Димо Кисьов
Никола Петров — най-силният човек на века (14) (Биографичен роман)

Най-после

И най-после дойде щастливият ден. Новината го намери в Дрезден малко преди финалната му среща с Мюлер, прочут с грубостта си борец.

Още в самото начало на срещата Мюлер започна да се бори с непозволени средства, но от радост Петров не усещаше, че го удрят, скубят, драскат. Той не се сърдеше на своя противник и с някакъв особен възторг го прехвърляше ту през гръб, ту през гърди; събаряше го, преобръщаше го, играеше си с него в продължение на 10 манша, без да го тушира. Измъчи го до смърт и го принуди сам да допре плещите си на тепиха.

А когато получи наградата, пъхна му я в ръцете.

Мюлер помисли, че Петров е полудял. И останалите борци, и съдията тревожно се спогледаха.

— Какво примигвате? Тръгвайте за ресторанта! Яжте и пийте за мое здраве… — викна им той, набързо се облече и хукна към пощата да подаде бърза телеграма.

Рано сутринта потегли за България.

Влакът се движеше със закъснение. Петров се притесни, на една спирка отиде при машиниста и му даде 20 марки да побърза. На българската граница целуна митничари, напълни шепите на някакъв просяк с пари, спусна стъклото на купето и до София не се отдели от прозореца.

Бракалов беше починал преди месец, Патев се намираше в Петербург, нищо не го задържаше в столицата и се прехвърли във влака за Варна.

Телеграмата му бе събрала хиляди посрещачи на гара Горна Оряховица.

Приветствува го момиченце с хляб и сол. Петров го помилва и го запита за името му. Детето се смути, кафявите му очи се приготвиха да плачат.

— Стефанка, Стефанка се казва. От Дичин е — поясни някой. — Тя ни е най-добрата ученичка…

— Стефанка!? — възкликна Петров, извади златна монета и я постави на подноса с хляба. — Пък слушай майка си и се учи — не по-малко смутен от малката, пошепна той.

Народът го посрещна със звън от камбани, окичи го с цветя и го притисна в многохилядните си прегръдки. Мъже, жени, деца искаха да се докоснат до десницата му, да чуят дума от устата му, да го погледат и му се порадват.

Отначало чуждестранният му вид и кожените куфари ги смутиха. Те сякаш очакваха пак да го видят с потури, с пояс и калпак, но когато им заговори, разбраха, че сърцето му си е останало същото и винаги е туптяло за тях.

Празничното шествие мина през полето, през градините, умножи се по улиците на града и спря пред родната му къща. Щом я видя, Петров свали шапка и дълбоко ѝ се поклони. Беше си останала същата: с двата прозореца към стръмната уличка, с калдъръмената пътека до входа, с асмата и вишната на двора. Беше същата, но в нея вече не шъташе старата му майка, а невестата на брат му Михал.

Когато изпрати роднини и приятели, разгъна походната си гумена вана, окъпа се и поиска да вечеря на същата изкорубена софра, на която цял живот се бяха хранили родителите му. Помоли да се махнат стъклените чаши, порцелановите чинии и с наслада започна да яде от глинените паници и да топи мустаци в калайдисаната пахарка с вино.

— Скъпите предмети не ни носят щастие, а само ни притесняват… Седял съм на императорска трапеза, но съм оставал гладен. А на тази родна софра как сладко си похапнах и колко леко ми е на душата! — за извинение каза той на братовата си жена, която за посрещането на знаменития си девер бе накупила модерна покъщнина.

Племенниците му го гледаха със страхопочитание и боязливо попипваха железните му мускули. Петров ги погали, дари ги с едри банкноти, после измъкна от един куфар китара, настрои я и започна да пее. Пя до късна нощ, също както птиците пеят, когато се завърнат от далечни страни в родните си гнезда. После отиде в двора, наслади се на тишината, порадва се на звездите, които му се сториха по-едри и по-светли от звездите на чуждите небеса.

На другия ден отиде в общината и нареди да се раздадат пари и брашно на всички бедни от града, за помен на майка му. И на благотворителните дружества остави пари. Не забрави приятелите си от детските години и градинарите от Браила. Изплати и дълга на една вдовица, чиято къща бе обявена от банката за продажба на търг. Мъчно му стана за бедната женица, която влачеше вдовишката си неволя като майка му… Не беше забравил миналото, сиромашията; радваше се да вижда около себе си усмихнати лица. Никой не го бе побеждавал, но сълзите на бедните хорица му отнемаха силата и никоя ръка не върна празна.

Близките му го предупреждаваха да не пръска безразборно парите си, да не дава на всеки, защото се намирали и хитреци.

— Това си е за тяхна сметка… Не е лесно да се решиш да просиш — отвръщаше им той.

Свикналите му на чужди думи уши не можеха да се наситят на българска реч. Питаше за всичко, искаше да запълни със слово годините, които бяха изтекли извън родината…

В негова чест горнооряховското спортно дружество „Георги Измирлиев“ организира народно увеселение. За него четем в софийския вестник „Дневник“ от 11.IX.1909 година:

„На 6 септември към 2 ч. и 30 м. пристигна г-н Никола Петров с няколко съграждани в цивилно облекло и с всички юнаци, юначета, с градската музика начело. Г-н Петров със своите приятели влезе между юнаците и музиката засвири народен български марш и тръгнаха под юнашки такт през града за градската градина. Г-н Петров като юнак над юнаците в средата седеше най-едър и най-пълен, приличен със своите шпацирни ленти, подарени от разни европейски дворове. Макар и от години той да не е чувал българска музика, като българин кръвта му още блика в юнашките му жили.

Той вървеше най-юнашки, народът се трупаше по улиците да гледа г-н Никола Петров — не толкова юнаците…

Към 3 ч и 30 м юнаците се строиха, гдето Никола Петров се отдели и направи един преглед и настоятелството го покани да седне на един стол на първо място.

Към 4 ч народът започна да пристига от Лясковец, Калтинец, Долна Оряховица; целият град излезе да гледа едно увеселението, друго г-н Н. Петров…“.

Но „Юнакът над юнаците“ искаше по „най-юнашки“ начин да отпразнува завръщането си: не в градската градина, а на полето край хайдушки огньове. Свика ловци, песнопойци и смешници, нае банда от цигани-свирачи и цялата шумна дружина стовари на спирка „Крушето“. Изкопаха край Янтра кладенци за изстудяване на бурета с бира и дамаджани с вино, накладоха огньове и опънаха султанска шатра. Когато дружината се настани, хвърлиха в реката серкмета за дребна риба, а за едрата задърпаха мрежа с дълбоки джобове.

В селото заклаха вол, за да се приготви прочутото ядене на пехливаните, с което Петров щеше да гости своите другари. В огромна делва сложиха джоланите, главата и врата на вола, посипаха ги с лук, пипер и с миризливи билки, заляха ги с бакър червено вино, замазаха капака на делвата с тесто и я пъхнаха в жарта. Специалитетът щеше да бъде готов чак на другия ден, затова дружината започна да се гощава с рибена чорба, с горнооряховска пастърма, препечена на нажежени каменни плочи.

Петров даде знак на циганите да засвирят за трапеза.

Начупиха се топлите погачи, дървените лъжици потънаха в паниците, ръцете заприсягаха към пастърмата, надигнаха се шарени бъклици към звездите. Белокос певец проми глътката си с вино, позаглади мустак и запя:

„Разтъжила се гората,

гората още полето:

мина се лято и зима,

дели Колю в гора не дойде,

полето не си обходи…“

— Бря, бря, бря! — заподвикваха ловците и гръмнаха с чифтетата.

„Минаха много лета,

много лета и зими,

върна се Колю баш юнак,

зарадва му се гората

гората още полето…“

Писнаха кларнетите, затумкаха тъпаните, Петров скочи и поведе хоро край огъня.

Нощта мина във веселие, а преди слънцето да изгрее, тръгнаха на лов. Гората се огласи от крясъци, от кучешки лай и гърмежи. Чак привечер се завърнаха на поляната. Носеха на пръти две сърни и млад глиган.

Ловците се бяха отличили и заслужаваха да възстановят сили със знаменитото ядене. Делвата бе разпечатана и сладка пара плъзна из поляната.

Отново циганите издуха бузи и писъците на кларнетата прободоха нощта. Пак гръмнаха чифтетата, пак Петров поведе хорото.

Посред нощ изтопурка кон. От него скочи синът на Михал, затича се към чичо си и му подаде телеграма.

Дружината затихна. Петров прочете телеграмата и я хвърли в огъня.

— Не е било нужно да се трепеш за нищо дотук — упрекна момчето той.

— Рекоха ми да бързам, бе чичо! Телеграмата била важна…

Петров го щипна по страната.

— Важна!? Невинаги парите са важни, чичовото… — и с пренебрежение съобщи, че директорът на женевското казино „Кюрсал“ го вика да му организира борби срещу 40000 франка възнаграждение…

Мъжете занемяха и впериха очи в жаравата, върху която трептеше изгорялата телеграма. С тези пари се купуваше къща в София!

— Хайде, хайде! — стресна ги Петров. — Губил съм и повече. Сега и милион да ми дават, не бих напускал България… Ей, чалгаджии, изкарайте една юнашка!…

А когато уморената дружина заспа и останаха да свирят само щурците, Петров се изкачи на близкия хълм, порадва се на окъпалата се в Янтра луна, обходи с поглед полето, Балкана, разтвори ръце и се хвърли, та прегърна родната земя, за да му влее сили за нови подвизи…