Димо Кисьов
Никола Петров — най-силният човек на века (4) (Биографичен роман)

Добър ден, Париж!

Само преди месец изостави браилската сергия, а вече се намираше на гарата в Париж.

— Я погледни колко хора са дошли да те посрещнат — пошегува се Дублие.

— Нищо не се знае… След година може би наистина ще ме посрещат…

— Защо не? Париж винаги е бил покоряван от самонадеяни.

Заслизаха по безбройните стълби на метрото, прекосиха под земята града, после се издигнаха с голям асансьор до спирката на двуетажния конски дилижанс, който след много криволичения ги стовари на площадче с паметник на човек, възседнал кон.

Походиха пеш и кривнаха в спокойна уличка с дървета по тротоарите и люлякови храсти зад оградите. Влязоха във входа на стара къща и още на прага ги посрещна възрастна портиерка. Без да прекъсва да плете, тя поздрави Дублие и му посочи с поглед куп писма.

По-късно Петров разбра, че без тези бабички-портиерки Париж не би бил Париж. Те бяха живите ключове на града.

Стаята на Дублие бе натъпкана със спортни уреди и книги. По стените ѝ висяха картини с образите на най-силните мъже от древността до днес. По рафтовете на библиотеката се виждаха статуетки на голи мъже.

Петров спря пред порцелановата статуетка на пеленаче с дебело вратле и мускулести ръце, стиснало две големи змии.

— Харесва ли ти този младенец? — запита го Дублие.

— Кой е?

— Бил е незаконен син на царя на боговете. Наричал се Херкулес. Когато се е родил, Хера, ревнивата жена на Зевс, изпратила две змии да го убият, но пеленачето ги удушило…

— Мама разказваше, че и аз съм се родил едър и силен. Тате поискал да ме погали и аз съм стиснал пръста му така силно, че извикал. Не можал да го освободи дълго време. Най-сетне се сетил да ме убоде с игла… А мама не можала да ме кърми, защото съм я хапел, та още на втория ден ме захранила с хляб.

— Интересно! Може би ти си втори Херкулес — каза Дублие.

— Кой знае… Малко учих, това ми е на мене кусура.

— И Херкулес не е имал образование, но е извършил нечовешки подвизи… Като малък повече е обичал да се бори, да скита из горите, полето и да стреля с лък, отколкото да чете и смята. Веднъж учителят му Лин, братът на певеца Орфей, го напляскал, понеже не знаел урока си. Буйният младеж не преценил силата си, ударил Лин по главата и той паднал мъртъв…

— Така ли? И аз веднъж като малък…

— Да не би да си убил учителя си? — вдигна ръце Дублие.

— Не, но когато той ме удари, избягах, за да не го пребия… Бяха ме викнали да прекопая едно лозе и нямах време да си науча урока…

Дублие му нае квартира в Монмартър близо до спортната школа на Пол Понс. Докара гири, щанга, чувал с пясък и ги подреди до стената. Забоде на вратата дневната му програма и остави на нощното шкафче будилник, който на всеки час пееше „Марсилезата“.

Сутрин трябваше да бяга по стръмното до черквата „Сакре кьор“, а след закуска да тренира с чувала. Следобед щеше да учи тънкостите на борбата в школата на Пол Понс.

Имаше часове за почивка и развлечение. Програмата не предвиждаше време за жени и кръчми.

— Избягах от казармата, а се насадих на по-лоша казарма — оплака се Петров на третия ден.

Двамата се разхождаха по брега на Сена.

— Животът на бореца е казармен режим, в който самият борец е и редник, и командир. Ако искаш да станеш генерал в спорта, трябва много да учиш и много да тренираш.

— Достатъчно знам, за да побеждавам — сопна се Петров.

— Малко знаеш, затова си самонадеян — отвърна Дублие и посочи към Айфеловата кула. — Хиляди инженери са строили къщи и мостове, но само един успя да издигне най-високата кула на света… Не искам да бъдеш какъвто и да е борец, а най-силният борец в света.

— Човек е едно, а кулата е друго. Тя нито яде, нито пие, стърчи и не мърда — възрази му Петров.

— Кой ти каза, че не яде, че не мърда? За да не ръждяса, тя гълта стотици килограми боя на ден. Хиляди нитове я пристягат, за да удържи силата на вятъра, и пак върхът ѝ трепери от страх… Виж как се е разкрачила, за да поддържа равновесие. Истинският борец трябва да бъде малка Айфелова кула: здраво да стои на тепиха и никога да не рухва. На този свят всичко се подчинява на едни и същи физически закони. Не ги ли познаваш, не се ли сприятелиш с тях, скоро ще ти отмъстят…

И на другия ден в школата той започна да го запознава с тези физически закони посредством хватки.

Досега Петров се беше борил, без да си дава точна сметка, какви движения извършва: на всяко противниково действие инстинктивно противодействуваше и само силата му помагаше да побеждава. Но през хилядолетията човекът бе изнамерил много начини да увеличава своята сила и умение.

— Може да ти се види чудно, но умният борец използува и силата на противника си, за да го победи — обясняваше му Дублие. — В борбата винаги трябва да пазиш равновесие, всеки миг да знаеш положението на тялото си в пространството; да бъдеш лост и крик, чук и наковалня; да хвърляш, събаряш и летиш. Да падаш, без да бъдеш победен, и отново да се готвиш за атака. Да се бориш не само със своя партньор, а и със самата земя, защото трябва да победиш и нейното привличане…

След едномесечно обучение Петров се увери, че наистина е бил самонадеян. Оказа се, че борбата е сложно и трудно изкуство. Тя не беше обикновена игра между силни хора, а истинска битка, в която участвуваха не само мускулите, а разумът и волята.

През деня Дублие му разкриваше техниката на борбата, а вечер го въвеждаше в нейния психологически свят — света на нервите, на волята, на духа. В почивните часове пък го водеше из музеите, за да му покаже ценностите, които човешкият гений бе сътворил.

Петров издебваше пазача, за да пипне мраморните мускули на Зевс, на Херкулес и Тезей.

Дублие му показа музите и му изброи изкуствата, които покровителствуват.

— Не виждам нашата муза? — обезпокои се Петров.

— Борците нямат муза. Тях ги покровителствува Аполон. Той е спортистът на боговете, силен е и светъл като слънце. А сега ще те заведа в медицинската академия, за да покажеш на бъдещите лекари как е изглеждал той.

Всяка година професорът по анатомия д-р Ружо канеше Дублие в академията, за да демонстрира силата на човешката мускулатура пред студентите. Познаваха се отдавна, още като беше прислужник при професор Пастьор.

Този път Дублие реши да заведе своя ученик при професора. Не само да се похвали с откритието си, а и да вземе определените за демонстрацията 20 франка.

Петров се смути от пълната аудитория.

— Покажи на тези хилави младежи как трябва да изглежда истинският мъж — пошепна му Дублие и го представи на професора, старче с рядка брадичка.

Петров започна да се съблича и студентите видяха прецизно ушития му костюм, блестящо чистото му бельо и когато пред погледите им се откриха косматите му гърди, възкликнаха от удивление.

Петров се изправи пред катедрата мъжествен, с гордо вдигната глава и предизвикателно щръкнали мустачки. По тялото му като на релефен анатомичен атлас личаха всички мускули, които, щом наду гърди и присви ръце, заплашително набъбнаха.

Професорът взе показалка и се обърна към аудиторията:

— Колеги, пред вас се намира едно изключително творение на природата. Може би така са изглеждали древните герои. — И като посочи врата на Петров, възкликна: — Но, колеги, обърнете внимание на врата! Не ви ли се струва, че природата се е пошегувала, като е издигнала такъв солиден пиедестал за глава на един борец? А тази окосменост не ви ли напомня за нещо прародителско?… Жалко, че не можем да видим и скелета му.

— Моят скелет не може да се види от мускули, но ако професорът се съблече, всеки може да разгледа неговия — провикна се Петров.

Студентите се разсмяха. Професорът попипа връзката си, свали очилата и докато ги бършеше, се размисли.

— Аз съм туширан — извика той, опита се да вдигне ръката на Петров, но той я дръпна, набързо се облече и изскочи от аудиторията.

Дублие го настигна по стълбата.

— Не биваше така да постъпваш! Провали лекцията на професора — смъмри го той.

— Не съм панаирджийска мечка да ме разиграват.

— Но това е в интерес на науката. Гледаха те бъдещи лекари…

— Който иска да ме разглежда, да дойде на тепиха. Там е моята аудитория — крясна Петров и забърза към квартирата си.

Дублие влезе в близкото бистро.

„С това зверче трябва да се внимава“ — помисли си той и си поръча чаша абсент.

 

 

Петров се захвана с гирите. След час, когато гневът му позатихна, излезе на двора, наточи ведро вода с чугунената помпа и започна да се облива. Залепили посинели носове на стъклата, съквартирантите му го гледаха с ужасени очи.

Пансионът, в който го бе настанил Дублие, бе скромен. Обитаваха го работници с големи семейства, един пенсионер, някакъв непризнат поет и охтичав художник, чиито картини никой не купуваше. На пълен пансион бяха само несемейните: пенсионерът, поетът, художникът и Петров. Останалите бяха само обикновени локатери^[1].

И пенсионерите, и локатерите приеха българина като свой, възхищава се на силата му и често го молеха да им наточи вода, да им пренесе от един етаж в друг някаква тежка вещ или да им нацепи дърва. Петров не им отказваше, нито му идваше на ум да им иска пари за услугите, защото знаеше, че са бедни.

— Господин чичо, бихте ли наточили вода мама да измие стаята? Помпата е толкова тежка… — попита го момиченце, загънато в прояден от молци шал.

— Разбира се, Поли. Това не ми струва нищо — отвърна Петров и пипна чугунената дръжка на помпата.

Поли задуха пръсти, но изведнъж приклекна. Хазайката мадам Роза я беше издебнала и стиснала за ухото.

Тя бе ниска, месеста жена с грандиозен кок, брониран с лъскави фуркети. Петров бе най-солидният ѝ пансионер и тя се страхуваше локатерите от сутерена да не го прогонят с постоянните си молби за услуги.

— Казвала ли съм, че господин Петров не ви е слуга? — развика се мадам Роза и тласна детето.

— Оставете го! Нека си вземе водата — отмести ведрото Петров.

— О, мой колосе! Но те не ви оставят на спокойствие!… — започна да се възмущава хазайката.

Петров взе ведрото и го понесе към сутерена, където го посрещна дребна женица с хлътнали страни.

— Благодаря ви, господине! — каза тя. — Преди две години, когато моят мъж още не се беше пропил, живеехме в апартамент на първия етаж и мадам Роза ни уважаваше, но…

Хазайката тръгна заплашително към нея. Женицата не се доизказа, пое ведрото и затръшна вратата.

— Не ѝ обръщайте внимание. Тя смуче повече от мъжа си, пък не са си платили наема за половин година… Моето търпение е безкрайно, великодушна съм, но още един месец ще ги изчакам и тогава ще ги изхвърля от апартамента — заяви хазайката.

— Искате да кажете — от плесенясалата дупка — изстреля думите през открехнатата врата женицата и отново я хлопна.

— Пияна свиня! — заканително разклати кок мадам Роза.

— Ако съм свиня, ще изглеждам като вас — отново отвори и затвори вратата женицата.

Квартирантите увиха около вратовете си шалове и открехнаха прозорци.

— Ще те науча аз! — продължаваше да се заканва хазайката. — Всяка година се кучиш, а наема си не можеш да платиш…

Женицата разтвори вратата и се опита да заеме позата на хазайката, но юмруците ѝ увиснаха, защото нямаше на какво да ги подпре.

— Моите деца са от един мъж, а през вас са минали полкове и още мишка не сте родила — изплю отровата си тя, победоносно изгледа надвесените от прозореца глави и високо се провикна: — Дебелата Роза умори трима мъже, за да се сдобие с триетажна къща…

Хазайката не очакваше толкова силна атака и понеже не намери думи да се защити, започна да плюе, но женицата вече се бе барикадирала зад вратата, а децата ѝ крещяха в един глас:

"Розата цъфти в градина,

мадам Роза е за кочина.

Грух, грух. Грух, грух… "

Хазайката запуши уши и с необикновена пъргавина за пълното си тяло побягна. Присмехулната детска песничка неведнъж я прогонваше от полесражението на двора.

Зрелището свърши. Квартирантите затвориха прозорците. Петров потръпна. Стори му се, че изведнъж е пристигнала зимата. Облече се и слезе да вечеря по-рано от друг път. Беше намислил да отиде в кварталното казино, за да погледа борбата между един унгарец и ученика на Пол Понс Лоран Бокероа.

Завари в столовата поета, художника и пенсионера да сърбат рядката си супа и почувствува неудобство, че ще му сервират месо. Излъга, че е простинал и помоли хазайката да му донесе вечерята в стаята.

Художникът го дръпна към масата.

— Не се притеснявайте! Знаем, че трябва добре да се храните, за да побеждавате — каза той.

Мадам Роза донесе бифтеците, Петров набоде един и се опита да го постави в чинията на художника, но той я дръпна.

— Оставете! С едно парче месо няма да станем по-щастливи.

— Господин Дублие ви угоява, защото от вас очаква полза — намеси се поетът.

— Той е почтен човек — защити го Петров.

— Всички сме почтени дотолкова, доколкото интересът ни налага да бъдем такива. Ето и мадам Роза понякога е почтена…

— Не ме намесвайте в разговорите си — раздруса гуша хазайката.

— Ако не желаете да говорим за вас, донесете ни бутилка вино — каза художникът и хвърли на масата няколко монети.

Мадам Роза ги преброи и тръгна към кухнята.

— Но да не сбъркате виното с оцета — предупреди я поетът.

За пръв път Петров отказа да вечеря и остави чинията с бифтеците в средата на масата.

— Божичко! Какво ли ще си помисли господин Дублие, щом научи, че не сте се хранили?… Той ми заръча да се грижа за вас като за собствен син, а ето тази вечер сте непослушен — с неприятно гальовен глас замърмори мадам Роза, взе тирбушона и с яд го заби в тапата.

Художникът вля само на мъжете. Когато чу бълбукане в чашата си, пенсионерът се ухили с нищо незначеща усмивка, потопи пръст във виното и лакомо го облиза.

— Той е най-щастливият между нас, защото господ го е върнал към детинството му — каза поетът.

Петров обясни, че не бива да пие, но въздухът, който изсвири през носа на художника, го обезкуражи.

— Всъщност черпя за здраве. Днес започнах да развалям втория петдесетак — каза художникът. — Смешно, нали? Когато бях малък, мама правеше торта за рождения ми ден, забождаше в нея свещи и аз трябваше да ги духам!… После рождените ми дни се изпращаха с гръм от шампанско, а сега — с киселото вино на мадам Роза. Жалко е, нали?…

Мълчаливо вдигнаха чашите. Мадам Роза донесе чиния със сирене и нова бутилка.

— От мене е — заяви тя и сърдито сложи пред себе си чаша.

Поетът извади омачкано тефтерче и съсредоточено започна да пише в него с лошо подострено парче от молив.

Мадам Роза вля в чашите от нейното вино и пожела на художника нови успехи.

— Аз нямам успехи, за да ми пожелавате нови успехи — направи ѝ забележка той.

— Мислех да ви пожелая по-дълъг живот, но ме досрамя — каза мадам Роза.

— Вие не сте била чак толкова лоша жена — отвърна ѝ художникът, надигна се и я целуна.

Мадам Роза се развълнува и прикри с длан редките си зъби. Кой знае защо пенсионерът изръкопляска.

Петров потропваше по масата с пръсти. Знаеше, че се усмихна глупаво и му беше неприятно.

Поетът рязко вдигна глава. Очите му искряха, лицето му беше бледо и същевременно възторжено.

— За изкуството! — вдигна чаша художникът и спря изненадан поглед в празното ѝ дъно.

— Повече нямам. Виното свърши — предупреди мадам Роза.

— Да, винаги нещо не достига, за да бъде изкуството пълно — драматично пошепна поетът.

Пенсионерът извади кърпичка и дълго се смя в нея.

— Донесете всичко, което имате за пиене и за ядене! Ще ви го заплатя след месец — обади се Петров в настаналата тишина.

Хазайката хвана кока си с две ръце.

— Вие не бива да пиете! Ако господин Дублие научи… Пък и не съм свикнала да давам на кредит — опита тя да се откопчи.

Българинът стовари юмрука си върху масата и тя се разпадна.

— Донесете свещи, шампанско! Нека свещите да горят и шампанското да гърми! Занесете вино и в сутерена! Ако не изпълните желанието ми, още сега ще си отида — заплаши той и хазайката тръгна към кухнята.

След час пенсионерът спеше на пода. Ръцете на Петров тежаха върху раменете на художника и поета. Той ги подканяше да пият, а те гледаха с жаден поглед чашите, без да ги поемат.

— Всъщност искаме, но вече не можем. Животът ограби мечтите ни и сви стомасите ни… Благодарим ти, българино! Винаги побеждавай както тази вечер…

Цяла нощ Петров духаше свещи насън и все не можеше да ги изгаси. Свещите бяха забодени на голяма баница, която шеметно се въртеше.

Знаеше, че баницата е направена от майка му, но той не я виждаше, само чуваше гласа ѝ:

"Кольо, Кольо! Какво е това торта? И защо се забождат в нея вощеници? — тюхкаше се тя. — Ти на Никулден си празнуваш. Тогава се яде шаран за здраве… "

Дублие го завари в леглото и грубо го разтърси.

— Всичко научих. Ти си наивен глупак.

— Аз не съм глупак, а хората са нещастни…

— В този вълчи свят всеки сам изгражда своето щастие. Няма да ти стигнат сълзите, ако плачеш на чужди гробища…

— Какви гробища? Художникът имаше рожден ден.

Дублие безпомощно тръсна рамене.

— Ако така продължаваш, на старини ще спиш под мостовете на Сена. Ставай! Работа ни чака!

— Ти си виновен за всичко. Защо ме заведе при оня професор?

Французинът не отговори, седна на леглото и го изчака да се облече.

— Може би си прав — когато излизаха, каза той. — Като млад показвах мускулите си на студентите за пари, а по-късно, когато станах известен, това правех от суета. Но аз нямах за учител Дублие, когото ти недостатъчно уважаваш…

Посрещна ги мадам Роза.

— Забравих нещо в сметчицата, господин Дублие. Масата. Счупената маса…

Дублие извади портфейла си и я заплати.

— Противна бабичка — изръмжа Петров.

— Не си прав. Франция се крепи на такива като нея Париж обича бохемите, но парижанинът не е бохем.

 

 

Дойде декември, а зимата още се бавеше. Само припръскваше дъжд и Сена димеше в студена мъгла. Петров напразно очакваше улиците да се покрият със сняг, не знаеше, че снегът е бедствие за парижани, които имаха камини за уют, но не и за топлене.

Снегът не дойде, но най-после дойде денят за първата борба. След двумесечна подготовка Дублие реши да покаже своя ученик в кварталното казино, без да рекламира участието му. Искаше само да го „аклиматизира“ на парижки тепих и същевременно да разбере докъде е стигнал в майсторството си. По същия начин постъпваха и другите менажери: преди да изпратят своите борци в централните казина, изпробваха ги в кварталните. Макар и малки, тези казина се посещаваха от истински ценители на борбата, а в бюфетите се водеха делови разговори между менажери и агенти на цирковите директори. Борците живееха с надежда, че някой ден при тях ще се появи някой директор и ще им предложи договор с четирицифрен хонорар. Понякога такъв се вестяваше, но след като агентите му бяха докладвали, че са открили изключителен борец.

Петров очакваше своя дебют с неприсъщо за него вълнение. Той вече знаеше всички хватки, прилагани при „стойка“ и при „партер“, беше научил тънкостите на борбата, а самочувствието, което имаше в Браила и Букурещ, го бе напуснало. Това го потискаше и той сподели тревогата си с Дублие.

— Така е — не се учуди треньорът му. — Когато човек много знае, започва да се плаши… Довечера покани съквартирантите си и мадам Роза. Необходимо е да имаш своя публика.

Петров го послуша и когато излезе вечерта на сцената, една редица заръкопляска. Художникът вдигна картон с надпис: „Да живее българският колос Никола Петров!“

Зрителите въртяха очи ту към сцената, ту към плаката и увлечени от ръкопляскането на мадам Роза и наемателите ѝ, започнаха и те да ободряват българина.

Първата му победа бе лесна. Мъчителни бяха трите манша, в които „опипваше“ противника си, докато се реши да му приложи някоя решителна хватка. И когато се престраши и го събори, партньорът му се намери в такива страшни клещи, че не се и опита да се съпротивява.

Дублие реши да го пусне и срещу втори. Петров по същия начин започна борбата: предпазливо, с париране на противниковите хватки още в началото, пазейки силите си. В края на втория манш умело използува една грешка на противника си, принуди го да застане на колене, светкавично му приложи „ключ“ и бързо го тушира.

Цирковите агенти се заинтересуваха за името на непознатия борец. В антракта заобиколиха Дублие и се помъчиха да изкопчат нещо от него, но опитният французин смяташе, че е още рано да води преговори и отклони предложенията им.

Публиката остана доволна от борбата, но директорът на казиното беше обезпокоен, че програмата бързо ще се изчерпа и помоли българина по-продължително време да се бори.

Дублие реши да играе „ва банк“ и пусна Петров срещу аса на казиното Йонсон. Шведът се смяташе за непобедим, тази вечер още не беше се борил и това предизвика голям интерес сред публиката и специалистите.

На петия манш Йонсон бе победен и директорът предложи договор за целия зимен сезон. Дублие му отказа. Надяваше се, че Петров ще бъде поканен в някое по-голямо казино.

Не се излъга. Следващата седмица неговият ученик се бореше в „Етоал“. Отново една редица на салона бе заета от квартирантите на мадам Роза. Отново художникът издигна плакат.

В „Етоал“ спечели четири победи. Предишното му самочувствие се възвърна, бореше се с лекота и не пропускаше да приложи всяка хватка, научена в школата на Пол Понс. Борците започнаха да се страхуват от него и твърде скоро остана без съперници.

Преди Нова година той вече се яви в „Одеон“, казино за борци с известни имена. В „Одеон“ виното не се сервираше в кани, а в бутилки. Не се поднасяха варени наденици с картофи, а захаросани бадеми. Натруфени дами повдигаха седефени бинокълчета към изписаните си очи, въпреки че сцената бе наблизо и всеки късоглед би видял какво става на нея. А щом се появеше Петров, седефените бинокълчета се насочваха към него и любопитните погледи дълго шареха по тялото на българина.

За пръв път името на Никола Петров се появи на френски афиш заедно с имената на силните борци Режевски, Ахилес, Боф и Валдемар. Всъщност това бяха псевдонимите на прочути борци, които не желаеха истинските им имена да се четат на афиша. Съображенията им бяха познати на Дублие. Страхуваха се неизвестният българин да не накърни реномето им.

Петров се срещна с двама от тях: с Ахилес и Боф.

Късно вечерта победителят и неговите съквартиранти се върнаха с файтони в пансиона на мадам Роза.

Дублие извади купчина пари и ги раздели по равно. Петров ги преброи.

— Даваш ми повече. Смятам, че съм спечелил 200 франка по-малко — каза той.

— Така е… В последния момент направих блъф на директора. Заявих, че следващия път няма да се бориш в неговото казино и го принудих да плати още 400 франка.

— Това е добре, обаче трябваше да ми го кажеш веднага. У нас има поговорка: „Добри сметки — добри приятели“.

— Така е и у нас — обидено отвърна Дублие, — Давам ти повече, не по-малко…

— Няма значение. Доверието между двама се изгражда чрез точните сметки. Знаех, че си подлъгал директора.

Дублие замълча.

— Къде смяташ да прекараш Новата година? — отклони разговора той.

— Тука. Ще дам вечеря на моите.

— От тях нищо не можеш да очакваш, освен ласкателство и просия. Колкото повече печелиш, толкова повече те ще се отдалечават от тебе. Не можеш да бъдеш едновременно богат и равен с тях… Намерил съм ти друга квартира.

— Тука ми е добре — рече Петров и започна да се съблича.

Дублие взе шапката си.

— Досега ти беше добре, но след като разбраха, че имаш пари, вече няма да те молят да им пренесеш гардероба, нито да им вадиш с помпата вода, а ще ти искат пари. На момите трябват зестри, на момчетата — инструменти за работа, на поета — издателство, на художника — галерия и на мадам Роза — заем, за да построи още един етаж… Това трябва да знаеш… Лека нощ!

 

 

Новата 1896 година пристигна.

Децата от сутерена украсиха тавана на столовата с книжни гирлянди. Художникът окачи по стените картините си. Поетът отрупа елхата със станиол и памук. От клоните ѝ висяха кошнички с ябълки, смокини и фурми. Имаше и Дядо Мраз, и разноцветни свещи, и картинки на ангели. В една картонена кутия, която уж представляваше пещера, се раждаше Исус. Младенецът лежеше в ясли, над яслите се надвесваха влъхви с извити геги, а над тях светеше опашатата Витлеемска звезда.

Макар и със закъснение, заради децата женицата от сутерена предложи да се празнува Рождество заедно с Нова година.

Петров бе отпуснал 50 франка и в общежитието бе настъпил мир и радостно предчувствие за нещо много весело и необикновено.

Художникът се зае с напитките, поетът — с деликатесите. Портиерката бе изпратена в Ньой, за да купи пуйка, а мадам Роза и женицата от сутерена приятелски мацаха по масата тесто за празничните сладкиши. Пенсионерът възбудено сновеше из стаите, крадеше от книжните кошнички плодове, издебваше залисаните в готвене жени и лапаше сладко тесто.

Петров лежеше на леглото с дрехите.

„Каква е тази Нова година без сняг?“ — питаше се той и си спомняше за дебелите горнооряховски преспи. Спомняше си за братята си, за сестра си и за Галя. Мъчно му беше, че няма да чуе коледарски песни, че няма кой да го сурвака с напъпила дрянова пръчка. Мъчно му беше, че не са живи родителите му.

Образът на баща му бе поизбледнял, но майка му винаги се явяваше в сънищата му ту кротко усмихната, ту натъжена, но винаги приветлива, готова да го погали, да го попита какво иска да му сготви…

Сепна се и изтича в кухнята.

— Искам баница! Млин! — с радостно възбуждение извика той и започна да обяснява на жените как се прави млин, какви знаци се слагат в него: за здраве, за щастие, за любов… Жените безпомощно клатеха глави, Петров се ядоса, хвърли сакото и запретна ръкави. След час баницата бе готова, но побелелият от брашно майстор така се умори, сякаш се бе борил със световния шампион.

Първо нахраниха децата, запалиха свещите на елхата, накараха ги да изпеят една песничка и ги изпратиха да спят с обещание, че през нощта ще пристигне Дядо Мраз да им донесе подаръци.

Вечерта започна тържествено, после стана шумна и накрая всеки сам си пееше. Опитаха и млина, похвалиха го, но никой не пожела отново да го опита. И на Петров не хареса, но нали се наричаше млин, изяде го докрай.

Среднощ, когато се чуха топовни гърмежи и разноцветни ракети осветиха Айфеловата кула, пристигна Дублие с бутилка шампанско. Пожела на Петров да стане европейски шампион.

— И скоро да се върна в България — допълни Петров.

— И скоро да се върне в родината си! — напевно повториха след него останалите.

Художникът извади зарчета.

— Да си опитаме новогодишния късмет — предложи той.

— А къде ви е таблата? — запита Петров.

— Каква табла? — зачуди се художникът. — Ще играем само със зарчета. Който хвърли повече — печели.

Жените започнаха да си разделят неизяденото. Поетът и мъжът на женицата от сутерена отнесоха напилия се пенсионер в стаята му и вече не се върнаха.

Петров губеше, но играта му харесваше.

— Не е хубаво, когато се печели на Нова година — извиняваше се художникът. — Който губи на Нова година, ще има здраве, успехи, любов…

Дублие прибра зарчетата.

— Дайте ми ги! — развика се художникът.

— Утре ще ви ги върна.

— Не! Още сега ще ми ги върнете. Те ми носят щастие — опита се да му разтвори ръката той.

— С вторите зарове ще печелите здраве, успехи, любов… — блъсна го Дублие.

Художникът се спотаи, но щом видя, че борецът счупи едното зарче и от него се изтъркаля живак, побягна.

Петров се опита да го задържи.

— Няма смисъл — възпря го Дублие. — Кой знае колко усилия е употребил да намери тези зарчета. Неопитен е. Наблюдавах го как се вълнува… Ето, щом разбраха, че имаш пари и започнаха… Да спим! Утре ще дойда с файтон да пренесем вещите ти.

 

 

Новият дом се обитаваше от замогнали се занаятчии. Те твърде много бяха заети с печалбите си, за да се интересуват от някакъв борец, който при това не бе наел апартамент, а се пъхна в неприветливата стая до пералнята. Петров си я харесваше, защото беше просторна и имаше здрав под.

Новата година започна успешно. Дублие сключи договори с три централни казина и доходите на двамата нараснаха. Българинът вече се срещаше с борци, чиито имена бяха широко известни. Побеждаваше ги, но вече трудно, защото противниците му бяха опитни и лягаха на пода, когато силите им съвсем се изчерпваха.

Петров бе усвоил всичко, което знаеше Дублие, но това не му бе достатъчно и упорито започна да търси свой начин за изтръгване на победата, тъй като онова, което се учеше в школата на Пол Понс бе познато и на други борци. След много опити избра за финална атака положение, когато противникът му е застанал в „партер“. Той коленичеше на десния си крак, даваше левия малко напред, прихващаше противника си през диафрагмата, с цялата си сила го дръпваше назад, като при това се понадигаше, прехвърляше го през рамо и със светкавична бързина се обръщаше и притискаше раменете му. Може би и преди него тази трудна и рискована хватка е била позната, но малцина са се осмелявали да я прилагат, защото за нея се искаше огромна сила, ловкост и бърз рефлекс.

За усъвършенствуване на хватката той си поръча кожена чучула и я напълни със 120 килограма пясък. Чучулата бе направена така, че имитираше борец, застанал в „партер“.

Новата хватка бързо доби популярност. Започнаха и други борци да я прилагат, но за тяхна изненада Петров охотно я приемаше. Той дори понякога сам подпомагаше противника си да го повдигне, но още във въздуха се извиваше и не падаше на тепиха, а върху гърдите на атакуващия.

През 1896 година българинът изгради бъдещето си на голям борец. Той вече сам подреждаше тренировъчната си програма и я допълваше по свой начин. Отначало Дублие снизходително се подсмихваше, но след като не можа да му предложи нещо повече, примири се с това, да му бъде масажист и тренировъчен партньор.

За да заздрави още повече вратните си мускули, Петров поставяше върху леглото тежести, пъхаше глава между месинговите пръчки на таблата като в хамут и всеки ден по стотина пъти вдигаше кревата с врата си. Отначало това правеше клекнал, с опрени в пода колена, а след месец започна да изпълнява упражнението без опора на колената. Вдигането на тежести с приведено под прав ъгъл тяло по-късно му помогна при срещите му с високи противници. Той ги принуждаваше да се борят наведени, а това бързо изтощаваше силите им. Наведеното положение на тялото стана любима изходна позиция на Петров за атакуване и отбрана. След продължителните упражнения с кревата вратните му мускули добиха такава сила и еластичност, че с тях той можеше да отхвърля чучулата на няколко метра.

Десет години по-късно, на 20 януари 1906 година, спортният специалист инженер Е. Енике щеше да пише в мюнхенския „Илюстрирте Атлетик-Спортцайтунг“, че: "големите успехи на Никола Петров се дължат на неговите тренировки в наведено положение на трупа, при което особено много се развиват вратните мускули и се заздравява гръбначният стълб… "

Понякога Петров посещаваше залите, където тренират акробати и боксьори, и постепенно в програмата му се появиха часове с гимнастически упражнения, предназначени за ловкост и съобразителност. А от боксьорите той взе въженцето за скачане и малката гумена топка, която стискаше при разходките си за заякчаване на ставите и мускулите на пръстите.

На тази гумена топка най-много се радваше, защото дланите му бяха малки, с къси пръсти и не му позволяваха да „масажира“ своя противник, както скрито от съдията правеха борците с големи лапи. Гумените боксьорски топчици не направиха дланите му по-широки, нито пръстите му по-дълги, но ги превърнаха в стоманени скоби. Когато сцепеше пръстите си за „ключ“, нямаше човешка сила, която да ги раздели.

Петров беше разбрал, че тренировъчните методи на Дублие са бедни, остарели и постепенно ги изостави. От тях използуваше упражненията на класическите уреди: гирите, щангата и чувала. Но и тях той разнообрази. Закупи си гири от 5 до 50 килограма, а щангата с кухите чугунени топки, които пълнеше за по-голяма тежест с пясък, замени с щанга, към която прикачаше стоманени дискове от по 5 килограма и по този начин успя да увеличи теглото ѝ до 200 килограма.

През пролетта той разшири програмата си: плуваше, гребеше, тичаше и търсеше стръмнини за екскурзии.

Дублие вече рядко го посещаваше. Обикновено идваше сутрин, оставяше вестници, наброяваше половината от спечеления хонорар и го дразнеше с познати съвети.

И без него Петров не скучаеше. Към трите езика, които говореше: български, турски, румънски, той прибави и френски. В свободните си вечери гледаше програмата на „Фоли Бержер“ или се разхождаше по добре осветените парижки улици. През лятото, когато парижани напуснаха града и зрелищният живот замря, Петров отказа да тръгне с пътуващите циркове. Дублие замина за Швейцария, за да преподава на курортистите лекции по борба. По това време Петров се сприятели с букиниста дядо Рембо, младолико старче с телени очила. Сприятели се заради „Под игото“. Старчето знаеше, че е българин и му я предложи.

Книгата сякаш го омагьоса. Той набързо хапваше и отново се хвърляше на нея, без да мисли, че е борец, че трябва да тренира. Когато я прочете, реши да напише писмо до Иван Вазов, но го досрамя и затова писа на брат си Михал да намери поета и да му предаде, че: „борецът Никола Петров от Горна Оряховица е прочел «Под игото» в Париж и казва, че няма по-хубава книга от нея и че Вазов е шампион на писателите…“

Освен това молеше брат си да му изпрати още такива български книги, защото „мъка ме дере по нашенско, а «Под игото» ми дойде като мехлем на лоша рана… Прати ми и песнопойки, та да си попея на български. Знаеш, че свирнята ме влече, та затова си купих мандолина и когато имам време, си подрънквам на нея…“

Михал му изпрати български песнопойки, но не посмял да отиде при Иван Вазов, защото писателят бил станал голям човек — министър.

Щом букинистът наново го видял, полюбопитствувал да узнае за какво се разказва в книгата, написана на непознат за него език.

— А ако господинът пожелае да ми разкаже съдържанието ѝ, утре на реката, когато ловя мренки, ще бъда щастлив… Пък и господинът ще прекара един приятен ден — предложи букинистът.

Сутринта се срещнаха на уреченото място, качиха се на влака за Марсилия и на четвъртата спирка слязоха на сънлива гаричка. После повървяха през полето и стигнаха върбалаци, между които шаваше рекичка.

Дядо Рембо нагласи въдиците, подаде едната на Петров и удобно се настани под една върба.

— Започнете да ми разказвате — каза той. — Но моля ви, разказвайте бавно и изчерпателно. Не съм чел книга от български автор. Изглежда, българските писатели не са преведени досега на френски.

— „Под игото“, роман от Иван Вазов — започна като ученик Петров и заразказва глава по глава.

Спираше само когато някоя мрянка подръпнеше тапичката на влакното. Дядо Рембо „засичаше“ и рибката блясваше над главата му. После внимателно откачаше въдичката от жилавата уста и пускаше жертвата си в потопения във водата живарник.

До вечерта Петров разказа романа. Едва тогава двамата почувствуваха глад и бързо се застягаха. Дядо Рембо измъкна живарника, изтърси рибата на тревата, порадва ѝ се, а след това една по една хвърли рибите в реката.

— Едва ли ще се нахраня с тях, но нека и друг им се порадва — сякаш за извинение каза той.

— А не сте ли хващали и по-големи риби? — запита го Петров.

— Хващал съм и по-големи риби, но пак съм ги връщал към живота… Кой знае, откакто станах въдичар, не мога да хапна риба. — Старчето забеляза, че Петров го гледа с недоумение и допълни: — И аз се чудя защо… Може би защото рибата ме кара да забравям старостта. Когато я ловя, си представям, че съм още млад и безстрашен китобоец. Мислено се боря с морските стихии, хвърлям харпуни в гърбовете на китове и кашалоти, а понякога ми се струва, че се боря и с акули. Дори някоя от тях разкъсва крака ми и страдам, въпреки да зная добре, че краката ми са си на мястото, но са поизтръпнали от дългото клечане край реката… Ако не си пофантазирам, какво да правя? Рекичката е малка, рибките — дребни, а по-друго нещо е като си представя, че е океан и мренките ѝ са китове… Вие сте млад, силен, за вас не е необходимо да се самоизлъгвате. Защо не станете китобоец?

Докато чакаха влака, влязоха в бюфета, хапнаха печени наденици и пиха розово вино.

— Чудесен китобоец би станал от вас — говореше зашеметеното от вино старче. — Идвайте по-често при мене. Ще ви дам книги за китобойци.

Цяло лято ходеха на малката рекичка за мрени. Никола Петров не научи нищо за живота на дядо Рембо, нито старият букинист се интересуваше от живота и професията на своя приятел. Само от време на време го съветваше да не си губи времето и да стане китобоец.

С настъпване на есента Дублие се появи с куп договори. Петров вече нямаше време да чете, нито да ходи за риба.

В един дъждовен ден той потърси букиниста, но не го намери. На оградата, където подреждаше книгите си, стоеше жена.

— Почина… Впрочем удавил се — обясни тя.

За да прикрие вълнението си, Петров запрелиства една книга.

— А вярно ли е, че някога дядо Рембо е бил китобоец? — след дълго мълчание запита той.

Жената се замисли, после каза:

— Сигурно е бил. Той всеки празник се качваше на влака, за да пътува кой знае накъде…

 

 

През есенния и зимния сезон на 1896 година Петров участвуваше в програмите на най-големите парижки казина и нито един борец не можа да го победи. Директорите го рекламираха по афишите си като получовек-полугорила. Бившият градинар бе станал голям борец, но културата му беше още малка и всяка своя карикатура смяташе за подигравка. За да се отърве от карикатуристите, реши да си обръсне космите и Дублие с мъка го възпря.

— Радвай се, че ти обръщат внимание — успокои го той. — Карикатури се правят само на известни хора. Карикатурата е реклама…

Но и без реклама менажерите обикаляха българина и му предлагаха изгодни условия за борби извън страната. За тяхно учудване той им отказваше. Едва през юни на следващата година, когато Дублие настоя да замине за Берлин, Петров му откри, че е решил вече сам да сключва договорите си.

Пиеха кафе. Французинът остави чашата и взе статуетката на малкия Херкулес.

— Е, да… Рано или късно това трябваше да се случи. Малкият Херкулес е порасъл вече за големи подвизи…

Петров очакваше този разговор със свито сърце. Беше му мъчно за Дублие, но неговият свободолюбив дух копнееше да се отърве от твърде дългото опекунство.

— Аз съм ти благодарен. Без твоя помощ едва ли щях да стана истински борец, но смятам, че…

— Разбира се, не възразявам… Вече имаш право — нервно каза Дублие, изпи кафето на екс и с въздишка започна да разхлажда езика си. — Очаквах този ден и ти благодаря, че го забави…

— Аз винаги ще бъда твой ученик и никога няма да те забравя — каза Петров.

Разделиха се приятелски, но у българина остана някаква гузна горчивина. На другия ден го потърси.

— Какво има приятелю? — някак си особено го запита французинът.

— Дойдох да ти предложа нещо, което бих направил, като поостарея.

— Да отворя зарзаватчийница ли?

— Не, не… — преглътна иронията му Петров. — Ти не разбираш от зеленчуци. Иди в България и потърси силни мъже. В моята страна са познати само два спорта: кошиите с коне и борбите. У нас има добри ездачи и силни борци.

Дублие се позамисли.

— Не зная български… Ела с мене да ги подберем.

— Забрави ли, че съм дезертьор?

Французинът се умърлуши.

— Ще пиша на брат си да те посрещне и разведе из България…

Дублие поклати глава.

— Така е, вече съм остарял. Отслабне ли борецът, обречен е на глад… Аз някога бях най-големият противник на това да се печели от чужди победи, но… Ти ми даваш съвет. Ако го изпълня, какво ще си помислиш за мене?

— Всеки плаща на учителя си. И аз от сърце ти плащах.

Дублие се развълнува.

— Ще отида в твоята родина. Дано намеря силни и честни хора като тебе…

Изпрати го на гарата, предаде му писмото до брат си, пакет с подаръци и поседна в купето.

Дублие бе посърнал и нервно пукаше ставите на пръстите си. По едно време скочи, разтършува куфара, измъкна шише и го надигна.

— Лекарство. От известно време нещо стомахът… — смънка той.

Замириса на абсент.

— Не се притеснявай! Сигурен съм, че ще успееш — успокои го Петров.

— Ще видим. Ще видим — отново запука пръсти Дублие.

— Подбери си турци. Не са взискателни и няма да ти избягат…

Последната дума накара и двамата да замълчат.

— А ти къде реши да се бориш? — след малко запита Дублие.

— В Лондон.

— Лондон!? — наклони се напред французинът. — Сигурен бях, че ще отидеш в Берлин. Работата с цирк „Буш“ е опечена…

— Още е рано за „Буш“. Там гостуват най-силните борци на Европа.

— Че какво от това. Веднъж ще победиш, друг път ще паднеш, важното е редовно да си получаваш хонорара. Лъвовете няма да се съгласят да им отнемеш наградите.

— Искам да стана лъв и тогава…

— Добре! Добре! — потупа го по коляното французинът. — Амбицията е необходима за бореца, но е вредна, когато не отговаря на възможностите му.

Без да иска, Петров направи гримаса.

— Загуби ли вяра в мене?

— Вече си първокласен борец, но над тебе има още две класи: шампионите и, тъй да се каже, супершампионите. Ти не си срещал още Брин, Абс, Бокероа, Пол Понс… Това не са хора, това са чудовища. Всичките са с по 30–40 килограма по-тежки от тебе…

Звънецът на гарата удари, Петров подаде ръка.

— На добър път! Завиждам ти, че отиваш в България.

— А аз се страхувам, че отиваш в Лондон. Пази се! Там ще бъдеш без мене…

Петров излезе на перона, Дублие смъкна прозореца на купето.

Заваля. Изпращачите отвориха чадъри и продължиха да разменят с пътниците много пъти повтаряни и нищо незначещи пожелания.

Дежурният чиновник провери дали вратите на вагоните са затворени, застана мирно, вдигна червен кръг и изсвири с малко рогче. Локомотивът му отвърна с писък и в облаци от дим потегли.