Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (7) (Повест)

VII

Зимата отмина. Отмина временно, за да покаже на пастирите, че не е толкова трудно да се живее на тоя свят. Ще има топли дни, говедата ще наедреят, ще има достатъчно мляко и месо, ще има надбягвания на празниците, ще има делници — обагняне, стрижене на вълна, грижи за новородените, прехвърляне на табуните и стадата, и наред с това всеки си има свой живот — любов и раздяла, раждане и смърт, гордост от успехите на децата и огорчения от лошите вести за тях от интернатите — и мисълта, че ако бяха при родителите си, може би по-добре щяха да се учат. Какво ли няма да има — грижите винаги са предостатъчно. И за известно време ще се забравят зимните несгоди. Ютата, падежът на добитъка, поледиците, пробитите юрти, студените кошари ще останат в отчетите до идната година. И после пак ще връхлети зимата, ще долети на бяла камила, ще намери пастира, където и да е той — в планините и степта, и ще му покаже своя нрав. И ще си спомни той всичко, което е забравил. И в двайсетия век зимата си е все същата…

Всичко си беше така и тогава. От планините слязоха измършавелите стада и табуни и се пръснаха из степта. Пролет е. Хората бяха изкарали зимата.

Тая пролет Гюлсаръ изживяваше младостта си в табуна. Танабай сега рядко го оседлаваше, жалеше го. Пък и не биваше да го оседлава, защото наближаваше случният сезон.

Гюлсаръ обещаваше да стане хубав жребец. Той пазеше малките жребчета също като баща. Ако майката пропусне да види нещичко, той е вече тук, няма да остави жребчето да падне някъде или да се отклони от ергелето. И още едно достойнство имаше Гюлсаръ. Не обичаше да безпокоят напразно конете и ако се случваше така, веднага откарваше табуна надалече.

През зимата на оная година в колхоза станаха промени. Изпратиха нов председател, Чоро предаде работата и отиде в районната болница. Сърцето му беше много зле. Танабай все се канеше да навести приятеля си. Но мигар можеш се измъкна? Пастирът е като многодетна майка — вечно има грижи, особено през зимата, пък и напролет. Животното не е машина, да изключиш мотора и да го оставиш. Тъй и не можа Танабай тогава да отиде в районната болница. Сега той нямаше помощник. За помощник-пастир бе зачислена жена му. Нали трябваше и тя да припечелва нещо, макар че за един трудоден вземаха малко, все пак за два трудодни получаваха повече, отколкото за един.

Но Джайдар бе с малко дете на ръце. Какъв помощник е тя? И денем, и нощем той трябва да върши всичко. Докато Танабай се канеше да иде в района, склонявайки съседите да го отменят, дойде новината, че Чоро се е изписал от болницата и се е върнал в аила. И тогава те с жена му решиха, че ще отидат при него по-късно, когато слязат от планината. Но щом слязоха в долината и свикнаха малко с новото място, случи се онова, за което Танабай и досега не може да си спомни спокойно…

Славата на раванлията е нож с две остриета. Колкото по-силно гърми името му из целия окръг, толкова повече привлича апетитите на началствата.

Тоя ден Танабай от заранта закара конете на паша, а после се върна в къщи да закуси. Той седеше с момиченцето си, държеше го на коленете си, пиеше чай и разговаряше с жена си за най-различни семейни работи. Трябваше да отиде в интерната при сина, а оттам и на пазар, до гарата, да купи на вехто някакви дрехи за жената и децата.

— В такъв случай, Джайдар, ще оседлая раванлията — каза Танабай, като сърбаше чая. — Иначе няма да сваря. Ще го яхна за последен път и повече няма да го пипам.

— Ти по-добре знаеш — съгласи се тя.

Отвън се чу тропот на копита, някой идваше при тях.

— Я погледни кой идва — помоли той жена си.

Тя излезе и като се върна, каза, че пристига завеждащият фермата Ибраим и с него още някакъв човек.

Танабай се вдигна без желание и излезе от юртата с дъщеричката си на ръце. Макар че не обичаше много-много завеждащия конефермата Ибраим, но гостът трябваше да се посрещне. А защо не го обичаше, Танабай и сам не знаеше. Уж беше приветлив, не като другите, но в него имаше нещо мазно. Най-главното, за правене, нищо не правеше — ще се подготви, ще се отчете. Истинска коневъдна работа в конефермата изобщо не съществуваше, всеки пастир беше оставен сам на себе си. На партийни събрания Танабай неведнъж говореше за това, всички се съгласяваха, съгласяваше се и Ибраим, благодареше за критиката, но всичко си оставаше постарому. Добре, че пастирите се бяха събрали все добросъвестни, Чоро лично ги беше подбирал.

Ибраим слезе от коня и приветливо разпери ръце:

— Асалом-алейкум, бею! — Той всички пастири наричаше бейове.

— Алейкум-асалом! — сдържано отвърна Танабай, като стискаше ръцете на пристигналите.

— Живи-здрави ли сте? Как са конете, Танаке, как си ти? — Ибраим задаваше обичайните въпроси и месестите му бузи се разтягаха също така в обичайна усмивка.

— Всичко е наред.

— Слава богу. За вас не се безпокоя.

— Заповядайте в юртата.

Джайдар постла на гостите ново плъстено кече, а на него възглавнички от козя кожа, специално направени за сядане на пода. Ибраим и на нея отдели внимание.

— Здравейте, Джайдар-байбиче! Как сте със здравето? Добре ли гледате своя бей?

— Здравейте, влизайте, седнете тука.

Всички седнаха.

— Налей ни кумис — помоли Танабай жена си.

Пиеха кумис, говореха за едно-друго.

— Сега най-сигурното нещо е животновъдството. Тук поне през лятото има мляко, месо — разсъждаваше Ибраим. — А на полето или на някои други места съвсем нищо няма. Тъй че сега най-добре е човек да се държи за табуните и стадата. Нали така, Джайдар-байбиче?

Джайдар кимна, а Танабай нищо не каза. Той сам знаеше това и не за първи път го чуваше от Ибраим, който не изпущаше случая да намекне, че всеки трябва да скъпи положението си на животновъд. На Танабай му се искаше да каже, че в това няма нищо хубаво, щом хората се държат за топлите местенца, където има мляко и месо. Ами другите? Докога хората ще работят даром? Мигар така беше преди войната! Есен по две-три брички пшеница откарваха във всеки дом. А сега? Тичат насам-натам с празни чували, само и само да намерят нещо. Те отглеждат житото, а стоят без хляб. На какво прилича това! С едни събрания и увещавания далеч не може да се отиде. Чоро затова съсипа сърцето си, защото освен хубави думи вече нищо не можеше да даде на хората за тяхната работа. Но всичко, което се бе насъбрало в душата му, нямаше смисъл да го казва на Ибраим. Пък и не искаше сега Танабай да проточва разговора. Трябваше по-бързо да ги изпроводи, да оседлае раванлията и да иде да си свърши работата, та да може по-рано да се прибере. Защо ли бяха дошли? Беше му неудобно да попита.

— Нещо не мога да се сетя кой си, братко — обърна се Танабай към спътника на Ибраим, млад, мълчалив джигит. — Да не си случайно син на покойния Абалак?

— Да, Танаке, негов син съм.

— О, как минава времето. Табуните ли дойде да видиш? Интересно ли ти е?

— А не, ние…

— Той е с мене — прекъсна го Ибраим. — Дошли сме тук по работа, но за това после. Вашият кумис, Джайдар-байбиче, е просто чудесен. И каква силна миризма има. Я ми налейте още една чашка.

Отново заприказваха за едно, за друго. Танабай усещаше, че има нещо недобро, но не можеше да разбере какво е довело тук Ибраим. Най-сетне Ибраим извади от джоба си някакъв лист.

— Танаке, ние идваме при вас ей по такава работа. Ето с тоя лист. Прочетете го.

Танабай четеше на ум, сричаше, четеше и не вярваше на очите си. С големи букви на листа беше написано:

„Нареждане.

До пастира Бакасов.

Да се изпрати раванлията Гюлсаръ в конюшнята за езда.

Пред. на колхоза: (подписът не се чете) 5 март 1950 год.“

Смаян от толкова неочаквания обрат на работата, Танабай мълчаливо сгъна листа на четири и го пъхна в горния джоб на куртката си. Дълго седя, без да вдигне очи. Под лъжичката го болеше. Всъщност тук нямаше нищо неочаквано. Нали затова отглеждаше коне, за да ги дава после на другите за работа или за езда. Колко много вече беше изпратил по бригадите през тези години. Но да даде Гюлсаръ! Това беше свръх силите му. И той започна трескаво да мисли как да запази раванлията. Трябваше хубавичко да обмисли. Трябваше да се съвземе. Ибраим вече започна да се безпокои.

— На, ей по такава дребна работа се отбихме при вас, Танаке — предпазливо обясни той.

— Добре, Ибраим — спокойно го погледна Танабай, — тая работа няма да ни избяга. Да пийнем още малко кумис, да поприказваме.

— Е, разбира се, вие сте разумен човек, Танаке.

„Разумен! Друг път ще се хвана аз на твоята въдица!“ — ядосано си помисли Танабай. И отново заприказваха за дребни работи. Сега нямаше защо да бърза.

Така Танабай за пръв път се сблъска с новия председател на колхоза. По-точно не лично с него, а с нечетливия му подпис. Той не му беше виждал очите. Зимуваше в планините, когато оня дойде да смени Чоро. Казваха, че бил строг човек и някога е бил голямо началство. Още на първото събрание предупреди, че строго ще наказва немарливите, а за неизпълнение на минимума трудодни заплаши хората със съд, каза, че всички нещастия в колхоза произтичали от това, че колхозите били малки, а сега щели да ги уедрят, скоро положението трябвало да се поправи — тъкмо затова го били изпратили тук и неговата главна задача била да води стопанството по всички правила на напредналата агротехника и зоотехника. И затова всички били длъжни да се запишат в агротехническите и зоотехническите кръжоци.

И наистина започнаха кръжочната работа, окачиха плакати и започнаха да изнасят лекции, а това, че овчарите заспиваха на лекциите, то си беше тяхна работа…

— Танаке, време е да си тръгваме! — Ибраим погледна с очакване Танабай и започна да опъва смъкналите се кончове на ботушите, да изтърсва и оправя своя лисичи тебетей^[1].

— Виж какво, Ибраим, предай на председателя, че аз не давам Гюлсаръ. Той ми е табунен жребец. За разплод.

— Ой-бой, Танаке, ами ние вместо него пет жребци ще ви дадем. Нито една кобила няма да остане сама. Та това проблем ли е? — учуди се Ибраим.

Той беше доволен, всичко вървеше добре и изведнъж… Ех, ако не беше Танабай, а някой друг, разговорът щеше да бъде кратък, но Танабай си е Танабай. Той и родния си брат не пожали. Това трябваше да се има пред вид. Тук трябва по-меко да се пипа.

— Не са ми нужни вашите пет жребци! — Танабай избърса изпотеното си чело и като помълча, реши да отреже направо: — Твоят председател няма какво да язди, така ли? Конете свършиха ли се в конюшните? Защо пък точно Гюлсаръ му е потрябвал?

— Ама как така, Танаке? Председателят е наш ръководител, трябва да го уважаваме. Ами той ходи в района, хора идват при него. Председателят е на показ, така да се каже.

— Какво така да се каже! Ако е на друг кон, никой ли няма да го познае, или щом като е на показ, непременно трябва да е на раванлия.

— Непременно или не, полага му се. Ето например вие, Танаке, нали сте били войник. Нима вие се возехте на лека кола, а вашият генерал на камион! Разбира се, не. На генерала генералското, а на войника — войнишкото. Не съм ли прав?

— Тук работата е друга — неуверено възрази Танабай. Защо именно друга, той не започна да обяснява, пък и не можеше да обясни. И чувствувайки, че примката около раванлията се затяга, каза ядосан:

— Няма да го дам! А ако не съм удобен, махнете ме от табуна. Ще отида в ковачницата. Там не можете да ми вземете чука!

— Ама защо така, Танаке? Ние ви уважаваме, ценим ви. А вие като малко дете. Ами не ви прилича!

Ибраим се размърда на мястото си. Май че загази. Той лично бе обещал, бе подсказал на председателя, нагърби се да уреди въпроса, а тоя упорит тип му проваля работата. Ибраим тежко въздъхна и се обърна към Джайдар:

— Помислете си, Джайдар-байбиче, какво представлява един кон, па бил и раванлия. В табуна какви ли не коне има — изберете си който щете. Човекът е дошъл тук, изпратили са го…

— А ти защо се стараеш толкова? — попита Джайдар.

Ибраим се запъна и разпери ръце:

— Е, как иначе? Дисциплина е това. Заповядаха ми, аз съм малък човек. Не го искам за себе си. Аз мога и с магаре. Ето попитайте сина на Абалак, него го изпратиха да откара раванлията.

Момъкът мълчаливо кимна.

— Не е хубаво — продължаваше Ибраим. — Изпратили са ни председател, той е наш гост. А целият аил не може да му даде един свестен кон. Какво ще кажат хората, като научат!? Къде се е чувало такова нещо у киргизите.

— Много добре — отвърна Танабай. — Нека научи аилът. Аз ще ида при Чоро. Нека той реши.

— Вие си мислите, че Чоро ще каже да не го давате, така ли? Съгласувано е с него. Само ще го подведете. Ще излезе като саботаж. Новия председател не го признаваме и ходим при стария да се оплакваме. А Чоро е болен човек, защо да му разваляме отношенията с председателя? Чоро е партиен секретар, той трябва да работи с него. Защо да му пречим…

И когато стана дума за Чоро, Танабай млъкна. Всички млъкнаха. Джайдар тежко въздъхна.

— Дай им го — каза тя на мъжа си, — не задържай хората.

— Това е вече разумно! Отдавна трябваше да се съгласите. Благодаря ви, Джайдар-байбиче!

Ненапразно Ибраим сипеше благодарности. Не мина много време и той от завеждащ ферма стана заместник-председател по животновъдството.

Танабай седеше на седлото, навел очи, и без да гледа, виждаше всичко. Виждаше как хванаха Гюлсаръ, как му нахлузиха нов оглавник — своя Танабай не би дал за нищо на света. Виждаше как Гюлсаръ не искаше да напуща табуна, как се дърпаше от поводите на Алабаковия син, как Ибраим го пердашеше с камшика, размахвайки силно ръка, като подскачаше на своя кон ту от едната, ту от другата страна на Гюлсаръ. Виждаше очите на раванлията, които не разбираха къде и защо го откарват тия непознати хора, защо го отделят от кобилите и жребчетата, от неговия стопанин; виждаше как изскача пара от отворената му уста, когато цвилеше, виждаше гривата, гърба, тялото му, следите от камшика по гърба и хълбоците, виждаше цялата му фигура и дори малкия израстък на десния му преден крак, над глезена, виждаше неговата походка, следите от копитата, виждаше всичко, до последното косъмче от неговата светложълта кулеста кожа — всичко виждаше и прехапал устни, мълчаливо страдаше. Когато вдигна глава, ония, които откараха Гюлсаръ, вече се скриваха зад хълма. Танабай викна и препусна подире им.

— Стой, да не си посмял! — изтича от юртата Джайдар.

И както препускаше, изведнъж го осени страшна догадка: жена му си отмъщаваше на раванлията за ония нощи. Той рязко обърна коня и като го удряше с камшика, се върна. Спря пред юртата, скочи и страшен, с изкривено, побеляло лице се приближи до жена си.

— Ти защо се обади? Ти защо каза да го дам? — прошепна той, като я гледаше в упор.

— Опомни се! Прибери си ръцете! — както винаги спокойно го сряза тя. — Слушай какво ще ти кажа: да не би Гюлсаръ да е твой собствен кон? Личен? Ти какво свое имаш? Всичко тук е колхозно. От това живеем. Раванлията е също колхозен, а председателят е стопанин на колхоза: както каже, така ще стане. А колкото за онова, напразно си мислиш. Можеш още сега да си отидеш. Иди си. Тя е по-хубава от мен, по-красива, по-млада. Добра жена е. Аз също можех да овдовея, но ти се върна. Колко те чаках! Но това няма значение. Ти имаш три деца. Къде ще ги денем? Какво ще им кажеш после? Какво ще кажат те? Какво ще им кажа аз? Сам решавай.

Танабай препусна в степта. Остана при табуна чак до вечерта и все не можеше да се успокои. Осиротя табунът, осиротя душата му. Взе я раванлията заедно със себе си, всичко взе. Всичко се промени. И слънцето стана друго, и небето — друго, и той сякаш е друг…

Върна се по тъмно. Влезе в юртата мълчалив, посърнал. Дъщеричките му вече спяха. В огнището гореше огън. Жена му поля да си измие ръцете. Сложи му да вечеря.

— Не искам — отказа Танабай. А после рече: — Вземи темир-комуза^[2], изсвири „Плача на камилата“.

Джайдар взе темир-комуза, поднесе го към устните си, докосна с пръст тъпичката стоманена струнка, духна я, после пое въздух и древната музика на номадите се разля. Песента за камилата, загубила бялото камилче… Дни наред тича тя из пустинния край. Търси, зове рожбата си, тъгува, че няма да го води повече след себе си във вечерен час над ската и в утринния час по равнините, че няма да обира заедно с него листата от клоните, няма да ходи по ситните пясъци, няма да броди по пролетните поля, няма да го кърми с бяло мляко. Къде си ти, тъмнооко камилче? Обади се! Тече мляко от вимето, от препълненото виме, стича се по краката. Къде си ти? Обади се? Тече мляко от вимето, от препълненото виме. Бяло мляко…

Хубаво свиреше Джайдар на темир-комуз. Той затова я обикна на времето още като беше малко момиче.

Слушаше Танабай, клюмнал глава, и пак, без да гледа, всичко виждаше — ръцете й, загрубели от дългогодишна работа, в пек и студ, побелелите коси и бръчките по шията й, около устата, около очите. Зад тези бръчки надничаше отминалата младост — мургавото момиченце с плитчици, които падаха на раменете, и той самият — толкова млад тогава, и тяхната отминала близост. Той знаеше, че сега тя не го забелязва. Увлечена в музиката, в мислите си. И виждаше в тоя час половината от собствените си нещастия и страдания в нея. Тя винаги ги носеше в себе си.

… Тича дни наред камилата, търси, вика своята рожба. Къде си ти, тъмнооко камилче? Тече мляко от вимето, от препълненото виме, стича се по краката. Къде си ти? Обади се! Тече мляко от вимето, от препълненото виме. Бяло мляко…

Момиченцата спяха прегърнати. Навън се простираше степта — огромна и непроницаема в нощния мрак.

В тоя час Гюлсаръ се бунтуваше в конюшнята, не оставяше конярите да спят. За първи път попадаше в конюшня — в тюрма за коне.