Димо Кисьов
Никола Петров — най-силният човек на века (5) (Биографичен роман)

На Острова

Лондон го посрещна мрачно. В късната есен огромният град изглеждаше грозен и враждебен. Нямаше го мекият, приятен парижки въздух. Не се виждаха кокетни сгради, весели градини и усмихнати девойки. На мътното небе се очертаваха силуетите на сиви къщи, из улиците тъпо тракаха копитата на файтонджийски коне, по тротоарите бързаха делови бомбета. Миришеше на сажди.

Черни кораби пореха мръсната Темза. По площадите не кацаха нито гълъби, нито врабчета. Нищо не радваше окото на Петров, а най-малко афишите с името му, напечатано върху прегърбения силует на горила.

Администраторът на „Алхамбра“ го заведе в третокласен хотел, остави го сам да си разтовари уредите за тренировка и му обясни, че ще дойде привечер да го вземе с файтон.

Обиколи няколко пъти хотелската стаичка със страх, че всеки миг може да пропадне през прогнилия ѝ под, съблече се, отвори шкафа за мивката, видя празна кана в ощърбен леген и злобно дръпна сигналния шнур.

Очакваше да се появи камериер, но на вратата се показа млада жена с червени коси. Жената изпищя и прикри зъбестата си уста с длан. Не беше виждала такъв огромен, космат мъж.

Петров пъхна каната в ръцете ѝ. Червенокосата излезе съобразителна, домъкна и ведро с вода.

— Мръсен град — каза на френски Петров.

Жената не го разбра, но се усмихна и му поля да се измие.

Намираше се в най-големия град на света и любопитството не го остави да стои в мизерната стаичка. Облече се и тежките му стъпки разлюляха дървената стълба.

Поскита из улиците, поспря се пред витрината, прекоси площад с каменен обелиск и почувствува глад. Влезе в първия срещнат ресторант и си поръча четири бифтека. Келнерът постави на масата четири прибора и с келнерско достойнство се отдалечи. Мина половин час, но бифтеците не идваха. На съседната маса се настаниха двама мъже и веднага им сервираха. Петров се ядоса и изтрака с вилицата по чинията. Посетителите на ресторанта извъртяха глави към него, а важният келнер заплашително изтича.

— Бифтеците! — извика Петров и показа часовника си.

Келнерът се оправда, че изчаквал да пристигне цялата компания и тогава да сервира. Но щом необикновеният клиент унищожи бифтеците, застана мирно.

— Добре! Добре! — похвали го на български Петров.

— Лондон е ужасен, но бифтеците му са хубави.

Келнерът нищо не разбра, но лицето му светна, когато видя бакшиша.

— Пак заповядайте, сър — каза той.

— Не съм сър, борец съм — отвърна Петров и изпратен от любопитните погледи на посетителите, напусна ресторанта.

Администраторът го взе от хотела с черно ландо. Конете потракаха десетина минути и спряха пред площадчето на „Алхамбра“. Кочияшът скочи от капрата, отвори вратата на ландото и силно извика: „Моля път на шампиона Никола Петров!“ Българинът намисли да го опровергае, но вместо това свали бомбето си и поздрави влизащите в залата зрители.

След атракционната програма на сцената постлаха зелен килим по размер на тепих. Директорът на „Алхамбра“ запита дали някой иска да се пребори с шампиона. Наградата не бе чак толкова голяма, но все пак един работник можеше да живее половин година с нея.

Никой не се отзова. Тогава директорът с ирония напомни, че се надява някой английски лъв да го пребори.

Изглежда, иронията на директора подействува. Плещест мъж изплю изгаснал фас и докато вървеше към сцената, се съблече. Публиката го акламира и музиката засвири.

Беше някакъв моряк, жилест и небръснат. Отдалеч лъхаше на ракия. Морякът се приготви, но Петров заяви, че му е обидно да се бори с човек, който е пил. Директорът се намръщи, публиката замърмори. Щом морякът разбра, че не искат да се борят с него, излезе на рампата и се провикна:

— Господа, аз съм пил само три чаши уиски. Та нима млякото ще ми даде сила?…

Залата се разсмя и окуражително заръкопляска. Директорът помоли Петров да започне борбата.

Няколко секунди след свирката морякът пъшкаше на пода.

— Това ли е английският лъв? — запита Петров и директорът с удоволствие преведе въпроса му.

Публиката мълчеше. Петров повдигна още лежащия на килима моряк и му помогна да се облече.

— А след като английският лъв не можа да победи балканската горила, може би ще се опита да стори това някой Джон Бул? — запита директорът. — Разбира се, ако победи, наградата ще бъде двойна.

Петров разглеждаше зрителите, някой му махна с ръка и той позна червенокосата от хотела.

В една ложа се надигна мъж с нероновска фризура и рошави бакенбарди. Той пъхна лулата си в сърмена торбичка и мълчаливо се отправи към сцената. Наистина той приличаше на Джон Бул от карикатурата на „Пънч“, но този Джон Бул беше млад, красив и сигурно як.

Директорът изтича и му подаде ръка, покани го да се облече и започна да обяснява, че младият „благородник“ (защо благородник, не обясни) му изглеждал сериозен съперник.

И наистина „благородникът“ се оказа добър борец. Познаваше хватките и дори се опитваше да се бори по непозволен начин. Разбира се, директорът-рефер му правеше забележки, но същевременно го извиняваше пред публиката, че не е достатъчно запознат с правилата, които уж били задължителни само за професионалистите-борци.

Патриотично настроената публика аплодираше и, най-малкия успех на своя сънародник. Петров се бореше предпазливо, защото усещаше, че с този „благородник“ му се устройва капан. На петата минута разбра, че се бори с професионалист.

Първият манш мина без превес. Докато англичанинът триеше изпотеното си тяло, публиката отново го окуражаваше. Петров потърси с поглед единствената си позната и ѝ се усмихна.

На втория манш реши да свали Джон Бул в партер и да му приложи специалитета си, но когато сложи ръка на врата му и го блъсна, за да го изкара от равновесие, разбра, че „благородникът“ не е чак толкова силен, защото панически се отскубна. Няколко минути двамата се дебнеха, без да предприемат атаки. Петров усещаше, че публиката ще принуди противника му да се престраши и чакаше този момент. И наистина, когато от салона се чуха недоволни подвиквания, англичанинът се активизира. Опита се да преметне Петров през рамо със захващане на дясната му ръка, но българинът го сграби и хвърли през гърдите си. Публиката освирка „благородника“, победителят облече халата си и зачака, но нов смелчага не се обади.

— Много бързо ги смачкахте. Хората искат по-дълги зрелища — с упрек го посрещна директорът.

— Спи ми се — отвърна Петров.

Влезе „благородникът“.

— Да ви запозная с Брин, най-добрия ми борец — каза директорът.

Петров се намръщи.

— Разбрах, че ми правите клопка.

— Не, просто исках да изпробвам силата ви — пошегува се директорът. — Плащам, а и наградата не е малка… Представяте ли си, ако някой докер…

Брин гледаше Петров с мрачно възхищение.

— Чувал съм името ви от моя учител Дублие. За него сте страшилище — каза Петров на Брин.

— Не съм във форма. Дълго време ръката ми бе в гипс, но с това не искам да ви подценявам. Вие сте необикновено силен — каза Брин.

— Доволен съм от вас и ви каня на вечеря — прекъсна разговора им директорът. Знаеше, че щом борците взаимно започнат да се хвалят, ще последва искане за увеличение на хонорара им.

Петров отказа да вечеря с директора.

Щом се прибра в хотела, на вратата се почука. Беше червенокосата. Носеше афиш на Петров и помоли за автограф.

— По-добре ще бъде, ако се почерпим — смачка афиша той.

Червенокосата изхвръкна и след малко се появи с огромна шапка и кожено манто. Заведе го в близкия ресторант. Петров пийна чаша вино и я хвана за ръката. Свиреха валс. Там, където стъпките не вървяха и хората на дансинга му пречеха, той лекичко повдигаше своята партньорка и без да ѝ даде възможност да докосва пода, я въртеше. Стана късно, оркестърът беше неуморим, на Петров му се искаше вече да си отиде, но червенокосата не го пускаше.

Прибраха се призори.

— Бях щастлива, защото забелязах, че всички момичета ми завиждаха — каза тя и го въведе в добре мебелирана, просторна стая. — Стаята е вече ваша… Хайде да си продължим разговора — допълни тя и започна да се разсъблича.

„Защо пък правилото да няма изключение? — мислеше си Петров. — Борецът от време на време трябва да се преборва и с някоя жена…“

Потръгна му на Острова. За една вечер две победи и за награда най-хубавата стая.

Оказа се, че червенокосата е собственичката на хотела.

Борци от разни народности уж като моряци, уж като случайни гости се опитваха да премерят силите си с българина от „Алхамбра“, но мечтите на всички достигнаха до пода.

Лондон заговори за непобедимия Петров.

Англичаните изглеждаха някак си нечувствителни и затворени, но умееха да се възхищават от човешката сила и всяка вечер акламираха Петров. Пълният салон подобряваше настроението на директора, правеше го общителен и дори внимателен със своите артисти. А към „доходния“ българин просто проявяваше бащински чувства. Често го канеше в дома си на вечеря и с гордост го представяше на своите приятели в клуба на артистите, голямото тухлено здание на „Куинстрийт“ 5.

Атмосферата на клуба бе едновременно строга и интимна. Строга я правеха келнерите за свое удоволствие, а интимна — камината с винаги пращящи пънове.

В трите зали можеха да се намерят всякакви вестници, списания и книги. Поднасяше се цейлонски чай, бразилско кафе и ирландско уиски. За борците, които също се смятаха за артисти, кухнята на клуба доставяше отлежало в чикагските хладилници бизонско месо.

Петров свикна да се храни в клуба, но рядко си поръчваше от специалитетите.

— Прави ми впечатление, че от известно време се храните с риба, а тази вечер си поръчахте пиле. Да не би да сте болен? — запита го Брин, с когото се бяха сприятелили.

Бяха минали в пушалнята, за да изпият кафето си и да почакат Шарлота, жената на Брин, която бе отишла да посрещне съученика си Бек Олсен.

— Никога не съм се чувствувал така добре, както сега — отвърна му Петров. — Знам, че борецът не трябва да яде месо, което се угоява в кочина, и месо, което хвърчи.

— Точно така. Това е изпитана рецепта…

— Която вие ненапълно сте спазили.

— Останах верен на говеждото, но не можах да се преборя с очите… Шарлота беше упорита и ме победи — доволен от отговора си, засмя се Брин.

Петров изпи кафето и потъна в удобния фотьойл.

— Струва ми се, че спортистът трябва да разнообразява храната си — започна той. — Волът бил силен, та затова трябвало да ядем месото му? Ами лъвът е по-силен от вола, тогава следва ли да ядем бифтеци от лъв?

— Но лъвът се храни само със сурово месо — възрази Брин. — Затова англичаните препоръчват бифтекът да е кървав и ненапълно опечен… Нямаме основание да смятаме англичаните за глупави.

— Не смятам англичаните за глупави, но не обичам кървави бифтеци — каза Петров. — А не сте ли се запитвали защо слонът, който изобщо не яде месо, е най-голямото и най-силното животно? И конят пасе, пък тегли и препуска… Оная вечер един джентълмен, който дълги години скитал из Африка, ми разказа, че людоедите изяждали сърцата и мозъците на своите жертви, за да наследели ума и смелостта ми. Драги Брин, не смятате ли, че теорията за нашата храна има нещо общо с дивашките вярвания?

Брин бързо запримига.

— Не знам дали има, но най-големите борци се хранят с говеждо. Яжте картофи, зеле и моркови, пък ще видим дали ще победите някого.

— Сигурно няма да победя, но ако към зеленчуците прибавя месо, масло, яйца и плодове, силите ми ще бъдат същите, както ако ям само говеждо. При това няма да има нужда да гълтам сода и да пия вода „Виши“…

Брин се размърда на стола си. Беше консерватор, позоваваше се на авторитети и не желаеше да се замисля върху думите на българина.

— Аз знам едно, че всички шампиони са се хранили с говеждо и винаги с говеждо — настояваше той.

— А аз до преди две години се хранех със зеленчуци и пак бях силен… Сега опитвам нещо средно: вместо четири бифтека, изяждам един, а останалите заменям със салата, риба, сирене, плодове… Когато за пръв път пристигнах в Лондон, изгълтах четири бифтека и вечерта се срещнах на тепиха с вас. След борбата изядох още четири, за да възстановя силите си, и на другия ден нямах апетит. Трябваше да пия сода, мляко… Беше ми лошо. Тогава реших да се храня по-обикновено.

 

 

Петров постепенно рушеше закостенелите порядки на старите спортни педагози и създаваше нови. След десетилетия те биваха оценявани и налагани като необходими за спортния режим при борбата.

Ако сега прелистим някое модерно ръководство за режима и техниката на борбата, с изненада ще открием, че преди 70 и повече години Никола Петров е прилагал всичко, което съвременните спортни педагози препоръчват.

Той пръв между спортистите разруши мита, че силата на човека идва единствено от огромните количества погълната храна. Успя да отдели истината от хиперболизацията в народните песни за юнаците, които наведнъж изяждали по „девет ялови крави“ и пиели по „една бъчва вино“, за да каже по-късно пред Павел Патев, че „възпетите от народа герои може би не са притежавали свръхестествена сила, но положително са страдали от разширени стомаси“. И още нещо: „Народите са бедни, гладни и онова, което в действителност нямат, иска им се да го имат поне във въображението си. Затова трапезите в песните им са отрупани с месо, бели погачи и руйно вино… Знам по себе си. На младини много енергия изразходвах, а се хранех с каквото намерех. Мечтаех да си хапна баница — дотам стигаше гастрономното ми въображение. Щом започнах да печеля, карах майка си да ми точи баници и тя, горката, смяташе, че ще се разоря…“ И накрая: „Никъде не се споменава древните герои да са били лакоми. Лакоми са били боговете им, на които са принасяли в жертва волове, телета и овни, за да ги омилостивят“.

Жалко, че Никола Петров не е водил дневник и всичко онова, което знаем за него, е дошло до нас непряко, чрез устата на приятелите му. Жалко, че и със своите приятели и дори в семейството си твърде рядко е говорил за „своята работа“, както е обичал да нарича борбата. Страхувал се е да не го помислят за самохвалец.

По-късно, когато му е бил нужен секретар, той е предпочитал сам да урежда работите си. Дори брат си, който напуснал Сметната палата, за да му помогне във финансовите работи, е държал настрана и не го е запознал с подробностите на живота си.

Може би е бил мнителен, саможив или скъперник? Животът на Никола Петров опровергава това. Той не е обичал опекунството, под каквато и форма да е то.

 

 

В клуба пристигна Шарлота Брин и Бек Олсен — шампион по борба на Дания.

— А ето, че Олсен има съвсем особено мнение по въпроса за храната — продължи темата Брин.

Петров не отделяше изненадан поглед от големия корем на датския шампион.

— Той е имал щастието да обиколи Далечния Изток и е донесъл интересни новини за спортистите, но лично аз не мога да ги възприема — продължи Брин. — Китайските борци смятали, че единствено водата дава сила и затова пиели огромни количества от нея.

— Че как така ще пият, след като не са жадни? — запита Петров.

— Сигурно много се потят. Навярно в Китай е много горещо — намеси се в разговора Шарлота.

Бек Олсен самодоволно потупа издутия си корем.

— Трябва да го смъкнете — посъветва го Петров.

— Напротив! Още ще го увелича… Попитайте Шарлота, като какъв ме познава.

Шарлота показа пръст и всмукна бузите си.

— Бек беше най-хилавият младеж в пансиона. А на гарата, ако не ми се беше обадил, нямаше да го позная.

— Аз пък веднага те познах. Не си се променила. Пак си хубава, весела…

— Не преувеличавай! Тогава тежах 50 килограма, а сега гоня седемдесетте!… Но за това е виновен моят мъж. Има необикновен апетит и аз, само като го гледам, се разяждам.

Брин я потупа по страната.

— И 100 килограма да станеш, пак ще те харесвам…

Петров продължаваше да гледа корема на Бек Олсен.

— Били сте хилав!? — учудено попита той.

— Китайската система е необикновена — важно започна Олсен. — Ние, европейците, се тъпчем с бифтеци, а хората преди хилядолетия са изнамерили разковничето за увеличаване човешката сила, и то по най-обикновен начин. Вярно стомахът се издува, но мярката за красота е нещо относително. В Китай например борец без голям корем е просто смешен. Стомахът за китайските борци е извор за сила. Той е, тъй да се каже, котелът на локомотива. Колкото по-голям е котелът на локомотива, толкова повече пара може да произведе, а следователно и…

— И вие побеждавате с този корем!? — отново се учуди Петров.

— Вече ме представиха кой съм. А вашата професия?

— Господинът е Никола Петров. Изглежда, не обърна внимание на името му, когато те запознах — с упрек каза Шарлота.

Бек Олсен пъхна палци в жилетката и продължително изгледа Петров.

— Да. Чувал съм това име…

— А казват, че имало и индийска система — прекъсна разговора Брин. — Един йога препоръчвал в „Глобус“ някакво си особено дишане и предлагал не да тренираме, а да се протягаме. Давал пример с хищниците, които правели малко движения, но често се протягали и прозявали.

— Добре, че не препоръчва на борците да лежат на пирони — изхриптя Бек Олсен. — Какво ще кажете, господин Петров?

— Бях в „Глобус“. Йогата се казва Гама. Мускулите и ставите му са по-еластични от гума. Той може да кръстосва краката си на врата и да обръща главата си назад като лебед…

— Бек, това сигурно няма да ти бъде приятно — пошегува се Шарлота.

Гушата на датчанина пламна.

— Виждал съм най-различни мошеници, дори и такива, които гълтат ножове и огън — с презрение каза той.

— Не съм съгласен с вас — каза Петров. — Гама не е мошеник, а изумителен атлет. Можем да се поучим от него. Например за дишането и съсредоточаването. Когато се върнах от демонстрациите му, дълго време размислях и реших да разуча системата му…

Петров извади от джоба си малка книжка. Никой не полюбопитствува да я разгледа и той отново я прибра.

— Етиопците и арабите мажели кожата си с някаква мазнина и по този начин подхранвали мускулите си. Тези мазнини ме смущават — рече Брин и се приготви да става.

— Защо ви смущават? — запита го Олсен.

— Защото след няколко дни тръгвам на турне из Египет.

— Но вие нищо не сте ми казвали за турнето! Обмислихте ли добре? Там климатът е по-горещ… — изненада се Петров.

— Трябва да се живее. След като ме победихте, не виждам особени перспективи. Директорът на „Алхамбра“ ми намали хонорара близо два пъти… У нас казват: „Щом лисицата се настани в дупката на язовеца, язовецът трябва да си търси друга дупка“.

Шарлота недоволно поклати глава.

— Сравнението не е подходящо. Нито господин Петров е лисица, нито ти си язовец.

— Може би си права — със зле прикрита мъка каза Брин. — Но ако заместим лисицата с лъв и язовецът с бивш лъв, поговорката няма да стане по-приятна.

Олсен се разсмя и продължи да се смее, докато лакеят донесе дрехите на семейство Брин.

— А ти не се смей — закани му се с пръст Шарлота. — Наистина господин Петров е лъв.

— Едва ли слонът би се уплашил от лъва — отвърна Олсен.

Датчанинът му беше неприятен. Петров го остави да пие минерална вода и влезе в салона за карти.

Непобедим на тепиха, българинът разрешаваше на новите си познати да го побеждават на масата и наивно възнаграждаваше нечестната им победа. Не допускаше, че джентълмени могат да се сдружават, за до го обират. Но и когато странични наблюдатели го предупредиха, че партньорите му играят непочтено, той продължаваше да играе. Боледуваше от носталгия по своя край и търсеше среда да се разсейва. В Браила и в Париж той милееше за България някак си несъзнателно, като птиците, които всяка пролет се стремят да отлетят там, където са били излюпени. На Острова вече страдаше. Мисълта, че не може да се върне в родината, го гнетеше и радостта от победите му бе отровена. Канеха го на гуляи, но винаги отказваше. Мразеше тези пиянски тържества, защото чувствуваше, че в тях той е само повод, за да могат да се повеселят. Алкохолът не му доставяше удоволствие и сякаш само картите донякъде успяваха да притъпят носталгията му. Може би защото те го въвеждаха в едно непознато общество. В него той се учеше на обноски, на оня етичен ритуал, който все още оставаше тайна за него. Мъчеше се по някакъв начин да запълни бездната между четвъртокласното си образование и силата, която го бе издигнала в сферата на джентълмени. Славата му на физически силен човек не го задоволяваше, той търсеше и по друг начин да обърне внимание на обществото. И за тази своя слабост скъпо заплащаше… Но нима и Дублие не заплащаше, когато му разкриваше тънкостите на борбата? Не, Никола Петров не искаше да бъде само силен борец, а и нещо друго. Точно какво и той самият не знаеше, но му харесваше да се смесва с джентълмените в клуба, да ги гледа какво правят, да ги слуша какво говорят, да изказва и той мнението си по някои въпроси.

Благородниците имаха на табакерите си гербове. Петров си купи златен часовник, който звъни, и на капака му инкрустира лъв. Същият лъв, който слезе от хайдушките калпаци и се настани в българския герб.

Обаче свежият възрожденски дух на Петров мъчно можеше да се прихване в почвата на едно вече ферментирало общество.

— Все пак, струва ми се, че е невероятно един дякон да стане революционер, и то такъв революционер, че от него да се страхува цялата Отоманска империя — невинно му подхвърли един от комарджиите, след като усети, че тази вечер борецът играе резервирано.

От опит знаеше, че щом се заговори за България, Петров изпада в особено състояние; забравя, че играе на пари, и не следи кой как подрежда картите си.

И този път Петров стръвно захапа въдицата.

— Ако не беше революционер, нямаше да го обесят пашите, а щеше да го съди попски съд… Вашият Робин Худ е чираче пред Левски.

В този миг парите бяха по-важни и никой от англичаните нямаше намерение да защищава Робин Худ.

— А по-силен ли е бил от вас? — запита друг.

— Той е бил по-силен, по-умен, по-честен от всички ни и не е бил подъл комарджия…

Джентълмените не се обидиха, защото вече печелеха.

За щастие комарджийската страст на Петров бушуваше само в определени часове. Когато часовникът с инкрустирания лъв звъннеше, той захвърляше картите и поръчваше да му донесат пардесюто. И този път, когато го чу, прекъсна играта.

— Но вие проигравате щастието си! Известно е, че който губи преди полунощ, печели след полунощ — опитаха се да продължат играта увълчените комарджии.

— Знам, но Дублие не разрешава — показа им часовника Петров.

Джентълмените не можаха да си обяснят как един часовник марка „Дублие“ може да накара българина да изостави играта в нейния разгар и останаха с впечатление, че „този силен човек от Ориента е суеверен“.

Петров тръгна към хотела с малка радост, че ги е надхитрил.

 

 

И след заминаването на Брин Шарлота продължи да посещава клуба, обядваше с Петров, гледаше борбите му и след всяка негова победа се провъзгласяваше за „лъки фелоу“^[1]. Наистина Петров винаги печелеше на тепиха, но колкото и „лъки фелоу“ да стоеше до покерджийската маса, никога не му носеше сполука.

— Губиш си и времето, и парите. Престани да играеш! — след като се увери, че не му носи късмет в комара, каза му Шарлота.

— Губя си времето!? — учуди се Петров. — А иначе какво ще го правя?… През деня тренирам, а вечер, щом не се боря, скучая. По-добре ли ще бъде, ако изпивам парите си?

— Сега побеждаваш, защото си млад, но…

— Бели пари за черни дни, нали?… Но за какво ще ми трябват пари, когато дните ми ще се почернят?

— Те те мамят. Ти почти винаги губиш…

— Губя от по-умни, от по-хитри!… Тези графове, лордове и известни артисти никога не биха седнали на една маса с мене, ако нямах пари…

— За какво са ти потрябвали тези мошеници?

— Учат ме на лустро и аз им плащам. И те се трудят, за да преживяват, горкичките…

— Можеш да си вложиш парите в някакво доходно предприятие. Ще получаваш рента — не отстъпваше Шарлота.

— Рента! Никога няма да стана роб на парите. Започна ли да им слугувам, ще се превърна от спортист в търговец…

— И все пак не разбирам защо? — клатеше глава Шарлота.

— Не разбираш? А аз разбирам ли? — избухна Петров. — Глупав съм, прост съм, затова играя, затова ме обират.

Тя нежно хвана ръката му.

— Не, ти не си прост, нито глупав… Ти си само много, много силен, много добър и много самонадеян.

Знаеше, че го харесва, но се държеше студено с нея. Беше победил мъжа и нямаше намерение да побеждава жена му.

По това време се бореше в „Емпайер“, където през ден сваляше най-добрите борци на Великобритания. Директорът на „Алхамбра“ съжаляваше, че го е изпуснал, и му предложи турне из колониите. Петров отказа. Лондон започна да му харесва. Англичаните добре плащаха победите му, а вечер с нетърпение чакаха да го победят в салона за карти.

Веднъж им предложи да не играят, а да се преборят — сам срещу петима. Ако победи, ще му дадат 500 гвинеи, ако те победят, той ще на брой на всеки по 100 гвинеи.

Възмутиха се. Било недостойно за тях.

— А достойно ли е да играете партижан срещу мене? — запита ги той и те отново се възмутиха. — Добре, ще продължим — предложи им Петров, — обаче ако забележа, че някой се опитва да мошеничи, ще му откъсна главата.

Разотидоха се и Шарлота, която го бе подучила да им каже така, тържествуваше.

Останаха сами в клуба. Той четеше вестници, а тя го гледаше влюбено.

Внезапно захвърли вестника.

— Видя ли какво направи? Уплашиха се и избягаха. Сега с кого ще играя? — упрекна я той.

— С мене. Аз зная табланет…

Тази вечер отново пропуши.

 

 

Влажната лондонска зима го потискаше. Струваше му се, че небето се е откачило и е легнало върху покривите на къщите. Дробовете му се пълнеха с пушек, от мъглата очите му се възпалиха, внуши си, че ще се разболее. Някои от борците му предлагаха да пие уиски, но към това питие той изпитваше отвращение. И гроговете, с които червенокосата го гощаваше, не му харесваха. Досаждаха му и постоянните ѝ предложения да се задомят. Червенокосата се озлоби и изля гнева си върху Шарлота, която често го търсеше в хотела. Смяташе, че е завъртяла главата на българина, накичи я с разни епитети, излъга я, че му е годеница, и ѝ забрани повече да го посещава.

Вечерта Шарлота направи скандал в клуба. Упрекна Петров, че е скрил от нея годежа си с хотелиерката, разплака се и се напи. Членовете на клуба се насладиха на тази сцена.

Петров се изнерви, не изчака договорът му с „Емпайер“ да изтече и замина на едномесечно турне в Италия.

Беше зажаднял за слънце и го намери първо в Рим, а после в Неапол и Венеция.

Градът на 118-те острова и 116-те канала го плени и той остана в него още половин месец. За пръв път си позволяваше почивка и ѝ се радваше като ученик на ваканция. Сутрин правеше лека тренировка и тръгваше да се възхищава на града, създаден от изкуството на десетки поколения скулптори и художници. Дишаше незамърсения от индустриалните комини въздух, радваше се на бистрото италианско небе и вечер гледаше сенките на гондолиерите през чаша с прозрачно „лакрима Кристи“.

Любуваше се на създадената от векове хармония между каменните мостове и водата; взираше се в слънчевите отблясъци на каналите и душата му се къпеше в някакво ведро спокойствие. Не беше чел възторжените стихове, посветени на този град, нито беше чул музиката на вдъхновилите се от него композитори, той сам откриваше очарованието му и безмълвно му се наслаждаваше. Даже не слушаше бръщолевенето на многознайните гондолиери, защото не го интересуваха имената на онези, които са притежавали този или онзи дворец. Той само гледаше и чувстваше как слънцето приятно го гали.

Една привечер влезе в „Златната базилика“. Гондолиерът му бе разказал, че преди повече от 10 века свети Марко бил погребан в Александрия и за да не бъде тялото му осквернено от сарацините, двама търговци го откраднали и тайно пренесли във Венеция, където му издигнали златен храм. От благодарност Марко покровителствувал венецианците и ги предвождал във войните като крилат лъв.

Българинът бе изумен от пищността на Катедралата, която дождовете в продължение на хилядолетие бяха разширявали и разкрасявали, за да я превърнат в един неповторим паметник на изкуството. И нещо друго го порази: иконите нямаха нищо общо с католишките, те съвсем приличаха на българските.

Гондолиерът не му беше казал, че православни майстори са пипали по стените и мозайките на храма.

Имаше литургия. Петров се опря на една мраморна колона и музиката го унесе. Песенните молитви го върнаха в детството му, когато майка му със свещ в ръка се връщаше от черква. Сладка мъка докосна сърцето му. В този миг му се прииска майка му да е при него, да се радва на иконите, да им се кланя, да се кръсти и пали свещи, да прави всичко онова, което правят майките заради здравето на живите и упокоя на мъртвите…

Хладината на мрамора плъзна по тялото му, Петров потръпна, излезе от храма и запали цигара. Дали от вълнение или от дима глътката му пресъхна, задави се в мъчителна кашлица. Когато се поуспокои, захвърли табакерата и яростно я смачка. После вдигна очи към кубетата и се закле в името на майка си, че никога няма да пуши. Сведе глава, зърна отронилите се рубини от табакерата, пъхна ги в джоба и с объркани мисли се отправи към хотела, където от няколко часа го чакаше бърза телеграма.

Собственикът на централното лондонско казино „Паладиум“ сър Еври Хоуз му предлагаше договор за борец от изключителна класа.

И пак Лондон. Пак задръстеното от забързани бомбета Сити. Пак призрачният Тауър и потъналата в мъгла готика на парламента.

Завърналите се след италианското турне борци бяха разказали за победата на Петров над нашумелия в Рим Джиовани Райцевич. Преди две години Райцевич се беше борил без загуба в „Паладиум“ и успехът на Петров стана сензация в цирковите кръгове. Затова телеграмата така бързо го откри във Венеция. С настъпване на пролетта борбите в Лондон замираха, идваше редът на конните състезания и затова на менажерите им трябваха известни имена.