Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (9)

Девета глава

Когато Бронте се върна в офиса, Лаура подреждаше снимките за книжката с рецепти Петдесет неща, които можете да направите с банани.

— Шефският етаж се чуди къде си се попиляла — осведоми я някак между другото тя. Лаура искрено се опитваше да не всява паника, но всъщност главната редакторка, Сюзън Циклона, беше бясна, когато Бронте не се появи за съвещанието.

— Лошо ми е — каза Бронте. — Можеш ли да се качиш и да ме извиниш по някакъв начин?

— Ами… аз вече им казах, че сигурно ти е прилошало — отвърна тихо Лаура.

— Благодаря ти. Благодаря ти, Господи!

— Ти все пак лежеше на пода, преди да излезеш. Доста хора те видяха, така че не съм излъгала кой знае колко.

— Страхотно. Ти си истински гений.

Лаура се захвана да разделя купищата струпани върху бюрото й снимки на рецепти с банани на две купчинки — потребни и непотребни.

— Как мина срещата с Бърнард Болтън? — обърна се уж нехайно към Бронте, която реши, че е най-добре отново да поседне на пода. В действителност обаче Лаура умираше от нетърпение да узнае повече подробности за срещата.

Шефката въздъхна дълбоко и поклати глава:

— Нямам думи.

— Наистина ли?

— Той направо ме разби. Първото нещо, което направи, беше да се свърже с духа на любимия ми кон Ейнджъл, който отдавна е мъртъв. И беше съвсем категоричен, че на Ричард и Сара тепърва им предстоят големи проблеми и сътресения в семейния живот.

— Уау!

— Всъщност — поправи се Бронте, — той ми повтори онова за трудното пътуване, дето го беше казал и на теб.

Бронте реши да не споделя с Лаура останалите подробности около историята с Ейнджъл. Имаше опасност отново да се разреве, а тя имаше един железен принцип — никога да не се разчувства до сълзи на работното място, освен ако преди това не се е затворила в тоалетната.

— Мисля, че от Бърнард Болтън може и да излезе нещо — каза небрежно. — Определено е атрактивен, прилича ми на Блейк Карингтън от Династия. Не че някога съм го гледала естествено — побърза да добави.

— Значи получава работата? — попита Лаура.

Бронте кимна.

— Ами да. Та нали в края на краищата живее над магазин за риба и пържени картофи, а мисля, че това е добър знак. Но, Лаура, моят кон, моят Ейнджъл, той наистина беше там! Точно до камината!

Лаура се усмихна разбиращо, но тайничко се чудеше на Бронте. Знаеше естествено за Ейнджъл — шефката й често говореше за него, — но дори за Лаура беше трудно да смели факта, че Бронте получава информация за бившия си съпруг от един мъртъв кон. А си мислеше, че след две години в Австралийска жена е видяла всичко.

— Можеш ли да ми направиш една услуга? — попита Бронте умолително. Лаура забеляза, че по целия гръб на сакото й имаше мъх от килима, по който се търкаляше. — Можеш ли да ми организираш едно пътуване до Комптън? Искам да отида там за уикенда, така че ще се наложи да тръгна още в петък следобед. Ако някой пита, не ме знаеш къде съм. Ще се върна по всяка вероятност в неделя вечер. Или в понеделник рано сутринта, което означава, че няма да се появя тук поне до обяд. Ако някой пита, пак не ме знаеш къде съм. Благодаря ти, скъпа.

Голяма част от професионалния си живот Лаура прекарваше в подобно неведение за местонахождението на Бронте. Вдигна слушалката и се обади на пътническата агенция, чиито услуги ползваха. Бронте отново се отпусна на пода. Мисълта, че ще види Мики беше прекалено хубава, за да е истина. Размечта се за тревистите пътеки, за тучните ливади и за сладкия навик на нейния кон да си провесва главата над оградата, за да надникне в очите й и да отърка муцуна в ръката й.

Бронте чувстваше, че в момента мястото й е точно там, при него, макар да знаеше, че няма опасност конят да не е нахранен, но пък беше сигурна, че сега Ричард няма време да му обръща достатъчно внимание. Беше й непоносима мисълта, че Мики може би страда без нея по какъвто и да било начин. Просто трябваше да отиде — още в петък следобед. Почувства облекчение, като разбра, че Ейнджъл се грижи за Мики — това само потвърждаваше предположенията й, че в света на животните съществува някакъв странен вид междуконска солидарност. Много й беше интересно да разбере дали и човешките духове се държат по същия начин с живите си близки и роднини. Единственото нещо, което знаеше за духовете, беше, че се навъртат наоколо, увити в бели чаршафи и прихванали главите си под мишница.

Като се протегна на пода, Бронте се замисли с носталгия за полята зад къщата в Комптън. Пое си дълбоко дъх. Почти почувства аромата на евкалипт. Усещането за зърната на сакъза по пръстите, особено когато ги смачкаш, не можеше да сравни с нищо друго на този свят. Неочаквано Бронте се смръщи. Нещо много странно се случваше. Можеше да се закълне, че усети мирис на кон.

Поразтърси глава с недоверие, отвори едното си око, за да се увери, че Лаура не я гледа, но асистентката й се беше задълбочила в телефонния разговор с пътническия агент. Бронте си помисли колко странно е да усети мирис на кон току под носа си. Или може би идваше от лявата й страна?

Бронте се изправи и огледа стаята, изведнъж усети да я завладява паника. Подуши въздуха веднъж-дваж, като всеки път очакваше, че миризмата ще е изчезнала, но тя си оставаше, витаеше наоколо толкова силно и осезаемо, все едно се намираше в конюшня. С малката разлика, че офисът й нямаше нищо общо с конюшня — малко помещение с климатична инсталация, претъпкано със списания.

— Лаура! — подвикна Бронте.

Асистентката й веднага прекъсна разговора си.

— Бихте ли изчакали за секунда, моля? — обърна се тя към пътническия агент.

— Не усещаш ли някакъв странен аромат тук? — попита Бронте.

Лаура се замисли за момент.

— Не. Какво имаш предвид?

— Мирис на коне.

— Не, не бих казала — отвърна Лаура, но за всеки случай подуши въздуха, за да провери възприятията си. Усети само аромата на собствения си парфюм Гучи — беше го получила от една промоция на козметични продукти в универсалния магазин — и малко по-силната миризма от маратонките на Бронте, които имаха неприятното свойство да напомнят за себе си през лятото.

— Не ти ли мирише на коне? — настояваше Бронте, напълно обсебена от тази мисъл. Имаше и още нещо, но не можеше да определи точно какво.

— Не, съжалявам, нищо не подушвам — каза Лаура и се върна към телефонния си разговор. Май с всеки изминал ден шефката й откачаше все повече и повече.

Бронте стана от пода и се заразхожда бавно из стаята, като душеше въздуха. От една страна, искаше този мирис на коне да изчезне, да остави сетивата й на мира, защото започваше да се плаши. От друга обаче, искаше да продължава да го усеща, вдъхваше го с упоение и не можеше да му се насити, защото това несъмнено бе ароматът на Ейнджъл и въпреки че бяха минали години от смъртта на коня, за нея това беше най-приятният, най-близкият мирис на света.

До слуха й достигаха само откъслечни реплики от разговора на Лаура с пътническия агент.

— Ейнджъл? — прошепна Бронте много тихо.

Започна да се оглежда наоколо и зад гърба си, но изведнъж се почувства като пълна глупачка. Не видя нищо. Само библиотечни рафтове, натъпкани със стари списания, специалното кътче, посветено на покойната принцеса Даяна, както и една валентинка, забодена точно в центъра. Пак подуши въздуха. Мирисът беше изчезнал. Искаше й се Лаура да приключи с разговора си.

— Вече го няма — каза й Бронте, когато я видя да затваря телефона.

— Какво?

— Допреди малко тук наистина се усещаше мирис на коне.

— Уау! — възкликна Лаура, опитвайки се не много убедително да прозвучи така, сякаш вярва на Бронте.

Телефонът иззвъня и Лаура бързо вдигна слушалката. Не искаше да започва поредния безсмислен за нея разговор с Бронте на тема коне — в офиса и без това се говореше прекалено често за тях.

— За теб е — каза Лаура и подаде слушалката на шефката си. — Според мен искат среща по повод на Бананите…

— Боже господи! — Бронте завъртя театрално очи и пое слушалката.

Междувременно Лаура подуши дискретно въздуха. Нищо не усещаше. Само маратонките на Бронте напомняха за себе си, както винаги. Сигурно това е имала предвид, като говореше за мирис на коне.

— Имам алергия към бананите — роптаеше Бронте по телефона. — Повдига ми се дори само като ги гледам пресни, камо ли пък да ми ги поднесат готвени.

Лаура повдигна питащо очи към тавана, който на техния таен знак означаваше Шефския етаж, след което посочи към себе си.

— Да — прошепна Бронте, отдалечавайки малко слушалката от устата си, — ти също трябва да дойдеш. — Лаура направи кисела физиономия. Мразеше тези срещи и съвещания.

Бронте затвори телефона.

— От експерименталната кухня е излязло нещо с безумното название Бананови ролца и сега всички трябва да го опитат — поясни Бронте. — Целият екип. Включително Шефският етаж. Сега и веднага. Май е по-добре да приключим с тази глупост, колкото се може по-бързо. Поне ще се позабавляваме, като гледаме как онези фльорци от модната редакция ще изпълнят служебните си задължения да ядат, а после ще се юрнат да повръщат в тоалетните.

Лаура вече се приготвяше за това безподобно „съвещание“ като си слагаше блясък за устни и пъхаше под езика си ментови бонбони.

— Определено си по-амбициозна от мен — отбеляза Бронте, когато се качиха в асансьора. — А на мен изобщо не ми пука, дори ако полата ми е станала на хармоника и се е извъртяла наопаки. О, извинявай, забравих да те питам. Всичко наред ли е с пътуването ми?

— Излитане в петък, 3:30 следобед, полет Мелбърн — Хобарт, връщане в неделя в 10 вечерта — изрецитира Лаура.

Бронте само дето не се разтанцува из асансьора — толкова леки усещаше маратонките на краката си.

— Разкош! Мики! — чуруликаше тя, като изведнъж се почувства на четиринайсет, а не на четирийсет години. Лаура се усмихна снизходително.

— Ще летиш с намаление по програмата за чести пътувания.

— Чудесно! Направо фантастично! — обзета от дива радост, Бронте започна да си щрака с пръсти. — Ти си върхът на сладоледа, Лаура, миличка.

Когато вратата на асансьора се отвори, Бронте видя пред себе си цялото издателско войнство на Австралийска жена и доброто й настроението малко се поизпари.

— Не може да бъде, всички са вече тук — прошепна на Лаура с ъгълчето на устата си. — А Сюзън Циклона си е сложила и големите подплънки, виж ти! О, не!

Лаура и Бронте се смесиха с останалите си колеги и всички заедно влязоха в заседателната зала.

Като хвърли поглед към морето от тъмни делови рокли и костюми, Бронте въздъхна тежко.

— Единственият човек в тази стая, който не е в траур, е тя — прошепна Бронте на Лаура, като посочи завеждащата на експерименталната кухня към списанието.

Жената носеше бяла мрежа за коса и бяла памучна престилка, а на ръцете си имаше чифт бели като сняг ръкавици. На масата в заседателната зала бяха струпани димящи купи с бананови специалитети.

— От тези манджи прозорците са се запотили — каза Сюзън Циклона. — Някой няма ли да направи нещо по въпроса? Тези рецепти ще бъдат рекламирани на следващата ни корица, така че искам абсолютно всички да ги опитате. И без „но“ и „ама“. Не ме интересуват никакви диети, искам само да ми кажете стават ли за ядене.

Целият издателски екип чинно приседна на масата и започна да похапва.

— Мммм — премлясна една жена, облечена с черна риза и черна пола, с черна дамска чанта на рамото си. — Великолепно!

— Опасявам се, че няма да успеят да направят добра снимка — каза художественият директор. — Проблемът е в това, че този специалитет бързо губи първоначалния си външен вид.

— Тогава направи това, което правиш всеки път — излая насреща му Сюзън Циклона. — Украси го с пяна за бръснене и раздухай някой полуизгаснал фас зад чинията, за да се получи дим.

Бронте и Лаура се спогледаха.

— Гадост! — процеди Бронте, която така или иначе не можеше да каже нищо повече, защото устата й беше пълна с банани. — Прилича ми на нещо, което са обрали от бебешка пелена.

Тя забеляза, че Лаура едва-едва бодваше от своята порция, като изяде по-бялата част, явно от сметана, и побутна настрани жълтеникавата пихтиеста маса. Мирисът на банановия специалитет беше направо умопомрачителен — миришеше на столова на болница, когато случайно минеш покрай нея. Бронте сбърчи нос и обърна гръб на масата.

— Ще отворя прозореца — заяви тя. Но никой не я чу, защото всички бяха прекалено заети да издават одобрителни възклицания и зорко да следят промените в изражението на Сюзън Циклона.

В залата беше невероятно задушно, въпреки че климатичната инсталация работеше на пълни обороти. От мястото, на което беше застанала пред прозореца, Бронте не можеше да види почти нищо навън, така че се надигна на пръсти и надникна надолу, към улицата. Видя две таксита, които се засякоха едно друго на кръстовището, и тълпи от пешеходци, пресичащи тичешком Джордж стрийт при всяка зелена светлина на светофара. „Ах, Сидни!“, помисли си Бронте, като същевременно с огромно задоволство се сети, че в петък вечер ще бъде на място, където няма никакви таксита и никакви вечно забързани пешеходци.

Хвърляйки отново поглед надолу, към улицата, Бронте видя и един кон без ездач, явно на градската конна полиция. Животното стоеше неподвижно на кръстовището, като загубено. На Бронте й дожаля за него и се зачуди какво ли може да се е случило. И дали действително беше кон на градската конна полиция? Изглеждаше й доста по-дребен от техните. Може би някой го беше наел от конюшните на Сентениъл парк и после го беше изпуснал — само че в това нямаше никаква логика. Бронте не разбра почти нищо от презентацията на последното творение на експерименталната кухня, като дори не чуваше какво се говори по адрес на рецептата. „Дрън, дрън — мислеше си тя. — И цялата тази дандания за някакви си банани.“

Изведнъж, за нейна най-голяма изненада, конят сякаш отлетя от мястото си до светофарите. Бронте не можеше да повярва на очите си — конят се понесе във въздуха като размахваше големи бели криле и започна бавно да се приближава към нея.

— Ангеле мой! — прошепна Бронте удивено.

Издълженият бял нос, топлите кафяви очи и малките сиво-бели уши не можеха да я подведат. Започна да плаче едновременно от изненада и радост. Сключи пръсти и стисна ръцете си толкова силно, че кокалчетата й чак побеляха, като долепи лице до прозореца, за да вижда по-добре.

— Ангелчето ми! — шепнеше през стъклото, като галеше с очи любимото си конче.

Но също така внезапно, както се беше появил пред погледа й, конят неочаквано сякаш се стопи във въздуха. Още по-шокирана от преди, Бронте побърза да разтвори широко двете крила на прозореца и тревожно се заозърта — наляво, надясно, нагоре към небето, — но виждаше единствено уличното задръстване и все същите тълпи от хора.

После чу един глас да прошепва в ухото й:

— Някой ден отново ще бъдем заедно.

Стресната и истински уплашена, Бронте извърна глава. Какво? Гласът нямаше звук, нямаше височина, нито характерен тембър или пол — много трудно можеше да определи какъв точно чу, но знаеше със сигурност, че го е чула. Усети как сърцето й заби по-силно.

— Пусни щорите на прозореца, Бронте, слънцето напича прекалено силно.

Обърна се и видя Сюзън Циклона, която се бе насочила към нея.

— Само си помислих, че тук взе да става твърде задушно — заобяснява Бронте, но затвори прозореца и пусна щорите. — Ще изляза за малко — добави почти на себе си. — Не ми е добре.

— Трябва да чуем и твоето мнение за новата корица — опита се да я спре Сюзън Циклона.

— Съжалявам! — отвърна Бронте и буквално излетя от залата, препъвайки се във връзките на маратонките си.

Вече навън, в коридора, имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите. Натисна бутона на асансьора за надолу и се облегна на стената, докато изчакваше идването му. Беше така отмаляла, че едва се държеше на краката си. Надяваше се да бъде сама в асансьора. Последното, от което имаше нужда в този момент, бе присъствието на други хора. За неин най-голям ужас обаче, когато вратите се отвориха, асансьорът се оказа претъпкан.

— Съжалявам, натиснала съм погрешния бутон — промърмори припряно. Чувстваше се, а вероятно и изглеждаше като пълен идиот, докато чакаше вратите на асансьора да се затворят отново и той да потегли надолу.

Бронте разтърка лице с длани. Наистина ли беше видяла своя Ейнджъл? Наистина ли чу онзи глас? И изобщо, дали това беше нейният кон? Ами тези криле, те откъде се взеха?

— За лудница съм — промърмори на себе си, с надеждата, че ако си го признае, може и да се почувства по-добре, но уви!

Дълбоко в душата си знаеше, че това, което става, е реално, но й беше трудно да го приеме с разума си; имаше чувството, че полудява или халюцинира. А след пет години работа по редакциите на различни женски списания си мислеше, че може да направи разлика между реалност и въображение.

Мислено отново прехвърли едно по едно последните събития. Беше видяла бял кон на улицата и на този кон, пред собствените й очи, му бяха израснали криле. После той полетя към нея — и тя бе разпознала любимата муцуна и топлите очи на своя Ейнджъл. Значи именно нейният кон Ейнджъл и никой друг действително бе говорил с нея и й беше казал, че някой ден ще бъдат отново заедно.

„Но за да бъдем заедно, аз май трябва първо да умра“, помисли си Бронте. И изведнъж усети да я сковава невероятен студ — нахлу в душата, в сърцето, във вените й в мига, в който видя развята бяла конска опашка да изчезва зад ъгъла на коридора пред нея.