Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Старики-разбойники, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2017 г.)
Издание:
Автор: Емил Брагински, Елдар Рязанов
Заглавие: Гара за двама
Преводач: Иван Тотоманов
Година на превод: 1988
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1988
Тип: сборник
Националност: руска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2476
История
- — Добавяне
5.
На работа Мячиков първо се отби при шефа.
— Какви са задачите ми за днес? Няма ли да ми възложите някой случай?
— Ах, скъпи Николай Сергеевич, престъпността катастрофално намалява — вече почти не убиват и не крадат. Ако не вярвате, вижте статистическите отчети. Просто нямам какво да ви възложа!
— Не съм толкова глупав, колкото ви изглеждам. — Огорченият следовател напусна кабинета на прокурора, като си мислеше с какво да си запълни деня.
През обедната почивка дойде Воробьов.
Намери Мячиков и сякаш сутринта не се бяха карали, му каза:
— Ти беше прав. Предишните ми варианти не ставаха за нищо. Сега наистина съм измислил нещо уникално! Хайде!
— Къде? — Николай Сергеевич застана нащрек.
Воробьов се наведе и му прошепна на ухото:
— В музея!
— Защо? — високо попита следователят.
Воробьов го хвана за ръкава и го повлече в коридора, защото Мячиков работеше с други хора, а пък на него не му трябваха свидетели.
— Какво ще му гледам на тоя музей? Имам си работа! — опъна се Николай Сергеевич, предчувстваше нещо лошо.
— И без това тук само лапаш мухите! — безмилостно му напомни Воробьов. — Хайде!
Щом излязоха на улицата, Валентин Петрович попита:
— Къде искаш да идем — в Руската картинна галерия или в Музея за западно изкуство?
— Никъде не ща да ходя! Ти ме караш насила!
— Толкова да те е страх от един музей! — засмя се Воробьов.
— Не ме е страх от музея, а от теб! — призна Николай Сергеевич.
Валентин Петрович потупа приятеля си по рамото.
— Добре, отиваме в Музея за западно изкуство. Той е по-близо!
Хвана Мячиков под ръка и го поведе към спирката на тролея.
На входа на музея ги посрещна плакат: „Юбилейна изложба. 300 години от рождението на Рембранд“.
— Рембранд май е точно това, което ни трябва! — загадъчно пошушна Воробьов.
Николай Сергеевич разбираше защо са дошли, но се опитваше да не се задълбочава.
— В коя зала отиваме? — великодушно попита Воробьов.
— Лично аз обичам импресионистите! — засрамено призна Мячиков.
— Значи отиваме при тях… — съгласи се Валентин Петрович. — За тебе съм готов на всичко!
Първият експонат, пред който се спря Мячиков, беше „Целувката“ на Роден.
— Каква красота! — възхити се той на глас, забравил опасността, свързана с присъствието на Воробьов.
— Скулптурите не стават! — завъртя глава Валентин Петрович. — Лекарите са ми забранили да вдигам тежко. Обаче идеята ти е оригинална. Как не се сетих за скулптура…
И Воробьов повлече приятеля си към малките бронзови фигурки на Аристид Майол, които много лесно можеха да се поберат, да речем, в джоб.
— Тоя Майол бива ли го като скулптор?
— Е, не е Роден — с тон на познавач отвърна Николай Сергеевич, — но е интересен творец.
— Ясно. Некадърниците не са за музея. Чакай малко! — И Валентин Петрович се запъти към дежурната, бодра старица, която зорко следеше посетителите да не пипат произведенията на изкуството.
— Не ви ли е страх, че някой може да открадне онези статуетки?
На дежурната явно й се приказваше.
— Една ни откраднаха. Но вече няма да могат. Сега всички статуи са замразени за подставките.
— Как така замразени? — от професионален интерес попита инженер Воробьов.
— Много просто — със сгъстен въздух — обясни старицата.
— Благодаря. — Воробьов се върна при Мячиков.
— Скулптурите отпадат по принцип — замразени са за подставките.
— Идеално. Значи никой не може да ги отмъкне! — злорадо подметна Мячиков, който в този момент се любуваше на една картина на Матис.
Валентин Петрович също я погледна и се възмути:
— Какво ти харесва толкова? Че тя е огромна!
— Картините не се оценяват по големина! Остави ме да гледам на спокойствие! — сряза го Николай Сергеевич. — Много отдавна не съм идвал. Искам да се насладя!
— Не сме дошли за това — напомни му Воробьов.
Но Мячиков упорстваше:
— Лично аз съм дошъл, защото обичам да гледам картини!
— Добре де, добре — отстъпи Воробьов. Знаеше, че към ценителите на изкуството трябва да се подхожда деликатно.
Следващата картина, на която се лепна Николай Сергеевич, беше „Булевардът на Операта в Париж“ на Писаро.
Валентин Петрович покорно изчакваше на Мячиков да му омръзне да зяпа Париж.
— Любимата ми картина! — разнежи се Николай Сергеевич. — Благодаря ти, че ме доведе тук! Колко ми е хубаво! Жалко, че толкова рядко влизаме в музеите, забравяме ги в сивите делници! Ах, срещите ни с изкуството трябва да са по-чести! Изкуството е единствената непреходна ценност.
Воробьов реагира незабавно:
— Съгласен съм, че е голямка, но ти имам вяра. Ти си човек с добър вкус! Точно тази ще задигнем!
— Не искам да я крада! — изкрещя нещастният следовател.
Посетителите го изгледаха недоумяващо. Някой се изхили.
— Не крещи де! — кипна Воробьов. — Какво си се развикал!?
Мячиков хукна към изхода, но Воробьов го настигна и се опита да го успокои:
— Стига де! Стига нерви! Ела да видим изложбата на Рембранд!
— Идвам, но при едно условие! — строго предупреди Николай Сергеевич. — Ако още веднъж посмееш…
— Няма! — кротко обеща Воробьов.
Картините на Рембранд бяха седем. Щом видя великите произведения, Мячиков се разтрепери от благоговение. Тръгна на пръсти от картина на картина.
— Само две са малки — установи Воробьов.
— Пак ли почваш? — кипна Мячиков.
Воробьов го изгледа невинно.
— Коя ти харесва повече — тази, дето ги гонят от храма, или „Портрет на млад мъж“?
— Няма да ти кажа! — заинати се Мячиков.
— Рамката на младежа е по-красива — мислеше Валентин Петрович на глас. — Естествено, трябва да задигнем Рембранд. Тогава наистина ще извършим престъплението на века!
Мячиков мълком побягна към изхода. От уплаха му се струваше, че посетителите не гледат шедьоврите, а него. И лицата по картините също не гледат накъдето трябва, а само него, Мячиков. Привиждаше му се, че бронзовите конници, яхнали бронзовите си коне, го сочат с бронзови пръсти. Обзе го ужас.
Съвременната проза, също като съвременното киноизкуство, не може да мине без видения, сънища и кошмари, които да измъчват главния герой. Единствено те, тоест виденията, сънищата и кошмарите, ни помагат да проникнем в труднодостъпния вътрешен свят на героя.