Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (11) (Повест)

XI

След две седмици трябваше да се вдигнат на път, отново към планините, за цяло лято, за цяла есен и зима, до идната пролет. Какво ти струва само да се преместиш от една квартира в друга! А тук! Откъде се натрупват тия парцали? Може би киргизите тъкмо за това открай време казват: ако смяташ, че си беден, опитай се да се преместиш.

Трябваше да се подготвят за пътя, трябваше да свършат куп най-различни неща, да идат на мелницата, на пазара, до обущаря, в интерната при сина… А Танабай ходеше като пребит. Странен изглеждаше в очите на жена си през ония дни. Щом съмне, ще се разбърза, ще препусне към табуна, няма време да поговори с него. На обед се връща мрачен, ядосан и все като че ли нещо очаква. През цялото време е нащрек.

— Какво ти става? — питаше го Джайдар.

Той мълчеше, но веднъж й каза:

— Наскоро ми се присъни лош сън.

— Отговаряш ми така, за да не ти додявам ли?

— Не, наистина ти казвам. Не ми излиза от ума.

— И това доживяхме. Не беше ли ти главатарят на безбожниците в аила, не те ли проклинаха бабичките? Остаряваш Танабай, там е работата, въртиш се около табуна, а че днес-утре ще се преместваме, никак не те е грижа. Как да се оправя сама с децата? Поне да беше отишъл да видиш Чоро. Свестните хора, преди да заминат, навестяват болните.

— Има време — махна с ръка Танабай. — После.

— Кога после? Ама ти защо се страхуваш да отидеш в аила? Утре ще идем заедно. Ще вземем децата и ще отидем. Аз също имам работа там.

На другия ден, след като се уговориха с младия съсед да наглежда табуна, те всички тръгнаха, яхнали коне. Джайдар с малкото момиченце, а Танабай — с по-голямото. Бяха сложили децата на седлата пред себе си.

Минаваха по улиците на аила, поздравяваха срещнатите и познатите, а пред ковачницата Танабай изведнъж спря коня.

— Почакай малко! — каза той на жена си. Слезе от коня, качи по-голямата дъщеря при жена си.

— Какво става, къде отиваш?

— Ей сегичка, Джайдар. Ти върви. Кажи на Чоро, че аз веднага ще дойда. Имам в управата бърза работа, а на обед ще затворят. И в ковачницата трябва да се отбия. Трябва да се запася с подкови и клинци.

— Ама не е удобно да идем поотделно.

— Няма нищо. Ти върви. Аз след малко ще дойда.

Танабай не се отби нито в управата, нито в ковачницата. Отиде право в конюшнята. Той много бързаше, не повика никого и влезе в конюшнята. Докато очите му свикнаха с полумрака, устата му пресъхна. В конюшнята беше пусто и тихо, всички коне бяха излезли. Като се огледа, Танабай облекчено въздъхна. Излезе през страничната врата, в двора на конюшнята, за да види някой от конярите. И там видя това, от което се страхуваше през всичките тия дни.

— Така си знаех, мръсници! — тихо каза той, като стискаше юмруци.

Гюлсаръ стоеше под навеса със забинтована опашка, завързана с връв за шията. Между задните разкрачени крака на коня тъмнееше голяма колкото гърне твърда, възпалена подутина. Конят стоеше неподвижно, тъжно навел глава над яслите. Танабай застена, прехапа устни, искаше му се да се приближи до раванлията, но не посмя. Стана му страшно. Ужасяваше се от тая пуста конюшня, от празния двор, от самотния скопен раванлия. Той се обърна и мълчаливо си тръгна. Това, което бяха сторили бе непоправимо.

Вечерта, когато се върнаха в къщи, в юртата си, Танабай печално каза на жена си:

— Сбъдна се моят сън!

— Какво е станало?

— Като бяхме на гости, не исках да говоря за това. Гюлсаръ повече няма да идва тук. Ти знаеш ли какво са направили с него? Скопили са го, мръсниците!

— Знам. Затова те заведох в аила. Ти се страхуваше да го научиш, нали? А от какво се боиш? Ами ти не си малък! Нима за първи и последен път скопяват коне. Така е било открай време и така ще бъде. Всички го знаят.

Танабай нищо не й отговори. Само каза:

— Не, и все пак на мене ми се струва, че нашият нов председател е лош човек, сърцето ми го подсказва.

— Стига, Танабай! — каза Джайдар. — Значи, щом са скопили твоя раванлия, председателят веднага става лош. Защо да е така? Той е нов човек, стопанството е голямо, тежко. Ето, Чоро казва, че сега ще оправят колхозите, ще им помогнат. Някакви планове набелязват. А ти за всичко съдиш преждевременно. Ние тук много неща не знаем…

След вечеря Танабай отиде при табуна и остана там до късна нощ. Ругаеше се, искаше да забрави всичко, но от главата му не излизаше онова, което видя през деня в конюшнята. И си мислеше, като обхождаше табуна и обикаляше степта: „Може би наистина не бива да се мисли така за човека, глупаво е, разбира се. Сигурно е така, защото остарявам, защото цяла година карам табуна, нищо не виждам и нищо не зная. Но докога ще се живее така трудно?… А като чуеш някоя реч, излиза, че всичко върви добре. Хубаво, да речем, аз бъркам, дай боже да бъркам. Но сигурно и другите така мислят…“

Танабай обикаляше степта, мислеше и не намираше отговор на своите съмнения. И той си спомни как на времето започнаха да организират колхоза, как обещаваха на народа щастлив живот и какви мечти имаха всички. И как се биеха заради мечтите си. Преобърнаха всичко, преораха старото. И наистина отначало не живееха лошо. И още по-добре биха живели, ако не беше тая проклета война. А сега? Колко години минаха вече след войната… И все кърпим стопанството като стара юрта. На едно място го закърпиш, на друго се къса. Защо е така? Защо колхозът сякаш не е свой, както на времето, а е като чужд? Тогава, каквото решеше събранието, това ставаше закон. Знаехме, че сами сме приели тоя закон и трябва да го изпълняваме. А сега на събранията — само празни приказки. Никой не го е грижа за тебе. Като че ли колхозът не се управлява от самите колхозници, а от някого отвън. Сякаш отвън по-добре се вижда какво да се прави, как по-добре да се работи и как да се води стопанството. Въртят, сучат ту така, ту иначе, а полза няма. Дори да се срещнеш с хората, ти става страшно. Току-виж, попитали: „Абе ти си партиен член, когато организирахте колхоза, най-много от всички си дереше гърлото. Обясни ми как става тая работа?“ И какво ще им кажеш? Поне да ги бяха събрали, та да им кажат какво става. Да попитат на кого какво му е на душата, какво мисли, какви грижи има. Ама не, идват пълномощници от района, също такива едни не като старите. По-рано пълномощникът отиваше при хората, всички имаха достъп при него. А сега ще дойде, ще се развика на председателя в управата, а със селсъвета изобщо не разговаря. Ако говори на партийно събрание, все за международното положение. Сякаш положението в колхоза не е толкова важна работа. Работете, изпълнявайте плановете и край…

Танабай си спомни как неотдавна идва един и им говори за някакво ново учение за езика. Но когато Танабай се опита да поприказва с него за колхозния живот, той се намръщи: „Вашите мисли, казва, са съмнителни.“ Не ги одобри. Как става тая работа?

„Щом Чоро стане от легло — реши Танабай, — ще го накарам да каже какво мисли. И аз ще си кажа. Ако бъркам, нека ми каже, ако ли пък не… Тогава какво? Не, не, сигурно не е така. Разбира се, аз бъркам. Кой съм аз? Прост пастир, коняр. А там хората са умни…“

Танабай се върна в юртата и дълго не можа да заспи. Все си блъскаше главата. Къде е загадката? И отново не намираше отговор.

А с Чоро тъй и не можа да поговори. Преди да тръгнат за планината, той затъна в работа.

И отново поеха към планините за цяло лято, за цяла есен и за цяла зима, до идната пролет. Отново покрай реката, през лъката, тръгнаха стадата и табуните. Кервани с денкове. Във въздуха се носеше глъчка. Мяркаха се пъстрите забрадки и роклите на жените, момичетата пееха за раздялата.

Танабай водеше своя табун през голямата ливада, през хълмовете, край аила. На края все тъй си стоеше оная къща, оня двор, където се бе отбивал със своя раванлия. Сърцето му се сви. Сега бе загубил и оная жена, и раванлията Гюлсаръ. Всичко потъна в миналото. Отлетя онова време като ято сиви гъски през пролетта…

… Дни наред тича камилата, търси, вика рожбата си. „Къде си ти, чернооко камилче? Обади се!“ Тече мляко от вимето, от препълненото виме, стича се по краката. „Къде си ти? Обади се!“ Тече мляко от вимето, от препълненото виме. Бяло мляко…