Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (6)

Шеста глава

Когато всичко приключи, Том зави старателно сакото от костюма на чичо си и го пъхна в един найлонов плик, сложи го внимателно отзад на колелото си и се отправи към къщи. След като му отнеха свидетелството за правоуправление, беше принуден да премине на друго средство за транспорт и си взе един велосипед на втора ръка. Ани предложи да му купи по-добър и по-нов модел, но Том си харесваше своя черен Малвърн Стар и не искаше да се раздели с него. Домът на Ани се намираше почти на един час с колело от града, като пътят прекосяваше четири хълма и два моста, единият от които представляваше летви, поставени върху бидони за нафта.

Том не носеше часовник, но по цвета на небето се ориентираше, че наближава осем. Обожаваше това време на годината — дните са дълги, хората излизат да гледат мачове по крикет, навсякъде във въздуха се носи силният аромат на каучуково дърво. Помисли си, че през лятото всички изглеждат някак много по-добре. Сара беше толкова бледа, когато пристигна преди два месеца, а под очите й имаше тъмни кръгове. Днес обаче беше невероятно красива.

Вече беше навлязъл в онзи отрязък от пътя, където асфалтът преминаваше в оранжев прах, примесен със ситен, мръсен на цвят кварц — дотам свършваха грижите на общинския съвет по поддръжката и започваше истинското царство на природата. От върха на едно дърво се разнесе насмешливият крясък на присмехулника. Том го взе на сериозно. Разбира се, че беше пълен идиот — непрекъснато мислеше за Сара.

Насили се да превключи на нещо друго, също както сменяше скоростите на велосипеда си. Прекара много приятно на сватбата този следобед, макар че все още не можеше да прецени какво е отношението му към сватбите по принцип. Един-единствен път между него и Ани се проведе разговор на тема женитба. Това се случи няколко месеца, след като той се премести да живее при нея. По онова време все още пиеше — но не редовно. Беше в бара и съвсем случайно дочу разговора на двама свои познати от колежа, които обсъждаха него и връзката му с Ани. Нарекоха го „мъжка държанка“ и избухнаха в подигравателен смях. Не успя да се овладее, налетя на единия, изхвърлиха го от заведението, след което по пътя за дома си купи няколко бутилки бира.

Прибра се при Ани, стиснал празните бутилки под мишница — макар и пиян, той никога не хвърляше в храстите никакъв боклук, — влезе направо в кухнята, където я завари заровила ръце до лактите във финия гипс, с който работеше, и я попита: „Какво мислиш за брака?“.

Тя му каза да отиде да си вземе един студен душ и го отпрати да спи на дивана в хола. И така въпросът приключи. Сега Том си мислеше, че може би и това е една от причините Ани да не иска да присъства на сватбата на Ричард. Очевидно по темата за брака и женитбата проявяваше особена чувствителност.

Том усещаше как по тялото му се стичат тънки струйки пот, но се опитваше да не обръща внимание на задушната вечер. Пое нагоре по първия хълм. Всички тези размисли сериозно смущаваха душевното му спокойствие и губеше равновесие както в буквален, така и преносен смисъл.

Сара не излизаше от ума му вече седмици наред, всъщност откакто за първи път я видя на летището при пристигането й — стиснала под мишница излишното си, дебело и черно лондонско палто, с огромни тъмни очи и бледо лице. Имаше две коли — с едната тръгнаха Хари и родителите му, а тримата — той, Ричард и Сара — се качиха в другата.

Седнал на задната седалка, точно зад нея, по целия път до дома на Ричард Том не можа да откъсне поглед от нея, като напрегнато се опитваше да чуе какво им говори. Първото нещо, което го очарова в Сара, бе откровеното й възхищение от природата и от типичните за страната пищни храсталаци. Не всеки англичанин ги харесваше. Второто, което го очарова, бе гласът й.

„По дяволите!“, възкликна Том, тъй като предното колело на велосипеда кривна рязко и той за малко да загуби контрол над управлението. Тъкмо навреме успя да реагира и да се задържи да не падне. Проблемът със Сара бе, че принадлежи на Ричард. Никога не можеше да я има. И точно заради това я желаеше още повече.

„Ето — мислеше си Том, докато набиваше усилено педалите нагоре по стръмнината, — призна си го най-сетне.“ Докато днес седеше толкова близо до нея върху леглото, в старата стая на Ричард, той автоматично си я представи легнала на него. Най-лошото обаче беше гласът й. Докато се вслушваше в собствените си думи, с които й отвръщаше, Том изведнъж осъзна, че тя разпалва въображението му, кара го да прави планове, макар и неосъществими, и да мечтае за неща, които никога, абсолютно никога, дори с Ани, не бе пожелавал. И точно тук се криеше най-голямата опасност. Колкото по-малко мислеше за всичко това, толкова по-добре.

Продължи да върти ритмично педалите, превали третото възвишение, прекоси втория мост и скоро след него най-сетне се появи и последният, четвъртият хълм. Комарите не го оставяха на мира, което се превръщаше в истински проблем всеки път, когато тръгваше към къщи по-късно вечерта. Често се оглеждаше за змии. Случваше се понякога някоя змия да бъде бутната от минаваща кола и да остане на пътя, а Том нямаше никакво желание и той да мине през нея, дори да е полумъртва.

Накрая стигна до началото на дългия тесен път, който водеше към къщата на Ани. Както обикновено, в кухнята светеше. Това му харесваше, защото го свързваше с представата си за домашна обстановка и уют. Но за да стигне до входната врата, наистина трябваше да се поизмъчи, защото Ани съвсем преднамерено искаше по този път да има колкото се може повече завои и криволици, така че да изглежда по-дълъг, и дотолкова да е обрасъл с храсталаци, че ако някой иска на всяка цена да стигне до къщата, да може да го направи единствено, ако остави колата си отстрани на пътя и тръгне пеша. Ани обичаше да се шегува, че по криволиците му към къщата можело да се видят скелетите на не един и двама пощальони и доставчици, оставили костите си, преди да стигнат до крайната цел.

Том излезе от последния завой по посипания с чакъл път, облегна колелото на ниската ограда и взе пакета със сватбения — всъщност с костюма за погребения на чичо му. От стереоуредбата в къщата долиташе гласът на Пърси Грейнджър, а Том не пропусна да подуши и апетитната миризма на гореща тиквена супа. Влезе вътре.

— Искаш ли чаша чай? — попита го Ани, като леко се извъртя от мивката, за да може да го види през рамо.

Том я целуна.

— Да, благодаря.

Ани беше облечена в обичайните си работни дрехи — панталони с войнишка кройка в цвят каки, покрити с глина и бои във всички цветове на дъгата, бял потник — вероятно от неговите, без сутиен. През целия ден му бяха правили впечатление сутиените. Сигурно, когато отиват на сватба, жените полагат повече старания. Накъдето и да се обърнеше, навсякъде забелязваше парад от пъстри фльонги, панделки и шалчета, накичени с какво ли не дамски шапки, сини и розови дантели, подаващи се от дълбоките деколтета на роклите.

— Всички се бяха изтупали — отбеляза вяло Том, като в същото време си мислеше за сутиена на Сара, който, за разлика от останалите не беше изложен на показ.

— Естествено, а ти какво си представяше?

— Беше много приятно. Хари посвири на китара.

— Техните са му позволили, така ли?

— Да, но се изказа доста остро по адрес на Бронте в поздравителната си реч към младоженците.

— А, Бронте — Ани повтори името и се усмихна. Извади кутийка със силен чай Ърл Грей и сложи две чаши на масата.

— Не беше много удачно.

— Е, бракът им също не беше удачен — отвърна Ани. Инстинктивно усети, че Том е в настроение да разговаря и да общува. Обикновено в събота ходеше на риба. Когато вечер се върнеше при нея, вкъщи, винаги беше доста мълчалив и отнесен. Предпочиташе тази негова самовглъбеност. Не й харесваха празните приказки.

— Хората ме питаха как си — осведоми я Том.

— Само за да се покажат любезни към теб, Томас — отбеляза сухо тя.

— О, не е честно да мислиш така.

Две от кучетата влязоха в кухнята, явно подушвайки вкусния бекон, който се готвеше във фурната. Ани се обърна към тях и ги заговори ласкаво и словоохотливо. Начинът, по който го направи, направо вбеси Том. С кучетата можеше да си разговаря надълго и нашироко, а на него подхвърляше само по две-три думи.

— Ммм, тиквена супа? — опита се да прекъсне оживения им разговор.

Тя не му обърна никакво внимание и продължи да се занимава с кучетата.

— Много добре знаеш как ме карат да се чувствам хората от града и въпреки това продължаваш да настояваш да се срещам и да разговарям с тях — каза му Ани, но не без да откъсва поглед от лабрадора в краката си.

Вътрешно Том въздъхна тежко, като отметна косата от очите си. Какво можеше да каже?

Ани приготви чая в пълно мълчание, намали огъня на печката и даде на кучетата кокалите от месото. Том я последва във всекидневната. Както обикновено, навсякъде цареше пълен безпорядък. Ако някога все пак успея да се запиша да уча овощарство и градинарство, мислеше си Том, къде ли ще си слагам книгите и учебниците?

— Имах много хубав ден — обади се Ани, докато му наливаше чая.

— Значи всички са имали хубав ден — каза Том, като реши, че този път няма да се остави да го размотава.

Тя се обърна и го погледна.

— Ти май наистина забравяш какво представляват някои от онези хора.

— Нищо им няма на хората, Ани — въздъхна Том, вече на глас. — Дай да ти разтрия врата.

— Остави ме на мира. Вратът си ми е съвсем наред! — скастри го неочаквано тя и се изправи. Кучетата скочиха от дивана, следвайки я по петите.

Ани затвори един по един дървените капаци на прозорците. В ъгъла на стаята стоеше готовата скулптура на Елси, най-младата кобила в нейните конюшни. Автоматично започна да включва и да изключва различни лампи из стаята, за да прецени ефекта от светлината и сенките върху най-новото си творение.

— Съжалявам — каза, но не го погледна. — Днес ми се искаше да остана сама, това е всичко.

Доволна от резултатите на импровизирания тест със светлината, тя се върна на дивана.

— Онова преди малко не беше истинска целувка — каза нежно и го целуна отново.

И двамата изпиха до дъно чая от чашите си.

— Сара ме питаше за Мерлин — съобщи й Том.

— В какъв смисъл?

— Интересуваше се от малки кученца.

— А, за това ли ставало дума.

— Ричард й казал, че може да си вземе кученце, като подарък. А Сара иска, ако е възможно, Мерлин да бъде бащата. Иска да има чиста порода.

— Сигурно е видяла снимка на хрътка на календара в бутика за сувенири на летището — изсумтя Ани.

Том се усмихна и вдигна рамене.

— Сара каза, че ще си плати.

— Сигурна съм, че е готова да плати с английските си лири. Не ме обиждай, Том. Нямам нужда от нейните пари. Дори за да платя кучешката храна на Мерлин. Както и да е, не е ли най-добре да го попитаме него?

Ани погледна към другия край на кухнята, където Мерлин се бе излегнал редом с останалите кучета.

— Мерлин! — повика го тя. — Искаш ли да станеш жиголо?

Чувайки познатия глас и леко повишения тон на стопанката си, Мерлин лепна на физиономията си най-убедителната кучешка усмивка, която можеше да докара — с отворена уста и щръкнали уши.

Том се насили да се засмее.

— Днес, изглежда, си в най-доброто си разположение на духа.

— В акъла на това момиче се върти само секс, нали? — попита Ани.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм идиотка, Том. В досегашния ми живот съм срещала много такива като Сара.

— И как стигна до този извод, ако не е тайна? — попита Том.

— Две телефонни обаждания и на двете ми се мълчи от другата страна. Вероятно си мисли, че в събота си стоиш вкъщи, както повечето нормални хора, но явно не знае, че ходиш на риболов.

Пръстите на Том несъзнателно забарабаниха по дивана, което привлече вниманието на кучетата.

— Не си ми казвала за това.

— Откакто е пристигнала, две поредни съботи имаше обаждания. Никой не ми отговори, защото по телефона се чу именно моят глас, а не твоят. Сред моите познати няма такива, които да ми се обаждат и да не ми говорят по телефона. Много малко хора имат този номер и ти добре го знаеш. Предполагам, че си й дал телефонния си номер, нали?

Том преглътна мъчно. Наистина й го даде.

— Ти си луда, Ани. Изобщо не допускам, че Сара може да направи подобно нещо. Няма никакъв интерес от цялата тази работа, нали току-що се омъжи за Ричард. Както и да е. Трябва да положим малко повече усилие да я приобщим. Та тя тук не познава абсолютно никого.

— Аз също не познавах никого, когато пристигнах.

— Ти си дошла в Тасмания, за да избягаш от хората — това не е същото.

Ани се усмихна пресилено. През последните дни се чувстваше наранена — нещо, което досега не й се беше случвало.

— Няма значение — продължи Том. — Нормално е хората да се обаждат в почивните дни… — после поклати глава в недоумение. — Но предположението ти е пълна лудост.

— Знаеш ли, че понякога идва дотук пеша рано сутрин?

Том онемя.

— Не, не знаех.

— И защо мислиш, че ще бие целия този път? Никой не идва до имението, освен хората, които живеят тук. Предполагам, че си й дал не само телефонния ни номер, но и адреса. Тогава, когато сте си пили славно кафето в града.

— О, Ани — Том знаеше, че е безсмислено да продължават.

— Няма да допусна кучката й да припари до Мерлин нито пък тя да се навърта край къщата — заяви твърдо Ани.

После го поведе към леглото. Винаги така правеше.

„Странно, но тази вечер те желая още повече“, помисли си Том, след като затвори вратата и я последва под огромната прозрачна мрежа против комари.