Бернар Моатесие
Дългият път (5) (Сам между морето и небето)

5. Muchos pocos hacen un mucho

Тринидад изчезна вече от три дни, „Джошуа“ прекоси със 148 мили средно на ден малък участък, отбелязан върху справочните карти с 5% безветрие. За Конските ширини това е истински късмет. Курсът е на югоизток, за да останат на север други два участъка, отбелязани с 6% безветрие и голямо преобладаване на насрещни ветрове, като не броим тия проклети затишия.

Лагът се върти добре. Ветрецът поутихна, но ветрилата са издути и „Джошуа“ напредва бързо на бакщаг, без да е блъскана, защото вълната идва почти отзад.

Преди тръгването не виждах смисъла постоянно да влача отзад лаг в океана: това единствено би изхабило механиката, защото този уред е ценен при преминаване край носове и при крайбрежно плаване, където доброто изчисление на изминатия път е от съществено значение^[1]. И тъй като бях обещал на фирмата „Вион“ да влача този лаг през цялото пътешествие (опитно изпитание на производството им), не съжалявам за опита, защото лагът помага за по-доброто регулиране на ветрилата: промяна от четвърт възел се установява трудно. Лагът я отбелязва. А четвърт възел дава 6 мили в повече на денонощие… Средният денонощен преход се увеличи на 129,5 мили.

3 октомври… лагът се върти много по-бавно. На другия ден — почти никак: отбелязани са едва 93 и 23 мили за двата дни. Средният денонощен преход рязко спадна на 126,2 мили, с 3 мили по-малко от завчера, и това за два дни кутсузлук. Всъщност не е наистина кутсузлук. Имах много голям късмет с вятъра от Тринидад насам. Нормално е условията да станат отново обичайните за Конските ширини, където се намира „Джошуа“. Безветрието сега е пълно. Но по морето преминава дълга вълна от югозапад и друга, по-къса — от юг. Още повече вчера небето беше покрито с перести облаци, а тази сутрин с многобройни купести облаци. Това са сигурни признаци, че скоро ще има вятър.

Навличам неопреновия костюм. Сега му е времето да се занимая с морските жълъди по корпуса, които сигурно са се умножили след преминаването на екватора и вероятно ни забавят при слаби ветрове. Става дума за животинки, захванали се с опашчицата си, достатъчно дълга, за да могат хрилете им да останат извън отровното действие на най-добрите подводни бои. Не намирам много, но са големи, особено полепналите по цинковите протектори, предпазващи корпуса от електролиза, а и по частите на кила, които не можаха да бъдат боядисани при последното докуване през юни в Тулон.

Морето леко се набраздява и вятърът отново духва от югоизток, отначало 2 бала… после се задържа на 4 бала. Фантастично е при 26° ширина. „Джошуа“ има голям късмет: на 5 октомври са изминати 110 мили, на следващия ден — 147, на 7 октомври — 143 мили. Западните ветрове…

Морето изстина още повече, навлечен съм с два пуловера и панталон от трико. Геноата — 45 кв.м, отиде в торбата, заместиха я малкият кливер с площ 15 кв.м и щормовият кливер, поставен на релинга над бушприта.

Западните ветрове духат не на шега в участъка, отбелязан с 6% безветрие и силно преобладаващи югоизточни ветрове! И барометърът падна малко! Значи вятърът ще се задържи. Прекарвам доста време на палубата и си играя с лебедките на шкотите, за да използувам максимално този приказен вятър.

Регата ли? И още каква! Състезавам се със сезоните: не могат да се минат и трите носа през най-добрия период, но трябва да бързаме, за да не минем край нос Хорн през антарктичната есен. Ако всичко върви добре, „Джошуа“ ще заобиколи нос Добра Надежда „малко по-рано“ от благоприятния сезон (няма избор), нос Лиуин и Нова Зеландия — „точно навреме“, а нос Хорн, когато е „още добре“. Но засега не трябва да се мисли за това, още е далече. Просто трябва да извлека най-доброто от яхтата си.

Към големия стаксел — 18 кв.м, вдигнах и кливера — 7 кв.м, и втори кливер — 5 кв.м като допълнение под гика на грота. И гледам как лагът се върти, гледам браздата, опъвам леко фала на стаксела… не, много е… отпускам един сантиметър… да, това е, сега е отлично, стакселът поема вятъра от небето, за да прави пенливите мехурчета, които се раждат в браздата. И цялата вселена се съсредоточава в стаксела.

Съпровожда ни стадо делфини. Те плуват край нас около половин час. Току-що свърших хубавата книга на Робер Мерл „Животно, надарено с разум“ и главата ми е пълна с образи на делфини, които играят с хората, учейки ги на мъдрост. Мисля, че сега бих се осмелил да плувам сред делфините при пълно безветрие…

Снимам ги дълго — от носа, от бушприта, от гротмачтата. Три ролки. Наистина ги заслужават. Но вече трябва да внимавам, извъртял съм четиридесет и седем ролки от стоте при тръгването!

Моите делфини се връщат след един час. Два от тях започват да се въртят във въздуха. Втурвам се към камерата, която бях прибрал в кутията… твърде късно. Вече си тръгват. Така се ядосвам на себе си, сякаш съм хвърлил котва, без да я завържа за веригата й. След като изпуснах изключителния момент, когато онази дорада улови летящата риба във въздуха, бях се зарекъл при хубаво време да оставям в кокпита кинокамерата си, заредена, покрита с кърпа, която да я предпазва от слънцето. Но и това не е достатъчно. Започвам да разбирам, че трябва да пазя самия себе си от тази камера.

В началото смятах, че след като съм нагласил обектива, е достатъчно да натисна копчето. Въобще не е така. В тази камера трябва да се сложи нещо друго. Сега тя се опитва да ме разкъса. Би било лесно да я пъхна в един от резервоарите, които не пропускат вода, и да я забравя там. Но вече е много късно и във всеки случай не съжалявам за нищо.

От техническа гледна точка аз нямам опит и преди това пътешествие не съм снимал нито един филм, нито съм правил снимки. Франсоаз се занимаваше с това… и беше права, защото никога не бях се опитвал да се оправя с „DIN“ и „ASA“, с бленда и скорости. Оттогава наистина напреднах много, благодарение на „С кинокамера и фотоапарат по море“ на Кемере, чудесна книжка, ясна и точна, където авторът е съумял да се постави на мястото на невежия и дори недоброжелателен начинаещ.

По време на плаването Таити — Аликанте често съжалявахме, че нямаме камера. Лекомислието ни стигна дотам, че тръгнахме само с три черно-бели филмчета от по двадесет пози! При това не посмяхме да снимаме морето преди нос Хорн и особено в деня след голямата буря в Тихия океан. И не заради опасностите и умората, а защото смътно чувствувахме, че това би приличало на оскверняване.

Мисля, че предишното пътешествие беше „да се види и да се почувствува“. Бих искал сегашното да отиде още по-далече.

Това вече е морето на високите ширини, огромно, изпълнено със сдържана мощ, понякога малко неспокойно. Лагът се върти, върти, върти. А барометърът продължава да пада, много бавно, без скокове. Не трябва да се спускаме прекалено бързо на юг… ще видиш… ще опитаме да направим импас като в бриджа, само колкото да спечелим една ръка: ще минем, едва докосвайки се до последния квадрат, отбелязан с 6% затишие и 47% югоизточен вятър… успяхме!… два дни по-късно той е вече зад нас и може да препуска, за да се опита да ни настигне… давай, „Джошуа“, пори вълните!

Вчера имаше слаба буря. Приличаше на здрависване с високите ширини: сила — 7 бала средно, на моменти — 8, все така от югозапад. Значи депресията е била далече на югоизток. Благоприятно за плаване и много красиво море. Няколко леки сърфирания по вълните, сякаш за да се види дали всичко е наред. Наред е, вълнорезът прекрасно се издига по вълните. Олекотяването от Плимът дава плодовете си.

Днес барометърът отново се покачи и вятърът отслабна на 3 бала. Възползувам се от това, за да наснова малкия грот — 26 кв.м, и малкия бизан — 14 кв.м, с които ще карам чак докато премина нос Хорн. Сменянето на ветрилата е тежка работа, особено грижливото сгъване на грота, който ползувах при пасатите, и свалянето му в каютата. Сложих го легнал на пода, заедно с чувалите на геноата и на бизана, добре затиснати един върху друг. Това малко ми пречи, но предпочитам да съсредоточа максимално тежестите, много е важно във високите ширини. И занапред ще става все по-съществено.

Любувам се на „Джошуа“, която сега се носи така бързо, както и преди, с новите ветрила за високите ширини; малки, лесно управляеми, леки, с много високи рифови ивици и подсилвания, които могат да вземат акъла на майстор на ветрила.

Ще трябва все пак да почна да си отварям очите заради пролетта на Южния Атлантик и заради силните й буреносни пристъпи: вчера, по време на малката буря, всичко мина благополучно. Морето беше развълнувано и връхлиташе доста силно, но не беше опасно. „Джошуа“ се носеше с пълен, почти попътен вятър.

После той леко отслабна и определено намаля, със сила едва 5 бала. Морето вече не връхлиташе, въпреки че беше все още доста развълнувано. След това вятърът задуха от юг-югозапад, все така със сила 5 бала. Беше нормалната смяна и нагласих авторулевия, за да продължи със страничен вятър.

Не беше минала и минута, откакто бях слязъл обратно в каютата, когато огромна вълна връхлетя с все сила, накланяйки яхтата на повече от 60°. „Джошуа“ се бе леко накренила, когато тя я удари. Каютата пое най-силния удар и за миг си помислих, че всички илюминатори от надветрената страна са строшени. Нямаше щети… но нагласих авторулевия да посреща вълните три четвърти отзад. Кокпитът беше пълен с вода.

Такава блуждаеща сриваща се вълна по всяка вероятност се дължи на пресичащото течение със скорост 1 възел, отбелязано на справочните карти за тази зона. Още повече че не бяхме далече от линията, където се срещат студените и топлите течения в зоната на субтропиците. Това са малки подробности, които не трябва да се забравят. Обаче това първо предупреждение дойде едва на 31° южна ширина. Внимание с южната пролет. Да не се забравя осигурителният колан, когато се излиза на палубата за каквото и да било.

Добра Надежда е на 1500 мили и вятърът е добър. Десетина дни с това темпо…

12 октомври — бурен вятър. Засега не е опасен, но духа от северозапад при падащ барометър и облачно небе. Значи депресията е на югозапад и приближава в един часа сутринта. Взех два реда рифове на грота и на бизана. Кливерът с площ 15 кв.м е заменен с щормовия кливер — 3,5 кв.м. Каква радост да се любувам на яхтата си, която лети така бързо с толкова малко ветрила!

Морето не е истински бурно. То никога не е много развълнувано при северозападен вятър на депресия. След това може да стане опасно — когато вятърът обърне на запад, а после на югозапад, образувайки пресичащи се вълни.

Вятърът се усилва на пориви. Рано сутринта намалих стаксела от 18 кв.м на 9, като го рифовах с един ред. Това е по-просто, отколкото да сменям стаксела, въпреки че невинаги е лесно, защото тези 9 кв.м тергал са трудна допълнителна работа — един голям пакет, който трябва да се стегне и да се свърже с рифщертите сред вятъра. Дълбоко изрязаните нокти са по-удобни за подобен род операции.

Ветрилата пак са много: лагът показва 7,8 възла и вероятно малко повече от 8 при поривите на вятъра. Това е илюзия, защото зигзазите, причинени от пределната скорост в това доста бурно море, увеличават изминатото разстояние без реална полза. Свалям останалата част на грота и стаксела. Идеално: скоростта се стабилизира точно на 7 възла и е постоянна, под бизана с един взет риф и малкия кливер. Стъкмяването, доста облекчено, сякаш ми благодари. И ако този бурен вятър реши да си покаже зъбите след залез-слънце, ще бъде достатъчно да намаля 7-те кв.м на бизана, като обера един риф, за да може „Джошуа“ да продължи да се чувствува добре. (Инш Алла!) Ние сме на 35°30‘ южна ширина.

Едва 9 часът сутринта е, когато небето се прояснява. Вятърът обръща от запад със сила само 4 бала, докато барометърът се качва с две деления. На обяд отслабва до 2–3 бала и ветрилата плющят сред развълнуваното море. Лъжлива тревога! Да пусна рифовете.

Вчера при обедното определяне „Джошуа“ беше изминала 182 мили за денонощието. Днес само 173 мили, въпреки умерения вятър. Нос Добра Надежда е на по-малко от 1000 мили. Засега е излишно да слизам по̀ на юг. След няколко дни ще взема окончателното решение дали да мина близо до сушата и да се опитам да предам съобщение по някой рибарски кораб край Агуляшката плитчина, или да следвам пътя в открито море, на юг от 40-ия паралел, за да избягна опасната зона, където се срещат студените и топлите течения, които при бурен вятър могат да създадат чудовищно море (думата не е достатъчно силна) в района на Агуляшката плитчина. Засега Добра Надежда е едновременно и много далече, и много близо. Много далече, защото е на 1000 мили. Много близо, защото ще бъдем там след една седмица, ако всичко върви добре.

Вече дни наред вятърът духа силно от югозапад и северозапад. Често в небето има буреносни облаци и отдавам образите рифове на ветрилата, когато има възможност.

От две седмици се храня по-добре и се чувствувам в отлична форма, винаги съгласен да взема някой риф, друг път да го отдам, според небето, според времето. И денем, и нощем е все същото, спя на пресекулки, но спя добре, защото добре си върша работата. Последната седмица съм изминал 1112 мили, въпреки двата малки прехода от 128 и 122 мили.

Когато вятърът е югозападен, температурата, пада до 12°С. Когато духа от северозапад, тя се качва до 15-16°. Интересно е, че аз, който не обичам студа, се чувствувам бодър и жизнерадостен, щом захладнее, защото съм добре облечен, а пък и югозападните ветрове, дори когато са силни, духат при хубаво ясно небе.

Морето често е бурно, често сърфираме. Носът се повдига много по-добре отпреди. Тонът излишно тегло, от което се освободих в Плимът, увеличи сигурността и постиженията. Освен това „Джошуа“ носи само 400 л питейна вода, вместо 900-те по време на прехода Таити — Аликанте. Това прави още половин тон „по-добре“, който се прибавя към всички други „по-добре“. Но морякът никога не е напълно доволен от сигурността и постиженията на яхтата си, нормално е.

За високите ширини това е жизненоважно. Испанците имат пословица „Muchos ocos hacen un mucho“ (Капка по капка вир става). И вчера, когато вятърът беше отслабнал на 4 бала, се възползувах, за да хвърля куп свещени дреболии, чийто списък би ме накарал да подскоча преди два месеца: кашон със сухари (15 кг), кашон с кондензирано мляко (18–20 кг), 25 л вино, 20 кг ориз, 5 кг захар, 10–15 кг от едно сладко, което не обичам, кутия с батерии за магнетофона.

Остават ми достатъчно запаси, за да издържа още осем месеца. За изминалите близо два месеца можах да проверя грижливо какво консумирам.

Що се отнася до бензина, същата работа: взех повече от необходимото… И хоп — четири бидона се озовават в морето заедно с 10 л спирт за горене. Пак по-малко за носене. Хвърлих и едно руло 18-милиметрово найлоново въже, което тежеше 25–30 кг (ако хвърлям котва и ми потрябва, имам от 14-милиметровото).

Все пак малко ми се сви сърцето, когато хвърлих въжето… Виждах отново лишенията и нощите, прекарани в работа под празния навес на „Ройъл Кейп Йот Клъб“ с Хенри Уейклъм, за да направим шкоти за ветрилата на „Ванда“ и „Мари-Терез II“ от дебели найлонови въжета, изхвърлени от китоловните кораби по време на скитническия ни престой в Кейптаун. По онова време бихме се влачили цял километър по корем за това руло 18-милиметрово въже, скъпоценно почти колкото нашите яхти! Но играта вече не е същата, както по времето на кофите за смет и на яхтата чудо.

Благодарение на това допълнително олекотяване (около 170 кг хранителни припаси, бензин и въжета) можах да освободя напълно носа и кърмата и да съсредоточа максимално тежестите в средата. Колкото и да е незначително, това ми даде възможност да спечеля, макар и малко по следните три точки:

А) Яхтата стана по-бърза при слаб вятър. Може и да е маловажно, но предпочитам „Джошуа“ да завърши това плаване колкото се може по-бързо, тъй като една спечелена седмица може да се окаже решаваща за проблема здраве.

Б) По-малко вдигнати ветрила при силен вятър, следователно по-малко умора и трудности, когато трябва да се маневрира или да се намалят още ветрилата. И по-малко износване на стъкмяването за едно и също разстояние.

В) По-голяма сигурност при големите бури на юга (и дори при обикновени бури) благодарение на тези 170 кг по-малко, при което стана възможна максималната концентрация на товарите.

Тази последна точка е от основно значение, въпреки индусите, които мрат от глад, и приятелите, които нямат възможност да снабдят яхтите си с хубаво руло ново найлоново въже. Защото освен индусите и обеднелите приятели виждам тягостна картина: силната буря, която преживяхме с Франсоаз преди няколко години и по време на която „Джошуа“ за малко не направи овъркил през носа. Пред това рулото 18-милиметрово въже, бензинът и дори унищожената храна нямат никакво значение. Съдбата разбърква картите, но играем ние.

Скоро ще започне играта ни с високите ширини. Ще я започна без излишни карти… с изключение на кинокамерата „Болийо“ може би.

Около обяд нос Добра Надежда е на 310 мили на изток-североизток. Още не зная откъде ще мина. Барометърът се е покачил. Мисля, че зная. Но не е сигурно. В този район всичко може да се промени много бързо.