Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
thefly

Издание:

Автор: Димо Кисьов

Заглавие: Никола Петров — най-силният човек на века

Издание: първо

Издател: Медицина и физкултура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1972

Тип: биография; роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София

Излязла от печат: 25.12.1972

Редактор: Дончо Цончев

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Рецензент: Атанас Лазовски; Светлозар Игов

Художник: Ал. Хачатурян

Коректор: И. Царева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1855


Цирк в Браила

През един топъл есенен ден на 1895 година в Браила се появиха трима конници, облечени в пъстри дрехи на средновековни пажове. Единият от тях надуваше фанфара, другият удряше барабанче, а третият известяваше, че след малко през града ще мине прочутият цирк на Цезар Сидоли.

И наистина откъм пристанището вече се чуваше духова музика.

Децата хукнаха първи. След тях с бързи крачки се мъчеха да ги догонят възрастните. Занаятчиите хлопнаха вратите на дюкянчетата и потътриха калеври към Главната.

Щом музиката долетя до зеленчуковия пазар, жените изоставиха пазарлъците и сергиите опустяха.

Никола изсипа парите от дървената кутия в пояса си, хвърли рогозка върху чушките и тръгна да види какво се е случило. Тротоарите на главната улица вече бяха задръстени от тълпата, той си проправи място с лакти и зяпна срещу идващата циркова кавалкада.

Начело вървяха конници-музиканти и с всичка сила надуваха медните си инструменти. След тях танцуваше бял кон с директора на цирка Цезар Сидоли, който от време на време повдигаше цилиндър, за да поздрави браилските граждани. Край него крачеха мускулести борци, облечени с бели трика, пристегнати от широки кожени колани. Разноцветни ленти описваха гърдите им и по тях блестяха медали. Мъжете пристъпваха гордо, с кръстосани ръце и гледаха право пред себе си и малко нагоре, към покривите на къщата.

Йон оцетарят се намести до Никола, свали бурето от гърба и стъпи върху него, за да вижда по-добре.

— Какво ще кажеш за борците? Мъжаги, а? — подвикна му той.

— Мъжаги…

— С пет чувала да ги натовариш, пак ще ги мъкнат…

Познаваха се от пристанището, когато и двамата бяха товарачи на жито.

— Нас ни гъташ, ама тия с една ръка ще те преметнат — отново се обади Йон оцетарят.

— Кой знае… — отвърна Никола, без да отделя поглед от бавно минаващите край него борци.

След конете се премятаха клоуни. Един от тях бе захапал опашката на котарак и го притискаше подмишницата си, уж свиреше на гайда, друг пък се плезеше с половинметров език. Зад клоуните танцуваше русокоса балерина с рокля от пера, обута в бели чорапи. Пред нея и зад нея вървяха акробати, изправени на ръце. Следваха маймуни, възседнали кучета, мечка със забрадка и магаре, раирано като зебра. Цирковата колона завършваше с няколко фургона и една платформа. На платформата се подрусваше желязна клетка с лъв.

— Какъвто си космат, само за тази клетка си — рече да се пошегува оцетарят, но Никола не му обърна внимание; надигаше се на пръсти и гонеше с поглед отдалечилите се борци.

Докато тълпата се източваше от Главната, късият есенен ден се изниза. Нощните пазачи нарамиха стълби и тръгнаха да палят уличните фенери.

Никола прибра стоката, задъни откритата част на сергията със зарзаватчийската количка, прекара през колелата ѝ верига, заключи я с катинар и се отправи към площада на градския театър, където се бе установил циркът.

Фургоните бяха подредени така, че между тях и гърба на театъра се образуваше каре, в което светулкаха огнища. На Никола му се стори, че цирковите артисти са се укрепили, за да нямат нищо общо с мрачния и кален град. Още веднъж му се искаше да види гордите борци, които идваха чак от Франция, за да покажат своята сила и на скромните хорица край Дунав. Замечта да бъде като тях: да обикаля света, да побеждава, да доказва, че и неговата родина ражда силни мъже.

Та нали затова напусна Горна Оряховица и се съгласи да тръгне след Марин Брадата от Поликраище. Какво ли не го лъжеше, какво ли не му обещаваше, а ето вече няколко години работеше в градината и още не бе излязъл от Браила…

Не можа да открие проход между фургоните, клекна край колелата по детски и жадно заоглежда карето. Видя обикновени неща: жените варяха картофи, а мъжете умислено пушеха. Позна клоуните. Без шарилки по лицата те не изглеждаха смешни. И акробатите, и балерината приличаха на обикновените хора. Нямаше ги гордите борци. Те навярно се бяха отделили в своя фургон, за да не се смесват с останалите артисти.

Повече не му се гледаше, за да не се разочарова, ако и тях откриеше свити край огнищата, и тръгна умислен към кръчмата на Галя. Не ѝ се обади, влезе в стаичката, където тя живееше с малкото си момиченце, изпъна се на одъра, запали цигара и заби поглед в ниския таван.

„Защо избягах от България? За да кисна в Браила ли? Пари ли печеля или слава? Та когато къртех камъни в кариерата, пак толкова изкарвах, пак с пояс и калпак ходех, пак никой не ми знаеше името — размисли се той. — Наистина имам Галя, но Гали много. Ех, ако беше жива мама и узнаеше, че съм се хванал с парясница, пък и с дете, бог да я прости, от мъка нямаше да си намери място… И този газда Марин, съдружник щял да ме прави! Вятър… Мами ме, защото му работя за троица…“

Цигарата опари пръстите му, наплюнчи фаса и го пусна на пода.

Детето проплака на сън.

Влезе Галя, повдигна фитила на газената лампа и се сепна.

— Уплаши ме бе, Никола! Защо лежиш? Да не си болен?…

Беше пълничка, чипоноса, с усукани коси на тила.

Никола ѝ даде гръб.

Галя се примъкна на одъра и сложи ръка на рамото му.

— Кой е обидил моя мечо? Да не би пак някой да го е излъгал, че съм се целувала зад тезгяха? — заглези се тя.

— Видя ли цирка?

— Какво да му гледам? Прогони ми мющериите…

— А борците видя ли?

Галя пренебрежително духна през носа си.

— Само се надуват, че са толкова силни. Петала кършат, синджири късат, пък веднъж трима не можаха да свалят бъчва с вино от колата. Изтърваха я, та щеше да ги премаже…

Никола се обърна.

— Ама имаха ли ленти и медали?

— Уха! Пък една бъчва не можаха да свалят. Пъшкаха, пъшкаха… А аз си мислех… — зацъка с език Галя и леко изхвръкна от стаята.

Никола отиде зад кръчмата и ритна една от подредените под сайванта бъчви. Беше празна. И втората изкънтя. Третата не помръдна. Плю на ръцете, надвеси се над нея, пипна я за краищата на дъгите, клекна, стисна челюсти и започна бавно да се изправя. Рамената му прещракаха, но бъчвата се отдели от земята. Вдигна я до пояс и леко я спусна.

Влезе в празната кръчма. В делнични дни Галя я затваряше рано. Пиячите се застояваха само пред празник, когато получаваха пари. Повечето от тях бяха преносвачи и градинари. Идваха заради евтиното вино и младата кръчмарка, която беше хем хубава, хем парясана. Понякога пийналите се опитваха да я поощипят, но откак здравият българин се настани при нея и най-смелите се задоволяваха само да я гледат.

— Дай да ти помогна! — провикна се Никола.

Беше зачервен, задъхан, но черните му очи весело грееха.

— Остави! Чашите не са за твоите ръце… Аз ей сегичка ще ги преплакна и ще сложа да хапнем.

Никола седна и поразчеса с пръсти небръснатата си от седмици брада. Галя донесе фасула и половинка вино.

— Вдигнах бъчвата — неочаквано каза той.

— Каква бъчва? — запримига Галя.

— Оная, дето тримата я изпуснали… Я ми кажи правичко: имаха ли медали или нямаха?

Галя прихна.

— Цяла ока висяха по гърдите им… Е, силни бяха, ама ти си по-силен и от тримата заедно.

— Откъде знаеш? — подозрително я изгледа Никола.

Галя се закипри. Приятно ѝ беше да я ревнува.

— От колата с картофите…

Никола избърса омазаната си уста и отмести чинията.

— Кой ти каза?

— Твоичкият газда… Идвали сте от градината насам. Валяло. Колата затънала в дълбока локва и конете не могли да я изтеглят. Скочил си ти, повдигнал си я с рамо и хайде… Брадата те хвалеше наляво и надясно. Радваше се, че те изнамерил край някакво село да къртиш камъни…

— Не е село! Горна Оряховица е град с два пазара, със салхана, с много майстори и тежки търговци. Трен ще прекарват през него!

— Както и да е… прекъсна го Галя. Скали си носил на ръце, като пеленачета… Разбра ли, че всичко знам за тебе?

— Разбрах, ама…

— Какво ама?

— Ти да не би нещо с моя газда, а?

— Силен си, но си гламав — изфуча кръчмарката, опита се да побегне, но Никола я пипна и привлече към себе си.

— Само питам…

— Остави ме! Ще ми посинее ръката.

Никола я пусна, обра трохи от масата и ги сложи в устата си.

— Гламав си, я! От газда Марин ли ме ревнуваш? Има си хас! Не му ща парите, не му ща брадата. Тебе, тебе искам! Разбираш ли?

— Разбирам, как да не разбирам…

— Разбираш, а на устата ти ключ. Дума не пропуска за женитба. Момче-е-е, тази кръчма стопанин иска. До тук ми е дошло да се разправям с пияници! — рече Галя и удари с длан гушата си.

— Ще видим… Да вървим да спим!

 

 

Първото представление бе обявено за неделя. Още преди обед площадът се изпълни с деца. Те шумяха около люлките и обсаждаха въртележката с дървени кончета. Покривът на въртележката бе конусовиден, на жълти и червени черти, завършващ с лимби от овехтяло платно. Оста ѝ бе оградена с рамки, по които бяха изписани ужасни красавици. Под красавиците тичаха боси цигански крака. Краката спираха и тръгваха под оглушителните звуци на латерна.

Пременени чираци зяпаха срещу качилото се на стол джудже.

„Влизайте! Не се блъскайте! — дереше си гласът джуджето. — В бараката на чудесата ще видите змия боа от главата до опашката 5 метра и от опашката до главата 5 метра, всичко 10 метра! Цяла година нищо не яде, само вечер много месо…“

Площадът миришеше на пържена риба, на печени наденици и пуканки. Албанци с дървени гюмове напевно хвалеха бозата си. С къси подвиквания им откликваха сиропчии с пискюлии фесове, понесли на раменете си медни съдове като минарета.

Постепенно децата и чираците се стопиха между възрастните. Цезар Сидоли изчака площадът да се запълни с публика, излезе на площадката пред вратата на цирка и започна да представя артистите си. Щом артистът чуеше името си, изиграваше някакъв номер и изведнъж се вкаменяваше във вид на статуя.

Никола бе тръгнал да види борците, но нещо непознато му привлече вниманието. Встрани от многогласната тълпа прегърбен мъж, заметнат със старовремска пелерина, стоеше до масичка с рулетка, по която подскачаше стъклено топче. Той криеше лицето си в черна качулка, раздрънкваше монети в шепата си и ту на френски, ту на румънски се провикваше:

— Червено-бяло. Чифт-тек… Опитайте си късмета! Банката плаща.

Масичката бе покрита с кадифе на червени и бели квадрати с изписани по тях цифри.

Група търговци се посбутаха, оставиха жените си да повозят децата на дървените кончета и се приближиха към масата.

— Фет во жьо, месю! Фет во жьо, месю![1] — развика се пелерината, щом ги зърна и завъртя рулетката.

Търговците поставиха монети върху кадифето. Рулетката се спря и топчето попадна на червено. Един от мъжете спечели, а останалите наново бръкнаха в джобовете си. Рулетката отново се завъртя и докато топчето лудо тичаше по кръга, чу се дрезгавият глас на джуджето:

„В бараката на чудесата ще видите черепа на Александър Македонски, когато е бил на 16 години; черепът му, когато е бил на 20 години…“

— Зеро! — радостно извика пелерината и прибра всички заложени пари.

— Нашенец! Уж тръгнахме да гледаме цирка, а ти се зазяпа в пианката — извика един градинар и дръпна Никола за абата. — Хайде! Това е занимавка за паралии.

Пелерината сякаш разбираше български, повдигна качулката и съучастнически се ухили на Никола.

Градинарите изтръпнаха. Носът на рулеткаджията бе разяден от някаква болест и хлътналите му очи сякаш нямаха поглед.

„А сега ще ви представя Жорж Расо, най-силният човек на света“ — дочу се гласът на Сидоли. Никола забрави рулетката и изтича към дървената площадка.

Най-силният човек се поклони и медалите му приятно звъннаха.

— Който го победи, ще получи награда от 500 леи… Представяте ли си: пет-сто-тин леи! Цяло състояние!…

И за да докаже, че не лъже, размаха над цилиндъра си пачка с пари.

Никола притвори очи и си пофантазира: на мястото на Жорж Расо се перчи самият той по трико с меки кожени обувки, препасал копринени ленти с медали. Директорът на цирка го представя и всички на площада немеят от възхищение. Само оня, с рулетката, нахално се смее с беззъбата си уста…

Отново вдигна глава към бореца. С надути гърди и извит врат, той гледаше страшно и заканително.

Българите си купиха от най-евтините билети и заеха последните места в театъра.

Циркът не беше чак толкова известен, както рекламираше собственикът му, но програмата се следеше с интерес. Акробатическите номера бяха смели, дресираните кучета и маймуни хубаво изиграха ролите си, а неуморимите клоуни се мъчеха да повторят всеки номер и въпреки че нямаха блестящи костюми, също умееха да вървят по опънато въже, да се премятат на трапеца и да се дресират един друг с ритници.

Само не смееха да се подиграват на най-силния човек на света — Жорж Расо.

Никола вдъхваше парфюма на жените, миризмата на изпотените акробати, острия дъх на животните и тези смесени миризми му бяха приятни и същевременно го възбуждаха.

След цирковата програма фанфарите дадоха три сигнала и започна „парада“ на борците. Те обиколиха сцената, подредиха се един до друг и Сидоли започна да ги представя. Когато достатъчно ги похвали и зрителите им се нагледаха, фанфарите отново изсвириха. Борците се отдръпнаха и сториха място на Жорж Расо. Най-силният човек грабна дебело желязо и го огъна около врата си. След това разчупи няколко подкови, стегна около гърдите си верига, напъна мускулите си и под оглушителния дрибъл на барабана я разкъса.

Залата изръкопляска. На сцената донесоха масичка, Цезар Сидоли наброи върху нея 500 леи и отново обяви, че онзи, който победи Жорж Расо, ще ги получи веднага.

— Иди, грабни му парата! — пошушна градинарят на Никола.

Никола не отделяше поглед от бореца и гърдите му се пълнеха с вълнение.

— В бостана сам въртиш долапа като кон, а сега си глътна езика! — продължи да му шушне градинарят.

Никола загриза ноктите си.

Никой не пожела да се бори и Жорж Расо напусна сцената.

Клоуните застлаха черги и върху тях започна борба между румънец и австриец. Цезар Сидоли бе обявил, че те са шампиони на своите страни.

След половин час австриецът лежеше на плещите си. Залата загърмя от аплодисменти. Някой запя румънския химн и музиката го поде. Директорът умееше да предразполага публиката.

На другата вечер Никола взе по-скъп билет, за да вижда отблизо борците. Жорж Расо отново огъна желязо, скърши няколко подкови, скъса веригата с гърдите си и Цезар Сидоли отново наброи 500 леи на масичката.

Поблазнен от голямата награда, някакъв пристанищен носач пожела да се пребори с Жорж Расо, но още в първата минута бе подхвърлен във въздуха като възглавница и глухо падна върху чергите.

Зрителите побесняха от възторг. Към Расо полетяха хризантеми. Сидоли помогна на носача да се изправи и привидно разсърден, направи забележка на бореца да бъде по-внимателен със съперниците си.

На Никола му се стори, че Расо разкриви лицето си в жестока усмивка.

После румънският борец победи „германския шампион“.

Този път цялата зала запя химна, а Сидоли развя румънското знаме. Когато всички зрители се източиха през двата изхода, Никола се метна на сцената, грабна две цели подкови и ги пъхна в пояса си. В кръчмата на Галя внимателно ги разгледа и с радост откри, че подковите са срязани и умело замазани с маджун.

Влязоха двама градинари, пременени, захилени, със здравец на калпаците. Никола скри подковите.

— Тръгваме — каза единият, който беше от Горна Оряховица. — Газда Марин ни наброи парите…

— Тая зима ще има сватба. Утре купувам армаганите и в петък на вампора — рече вторият градинар.

Чушките и късните домати за туршия вече бяха обрани, оставаха да се извадят още моркови и картофи.

— Как тъй си отивате, без да сте свършили цялата работа? — запита ги Никола.

— Рече: „Ние с Никола ще свършим останалото“, разплати се и ни изпроводи — обясни горнооряховчанинът и потупа джоба на потурите си. — Омръзна ми този гурбет, домъчня ни за нашите… А ти?

— Какво аз?

— Няма ли да си тръгнеш?

Никола перна окичения му със здравец калпак. Градинарят гузно се засмя, вдигна калпака и започна да го отупва.

И двамата знаеха, че Никола не може да се върне в България, защото беше избягал от наборната комисия. Когато получи повиквателната, току-що майка му бе умряла. От мъка по нея той място не можеше да си намери, с всеки се караше и все на бой го избиваше. Тогава Марин Брадата го примами, подучи го да не отива в казармата, защото с буйния си нрав можел да си докара беля и тайно го прекара през Дунав. Хитрият градинар гледаше да го отскубне от родния край и като дезертьор да го държи в лапите си. Истина е, че смяташе да го направи съдружник: съдружникът да обработва градината, а той да върти търговията.

Другият градинар реши да замаже случилото си и поръча на Галя ока вино.

Никола им завиждаше, че си отиват и същевременно ги съжаляваше, защото знаеше докъде им стигат мечтите: да съберат някой лев, да купят парче земя, да се задомят и продължат беднотията си. Чувствуваше, че неговият път е по-друг. Точно какъв, не му беше ясно, но очакваше животът да му го покаже… А как му се искаше да се върне в родния град! Да види другари, да полови риба из Янтра, да помързелува край печката в кафенето…

— Вървете! Женете се, котете се и пукайте от глад — с крясък продължи мислите си той. — Тука ми е харно. Не жаля за туй, дето съм избягал от казармата. Може би е за мое добро. Щях да цапардосам някой фелдфебел и да изгния по карцерите… Вие сте други: хрисими, едни такива овчици — и да ви стрижат, и да ви колят — козирувате…

— Така да е — казаха едновременно градинарите и присегнаха към чашите.

— Тъй е! Пък ако нашите се сбият с турците, пръв аз ще отида! Сега ми е времето да работя, да печеля.

— От копане и вадене не се забогатява — рече пернатият калпак.

— Марин ще те превърне на добитък. На нас ни стигат печалбите…

— Не се знае… Цяло лято работим за 500 леи, а аз може за час да ги добия.

Градинарите оставиха чашите и любопитно го загледаха.

— Да не си решил да тръшнеш френеца?

— Ще го тръшна! — сърдито каза той и като помълча, добави: — Пък ако не го тръшна, ще тръгна с вас. Каквото и да става, няма да ме заколят, я…

— Аз пък си рекох, че тука нещо с кръчмарката… Имала парички, щели сте да разширявате търговията. И това не е лошо.

— Как да е лошо — подвикна пернатият калпак и се извъртя към тичащата между масите Галя. — Бива си я, па и няма да се мъчиш за дете.

Столът под Никола изскърца, градинарят се накани да побегне, но в това време дойде Галя и приседна до тях.

— Веселите ли се? — запита тя.

— Пригладнях. Няма ли да ядем? — викна ѝ Никола.

Мъчеше се да обикне другарите си и сякаш те му пречеха. Уж бяха от един край, една орисия имаха, а не се сдружиха. През деня им помагаше в работата, вечер им пееше песни да им подслажда мъката; по празници ги черпеше, защото им се пиеше, а пари за вино не им се даваше. А все нещо ги възпираше да си открият сърцата пред него. Щом ги завареше да си говорят, млъкваха или подемаха друг разговор. Завиждаха му, че е по-силен от тях, че може да пее, че момите го заглеждат, а най-много ги болеше, че Марин само него пращаше на сергията.

— Значи ще го тръшнеш, а? — след малко рече пернатият калпак.

— Ще го тръшна! — удари масата Никола.

Галя попи разлялото се вино.

— Ще го тръшнеш, ама газда Марин заръча да отидеш утре рано на бостана, за да натовариш каруцата с картофи.

— И газда Марин ще тръшна!

Градинарите извадиха кесии, запощиха из тях, уж да платят, но щом Никола махна с ръка, скриха ги и си тръгнаха.

Галя заключи вратата след тях и се върна на масата.

— Тия простаци май те ядосаха?

Никола закопча абата си.

— Не са простаци… Добри хорица са, ама не им приличам, затуй не можем да се спогодим… Донеси ми антерията! Отивам на бостана.

— Е, сега ли намисли да ходиш?

— Ще си поговоря с брадатия. Насили ме да стана дезертьор, но няма да се дам да ме смята за глупак.

Скоро напусна заспалите улици на градеца и нагази в калния път. Нощта миришеше на мъгла. Някъде горе крякаха диви патици. От близкия чифлик изкукуригаха петли. Надпяването помежду им продължи няколко минути и внезапно секна. Обади се куче и някакво друго куче му отвърна. Появи се и луната: мътна, неприветлива, сякаш ѝ бе омръзнало да гледа калната земя.

Стигна градината, не се обади на Марин и влезе в обора. Конете извиха шии, изгледаха го с изблещени очи, познаха го, шибнаха хълбоци с опашки и продължиха да хрупат зелеви листа. В обора миришеше на спарено, но заетият с мислите си Никола не усети неприятната миризма, разстла сено и легна.

Стана преди зорницата и започна да пълни чувалите с картофи. На разсъмване от бараката излезе Марин със сплъстена брада и подути от съня очи. Ококори се. Никола подхвърляше чувал, подлагаше врата си под него, смешно подскачаше и наново го подхвърляше във въздуха.

— Ей, полудя ли, бе! Ще нараниш стоката. Пара е това — развика се той.

Никола метна чувала в каруцата.

— Какво те е прихванало?

— Нищо — отвърна Никола.

— Как така нищо?… Това са картофи! Ако си набрал сила по сергиите, има къде да я хвърлиш. Я виж колко земя те чака. Ще се пребориш с нея…

Никола натовари последния чувал и тръгна за конете.

— Ела да похапнем, де! Сварил съм чорбица.

Бяха му омръзнали постните градинарски чорби, но усети глад и тръгна към бараката,

— Ти, газда, вкусвал ли си някога месо, мляко? Все чорби: пролет от лапад, лете от домати, есен от боб…

Марин беззвучно се изсмя.

— Овчарите да се тъпчат с мръвки и мляко, аз съм градинар, каквото земята ми роди, това кусам.

Никола приготви уста да му отвърне, отказа се, изу калеврите и хлътна в опушената барака.

Марин се разчевръсти: наслага глинени паници, насипа бобена чорба и започна да реже самун вкоравил се хляб.

— Думите, дето ми хвърли, не ми харесват — обади се той. — И на мене ми се лапат мръвки, сърба ми се мляко, ама не може-е-е… Две щерки имам, прикя им трябва и нещо отгоре. Трябва да ги задомя, пък тогава да си похапнем с бабата и суджучец, и пастърмица…

— Яж и пий, докато можеш. После и да щеш, коремът ти ще се свие… Кога тате се замъчи, канехме го с какво ли не: и суджук, и баница, и вино… Той иска, ама червата му не щат. Нали цял живот шума са млели… От шума сила не идва. От нея само на козата брадата расте.

Градинарят несъзнателно докосна брадата си.

— Кръчмарката ли ти шушне така да думаш?

— Не я намисай!

Марин отвори вратата на тенекената печка, взе въгленче, прехвърли го на длан и запали цигара.

— Пуснал си момчетата да си вървят — рече Никола.

— Домъчняло им… Захванаха тъжните песни. Знам си, щом ги проточат, от тях работа не търси. Платих им…

— А на мене кога ще платиш?

Газдата се задави, жилите по врата му набъбнаха, хвърли цигарата и я разтри с пета.

— Ти пък какво си намислил?

— Питам… Може и аз да си тръгна.

— А кой ще работи бостана?

— Да не си ги пускал.

— Чакай бе, момче! Знаеш, аз като баща… Гледай ти! — затюхка се Марин.

Никола бе изсърбал чорбата и топеше залци в шарена сол.

— Хората думат, че оная те е оплела, ама аз не вярвах.

Мисля си — умен е… Догодина ортак ще те правя, а ти изведнъж… Казвай, ако парите не ти стигат…

— Да не говорим до утре.

— Кольо, опичай си акъла! Знаеш, в България не можеш припари. Пък се и говори, че нашите преговаряли с власите да си разменят дезертьорите…

— Плашиш ли ме? — с издута от залък страна запита Никола.

— Не те плаша, ама…

Никола смръщи лице, изскочи от бараката, запрегна конете, завъртя камшика и каруцата заскърца по неравния път за Браила.

Бележки

[1] (фр.) Спец. израз, в смисъл: Залагайте! (Започвайте да играете, господа)