Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (10) (Повест)

X

Нощ. Дълбока нощ. Един стар човек и един стар кон. Край дола гори огън. Пламъкът се снижава и се издига, подхващан от вятъра.

Замръзналата твърда земя вледенява хълбока на раванлията. Желязна тежест сковава тила му, главата се е уморила да се движи нагоре и надолу, както тогава, когато скачаше с двойните пранги. И както тогава Гюлсаръ не може да тича, не може да разкъса оковите. Иска свободно да закрачи, така че копитата да го парят от тичането, иска да лети над земята, да диша с пълни гърди, иска по-бързо да отлети до пасището, да зацвили с цяло гърло, да събере табуна, кобилите и жребчетата, да препусне заедно с тях по голямата пелинова степ, но оковите не го пущат. Сам, със звъна на веригите, като беглец от каторга, той върви и скача, стъпка след стъпка, стъпка след стъпка. Пусто, тъмно, самотно. Луната се мярка горе, сред струите на вятъра. Тя застава пред очите му, когато раванлията скача и вирва глава, и пада като камък, когато я отпуща.

Става ту светло, ту тъмно, ту светло, ту тъмно… Очите му се умориха.

Дрънкат веригите, протриват до кръв краката. Скок, още един скок, още един. Тъмно, пусто. Колко дълго върви в окови. Колко трудно се върви в окови.

Край дола гори огън. Замръзналата твърда земя вледенява хълбока на раванлията…