Бернар Моатесие
Дългият път (16) (Сам между морето и небето)

16. Една нощ…

Нощта е обвита в млечна пелена. Пълната луна се появява от време на време, когато булото на мъглата става по-прозрачно под слоестите облаци. Цялото море блести от зеленикавите фосфоресциращи петна. Бучи слабо, защото мъглата приглушава шума. А може би защото нос Хорн е вече много близо и движението на вторичните вълни не е същото, както в открито море.

От едната страна е Огнена земя, на безопасно разстояние, но вече достатъчно близо, за да не може никакво силно вълнение да дойде оттам. От другата е Греъмова земя с ледовитите си брегове, на 500 мили на юг-югоизток, много далече по моите мащаби, съвсем близо по тези на земното кълбо. И отпред — остров Хорн с други острови наоколо; те преграждат пътя на вълните, които могат да дойдат от изток.

Несъмнено това е причината, поради която морето бучи по-слабо въпреки вятъра и изненадващата височина на вълните във водите около нос Хорн. А пък и вятърът духа от северозапад, почти от север-северозапад.

Не е бурен вятър в истинския смисъл на думата, защото барометърът е почти неподвижен, макар и да пада леко. Обаче вятърът духа здравата със сила 7 бала и „Джошуа“ лети под бизана с взет долен ред рифове, грота с два реда рифове, стаксела с един ред и щормовия кливер с площ 5 кв.м. Движи се много бързо, лъкатушейки доста в бурното море. Но ми е трудно да се реша да намаля ветрилата, когато няма действителна опасност и когато ми се иска колкото се може по-бързо да се озова от другата страна.

По случайност успях да направя безупречно определяне сутринта. Слънцето дълго не искаше да се покаже, после за миг при преминаването на по-тънък слоест облак прояви невнимание и можах да снема мръсната му бледа мутра на хоризонта. Имах късмет и при второто определяне, само два часа по-късно. Два часа между две снемания не е най-доброто, но бях много доволен, защото при обедното определяне валеше и слънцето повече не се показа.

Надявам се да го зърна за мъничко утре сутринта, за да не ми се наложи да мина пипнешком между Диего Рамирес и нос Хорн. Много на север е Огнена земя, много на юг са рисковете от айсберги.

Вълнорезът бучи в облачната нощ. Трябва да се приближа до борда, за да го чуя добре. Обаче в каютата се чува навсякъде. Бучи много силно.

Слънцето залезе в двадесет часа според астрономическия ежегодник. Не го видях, защото е облачно. Но луната е тук, над слоестите облаци; тя осветява нощта. Още повече че далече на юг, в зоната на крайбрежните ледове, още е светло. Ако небето не беше облачно, отдясно щях да виждам хоризонта, целия бял благодарение на слънчевите лъчи, отразени от леда. Да плаваш в свободните канали сред крайбрежните ледове… Все пак щеше да ме е страх да отида толкова далеч в страната на белотата.

Точно след Нова Зеландия, когато времето беше толкова хубаво, често гледах нататък. Да завия, да видя, да почувствувам и бързо да се върна, преди да е станало късно, отнасяйки в себе си завинаги този бял сън, осеян със синкави айсберги.

Вече часове съм до мачтата, готов да сваля грота, с двата карабинера на осигурителния колан, закачени на две различни места. „Джошуа“ се носи по границата между прекаленото и недостатъчното, по това развълнувано море, покрито с дълги ивици белезникава пяна. И пак тази млечна нощ, която приглушава шума.

Вятърът се усилва до 8 бала. Много съм доволен, че сутринта смених кливера с щормовия кливер. Ако трябваше да правя сега тази смяна, щеше да ми е неприятно поради хиляди причини. Иска ми се да бъда спокоен и съм спокоен.

На палубата почти няма вода, като не броим пръските. Краката ми са на топло, удобно ми е с вълнените чорапи и ботушите. Същите ботуши, с които бях по време на Таити — Аликанте. Селски ботуши, чиито груби подметки нарязах с нож, за да не се плъзгат. Тази работа, която изисква повече търпение, отколкото сръчност, ми отне цял ден, но ботушите станаха чудесни, и тъй като са гумени, без подплата, могат да изсъхват отвътре и краката ми са на топло. Определено ги предпочитам пред истинските ми ботуши за море, които винаги са леко влажни, защото са подплатени.

От време на време свалям едната си ръкавица и я слагам, щом пръстите ми започват да вкочанясват от студ. После свалям вълнената си качулка и я слагам отново, когато ушите ми започват да горят. Тави вечер повече от всякога изпитвам органическа нужда да оставя част от тялото си в допир с външния свят, за да предусетя и опипам нещата, които живеят в дълбините на нощта. Очите, ушите, ръцете. Дори тилът. Ако можеше да се събуя бос… но не може.

Търся един мирис, мириса на ледниците и на водораслите на Огнена земя. Вдишвам нощта с всяка своя фибра и сякаш усещам нечии приятелски присъствия, приятели, които търсят този мирис заедно с мене. Но водораслите и ледниците са прекалено далече, на повече от 100 мили надясно.

Температурата е малко ниска за северозападен вятър през този сезон. Мисля, че сега вятърът духа от север към каналите на Патагония, като изстива при допира с ледената земя. И сигурно в открито море, под напора на западните ветрове, завива наляво, за да стане студен северозападен вятър, противно на всякаква явна причина. Това ще обясни защо този вятър е бурен, макар че не е истинският бурен вятър, щом налягането не е много ниско. Това ще обясни защо морето е сравнително спокойно, макар че вълните са изключително високи. Те връхлитат на големи маси, но не прекалено високи, не на тежки каскади, както би било при един истински бурен вятър. Ето защо има толкова малко вода на палубата, като не броим ледените пръски, които ме изтръгват от вцепенението.

Едно тъй силно вълнение предизвестява може би бурен западен вятър за утре или вдругиден. Трябва да се движа много бързо, да се опитам да стигна границата. Ако задуха вдругиден, ще съм защитен от нос Хорн, който ще разбие вълнението, защото „Джошуа“ ще е взела вече курс към Фолкландските острови в Атлантика. Но ако задуха утре, в местата с около 100 м дълбочина, където могат да се вдигнат огромни вълни както по крайбрежието ни, надявам се поне да има малко слънце преди Диего Рамирес, за да се насоча правилно, нито много далече, нито много близо. А дотогава… напред.

Долната част на стаксела е покрита с живи бисери. Те се издигат почти до едната трета от ветрилото, а после се стичат по дължината на рулото, образувано от рифа. Това е фосфоресцираща пяна, вдигната от вълнореза и разпръсната от веригата, която придържа бушприта. През деня, когато слънцето е от подходящата страна, щеше да има голяма хоризонтална дъга, разстлана на 15 м пред вълнореза. Нямаше да е по-красиво от хилядите зелени светила, които блестят в полумрака на южната нощ. И бушпритът е целият в бисери, по-блестящи от бисерите по стаксела, защото, боядисан в черно, той се откроява ясно на фона на светлата нощ.

Тук-таме големи колкото балон светлини се появяват в морето като огромни светулки с много силен блясък. Често ги виждах в зоната на пасатите и ги следях понякога повече от тридесет секунди, докато угаснат. Отначало ми изглеждаха като очи на странни животни, изскочили из дълбините. Хвърлях харпун от борда на втората ми „Мари-Терез“, разочарован и едновременно успокоен, че не изваждам гигантски калмар, захапал здраво края на харпуна ми.

Наближава полунощ. Не ми се спи. Стоя до гротмачтата. Усещам я да потръпва под ръката ми при усилването на вятъра. Все още може да се кара така…

Почти съм сигурен, че вятърът ще отслабне, защото обърна от север-северозапад, безспорно доказателство, че не е депресия. И все пак зная, че няма „безспорни доказателства“ във високите ширини. Доказателството идва после, когато всичко премине. И все още това не е доказателство.

Най-накрая се решавам да взема последния ред рифове на грота. Сега той е съвсем мъничък, с голямата цифра „2“ близо до гика. Чувствувам се по-добре, краката ми са по̀ на топло, отколкото преди десет минути.

Мачтата вече потрепва само когато стакселът задърпа при някой пристъп на вятъра. И дума не може да става да го рифовам на втория ред. Вторият ред на стаксела е само за време, когато вятърът е гибелен.

Ето го проясняването, което очаквах, без да смея да повярвам в него, от страх да не го урочасам. Проясняване във високите ширини! Идва като силна светлина. Небето се прояснява от вятъра, цялата му светлина залива яхтата и прогонва на югоизток последните слоести облаци заедно с мъглата под тях.

За няколко минути звездите отново обсипаха небето. Високо горе има много вятър и те блещукат силно. Но пред кръглата луна има малко перести облаци. Надявам се, че тя ще е тук и при преминаването край нос Хорн, утре на здрачаване, ако всичко върви добре. Сега тя е ниско, въпреки че току-що е минала максималната си височина, защото склонението й е северно, а ние сме на 56° южна ширина. Никога не съм виждал Южния кръст толкова високо, нито толкова блестящ. Двете малки мъглявини, разположени по продължение на най-дългото му разклонение, точно над полюса, ми напомнят два фосфоресциращи острова. Отляво — пълната луна, отдясно — отражението на крайбрежните ледове в южното небе и навсякъде наоколо — сребристият килим на морето, което леко се вълнува.

Огнените топки, които видях преди малко във вълните, сега, когато мъглата се вдигна, се различават на повече от сто метра. Това са струпвания от планктон, а не очи на гигантски калмари, някъде бях прочел това обяснение. Но сигурно никога няма да узная защо излъчват такава силна светлина, а после изведнъж угасват без видима причина. Бих искал „Джошуа“ да удари една от тях при сърфиране. Би се получил знаменит фойерверк в стаксела при тази скорост.

Полунощ мина. Вятърът не отслабва. Вълните са високи, много високи. Вероятно луната засилва впечатлението за височината им, защото оставя в сянка лицевата им страна, а тя е по-тъмна в сравнение с цялата белота, която ги заобикаля. Би трябвало да сваля остатъка от грота, а може би и стаксела. „Джошуа“ пак ще върви много добре и няма да прекрачи границата на прекаленото. Но пак има сърфирания, понякога изумителни, и лагът отбелязва вече 49 мили за шест часа. Максималната скорост за корпуса е надмината. И после, зная ли… да намаля ветрилата сега, не. Нещо би се прекъснало. Нос Хорн е съвсем близо, за да позволи да се намалят ветрилата, докато нещата все още вървят добре, дори ако не всичко е съвсем наред.

При всяка вълна бурните пристъпи на вятъра със сила 9 бала траят няколко секунди, по време на последната трета от челния склон на вълната. Тогава всичко наоколо побелява, по време на бурния пристъп яхтата качва с повече от 10° срещу вятъра и аз стискам по-силно фала на грота. Последната трета от челния склон на вълната поражда винаги пристъп на вятъра, който променя курса с около 10°, издува ветрилата докрай и предизвиква сърфиране. Ужасно ми се иска да отида до леера на бушприта… Не смея да отмина стаксела. Той бележи крайната граница на разума. Водата при сърфиране вече не е вода, а скала.

Вихрушките от пяна, вдигнати от вълнореза, летят няколко секунди пред корпуса. И така около въздушния поток от стаксела, откъм издутата му страна, се образува лека мъгла. Вихрушката продължава пътя си и яхтата се опитва да я догони. Понякога успява при сърфиране надолу по склона. Опасна игра, ужасно възбуждаща в този малко нереален свят. Опиянение от скоростта… та дори и повече.

Ушите ми горят. Слагам отново качулката си, а отгоре качулката на мушамата и ревът на морето се превръща в далечно бучене, както когато го слушаш в раковина.

Слушам, усещам, търся в невидимото. Приятна топлина се разлива по краката ми. Леко съм изненадан, но това вече отмина и ми спести всички усложнения с разкопчаването. Циповете и копчетата на панталона биха ми попречили да доловя нещо съществено.

Опипвам се да усетя дъха на леда и морските водорасли, които са нейде в мъглявата далечина. Добре зная, че от такова разстояние това е невъзможно, но имам нужда да потърся мириса им, за да надзърна по-далече от него.

Вихрушката от пяна минава по водата, покрай подветрения борд. Отначало конусообразна, тя прилича на малка вълничка в мига, когато водовъртежът при вълнореза я отклонява надясно. Нощта е толкова светла, че виждам как отново се изменя. „Джошуа“ полита след нея, сърфирайки, и в гонитбата на малкото привидение се отклонява много надясно. Отклонява се рязко… не качва, както би трябвало.

Бурен пристъп. Този път „Джошуа“ качва срещу вятъра с по-голям крен. Бушпритът потъва по време на диагоналното сърфиране и тежката вода бучи по палубата. Държа се здраво за щага на стаксела. Ботушите ми са подгизнали. Малкият флюгер е все още на мястото си, сигурно се е потопил в морето при накланянето, но не се е счупил. Изпращам му целувка.

Приближава доста висока вълна, съвсем светла на върха, тъмна долу… и врууу… килът почти не се отклонява през следващите двадесет-двадесет и пет метра. От двете страни на вълнореза се издига голяма струя, вдига се много високо и вятърът стоварва водните вихрушки върху стаксела и дори върху щормовия кливер.

Слушам. Едно зле насочено сърфиране в светлата нощ… и моята красива птица от носовете би продължила пътя си, придружавана от виденията от пяна и от красивите ветроходи, които минавали някога оттук, водени от някоя чайка или делфин. Още не зная какво бих предпочел, чайка или делфин?

„Джошуа“ лети към Хорн под блясъка на звездите и малко далечната нежност на луната. Бисерите се стичат по стаксела, приисква ти се да ги вземеш в ръка — истински скъпоценни камъни, които се запазват само в очите, а браздата се извива като огнен език, далече назад, чак до върха на стръмния склон на вълните.

Докрай рифованите ветрила се очертават в светлото небе на най-високата ширина, с луната, която огрява морето зад траверса. Бялото сияние на ледовете на юг. Големите зеленикави петна пяна по водата. Островърхите назъбени гребени на вълните, които скриват хоризонта, глухото бучене на вълнореза, който се бори и играе с морето.

Цялото море е бяло, цялото небе е бяло. Вече не зная добре докъде съм стигнал, зная единствено, че отдавна се носим отвъд границата на прекаленото. Но никога не съм чувствувал яхтата си тъй силна, никога тя не ми е давала толкова много.

Не съм свалял мушамата си от вчера сутринта, яката и ръкавите на пуловера ми са мокри, панталонът ми е подгизнал отвътре, а за вечеря излапах само две кутии сардела. Но не изпитвам никаква умора, никакво изтощение, както след дълго усилие при плуване духът започва да витае над тялото. Хиляда метра, хиляда и петстотин, две хиляди, две хиляди и петстотин… после загубваш броя и се движиш край нещо прозрачно, където плътта и всичко, което е вътре, се доближават, за да се докоснат заедно до други измерения. И тогава изчезват и въздухът, и водата, усилията и умората.

Спомените от детството прииждат на топли вълни, прогонвам ги лекичко, не му е сега времето. Връщат се, отиват си кротко, когато им казвам да ме оставят тази вечер сам с нос Хорн, пак се връщат да ме погалят с безкрайна нежност… продължителните скитания с братята ми, босоноги, в индокитайската гора за горски мед… ужилванията на пчелите… ловът с прашки… морето на Сиамския залив с изящните ни пироги… странно е, небето на Индокитай и небето на нос Хорн са тъй близо, че почти се докосват.

Леерът на бушприта изчезва целият под пръските при едно фантастично сърфиране, когато за миг луната спуска съвсем бледа дъга вляво от вълнореза. „Джошуа“ отскочи като лек швертбот и сякаш вълнорезът удари нещо твърдо, ако се съди по звука, който издаде. Свалям качулките си и слагам едната в предния джоб на мушамата си.

Въздухът е леден. Слушам. Чувствувам с всички сили и с яснота, която ме плаши, че трябва да намаля ветрилата, да забавя, да не сърфирам повече. И същевременно долавям у себе си нещо, което пее и което бих искал още да чувам, още по-далече, великата светла вълна, в която бих плавал цяла вечност. Да се върна при степса на мачтата… да се върна на всяка цена… да не си играя повече с виденията от пяна, с чайките и делфините… да се върна бързо при степса на мачтата, за да сваля грота и да държа здраво яхтата и разсъдъка си.