Бернар Моатесие
Дългият път (14) (Сам между морето и небето)

14. По-големият брат

Индийският океан се показа благосклонен с много безветрия и топло слънце. Тасманийско море също. Ето че Тихият океан като че ли ще бъде същият, с дневни преходи от 120 до 150 мили.

Отдавна не съм вземал нито един риф. От цяла вечност не е имало бурен вятър. Вчера вятърът духаше със сила 5 бала, после спадна на 4, после на 3… и сега е точно 2. Но е попътен, това е най-важното.

 

 

80 мили, 20 мили… 63 мили, 55 мили, после 130 и 140 мили. Изведнъж вятърът задуха от изток, слабичък. Слава богу, обърна се от запад. Слънце, слънце!

 

 

Това хубаво лято и цялата тази небесна жарава, която стига може би далече на юг, ми вдъхват надежда, че по пътя ми няма да има айсберги.

Неизвестността ме безпокоеше малко и бях писал на петнадесетина стари „носхорновци“ за плаващите ледове, като ги молех да ми помогнат с личния си опит. „Освен откриването им с просто око, какви са признаците, сигнализиращи появата на айсберг в близост до яхтата Ви?“ Откакто започна ерата на радара, лоциите не изясняват достатъчно този въпрос, а в Париж нямах време да се ровя из архивите на старата флота.

Питах също кои бяха зоните, считани за най-опасни при едно плаване от запад на изток, като се има предвид, че тогава евентуалните ледове се намират подветрено на кораба и че вълнението не променя характера си, интересувах се често ли са срещали ледове във водите около Фолкландските острови, след преминаването край нос Хорн. Опасността от айсберги там е особено голяма, защото те понякога се придвижват далече на север, тласкани от течението. Всичките ми писма бяха изпратени наслуки, тъй като взех адресите от списъка на Дружеството на носхорновците.

Капитан Франсоа льо Бурде, когато познавах лично, ме успокои веднага. Връщаше се от едно събрание на носхорновци и никой от другарите му, които присъствували там, не бил срещал ледове по време на плаванията си. Самият той никога не ги бил виждал. Ледовете наистина съществуват и могат да бъдат смъртоносни… но не се срещат често, дори в много високите ширини, където са плавали някогашните големи ветроходи.

Един и същ отговор от петнадесетте носхорновци, на които писах — не били срещали ледове, с изключение на трима от тях, сред които и Жорж Обен, автор на „Отпечатъка на ветрилата“, любимата ми морска книга, заедно с книгата на Слокъм. Жорж Обен бил виждал айсберги на изток от Фолкландските острови, но не и на север.

Другите два положителни отговора бяха от капитан Франсиск льо Гоф (минал 7 пъти край нос Хорн) и капитан Пиер Стефан (11 пъти!), които били срещали ледове един-единствен път по време на многобройните си плавания във високите ширини.

Разказвайки ми за едно от пътуванията си до Чили, Франсиск льо Гоф ми пише:

„… През тези двадесетина дни, когато едва можахме да минем край нос Хорн и да стигнем достатъчно на запад, за да поемем на север, ние срещнахме многобройни ледове и райони с ледени блокове. Противно на ледовете на Нюфаундленд, които не се виждат нощем, тези от нос Хорн се виждаха много добре. Защо съществува такава разлика във видимостта? Предполагам, че тези ледове бяха образувани от морска вода с висока соленост, докато онези от Нюфаундленд сигурно произлизат от ледниците в Гренландия и са от сладка вода.

… След като дълго се борихме с вълните, стигнахме достатъчно на запад и плавайки под бомбрамсели, навлязохме в участък с мъгла. Тутакси бяхме заобиколени от множество малки ледени блокове. Вахтата веднага бе удвоена и няколко минути по-късно дежурният от носа съобщи за айсберги точно отпред. Капитанът нареди да се направи необходимата маневра и ние минахме на около миля край два истински плаващи острова, свързани с море от лед.

… Какво друго заключение може да се направи, освен че в близост до крайбрежните ледени грамади има множество малки ледени блокове. Ледени блокове, които невинаги са предвестник за близостта им, защото крайбрежните големи ледове се придвижват по-бързо и често оставят след себе си полета от ледени блокове…“

Препрочитам бавно петнадесетте писма. Тук имам време. Много от тях са хубави. Всички са насърчителни.

„… Тъй като съм почти сляп и едва виждам това, което пиша, моля за цялото Ви снизхождение относно несвързаните мисли в онова, което ще прочетете, тъй като Ви отговарям по реда на спомените си, много ясни въпреки моите осемдесет и осем години, но вече не мога да прочета отново написаното от мен…“

Спомените на този стар носхорновец са изпълнени с море и вятър. Има осем страници за тези неща в писмото на капитан Пиер Стефан, с всички пътища през Юга и единадесетте пъти нос Хорн в браздата му.

„… Малко източно от нос Хорн някои кораби са били обградени от плаващи ледове, откъснали се от ледените грамади по̀ на юг. Например хубавият тримачтов «Анто», носещ 3500 т товар, тръгнал от Нова Каледония петнадесет дни преди мене (тогава бях капитан на четиримачтовия 3800-тонен «Президент Феликс-Фор»), след като минал нос Хорн, трябва да е бил хванат от ледовете. Във всеки случай никога повече не го видяхме…

Единственият айсберг, който забелязах в Южния Атлантик, беше заседнал във Фолкландската плитчина, южно от островите. Видяхме го призори. Времето беше много благоприятно и наредих да минем на 2–3 мили от този огромен айсберг; това ни позволи да определим размерите му с помощта на секстанта: 80 м височина и от 850 до 900 м дължина. Беше великолепен, огромен и много лесно щяхме да се разбием в него, ако имаше мъгла. Не усетихме разлика в температурата, минавайки подветрено на този айсберг. Вярно е, че бяхме на разстояние от две мили…“

 

 

Слагам обратно писмата от носхорновците в същия голям подплатен плик. Не ми носят нищо особено от практическа гледна точка, но въпреки това ми дават много. А аз… дори не им отговорих през онзи нервен и неспокоен период на приготовленията ми. Не им благодарих и все пак писмата са тук, с пожеланията, с простичките насърчителни съвети на старите моряци, които знаят, че някои яхти минават винаги, а други — не. Къде ли са Бил Кинг, Найджъл, Лойк? Дори не слушам вече Би Би Си, няма смисъл. Нокс-Джонстън е може би от другата страна на нос Хорн, ако, разбира се, рибарите от Хобарт говореха за него. Сполука на всички, ако е истина, че не сме съвсем сами в тази игра.

 

 

Южният кръст е високо в небето, много по-високо, отколкото предполагах в началото, защото времето е хубаво и държа „Джошуа“ на немного висока ширина, около 48-ия паралел, почти на червената пунктирана линия, обозначаваща на картата границата на ледовете.

Ако годината бе обикновена, веднага бих се отправил на североизток след Нова Зеландия, за да стигна 40-ия паралел и да бъда далече от обичайните за високите ширини много силни бури, дори през лятото. После щях да следвам 40-тия паралел колкото се може по-дълго, преди да завия към нос Хорн. Но сега мисля, че сме облагодетелствувани от една изключителна година. Вярно е, че южното лято е в разгара си… но въпреки всичко времето е изненадващо за толкова висока ширина, с това тъй синьо небе и относително спокойното море, като изключим обичайната дълга вълна от югозапад, която отдавна вече напомня спокойното дихание на вселената.

Почти всички звезди се виждат в един или друг час на нощта, много ниско до хоризонта, въпреки пълнолунието. Често има облаци, но те са съвсем кръгли и немного големи, а перестите са малко, високо в небето. А откакто приближавам нос Лиуин, седмици наред не е имало ореол около слънцето.

 

 

Луната изгрява всяка нощ по-късно и всяка нощ мени формата си, става все по-малка и по-малка. Разбирам защо азиатските народи предпочитат да измерват времето с луната — тя се променя, отива си и после се връща. Тя помага да усетиш по-добре нещо неопределено, но мисля, че всички, които пътуват по море, предпочитат луната пред слънцето.

130 мили, 146, 148, 143, 149, 148. Нищо изумително, но плавам все така без рифовани ветрила, нощите ми са все така ясни и тогава правя няколко малки обиколки по палубата без мушама, небето все така не се мръщи, няма перести облаци като котешки мустаци и линията, нанесена върху глобуса от „Дамиен“, се удължава равномерно. Вече е почти до средата на Тихия океан, но морето все още е спокойно, капакът на каютата е почти винаги отворен, вътре всичко е съвсем сухо, рядко има пръски по палубата.

Преди три години, по същия път, но много по̀ на север, от 40-ия паралел нататък, капакът беше постоянно затворен и добре уплътнен с ивици хавлиена кърпа, за да не може ледената вода да нахлува под налягане. Беше нещо изключително, ако Франсоаз или аз излезехме да свършим нещо на палубата или просто да подишаме въздух, без да си сложим осигурителните колани. А колкото до слънчевите бани — дори и не мечтаехме за тях през този период от прехода Таити — Аликанте.

По време на сегашното плаване от нос Добра Надежда още не съм изпитвал нужда да се завързвам, освен когато от време на време вземах нощем по някой риф на стаксела в началото на Индийския океан. И тялото ми е преситено от слънце, загоряло както под пасатите.

Звуковото оформление на Таити — Аликанте беше постоянното бучене на морето през целия преход на Тихия океан. Мощно или едва доловимо бучене според времето. Но това бучене винаги се чуваше около нас, чак докато преминем нос Хорн, където мощното вълнение от запад се спира от Огнена земя. Тогава се изненадахме, че вече не чуваме този постоянен шум, наподобяващ търкаляне на малки камъчета от морето по брега.

 

 

Наистина годината е благоприятна, една от тези години, които сигурно не се срещат често по този път на Юга. Спомням си двойните вълнени къси чорапи, върху които надявахме найлонов плик, пристегнат в глезена с ластик, за да не измокрим скъпоценните си чорапи, като ходим по винаги влажния под на каютата. Вълнените ръкавици, които носехме вътре, ръкавиците с един пръст, кожените ръкавици за работа на палубата, напуканите ни пръсти, необходимите ботуши, скромното бельо, което сушахме всеки ден над примуса. Дори одеялата бяха кога повече, кога по-малко влажни, напоени от солта.

Сега… температурата в неотоплената каюта е 24° на обяд, 13° призори. Запасът ми от найлонови пликове е непокътнат, почти винаги съм бос, когато работя на палубата, а следобед често спя съвсем гол. И бельото е сухо както на тръгване.

В замяна на това хубавото време, което продължава повече от два месеца, сигурно е предизвикало по-ранно разчупване на ледовете на далечния юг и не бих се изненадал, ако науча, че тази година айсбергите са се качили над обичайната си граница. Във всеки случай не зная нищо с точност и все още мисля напосоки по стар навик, както често се случва, когато всичко е наред, и ми е достатъчно да продължа да дишам спокойно, отправяйки благодарност към небето за даровете му. Впрочем твърде е възможно разчупването на крайбрежните ледове, при което се откъсват айсбергите, да е свързано повече със земни трусове или бурни ветрове, отколкото със слънцето. Готово… ето ме отново отдаден на всякакви мисли! Но не с мъчително безпокойство, а напротив. Чувствувам се радостен, сякаш съм защитен с нещо, което витае във въздуха около мене и което наричам „по-голям брат“, както в Азия се наричат приятелите. Говоря му често, той не ми отговаря. Обаче смятам, че сме на едно мнение, но той сигурно има много работа с отстраняването на депресиите. Или може би смята, че трябва сам да намирам решението в тъй голямата си самота, изпълнена с толкова неща? Косата ми е пораснала много, покрива тила ми почти до раменете. Брадата ми също е станала толкова дълга, че всяка седмица трябва да я подрязвам около устата, за да мога да ям овесената каша, без да си омацам лицето. Последното ми цялостно къпане със сапун бе в една дъждовна буря в Черния котел, има месеци вече оттогава… въпреки това по кожата ми няма нито една пъпчица.

Разказват, че, незнайно кога, някакъв войнствен народ убивал всеки мъж от войската, заловен да се къпе, тъй като къпането погубвало мъжествеността. Веднъж един генерал бил хванат да се къпе в Ганг. Пред военния съвет се отървал in extremis^[1], уверявайки, че загубил халката на годеницата си и че един брамин му казал да я търси на това място. Накрая… маршалът си затворил очите, може би защото държал много на военачалника си, а може би защото следващата голяма битка нямало да бъде скоро и генералът щял да има време да възстанови мъжествеността си.

Бих искал да се изкъпя в Ганг… не за да се измия, нямам нужда, не, просто ей тъй.

 

 

„Джошуа“ е на половината път до нос Хорн. Средният денонощен преход не се променя. Вече пет дни поред преди обедното определяне правя йогийски упражнения напълно гол в кокпита. Чувствувам как слънцето прониква в мене и ми дава силата си. Когато няма слънце или е късно следобед, слагам пуловер и вълнен панталон. Тогава въздухът, който дишам, ми дава силата си.

Такова физическо и психическо равновесие след пет месеца по море ме учудва, когато гледам дългата крива, очертана на малкия глобус. Разбира се, на тръгване знаех, че е възможно. Всичко е възможно… това е въпрос на поведение спрямо нещата, въпрос на инстинктивно приспособяване. Но никога не бих повярвал, че ще мога да достигна такова блаженство на тялото и духа след пет месеца, прекарани в затворен кръг, с язва на стомаха, която влача от десет години.

Не успявам да се претегля, защото при западното вълнение, доста силно въпреки хубавото време, кантарът не показва точното тегло. Възможно е обаче да съм наддал едно кило от Тасмания насам. Рядко съм се радвал на толкова добро здраве. Язвата не ме мъчи от средата на Индийския океан, апетитът ми е чудесен.

Много екипажи са загивали от болести и скорбут по време на продължителните изследователски пътешествия през миналите векове, а други се връщали почти невредими (като тези на капитан Кук например) въпреки дългите месеци по море често при изключително трудни условия. Кук намерил начин да спре авитаминозата, задължавайки моряците да пият всеки ден нещо като бира, приготвена на борда от борови иглички, накиснати във вода.

Преди тръгването направих продължително посещение у Жан Риволие, главен лекар на френските полярни експедиции („Мисиите на Пол-Емил Виктор“^[2]). Практическият му опит е наистина проверен благодарение на експедициите му в Арктика и Антарктида, а и във високопланинските му експедиции. Бях записал най-важното от нашия разговор.

„При едно продължително плаване, каквото предвиждах, организмът се нуждае от максимум 3000 калории на ден. Някои хора ядат повече от останалите. Човек не трябва да противоречи нито на природата си, нито на навиците си.

Необходимо е храната да е богата на въглехидрати, протеини и мазнини. Въглехидратите (захар, житни растения, картофи, ориз) са полезни за набавянето на енергия. Протеините (меса, яйца, риби, някои богати на скорбяла храни, като соята) позволяват по-добро възстановяване след отслабване. Мазнините (животинските мазнини, растителни масла, масло) улесняват борбата срещу студа и също създават енергия.

Да се предпазваме от обезводняване на организма, което може да настъпи незабелязано и чиито последствия са сериозни. Няколко глътки морска вода доставят и минерални соли.

При хранене изключително с консерви не съществува никакъв риск от авитаминоза, при условие че се яде от всичко. Анализът на някои плодови и зеленчукови консерви често показва по-високо съдържание на витамини, отколкото в същите продукти, консумирани в прясно състояние в градски условия (когато тези пресни зеленчуци са стояли прекалено дълго на някоя витрина например). Големите драми в миналото са били свързани изключително с консумацията на сухи или солени продукти, без да има разнообразие.

Излишно е да се взимат допълнително синтетични витамини, но човек не трябва да се лишава от тях, ако това го успокоява психически. Във всеки случай хипервитаминозата, която се предизвиква от взимането на синтетични витамини като лекарства в по-големи дози от установения режим, не носи по-добри резултати, що се отнася до приспособяването на човека към студа, горещината, височината или физическото натоварване.“

И тъй, Жан Риволие ме успокои: достатъчно ще е да съм разумен и да си готвя вкусни и разнообразни ястия, без да се оставя да се плъзна по опасната наклонена плоскост на безразборното хранене, като например да ям прекалено често все едно и също нещо, да го приготвям по един и същи начин или въобще да не го приготвям.

Имам купища всякакви консерви, с които, ако се наложи, мога да издържа една година, в случай че загубя мачта, и да бъда независим и подготвен за всичко, ако злополука ме принуди да се добера до някой загубен атол без никакви запаси, освен кокосовите палми на дядо господ и морските таралежи от рифа (рибата в атолите е много често отровна). Наистина имам всичко необходимо на борда… освен умението да готвя. Винаги липсва нещо или пък има нещо излишно, но какво, никога не зная. Или имаш дарба, или нямаш. Аз нямам и готвенето ми напомня малко хубавата музика: способен съм да я оценя, да й се наслаждавам, но не и да я изпълнявам.

Едва от пет месеца съм в морето. Двадесет и осемте мъже от „Индюранс“ са били там цели единадесет месеца, когато е трябвало да напуснат кораба, смазан от ледовете в морето Уедъл. И в продължение на още десет месеца тези мъже са вървели пеша по крайбрежните ледове, влачейки две китобойни лодки сред ледените блокове^[3]. И двадесет и един месеца след вдигането на котвата всички се завърнаха невредими, имаше само един с измръзнал крак.

Като не броим малкото изключителни мъже в този екипаж, останалите сигурно са били обикновени хора. Но границите на човешката издръжливост са далече над онова, което човек мисли от пръв поглед. В Азия можах да видя какво съумяват да изтърпят кулите, които се трудят от сутрин до вечер и се поддържат само с малко ориз, сушена риба и бульон, където плуват няколко тревички.

 

 

Барометърът започва да пада. Небето е покрито с вълнообразни перести облаци. Горе вятърът е силен и линията на барографа е доста начупена. След двата месеца хубаво време това все някой ден трябваше да се случи въпреки закрилата на боговете. Морето все още е спокойно, но напомня за себе си с линията на барографа, изпълнена с нервни потрепвалия.

На палубата са взети всички необходими мерки: щормови кливер — 5 кв.м, един ред рифове на стаксела, два на грота, бизанът е рифован на последния ред. Смених флюгера, който използувам обикновено, с друг, наполовина по-малък, и промених курса на изток-североизток (почти североизток), за да се отдалеча едновременно от пътя на тази депресия и от границата на ледовете.

Може би ще има няколко дни и нощи на вътрешния рул, ако този бурен вятър се развихри истински. На два пъти ми се е налагало да стоя на руля в продължение на седемдесет и два часа: първия път на борда на „Мари-Терез“ в Малакския проток, за да се пазя от брега и рифовете, а втория път — на борда на „Мари-Терез II“ при преминаването край нос Добра Надежда. Там управлявах, заспивайки дълбоко в падината на вълната и събуждайки се точно преди всеки гребен, за да го посрещна с кърмата.

По време на продължителния бурен вятър при плаването Таити — Аликанте беше много изморително, защото не намерих веднага правилния ритъм и твърде рано стигнах до крайно изтощение.

Сега сигурно съм много по-добре подготвен да устоя на продължителната умора благодарение на йогийските упражнения, които правя всеки ден, след като в началото на Индийския океан се бях отпуснал опасно. Малко ми оставаше тогава да зарежа всичко и да се отправя към остров Мавриций. Мъчеше ме язвата. Не бях добре — нито физически, нито психически.

Година преди да тръгна, един приятел ми изпрати книгата „Йога за всички“ от Десмънд Дън, с писмо, в което се опитваше да ми обясни, че съм нервен и преуморен от европейския начин на живот. Йогизмът, с който се занимаваше от две години, възвърнал и неговото равновесие, и равновесието на жена му. Всичко, което ми казваше, беше вярно, знаех го. Дори го знаех отдавна…

Когато прелистих книгата за първи път в Индийския океан, видях, че от нея струят всички ценности на родната ми Азия, цялата мъдрост на древния Изток, и намерих някои от онези упражнения, които правя инстинктивно, като съм уморен, откакто се помня. Язвата престана да ме мъчи. И нямам вече лумбаго. Но най-вече намерих още нещо. Едно особено неопределимо блаженство. Някои го притежават може би по рождение или инстинктивно. Други могат да го срещнат някой ден по жизнения си път, никога не се знае, но това е без знамение. Важното е, че то съществува и с него нещата заемат естественото си място, равновесието си във вътрешния мир на човека.

 

 

Няма вече луна. Ще се върне след няколко дни, като усмивка, отначало плаха, после все по-широка.

Барометърът пада, но животът тече с нормалния си ход дори когато ни заплашва бурен вятър. Още колко ли време ще трае това спокойствие, което намерих в морето?

Любувам се на живота, на слънцето, облаците, морето, времето, което отминава и остава тук. Мисля понякога и за другия свят, света, който ми е вече чужд и който съм напуснал сякаш от векове. Този съвременен изкуствен свят, в който човек се превръща в машина за печелене на пари, за да удовлетворява лъжливи потребности, лъжливи радости.

 

 

Морето побеля от пяна, щом задуха бурният вятър. Свалих грота, след това бизана. „Джошуа“ лети в нощта под стаксела с един ред рифове и щормовия кливер, плъзгайки се от време на време по склона на вълните. Малкият флюгер се грижи за всичко, коригира внезапните остри отклонения, използува спокойствието на падините, за да вземе отново правилната посока.

Седя на стола във вътрешния команден пункт и гледам фосфоресциращата вода през люковете на купола, който ме предпазва от вълните и ме приближава до целта. Почти стигнах до завоя в моя път. Още от Индийския океан зная, че не ми се връща вече обратно.

Вътре бученето на морето е доста приглушено и ми казва куп неща. Неща от настоящето, от миналото, от бъдещето. Всичко е тук, в морето, и мисля, че радостта е най-висш израз на мисълта. Но зная, че истинският завой ще бъде след нос Хорн.

Ако все така издържам, ако „Джошуа“ продължава да издържа, тогава ще се опитаме да продължим. Да минем отново край нос Добра Надежда… нос Лиуин и Тасмания, и Нова Зеландия… да прекосим пак целия Индийски океан, целия Тихи океан… да хвърлим котва на Галапагоските острови, за да направим там спокойно равносметката си.

Сега също бих могъл да отида на Галапагоските острови, достатъчно е да завъртя румпела малко надясно, на север, съвсем близо са, бих могъл да стигна там за няколко седмици. Но за Галапагоските острови е прекалено рано, не съм намерил още наистина моя Ганг, ще се упреквам цял живот, ще бъде същото, както ако дори не бях опитал. Спомням си един малък храм, който открих в гората… не, нищо не си спомням, не трябва да си спомням вече за нищо.

И до нос Хорн не трябва да гледам нищо друго, освен моята яхта, малка бяло-червена планета, родена от простора, чистия въздух, звездите, облаците и свободата в най-дълбокия и най-естествения й смисъл. И да забравя Земята, безпощадните й градове, слепите й тълпи, жаждата й за съществуване, лишено от смисъл. Там… ако някой търговец можеше да угаси звездите, за да се виждат по-добре неоновите му реклами в нощта, може би щеше да го направи. Да забравя всичко.

Да живея единствено с морето и яхтата, единствено за морето и яхтата.