Димо Кисьов
Никола Петров — най-силният човек на века (11) (Биографичен роман)

В Русия

„Най-трудният подвиг на Херкулес бил да отиде при титана Атлас, който държал на плещите си небесния свод, и да донесе от неговите градини три златни ябълки на микенския цар. Тези ябълки се пазили от атласовите дъщери — Хесперидите…

Херкулес тръгнал на Изток да търси Атлас и по пътя си срещнал великана Антей, сина на бога на морето Посейдон и богинята на Земята Гея. Антей принуждавал минувачите да се борят с него и безмилостно избивал всички, които побеждавал. Великанът поискал и Херкулес да се бори с него. Никой не можел да победи Антей, ако не знаел тайната му. А тя била следната: всеки път, когато великанът почувствувал умора, той се допирал до майка си, Земята, и получавал нови сили. Но достатъчно било да бъде откъснат от нея и силите му изчезвали. Херкулес дълго се борил с Антей, няколко пъти го повалял на земята, но така мощта на великана се увеличавала. Най-после успял да го вдигне високо във въздуха — силите на сина на Гея изчезнали и Херкулес го удушил…

След много други премеждия Херкулес достигнал края на земята и видял могъщия титан да държи небето на широките си плещи. Атлас се съгласил да даде трите златни ябълки, но докато ги донесе, помолил Херкулес да го замести и подържи небето.

Невероятна тежест се стоварила върху плещите на Херкулес, но той напрегнал всички сили, мускулите му се издули като планини, реки от пот потекли, но със своята свръхчовешка сила успял да издържи, докато титанът му донесе ябълките.

На Атлас му омръзнало да поддържа небесния свод и след като си намерил заместник, предложил му самият той да отнесе златните ябълки в Микена.

Херкулес разбрал, че хитрува, и му отвърнал с хитрост. Съгласил се с предложението му, но го помолил да подържи небето, докато си постави възглавница на плещите, за да не му убива.

Атлас застанал пак на мястото си, Херкулес взел трите златни ябълки и тръгнал за Микена…“

Петров затвори книгата със старогръцки легенди и кой знае защо, си помисли, че Херкулес и Дядо Иван са един и същ герой. Та защо да не си помисли така? Та нали и скитите, древните обитатели на руската шир, са вярвали, че Херкулес се е родил в тяхната земя и че са негови потомци…

Русия прие българина като свой. Тук нямаше нужда да учи чужд език, нямаше защо да се съобразява с другоземски обичаи — всичко беше както в неговата родина, навсякъде хората го посрещаха братски.

И тръгна той от губерния в губерния да учи мъжете на възродената древна борба. В по-големите градове вече бяха чували за нея, но още не познаваха в подробности правилата ѝ, нито разнообразните ѝ хватки, затова продължаваха да се борят с груба сила както при „поясната“ борба. При нея съперниците допираха гърди, хващаха специалните дръжки на кожените си пояси и се мъчеха да се повдигнат и съборят. Това беше скучен, с малко движения спорт.

Името на непобедимия българин се разчуваше много дни, преди да пристигне в някой град. Театралните сгради и цирковите шатри не можеха да поберат хилядите любопитни и често борбите ставаха на открито. Народът оживено коментираше победите на Петров, помешчиците издирваха най-силните си мужици, за да ги противопоставят на шампиона, с надежда да се прочуят, ако техните хора го победят. И понеже надеждите им пропадаха, канеха го в своите имения, за да го победят с изисканите си маниери. Но Петров не се плашеше от строгия етикет на дворяните. Те не можеха да го смаят и с „аристократичния“ си френски, защото освен него той разговаряше с прислугите на руски, а с гувернантката-немкиня и с учителя-англичанин на родните им езици. И в музиката не им отстъпваше. Смело сядаше на пианото и ги караше да ръкопляскат на приятния му баритон.

За кратко време бившият градинар се бе превърнал в един модерен Херкулес, който не изриваше тор от Авгиевите обори, а кавалерски спечелваше златните ябълки на Хесперидите.

Вечерите посвещаваше на хазаите, а сутрините пазеше за себе си. Докато господарите се излежаваха, той разтягаше ластиците на Сендо, хапваше набързо и грабваше пушката. Не се връщаше без лов и това още повече го издигаше в очите на дворяните, защото ловът беше единствената им специалност.

Когато скиташе из полето и срещнеше селяни, дружески ги заприказваше и по втрещените им лица се появяваха усмивки. Не им разказваше за американските небостъргачи, нито за модите в Париж, питаше ги за нивите, за добитъка и за живота им. Понякога се нареждаше между косачите, друг път товареше снопи, пренасяше чували с жито, а селяните му се отблагодаряваха с песни и го черпеха с квас. Бяха щастливи, че той, най-силният между хората, е между тях и че прилича на тях…

Когато Петров обходи руската земя, повярва на легендата, че титанът Атлас живее в нея. И видя, че тежко бреме е легнало на плещите му, и разбра, че това бреме винаги ще му тежи, защото е определен от боговете да поддържа небесния свод, за да не се сгромоляса върху света.

 

 

Зимата дойде без есен, изневиделица. Лед скова реките, снежни преспи скриха пътищата, хората се спотаиха на топло и пътуващите циркове събраха шатрите си. Петров се сети за поканата на граф Рибопиер и замина за Петербург.

— Къде се губите? Отдавна ви чакаме, за да ви връчим издействувания от царя орден! — с радостен упрек го посрещна графът, запозна го със семейството си и го въведе в разкошно мебелирания си кабинет.

Петров разгледа спортните трофеи на графа, подредени в стъклена витрина, и тогава отвърна:

— Виновен съм, че не ви се обадих досега, но повече е виновно руското гостоприемство. Където отседнех, мъчно ме пускаха.

Графът го гледаше възторжено.

— Зная за победоносното ви шествие и се радвам, че нашите борци са се поучили от вас. Обичам френската борба и заради нея съм създал клуб, където благородниците да я изучават, обикнат и разпространяват… Боже мой! Но какво още чакам!? — плесна ръце той, повика секретаря си и му заповяда да съобщи на всички членове на клуба, че утре ще бъде връчен орденът на Никола Петров.

Лакеи донесоха самовар и поднос със закуски.

— А сега си хапнете, подкрепете се и после ще се разходим — каза Рибопиер и отново възкликна: — Ай, ай, как ще се изненадат! Как ще ви посрещнат моите приятели! Отдавна ме питат кога ще пристигнете и ето най-после…

— Благодаря! Благодаря! — като нямаше какво да каже повтаряше Петров.

— А как съм им описал борбата ви с Пол Понс! Ай, ай, ай! — продължи да се вълнува графът. — И шествието ви из улиците на Париж и банкета в ресторанта. Всичко, всичко съм им разказал и те горят от нетърпение да ви видят…

След час графската шейна се плъзгаше край замръзналите канали на „Северната Венеция“, влезе в Петропавловската крепост, спря пред Адмиралтейството, обиколи Зимния дворец и знаменитите архитектурни ансамбли на Разтрели. Графът показа на Петров неповторимия по пищност и тържественост Исакиевски събор, запозна го с паметниците на руската столица и два пъти го прекара по Невския проспект.

След разходката графът покани своя гостенин на вечеря и тайно изпрати шейната да му вземе багажа от хотела. Смяташе за чест световният шампион да живее в двореца му.

— Хареса ли ви нашата столица? — запита го той.

— Наистина Петербург е красив град — каза Петров. — Напомня ми едновременно и Венеция, и Париж, и Лондон, но чарът му е само негов, руски…

На другия ден графът заведе Петров в своя клуб — спортен дворец със светли зали, удобни съблекални, мраморни бани и столова с богат бюфет. В централната зала благородниците се обучаваха на борба върху персийски килими, а от балкона, към който се отиваше по стълбище, украсено с декоративни цветя, дамите и по-възрастните се любуваха на спортистите.

В клуба вече се бяха събрали висши сановници, генерали и роднини на царя. Те посрещнаха българина с нескрито възхищение, а генерал Столетов го прегърна.

— Маладец! Маладец! — развълнувано повтаряше той.

— С орли като тебе бранех прохода на Шипка…

Петров грабна ръката на прославения генерал и я целуна. От умиление мнозина се просълзиха.

Пристигна братът на царя, великият княз Владимир Александрович, и всички се упътиха към столовата, където бяха подредени маси за тържествен обед. Лакеите поднесоха кристални съдове с черен хайвер, стриди и други живи „плодове на морето“, последвани от редки рибни деликатеси.

След като унищожиха „плодовете на морето“, започнаха да се поднасят лакомства от земята и небето: различно приготвени заешки и сърнешки меса, глухари, фазани и някакъв дворцов деликатес, наречен „Чайка“.

Когато дойде редът на шампанското, великият княз Владимир Александрович стана и изрази задоволството на августейшия си брат от голямата победа на българина в Париж, която смята, че е победа на всички славяни. Петров се приближи и под сигналите на фанфари великият княз закачи орден на гърдите му.

Всички присъствуващи поздравиха Петров, само един едър мъж мрачно гледаше от масата, без да се помръдне. Беше естонският борец Георг Хакеншмидт, когото подготвяха да представи Русия на Световното първенство по борба в Париж през 1901 година. Хакеншмидт беше най-добрият ученик в атлетическия кръжок на известния спортист и педагог д-р Краевски и през 1898 година получил титлата „Европейски шампион“ във Виена. Мълвеше се, че естонецът притежава нечовешка сила и има вълчи апетит: освен обикновената храна на борците всеки ден изпивал бульона на 15 кг разварено говеждо месо.

Граф Рибопиер подкани Хакеншмидт да поздрави своя колега, но той пренебрежително се изсмя.

— Защо да го поздравявам? Да не би да е по-силен от мене!? Ако не бях простинал в Париж, сигурно аз щях да бъда световен шампион, а не този българин…

Неприличното държане на бореца обиди повече домакина, отколкото Петров.

— Прав е Хакеншмидт — обади се българинът. — Действително той не се е срещал с мене и възможно е да е бил наистина простинал в Париж… Но въпросът лесно може да се реши, ако приеме да се преборим тук…

— Чудесно! — провикна се великият княз. — Графе, бихте ли ни поканили да присъствуваме на този интересен двубой?… Хакеншмидт, вие съгласен ли сте с предложението на Петров?

Естонецът стовари юмрук върху масата.

— Разбира се!

— Шампанско! — извика успокоеният граф Рибопиер.

 

 

Бе уредено борбата да се състои преди обед на другия ден. Мълвата светкавично обиколи Петербург и спортният дворец на графа се изпълни с благородници. Бяха дошли и привържениците на естонеца, но те останаха на улицата и чакаха благоволението на някой лакей да им съобщава за развоя на борбата.

Граф Рибопиер пожела да ръководи срещата и призова на персийския килим двамата съперници. Петров се ръкува с двамата и се поклони на знатната публика. Графът даде знак и борбата започна. Борците се хванаха за ръце и три минути взаимно се изпитваха на крака. На четвъртата минута Петров принуди съперника си да застане в „партер“ и следващата секунда залепи раменете му на килима.

Повечето от гостите бяха дошли от любопитство и не разбраха какво се случи, но когато Рибопиер вдигна ръката на Петров в знак на победа, те изненадано се спогледаха и чак тогава започнаха да ръкопляскат.

— Възхитително! Просто необикновено! — викаше графът и друсаше ръцете на Петров.

От срам Хакеншмидт избяга. Това беше първата загуба на силния борец, който достойно представяше своя народ по руските и европейските арени. Георг Хакеншмидт беше честен спортист и не се опита да омаловажи победата на българина. По-късно той го намери и му се извини за грубото си държане. Двамата борци станаха приятели и бъдещите успехи на естонеца до голяма степен се дължат на Петров, който му предаде целия си спортен опит. През 1907 година лайпцигското издателство „Спортферлаг Гретлайн“ отпечата книгата на Георг Хакеншмидт „Дер вег цур крафт“, в която естонецът предлагаше една стройна система за развиване на хармонично тяло и увеличаване човешката сила. В тази доста обемиста и добре оформена книга, преведена на пет езика, има снимки само на трима спортисти: на автора, на брат му Бруно — известен атлет, и на човека с най-красивото тяло — световния шампион Никола Петров.

Когато победителят се облече и наново се появи, слугите вече бяха подготвили масите за банкет в негова чест. Пак препълнените блюда тръгнаха между гостите, пак тапите на шампанското атакуваха тавана.

Светкавичната победа на българина едновременно възхити и смути ръководителите на клуба. Вдигаха тостове за победата на Петров, а се чудеха откъде да намерят достоен заместник на своя борец.

Известният треньор и бивш атлет Лебедев, наричан от всички чичо Ваньо, беше на мнение да се изпратят телеграми до всички губернатори, за да издирят най-силните си борци. Някои предложиха услугите си сами да тръгнат из губерниите, за да търсят заместник на естонеца.

— Да подготвим Урсус — обади се един генерал.

Под псевдонима „Урсус“ се бореше мощният Петър Янковски.

— Не! Той вече наближава четиридесетте. Няма да издържи — възпротиви се граф Рибопиер.

Споменаха се имената на борците Константин Косовски, на Георг Лурих и на 120-килограмовия, почти четвъртит поляк Светослав Циганевич — Збишко, взел името на един от героите на Сенкевич.

Но на всички изброени борци по нещо липсваше, за да представят достойно Русия на първенството в Париж.

— А защо вие не ни представите? Веднага ще получите руско поданство — обърна се към Петров великият княз.

Петров енергично поклати глава.

— Въпреки че не ме искат в България, аз винаги ще си остана български поданик и ще се боря за своята родина — и за да смекчи отказа си, съобщи, че познава руски борец, който е по-силен от Хакеншмидт.

Смълчаха се, за да чуят кого ще предложи Петров.

— Обиколих много градове и губернии, премервах силите си с не един борец, но само един казак ме умори, докато го победя.

— Кой е той — светнаха очите на Рибопиер.

— Нарича се Иван Подубний…

Присъствуващите се спогледаха. Името нищо не им подсказваше.

— Смятам, че познавам всички известни борци, но този… — направи учудена гримаса Рибопиер.

— Достатъчно е, че аз го познавам и ви го препоръчвам — като Петров. — Бил е товарач на пристанище като мене. Чувалите с жито са направили врата му железен. Във французката борба е още новак, бори се на пояс, но притежава необикновена сила и което е много важно, има буден ум… Препоръчвам ви го. Няма да намерите по-добър от него. Веднага го повикайте. Сключил е договор с цирк „Труци“ във Воронеж…

Граф Рибопиер не трябваше да съжалява, че падна Хакеншмидт, защото победителят му откри Иван Максимович Подубний, богатира, който по-късно завладя всички световни арени.

По такъв начин Никола Петров се отблагодари за руското гостоприемство.

Но съдбата пожела Никола Петров да бъде победен от същия Иван Подубний, когото той откри. Това се случи при второто му посещение в Петербург. Шарл Дюмон беше организирал борби в цирка на Чинизели и покани току-що пристигналия българин да участвува в тях направо на финала. На тринадесетата минута Петров се почувства зле, напусна тепиха, набързо се облече и излезе. Пресрещна го естонският борец Георг Лурих, с когото се бе запознал през 1901 година в Рига.

— Защо не ме предупреди, че Подубний е станал толкова силен? — упрекна го Петров.

— Не очаквах, че ще прекратиш борбата. Но и да бях те предупредил…

— Друго щеше да бъде. Нямаше да гуляя в оня цигански вертеп с тебе и преди срещата поне щях да си отспя, за да бъда бодър. А сега не можах да се съсредоточа…

— Да се съсредоточиш!? Какво искаш да кажеш? — учуди се Лурих.

Петров разтърка чело.

— Когато се съсредоточа, сякаш силите ми се удвояват, забравям всичко освен едно, че трябва да победя. И щом чуя някакъв вътрешен глас да ме подкани с „хайде!“, грабвам противника и го сразявам… Така беше с Корбет, с Пол Понс, така и другите побеждавах. При срещата си с Подубний не чух никакъв глас. Снощното вино сякаш ме направи глух…

Лурих приятелски го хвана под ръка.

— Сега пак ще отидем да пийнем и Ниночка ще те разтуши.

Петров грубо го отхвърли.

— Това ли ми предлагаш?

— И друго, но първо се успокой… За какъв дявол ти е славата, след като не можеш да вкусиш от сладкото на живота? Нима искаш да бъдеш винаги силен мъченик. Пари могат да се получат и по друг начин без много усилия и доброволни лишения…

— Искаш да кажеш, че вече не съм годен за борба, така ли?

Лурих се изсмя и щракна с пръсти към минаващия файтон.

Посрещна ги циганин с обица на ухото. Заведе ги в сепаре, наподобяващо каручка. Цялата кръчма бе обзаведена като цигански табор: от тавана й висяха конски сбруи, по стените ѝ бяха окачени дървени гаванки, плетени кошници, в средата ѝ гореше огън, край който танцуваше и пееше красавицата Ниночка.

Настаниха се на възглавници със сено и им донесоха специалитета на заведението — пламтяща смесица от пет вида водки.

Петров още не можеше да се примири, че е победен, мълчеше и безстрастно гледаше разголените бедра на циганката. Глътна от парещата течност и се намръщи.

— Братко, и на мене ми беше мъчно, когато за пръв път бях победен, но животът е безпощаден… — проговори Лурих. — Все пак шампионите губят славата си на най-силни хора, но им остават опитът и мъдростта. Ето, лошо ли ми е сега? Имам група борци, обучавам ги, плащам им и печеля чрез тях. И от мене, и от тебе така са печелили нашите учители…

Петров го изгледа мрачно.

— Затова ли ме доведе тук? Да ми…

— Бъди практичен — не му позволи да се доизкаже Лурих. — Няма да живееш с орлите. С нашата слава и с опита си можем да завладеем света…

— Как?

Лурих вдигна чашата и присви очи.

— Като граф Рибопиер. Той притежава конезавод, отглежда расови коне, пуска ги на състезания и печели…

— Не разбирам от коне…

— Глупчо! — разкриви устни Лурих. — Ние ще направим нещо подобно, но с борци. Ще ги подберем, ще им осигурим хляба и ще ги пращаме по световните арени…

— Това вече няма да бъде спорт, а търговия — възмути се Петров.

— А досега не си ли правил търговия?

— Правил съм, но със собственото си тяло, със собствената си сила, а не със силата на други… Завод за борци, а? Срамота!

Лурих не отговори, повика циганина и му поръча шишлици и кримско вино.

— Колкото и да е нечестно, но трябва да се преживява — въздъхна той. — Утре никой няма да се погрижи за нас. Ако бяхме чиновници, то поне пенсия… На учителите плащат защо и ние, които ще обучаваме млади борци, ще им осигуряваме арени, да не получаваме нищо?… Аз съм разрешил моя въпрос, но ми е мъчно за тебе и затова ти предлагам…

— Добре си го разрешил — стисна юмрук Петров. — Принуждаваш по-силните от тебе да падат и освен че ги оскърбяваш, ограбваш, а си присвояваш и славата им. Аз никога…

— Това не е вярно — отрече Лурих.

— Знам. Поне мене не лъжи…

— Публиката плаща за имена. Търси кумири. Какво бих спечелил, ако ме победи например някой си неизвестен Иванов? Другия път никой няма да дойде на борбата…

Петров вече не го слушаше, продължаваше да гледа към огъня и си спомняше за други огньове, които палеше в градината на газда Марин и за още по-стари огньове, по поляните край Янтра. Неусетно спомените за родния край го завладяха и той закопня за мига, когато наново ще го види. Та защо му бяха всички титли и слава, след като беше загубил родината си? Защо му бяха ордените на разни царе, след като собственото му отечество не го поздрави и не му изпрати орден? Стори му се, че животът му е пълен с нелепости, мислите му се превърнаха в една голяма болка, която нито пламтящите специалитети, нито очите на циганката можеха да облекчат, а най-малко предложението на Лурих.

Хвърли половин империал^[1] на масата, раздели се с бореца и потърси успокоение във влажната петербургска нощ.

На сутринта Иван Подубний го събуди и със сърдита нежност го покани заедно да обядват. Петров отказа, но руснакът откачи шубата му и застана в очакване да я облече.

— Знам, че ми се сърдиш — каза той.

— Сърдя се на себе си… Българите обичат казаците и в песните си се сравняват с тях.

— Какво си мърмориш? Да вървим! — подкани го Подубний, хвана го под ръка и го поведе към ресторант „Алберт“.

По онова време поканата за обед не само за политиците, а и за спортистите-професионалисти означаваше, че на масата ще се води важен разговор. В Петербург тези „делови обеди“ обикновено ставаха в „Алберт“, най-тежкия ресторант, с келнери, за които се казваше „че нищо не виждат и нищо не чуват“.

Докато унищожаваха стридите, Подубний поглеждаше към Петров и се мъчеше да започне разговора.

— Щом си подаде ръката и ми лъхна на вино. Мислех да откажа борбата, но после ти сам… — започна той. — Не се радвам на тази победа. Очите ти бяха подути, ръцете ти трепереха от безсъние. Срамота…

Петров остави вилицата и се отдръпна рязко назад. Спомни си за оня английски моряк, когото победи в Лондон.

— Ти си световен шампион, ти ме откри на графа и аз винаги ще се гордея с това, но не мога да ти простя слабостите. Вреш се в опушени цигански кръчми, задиряш жени, играеш комар… Вярно ли е, че си живял и с някаква си фабрикантка „кралицата на коняците“ в Брюксел? Бокероа ми каза… А в московския „Славянски базар“ си…

— Има нещичко вярно. Омръзна ми да бъда монах…

— Николай Петрович! Ти не си монах, ти си патриарх! До вчера се кръстех в тебе…

— Сега пък аз ще се кръстя в тебе.

Подубний не намери веднага отговор, но така го погледна, че Петров започна да съжалява за грубия си тон, повика келнера и му поръча шампанско.

— Да се чукнем за твоя успех — примирително каза той, но казакът отказа да пие.

— Треньорът ми Ойжен де Пари добре познава Дублие и се учудва, че си бил негов ученик. Аз строго спазвам определения ми режим: не пуша, не пия, не задирям жени и всеки ден тренирам…

— И аз не съм пропуснал ден да не тренирам.

— А другите правила спазваш ли?

— Спазвал съм ги, но вече… няма смисъл да ги спазвам. Предложиха ми да събера група и по този начин…

Подубний заплашително пипна ножа.

— Знам кой ти е пъхнал тази муха в главата. И на мене предлагаше, но аз никога няма да позволя да бъда подкупен. Няма да се омесвам в нечисти сделки. Докато побеждавам — ще се боря, щом започнат да ме побеждават — хайде на село…

— На село!… А аз накъде? Ти имаш родина, а моята не ме иска.

— Ще те поиска! — уверено каза Подубний.

— Хайде, хайде, не ти е дошло до главата…

— До главата, до краката аз си знам едно: чиста борба докрай… А ти какво си се умърлушил? Бил си пиян, подценил си ме… Сбърчил си вежди, пъшкаш, сякаш се е провалил светът. Я остави вертепите, картите, жените и пак ще бъдеш най-силният човек! Та ти си по-млад от мене…

Петров замълча.

— Не мога да разбера дали ме утешаваш, дали ме съжаляваш или искаш да ми се извиниш? — след малко го запита той.

— Слушай, Николай! — сърдито извика Подубний. — Не съм речовит, не мога да отговарям като тебе, но те повиках тук да си поговорим по братски. Разбираш ли, като брат…

Петров мислено благодари на келнера, че дойде да вдигне приборите точно в този момент. Трябваше му време да размисли, да се увери, че Подубний е прав.

Когато келнерът си отиде, поривисто стисна ръката на своя победител.

— Сега може да пия една чаша за твоите бъдещи успехи — каза Подубний и сякаш заведението стана по-светло от усмивката му.