Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (23)

Двадесет и трета глава

Бронте никога не бе предполагала, че е толкова болезнено да се седи в йогийската поза лотос. Разгърна крака, просна ги пред себе си и разтърка десния си глезен, който беше изтръпнал и я пробождаха иглички. Точно пред нея на една от шарките на килима беше изобразен тибетски монах, седнал в лотос с полузатворени очи и молитвено сбрани ръце — е, не, за нищо на света не можеше да я заеме тази поза.

— По дяволите! — изруга на глас, когато усети и левия си крак да изтръпва.

След като в продължение на час и половина напразно се беше опитвала да потъне в медитация, за да избистри вижданията си за света, Бронте се почувства повече от всякога объркана по отношение на собствения си живот. Единственото, което бе осъзнала, докато седеше с мъчително кръстосани крака, беше колко лошо кръвообращение има. Почуди се дали на монасите в Тибет им се налага на всеки десетина минути да се надигат стенейки от пода на храма и да размятат крака насам-натам, за да се спасят от изтръпването и от игличките. И още, че Буда може и да е постигнал просветление под свещеното дърво Бодхи, но за нея е по-вероятно да стигне до същия ефект, ако слезе до магазина и си купи пакет цигари.

Хиндуизмът също не й вършеше работа. Въпреки че много харесваше мъничката фигурка на Ганеш, слонът бог на мъдростта, която си беше купила от битпазар. Дори го сложи на тоалетката си, като му разчисти място сред шишенцата с лосиони за тяло, кутийките с кремове за крака, тубичките с разтворими поливитамини и пакетчетата хартиени носни кърпички. При все това обаче Ганеш не й предоставяше търсените отговори. „Със същия успех бих могла да сложа на негово място и фигурка на Мики Маус“, каза си Бронте.

Като тръсна още няколко пъти ту единия, ту другия си крак, Бронте реши, че най-ефективно ще се отърве от изтръпването и игличките, ако си направи една разходка до парка и обратно, като пътьом си купи и цигари. В резултат на всичките тези дълбоки и здравословни вдишвания и издишвания по време на медитацията сега направо умираше да пъхне в устата си една цигара и да поеме с пълни гърди крайно нездравословния й дим.

Все още не можеше да свикне напълно с това, че не ходи на работа. През седмицата често-често й се случваше да го забрави, да погледне часовника си и изведнъж да се паникьоса, че закъснява. В началото след тези пристъпи на виновна паника настъпваше неописуемо сладостен момент на облекчение, когато се сетеше, че вече няма закъде да бърза. Напоследък обаче след благодатния момент на облекчение все по-често я обземаше тревога, защото осъзнаваше, че не само няма закъде да бърза, но и няма кой знае колко пари — нещо, на което постепенно се учеше да не обръща внимание. Доколкото знаеше, будистките монаси си живееха преспокойно само с чифт сандали (които те наричаха тонги), с един саронг (или казано на разбираем език — расо) и с купичка ориз дневно — и не само си живееха, ами на всичкото отгоре бяха и щастливи. А щом те можеха, защо тя да не може? Особено като се имаше предвид, че ги води по точки, защото имаше цели четири чифта тонги, няколко всекидневни саронга и един бутиков суперсаронг под формата на коктейлна рокля.

На тръгване към парка Бронте свали от закачалката и намъкна старото си любимо мъхесто палто — реликва от живота й в Комптън, — като напъха по джобовете му портмонето и ключовете си. И беше изключително приятно изненадана, когато откри в един от тях забравено полупразно пакетче с дъвки. Като пъхна в устата си последните две, тя се отправи към парка като дъвчеше настървено с надеждата, че може пък и да си спести купуването на цигари. Струваше й се ужасно тъпо да се размине по чудо със собствената си неочаквана смърт при катастрофа, а после доброволно да си купи пакети цигари с надпис „Предупреждение: пушенето е смъртоносно“.

Когато пресичаше улицата, се размина с един свой съсед.

— Свободен ден, а? — подметна й човекът доброжелателно, докато отминаваше в обратната посока.

Тя обаче поклати мрачно глава, а после му махна за поздрав и подвикна през рамо:

— Сега вече всичките ми дни са свободни.

Местният парк беше доста добро място за разходка, стига да си отваряш очите на четири, за да не стъпиш в някое кучешко ако докато газиш през тревата. Е, не можеше изобщо да се сравнява с волното препускане на гърба на Мики из храсталаците зад Комптън, но днес едва ли би могла да се надява на нещо повече.

Пред нея вървеше един католически свещеник, понесъл две огромни бели найлонови торби с продукти. Бронте си помисли, че сигурно е млад мъж, ако можеше да се съди по тила му. Косата му беше почти като на Ричард — къса, кестенява, подстригана на леко вълнообразна черта, малко над високото столче на расото му. Бронте се замисли колко невероятно тъжно е това, че мъжете биват ръкополагани за свещеници още в началото на двайсетте им години. Освен, разбира се, ако докъм деветнайсетгодишната си възраст вече не са опитали и не са се преситили от всичко, което биха могли да им предложат сексът, наркотиците и рокендролът. „Защото в такъв случай — продължаваше разсъжденията си тя — отдаването на безбрачие, пост и молитва можеше да бъде възприето и като огромно облекчение, почти като доживотна почивка в санаториум.“ Въпреки факта, че бе настояла пред Ричард да се венчаят в католическа църква, сега Бронте реши, че всъщност никога не е била особено религиозна. Беше кръстена в католическата вяра, но така и никога не можа да свикне с потискащо огромните мраморни статуи на Исус и Мария.

Изведнъж една от торбите на свещеника пред нея се скъса. Като прехапа устни, за да не се разсмее, Бронте гледаше как от нея се изсипва порой от консервени кутии с боб и се оттича към канавката край пътя, а няколко пакета замразен грах цопнаха в локвата, която се бе опитал да прескочи. Тя го настигна бързо, наведе се и започна да събира кутиите с боб.

— Благодаря — усмихна се свещеникът смутено.

— Ей там има още една — каза Бронте, когато видя, че една от кутиите с боб се е търкулнала под близкия храст.

— Благодаря — отново й каза свещеникът — Мисля, че ако успея да ги сместя в другата торба, все някак ще ги отнеса.

— Наблизо ли живеете? — попита Бронте любезно повеждайки разговор, защото сега вървяха един до друг.

— През няколко улици, но сега отивам в Сейнт Джеймс — кимна той по посока на една малка църквица, разположена точно пред тях на ъгъла с парка.

Бронте с учудване си помисли, че никога преди не я беше забелязвала. Предположи, че църквите сигурно са също като спирките на градския транспорт или стълбовете на уличното осветление — ако не си се запътил точно към някоя от тях, те си остават напълно незабележими, нещо като фон на живота.

Свещеникът обаче беше забележително хубав мъж. Имаше тъмносини очи с почти черни мигли и вежди, а също и невероятно чувствени устни — от онзи тип мъжки устни, които ти се иска да гледаш цял ден в захлас, независимо какво говори притежателят й. Кожата му беше удивително бяла и чиста. Бронте си помисли със завист, че сигурно това е един от благоприятните странични ефекти на святата непорочност.

— Навремето бях католичка — неочаквано за себе си изтърси тя.

— Само навремето ли? — усмихна се той. — А ние сме склонни да си въобразяваме, че човек е католик веднъж и завинаги.

— Е, искам да кажа всъщност, че навремето веднъж ходих да се изповядам — уточни Бронте.

— А, да, ясно ми е за какво говорите — отново се усмихна свещеникът. — „Отче, минаха едва няколко десетилетия от последната ми изповед…“

Като видя очарователната му усмивка, Бронте изведнъж почувства неудържимо влечение към него, но се постара на секундата да прогони тези свои нечестиви помисли. „Това е то резултатът от бездуховността“, мрачно си помисли тя. Нима не беше достатъчно лошо, че не е в състояние да медитира, без веднага да не й се припуши до смърт?! А ето че сега има и похотливи желания към католически свещеник — е, това вече беше върхът на лошотията!

— Аз съм отец Болард — представи се свещеникът, без да забелязва, че Бронте упорито не откъсва поглед от настилката под краката си, обзета от силно неудобство поради греховните си помисли.

— Бронте Никълсън — отвърна любезно тя, като се стараеше да не го поглежда, от страх да не би отново да го пожелае.

— Били ли сте в нашата църква? — попита той. — Сигурно сте влизали поне да я разгледате. Тя е доста стара, строена е някъде около 1870 година.

— Не, не съм — усмихна се и Бронте. — Много съм заета в службата. — Но веднага осъзна, че е излъгала свещеник и пак заби поглед в краката си.

— Знаете ли, на мнозина им е доста трудно да разговарят с мен — каза свещеникът.

— Може би защото трябва непрекъснато да ви наричат „отче“, отче — смотолеви Бронте. — Искам да кажа, изглеждате твърде млад.

— Двайсет и осем годишен съм — поясни отец Болард. — А името ми е Ник и спокойно можеш да не ме наричаш „отче“.

Бронте стреснато си помисли, че той е само година по-млад от Хари.

— Ник, може ли да ти задам един въпрос? — неочаквано попита тя.

— Разбира се.

— Защо никоя от религиите… и като казвам „никоя“, имам предвид абсолютно никоя… не се съгласява с която и да било друга религия за каквото и да било?

— Труден въпрос — каза той, като придържаше с две ръце препълнената торба пред гърдите си.

— Коя религия е права по въпроса за рая, примерно? Или за ада? И освен това, къде са доказателствата? — настойчиво продължаваше да го обсипва с въпроси Бронте.

— Правилно — отрони отец Болард, дълбоко замислен. Кутиите с боб — беше купил наистина огромно количество консерви — бяха разпънали до пръсване торбата в ръцете му.

— И за какво сме на този свят? От къде мога да науча за какво съм аз на този свят? — настояваше Бронте.

— Виж какво ще ти кажа — прекъсна я отец Болард, — това всъщност е разговор, който се води на чаша чай. Защо не влезеш за малко и евентуално ще поговорим по-задълбочено по всички тези въпроси? И ще пийнем по чаша чай. В шест имам служба, но все ще ни остане малко време. — Бронте си помисли, че ако той беше обикновен мъж, а не свещеник, това негово предложение щеше да я отпрати направо на седмото небе от щастие. Сега обаче имаше ужасното чувство, че той гледа на нея единствено като на отделило се от стадото заблудено агънце, което му се иска да примами и да прибере обратно в кошарата. Но пък, от друга страна, тя беше получавала и далеч по-лоши предложения. Нищо чудно дори да склони да му поблее, стига да я оставеше да го гледа прехласнато в дълбоките тъмносини очи с дълги черни мигли.

— Ами хубаво тогава — каза Бронте, — да вървим.

Като следваше отец Болард по петите, Бронте влезе през тежката двукрила врата на църквата, мина по пътечката между редиците дървени скамейки и изведнъж осъзна, че за първи път през живота й ще й бъде позволено да прекрачи отвъд вишневочервените кадифени завеси на олтара.

— Ще мина през завесите — прошепна неволно на глас. — Уау!

— Нищо тайнствено няма зад тях — поусмихна се за кой ли път Ник. — Всъщност отзад е моята стаичка, която ползвам за офис и за кабинет, а също и още няколко малки стаи за останалите свещеници. От другата страна пък е салонът към църквата, където си правим коледните партита и разни други събирания.

Бронте се зачуди как ли ще изглежда и ще се държи Ник — просто й беше невъзможно да го нарича „отче“ — по време на коледно парти. Пред очите й заплуваха картини на пъстри гирлянди, подноси с красиво украсени сандвичи и усмихнати хора, танцуващи под звуците на весела музика. „Жалко!“, помисли си Бронте. Наистина беше много жалко, че Господ Бог егоистично е присвоил Ник Болард само за себе си.

— Ник — поде Бронте, докато го следваше по петите, когато влизаха в офиса му, — ти наистина ли, ама съвсем, съвсем наистина ли вярваш във всичко това? Искам да кажа, не го ли възприемаш просто като ходене на работа? Не е ли работа като всяка друга работа на света? Сигурно има неща, с които не си съгласен или не одобряваш.

— Наистина и дълбоко вярвам — отвърна той простичко, като й отправи един проникновен, искрен, тъмно синеок поглед и й предложи кресло, в което да се настани.

Когато отец Болард на свой ред седна в другото кресло, Бронте прехласнато се вторачи в глезените му, които се подадоха изпод дългото му расо. Сега вече прекрасно разбираше защо във викторианска Англия подобна гледка се е смятала за невероятно еротична.

— Напоследък ми се случват някои много странни неща — каза тя. — И понастоящем търся отговори на редица въпроси.

— Аха.

— Първо си мислех, че ще умра. После моят кон се върна при мен от отвъдното и започна да ми говори, след което същият кон ме спаси да не бъда прегазена от кола. Както и да е, сега обаче трябва да си отговоря на редица въпроси.

— Например? — попита отец Болард.

— Ами например… Готов ли си да ги чуеш?

— Готов съм — отвърна свещеникът, въпреки че Бронте изобщо не беше убедена, че е готов.

— Е, добре тогава — започна тя, като си пое дълбоко дъх. — Как Исус е преместил канарата? Как е успял да го направи?

— Мммммм — отвърна отец Болард.

— Дали по същия начин както моят кон успя да ме блъсне встрани от шосето, за да не ме смачка колата? И защо всъщност бях спасена? Никой няма особено голяма полза от мен.

— Не съм убеден — усмихна се свещеникът.

— Къде е раят? Къде е адът? Там има ли слонове?

— Моля? — попита свещеникът озадачено.

— Ганеш ли е слонът на рая? Ами Буда? Защо католиците да са прави, а не индийците? Както и да е. Но има и още нещо. Ако отидеш в ада, можеш ли после да се върнеш отново на този свят в следващия си живот? А за да бъдем още по-конкретни, аз в ада ли ще отида? Ами как стоят нещата с Ейнджъл? Добре, името му е Ейнджъл, ама той в рая ли е? И има ли отделен рай за конете и рай за хората, защото аз лично просто не мога да си представя баба ми щастливо да хрупа сено на някакво пасище.

— Не, наистина — каза отец Болард.

— Ами как стоят нещата с всичките онези петдесет милиона коне, които са умрели от сътворението на света насам? Къде са те всички? Как се побират там, където и да са?

— Аха! — каза Ник Болард, като се поприведе напред, готов да заговори, но Бронте вече беше преминала към следващия от своите въпроси, чакащи отговор.

Тя подви крак под себе си в креслото, въздъхна тежко и продължи:

— Това, което искам да кажа, отче, е, че и представа си нямам защо беше спасен моят живот. Напуснах работата си, защото я ненавиждах. Това беше първото, което направих, след като бях спасена. Но оттогава насам просто се мотая като муха без глава. Изобщо не чувствам някакво призвание или нещо подобно. Просто… просто блуждая. Искам да кажа, блуждая в неизвестност: защо, защо именно аз бях спасена? И през цялото време започнах да си задавам страшно много въпроси.

— Започнала си да търсиш пътя си — внимателно допълни отец Болард.

— Добре, търся го. Но пък искам да кажа, будистите твърдят, че това тук е само един от около стотината живота, които са ми отредени. Хубаво, ама къде им е доказателството, питам аз?

Ник се усмихна.

— Тъй де, искам да знам дали се връщам отново и отново на света — още от времето на Римската империя — и ако да, защо нищо — нищичко не си спомням? Ами че аз дори не мога да говоря на италиански! И изобщо не обичам лазаня. Пък и въпросът с Ганеш. Вече сума ти време стои на тоалетката ми с мъдро вдигнат хобот, ама аз нещо изобщо не ставам по-мъдра. Де да знам, може пък той да помага само на хиндуистите. — Бронте отново въздъхна съкрушено. — Не знам, отче, вероятно комунистите са прави и всичко това е просто опиум за народа.

Бронте изведнъж се притесни, че може да го е засегнала и прехапа устни. Но когато го погледна, видя, че отец Болард се беше навел силно напред и изглеждаше толкова развълнуван и въодушевен, че сякаш всеки момент щеше да падне от креслото си. „Това е то, за него аз съм едно заблудено агънце — помисли си Бронте примирено. — И нищо чудно да съм най-заблуденото от всички заблудени агънца, които е намирал през последния месец.“

— Мормони, мюсюлмани, евреи, свидетели на Йехова, спиритуалисти — рецитираше Бронте, — тези от Харе Кришна, теософисти, това на Мадона… как беше…

— Кабала — услужливо й подсказа свещеникът.

— Протестанти, англикани, зороастрианисти…

— Зороастрианисти… — повтори Ник, като вдигна удивено вежди. — Ама ти сериозно търсиш.

— Ако ме питаш мен, нещата се свеждат до следното: прекалено много откровения има на този свят. — И Бронте въздъхна отново. — А това пък е единственото откровение, което аз имам във връзка с цялата тази бъркотия.

— Така ли мислиш? — попита свещеникът.

— Имам предвид, всеки има някакво откровение — отвърна Бронте вече напълно отчаяна. — Абсолютно всеки! Откровения под дървета, откровения на планински върхове… къде ли не. И всичките винаги са все различни. Как пък един не се съгласи с някой от останалите! Ама не, никой не е съгласен. Позволено е да се яде свинско; забранено е да се яде свинско. Позволено е жените да бъдат свещеници; забранено е жените да бъдат свещеници. Е, добре, това, което искам да знам, е следното: кой от всички тях е прав? Вече имаме предостатъчно откровения, но какво да кажем за фактите?

— Би ли ми казала какво работиш? — неочаквано попита Ник. — Тоест, какво си работила преди да напуснеш?

— Работех в едно списание — отговори Бронте и осъзна, че макар и за кратко, беше разголила душата си пред него.

Известно време останаха смълчани. Бронте се беше втренчила замислено в кръста, окачен над камината, а отец Ник Болард гледаше неотклонно горящия в нея огън.

— Е, нали помниш как ти казах, че това е разговор, който трябва да проведем на по чаша чай — най-сетне се обади свещеникът.

Бронте кимна.

— В действителност за него май ще отидат едногодишни запаси от чай — усмихна се той.

— Може би запасите от чай за цял живот — поде Бронте шегата му и също се усмихна.

— Винаги си добре дошла — каза отец Болард. — Сега обаче аз трябва да се приготвя, защото трябва да се видя с едни хора след около четвърт час. Искаш ли да дойдеш утре? Или може би да се видиш сега с един от по-висшите свещенослужители в енорията?

— Разбирам — поусмихна се Бронте. — Включваме и тежката артилерия.

— Цял следобед няма да ни стигне дори само за един от тези въпроси — каза отец Болард, ставайки от креслото си.

Бронте също се изправи, после пое ръката му, която й подаде за довиждане, и я стисна.

— Благодаря все пак — каза тя, след като той я придружи през завесите, покрай редиците дървени скамейки, до входа на църквата.

Преди да си тръгне — а знаеше, че няма да дойде повторно — Бронте си позволи за последен път да погледне с копнеж лицето му, като се опитваше да си представи какъв ли живот би водил, ако не беше свещеник, а обикновен мъж, и сега се връщаше в апартамента си, а не в католическа църква. После се отърси от тези мисли и излезе, а отец Болард остана на прага, вдигнал леко ръка, сякаш да й помаха, загледан след нея.

Бронте си помисли, че ако не друго, той бе успял поне да я отърве от мъчителното й желание да запали цигара. Но пък това би могло да бъде и Божие чудо, нали? Докато се връщаше обратно през парка, тя се чудеше дали всички жени от папството на отец Ник Болард не хранят тайни греховни помисли към него. Вероятно не, укори сама себе си Бронте — вероятно всички други в енорията му са поне сто пъти по-извисени духовно от нея. Тя винаги е била безсрамна, вятърничава и повърхностна — беше избрала дори църквата, в която се ожениха двамата с Ричард не за друго, а заради красивите, млечно опалови стъкла на прозорците.

После изведнъж спря рязко, поразена от една прорязала съзнанието й мисъл: отец Ник Болард беше първият мъж, когото бе пожелала след повече от година пълно безразличие към мъжете.

— Удивително! — възкликна гласно Бронте и възгласът й накара минаващата покрай нея жена да се обърне и да я изгледа.

За всеки случай прехвърли набързо наум последните дванайсет месеца и се увери, че не е сбъркала. През цялата година не бе регистрирала дори най-мъничко атомче на привличане към когото и да било — а ето че сега шест огромни молекули, гъмжащи от атоми, се бяха стоварили отгоре й едновременно.

Може би, ако знаеше какво й се беше случило точно сега, Господ Бог би й простил всичките светотатства. Защото Бронте осъзна, че при нея се бе върнало не само и не толкова сексуалното желание, колкото желанието й да живее — а вече беше забравила колко тясно свързани са тези два копнежа. Но нали се предполага, че именно в това е същината на Бога? Да вдъхва живот, а после и желание да го живееш.

Бронте знаеше, че до утре ще е забравила Ник Болард. А междувременно и ще престане да довежда сама себе си до пълна лудост, медитирайки с кръстосани крака на пода и разговаряйки с малки порцеланови слончета. Помисли си, че вероятно смисълът на живота е в това, че той е такъв, какъвто е и човек просто трябва да си го живее, а ако има късмет, и да му се наслаждава от време на време, а не да подклажда в себе си греховни помисли към свещеници, с десетина години по-млади от него. Помисли си още, че може би Ейнджъл е спасил живота й именно, за да й даде възможност да види и осъзнае тази истина. Но най-интересното от всичко беше, че тя бе забравила напълно какво означава да желаеш някого. Толкова много време беше минало, откакто онази част от мозъка й, която обикновено събуждаше тези изживявания, бе сякаш замръзнала. Благодарение на Ник — въпреки че се срамуваше от обзелата я похот към него — нещо в нея отново се беше събудило за живот. „Въпросът обаче е — помисли си Бронте — какво да правя с това нещо? Накъде да го насоча?“