Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (12) (Повест)

XII

През есента на тая година съдбата на Танабай Бакасов неочаквано се промени.

Като мина превала, той отседна в полите на планината, на есенните пасища, за да може по-бързо да отиде с табуните да зимува в планинските урочища.

И тъкмо през тия дни дойде пратеник от колхоза.

— Чоро ме изпрати — каза той на Танабай. — Каза ми утре да слезеш в аила. Оттам ще отидете на съвещание в района.

На другия ден Танабай пристигна в управата на колхоза. Чоро беше тук, в стаята на партийния секретар. Той изглеждаше много по-добре, отколкото през пролетта, макар че по сините му устни и слабото му тяло се виждаше, че болестта още не го е оставила. Той се държеше бодро, беше много зает, при него непрекъснато идваха хора. Танабай се зарадва, като видя приятеля си. Живна, значи, отново се хвана за работа.

Когато останаха насаме, Чоро погледна Танабай, опипа с ръка хлътналите си брадясали бузи и се усмихна:

— Ти не остаряваш, Танабай, все си същият. Откога не сме се виждали, май от пролетта, нали? Кумисът и планинският въздух са голямо нещо… А пък аз, на, малко по малко се предавам. Време е вече сигурно… — След като помълча, Чоро заговори за работата. — Ето що, Танабай. Зная, че ще кажеш: „Ти му даваш похлупака, а то ти иска и гърнето.“ Пак на сърцето ти разчитам. Утре отиваме на съвещание на животновъдите. С животновъдството сме много зле, особено с овцевъдството, и особено в нашия колхоз! Просто загиваме. Районният комитет се обърна с призив: всички комунисти и комсомолци на изоставащите участъци при стадата! Помагай! Тогава ми помогна за табуните, благодаря ти, но и сега ни помогни. Заеми се със стадата, стани овчар.

— Много си бърз ти, Чоро. — Танабай млъкна. „С конете свикнах, мислеше си той, а с овцете ще ми бъде скучничко. Пък и как ли ще тръгне тая работа?“

— Знам, че не ти е по волята, Танабай — каза отново Чоро. — Но какво да се прави — партийно поръчение. Не се сърди. При случай ще ми напомниш като приятел, за всичко наведнъж ще си платя…

— Хубавичко ще ти го припомня някога, няма да ти стане весело — засмя се Танабай, без да подозира, че не е тъй далеч времето, когато ще припомни на Чоро всичко. — А колкото за стадото, трябва да си помисля, да поговоря с жената…

— Добре, помисли, но до утре сутринта решавай. Утре трябва да доложим на съвещанието. С Джайдар после ще се посъветваш, ще й обясниш всичко. Пък и аз при удобен случай ще дойда, ще й кажа. Тя е умна, ще разбере. Ако я нямаше нея, отдавна да си си счупил главата — шегуваше се Чоро. — Как е тя? Как са децата?

И те заприказваха за семействата, за болестите, за едно-друго. На Танабай му се искаше да захване голям разговор с Чоро, но започнаха да идват скотовъдите, извикани от планините. Пък и Чоро се разбърза, като погледна часовника.

— Значи, така. Остави си коня в конюшнята. Решихме да тръгнем всички заедно с камиона. Рано сутринта. Отпуснаха ни камион. И скоро ще ни дадат още един. Живот ще заживеем! А аз ще тръгна сега. Наредиха ми в седем часа да бъда в райкома. Председателят вече е там. Мисля си, че до вечерта ще стигна с раванлията. Той не върви по-лошо от кола.

— Как, ти ли яздиш Гюлсаръ? — учуди се Танабай. — Значи, председателят те зачита…

— Кой знае. Зачита ме, не ме зачита, но ми го дава. Знаеш ли какво стана? — разпери ръце Чоро, като се смееше. — Кой знае защо, Гюлсаръ намрази председателя, просто умът ми не го побира. Като звяр не го пуска да се приближи. Опитвахме и тъй, и иначе. Нищо не помага! А когато аз го яздя, върви добре, хубаво си го обяздил. Знаеш ли, понякога, като ме свие сърцето, като ме заболи, яхна раванлията, той препусне и болката ми веднага минава. Само затова съм готов цял живот да работя като партиен секретар, лекува ме той! — смееше се Чоро.

Танабай не се смееше.

— И аз не го обичам — промълви той.

— Кого? — попита Чоро, като бършеше очите си, просълзен от смях.

— Председателя.

Чоро стана сериозен.

— Защо не го обичаш?

— Не зная. Струва ми се, че е празен човек, празен и лош.

— Ама знаеш ли, на тебе е трудно да ти угоди човек. Мене цял живот ме упрекваше за мекушавост, оказа се, че и тоя не обичаш… Не знам, отскоро съм на работа. Още не съм се ориентирал.

Те млъкнаха. Онова, което Танабай искаше да разкаже на Чоро за прангите, с които бяха оковали Гюлсаръ, как бяха скопили жребеца, сега му се стори неуместно и неубедително. И за да не се затяга мълчанието, Танабай заприказва за онова, което го зарадва в разговора като приятна новина:

— Много хубаво, че са ни дали камион. Значи, сега и в колхозите ще има коли. Трябва, трябва. Време е. Помниш ли, преди войната получихме първия камион. Цял митинг се събра. Как иначе, имахме си камион в колхоза. Ти държа реч, беше се качил на камиона: „Ето ви, другари, плодовете на социализма!“ А после откараха камиона на фронта…

— Да, имаше такова време… Чудесно време, като слънчев изгрев. Но какво да говорим за камиона! Когато се върнаха от строежа на Чуйския канал и донесоха първите грамофони, колко се хареса тогава на аила новата песен! Това беше в края на лятото. Вечер се събираха ония, които имаха грамофони, изнасяха ги навън и непрекъснато слушаха плочата за ударничката с червената забрадка. „Хей, ударничке с червена забрадка, я приготви ми чай!…“ За тях това също бяха плодове на социализма…

— А помниш ли, Чоро, какво направихме ние? След митинга се натъпкахме в камиона — спомняше си оживено Танабай. — Аз стоях до кабината с червено знаме като на празник. И тръгнахме просто така без работа към гарата, а оттам покрай железопътната линия до другата гара в Казахстан. Бира пихме в парка. И през целия път на отиване и на връщане пеехме песни. От ония джигити малко останаха, всички загинаха на фронта. Да… Слушай, аз цяла нощ не изпусках от ръцете си червеното знаме. Кой щеше да го види през нощта? А аз не го изпусках от ръцете си… То беше мое знаме. И през цялото време пеех. Спомням си, че дори прегракнах… Защо сега не пеем, Чоро?

— Остаряваме, Танабай. Някак си не ни приляга вече…

— Аз не говоря за това — ние си изпяхме песента. Ами младежите? На, аз ходя в интерната при сина си. Знаеш ли как се е изучил! Още отсега знае как да угажда на началството. „Ти, татко, казва, по-често донасяй кумис на директора на училището.“ А защо? Той се учи горе-долу добре… Ако можеш да ги чуеш как пеят. Като дете бях ратай на Ефремов в Александровка, той от време на време ме водеше на църква по Великден. Та и нашите деца, като застанат всички на сцената, мирно, с каменни лица и пеят също като в руска църква. Все едно и също… Не ми харесва това. И изобщо много неща не са ми ясни сега. Трябва да си поговорим… Изостанах аз от живота, не всичко разбирам.

— Добре, Танабай, друг път ще се поразговорим, ще намерим време. — Чоро започна да прибира книжата, да ги слага в чантата си: — Само ти не се разстройвай много. Аз например вярвам, твърдо вярвам, че колкото и да ни е трудно, все пак ще се издигнем, ще заживеем, както сме мечтали — каза той на излизане. На прага се обърна и му напомни: — Слушай, Танабай, веднаж минавах по улицата и видях къщата ти, съвсем си я изоставил. Не се грижиш за нея. Ти си непрекъснато в планината, а къщата е без стопанин. Джайдар по време на войната без тебе по-добре я поддържаше. Иди погледни, кажи какво ти трябва, напролет ще ти помогнем някак да я ремонтираш. Нашият Самансур дойде през лятото във ваканция и не можа да се стърпи. Взе косата и казва: „Ще отида да окося бурените в двора на Танаке. Мазилката изпопадала, стъклата изпочупени, казва, врабците подскачат из стаите като на гумно.“

— Колкото за къщата, прав си. Благодаря на Самансур. Как се учи той?

— Втори курс е вече. И според мене добре се учи. На, ти казваш, че не си доволен от младежта, а аз по своя син съдя: не е лоша днешната младеж. По приказките му гледам, способни момчета имат в института. Е, като им дойде времето, ще видим. Учена е младежта сега, ще помисли за себе си…

Чоро отиде в конюшнята, а Танабай тръгна да види къщата си. Огледа всичко из двора. Под краката му пращяха сухи, прашни бурени, окосени през лятото от студента, сина на Чоро. Съвестно му беше, че къщата е така изоставена. В къщите на другите животновъди имаше роднини или някой ги наглеждаше. А неговите две сестри живееха в други аили, с брат си Кулубай не бяха добре, а Джайдар изобщо нямаше близки. Така се получи, че изоставиха къщата. И пак му предстоеше да се занимава с животновъдство, сега като овчар. Танабай засега още се колебаеше, но си знаеше, че Чоро, тъй или иначе, ще го склони, а той не може да му откаже, ще се съгласи както винаги.

На сутринта всички тръгнаха от аила с камиона към районния център. Новият тритонен „ГАЗ“ се хареса на всички. „Пътуваме като царе“ — шегуваха се скотовъдите. И Танабай се радваше — отдавна не му се беше случвало да пътува с камион — кажи-речи, от войната. Случи му се тогава да кръстосва пътищата на Словакия и Австрия с американски „Щудбекери“. Мощни бяха тези камиони, триосни.

„Ех, такива да имаме и ние — мислеше си тогава Танабай, — особено за извозването на зърното. Такива камиони никъде няма да затънат.“ И той вярваше: „Ще свърши войната, и ние ще имаме. След победата всичко ще има!…“

В откритата каросерия на силния вятър разговорът не вървеше. Повече мълчаха, докато Танабай не напомни на младите:

— Подхванете някоя песен, момчета! Не гледайте нас, старците. Пейте, ние ще ви послушаме.

Младежите запяха. Отначало нищо не излизаше, но после тръгна. Пътуването стана по-весело. „Така е добре — мислеше си Танабай. — Така е по-хубаво. И най-важното е, че най-сетне ни събират. Ще кажат навярно кое как е, какво ще става с колхоза. Началниците по-добре знаят. Ние знаем само какво става у нас, не повече. Ще подскажат нещо и току-виж, и ние поновому сме подхванали работите…“

В районния център беше шумно и многолюдно. Коли, каруци, много коне бяха задръстили целия площад пред клуба. И, разбира се, кебапчиите и чайханшчиците също бяха тук. Димяха, пушеха, канеха пристигналите.

Чоро вече чакаше.

— Слизайте по-бързо и да вървим. Заемайте си местата. Скоро ще започне. Танабай, ти къде?

— Ей сегичка — подхвърли Танабай, като си пробиваше път през скупчилите се коне. Той още от камиона забеляза своя Гюлсаръ и сега отиваше при него. Не го бе виждал от пролетта.

Раванлията стоеше оседлан пред другите коне и се открояваше със своя светложълт цвят, с широкото си здраво туловище, с тясната глава, гърбавия нос и тъмните очи.

— Здравей, Гюлсаръ, здравей! — зашепна Танабай, като си проправяше път към него. — Е, как си тук?

Раванлията обърна очи, позна стария си стопанин, пристъпи от крак на крак и запръхтя.

— А ти, Гюлсаръ, добре изглеждаш. Гледай колко широк си станал в гърдите. Значи, препускаш доста. Лошо ли ти беше тогава? Зная… Хубаво поне, че в добри ръце си попаднал. Дръж се добре и всичко ще бъде наред — говореше Танабай, като опипваше торбата с остатъците от овес върху гърба на коня. Значи, Чоро не го оставяше да гладува. — Ти си стой тука, а аз отивам.

Пред входа на клуба, на стената, аленееха лозунги: „Комунисти — напред!“, „Комсомолът — авангард на съветската младеж!“

Хората вървяха един до друг, изпълвайки фоайето и салона. На вратата Танабай срещна Чоро и председателя на колхоза Алданов.

— Я да идем малко настрана, Танабай — каза Алданов. — Ние вече сме се спрели на тебе. Ето ти бележника. Ти трябва да се изкажеш. Партиен член си, най-добрият ни пастир…

— А за какво трябва да говоря?

— Кажи, че като комунист си решил да отидеш в изоставащ участък. Че ставаш овчар на стадо, което ще се агни.

— Само това ли?

— Как само това! Ще кажеш какви задължения поемаш. Задължавам се пред партията и народа да получа и да отгледам по сто и десет агнета от всеки сто майки и да събера по три килограма вълна на глава.

— Как ще кажа такова нещо, когато не съм видял стадото!

— Хайде сега, голяма работа! Ще ти дадем хубаво стадо. — Чоро смекчи разговора: — Ще си избереш овци, които ти харесват. Не се безпокой. Да, и освен това кажи, че вземаш под шефство двама млади овчари-комсомолци.

— Кои?

Хората се блъскаха. Чоро гледаше списъците.

— Ешем Болотбеков и Бектай Зарлъков.

— Ама аз с тях не съм приказвал, как ще погледнат те на тая работа?

— Ти си знаеш твоето! — възмути се председателят. — Чуден човек си. Непременно ли трябва да се говори с тях? Не е ли все едно? Къде ще се дянат? Ние сме ги зачислили при тебе. Работата е решена.

— Е, щом като е решена, защо ще разговаряте с мене? — Танабай тръгна.

— Чакай! — задържа го Чоро. — Запомни ли всичко?

— Запомних, запомних — ядосано подхвърли Танабай, без да се спира.