Бернар Моатесие
Дългият път (21) (Сам между морето и небето)

21. Слушай, „Джошуа“…

Изтощителни бурни ветрове, опасни вълни, тъмни облаци, които тичат досами водата и носят скръбта на света, цялото му отчаяние.

Все пак продължаваме, може би защото знаем, че трябва да продължим, дори ако вече не разбираме защо.

 

 

Чисти небеса, кървави залези, цветът на живота, над море, което искри от мощ и светлина и ви дава цялата си сила, цялата си истина.

Тогава знаем защо продължаваме, защо ще отидем докрай. И бихме искали да отидем още по-далече.

 

 

Шумът на водата… шумът на водата… шумът на водата…

Някога алхимикът мачкал материята дълго, дълго, дълго. Много дълго, много дълго, много дълго. И хората мислели, че искал да изобрети философския камък, онзи, който превръща нещата в злато.

Но това, което всъщност търсел алхимикът, не било философският камък, който превръща нещата в злато. Това било само преобразяването на самия алхимик от времето и от търпението и отново от времето. И понякога алхимикът отивал прекалено далече.

Но във високите ширини, ако човек е смазан от чувството за собственото си нищожество, той е и горд, окрилен от чувството за величието си. Тук, в огромната пустош на Южния океан, чувствувам напълно до каква степен човекът е едновременно и атом, и бог.

Когато призори се качвам на палубата, случва се да крещя от радост, че живея, като гледам как небето избледнява над дългите ивици пяна по това исполинско със силата и красотата си море, което понякога иска да убива. Живея с цялото си същество. Това, което се нарича да живееш. И може би трябва да се отиде още по-далече, като се гледа морето.

Можеш да го гледаш с часове, дни, седмици и месеци. И може би с години. И може да пътуваш много бързо и много далече с него и в него. Стига само да спреш поглед върху една вълна. Немного малка и немного голяма, точно каквато трябва. Тогава тя те отвежда на своя бряг и се връщаш на яхтата, когато пожелаеш. Можеш да избираш и да й кажеш да отиде при белия или при черния пясък. Или при коралите с цвета, който желаеш, или при гладките скали със зелените водорасли, както искаш. Всичко, каквото искаш.

Можеш да останеш над вълната или вътре в нея, или дълбоко в нея и да обиколиш така десет пъти света, като гледаш единствено облаците, слънцето, луната и звездите над облаците; с вълната и във вълната, без да правиш нищо друго, освен да гледаш и да чувствуваш. Но можеш да вземеш и един лунен лъч в мига, когато се отрази от морето, и той да те пренесе на сушата, да тичаш в полята, да вдишваш дъха на дърветата и земята и да се върнеш на борда, за да гледаш морето, само да го гледаш и да мислиш с него, вдишвайки отново мириса на земята и на небето.

Всичко това е лесно, стига само да гледаш морето, добре да избереш вълната — точно каквато трябва, и да намериш време да гледаш морето.

Тогава… след Нова Зеландия за малко не отидох прекалено далече. Толкова често гледах към, нос Хорн, там, където има и други вълни. Гледах огромната крива, очертана на малкия глобус от „Дамиен“. Бях запленен от вълните и от глобуса. Държах всичко едновременно в ръце и не си спомнях вече нищо.

Нищо — само морето, глобуса и вълните в морето. Понякога се опитвах да размишлявам по малко пред необятното море. И още по-малко знаех какво трябва да направя.

Но много ясно почувствувах, че „Джошуа“ ми казва нещо. Тогава се насочихме заедно на север. Почувствувах, че „Джошуа“ иска точно това.

И заедно намерихме отново пасатите на Тихия океан, за да търсим Острова в зоната на пасатите.

 

 

Хубавото пътешествие е почти в края на дългата ивица пяна. И аз съм почти в края на самия себе си. И „Джошуа“ също.

 

 

Там на юг бе есента, после — вече зимата. Осем бури от нос Добра Надежда, за три месеца. И два нокдауна в Индийския океан, преди Австралия. Още два в Тихия океан, след Нова Зеландия, заобиколена този път пипнешком в нощта, без делфините.

Няма аварии, с изключение на четири скъсани ветрила при последния нокдаун. И три скъсани ванти, точно под коуша, на извивката. Това не бяха истински аварии, щом ги поправих лесно и здраво с парчета верига и стяги, за да се възстанови дължината.

Но вантите, общо взето, са изморени, а и „Джошуа“ е изморена. Аз не зная дали съм изморен или не, зависи как гледам на нещата. Ще трябва да се погрижа за яхтата си, когато пристигнем заедно на спокойния остров в Тихия океан, там, където ще имаме време да направим най-важното. И вече не рискувам да отида прекалено далече или недостатъчно далече. Защото мечтата отначало стигна до края на мечтата… а после я надхвърли.

 

 

Бялата морска лястовичка се рее над мачтата, играейки с въздушните завихряния на грота. Остава там дълго, извръща глава наляво, надясно, премества се там, горе, за да може да ме гледа с огромните си очи, в които понякога залязващото слънце се отразява с малък лъч светлина.

Не познавам друга птица с толкова красиви очи. В архипелага Каргадос-Карахос можете да ги вземете в ръка, без да помръднат. Те ви гледат с огромните си очи, докато ги галите. После ги поставяте обратно в гнездото им, в клонките на храста, който са избрали близо до брега. Не помръдват, гледат ви, без да трепнат. Просто се доверяват на хората. И затова идват да ни търсят далече в морето.

Моята бяла морска лястовичка тръгва и отново се връща да обиколи яхтата. Връща се три пъти. После литва право на запад-северозапад, за да ми каже къде е Островът. Тази вечер ще спи при малките си. Аз също, може би утре…

 

 

Вятърът преминава в много силен шквал. Лягам на дрейф. Дъжд, какъвто може да се види само в тропиците. Сапунисвам се от главата до петите под водопадите, които се изливат от гика на грота. После лягам на палубата, за да дишам дъжда. Цялата ми кожа и цялото ми тяло тръпнат от удоволствие, а косата ми е сякаш тънка коприна под тази вода, дошла от небето.

Облакът отмина. Нещо малко, бледосиньо се появява на хоризонта на запад-северозапад.

Това е Островът…

С десетте си месеца море и бялата си морска лястовичка. Значи всичко е наред, така, както трябва да бъде.

Слънцето слиза да си почине след всичко, което ми даде. „Джошуа“ ще дрейфува с вятър отляво, за да стигне в края на нощта до самите коралови рифове.

 

 

Протокът между рифовете свети в белота. Той е тук, вече съвсем близо, с корали отдясно и отляво. А над коралите прозрачните гребени на дългите синьо-зелени вълни блестят под слънцето и бележат границата между океана и сушата. Между големите свободни простори на вятъра и на морето и другия свят, света на хората, в който ще се върна отново след десет месеца.

Светещият проток… бих искал да пълня очи с багрите на коралите, коралите в протоците са най-красиви, те се хранят едновременно от течението и от вълнението. Но след толкова време в открито море трябва да внимавам много и да мина точно по средата на протока, да гледам само ветрилата и средата на протока.

Рифът бучи много силно отдясно и отляво. После бучи отзад, протокът е преминат. Бученето на рифа е приятелско, казва ни „До скоро виждане“. Топлият пасат, който преведе „Джошуа“ до протока, през него и още по-далеч, чак до вътрешността на пристанището, си взема довиждане на свой ред. Тогава „Джошуа“ лавира под лекия ветрец от сушата. Търси тихо кътче, където ще може да спи спокойно, като чайка — малко изтощена, но така щастлива, че е кацнала сред другите птици от нейния вид, които ще бдят над съня й и ще я закрилят.

 

 

Пуснах котвата. Хвърлям въжето на кея. Разпознавам силуети на близки хора. После лица на приятели. Те стоят на групички, неподвижни, малко настрана от зяпачите…

Един ден, изследвайки атома, някой учен може би ще обясни радостта и спокойствието на духа с математически формули. Ще бъде интересно, но сигурно прекалено сложно. А може би чрез мисълта той рискува да унищожи нещо съществено. Предпочитам това, което казва Ромен Гари: „Онова, от което човек се нуждае най-много, е приятелството.“

— Как е, стари приятелю?…

— Добре, момчета…

— Не беше ли много тежко?…

— Не, хубаво е, че сте тук…

— Хубаво е, че дойде…

 

 

Никакъв звук.

Никакво движение.

Странно е… малко свръхестествено. Дори при пълно безветрие нещата говорят и си отговарят.

Изведнъж си спомням. „Джошуа“ е в Таити от тази сутрин.

Протягам се и чакам. Нещо огромно изпълва гърдите ми. Отново заспивам за малко. После ставам да си сваря кафе, както в морето.

Приятелите са си отишли, докато съм спал. Цяла вечер топлотата им беше с мене в каютата. Бъбрехме за дреболии. И за важни неща. Често задрямвах, но това не бе важно. Важното бе, че те бяха тук и че се чувствувахме добре заедно. Чудя се кога си е отишъл последният от тях. Мирише силно на тютюн.

Обичам този мирис на приятели и на тютюн.

 

 

Качвам се на палубата. Луната скоро ще залезе. Нощта е светла, звездите блещукат дружелюбно… „Ще бъдем тук, за да ти показваме пътя.“

Слушам. Бариерният риф бучи леко в далечината, заливан от голямата океанска вълна… „Тук съм, съвсем близо, никога няма да се променя.“

И „Джошуа“, неподвижна за първи път от толкова време, слуша небето, слуша морето.

 

 

Луната залязва. Градът е спокоен, спокоен. Две големи дървета са повалени на земята. Още дишат.

Само преди три години на кея живееха много дървета. Но сега на мястото на малкия спокоен път, който тук минава покрай морето, строят шосе с пет платна. И така, секат дърветата, които създаваха очарованието и нежността на пристанището.

 

 

Луната залезе. Спокойният град спи самотен и очаква деня. Един щурец свири съвсем близо в процепа на някаква скала.

Слушам. Цялото небе пее, а цялата земя си почива, защото щурецът е тук. Да можеше да се спаси щурчето…

Слушай, „Джошуа“… слушай щуреца!