Пък и на кой друг може да бъде? Прангите, това са старинни верижни букаи. Всяка пранга си има отделна ключалка. Без ключ не може да я отвориш. По-рано слагаха пранги на краката на най-хубавите коне, та конекрадците да не могат да ги отвлекат от пашата. Обикновените букаи от връв се прерязват с нож и край. А с пранги не може да откраднеш коня. Но това беше отдавна. А сега прангите станаха вече рядкост. Може би у някой старец ще се намерят за спомен от миналото. И ето на, сигурно някой му е подсказал, оковали раванлията, за да не може да избяга надалеч от пасището на аила. А той въпреки това е избягал…

Цялото семейство сваляше прангите от краката на Гюлсаръ. Джайдар го държеше за юздите, прикриваше очите на раванлията, дъщеричките играеха наблизо, а Танабай домъкна цялото си сандъче с инструменти и обливайки се в пот, се опитваше да намери ключ. Дойде му на помощ опитът от ковачницата, той дълго пъшка, човърка, изпотроши си ръцете, но все пак намери изход — отключи ги, разтвори ги.

Захвърли прангите далече, да не ги виждат очите му. Смаза протритите места по краката на раванлията и Джайдар го поведе към коневръза. По-голямата дъщеря качи на гърба си малката и те също се прибраха в къщи.

А Танабай още седеше и пъшкаше — беше уморен. После събра инструментите, отиде и вдигна от земята прангите. Трябваше да ги върне, иначе ще отговаря за тях. Като разглеждаше ръждясалите пранги, той се удиви от работата на майстора. Всичко беше направено чудесно, с въображение. Беше дело на старите киргизки ковачи. Да, изчезнал е сега този занаят, забравен е завинаги. Сега пранги не са нужни. Но изчезнаха други неща, за тях е жалко. Какви украшения, какви съдове от сребро, от мед, от дърво и от кожа умееха да правят! И не бяха скъпи, но бяха красиви. Всяко нещо бе неповторимо, особено. Сега няма такива. Сега всичко правят от алуминий — и канчета, и чаши, и лъжици, и обици, и легени, където и да отидеш, все едно и също. Скучно да ти стане. И майсторите-самарджии почти измряха. А какви седла умееха да правят! Всяко седло си имаше собствена история: кой, кога, за кого го е правил и каква благодарност е получил за труда си. Навярно скоро всички ще се возят на коли, както там в Европа. Всички на еднакви коли и само по номерата ще се отличават. А сръчността на прадедите се забравя. Погребахме старите ръчни занаяти, а нали в ръцете са душата и очите на човека…

Понякога Танабай неочаквано потъваше в такива мисли. Впускаше се в разсъждения за народните занаяти, негодуваше и не знаеше кого да обвинява, че изчезват. А на млади години самият той беше един от гробарите на старината. Веднъж дори се изказа на комсомолско събрание за ликвидирането на юртите. Чул беше отнякъде, че юртата трябва да изчезне, че юртата е дореволюционно жилище. „Долу юртата! Стига сме живели постарому!“

И юртата беше „разкулачена“. Започнаха да строят къщи, а юртите бяха разрушени. Разрязваха плъстените кечета, за каквото им попадне, дърветата употребяваха за огради, за обори и даже за подпалка…

А после се оказа, че подвижното животновъдство е немислимо без юрти. И сега Танабай всеки път се чудеше как е могъл да говори такова нещо, да напада юртата, от която нищо по-хубаво не бяха измислили за чергаруване. Как не е могъл да види в юртата удивителното изобретение на своя народ, в което всеки най-малък детайл беше точно проверен от вековния опит на поколенията?

Сега той живееше в опушена юрта с дупки, която бе получил от стареца Торгой. Юртата беше на много години и ако все още се държеше, това бе само благодарение на неизчерпаемото търпение на Джайдар. По цели дни я поправяше, кърпеше, подреждаше я, а след седмица-две прогнилото плъстено кече отново се разнищваше, отново зейваха дупки, духаше вятър, навяваше сняг, течеше. И жена му пак започваше да я поправя и това нямаше край.

— Докога ще се мъчим така? — оплакваше се тя. — Погледни, това не е кече, а прах — сипе се като пясък. А кереге-ууците^[1] в какво са се превърнали! Да те е срам. Поне да беше поискал да ти дадат ново кече. Стопанин ли си ти в тая къща, или не? Трябва в края на краищата да заживеем като хората…

Отначало Танабай я успокояваше, обещаваше. А когато рече да отвори дума в аила, че трябва да се направи нова юрта, оказа се, че старите майстори отдавна са умрели, а младежта няма представа как се правят. Плъст за юрти в колхоза също нямаше.

— Добре, дайте вълна, ние сами ще си степаме — помоли Танабай.

— Каква вълна! — му отговориха. — Ти какво, от луната ли си паднал? Цялата вълна отива на пазара по план, в колхоза не се разрешава да оставяме нито грам… — И вместо кече му предложиха брезентова палатка.

Джайдар категорично отказа: — По-добре в пробита юрта да живеем, отколкото в палатка.

Много животновъди по това време бяха принудени да се прехвърлят в палатки. Но какво жилище беше това? Ни да седнеш, ни да станеш, ни огън да запалиш. Лете — нетърпима горещина, зиме — куче не се свърта от студ. Ни багажа да наместиш, нито кухня да приспособиш, ни да подредиш по-хубаво. А като дойдат гости, не знаеш де да ги денеш.

— Не, не! — отказа се Джайдар. — Ти както искаш, но аз в палатка няма да живея. Палатката е за хора бекяри, и то временно, а ние с тебе имаме семейство, деца. Трябва да се къпят, да се възпитават. Не, не отивам в палатка.

През тия дни Танабай срещна случайно Чоро и му разказа всичко.

— Каква стана тя, председателю?

Чоро тъжно поклати глава:

— За това ние с тебе бяхме длъжни да помислим на времето. Пък и нашите ръководители, гдето са горе. А сега какво — пишем писма и не знаем какво ще кажат. Разправят, че вълната е ценна суровина. Дефицитна… Експортна. За вътрешни нужди, казват, не е целесъобразно да се изразходва.

След тия думи Танабай млъкна. Излиза, че сам е отчасти виновен. И мълком се надсмиваше над своята глупост: „Не е целесъобразно! Ха, ха, ха! Не е целесъобразно!“

Дълго не му излизаха от главата тия сурови думи — „не е целесъобразно“.

— Така си останаха да живеят в старата кърпена и прекърпвана юрта, за която беше необходима обикновена вълна. А междувременно тая вълна с цели тонове; се стрижеше от колхозните стада.

Танабай тръгна към своята юрта с прангите в ръце. И тя му се видя толкова мизерна, и такъв яд го хвана на всички и на всичко, и на себе си, и на тия пранги, с които бяха разкървавили краката на раванлията, че заскърца със зъби. И както беше ядосан, ето че отгоре на туй довтасаха и конярите да приберат Гюлсаръ.

— Вземайте го — викна им Танабай и устните му заподскачаха от ярост. — А тия пранги ги дайте на председателя и му кажете, че ако още веднъж посмее да окове раванлията, аз с ей тия пранги ще му счупя главата. Така му кажете!…

Не биваше да казва това, не биваше! Никога не му прощаваха тая избухливост и честност…