Димо Кисьов
Никола Петров — най-силният човек на века (15) (Биографичен роман)

Репортаж вместо епилог

В последните топли дни на 1971 година София бе повикала най-силните мъже в света да премерят силите си. Тръгнах към стадиона да видя финалните борби и отново се поспрях пред големия портрет на Никола Петров, окачен върху фасадата на Централния дом на народната армия.

Времето по достоен начин реабилитираше дезертьора.

Хареса ми портрета и реших да го фотографирам. Когато направих няколко снимки, до мене застана стройна жена с тъмни очила. Камъните на обеците ѝ пречупваха слънчевите лъчи и хвърляха нервни светлини по неспокойното ѝ лице.

— Навярно сте чужденец, пристигнал за Световното първенство по борба? — запита ме на френски тя.

Въпросът ѝ ме изненада.

— Българин съм, защо ме смятате за чужденец?

Жената се смути.

— И аз не знам, но така ми се стори. Доста се застояхте пред портрета на Никола Петров. Бях отсреща в градината и щом забелязах, че ще го и снимате…

— Да не би да сте му близка? А, Николина, неговата дъщеря! — досетих се аз.

— Не, аз съм майка ѝ…

„Стефанка!? Щом сега е толкова хубава, каква ли е била преди 50 години!?“ — помислих аз и да скрия изненадата си започнах да ѝ благодаря, че ми се е обадила, че ще ми бъде много приятно да поговоря с нея, че съм имал намерение скоро да я посетя…

Петрова направи неопределена гримаса.

— Разбира се, ако това не ви затруднява. Пиша книга за вашия съпруг…

— Домът ми е мрачен, неуютен… Времето е хубаво, да поговорим тук… Бях на онази пейка, хранех гълъбите. Искате ли да поседнем?

Щом гълъбите я видяха, долетяха при нея, но тя вече беше хвърлила всичко, което им носеше. Свали очилата и аз видях големите ѝ кафяви очи.

„Веднага промени цвета на очите ѝ“ — упрекнах се аз. В книгата тя беше със сини.

— Е, какво ще пишете за Никола? — запита ме Петрова.

— Всичко, което съм научил за него, и нещо повечко… Впрочем аз почти съм завършил книгата.

— И други са ме разпитвали. Идваха у нас, давах им, каквото имах за него: снимки, медали, купата на кайзера и… не ми ги върнаха.

— Всеки иска да има спомен от Никола Петров — реших да защитя непознатите почитатели на бореца с надежда, че и аз ще се докосна до нещичко, неоткрито от тях.

— Значи вие сте завършили книгата и след това сте решили да се срещнете с мене? — изпитателно ме изгледа Петрова.

Обясних ѝ, че тя не е напечатана и мога да я допълня или съкратя.

— Трудничко ми беше — започнах да ѝ се оплаквам аз. — Малко материали, оскъдна лична кореспонденция, съвременниците му почти всички са измрели, тогавашната преса почти нищо не е отбелязвала за него, занимавала се е само с политика и с дворцови истории. Жалко, че шанговата „Поща“, единственият ежедневник, който е съобщавал на читателите си новини от чужбина по време на световното изложение в Париж, временно е преустановил излизането си…

— Така е — съгласи се Петрова. — Но и онова, което ми остави, не представляваше особен интерес. По-ценните му вещи продадох. Трябваше да издържам двете си деца.

— Но нали Петров е бил богат!?

— Бил е, но не можа да осигури семейството си.

— В родния му град научих, че е имал милиони в Швейцария.

— Които, без никой да знае, прехвърлил в Хамбург и по време на инфлацията в Германия ги загубил… Никога не говореше за пари с мене. Смяташе ме за малка. Разликата ни е 30 години… Омъжих се за него още ученичка в гимназията. Всеки ден идваше у нас, разказваше ми, че ако е искал, можел да се ожени за големи богаташки, че са го харесвали жени от благороден произход, но чакал ме да порасна, защото съм била обречена за него… Мъжете много неща си измислят, но аз му повярвах. Беше известен, уважаван човек, силен, хубав. Не му личаха годините. А и пееше, свиреше на пиано, на китара, на мандолина. Говореше седем езика.

— А вярно ли е, че в срещата си с датския шампион Бек Олсен си счупил крака и след операцията кракът му останал с 2 см по-къс?

— Глупости! Наистина чупил си е кракът, но ако беше куц, нямаше да се съглася да се омъжа за него.

Бяха ме предупредили, че Петрова не е словоохотлива и мъчно говори за мъжа си. Може би слънчевият ден, гълъбите, празничната атмосфера на столицата, създадена от световното първенство, ми помогнаха. С погледа си, с усмивката си Петрова ме окуражи и аз, настървен да науча нещо ново за съпруга ѝ, започнах да я разпитвам по следователски. Искаше ми се и онова, което знаех за бореца, да бъде потвърдено от съпругата му, защото много от сведенията ми за него си противоречеха.

В желанието си да илюстрират нечовешката сила на Никола Петров някои бяха писали, че той е унищожавал огромни количества говеждо месо, че бил прост, груб, необикновено космат, а същевременно бил благороден, имал нежна душа, обичал изкуството и владеел много чужди езици!? За комарджийската му страст и любовни авантюри какви ли не легенди се носеха… Интересуваха ме отговорите на тези въпроси и ги чаках с нетърпение на откривател.

Благодаря на Петрова. Тя беше откровена и точна.

— Аз готвех на Никола — започна да отговаря на въпросите ми тя. — Хранеше се нормално, но разнообразно. Не сядаше без супа, без салата и сирене. Почти не употребяваше алкохол…

— А прословутото говеждо? — запитах аз.

— Някога е било задължителна храна за борците, но той твърдеше, че пръв се е отказал от него и е съветвал и други борци да разнообразят храната си… Имаше стил при храненето. Не съм виждала някой по-добре от него да си служи с приборите. Той просто оперираше пилетата с вилица и нож и оставяше само костите им. Обичаше маруля, но ненарязана. Листата ѝ топеше в зехтин и оцет. Но може би това не е важно за една книга?

— Всичко, което се отнася до този човек, е много важно.

— Наистина беше страшно космат. Горкият, от тия косми не можеше да отиде на теляк. Къпеше се в походната си вана, насапунисваше се добре и изстискваше върху себе си вода от голям сюнгер. Такива сюнгери вече не виждам…

— А вярно ли е, че като хъркал, къщата се тресяла?

— Че ако е било така, как щях да спя в една стая с него!?… Защо се усмихнахте? Не го идеализирам. Той наистина се отличаваше от другите борци, повече от които бяха неграмотни и простовати. Но Никола ги уважаваше, съветваше ги, подпомагаше ги. Та нали заради тях отвори кръчма, за да се хранят безплатно в нея! Кръчмата не му носеше доходи, тя му беше нещо като клуб…

— А комарът? Покерът, рулетката?

— Пак се преувеличава. Нямаше този порок. Обичаше да играе на карти просто за убиване на времето. И с мене е играл… А за Монте Карло е вярно. Когато го притиснела носталгията за България, там отивал, за да се разтушва. Пък и професията му сякаш е изисквала да ходи там. На онова време е било модерно да се събират известни личности в Монте Карло.

— Останали ли ви са още някои негови документи, писма, снимки?

— Може да е имал, но аз не съм ги запазила. Когато се омъжих, той унищожи цял куфар с книжа. Успях да спася само няколко снимки на красиви жени с чудесни тоалети… И те ми останаха.

Петрова извади от чантата си няколко снимки и ми ги подаде.

— Ето Шарлота, ето ездачката Вардия, а тази е Ани Сет, неговата годеница… Жените са го харесвали.

— Не го ли ревнувахте?

— Ревнувах го. Особено от белогвардейските графини. След Революцията бяха напълнили България и всеки ден се влачеха в дома ми. Навярно са му искали пари… Но Никола повече ме ревнуваше. Когато се разхождахме, все му се струваше, че някой особено ме е погледнал.

— Имал е право — казах аз.

Петрова се усмихна.

Помълчахме и се заинтересувах за политическите убеждения на бореца.

Тя се позамисли.

— Бях твърде млада, за да споделя с мене такива неща. Обаче щом срещнеше беден, винаги му даваше нещичко. Когато за пръв път се е завърнал в България, раздал е големи суми на благотворителни дружества, на училища за издръжка на бедни ученици, подпомагал е много граждани на Горна Оряховица, раздавал е за помен на майка си тонове брашно и захар… За баща си рядко говореше, но не минаваше ден да не спомене името на майка си. Той я обожаваше… И по-късно, когато бяхме вече задомени, ми беше наредил никого да не връщам с празни ръце заради паметта на майка му. Домът ни се бе превърнал на колониал… Не знам какви убеждения е имал, но беше скромен и добър човек… Симпатизираше на селяните, нали някога е бил градинар? Не знам дали е членувал в Земеделския съюз, но веднъж министър-председателят Александър Стамболийски ни покани да му гостуваме. Много радушно ни посрещна. Жена му ни почерпи със сладко от бели сливи и се извини, че било малко захаросано. Забави се в кухнята да ни наточи студена вода… Поговорихме си с нея за децата, за домакински работи, а мъжете нещо оживено разискваха. Постояхме доста време и на изпращане Александър Стамболийски каза:

„Ако в дипломацията можеше да се употребява физическа сила, веднага щях да назнача бай Кольо за министър на външните работи, та да изтръшка всички мръсници, които мътят водата на България…“

— След Деветоюнския преврат единствен Никола се осмели да бъде застъпник на земеделците при изборите… Беше смел и независим човек.

— Срещнах се с бившия борец Евстати Георгиев и спортния деятел Теню Георгиев. И двамата са познавали Никола Петров и двамата с възхищение говорят за него, непрекъснато издирват нови факти от живота му и снимките му са окачени на видно място в домовете им. От тях научих, че вашият съпруг е имал намерение да открие спортна школа в София. Някога имало такава на някой си Орлов и Евстати Георгиев се бил записал в нея. Често в школата наминавал Никола Петров и съветвал младежите как да тренират и винаги им напомнял, че не бива да пушат, да пият и по-често да отиват в планината на чист въздух…

— Споменаваше, че иска да основе спортна школа, обаче нямаше време. Трябваше да работи, за да издържа семейството си. Може би щеше да направи нещо, но внезапната смърт… Искаше да предаде опита си на младите спортисти. Колегите му разказваха, че е прилагал някакви си неповторими, само негови хватки и че имал съвършена система за трениране и увеличаване на човешката сила… Той притежаваше мощни мускули, но тялото му бе хармонично. На един международен конкурс в Париж е спечелил първа награда за най-красиво мъжко тяло и специална награда за съвършени крака. А съобразителността и силата си веднъж е проявил и извън тепиха. По време на Първата световна война заловил двама страшни разбойници, които ограбваха и убиваха населението по нашия край. Чували ли сте за този случай?

— Да, но смятам, че е измислица.

— Как измислица? Самата аз съм треперела от тези злодеи, когато отивах на училище… По това време Никола бил мобилизиран като преводач на гара Горна Оряховица, а живеел в града, който е на 3 километра. Една нощ го повикали по телефона да отиде на гарата, не намерил файтон и тръгнал пеш. В някаква долчинка го пресрещнали двама мъжаги с пистолети и го принудили да вдигне ръце. Когато започнали да пребъркват джобовете му, той мигновено ги сграбил, стиснал ги под мишниците си като папки и ги понесъл към гарата. Извървял трите километра с тях, ритнал вратата на коменданта и хвърлил разбойниците в краката му.

Бяха страшни убийци. И полицията, и военните напразно се мъчеха да ги заловят…

— А говореше ли за своите победи? — продължих да я разпитвам аз.

— Рядко. Смяташе, че това не ме интересува.

— Споменавал ли е, че Подубний го е побеждавал?

— Казваше, че Подубний е голям борец и се гордееше, че го е открил на някакъв си руски граф… Заикин, Хаджи Морзук, Богатирьов и други борци твърдяха, че Петров от никого не е бил побеждаван… Беше поканил да дойдат в София и заедно се бореха в цирка на Лазар Добрич „Колизеум“. Отначало борбите се организираха тук, а после и в провинцията. Особено снажен и силен беше туниският борец Хаджи Морзук, който внезапно почина. Понеже нямаше близки, които да го погребат, лекарите решиха да му запазят скелета. По този скелет учениците от I мъжка гимназия учеха анатомия…

Петрова сведе глава. Уплаших се да не млъкне и я запитах дали борбите в България са имали успех.

— Необикновен! … — оживи се тя. — На повечето от тях съм присъствувала. Народът посрещаше Никола с овации, като герой. И в чужбина още се говореше за него, въпреки че след войната борбите там бяха позападнали. От Италия получи покана да организира голям турнир, но отказа. Не му се искаше вече да напуска България, пък тогава бях и с малко дете… Беше изключително грижлив и добър баща. Децата за него бяха всичко. За тях се бореше по циркове и игрища и след като беше минал петдесетте. Бореше се на тези години и побеждаваше. Едва ли друг борец би се осмелил да прави това. И аз съм убедена, че последната му среща с известния Иван Заикин, когото победи на игрище „Юнак“, му се отрази зле. Борбата беше много тежка, продължи повече от час, а той вече страдаше от астма и захарна болест…

Избягнах да я разпитвам за последните часове на мъжа ѝ. Достатъчно ясно бе съобщението за неговата внезапна смърт, публикувано във вестник „Дневник“ от 3 януари 1925 година:

„НЕПОБЕДИМИЯТ, ПОБЕДЕН ОТ СМЪРТТА.

БЪЛГАРСКАТА СЛАВА, НАЙ-СИЛНИЯТ ЧОВЕК НА СВЕТА — НИКОЛА ПЕТРОВ — ПОЧИНА

 

Тази заран към 11 часа като мълния се разнесе вестта, че непобедимият българин, борецът Никола Петров, е починал. Мнозина не искаха да вярват, че смъртта се е докоснала до този великан, пред краката на когото са падали победени най-силните хора на света. Още повече че борецът е бил срещан на улиците здрав и жизнерадостен вчера и снощи. Обаче скръбната вест се оказа вярна. Днес в 10 часа сутринта славният българин е починал внезапно у дома си от разрив на сърцето. Такава е печалната кончина на всички борци, освен тези, които още на младини са се отказали от борбата. Никола Петров е страдал известно време от разширение на аортата, обаче не е могъл да се раздели от любимата си борба. Миналата година той е вземал участие в много борби, а въпреки че преди 2 месеца е бил на легло поради болестта си, пак се е канел наскоро да вземе участие в нови борби.

Смелият българин Никола Петров е роден в Горна Оряховица през 1872 година^[1]. Неговото име дълго време се разнасяше по цяла Европа, Америка и Азия. Никой борец не можеше да му излезе насреща и ако се осмеляваше, падаше сразен от неговите железни мишци. В Русия, Германия, Англия, Италия, Франция и Америка, навсякъде Никола Петров нанасяше победи, които прославиха и популяризираха не само неговото име, но и името на българската нация. В Париж на най-големите всесветски борби Никола Петров победи непобедимите дотогава борци Понс — французин, и Петлешенски — русин.

Покойният остави млада вдовица и 2 дечица, едното момченце на 6 години, а другото момиченце на 2 години.

Лека пръст на бележития българин!“

Петрова се стресна, погледна часовника си и стана. Борбите бяха започнали и двамата тръгнахме към стадиона. Когато наближихме „Орловия мост“, въздухът потрепера от възторжен вик.

— Пак някое наше момче е победило! — възкликна Петрова и ускори крачките си.

След като България бе родила най-силният човек на XIX век, продължаваше да ражда и най-силните хора на XX век.