Сара Уд
Заложница в пустинята (2)

Втора глава

Джоузеф се беше сгушил сънено в скута на шейха, а той му разказваше приказка. Вълшебна приказка, помисли с неодобрение Тифани, заслушана в гальовния, хипнотизиращ глас на Хасан.

— Наричат го Тави Атаир — говореше замечтано.

— Тави Атаир… — повтори Джоузеф в полудрямка. — Какво означава това, чичо?

— Изворът на птиците. Скоро сам ще го видиш. Скоро. Едва ще дочакам този ден, Джоузеф.

— Като начало трябва да сме сигурни, че няма някаква грешка! — намеси се рязко Тифани, но се почувства като полята с леден душ от тревожния и нещастен поглед на Джоузеф, комуто искаха да отнемат обожавания чичо. Колкото до Хасан, той вдигна глава и бе малко да се каже, че я поглъща с очи — откровено я разсъбличаше. Тифани му отправи унищожителен поглед.

— Няма грешка — отвърна невъзмутимо Хасан и съучастнически се усмихна на Джоузеф. — Не се безпокой. Разчитай на мен.

Нещо я преряза. Откъде накъде Хасан ще предлага на сина й обич! Не можеше да отрече, че той има по-голям чувствен заряд, отколкото повечето мъже носят у себе си. От друга страна, създава впечатление на роден водач. На човек, който се отличава от тълпата. Тя винаги се бе възхищавала на такава дарба. За нейно нещастие, Назим се оказа слабоволев зад привидната шумна напереност.

Доказваше мъжкото си превъзходство, като се опитваше да пречупи духа й. Затова вътрешната сила на шейха приятно я изненадваше.

— Много добре изглеждаш, мамо — обади се Джо. В погледа му се четеше молба и Тифани да хареса Хасан.

— Благодаря ти, скъпи. Ще отидеш ли долу при Майк да погледаш телевизия?

Джо кимна, сияещ от задоволство.

Хасан го вдигна на ръце. Жестът подразни Тифани. От години не се държеше с Джо като с бебе. Защо този човек си го позволяваше? Още по-тежко й стана от мисълта, че на Джо явно му доставяше удоволствие моментното връщане към детството. Повече му харесваше, отколкото да бъде голямо, разумно, здравомислещо момче.

Вечерта започна лошо още със самото излизане. След две-три пресечки стигнаха до площад, почти изцяло зает от най-огромната кола, която Тифани бе виждала през живота си — предълга лимузина, предназначена да угоди и на най-преситените собственици. Стисна папката със свои скици, която взе по настояване на Хасан, и си проправи път през тълпата, втренчена със страхопочитание в блестящото чудовище. Поруменяла от неудобство пред тази показност, Тифани стоеше мълчаливо, докато Хасан заповяда на струпалите се хора да направят път и й помогна да се качи. Дори мирише на пари, помисли горчиво. Вътре приличаше на атомна електроцентрала — мигащи лампички, циферблати, видеоекрани. Шофьорът потегли сред хор от възклицания. Колата плавно се отдалечи като огромен лешояд.

— Не е моя. На един приятел е — подхвърли шейхът, забелязал неодобрението на Тифани.

— Удивително е какъв лош вкус имат някои влиятелни хора — каза студено младата жена, изоставила всякаква вежливост.

— Той несъмнено е влиятелен — многозначително рече Хасан.

— И несъмнено е далеч от изискания вкус — изсумтя тя.

— Практичен е. Необходим му е подвижен офис — посочи й компютъра, факса и двата телефона.

— Учудвам се как понася раздялата, давайки ви да я ползвате? — не потисна хапливата си забележка Тифани. — Ще се чувства като сираче тази вечер без нея.

— Той вечеря със султана — сухо обясни шейхът.

— Поразена съм, че и вие не сте поканен!

— Бях поканен — погледна я иронично мъжът.

Лъже, разбира се! Тя се загледа през прозореца. Намираше се в незавидното положение да е длъжница на този човек и да е в неговата власт. След годините с Назим, когато бе безпомощно притисната в ъгъла от заплахите му, тя твърдо реши да поеме живота си в свои ръце. А сега братът на Назим — ако наистина му е брат — се появява с явното намерение да я принуди да играе по неговата свирка. Историята се повтаря, помисли мрачно. Погледна под око спътника си. В здрача се открояваха само ризата и бялото на очите, придавайки му твърде зловещ вид. Седеше с изправена глава, съсредоточил поглед напред, с лице, сякаш издялано от камък. Само от време на време устните му се изкривяваха в незабележима саркастична усмивка. Обаянието и непринуденият смях са били измамни. Той не я харесва и няма причина да харесва сина й. Защо тогава се появи в живота им? Само заради парите? Гордостта й пречеше да попита. Щеше да прозвучи като безпокойство или любопитство.

В ресторанта лично оберкелнерът пое връхната й дреха и ги отведе до малка интимна масичка, скрита зад естествена зеленина. Хасан го изчака да вземе поръчката.

— Напълно сте отдадена на работата си, нали?

Тифани повдигна рамене, като се стараеше да изглежда безразлична. Погледите им се срещнаха. Не можеше да сбърка горящото в очите му желание. За неин ужас коляното й случайно докосна крака му и предателска топлина разтопи хладното й спокойствие. Имаше необяснимото усещане за дебнеща я опасност, а в същото време се чувстваше като хипнотизирана от излъчваната мъжка страст, която я заливаше като порой.

— Аз мога да ви осигуря такъв успех, че няма да е нужно да се борите за работа — наведе се той към нея.

Интересно на каква цена? Очите му се плъзнаха по голите й рамене, със смразяваща ласка се спряха на гърдите й.

— Не мисля, че ми се налага да се боря. Поне що се отнася до работата ми. Тя е достатъчно добра, за да ми гарантира успех! — Подаде му папката. Той откъсна поглед от гърдите й и запрелиства скиците с присвити очи.

— Да, така е — каза без видимо въодушевление. — Ето договора за Оманския проект. Искам да се заемете лично. Подпишете!

Тифани едва не зяпна от изненада. Сърцето й бясно заблъска в гърдите. Изведнъж й се стори, че в ресторанта е непоносимо душно и горещо. Погледна объркано мъжа, но това, което прочете в очите му, само влоши положението. От тях струеше неприкрито плътско желание, от което бе невъзможно да се спаси. То я връхлиташе като летящ с пълна скорост влак. Пламъкът на свещта хвърляше неясни отблясъци по мургавата му кожа. Изваяната линия на носа, меката извивка на устните… всяка черта издаваше чувственост и страст. Съблазънта в очите му действаше като опиум. Тифани напразно призоваваше на помощ здравия си разум, за да я избави от това невероятно, нежелано привличане. Неочаквано се оказа надвесена над необятната пропаст на собствените си страсти и се уплаши, че тя ще погълне спокойния й подреден живот.

— Подпишете — с лека насмешка повтори той.

— Да подпиша ли? — трепна гласът й. Намръщи се и направи опит да се овладее. — Просто така?

— Не желаете ли тази работа? — попита иронично шейхът.

Тя яростно започна да реже пържолата. Преброи наум до десет.

— Зависи от цената — каза сухо.

— Одобрявам подхода ви. Знаете, че много силно желая едно нещо. Съзнавам, че мога да го получа срещу този договор, но ще е по-малко мъчително, ако се съгласите благоразумно да отстъпите.

— Нагъл негодник! — изсъска, побеляла от ярост Тифани. Безцеремонен мръсник! Иска я не само разпростряна върху леглото му, а и изпълнена с желание! — Изпитвам презрение към мъжете, които със сила се опитват да подчинят жените! — Тя стана и го изгледа отвисоко. — В моята страна това се нарича сексуален тормоз и се наказва от закона. Хайде, покажете на какво сте способен! — разтрепери се цяла, като си помисли как изградената от нея и Чарлз с такова усърдие дейност ще бъде пометена от този човек, само заради отвратителните му похотливи желания.

— Ще ми оспорите ли правото на настойник? — процеди през зъби шейхът.

Тифани изстина. Краката й се подкосиха и тя рухна обратно на стола. Бе онемяла от ужас. Той говореше сериозно. Страшно сериозно.

— Да оспорвам… какво?

Тя не се заблуждаваше. Знаеше, че не без причина Хасан ал Шариф изглежда така уверен в себе си.

— Родителските права — отвърна й с леден тон. — Върху Джоузеф.

— Джо? Но… О, Господи! Какво… Лошо ми е — прошепна и притисна пръсти към слепоочията си.

Шейхът стана, намокри салфетката с вода и разтри челото на младата жена. Тифани не беше на себе си. Жестоките му безмилостни очи изпепеляваха изтерзаната й душа. Защото си спомни. Назим бе споменал подобно нещо наскоро след раждането на Джоузеф. После често го повтаряше. В усилията си да я задържи той я заплашваше, че ще се върне в Риям и ще вземе детето. Родителските права в неговата страна почти винаги се присъждали на бащите. Възможно ли е брат му да направи същото? Може ли да предяви претенции върху сина й като най-близък роднина по мъжка линия? Буца заседна на гърлото й.

— Няма да ми отнемете Джо! — прошепна тя. — Не можете! Ние имаме английски паспорти. Освен това вие не сте ми дали никакво доказателство кой сте…

— Ето! — подаде й отривисто портфейла си.

Тя зарови с треперещи пръсти. Кредитни карти на името на Хасан ал Шариф, самолетни билети… и фотография на трима мъже — Назим, Хасан и по-възрастен мъж в средата, очевидно баща им.

— Джоузеф е мой син — изрече бавно.

— Да получа родителските права не представлява никаква трудност.

— С помощта на влиятелни приятели и благословията на султана?

— Не само. Вече имам достатъчно информация, която ви характеризира като недостойна за майка. Но… — Той здраво я стисна за китките, когато тя отвори уста да възрази. Зловещо ликуващият му поглед й подсказа, че страшното предстои. — Дошъл съм да си получа дълга.

Обзелата я паника поизбледня. Пари! Той очевидно е по-богат, отколкото човек може да си представи. Въпреки това си иска дадените на Назим тогава, в Турция, пари. Колко ли могат да бъдат? Тя вирна предизвикателно глава.

— Дръпнете се от мен — каза с ледено презрение. — Пуснете ме! От вашето докосване ми се повръща. Дайте ме под съд, ако трябва! Така ще опозорите името си — човек с вашето благосъстояние разорява майка вдовица и малолетния й син!

Той я изгледа леко изненадан, сякаш тайно й се възхити. После спокойно се върна на мястото си и се зае с вечерята. От време на време лукава усмивка се прокрадваше по устните му. Тифани се досети, че крие още някакъв коз. Неизвестността я измъчваше. Напрегнатото очакване се превърна в агония. Щеше да я изтезава безмилостно. Това явно му доставяше удоволствие.

— Имам някои сведения, които ще подложат на изпитание превъзходното ви английско самообладание — заговори той най-сетне. — Почти бях решил да ви заведа в хотелския си апартамент, за да поговорим на спокойствие, но реших, че е неразумно. И за двама ни… — Знойните му очи се спряха замислено върху й. Нейните бяха като късчета лед. — Това бе най-доброто, което можах да измисля — посочи той наоколо. — Готова ли сте?

— За всичко! — излъга тя с привидна твърдост. — Обяснете ми за въпросния заем.

— Чудесно! И така, когато Назим по онова време беше загазил в Турция и се свърза с мен, аз се възползвах от ситуацията.

— Не се и съмнявам!

В отговор получи смразяващ поглед.

— Уредих той, жена му и детето да напуснат тайно Турция в замяна на единственото ценно нещо, което той притежаваше.

— Закъснял сте, ако имате предвид онази пратка персийски килими. Те бяха продадени за погасяване на дългове — обясни отегчено Тифани. — Парите, които сте му дали на заем, за да се установим отново в Англия, скоро се стопиха.

— Това бяха много пари — намръщи се Хасан. — Нужно е необичайно разточителство, за да бъде похарчена такава сума.

— Нямам представа колко са били…

— Половин милион лири.

— Половин… — Тифани ахна. — Но аз не мога да ги върна! — простена отчаяно. — Нямам спестявания… в момента. Но ако ме оставите да работя по проекта, ще мога частично до ви ги изплатя. Мразя да съм задължена на когото и да било.

— Не ме разбрахте правилно. Не са килимите или парите това, което ми дължите.

Тифани почувства някаква промяна. Във въздуха бе надвиснало нещо злокобно. С трепереща ръка пое документа, който Хасан побутна към нея.

— Ако смятате да предявите претенции към тялото ми като средство за частично изплащане на дълга, знайте, че то не се наема или продава!

— Нямам претенции към тялото ви! — сряза я грубо.

Тя пламна. Беше си помислила…

— За каква ценност говорите? Назим не притежаваше нищо. Бяхме без пукната пара.

Шейхът я изгледа победоносно. Няколко непоносими мига мълча. Нарочно я измъчваше.

— За какво става дума? — извика тя отчаяно. — Говорете!

— Вашият син — рече той тихо.

— Синът ми?

— За да бъдем напълно точни от правна гледна точка, той не е ваш син. Той е мой. Искам да кажа, че той ми принадлежи. Назим ми го даде в залог, който губи в случай, че не изплати дълга си.

Тялото й се скова и изстина като на мъртвец.

— Той и не възнамеряваше да връща заема — продължи абсурдните си твърдения Хасан. — А за да бъда честен, аз на това и разчитах. Надявах се да установя контрол над Джоузеф.

— Контрол? — повтори втрещено Тифани.

— Да. За да го върна към истинската култура, към хората, които могат да го отгледат както подобава. Впоследствие обаче разбрах, че Назим не само не смята да изплати дълга, но и не възнамерява да ми даде сина си. Дълго време не предприемах нищо, като му давах възможност да премисли положението си и честно да се издължи.

— Бил е прав да не плаща този безчестен дълг! Синът ми не е вещ, която може да бъде залагана и разменяна като шепа монети!

Назим е бил по-недостойно и презряно същество, отколкото си е представяла. Както и неговият зъл, коравосърдечен брат.

— Някой трябваше да спаси детето от родителите му! — сряза я Хасан. — Съжалявам, че не съм го сторил по-рано. Отлагах поради смъртта на баща си. Трябваше да поема цялата империя на нашия бизнес в свои ръце. Баща ми я остави на мен, а не на първородния си син, макар да смяташе през цялото време, че Джоузеф е бъдещият наследник.

— Как ни открихте? — негодуващо попита Тифани.

— Чиста случайност. Попаднах на проектите ви за хотела и видях вашето име. Веднага се заех да изясня дали не сте съпругата на Назим и що за жена сте.

— И какво?

— Моите осведомители ми съобщиха, че брат ми е загинал в автомобилна катастрофа. Разказаха ми как живеете с Джоузеф — в мизерия, без постоянен дом, шляейки се из Европа и Турция като скитници.

— Пътувах там, където ме водеше работата ми! — кипна Тифани.

— Или вашите временни… спонсори? Мъжете, които ви даваха пари за разноските…

— Това са уважавани бизнесмени! — извика разгорещено тя. Лицето й пламна от безочливите му намеци. — Те, разбира се, плащаха…

— … за оказаните услуги — довърши той подигравателно. — Тази ваша работа сигурно ви изтощава с дългите часове, които й посвещавате. Научих, че често не се прибирате нощем.

— Вие сте ме следили? — извика възмутено Тифани.

— Да. И не ми хареса това, което научих. Не одобрявам поведението на жена, която харчи пари за скъпи тоалети, а синът й ходи с дрипи.

— Но това е нелепо! Работата ми изисква да съм прилично облечена и да изглеждам добре… Но защо, по дяволите, трябва да се оправдавам? — вбеси се Тифани.

— Тази вечер — продължи той неумолимо — подозренията ми за вашата непочтеност се потвърдиха, когато видях от спалнята ви да излиза мъж…

— За Бога! Майк и съпругата му са мои приятели и…

— Не зная. Не ви вярвам. Твърде много неща допринесоха за неблагоприятното впечатление, което си създадох за вас.

— И какво отношение има мнението ви за мен към това, което възнамерявате да предприемете? — въздъхна тежко Тифани.

— Реших, че съм длъжен да взема Джоузеф. Мястото му не е при вас. Той трябва да живее в родината на баща си, да бъде правилно възпитаван и да получи наследството си, когато навърши пълнолетие. — Хасан не сваляше поглед от Тифани и тя седеше като вцепенена. — Този документ — продължи той — ми дава правото да взема Джоузеф, когато пожелая. Той ми принадлежи. Баща му ми го е предоставил. По закон вие нямате никакви права в случая и ако решите да ми се противопоставите, ще направя живота ви непоносим. Няма да позволя моят племенник да расте в съборетина. Смятам да дам на Джоузеф бъдещето, за което той жадува. Ако го обичате поне малко, няма да се изпречвате на пътя му.

— И къде в тази схема се вмествам аз?

— Зависи. Мога да ви осигуря тук толкова работа, че…

— Почакайте! Вие взимате Джоузеф, а аз оставам тук, така ли? Това ли е вашият план? Наистина ли мислите, че ще се разделя с него?

— За пари и заради кариерата си ще го направите. Вие сте егоистка — заяви безцеремонно. — Не желая да влияете върху момчето. Той е на възраст, когато може да мине и без вас и се нуждае от мъжко обкръжение.

— Това е някакъв кошмар!

— Не мисля, че разбирате тежестта на положението си — с измамна любезност каза Хасан. — Що се отнася до законите в моята страна, аз имам неоспорими права върху Джоузеф. Особено при доказателствата, с които разполагам за вашата поквареност.

— Какви доказателства? — слиса се тя. — Присъствието на Майк в спалнята ми? Нали ви обясних…

— Фактът, че се прибирате вкъщи в ранните часове и изглеждате така, сякаш сте прекарали тежка нощ в нечие легло…

— Каква нелепост! Вашият доносник не си е свършил добре работата! Понякога се случва да остана в офиса до късно през нощта! Налага се да работя и да печеля достатъчно, за да осигуря на сина си добро образование! Джоузеф не страда от закъсненията ми — той спи. За него се грижат добре. На Майк и Манди може напълно да се разчита, а и те имат нужда от пари, както и… О, по дяволите! Аз правя всичко за него!

Хасан равнодушно сви рамене.

— Дори ако успеете да докажете това, аз ще окажа натиск по друг начин. Мога да се позова на заема. Вие не сте в състояние да го изплатите и ще отидете в затвора. Няма да има кой да се грижи Джоузеф и, естествено, с всички други доказателства за вашата родителска непригодност, на мен ще бъде поверено попечителството като роднина, който може да му осигури безкрайно по-добър живот, а не бедняшко съществуване. Обзалагам се, че ще загубите.

Тя го гледаше ужасена.

— Вие… вие сте изверг!

Очите му блеснаха убийствено.

— Кълна се във всяка своя капка кръв, във всеки удар на сърцето си, че няма да позволя Джоузеф да остане при вас! Ще го имам по един или друг начин!

За момент Тифани остана безмълвна. Той я гледаше със смазващо презрение. Намерението му да й отнеме сина бе напълно сериозно. Достатъчно я мразеше, за да го направи.

— Няма да допусна да ни разделите. И дума не може да става. Не можете — промълви, а очите й се напълниха със сълзи. Хасан се намръщи и разсеяно разрови с вилица в чинията, сякаш обсъждаха притежаването на куче, а не собствения й син. — Аз го обичам! — простена тя. — Той е единственото, което имам на този свят…

— Имате своята кариера.

— О, Господи! Без Джоузеф всичко губи смисъл. — В миг като че ли зърна искрица надежда. Хасан сякаш се поколеба. — Моля ви! Оставете ни сами да уреждаме живота си! През цялото това време сте се справяли и без Джоузеф. Можете и сам да продължите бизнеса. Представете си, че ние не съществуваме. Някой ден ще имате свои синове. Нас не ни интересува наследството. Обичам сина си и по-скоро ще умра, отколкото да позволя да го откъснат от мен и да го наранят по какъвто и да било начин. Та той е дете, за Бога! Ще го браня, независимо от заплахите ви! — завърши с разпален жест.

Хасан пресрещна ръката й във въздуха.

— Колко сте страстна! — промърмори той и очите му отново алчно блеснаха. — Цялото ви тяло е един порив. Да се ожени за вас беше единственото умно нещо, което Назим е направил през живота си. Вие сте най-красивата жена, която съм срещал. И толкова чувствена, че сте непоносимо предизвикателство… — Той бавно целуна ръката й, изгаряйки я с устни. — Вие сте грациозна като сърна и съблазнителна като нимфа. Жена от моите сънища.

— Моля ви… — простена Тифани. Не можеше да издържи такава жестокост. Прелъстяване, изпълнено с презрение и подигравка. — Оставете ме на мира!

Той се изсмя цинично.

— Проявете здрав разум! Джоузеф ще бъде богат. Няма да гладува и да живее в съборетина. Ще се радва на по-добри грижи при мен, отколкото при работещата си майка, която отсъства по цял ден и половината нощ и не може дори да го облече прилично. Ще му откажете ли едно блестящо бъдеще? Ще му откажете ли възможността да язди, да кара ски, яхта, дори свой собствен самолет? Какво право имате да го обричате на живот в мизерия и лишения? Как, мислите, ще се чувства, когато знае какви възможности му се предоставят, стига да поиска?

— Вие няма да му кажете! — извика тя разгорещено.

— Защо не? Той има право да знае. Става дума за неговия живот, който вие искате да опропастите.

— Господи, как ви ненавиждам! — изкриви се лицето й от омраза.

— Това е разбираемо. — Той насмешливо повдигна вежди, после се наведе напред. — Имам законно право върху Джоузеф и достатъчно влияние, за да го получа. Ако желаете, ще се срещнем и пред международен съд — ще призова лица, които ще свидетелстват, че са ваши любовници, ще посоча неизплатения дълг, ще се позова на вашето прахосничество, от което Назим се е оплаквал и което ви е довело тримата до просешка тояга. Ще покажа писмото му до мен, в което казва, че сте го изнудили да се ожени за вас заради бременността и че сте настоявали да продължите кариерата си, независимо от раждането на детето. Всичко това е вярно, нали?

Тифани го гледаше потресена. Как преиначава нещата! Тя беше жертва на Назим — наивна осемнайсетгодишна девойка.

— Не всичко…

— Негодница! — изсъска той насреща й. — Колкото по-бързо изтръгна Джоузеф от ръцете ви, толкова по-добре!

— Фактите са изопачени! Аз не съм такава, каквато ме представяте! Не можете да постъпите така! Джоузеф е свикнал с училището…

— Децата бързо се приспособяват, ако получат достатъчно обич — шибна я той безмилостно.

Тя стисна очи, за да не вижда суровото му жестоко лице. Той беше безпощаден. Искаше да откъсне част от собствената й плът и щеше да помете всяка пречка от пътя си. В надвисналото напрегнато мълчание Тифани се опита да разсъждава трезво. В душата й цареше такъв смут, че това трудно й се удаваше. Не можеше да прецени дали Хасан има неопровержими доказателства срещу нея, или не. Не познаваше добре арабските закони. Знаеше, че облагодетелстват мъжете, които играят голяма роля в отглеждането на синовете си. Но ще бъде ли взет под внимание от английските закони фактът, че Назим всъщност е дал в залог сина си? Боже мой! Как е могъл да го направи?

— Няма да ви дам детето си — прошепна едва чуто. — Ако настоявате и търсите правата си, ще водим битка.

— Готова сте да се погубите, за да го задържите? — попита я тихо. — Да обърнете гръб на богатството? — Той като че ли затаи дъх, докато чуе отговора й.

— Не съм покварена и правя всичко, което е по силите ми, за да се грижа за него. Нека съдът вземе решение!

Хасан не промени безстрастния си израз. Разклащаше виното в чашата и сякаш бързо обмисляше нещо.

— Разбирам — проточи. — И съм учуден. Не успях да ви убедя, че действам в интерес на Джоузеф. Жалко, че така приемате нещата! — разтвори той безпомощно ръце и в душата й отново се прокрадна надежда. Невероятно! Тя спечели! Той се предава! Цялата му ярост и непреклонност са били, за да я сплашат. Хасан въздъхна. — Възхищавам се на вашата сила. Изглежда, ме победихте.

— Какво… Какво смятате да правите? — попита го тревожно.

— Какво мога да направя? Нима ще се захвана със съдебен процес, който може да се проточи с години? Това ще е болезнено за племенника ми, а за вас няма да е трудно да го настроите срещу мен. Той ще ме намрази, ако притеснявам майка му. Това би било глупаво, нали?

— Да… — отвърна тя неуверено. Все пак се беше заклел, че няма да се спре пред нищо… — Предполагам, че сте твърде благоразумен, за да постъпите така.

— Добре. Това е! — приключи той. В гласа му звучеше искрено съжаление. — Трябва да се връщам в Риям. Но… Длъжен съм да обезпеча материално Джоузеф.

— Няма да приема никакви пари от вас! — вирна гордо глава Тифани.

— Глупава жена! — стрелна я ядно с поглед, после вдигна рамене. — В такъв случай си ги спечелете сама! — Подписа се върху договора за Оманския проект и го побутна към нея. — Ще се погрижа на летището да ви чака билет за утре следобед. Ще летите до крайбрежието и ще огледате мястото.

— Защо? — попита го с разширени от недоумение очи.

— Въпреки всичко, имам нужда от дизайнер. Защо да не сте вие? Уредете сделката с моя адвокат. Можете да останете в комплекса, да огледате, да почувствате атмосферата. Искам да прекарате там десет дни и да се върнете с готов проект. Ако се справите добре, бъдещето ви е осигурено без всякаква по-нататъшна намеса от моя страна.

— А ако откажа? — намръщи се тя. — Ако не желая да имам нищо общо с вас?

— В случай, че постъпите така налудничаво и умишлено откажете да предприемете стъпки за осигуряване на по-сносен живот за Джоузеф, то тогава ще направя всичко възможно, за да ви съсипя! Ще се постарая да ви бъдат отказвани всякакви поръчки, както стана с Палм Сендс!

— Непочтен долен подлец! — заискриха от омраза очите й. — Ето, значи, чие дело са били провалените сделки! Стегнал сте финансов обръч около мен! Колко ниско можете да паднете?

— Много ниско — усмихна й се цинично. — Толкова ниско, колкото ми се наложи. Вижте размера на сумата, която ще ви бъде заплатена.

Тифани хвърли поглед към числото. Беше фантастично.

— Е? — изсумтя Хасан.

Последва тежка въздишка. С тези пари би могла да си осигури спокоен живот. Но… той отново й оказваше натиск. Принуждаваше я да му се подчини. Искаше да въстане срещу заповедническото му държане, но щеше да е глупаво да отказва подобно изгодно предложение. Засега то бе единственият начин да се задържи на повърхността и да преживее този страшен кошмар. В противен случай, мислеше си отчаяно, той ще продължи своето коварно отмъщение.

— Как да съм сигурна, че това е истина?

— Проверете утре сутринта в посолството на Оман. Там ще гарантират за проекта и за мен.

— Защо ми помагате? — попита със съмнение Тифани. Предугаждаше някаква уловка, но не можеше да я разгадае.

— Не на вас. Помагам на Джоузеф. Той е кръв от моята кръв.

— Не мога просто така да скоча, да си стегна куфара и да замина за десет дни! — сви устни тя. — Трябва да помисля за Джо. Нужно ми е малко време, за да…

— Не! Тръгвате утре вечер или изобщо не тръгвате! Такива са условията ми. Обяснете му колко е важно това за вас.

Тя се колебаеше, но бе склонна да приеме. Изкушението бе силно и откриваше големи възможности. Всичко, заради което бе работила така усилено, лежеше в ръцете й. Би могла да провери в посолството дали комплексът наистина съществува.

— Искате безпрекословното ми подчинение, така ли?

— Нима искам толкова много? Трябва да спася част от гордостта си, след като се връщам вкъщи без своя племенник.

Тифани усети, че не е очаквал провал на мисията си. Въобразявал си е, че ще му отстъпи правата върху детето, съблазнена от перспективата за много пари. Но кой, все пак, ще се грижи за Джоузеф, докато тя отсъства? Почти веднага й хрумна, че горещото му желание да остане на пълен пансион може да се осъществи. Джо ще пощурее от радост. Ще бъде в своя среда, сред приятели, за него ще полагат грижи, а тя ще може да се съсредоточи върху предстоящата работа. Изправи се бързо, без да е докоснала храната. Не бе в състояние да поеме нищо. Стомахът й се преобръщаше всеки път, когато Хасан й сервираше ужасяващите си разкрития.

— Приемам — каза с ледено спокойствие. — Не си правете труд да ме изпращате до вкъщи с онзи помпозен куп метал отвън. Ще взема такси. Ще отсъствам десет дни и трябва да поговоря с Джоузеф, както и да уредя някои неща. Вие се връщате тази вечер, нали? — порази я внезапно подозрение. — Няма да чакате, докато аз напусна страната, а после да дебнете Джоузеф, за да го отвлечете?

Той занемя от обида, стана и я изгледа яростно.

— Казах ви — заминавам! Кълна се, че и през ум не ми минава да дебна Джоузеф и да му причиня каквото и да е било страдание! Не съм безразличен към неговото благополучие, за разлика от вас!

Това донякъде я успокои, макар на излизане от ресторанта да усети пронизващия поглед на Хасан и съмненията отново да нахлуха в душата й. Питаше се дали в крайна сметка постъпва правилно.