Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (7)

6.

На другата сутрин Федяев влезе в стаята на Мячиков.

— Добър ден, Николай Сергеевич! — Федяев посочи с безпомощно увисналата си на един бинт ръка мъжа, който надничаше зад гърба му. — Запознайте се, това е Юрий Евгениевич Проскудин. Въведете го в работата, ако обичате.

— В коя работа? — не разбра Мячиков.

— Той ще ви обясни.

— Какво ви е на ръката?

— Няма нищо, бандитски куршум! — отговори Федяев и се изпари. В коридора насмалко да се сблъска с директора на Дома на обувките.

— Защо сте дошли пак? — ядосано попита прокурорът. — Нали ви съобщих, че ботушите са откраднати от водопроводчика. Влязъл е в магазина през шахтата на канализацията. Вече си призна всичко.

— Затова дойдох, да ви благодаря, че сте хванали крадеца! — Лицето на директора сияеше. — Кажете, моля ви, кой номер носи жена ви? Току-що получихме шведски лачени обувки с високо токче. Мечтата на всяка жена!

— На жена ми не й трябват обувки! — избухна Федяев.

— Тя да не ходи боса? — докачи се директорът.

През това време Проскудин очарователно се усмихваше на Мячиков. Беше на трийсет — трийсет и пет години. Почти красив, усмивката му почти обаятелна, облечен почти изискано, почти умен, говореше почти интелигентно:

— Изпращат ме на вашето място… Смяна на поколенията, така да се каже…

— Как така на моето? — съкрушено отрони Николай Сергеевич. — Фьодор Фьодорович ми обеща един месец… И аз тъкмо… почти открих престъплението, което ще разкрия!

— Ама и вие, старците, що не мирясвате! До гуша ми дойде от вас! — разпери ръце Юрий Евгениевич.

— Никога не съм ви срещал! — сухо каза Мячиков.

— Казах го в преносен смисъл… — Проскудин все още се опитваше да установи контакт.

Но Николай Сергеевич беше непристъпен.

— Имате ли юридическо образование?

— Завършил съм Института за млекодобивна и месопреработвателна промишленост.

— И ви пращат направо от кланицата, така ли? — ехидно попита Мячиков.

— Почти! — пошегува се Проскудин. — Бях завеждащ отдел „Социални грижи“ в района. Имах си работа все с такива като вас. Хайде разказвайте за работата си, само по-сбито, ако обичате. Че хората на ваша възраст са приказливи, да не кажа бъбриви. Туй поне добре го знам…

— Защо са ви изгонили от района? — Мячиков почваше да става свиреп.

— Щом сте следовател, ще ви кажа истината. Вие, така или иначе, ще я разберете. — Проскудин беше настроен миролюбиво и доверително. — Не ми потръгна. Имаше кампания за борба с пиянството.

— Ах, значи на всичкото отгоре сте алкохолик!

— Не, не… бяхме пийнали… че кой не пие днес?… Не мисля да работя дълго при вас. Не ми харесва професията, пък и заплатата е малка. Просто така, да си почина… — опита се той да утеши Мячиков.

— Ще рече, мене ме уволняват само и само да не останете на сухо?

Когато свитите хора кипват, трябва да се внимава. Но Проскудин не беше наясно. Мячиков му беше омръзнал и за да прекрати дебатите, той игра най-големия си коз:

— Ако искате да знаете, мене ме праща Андрей Никанорович!

— Знаех си, че сте с връзки! — И за голямо учудване на Проскудин Николай Сергеевич изтича навън.

Спря чак на входа на прокуратурата, където младият дежурен четеше Сименон.

— Петя, имаш ли оръжие?

— Имам, но е без патрони — отговори милиционерът.

— Още по-добре — каза Мячиков. — Че току-виж съм го гръмнал!

— Пак ли опасен престъпник, Николай Сергеевич? — Очите на милиционера пламнаха.

— Много опасен! — отвърна Мячиков, взе броунинга и се върна в кабинета.

— Горе ръцете! — студено каза той и се прицели в Юрий Евгениевич.

— Да не си луд, ей! — подплаши се Проскудин, но за всеки случай вдигна ръце.

— Стани! Ходом марш! — изкомандва Мячиков. Проскудин слисано стана и тръгна към вратата. Николай Сергеевич го следваше неотстъпно, беше опрял празния пистолет в гърба му.

На входа спряха за малко и Николай Сергеевич нареди на милиционера:

— Петя, този го запомни и повече да не го пускаш!

— Слушам! — отвърна милиционерът.

— Ще ти го върна аз на тебе, дядка! — злобно обеща Проскудин.

Николай Сергеевич вдигна пистолета. Проскудин моментално се изпари.

Мячиков върна оръжието на Петя, прибра се в стаята, вдигна телефона и се обади в работата на Воробьов.

— Валя! — каза следователят и в гласа му изненадващо прозвънна стомана. — Кога ще оберем музея?

— Коля! — В гласа на Валентин Петрович екна мъжество. — След двайсет минути пред главния вход!

След двайсет минути двамата се приближаваха от различни страни към мястото на набелязаното престъпление. Смрачаваше се. Голям черен облак забулваше небето. Протътна гръм. Заговорниците се срещнаха и многозначително си стиснаха ръцете.

За жалост него ден не можаха да извършат кражбата на века.

На оградата на музея висеше табела: „Почивен ден“.