Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (13)

Тринадесета глава

Сара си мислеше колко много и невероятни неща има в Австралия, но най-удивителното беше, че тук човек можеше да открие такова разнообразие от малки шоколадчета с най-различен пълнеж, за каквито в Лондон само можеше да мечтае. Сара въздъхна и изхвърли шепата опаковки от шоколадчета в кошчето за боклук.

Пресече улицата в центъра на града и се насочи към антикварната книжарничка. Вече добре познаваше жената, която работеше там, както и нейното куче Берил, което май вечно страдаше или от глисти, или от възпалени анални жлези.

— Здрасти, Сара — поздрави я книжарката, а Берил биеше радостно опашка в земята. — От дълго време не съм те виждала. Как е Дик?

— Ричард е добре, благодаря — наблегна Сара върху името му.

— Предай му, че скоро пак ще трябва да види жлезите на Берил — заяви жената.

Сара се усмихна с разбиране и тръгна между лавиците с книги.

— Идваш да поразгледаш ли? — попита любопитно книжарката.

— Аха — смотолеви Сара, като се надяваше с това да я отпрати. Сега вече се радваше, че не дойде да работи тук. Сигурно щеше да се побърка.

Лавиците с наръчници по градинарство, овощарство и отглеждане на зеленчуци бяха претъпкани. Още докато изваждаше и преглеждаше книгите една след друга, Сара разбра, че няма да намери каквото търсеше. Беше си въобразила, че може да открие някое подвързано с кожа томче със старинни ботанически репродукции и дори с литографии на редки растения. Но бързо се убеди, че в книгите, които прехвърляше, нямаше нищо особено — само кактуси и бонзаи.

Том изобщо нямаше да се впечатли от подобно нещо. А за нищо на света нямаше да му подари за рождения ден наръчник за борбата с плодовите мушички.

Докато се мотаеше между лавиците, Сара подмина малкия стелаж с надпис „Помогни си сам“, където беше намерила Интимни връзки в семейството и извън него. Беше изхвърлила книгата, защото се притесняваше, че Ричард може да я види.

В книжарничката цареше истински хаос. По всички лавици, независимо от указателните надписи, имаше какви ли не книги за кучета, а по пода бяха струпани камари от стари броеве на Комптън Газет.

По едно време Сара откри нещо по-интересно. На една лавица имаше надпис „Риби“ и там наистина видя всевъзможни книги за какви ли не екзотични риби. Но и там не можа да открие онова изискано томче с кожена подвързия и изписано със златни букви заглавие, което виждаше в представите си. Явно и тук нямаше да открие някое рядко първо издание, с което да изненада приятно Том. Протегна се уморено и ставите й изпукаха.

И в същия миг забеляза на входа на книжарницата до болка познатите й руси коси. Сара прехапа устни.

— Том?

Той отстъпи крачка назад и се вгледа между лавиците с книги. И тогава я забеляза. На лицето му светна искрена усмивка на радост. „Все едно да видиш отново слънцето“, помисли си Сара. Струваше й се, че са минали години, откакто за последен път са били заедно насаме.

— Тъкмо ти избирах подарък за рождения ден — промълви Сара, толкова шокирана от неочакваната среща, че дори не се усети как се издаде.

Том повдигна вежди.

— Наистина ли?

— Да, от мен и Ричард — излъга тя.

Не смееше да помръдне от мястото си, а Том приближи и застана точно зад нея. Лавиците с книги ги скриваха от погледа на книжарката.

— То и аз съм тук, за да си избера подарък — усмихна се той.

Като полагаше усилия да не се поддава на вълнуващата му близост, Сара грабна от ръцете му книгата, която си беше избрал и видя, че е томче с поезия. Погледна го. Том сви рамене.

— Преди си харчех парите за уиски, а сега ги давам за поезия — отвърна на мълчаливия въпрос в очите й.

За около минута останаха смълчани и Сара се улови, че се е загледала безсмислено в лавицата пред себе си, като едва сдържаше любопитството си да узнае нещо повече за него. Ричард не й беше разказвал почти нищо за Том — нито за когото и да било друг. Стори й се, че книжарката се опитва да подочуе разговора им, затова направи жест към вратата.

— Искаш ли да отидем да пийнем по нещо? — обърна се тя към Том.

Той въздъхна със съжаление:

— Казах на Ани, че няма да се бавя.

— Само по едно кафе. Инак така и няма да знам какво да ти избера за подарък — настоя Сара.

Докато пресичаха улицата, Сара забеляза, че е с нови обувки.

— Подарък от Ани — обясни Том, като улови погледа й. — Малко закъснял коледен подарък, но си струват.

Сара се опита да не се поддаде на ревността, болезнено свила сърцето й при тези думи, само отметна падналия върху челото й кичур. Косите й вече бяха доста дълги, а от слънцето бяха силно изрусели.

— Как е Ани? — попита механично, докато Том кавалерски отдръпна стола й, за да седне.

„Знам, че той знае, че аз знам, че именно тук бяхме и предишния път, когато говорихме часове наред“, помисли си Сара.

— Добре е — отговори Том и седна срещу нея. — А ти как си?

— О, чудесно, благодаря.

— Изглеждаш ми малко… отегчена може би.

— О, не, не съм.

Том вдигна рамене.

Поръчаха две кафета и Сара кръстоса крака, като наум се укоряваше, че не е облякла нещо по-свястно от старите си черни панталони, които на всичкото отгоре беше купила от една базарна разпродажба.

— Наистина ми се иска да ти взема хубав подарък за рождения ден — каза след кратко мълчание Сара. С мъка си налагаше да не го зяпа влюбено.

— Не ми се вярва Ричард да помни кога е рожденият ми ден — каза Том през смях. — Сигурно това е в резултат на твоето благотворно влияние върху него.

Сара се усмихна, но не каза нищо.

— Единственото, което си пожелавам за рождения ден, е един „АА“ — каза Том и пое кафето си от сервитьорката.

— „АА“ ли? — Сара си помисли, че има предвид организацията Анонимни алкохолици и се изчерви.

— Най-добрият алманах за рибари Атглърс Алманак — поясни Том.

— О!

Сара се загледа през прозореца на заведението, отпивайки бавно от кафето си. Ако в този момент Ани или Ричард ги свареха тук сами, какво ли би станало? Но в действителност нищо особено не се беше случило — съвсем нищо. И точно в това беше проблемът.

От седмици в главата й се въртяха какви ли не планове, свързани с рождения ден на Том — всъщност от момента, в който се разрови из старите ученически албуми на Ричард. В нейните мечти Том седеше в градината на дома си и тя пристигаше с подаръка си за него — естествено Ани я нямаше, — но не тук, а в Америка или на континента.

— Откъде може да се намери този Атглърс Алманак! — попита Сара и този път Том се почувства неудобно.

— По вестникарските будки, предполагам — сви неуверено рамене. — Не е нищо особено. Не си създавай притеснения. Просто се пошегувах.

— Не, хайде заедно да го потърсим! — предложи Сара с нескрит ентусиазъм в гласа, тъй като същия миг осъзна шанса си да поудължи времето, прекарано с Том.

Той не отговори, разбъркваше кафето си, като внимаваше утайката да остане на дъното на чашата. В тези заведения така и не се научиха да правят кафето както трябва — приготвеното вкъщи му харесваше много повече.

— Напоследък си мислех за теб — изтърси той най-неочаквано, без да спира да бърка с лъжичката.

Сара затаи дъх и го погледна право в очите.

— Чудех се как я караш на новото място, как се справяш — добави той. После вдигна очи и улови вперения й поглед.

— О, чувствам се чудесно, всичко е наред — побърза да отговори Сара. — Наистина, нужно ми е малко време да посвикна с Комптън след Лондон, но ми допада, че тук спокойно мога да оставям входната врата отключена, докато у дома не бих си и помислила да го направя.

Сега пък Том беше вперил поглед в нея. Мислеше си, че кожата й е невероятна. На сватбата й беше прозрачно бледа, сякаш не на жена от плът и кръв, а сега бе като златна, вероятно от слънчевия загар.

— Освен това е забавно. В супермаркета свирят народна музика, има и какви ли не направо фантастични шоколадчета — продължи да изрежда Сара. — У дома има само турски сладки и локуми, а тук има всякакви екзотични сладкиши. О, Боже, нарекох Лондон „у дома“, чу ли ме? Сигурно страдам от носталгия повече, отколкото предполагах.

— Наистина ли? — попита сериозно Том.

— О, да. Всъщност малко — отговори Сара, без да има сили да го погледне в очите. Защо ли, когато Ричард й зададе същия въпрос, тя остана напълно безразлична? А сега й се искаше да сподели и най-съкровените си помисли с Том. Имаше чувството, че той може да надникне в душата й, да прочете мислите й.

— Когато Ани пристигна за първи път в Тасмания, изпитваше доста силна носталгия — каза й Том утешително.

Само че Сара въобще не желаеше да слуша нищо за Ани и реши да смени темата.

— Искаш ли да отидем и да потърсим твоя Атглърс Алманак? — предложи тя.

Но когато отидоха до вестникарската будка, Сара остана разочарована. На етикета с цената пишеше $3,50 — това определено не беше рядкото и изящно антикварно издание, което мечтаеше да му подари. Пък и не й направи особено впечатление, приличаше по-скоро на годишна сводка за подходящото за риболов време.

Надникна през рамото на Том, докато той четеше набързо текста на задната корица на книжлето. Той ухаеше на лимон и… на легло.

— Виж, тук е указано движението на Луната — започна да й обяснява Том. — Има и най-подробни таблици. Когато Луната е в някоя от междинните си фази, тогава е най-подходящото време за риболов.

Сара кимна с усмивка, макар че не чуваше нито думичка от казаното, а само се опиваше от звука на гласа му. В този момент Том забеляза, че някой му маха. На Сара й се стори, че вероятно е някой от отбора по крикет.

— Връщам се след секунда — каза Том, като й подаде малката книжка с жълтеникава корица. Сара въздъхна и се загледа в цветните картинки по средата, изобразяващи различни видове риба. Змиорката беше описана като „подходящо мезе за трапезата“, това й напомни за желираната змиорка, която преди време й се наложи да вкуси в Лондон, и усети как й се повдига.

После й хрумна нещо друго. Занесе книгата на касата, плати я, купи една химикалка и написа нещо на задната корица.

Когато Том се върна, вече му беше купила и поздравителна картичка.

— Заповядай — връчи му тя целия пакет. — Само те моля да не я отваряш до сряда.

— Благодаря ти, но не го заслужавам.

— Разбира се, че го заслужаваш — каза Сара. — Ти си Том, ти заслужаваш всичко.

След това излязоха заедно от вестникарската будка и Том се запъти към колата си — всъщност колата беше на Ани, както се досети Сара по купчината списания за скулптура на задната седалка. „Той сигурно си няма собствена кола“, помисли си тя. Само че това беше едно от нещата, за които беше решила, че не е нужно да се тревожи. В Лондон сигурно щеше да има някакво значение, но не и тук.

— Доскоро — сбогува се Том, вече сложил ръка върху дръжката на колата.

— Ще се радвам, ако някой ден излезем да хапнем заедно — каза Сара.

— Все не мога да разбера дали това означава да се пийне по чаша чай или да се вечеря — отвърна шеговито Том.

— Каквото си пожелаеш! — отрони Сара, като се стараеше също да прозвучи небрежно закачливо. Но от опит знаеше, че именно това бе решителният момент. И да стане ясно дали връзката ще бъде прекратена, ще бъде затлачена или ще започне да се развива.

— Ще ти се обадя някой ден — обеща Том и при тези негови думи сърцето й щеше да изхвръкне от радост, въпреки че много добре знаеше, че споменът за това обещание ще я измъчва дни наред.

— Не забравяй, че не можеш да отваряш подаръка си до сряда! — напомни му Сара, докато той палеше двигателя на колата.

Том свали стъклото на прозореца, помаха й, докато се отдалечаваше, и се усмихна.

— Благодаря! — извика отдалеч и отпраши по пътя, а на Сара й се стори, че все едно заминаваше за другия край на света.

Докато го гледаше да се отдалечава, се запита дали пък не полудяваше, но после реши, че дори да е така, поне си струваше, защото й вдъхваше усещането, че наистина живее.

По-късно същата вечер, когато Ани си беше вече легнала, Том седна пред телевизора с кафявия плик от вестникарската будка на коленете си. „Сара е невероятно интригуващо момиче“, мислеше си той. Имаше нещо много закачливо и вълнуващо старомодно в забраната й да не отваря подаръка си преди рождения си ден — а това, че той всъщност знаеше какво му подарява, правеше ситуацията още по-странна. Без да се замисля, Том разкъса хартиената опаковка. Вътре имаше и една картичка, надписана специално за него с красивия и четлив почерк на Сара.

От съседната стая дочуваше тиха класическа музика, която се разнасяше от радиото на Ани. Сигурно вече беше заспала. Никак не му харесваше мисълта, че Ани остарява, но напоследък тя беше започнала да си ляга доста по-рано.

Картичката беше най-хубавата, която Сара би могла да намери от твърде ограничения избор в провинциално градче като Комптън. На нея имаше нарисувана котка, която наблюдаваше една златна рибка, плуваща в кръгъл аквариум. Имаше го и традиционното напечатано пожелание за всичко най-хубаво, здраве, щастие и късмет в живота. Ако тази картичка попаднеше в ръцете на Ани, Том беше убеден, че тя моментално ще я възненавиди. Вече беше открил и разгледал и нейната поздравителна картичка — картина с оригинален компютърен дизайн, явно дело на някой от нейните приятели художници от континента.

„За Том — прочете на картичката от Сара. — С много любов и благодарности за твоето приятелство, което за мен означава толкова много. Нека всичките ти мечти се сбъднат. Сара.“ На Том веднага му направи впечатление, че името на Ричард не се споменаваше.

После отвори подаръка си — Атглърс Алманак. Сара беше махнала етикета с цената, което също му се стори много мило и забавно, защото и двамата знаеха колко струва книжката. И пак си помисли, че Сара Кенеди е много интригуваща жена. После вниманието му бе привлечено от още нещо: тя беше оградила с кръгче една дата — втори, неделя — и беше подчертала четвъртинката луна, изрисувана над един от часовете — 9:02. А отстрани беше написала: „На северния бряг на Лили Крийк“.

Не беше сигурен дали тази бележка беше предназначена за него, за нея, или и за двамата. И не мислеше, че Сара ще има достатъчно кураж, за да му позвъни по телефона и да му обясни.

Загледа се навън през прозореца, към светлините на града в далечината, като се колебаеше дали пък той да не й се обади. Но още в мига, в който си го помисли, знаеше, че няма да го направи. Неделя, втори, следващият месец беше твърде далеч — дотогава можеше да размисли на спокойствие. Междувременно щеше да изключи телевизора и да се мушне в леглото при Ани. „Само че не веднага — помисли си той, все така загледан през прозореца, — не още.“

Какво му каза тя днес? Че той заслужава да получи подарък за рождения си ден, просто защото е Том. Защото го има на този свят. Поредната странност на Сара, но му хареса и сега не можеше да забрави думите й.

Сара се беше променила, откакто я видя за пръв път. В деня на запознанството им тя му се стори нервна и стеснителна, свита притеснено в черното си лондонско палто. Помисли си, че вероятно месеците, прекарани под топлото австралийско слънце бяха стопили нейната хладна въздържаност, която при първата им среща бе доловил така осезаемо. Том направи място на Мерлин, кучето на Ани, да се настани до него на дивана и продължи да се взира навън през прозореца, към светлините на града, като с една ръка отметна с привичен жест падналите над очите му къдрици, а в другата държеше картичката на Сара.