Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (9)

8.

Има си изпитани, проверени начини за обир на музей.

Обаче Воробьов реши да го направи по свой начин.

Дързостта на замисъла му беше, че великата кражба трябва да стане посред бял ден, пред очите на всички!

Планът на Валентин Петрович беше нахален, елегантен и прост като всяко велико нещо! Воробьов беше новатор винаги и във всичко…

С две думи, кражбата на века беше определена за сряда, 15 август, в годината, която описваме.

Нощта срещу петнайсети старците разбойници не спаха.

Николай Сергеевич написа прощално писмо на дъщеря си, която живееше с мъжа си в Красноярск, а после седна да пише на Ана Павловна.

Първо и последно писмо на следователя

Николай Сергеевич Мячиков

до любимата му Ана Павловна,

преди да стане разбойник

 

Скъпа Ана Павловна!

Когато прочетете тези искрени редове, аз вече ще съм в ПА, тоест в предварителния арест. Моля Ви, недейте да мислите, че съм истински престъпник! Аз, така да се каже, съм престъпник по неволя. Трябваше да го направя в името на справедливостта!…

Ще бъда безкрайно щастлив, ако някога ми пратите колет в затвора…

Не можах да опитам пилешката пача… И не можахме да отидем с Вас в Двореца на спорта да гледаме Вашия Володя и да го окуражаваме с викове…

Сега сигурно разбирате защо Ви поисках ръката предварително, за всеки случай…

Желая Ви щастие, скъпа Ана Павловна! Ще Ви обичам до последния си миг, докато ме заровят в земята и над гроба ми израсте самотна плачеща брезичка!

Завинаги Ваш

Н. С. Мячиков

Нощта срещу 15 август

Подписът му не се четеше — сълзите, които капеха от ангелските му очи, го бяха замазали…

Валентин Петрович цяла нощ се въртя. Не можеше да заспи. Искаше да остави на домашните си последни заръки, както подобава на човек, който ще влиза в затвора. Денем Воробьов не се съмняваше в успеха на начинанието, но нощем увереността го напускаше. Идеше му да събуди Мария Тихоновна и да я посвети в тайната на престъплението, но разбираше, че тя ще му се скара и няма да го пусне в никакъв музей…

На 15-и август слънцето изгря точно в пет.

Николай Сергеевич стана с първия му лъч. Излезе на балкона да се полюбува за последен път на изгрева на свобода.

С първия лъч стана и Валентин Петрович. Също излезе на балкона и направи малко гимнастика. Нощните страхове бяха изчезнали, Воробьов беше готов за решителната крачка. Докато Мария Тихоновна още не се беше събудила, Валентин Петрович отмъкна една покривка от скрина, отиде на пръсти в банята, заключи се и я омота по тялото си. Не беше много удобно да върви увит в покривката, но го беше страх да я изнесе открито. Не се страхуваше да обере музея, но виж, от жена си…

Отиде при Мячиков, както се бяха разбрали, точно в десет и половина. Държеше в дясната си ръка бастун, а в лявата пакет въжета и две сини престилки от лабораторията на обединението.

— Готов ли си? — попита гръмогласно още от вратата.

— Не! — тихо отвърна Николай Сергеевич. Гласът му накара Валентин Петрович да застане нащрек. Погледна приятеля си подозрително.

— Уплаши се, а?

— Валя, имам чувството, че… ти не разбираш какво мислим да правим! — Николай Сергеевич беше кротък, но убедителен. — Въобразяваш си, че ако ни хванат, ще ни вкарат за петнайсет дни. Трябва да те разочаровам — ще ни набутат по петнайсет години, а на нашата възраст… Знам какво говоря, нали съм юрист!

Воробьов се поколеба за миг, после в очите му светна упорство и той решително заяви:

— Ако ще е гарга, рошава да е!

— Валя! — настоя Мячиков. — Никой няма да ни повярва, че сме извършили подобно чудовищно престъпление само и само за да не ме пенсионират! По никой начин не можем да го докажем! Ще останем за човечеството хората, осквернили паметта на Рембранд!

— Нашите народни съдии ще ми повярват! — малко неуверено каза Воробьов.

— Не ги разбираш тия работи! — махна с ръка Николай Сергеевич.

— Но аз вече съм се засилил, набрал съм скорост, не мога да спра! — Воробьов окуражаваше не само приятеля си, но и себе си.

— Валя, ти го правиш заради мен, но аз не го заслужавам! — продължаваше да го увещава Мячиков.

И тогава Валентин Петрович убедено заяви:

— Не, Коля! Заслужаваш го! Ти си истински човек! Аз те обичам!

— И аз те обичам, Валя! — Гласът на Николай Сергеевич трепна. Очите му се напълниха със сълзи.

— Ех, ревльо! — нежно каза Воробьов. — Разбери, ние трябва да докажем, че старците също са хора! Ще ги накараме да се съобразяват с нас, да ни уважават! Решили сме се на свято дело, напред!

— Щом го правиш заради мен — развълнува се Мячиков, запален от ентусиазма на приятеля си, — аз ще го направя заради теб!

Воробьов разчувствано прегърна стария си приятел.

— Да поседнем за пред път!

Седнаха на дивана, помълчаха, а после Мячиков, да, точно той, изкомандва:

— Напред!

„Бандитите“ напуснаха апартамента, слязоха по стълбището и стъпиха на тротоара.

— Какъв чудесен ден е днес! — каза Николай Сергеевич и примижа срещу слънцето. — Просто да не ти се влиза в затвора!

— Пепел ти на езика! — Воробьов забърза напред.

— Защо ти е този бастун? — Мячиков гледаше да не изостане.

Валентин Петрович се зарадва.

— Видя ли, даже ти не се сети! Това не е бастун, а сгъваема стълба. Сам я конструирах.

— Кой ще те пусне с бастун в музея? Ще трябва да го оставиш на гардероб.

— Аз съм куц, ще ме пуснат! — И Воробьов майсторски закуцука с левия крак. — Добре ли е?

Приятелят му не остана очарован и доста намръщено каза:

— Може и да мине!

— Нещо не ми харесва настроението ти! — укори го Воробьов.

Старците се качиха на тролея и след половин час бяха пред музея. Беше тъпкано с автобуси и туристи буквално от всички краища на света.

Мячиков понечи да се откаже:

— Виж колко хора! Дошли са кой знае откъде да видят картините на Рембранд. Нека не ги лишаваме от това удоволствие. Една картина да вземем — то значи, че няма да могат да видят всичките!

— Забранявам подобни разговори! — изръмжа Воробьов. — Операцията тече! След мен!

И накуцвайки, опрян на бастуна, водачът се завтече към входа на музея. Плахата му войска в лицето на Н. С. Мячиков се повлече подир него. Бандата похитители премина подстъпите и се озова в малък вестибюл. Отдясно беше касата, там чакаха строени няколко души. Надолу, към гардероба, се спускаше мраморна стълба. Воробьов, както е редно за военачалник, тръгна напред. Слезе по стълбата, без да забрави да накуцва. А армията му остана на опашката за билети. Долу Воробьов търпеливо изчака главните си сили. Най-сетне дългоочакваните подкрепления се мярнаха в екскурзионната навалица. Имаха бледен вид.

— Бегом след мен в клозета! — заповяда куцият атаман.

— Страх ме е, обаче не ми се… — възрази армията и покорно го последва в мъжкия клозет, където в изпълнение на заповедта почна да си разкопчава дюкяна.

— Не сме дошли за това! — обузда го командването, отвори вратата на едно клекало и привика войнишките маси с пръст.

Залостен в кабината, отрядът се преобрази. Той, сиреч отрядът, излезе оттам пременен в сини маскировъчни халати. Също като на работниците от музея. Личният състав носеше шестметрова стълба. Воробьов маршируваше отпред, Николай Сергеевич беше в ариергарда, моралните му сили бяха на нулата. Всъщност не носеше стълбата, а се държеше за нея, за да не падне от страх.

Щом видя контрольорите на централния вход, Мячиков автоматично измъкна билетите. За щастие Воробьов го забеляза и му нареди незабавно да ги прибере.

— Ама няма да ни пуснат! — прошепна Николай Сергеевич.

— Нали се правим, че сме от музея! Защо са ни билети тогава, будала!

Колегата не му остана длъжен:

— А ти защо куцаш? Сега не си с бастун, а със стълба!

— Приемам критиката! Ще се поправя! — отвърна Воробьов.

В разгара на кавгата не забелязаха кога подминаха контролата, завиха наляво и спряха в зала 28. Тъкмо в нея беше изложена картината на Рембранд ван Рейн „Портрет на млад мъж“, над която беше надвиснала съдбовна опасност.