Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (4)

Четвърта глава

Родителите на Ричард живееха в огромна къща с три крила. Първоначалният план не включваше такива размери, но с утвърждаването на практиката на д-р Гилби съпругата му стана инициатор на неколкократни разширения. Желанието и на двамата беше Ричард също да стане лекар, но той успя да извърти леко нещата и така стана ветеринар.

В къщата Сара поспря и се облегна на стената в кухнята точно срещу вентилатора, така че да почувства хладния въздух върху лицето си. В този момент влязоха две жени и едната от тях я целуна — за кой ли път през този ден я целуваха непознати. Сети се отново за дъха в устата си, въпреки че вече неведнъж бе минала през банята и упорито беше търкала зъбите си с четката, след като по обяд беше повръщала.

— Тъкмо казвах на приятелката си, че имаш прекрасна, просто великолепна рокля — каза жената, която я целуна.

— От Хародс е — излъга моментално Сара и се усмихна вяло на двете жени с надеждата, че все пак няма да забележат лекото й неразположение от алкохола. Беше готова да направи всичко, само и само да ги накара да замълчат.

Как, по дяволите, да се измъкне оттук? Навсякъде се мотаеха жени с рокли на цветя, носеха огромни торти и разопаковаха съдовете с все още топлите ястия.

Тръгна към гостната на горния етаж, в която я бяха настанили. Преди години това е било стаята на Ричард и въпреки че беше доста по-малка от тази на Хари, която също бе свободна, свекърът и свекървата бяха избрали за нея точно тази по техни си сантиментални съображения.

Майката на Ричард се бе погрижила върху леглото да бъде оставен сватбен подарък за Сара, както и нови кърпи и допълнително сапун в банята.

— Бог да я благослови — каза Сара на глас. Знаеше, че на свекърва й не й е никак леко през този ден.

Започна да разопакова кутията с подаръка, като предварително знаеше, че няма да го хареса, така че без угризения разкъса красивата опаковка. Къде, да му се не види, бяха оставили нейната сватбена тиара?

В кутията намери четири сбръчкани човекоподобни главички, нахлупени с малки смешни шапки от дървесна кора. От устата на две от тях стърчаха мънички цигари, което явно трябваше да подскаже, че са мъже. Другите две бяха с по-дълги къдрави коси, които след по-внимателно вглеждане се оказа, че са направени от овча вълна.

— Отвратително — изсумтя Сара.

— Това са ябълкови хора — чу се нечий глас откъм вратата.

На прага на стаята стоеше Том.

— О, здрасти — усмихна му се тя и побърза да отмести поглед.

— Белят кората и оформят лицата в плода. После ги киснат в лимонов сок и ги изсушават.

— Това е нещо типично тасманийско, нали? Някакъв традиционен сувенир? — изведнъж Сара усети, че се запъва. — Мислех си, че тук вече не се отглеждат толкова много ябълки. Някой ми разказваше онази вечер в бара, че Тасмания вече нямала някогашната си прочута ябълкова индустрия. Жалко, нали?

Том се усмихна, но не каза нищо, само отметна един непокорен кичур от очите си.

— Благодаря ти, че дойде на тържеството — изтърси тя и се почувства много глупаво.

И за най-голям неин ужас в следващия момент избухна в сълзи.

В първия момент Том не помръдна от прага, където бе застанал, защото явно не знаеше как трябва да постъпи. Но после затвори вратата зад гърба си и приседна до нея на леглото.

— Доста лоша изработка — отбеляза той, без обаче да я погледне, като завъртя едната ябълкова главичка в ръката си.

Сара избърса очите с опакото на ръката си. Как ли, по дяволите, изглеждаше отстрани?

— Не знам откъде ми хрумна да ти благодаря за това, че си тук днес — подсмръкна тя. — Все пак ти си кумът, предполага се, че ще си тук.

— Всичко е наред — Том я потупа приятелски по ръката.

Колко ли пъти беше виждала ръцете му в сънищата си?

Колко ли пъти през последните няколко седмици лежеше в същото това легло, на което седяха в момента, и се чудеше какво ли би изживяла, ако и той е до нея?

Сара отдръпна ръката си и изтри сълзите от лицето си, опитвайки се упорито да премахне всякакви следи от внезапната си слабост.

— Съжалявам, че Ани не можа да дойде — продължи Том.

— Да, наистина жалко — Сара се изправи и намери кутия с книжни кърпички. — Предполагам, че е доста заета.

— Понякога не е в настроение да слиза в града — обясни простичко Том.

Сара се опита да потисне любопитството си, но така и не успя да се сдържи и подхвърли:

— Чувала съм доста неща за Ани.

— Тя е малко по-различна от повечето хора, които живеят в околността.

— О, не, нищо подобно — излъга Сара. — Просто чух, че е страхотна скулпторка, хората само за това приказват.

— Тя наистина е много добра в работата си.

— Всъщност колко години ви е разликата?

Том се усмихна. Спиралата на Сара се беше размазала под клепките й и сега около очите й имаше черни кръгове.

— През февруари Ани ще навърши петдесет и три, а аз съм на трийсет и две — поясни Том.

— Предполагам, че е мила жена, нали? — коментира Сара.

— Да, мила е. Но е на настроения — отговори Том и се изправи. — Трябва да тръгвам.

„Не, недей, моля те, не си отивай“, помисли си Сара. „Остани, остани, остани“, крещеше без глас цялото й същество.

— Успя ли да хванеш някоя и друга риба, след като се разделихме онзи ден? — изстреля бързо Сара.

— Не много — сви рамене Том. — Няколко дребни рибки. Върнах ги обратно във водата.

— Май наистина си рибар на пъстърва — отбеляза Сара, след като си припомни разговора им над трите чаши кафе.

— Пъстървите се ловят по-трудно, но е много по-забавно — каза той. — Трябва да дойдеш и да опиташ някой ден.

Дори самият факт, че не спомена името на Ричард, с което явно го изключваше от поканата си, накара сърцето на Сара да се преобърне.

— Леко съм уморена и превъзбудена — опита се да обясни тя емоционалния си изблик и сълзите преди малко.

Том си помисли, че бързият развой на събитията и сватбата май са й дошли малко множко и си е изпуснала нервите, но пък това едва ли бе престъпление. За момент се замисли дали да не й каже, че гримът й се е размазал по цялото лице.

— Някой ми спомена, че знаеш кои са най-добрите места за плуване в околностите.

Том й се усмихна.

— О, да. А кой ти го каза?

— Хари или някой друг, не помня — отговори му Сара, въпреки че сега си спомни, че й го беше казал Ричард. — Значи познаваш всички малки рекички, поточета и тъй нататък.

— В Тасмания нямаме поточета — каза Том. — По-скоро имаме ручеи и много вирове. Мога да те заведа да видиш прочутия Лили Крийк. Ако, разбира се, ти харесва голото гмуркане.

— Какво означава голо гмуркане? — все пак реши да попита Сара, макар че се досещаше за отговора.

— Плажът при този вир е прекрасен и там хората обикновено събличат банските си, преди да влязат във водата — отбеляза Том.

Сара се размърда неспокойно на леглото. Последното му изречение увисна във въздуха, но в нейната глава веднага изникна картината — те двамата, тя и той, съвсем голи на плажа на Лили Крийк — а най-лошото беше, че по никакъв начин не можеше да си забрани да мисли за това. Усети, че се изчервява. После й хрумна, че Том неминуемо ще забележи смущението й, което я накара да се изчерви още по-силно.

Том наистина забеляза, но извърна поглед към прозореца.

— Както гледам, скоро май ще ни свирят на живо — каза той.

— Хари доста се постара — отвърна Сара.

Когато долови смущението на Сара, Том пък се притесни, че ако сега си тръгне, това ще усложни още повече нещата. Така че реши да поостане още малко.

— Настанили са те в старата стая на Ричард — отбеляза той.

— Да, но от него не е останала и следа — отговори Сара.

— Сега целият му багаж е качен на тавана.

— Разказвал ми е как се е катерил през този прозорец — разсмя се Сара.

— Когато имахме да ходим някъде и нашите не трябваше да знаят — усмихна се Том.

— От колко време се познавате?

— От шестгодишна възраст. Бяхме заедно в училище от първия до последния клас, след което родителите му го изпратиха да учи в колежа в Хобарт, а аз останах тук.

— И какво прави след това?

— Малко се поизгубих.

Сара се поколеба за миг, но после продължи.

— И аз също, ако това може да ти бъде някакво утешение.

Естествено, този път поизлъга малко. След завършването на колежа и преди да постъпи на първата си работа Сара си даде едногодишна ваканция, за да попътува из Европа. Но попадна в един и същ автобус с куп студентчета от средната класа на Лондон, като по време на цялото им пътешествие най-щуравото им преживяване беше да напъхват тайничко презервативи в пакетчетата със суха пилешка супа по общинските закусвални.

— Какво ти се е случило? — попита Том.

— О — сви неопределено рамене тя, — предполагам, че същото, което се случва и на всички останали.

Седяха един до друг на леглото, рамо до рамо, но Том продължаваше да рее поглед през прозореца, а Сара да зяпа стария гардероб на Ричард. Чудеше се дали в тийнейджърските му години го е шарил с цветни ваденки и лепенки. Вероятно не. Нейният собствен гардероб в дома на родителите й в Лондон все още си стоеше с плакатите на Дюран Дюран и лентата с надпис: „Гардероб на Сара: не смей да пипаш“.

— Възнамерявам да се запиша да уча овощарство и градинарство — каза Том, като в същия миг осъзна, че това е нещо ново не само за нея, но и за самия него.

— Скоро ли?

— Следващата година.

— Обичаш природата, така ли?

От вниманието на Том не убягна умението на Сара да кара хората да се чувстват добре в нейно присъствие, поласкани и оценени по достойнство. Ричард също споделяше неговото мнение. Именно в това се криеше една от тайните на нейния професионален успех, макар и в такава строго регламентирана област като застрахователното дело. Ако не го лъжеше паметта, запознанството на Сара и Ричард беше свързано по някакъв начин със застрахователната й дейност.

— Наистина ли си се занимавала със застрахователното обезпечаване на онази конференция, на която е присъствал и Ричард? — поинтересува се Том.

— Какво? О, да — Сара изведнъж осъзна, че Том се опитваше да върне разговора към темата за нея и Ричард и това я накара да се почувства неудобно пред него.

Настъпи още една конфузна пауза, после Том заяви полушеговито:

— Вече достатъчно дълго съм се грижил за градината на Ани.

Но когато думите излязоха от устата му, той с изненада установи, че звучат по-скоро като ултиматум.

— Значи Ани не се занимава с градинарство, така ли?

— Преди се интересуваше повече от градината — припомни си Том, отмятайки за пореден път падналата над очите му къдрица. — Когато се преместих да живея при нея, отначало всичко ми се струваше невероятно. Тикви, ягоди, аспарагус. Тя никога не пазаруваше плодове и зеленчуци, просто не й се налагаше. После се появиха онези американци, които се интересуваха от нейните скулптури на коне, и някак си за другото вече не й оставаше време. Така че се наложи аз да поема и грижите по градината.

— Лесно ли се взема диплома по овощарство и градинарство?

— С такава специалност се дипломирах от колежа.

Стори й се, че думите му прозвучаха отбранително и Сара се смути за миг. Нямаше си понятие какъв колеж е завършил, но се почувства така, сякаш току-що го е нарекла селяндур.

— В Англия нямаме такива колежи — каза тя.

— Тогава сте щастливци. Това бяха двете най-скучни години от живота ми — отбеляза Том.

— Предполагам, че си се забавлявал с риболов.

— Само за удоволствие.

— Имал ли си друго гадже преди Ани? — насили се да го попита Сара.

— Имах една приятелка, която работеше в казино, но покрай нея си навлякох доста неприятности.

Сара знаеше някои неща за тази история с казиното — само толкова, колкото Ричард бе решил или бе имал време да й разкаже. Том започнал връзка с някакво момиче от Хобарт, чието единствено занимание през следобедите било да се напива и да играе хазарт. Много скоро и Том прикачил от нейните навици. Взимал назаем колата на Ричард и карал като бесен по магистралата. Всичко, което успявал да заработи по някакъв начин, прахосвал моментално в местната игрална зала. И за бира, естествено. Ако не е била бирата, едва ли това момиче от Хобарт или дори щастливите числа от машинките за покер биха му се стрували чак толкова интересни и примамливи.

— Мислил ли си някога да се измъкнеш от Комптън? — попита го Сара.

— Звучи ми като че става дума за измъкване от затвор — отвърна й с усмивка Том.

— Съжалявам, нямах това предвид. Исках да кажа, дали смяташ да пътуваш.

— Ани прескача понякога до Америка.

„Няма да е зле да ми обясниш какво означава това“, помисли си Сара. Дали Ани му е предлагала да му плати разноските по едно такова пътуване или Том е в състояние да ги поеме сам? Освен това се почуди дали Ани му заплаща труда и грижите по градината. Ричард твърдеше, че му плаща, но Сара имаше усещането, че го казва само от неудобство да признае, че в действителност Ани издържа най-добрия му приятел, и то от години. Ако не бях толкова хлътнала, помисли си Сара, може би подобно споразумение за съвместно съжителство щеше да ми се струва абсурдно и щеше да ме накара да се позамисля какъв всъщност е Том. Позволи си да му хвърли по-продължителен и изпитателен поглед.

Беше целият златен, точно както изглеждат понякога малките деца, когато се изпекат хубаво под палещите лъчи на лятното слънце. Но в Том определено имаше и още нещо. Сякаш беше от друга планета. Вероятно в това се криеше тайната на неговото обаяние. Неочаквано и без никаква логика — сигурно под влияние на изпитото вино — мислите на Сара отлетяха към бъдещето. Щом Том смяташе да специализира овощарство и градинарство, спокойно можеше да го направи в някой по-голям град, например в Сидни или Мелбърн. Тя би могла да му заеме пари за обучението, а след като Том се дипломираше, двамата биха могли да… „Спри се, Сара!“

— Том, какъв ще станеш като завършиш овощарство и градинарство?

Той се загледа за миг през прозореца, преди да отговори:

— Ами, например декоратор на паркове и градини.

Някой почука на вратата и двамата леко се стреснаха.

— Сара?

Беше баща й. Майка й го била изпратила да я потърси, защото сутрешните притеснения около изчезването на Сара й били предостатъчни за деня.

— Само минутка — отвърна тя.

— Ричард казва, че скоро щели да започнат поздравителните речи. Ще се видим долу, нали? — извика й той от другата страна на вратата.

Сара и Том се заслушаха в шума от отдалечаващите се стъпки, после той се изправи и изтупа с небрежен жест костюма на чичо си.

— Надявах се, че поне за известно време ще забравят за нас — каза Том.

„Но не защото иска да остане тук с мен, а защото мрази да произнася речи“, помисли си Сара. Но за момент си позволи да се поласкае от мисълта, че може пък първото да е истинската причина.

— Преди да си тръгнеш… — изведнъж се чу да казва.

Том се обърна.

— Ричард ми каза, че мога да си взема кученце.

Том я гледаше неразбиращо.

— Имам предвид каквото и да е кученце. Без значение от породата, нещо като мой сватбен подарък на подаръците.

— Чудесна идея.

— Предпочитам ловджийско, каквито са най-разпространени в околността. Става дума за едрите породи ловджийски кучета, дребните са прекалено капризни.

— Така е.

— Някой ми спомена, че Ани отглежда чистокръвни хрътки.

— Има три вкъщи. Две женски и едно мъжко.

— Аз съм намерила женска — една от лелите на Ричард има същата порода куче.

Том знаеше за кое куче става дума.

— Чудех се дали… — Сара се поколеба. — Мислиш ли, че Ани ще има нещо против, ако заведа кучето да погостува в имението й?

Том се замисли за момент. Познаваше много добре Мерлин, мъжката хрътка на Ани, и знаеше, че той с удоволствие ще приеме гостенката. Но дали Ани би проявила подобна отзивчивост?

— Ще й предам — усмихна й се той.

— Благодаря ти — върна му Сара усмивка.

За миг погледите им се срещнаха.

— Предполагам, че ще се видим и по-късно — каза Том и си излезе, затваряйки вратата зад гърба си.

Сара се наведе да провери дали сватбената й коронка не е паднала случайно под леглото, после стана и тръгна към банята — за кой ли път този ден, — за да оправи грима си.