Бернар Моатесие
Дългият път (20) (Сам между морето и небето)

20. Завоят

Отново взех курс към Тихия океан… Миналата нощ бе мъчителна, чувствувах, че наистина се разболявам при мисълта да се върна в Европа. Бях физически изморен от нос Хорн, духом се плъзнах по същия наклон и не издържах, когато реших да се откажа.

Несъмнено имаше уважителни и сериозни причини. Но разумно ли е да се отправиш към мястото, където знаеш, че няма да намериш покой? Остров Света Елена или остров Възнесение, да… и нямаше да спра, щях да препускам през пасатите, щях да си кажа: „Наистина е прекалено глупаво, по-добре да направя малко усилие, да се опитам да спечеля наградата на «Сънди Таймс» и да потегля отново веднага след това…“ Познавам въртележката на живота!

Рисковано е да искам да достигна Таити без спиране. Но рискът ще бъде много по-голям на север. Колкото се приближавам, толкова повече ще се разболявам. Ако не издържа на физическото напрежение до Тихия океан, все ще има един Остров някъде.

Остров Мавриций… остров, пълен с приятели от Индийския океан, точно след нос Добра Надежда. Но ще издържа до Тихия океан, чувствувам, че мога и че си струва труда.

Майка ми… тя има толкова силен дух, толкова богат вътрешен живот! Зная, че няма да се тревожи и че ще я видя отново. Но може би не трябва да отивам толкова далече, до Галапагоските острови. Франсоаз и децата ми: и те също ще издържат.

Не мога да понасям повече фалшивите богове на Запада, дебнещи винаги като паяци, които изяждат черния ни дроб, изсмукват мозъка ни. Отправям обвинение срещу съвременния свят, той е Чудовището. Той унищожава земята ни, стъпква душите на хората.

— Обаче благодарение на нашия съвременен свят имаш хубава яхта с усъвършенствувани лебедки, тергалени ветрила, метален корпус, който е здрав, добре заварен, не пропуска вода и не ти създава неприятности.

— Вярно е, но заради съвременния свят, заради мнимата му „цивилизация“, заради мнимия му „прогрес“ бягам с хубавата си яхта.

— Е, добре, свободен си да „бягаш“, никой не ти пречи, тук всеки е свободен, стига да не притеснява другите.

— Свободен засега… но един ден вече никой няма да бъде свободен, ако нещата продължат по същата наклонена плоскост. Те са вече безчовечни. Тогава се появяват хора, които тръгват по моретата или по пътищата да търсят изгубената истина. Хора, които не могат или не искат повече, които са загубили и последната надежда. „Западната цивилизация“, станала почти изцяло технократна, вече не е цивилизация.

— Ако се вслушвахме в мнението на хора от твоя род, повече или по-малко голтаци, още да сме на велосипеда.

— Точно така, в градовете щяхме да караме велосипеди, нямаше да ги има хилядите коли с коравосърдечните хора, затворили се вътре съвсем сами, щяхме да срещаме момчета и момичета, хванати под ръка, щяхме да чуваме смехове, песни, да виждаме красотата по лицата, радостта и любовта щяха да се възродят навсякъде, птиците щяха да се върнат по малкото дървета, които останаха по улиците ни, и отново щяхме да посадим дърветата, убити от Чудовището. Тогава отново бихме почувствували истинските сенки, истинските багри и истинските звуци; градовете ни, а и хората, отново биха намерили душата си.

Зная много добре, че това не е мечта и че всичко хубаво и добро, което са направили хората, е изградено с мечтите им… Но там Чудовището е сменило хората и то мечтае вместо нас. Иска да ни накара да повярваме, че човекът е пъпът на света, че притежава всички права само защото е изобретил парната машина и още много машини, и че един ден ще отиде на звездите, но все пак трябва да побърза малко, за да изпревари бъдещата бомба.

Ала по този въпрос няма защо да се притесняваме, Чудовището е съгласно да бързаме… помага ни да бързаме… времето не стига… вече почти нямаме време… „Тичайте!… Тичайте!… Не се спирайте, особено пък за да мислите, аз, Чудовището, мисля вместо вас… тичайте към съдбата, която съм ви предначертал… тичайте, без да спирате, до края на пътя, където поставих Бомбата или пълното оскотяване на човечеството… почти сме стигнали, тичайте със затворени очи, по-лесно е, викайте всички заедно: Правда — Родина — Прогрес — Разум — Достойнство — Цивилизация… Какво! Ти не тичаш… разхождаш се с яхтата си, за да мислиш!… И смееш да протестираш в магнетофона си!… Казваш каквото ти е на сърцето… Почакай, бедни глупако, ще те сваля от яхтата в пламъци… онези, които се сърдят гласно, са много опасни за мене, трябва да им затворя устата… ако мнозина се сърдят, няма да мога вече да подкарвам по мое желание човешкия добитък, оглушен и ослепен от Гордостта, Глупостта и Подлостта… Бързам те да стигнат, доволни и блеещи, там, където ги водя…“

Силните чувства, които бушуваха в мене, се успокоиха през нощта. Гледам морето и то ми отговаря, че съм избегнал много голяма опасност. Не искам да вярвам много в чудесата… и все пак в живота стават чудеса. Ако времето се беше задържало лошо още няколко дни, с източни ветрове, сега щях да съм много на север и щях да продължавам на север, искрено да вярвам, че това е моята съдба. Да се оставя да бъда носен от пасатите като по леко течение без водовъртежи, без клопки. Да вярвам, че е правилно… и да греша. Съществените неща понякога се крепят на една нишка. Тогава може би не трябва да съдим хората, които се отказват, нито пък хората, които не се отказват. Поради същата причина… нишката на чудесата. За малко не се отказах. И все пак съм си същият — както преди, така и след това.

Бог е създал морето и го е направил синьо, за да ни е добре в него. И аз съм тук, спокоен, насочвам вълнореза на изток, а можех да държа курс на север и дълбоко в себе си да се терзая.

Времето е хубаво, браздата се стеле леко. Седнал съм по турски в кокпита, гледам морето и слушам мелодията, която водата пее край вълнореза. Виждам малка чайка, кацнала на коляното ми.

Не смея да помръдна, не смея да дишам от страх да не отлети и да не се върне повече. Тя цялата е бяла, почти прозрачна, с много големи черни очи и изящна човка. Не я видях да идва, не долових, че изпляска по-бързо с криле, когато кацаше. Тялото ми е голо под слънцето, обаче не я усещам на голото си коляно. Въобще не я усещам да тежи.

Бавно приближавам ръка. Тя ме гледа и приглажда перата си. Приближавам още ръката си. Тя престава да глади перата си и ме гледа без страх. А очите й сякаш ми говорят.

Приближавам още ръката си… и започвам да я галя лекичко по гърба, просто тъй. Тогава тя ми проговаря и в този миг аз разбирам, че това не е чудо, а нещо съвсем естествено. Разказва ми приказката за Хубавия ветроход, натоварен с човешки същества. Стотици, милиони човешки същества.

На тръгване ставало дума за дълго изследователско плаване. Хората искали да знаят откъде идват и къде отиват, Но напълно забравили защо са на този кораб. Тогава лека-полека напълнели, станали взискателни, животът на морето и на кораба вече не ги интересувал. Интересувало ги единствено собственото им удобство. Приели посредствеността и когато казвали „Това е животът“, се примирявали с безволието.

И капитанът се примирил, защото го било страх да не разсърди пътниците, като промени посоката, за да избегне непознатите скали, които инстинктивно усещал. Видимостта намалявала, вятърът се усилил. Хубавият ветроход продължавал в същата посока. Капитанът се надявал, че ще стане чудо, което ще успокои морето и ще му позволи да промени посоката, без да пречи на никого.

Слънцето се издигна в най-високата си точка. Отмина я, а аз все тъй не помръдвах. Сега моята чайка спи на коляното ми.

Отдавна я познавам. Това е Бялата морска лястовичка, тя живее по всички острови, където слънцето е богът на хората. Сутрин тръгва в морето и вечер винаги се връща на своя Остров. Значи достатъчно е да я следвам. Днес е дошла на повече от седемстотин мили, за да ме предупреди, а обикновено не се отдалечава на повече от тридесет-четиридесет мили. Напразно я търсих в Индийския океан, когато „Мари-Терез“ летеше към скалите. И през нощта загубих яхтата си.

Истината е, че спях в уютната си каюта следобеда, когато бялата морска лястовичка искаше да ми покаже Острова, скрит зад подводните скали.

После тя се събужда и ми разказва още за Хубавия ветроход, на който мнозина останали моряци. Те не носят ръкавици, за да усещат по-добре живота на въжетата и на ветрилата, ходят боси и запазват връзката с кораба си, толкова голям, толкова хубав, толкова висок, с мачти, които стигат чак горе, до небето. Те говорят малко, наблюдават времето, гадаят по звездите и по полета на чайките, разпознават знаците, които им правят делфините. И знаят, че техният Хубав ветроход лети към опасността.

Но те нямат достъп до руля, нито до нагелите, куп голтаци, държани на разстояние. Казват им, че миришат лошо, казват им да се измият. И мнозина са обесени, защото са се опитали да натегнат шкотите на задните ветрила и да отпуснат шкотите на предните, за да променят поне малко курса.

Капитанът чака чудото в бара или в салона. Прав е да вярва в чудеса… но е забравил, че едно чудо може да се роди единствено ако хората го сътворят сами, като вложат в него собствената си същност.

Необикновено лято за тези ширини, имам голям късмет от тръгването, случват ми се най-различни чудеса, сънувам живота си сред небесната светлина и слушам морето. Вече месеци наред сънувам живота си и все пак го живея истински.

Рисунка на автора.

Вятърът бе слаб още десет дни, понякога с продължителни безветрия, като изключим един умерено бурен вятър, който отначало посрещнах на дрейф, а после, когато отслабна, на бейдевинд. После имаше още безветрия и леки ветрове. Много често слънцето залязваше червено.

Дълго бъбрих с приятелите си. Няколко пълни касетки. Пълни с всякакви неща. Доброто и злото, бурните ветрове, залезите на слънцето, чайките, делфините, нос Хорн, самотата и любовта. Простите неща от морето, с които обхващам всички хора и отричам всичко. Без да отричам човека.

Може би още два дни и ще бъдем пред пристанището на Кейптаун с планината Табл, издигнала снага над нас. Слушам гласа, който пее при вълнореза. Друг глас бучи под сурдинка поради много лекото вълнение от югоизток, останало след последния бурен вятър. Не слушам гласа, който бучи, чувам само гласа, който пее като бистър поток покрай вълнореза, той е най-хубавият и най-истинският, избрах най-доброто.

Планината Табл се вижда в далечината, на около тридесет мили. Метеорологичната прогноза на радио Кейптаун съобщава за мъгла през нощта. Сега-засега небето е съвсем ясно, лекият юг-югоизточен ветрец скоро ще утихне напълно. Чувствувам, че през нощта ще задуха от северозапад, тогава ще се спусне мъглата.

Корморани и басанови пеликани се насочват към сушата. Ще стигнат гнездата си на залез-слънце и ще нахранят малките си. Мисля за моите деца. Зная, че ще разберат. Франсоаз съща. Аз съм тук, съвсем сам, с голямото нежно и топло спокойствие. Тук е и цялото човечество, приятелски настроено, в каютата, където малката лампа вече е запалена.

Всичко е наред. В себе си чувствувам голямо спокойствие, голяма сила. Свободен съм. Свободен както никога досега. Все пак съм свързан с всички, но сам срещу съдбата.

Развиделява се. Мъглата се вдигна. Къщите на Кейптаун се виждат добре, съвсем близо и тъй далече. Силни топли повеи, които идват от всички тези огнища, преминават през малкия залив. После лъхва студът, безразличието… после отново топлината. Като вълни.

Затварям отново пластмасовата туба. Вътре сложих касетките, десет 16-милиметрови цветни филма и две големи шепи фотоленти, сред които е и бордовият дневник. При нещастен случай издателят ми ще има всичко необходимо, за да напише книгата вместо мене. И семейството ми ще бъде осигурено.

Изведнъж се задава голямата топла вълна, залива ме и ме притиска с все сила. Изпитвам непреодолимо желание да спра в Кейптаун, да си почина два-три месеца в този тъй приятен яхтклуб, където вече бях в продължение на една година с Хенри. Да спра…

Много, много отдавна индианците убивали белите, които прониквали в горите им. Но белите трапери вървели все по-навътре в гората, въпреки че им било писано да паднат някой ден край някое дърво, пронизани от безшумни стрели. Някои били пощадени. Не знаели защо. Никой не знаел. Индианците ги оставяли да си отидат със скъпоценните кожи, които те идвали да търсят в пазвите на гората. Тогава хората говорели за чудо или за предателство.

А те не казвали нищо. Били се научили да мълчат и да слушат знаменията по тайните пътеки. Все пак понякога ги било страх да отиват много навътре. А гъвкавите им, безшумни стъпки ги отвеждали все по-навътре, дълбоко в горските дебри.

Разбира се, че ще продължа към Тихия океан. Вече не си спомням кой бе казал: „За човека има две ужасни неща, да не е осъществил мечтата си или да я е осъществил.“

Може би ще успея да надмина мечтата си, да проникна в нея, там, където се намира истината, единствената кожа, която е наистина скъпоценна, която стопля завинаги. Да я намеря или може би да не се върна повече.

Малкият катер пристига. Извиках го със слънчев лъч, отразен в огледалото от Тасмания. Отдалече мислех, че е черен, приближава се и виждам, че е син. Оставам в дрейф — ветрилата обратно натегнати и румпелът застопорен подветрено. Приготвям високоговорителя с батерии, за да помоля катера да не се доближава. Морето е гладко в залива… но ванта се къса лесно, ако я потъркаш о няколкотонен катер.

Хвърлям тубата. Един моряк я хваща във въздуха. Собственикът е корабен доставчик. Питам го дали може да занесе спешно пратката на френския консул. Обещава ми да го направи веднага. Питам го дали има новини за тези от „дългия път“. Отговаря ми, че четирима са се обадили. Но не знае имената им. Чул ли е да се говори за тримаран? Не знае. Боже мой, дано Найджъл…

Ето, вече свърши, катерът се връща към входа на пристанището. Френският консул ще изпрати тубата на издателя ми.

Пущам надветрените шкоти и взимам курс към един голям танкер в залива. Пляс!… точно насред мостика. Това послание, изпратено с прашката, е за Робърт от „Сънди Таймс“:

„Скъпи Робърт, минах край нос Хорн на 5 февруари, а сега е 18 март. Продължавам без спиране към тихоокеанските острови, защото в морето съм щастлив, а може би и за да спася душата си.“

Едва изпратих снаряда си и ето че ме обзема леко безпокойства. Ще разберат ли там? Някога имало една парола. Тя била: „Епикур.“ Стражата разбрала: „А бе, к…!“

Не се безпокойте, дори ако не разбирате много добре, не се безпокойте, не можете всички да разберете колко съм щастлив сега на бушприта, като гледам яхтата ми да лети с повече от 7 възла, с голяма дъга пред вълнореза, за да мине край нос Добра Надежда.

Преминах нос Добра Надежда сред шума на водата, шума на вятъра, песента на всички звезди, на всички слънца и на всички лунни светлини едновременно, сред битката и любовта на човека и яхтата със стария океан, по големите вълни, със знаменията, дошли от дълбините на дълбокото море.

От 25 март до 5 май 1969 г. С пунктир: първото плаване на „Джошуа“ от 21 октомври до 30 декември 1968 г.

Сушата се отдалечава. Сега това е приказка между „Джошуа“ и мене, между мене и небето, хубава приказка само за нас, голяма приказка за любовта, която не засяга вече другите.

Сушата е далече, далече, далече… по-далече от края на света. Хубава приказка само за нас сред шума на яхтата, която лети към хоризонта в шума на морето, в светлината на небето. Тогава вие там не се тревожете дори ако „Джошуа“ трябва да следва пътя си отвъд, далече отвъд носовете, водена от някоя чайка.

Но вие там, когато видите чайките, давайте им малко от вашата топлина, те имат нужда от нея. И вие също имате нужда от тях, те летят в морския вятър, а морският вятър винаги минава отново над земята.