Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (16)

15.

Мячиков върна картината на обществото, но не се чувстваше герой. Пак се превърна в изтормозен следовател, заплашван всеки момент от изритване. За кой ли път тръгна при Федяев с надеждата да измоли някой случай и попита секретарката:

— Сам ли е?

— Не — отвърна тя, — има посетител. Разправят, че сте щели да се пенсионирате, Николай Сергеевич?

— А, не мисля! — възможно най-бодро отговори Мячиков.

— Според мен не е правилно да дават пенсия чак на стари години! — Идеята на секретарката беше неочаквана. — Всъщност трябва да плащат от осемнайсет, да речем, до трийсет и пет. Най-хубавата възраст. На тия години да не се работи, човек да си оправя личния живот. Пък после може и да тръгне на работа, и без това животът става само грижи!

— Много интересна теория — подкрепи я Мячиков. — Младите да лежат по гръб, а старците да бачкат. До известна степен сте права…

Вратата се отвори, показаха се Федяев и Проскудин.

— При мен ли идвате, Николай Сергеевич? — На Федяев му стана малко неудобно, че Мячиков го е сварил с Проскудин.

— Ще мина по-после — сухо отвърна Николай Сергеевич.

А Юрий Евгениевич приветливо показа всичките си зъби:

— Привет на старите ветерани!

Николай Сергеевич погледна врага си с омраза и не му отговори.

— Разбирам вашата антипатия. Обаче няма начин — такъв е животът! — И се пошегува, докато излизаше след Федяев: — Ще тлейте вий, а аз ще да цъфтя!

Николай Сергеевич се възмути и се помъчи веднага да намери достоен отговор, също в мерена реч. Само че главата му не раждаше нищо освен общоизвестните истини: „Всяка жаба да си знае гьола!“, „Голям залък лапни, голяма дума не казвай!“ и „На гол корем чифте пищови!“. Спря се на думите „Как не ви е срам!“ и с този укор полека тръгна да търси грубиянина, за да му го хвърли в лицето.

Откри го в служебния си кабинет. Федяев и двамата колеги на Мячиков слушаха Проскудин като треснати.

— Тъй като съм свикнал да работя в самостоятелен кабинет, ще преградим помещението… Има два прозореца, значи архитектурно е възможно. В тази половина ще бъдат другарите, а в тази ще се настаня аз. Е, мъничка е, но не бива да ритаме срещу обстоятелствата. До вратата ще сложим закачалка. Бюрото на стареца да се изхвърли. Не съм любител на антикварни мебели…

Проскудин буквално го погребваше приживе. Николай Сергеевич се вбеси и престана да се контролира.

— Всяка жаба да си знае гьола! — изтърси той, забравил за подготвената си реплика. Всички се обърнаха към него, а той разгневен продължи: — Голям залък лапни, голяма дума не казвай! На гол корем чифте пищови! Как не ви е срам!

Приключи бунтарския си монолог и излезе, като тропаше с крака.

— Опасен дядка! — подхвърли подир него Проскудин.

Агресивно настроеният Мячиков взе такси до обединението на Воробьов. Не искаше да губи време — приготви пари предварително, даде ги на шофьора, не изчака рестото и хукна в тръс към вратата. Обикновено свит, сега разбута опашката, навря се в асансьора и изскочи на петия етаж. Изтърча по коридора, блъсна вратата на Воробьов и кресна:

— Прав си, Валя! Няма да спираме насред път!

Валентин Петрович разбра приятеля си и само кимна.

 

 

Съгласно плана, разработен от Воробьов, приятелите намериха Ана Павловна на крайградското стрелбище. Съществуващата наредба задължаваше инкасаторите веднъж годишно да се явяват на изпит по стрелба, макар да бяха предимно възрастни хора. Трябваше на всяка цена да улучат четирийсет точки от петдесет възможни. Стреляха с пистолет от двайсет и пет метра. Ако стрелецът не покриеше нормите или изобщо не улучеше мишената, пак го оставяха на работа. Впрочем не само със стрелбата е така.

Ана Павловна видя старците и се разтревожи. Все още беше под впечатление на прощалното писмо и разказа за кражбата на Рембранд.

— Дойдохме за съвет и помощ, Аня! — каза Воробьов, а Мячиков мълчаливо се взираше в мамещите очи на Ана Павловна и се мъчеше да разчете там отговора на писмото си. — Я да идем по-встрани — продължи Воробьов. — Тия изстрели ме разсейват!

— Разбрали са за картината? — хрипливо отрони Ана Павловна.

Воробьов погледна присмехулно съучастника си — да издаде такава тайна на жена! Мячиков наведе очи.

А Ана Павловна видя погледа му и побърза да му се притече на помощ:

— Не знаех, че и вие сте взели участие в тази работа, Валентин Петрович. Николай Сергеевич нищо не ми е казвал!

— Много дрънка той! — Воробьов се намръщи. — Но щом вече знаеш всичко, ще ни е по-лесно да се разберем. Нас изобщо не ни подозират, Аня! Никой не си потърси картината и затова трябваше да я върнем. Чисти сме пред закона. — И неочаквано попита: — Довечера на работа ли си?

— Да.

— Много пари ли ще събереш? Хиляда ще има ли?

Тя се засмя:

— Много повече!

Валентин Петрович удовлетворено потри ръце.

— Чудесно! Довечера те обирам!

— Предател! — изстена Мячиков. — Аз не искам да обираме Ана Павловна! Не искам да ви обирам! — обърна се той нежно към любимата си.

— Не бой се, няма! — махна с ръка Воробьов. — Ти ще разследваш престъплението. — И се обърна към съседката. — Дай да се разберем как ще ти вдигна парите.

— Един момент! — развълнува се инкасаторката. — Говорите, като че ли съм съгласна. Но не съм!

— Не се съгласявайте, Аня! — подкрепи я Николай Сергеевич.

— Не мога да разбера защо не искаш. — Воробьов не бързаше. Беше готов да изгуби малко време, за да уговори Ана Павловна да стане жертва. — Веднага се обаждаш в милицията, делото отива в прокуратурата, възлагат го на Коля, утре той намира парите и не го пенсионират!

— Как ще ги намеря? — съпротивляваше се следователят.

— Глупак! Нали ще ти ги дам!

— Но аз съм въоръжена! — нервно каза Ана Павловна. — Длъжна съм да стрелям по вас!

— Ще стреляш във въздуха! — Вече нищо не можеше да го разколебае.

Тя се опита да охлади бандитската му страст:

— Нали ще ви вкарат в затвора!

— Много сте загубени, как се работи с такива хора! — искрено се огорчи Воробьов. — Ще опишеш в милицията съвсем друг човек. А следователят — и той посочи с пръст Николай Сергеевич — ще върне парите на държавата, без да залови крадеца. Елементарна работа!

— Готова съм на всичко заради вас, Николай Сергеевич! Но аз съм честна жена — твърдо, като от трибуна заяви Ана Павловна — и няма да изменя на съвестта си!

— Точно затова ви обичам! — направи признание той, но Воробьов изобщо не обърна внимание на думите му и търпеливо продължи:

— Значи почваме отначало! Кажи сега какви обекти обслужваш, Аня. Желателно е да сме в някоя пряка, та да няма много свидетели.

— Ама аз не съм съгласна! — повиши глас тя.

— Знам, че не си съгласна де, не викай! — прекъсна я Воробьов. — Дай сега да обсъдим подробностите… — Очевидно беше решил да я изтощи.

— Валя! — намеси се Мячиков. — Няма да нападаме Ана Павловна. Ще ограбим някоя нейна колежка!

— Коя колежка? — Ана Павловна чак подрипна от изненада.

— Която и да е. Я колко са. — Николай Сергеевич кимна към жените, струпани при мишените.

— Ами че всяка ще застреля Валентин Петрович като едното нищо! — не можеше да се успокои Ана Павловна.

— Ние ще я посветим във всичко! — На Воробьов всъщност му беше все едно кого ще обира.

— Не вярвам на жени! — решително възрази Ана Павловна. — Много добре ги познавам!

— Какво да правим тогава? — натъжи се Николай Сергеевич.

Тя го съжали и разчувствано каза:

— Никакви колежки! Човек няма мира от вас! Обирайте ме!

 

 

Вечерта Валентин Петрович се готвеше за престъплението. Мячиков се моткаше около него и мърмореше:

— Недей да ходиш, Валя!

Валентин Петрович не чуваше, беше увлечен от подготовката. Първо обу дънки. В американските филми престъпниците винаги са с дънки и това явно не е случайно. После обу кецове — да тича по-добре и да не се подхлъзне. От шапка се отказа — вятърът можеше да му я духне. А той възнамеряваше след обира да изчезне със скоростта на вятъра. Разбойническият му тоалет се допълваше от зелена каубойска риза с навити ръкави, явно детска. Валентин Петрович се огледа и попита:

— Е? Бива ли ме?

— Недей да ходиш, Валя! — Следователят почти плачеше.

 

 

И съдбата взе неговата страна. Именно съдбата не позволи на Воробьов да извърши престъплението. Той си остана вкъщи, но не защото се беше отказал. Епопеята с картината на Рембранд има последствия. Валентин Петрович страдаше от сърце — то не издържа на напрежението и в решителния момент се предаде. Той изстена и се килна на една страна. Мячиков бързо му даде хапче нитроглицерин, но болката не минаваше. Тогава извика Мария Тихоновна. Двамата успяха да сложат Воробьов на дивана. Мария Тихоновна излезе да се обади за доктор.

— По-добре ли си, Валя? — нежно попита Николай Сергеевич и свали кецовете на приятеля си.

— Отиваш вместо мен! — отвърна Воробьов. Нали знаем, че гвардията умира, но не се предава. А Валентин Петрович беше гвардеец по душа.

— Не мога, не искам, няма да отида! — твърдо отказа Николай Сергеевич. И той беше гвардеец.

— Стига приказки! Върви!

— Не мога да те оставя в това състояние!

— Знам колко си благороден! Но за мен ще се погрижи Маша.

— Ама аз не съм крадец…

— Ще станеш! — тихо промълви болният.

— Смили се, Валя! — примоли се Николай Сергеевич.

— Върви! Това е волята на един умиращ! А неговата воля е закон!

— Не умирай, Валя! — Мячиков коленичи.

— Стига си ме притеснявал! Вредно ми е! Върви! Аня чака!

И тогава Мячиков се наведе над командващия, целуна го, изправи се и олюлявайки се, излезе.

Не беше готов за обира нито вътрешно, нито външно — нямаше даже дънки. Отиваше на местопрестъплението с най-обикновен райе панталон…

В художествената литература е приета една задължителна традиция. Героите погубват любимите си кой както може.

Отело например души Дездемона със собствените си ръце. Атос слага на гладкото рамо на миледи позорно клеймо. Клайд от „Американска трагедия“ дави Робърта в някакво езеро. Рогожин, Хосе и Алеко колят съответно Настася Филиповна, Кармен и Земфира. Вронски изнервя Ана до такава степен, че тя се хвърля под влака. Бедната Лиза решава да се хвърли във водата явно защото тогава още не е имало влакове. Лермонтовият Арбенин тъпче своята Нина с отрова.

Но световен рекордьор в този вид спорт си остава легендарният съпруг Синята брада. Една след друга той изпраща на оня свят седем жени.

Един чужденец казва следните думи за това мъжко хоби:

Но чуйте, всеки е убивал

любимата жена —

един с отровно нежен поглед,

друг с думичка една,

страхливецът с целувка кротка,

а смелият — с кама.^[1]

В съветската литература, естествено, героите не нападат любимите си, дори изобщо не ги докосват. Нови времена — нова литература.

В този смисъл Николай Сергеевич, който тръгваше да ограби Ана Павловна, въвеждаше нова глава — шестнайсета.