Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (3)

3.

Дружбата на Мячиков и Воробьов вече беше отпразнувала сребърния си юбилей. Бяха се запознали в болницата, лежаха един до друг — преди повече от двайсет и пет години. Станаха приятели, защото изобщо не си приличаха. Активният оперен Воробьов веднага взе деликатния Мячиков под своя закрила и тези отношения продължаваха и до днес.

Естествено, Николай Сергеевич беше поканен на банкета, даван от Воробьов, и много се зарадва, че на Валентин Петрович не са му позволили да се пенсионира.

Когато гостите най-сетне си тръгнаха, Воробьов и Мячиков останаха сами. Валентин Петрович примами приятеля си в малката стая и живописно му разказа как целият колектив на обединението на колене го е молил да не ги напуска.

Николай Сергеевич слушаше с явен възторг и вярваше на всичко.

Но дойде и неговият ред и Мячиков се оплака от злочестата си съдба.

— Мухльо си ти! — отсъди Валентин Петрович. — Трябва да се бориш!

— Ако ще говорим честно — призна Мячиков, — Федяев е прав. За нищо не ставам вече! Не си заслужавам заплатата…

— Да не си само ти! — намеси се Воробьов.

— Това не ме оправдава. Ех, ако можех да разкрия някое голямо престъпление…

— Ами стегни се и разкрий! — посъветва го Валентин Петрович.

— Откъде да го взема това престъпление? Федяев нищо не ми възлага. За него вече съм просто баласт!

Валентин Петрович не му отговори нищо и закрачи из стаята. Николай Сергеевич не откъсваше очи от него. Воробьов разбираше, че нажаленият му поглед вика за помощ, макар че приятелят му никога нямаше да го признае на глас. Представи си как Николай Сергеевич се буди по навик в шест и четвърт, става и обикаля празния си апартамент, защото няма какво да прави и къде да отиде. После гледа от прозореца как хората бързат за работа. После не издържа самотата вкъщи, излиза навън, отива до градинката и кибичи на другите старци, докато играят шах или домино. А после дълго мисли как да си убие времето и отива на кино, на кой да е филм, защото няма къде другаде да иде…

— За нищо не ставаш! — тегли чертата Валентин Петрович. Мячиков понечи да се оправдае, но Воробьов не му даде. — Слушай и не ме прекъсвай! Ти си честен и неподкупен човек! За един следовател това е най-важното!

Мячиков се смути.

— Горе главата! — смъмри го Воробьов. — Ако бюрократът Федяев мисли да изритва такива като тебе… аз няма да позволя! Това е въпрос на принцип, няма нищо общо с тебе! Той нали ти е дал един месец срок! Да или не, какво мълчиш?

— Нали ми каза да не те прекъсвам.

— Отговаряй, като те питам!

— Даде ми — потвърди Николай Сергеевич и отново се обиди на Федяев. — Нещо като изпитателен срок. Все едно, че сега постъпвам на работа.

— Това е нашата възможност! — възкликна Валентин Петрович. — Значи и Федяев не е сигурен, че не ставаш за нищо! За един месец ще го изработим!

— Как ще го изработим? — В погледа на Мячиков се четеше надежда.

— Остави ме да се съсредоточа! — отсече Воробьов.

Николай Сергеевич покорно стана и тръгна към вратата.

— Отивам да помогна на Маша…

— Сто пъти съм ти казвал, че си мухльо! — по мъжки нежно се провикна подире му Воробьов.

В съседната стая стопанката се мъчеше да сложи палавия си внук Витя, сина на голямата дъщеря, да си легне. Воробьови имаха две дъщери. Голямата постоянно се мотаеше по разни експедиции с мъжа си — той беше геолог, а малката, Люся, живееше с родителите си.

— Искате ли аз да го приспя, Маша? — предложи Николай Сергеевич.

— По-добре помогнете на Ана Павловна в кухнята. — Мария Тихоновна не можеше да си представи, че заръката й ще има важни последици както за приятелката й, така и за Николай Сергеевич.

Ана Павловна миеше чиниите. Люся ги бършеше, а синът на Ана Павловна, Володя, пречеше и на двете.

— Ела де! Ела да ти кажа нещо! — въртеше се той край Люся.

Люся отказваше:

— Какво ще ми кажеш! Хокеист нещастен!

Ана Павловна беше известна сред приятелите си като специалист по всичко. И наистина можеше всичко: готвеше, оправяше бушони, цереше приятели и познати, шиеше, лепеше тапети, плетеше, стреляше с пистолет и на четирийсет и осем изглеждаше на трийсет и шест.

Беше жизнерадостна, защото в тоя живот можеше да разчита единствено на себе си. Нямаше нито съпруг, нито образование. Просто така се беше получило. Но имаше рядка професия. Беше инкасаторка. Всяка вечер обикаляше хлебарниците и магазините за хранителни стоки с пистолет на кръста и събираше платнените чувалчета с печалбата.

— Пратиха ме на помощ — заяви Николай Сергеевич от вратата на кухнята.

— Можете ли да миете чинии? — Усмивката й беше толкова заразителна, че Николай Сергеевич също се усмихна.

— За жалост мога.

— Ето ви престилката. — Люся зарадвано я развърза и я подаде на Мячиков. — Хайде, идвай, писна ми от тебе! — обърна се тя към Володя. И младите бързо изчезнаха.

— Ана Павловна — помоли Мячиков, — завържете ми престилката, моля ви!

Ана Павловна още не беше свършила, когато в кухнята влетя засменият Воробьов.

Огледа с презрение кухненската престилка.

— Ела тук!

— Извинявайте — каза Николай Сергеевич на Ана Павловна. — Ей сега ще дойда — И послушно тръгна след Воробьов.

В стаята приятелят му тържествено възвести:

— За да останеш на работа, трябва да разкриеш престъпление, но не какво да е, а престъплението на века!

Мячиков го изгледа с ням укор.

— Прав си. — И се върна в кухнята.

— Чиниите от риба не се мият с топла вода! — заяви той и отново се залови за работа. — Само със студена и винаги със сапун. Топлата вода е за мазните чинии… Няма нужда да се бършат, откъде толкова кърпи… Освен това…

Ана Павловна го слушаше внимателно. За пръв път в живота й мъж проявяваше подобни познания.

— Вие мияч ли сте? — лукаво го попита тя.

Мячиков нема̀ време да й отговори.

Гласът на приятеля му го върна към суровата действителност:

— Я ела тук!

— Извинявайте — само каза той. — Ей сега идвам!

— Обаче престъплението на века не е проста работа! То трябва да се организира. И за да можеш да го разкриеш точно ти, трябва да го организирам точно аз! Голяма работа съм, а? — Воробьов беше възхитен от собствената си гениалност.

Николай Сергеевич се олюля. През цялата си дългогодишна юридическа практика не беше получавал подобно предложение.

— Ама аз ще трябва да те вкарам в затвора!

— Не може ли да ми се размине? — попита Воробьов.

Николай Сергеевич завъртя глава.

— Не ща в затвора! — почна Валентин Петрович и замислено добави: — И все пак ние трябва да докажем, че не възрастта определя стойността на човека.

— Значи мисли още — посъветва го Николай Сергеевич, върна се в кухнята и пак се захвана с чиниите. — Пачата днес беше много хубава — сподели той. — Вярно, аз не я правя като Мария Тихоновна. Купувам от пазара телешки джолан. Много е важно да ти го клъцнат, понеже вкъщи не става…

В този миг Мячиков случайно докосна ръката на Ана Павловна и се изчерви; Ана Павловна на свой ред дори не забеляза това мимолетно докосване.

Днес, след тъжния разговор с Федяев, Николай Сергеевич беше самотен като никога. Вече шеста година след смъртта на жена си живееше сам. Дъщеря му беше далеко, чак в Красноярск. Разбира се, Николай Сергеевич беше свикнал да живее сам, но днес не издържа. Това беше причината внезапно да узрее за последната си любов.

— После го варя с лук и моркови — преодоля смущението си той. — Ври дълго, седем-осем часа, цял работен ден, затова варя пача само в събота или неделя, само за гости. Какъв е смисълът да готвя за мен си…

— Няма смисъл… — обади се Ана Павловна и си помисли: „И на мъжете не им е леко, като са сами“.

Знае се, че ако една жена почне да съжалява някой мъж, нещата могат да стигнат далеч.

— А като сипвам бульона — не можеше да спре Мячиков, — слагам и чесън, и пиперец, хубаво е и пресен магданоз. Хем е по-вкусно, хем е полезно…

— А пък аз правя пилешка пача — каза Ана Павловна. Двамата събеседници явно бяха намерили общ език.

— Никога не съм ял пилешка пача — въздъхна Николай Сергеевич, просеше си поканата.

Обаче Валентин Петрович, този път съвсем нежелан, пак влезе в кухнята.

— Я, главният готвач, ела тука!

— Извинявайте — каза Мячиков на Ана Павловна. — Ей сега идвам.

И покорно закрета след приятеля си.

— Намерих изход! Аз извършвам престъплението — изобретателят продължаваше да развива оригиналната си идея, — ти го разкриваш, но не ме залавяш!

— Че какво престъпление ще е това — Николай Сергеевич вече се сърдеше на приятеля си и се чудеше как по-скоро да се върне на мивката, — как ще го разкрия, ако не заловя престъпника?

— Това вече ще го измислиш ти!

— Не мога да измислям престъпления.

Сега пък се разсърди Воробьов.

— Как може бе! Цял живот се разправяш с бандити и да не се научиш на нищо!

Николай Сергеевич се почувства виновен. Често отстъпваше пред нахакания си приятел и сега също угнетен напусна стаята, докато Воробьов го изпровождаше с гневен поглед.

В коридора се сблъска с Ана Павловна, тя се сбогуваше с домакинята.

— Отивате ли си вече? — обърка се Николай Сергеевич.

— Щом има помощници, работата свършва бързо — каза Мария Тихоновна.

— Може ли да ви изпратя? — попита Мячиков.

— Може, може! — разреши Мария Тихоновна. — Знаеш ли колко далече живее, не е шега работа!

А Ана Павловна, кой знае защо, се разсмя.

Николай Сергеевич предпазливо надзърна в стаята, за да каже довиждане на Воробьов, но приятелят му го изпревари:

— Не ми пречи да мисля, моля ти се!

Ана Павловна го чакаше на стълбището.

— Недейте да ме изпращате. После не можете да се върнете. Трамваите вече са спрели.

— Разходките са много полезни — храбро отвърна изпращачът. — Лекарите ги препоръчват преди лягане.

Ана Павловна се обърна, за да не се разсмее в лицето на кавалера си, направи две крачки, извади ключ и отключи съседния апартамент.

— Стигнах си вече! — Беше доволна от милата си шега.

Николай Сергеевич се смя, смя, после каза:

— Страшно ме изиграхте.

Искаше да попита Ана Павловна за телефона й, но го хвана срам и само прибави:

— Как може така — да сте съседка, а да се видим едва днес. Отдавна познавам Володя и много често идвам тук.

— Значи не ни било писано да се срещнем по-рано. — Ана Павловна се усмихна. — Сигурно защото вечер обикновено съм на работа. Лека нощ, Николай Сергеевич. — И весело му махна с ръка.

— Лека нощ, Ана Павловна — измрънка той.

Заслиза по стълбите; до прозореца Люся и Володя си изясняваха отношенията. Мячиков ги отмина и изведнъж се сети:

— Володя, майка ви ми каза вашия телефон, обаче аз не го запомних!

— 743-07-05! — обади се Володя.

— Благодаря и довиждане! — Мячиков продължи надолу по стълбите, много доволен от собствената си находчивост.

Излезе на двора и чу от небето гръмовен глас:

— Коля, измислих!

Вдигна глава и видя Воробьов — стоеше на балкона в гордата поза на племенен вожд.

— Аз ограбвам спестовната каса — крещеше Воробьов, така че целият двор ехтеше, — давам ти парите, ти ги връщаш, все едно си ги спасил от крадеца. Спасяваш парите, а разбойникът, тоест аз, се изплъзва!

Мячиков се огледа дали не ги слуша някой.

— Чудесно предложение — тихо каза той. — Обаче във всяка каса има дежурен милиционер и той ще те застреля!

— Прав си. Не става — великодушно се съгласи Воробьов. Умееше да понася критика. — Ще измисля нещо друго, без милиционер.

— Моля ти се — обади се затрогващо Мячиков, — остави тия налудничави идеи.

— Няма да мигна, докато на света съществува неправда! — възкликна Воробьов и отиде да спи.

А Николай Сергеевич ужасен откри, че е забравил телефона.

Володя и Люся още бяха до прозореца.

— Но защо? — не можеше да разбере Володя. — Защо не искаш да се омъжиш за мен?

— Защото си хокеист! — повтаряше Люся.

— Ама аз не съм професионалист, аз съм любител!

— Това не ме интересува! Не искам да живея с човек, който по цяла година се пързаля!

— Аз не се пързалям. Аз играя хокей. Това е изкуство! Ние не сме по-долу от артистите, дори сме по-добри. Когато излизаме на леда, милиони хора си пускат телевизорите!

— А пък аз го спирам! — каза Люся. Но Володя не обърна внимание на забележката й.

— В театъра артистите казват чужди думи и предварително знаят кое как ще свърши. А ние… импровизираме във всяка среща. И званията ни са като на артистите. Заслужил майстор на спорта!

— Ами народен майстор на спорта няма ли още? — ехидно попита Люся.

— Ще има! — убедено отговори Володя.

В този момент до тях се изправи запъхтеният Мячиков.

— Извинявайте, че пак ви преча. Само че… забравих телефона!

— 743-07-05! — повтори Володя.

Николай Сергеевич си тръгна и през целия път, чак до вкъщи, си повтаряше тези цифри като стихове…