Сара Уд
Заложница в пустинята

Първа глава

Тифани едва не изпусна топа коприна. Постави го внимателно върху масата и бавно се обърна към съдружника си. Гласът й потрепваше.

— Отказали са поръчката от Палм Сендс?! Чарли, но това е ужасно. Това е вторият анулиран договор! Какво става? Да не би мафията да е завладяла Оман?

Чарли не успя да отговори, защото в този миг звънна телефонът. Тифани вдигна слушалката.

— Тук е шейх Хасан — с необичайно кротък гласец съобщи секретарката Лейъни. — Казва, че иска да обсъдите някакъв важен проект.

Двамата се спогледаха. Нямаха уговорена среща, но това всъщност не бе рядкост. Ако се окажеше обещаващ клиент…

— Моля те, покажи на шейха някои от нашите образци — каза Тифани. — И му предай, че с удоволствие ще го приемем след пет минути.

Остави слушалката и свъсила замислено вежди се загледа в плискащите се под прозореца води на Оманския залив.

— Изглежда ще си имаме работа с още един шейх, страдащ от мания за преследване, който не се представя с пълното си име — каза с въздишка. — Отново тълпа телохранители със сърбящи ги да натиснат спусъка пръсти.

— А най-окаяният между тях, който лъска кобура и защитната жилетка на шейха, може да плати по едно питие на целия бар — подметна злобно Чарли.

— Ако има дворец тук, в Сеиб, и иска да го обзаведе, то може да се накичи с десет пистолета и да влезе през вратата яхнал арабски жребец — отвърна Тифани. — След този провал с Палм Сендс имаме нужда от хубава, тлъста поръчка.

— Невероятно е как ненадейно бе анулиран договорът — поклати озадачено глава Чарлз. — Сякаш се е пуснал слух, че сме мошеници. Няма нещо в миналото ти, от което да се срамуваш, нали?

— На двайсет и шест годишна възраст?! Много неща, разбира се! — въздъхна Тифани. — Нима някой няма? Но нищо, което да обяснява защо такива две доходни сделки ни се изплъзнаха.

— Ще разберем причината — уверено рече Чарлз. — Дай да постелем междувременно червения килим, да си лъснем зъбите и да направим дяволски добро впечатление на шейха — засмя се Чарлз и й подаде сакото на елегантния бледосин костюм.

Тифани се облече. Погледът й се спря върху сребърните отблясъци долу в залива. Разтоварваха риболовен кораб, завърнал се след ранен утринен курс у дома. У дома… За нея това беше мястото, където можеше да си намери работа. Може би най-после именно тук тя и осемгодишният й син Джоузеф ще се установят и заживеят спокойно. При положение че „Ориент интериор“ получи достатъчно поръчки. Тифани припряно се зае да оправи и бездруго безупречната си външност. Разреса дългата си коса с цвят на пчелен мед и със сръчни и грациозни движения я нави в стегнат на тила кок. Положението бе обезпокоително. След шест месеца работа двамата с Чарлз вече привършваха ангажимента си по вътрешното оформление на хотела, където беше и временният им офис. Нямаха бъдещи поръчки, освен двата големи договора за следващата година, които бяха анулирани. Нямаше да им стигнат парите, за да покрият направените разходи. Ако в най-скоро време не се появеше някоя поръчка, щяха да се провалят. Тук репутацията бе всичко.

— Готова ли си?

Тифани опита да си придаде вид на безукорна английска дама — сдържана, спокойна, недосегаема. Кимна и в същия миг на вратата се почука и в стаята пристъпи Лейъни. Изглеждаше много развълнувана.

— Той губи търпение — каза тревожно. — Ходи насам-натам и става все по-сърдит. Гледа убийствено. Може ли да му кажа, че сте готови?

— Покани го, Лейъни — обади се Чарлз и погледна въпросително към Тифани. — Явно ни се е паднал високомерен тип.

— През цялото време ще си повтарям, че ни заплашва просия и кредиторите чукат на вратата — отвърна тя мрачно. Не й се нравеха самоуверени мъже. Напомняха й за нейния покоен съпруг — Назим.

Лейъни смутено въведе арабина. Той стоеше невъзмутимо сред обзаведената с показна екзотичност стая, пълна с огледала, изобилстваща от ориенталско жълто и алено, позлата и мрамор. Тифани внимателно огледа шейха. Оцени по достойнство италианския костюм ръчна изработка. Стоеше като излят. Не ще и дума — майсторска работа. Сигурно са били нужни десетина проби, за да приляга така добре върху широкоплещестото му стройно тяло. Тя изкриви устни в незабележима усмивка. Гледаше отвисоко и създаваше впечатление за сила и властност. Чарлз избърза да го посрещне с протегната ръка, но шейхът стоеше като вкопан и само черните му блестящи очи обхождаха стаята. Суровото му лице бе напълно безизразно. После стресна Тифани с бързата си енергична крачка и прикования в Чарлз поглед.

— Шейх Хасан? Радвам се да се запознаем! — каза сърдечно Чарлз. — Аз съм Чарлз Портър, главен дизайнер на „Ориент интериор“.

— Приятно ми е — измърмори шейхът.

Яркото слънце, промъкващо се през каменната ажурна плетеница на прозореца, хвърляше отблясъци върху лъскавата му синьо-черна коса. Той обърна гръб на Чарлз и се насочи към Тифани по същия внезапен и поривист начин, който издаваше неудържима енергичност. Тя доби усещането, че шейхът е човек, свикнал повече с буйния галоп в пустинята, отколкото с ограниченото пространство на затворените помещения.

— Казвам се Тифани Шариф — представи му се с хладна усмивка, — съдружничка на господин Портър и помощник дизайнер.

Той със замах пое малката й длан в твърдата си като закалена стомана ръка. Това за миг я извади от равновесие и тя залитна към него. В очите й блеснаха мълнии. Поразена разбра, че го е направил преднамерено. Отвратителен номер на чувство за превъзходство. Тифани изразително сведе поглед към дългите му мургави пръсти. Мъжът не пусна ръката й. Властното му присъствие запълни разстоянието помежду им и младата жена осезаемо почувства опасната му близост. Смущаваше я напиращата му страстна жизненост, от която лъхаше непоносимо господство.

Погледът й ясно подсказваше, че е раздразнена от властното му държание. Той обаче не обърна внимание на посланието в очите й.

— Името ми е Хасан. Шейх Хасан. Приятно ми е. Много ми е приятно!

Тифани присви очи. Имаше нещо странно зловещо в начина, по който произнесе думите. Някаква скрита заплаха. Младата жена бе обзета от неясно чувство на тревога.

— Какво силно ръкостискане — отбеляза тя, като се надяваше, че мразовитата нотка в гласа й ще го накара да я пусне.

— Аз обяздвам коне. Своенравни коне. Нужна е сила, за да се укроти непокорното животно и да му се покаже кой е неговият господар — отвърна безцеремонно.

Тифани долови двусмислието на думите, ала не бе в състояние да му даде словесен отпор!

— Колко вълнуващо! — пророни младата жена.

— Още по-вълнуващо е накрая, когато с най-малко движение на тялото си, постигам пълно подчинение. — В гласа му отново се долавяше заплаха.

Бушувайки вътрешно, Тифани си наложи да кимне с възхищение. А как й се искаше да уязви самодоволството му!

— Вие сте вторият жокей, с когото се запознавам. Първият го отстраниха, защото използваше камшик.

Арабинът заплашително пое въздух и най-после пусна ръката й. Тифани сведе поглед. Гневът му я стресна. Връхлетя я ледена вълна на страх, която извади на повърхността спомена за едно насилие. Мразеше шейха. Мразеше го, че й припомни ужаса на забравеното.

— Седнете, моля — припряно се обади Чарлз. — От далеч ли идвате?

Шейх Хасан се отправи към канапето, тапицирано в ориенталски стил със златиста дамаска.

— От Ню Йорк. Пристигнах тази сутрин.

Тифани неволно го погледна с възхищение. Изобщо не изглеждаше уморен. Обветреното му лице и присвитите очи бяха внесли в парниковата атмосфера на офиса усещане за външния свят — за безводната и сурова земя, изпепелена от жестокото слънце.

— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? — попита тя любезно. — Кафе или сок?

— Голямо чисто уиски, ако имате.

Тифани премига, но отиде до шкафа, където тайно пазеха алкохолни напитки за посетителите си от Европа. Десет часа сутринта, а той вече се нуждае от питие!

— Самолетът закъсня — обясни шейхът, като я следеше с ироничен поглед. — Тялото ми казва, че е късна вечер и предявява привичните си желания.

Тя му подаде чашата. Стараеше се да запази равнодушен израз, но начинът, по който той гальовно произнасяше думите и погледът, плъзгащ се по дългите й крака, ясно намекваха за нещо повече от алкохолните му навици. Какъв неприятен човек!

— Къде бихте желали да ви поднеса питието? — попита с усмивка, сякаш имаше предвид поне няколко интересни местенца.

Белите му зъби блеснаха върху загорялото лице. Черните като абанос очи срещнаха нейните и усмивката угасна. Нещо съвсем неочаквано в израза му прикова вниманието й и тя не можа да извърне поглед. Неприязън! Не, нещо повече, реши Тифани. Унищожително презрение, което обезобразяваше красивото му лице, хищнически изкривяваше горната устна и разваляше изваяните му черти!

— На масата! — каза той рязко.

Тя стисна устни при заповедническия тон, но се овладя и дари мъжа със сияйна усмивка. Чарлз подхвана разговор. Тифани отиде до стола си и седна. В движенията й се долавяше непринудена грация. Държането й бе естествено като дишането.

Като дете обожаваше балета, но пришпорвана твърде ревностно от амбициозната си майка, на шестнайсет години вече едва се преборваше с болката, глезените й отслабнаха от продължителното пренатоварване. Многообещаващата й кариера приключи, а самата тя остана с чувството за вина, че финансовите жертви на майка й са били напразни. Последвалият курс за дизайнери с ориенталска стилова насоченост — преди брака й с Назим — колкото и да бе кратък, се оказа полезен. Когато мъжът й почина в Лондон, тя и малкият Джоузеф познаха какво е бедност. После случайността й помогна и тя подаде молба за работа при Чарлз. За него не беше от значение, че така и не бе завършила курса за дизайнери, защото идеите й му харесваха, както и усета, а също и изрядното изпълнение — доказателство за упорита работа. Двамата веднага си допаднаха и Тифани с радост го последва, когато той реши да търси работа в Оман. Тя и Джоузеф предостатъчно бяха пътували през живота си, за да имат нещо против преместването си в Близкия изток.

Сега слушаше разговора на двамата мъже и предвидливо реши да не се намесва. Шейхът изглеждаше доволен, че урежда договора с Чарлз. По-добре беше тя да си мълчи и да се държи настрана в името на сделката.

— … почивен комплекс за уморени бизнесмени — чу го да казва. — На крайбрежието на Батинах — тук, в Оман. Аз съм го финансирал. Наред с всичко в него има ледена пързалка, нощен клуб, плувни басейни, спортно-оздравителен център, провеждат се курсове по голф, тенис уроци…

На Тифани й се зави свят от изредения списък. Всички тези административни и обществени помещения, учебни зали, клубове и ресторанти щяха да им създадат огромна работа при разработката на един общ проект и съгласуван дизайн за вътрешното оформление. Такъв шанс се пада веднъж в живота! Очите й възбудено заблестяха. Лицето й грейна от надежда.

— Шариф ли казахте? — сепна я отправения към нея въпрос. Шейхът хвърли поглед към лявата й ръка. Тя не носеше венчална халка. Свали я в деня, когато Назим умря и повече не я сложи. Блестящите, твърди като диамант, очи на шейха приковаха нейните. Почувства, че я полазват тръпки. Той има ли изобщо клепачи и мига ли като нормалните хора, запита се Тифани. Сякаш я гледаха хипнотизиращите очи на граблива птица. Неприкритото му презрение й напомняше за Назим. Лицето й се изопна от напрежение.

— Точно така — отвърна сковано.

— Името не е английско, но ми е трудно да повярвам, че в жилите ви тече арабска кръв, като гледам тази бледа, кадифена кожа! — Той седеше с крайно самодоволен вид, елегантно преметнал крак върху крак. Сребристосивият костюм и ослепително бялата риза рязко контрастираха с мургавата кожа. Едната му ръка почиваше върху коляното, другата бе небрежно отпусната на канапето. Навсякъде по него блестеше злато — на китката, на ръкавелите, на малкия пръст, върху иглата на вратовръзката. О, да, има и мигли — дълги, извити и гъсти. За миг премрежваха очите, а смущаващо чувствените устни недоловимо потрепваха. Това бяха единствените му, едва забележими движения.

— Прав сте, шейх Хасан. Аз съм чистокръвна англичанка — хладно отвърна тя. Разчиташе с това да прекрати разпита.

— В такъв случай, предполагам, сте омъжена за жител на Оман? — Тънка неприятна усмивка се прокрадна по устните му. — Студената светлокоса красавица се влюбва в знойния мрак на нощта!

За мрака е вярно, помисли си Тифани и тръпки пробягаха по гърба й. Непрогледен мрак! Как романтично само представи той ужасния й брачен живот. От вълнение ръката й отскочи към гърдите, с което неволно привлече погледа на арабина. Видя, че проницателните му очи станаха горещи и примамващи. Разпозна опасни искрици в този поглед. Трябваше да смрази подобни помисли още в самото начало, ако не искаше той да гледа на нея само като на средство, предназначено за мъжко удоволствие. Постепенно сивите й очи придобиха цвета на стомана.

— Бях омъжена за арабин.

— Имате ли семейство, шейх Хасан? — намеси си Чарлз, за да измъкне Тифани от неловкото положение.

— Близки роднини не. Макар че скоро ще имам. А вашият съпруг…

— Господине… — Чарлз прехапа устни, но като видя пребледнялото лице на Тифани, продължи: — Простете, че ви прекъсвам, но госпожа Шариф предпочита да не говори за покойния си съпруг. Назим загина при автомобилна катастрофа преди две години.

Думите имаха твърде необичайно въздействие върху шейха. Той сякаш рязко се оттегли навътре в себе си, макар дори да не помръдна.

— Колко печално! Надявам се, не сте останали съвсем сама. Вероятно родителите ви са голяма утеха за вас?

Тифани се намръщи от уж благовидното нахлуване в личния й живот.

— Не познавам баща си, а майка ми почина миналата година.

— Имате ли синове, госпожо Шариф? — попита я тихо.

Поради някаква необяснима причина тя почувства заплаха във въпроса му, макар да бе вежлив и съвсем естествен при подобни обстоятелства. Знаеше, че в Арабския свят синът се грижи за овдовялата си майка, а дъщерята е финансово бреме, докато някой не плати, за да се ожени за нея.

— Имам един син. Той е цялото ми семейство. Джоузеф!

При мисълта за детето, изразът й неволно се смекчи.

— И въпреки това работите… — промърмори шейхът.

— Именно заради него го правя! — гордо вирна глава Тифани срещу явната критика. — Джоузеф учи в пансион и работният ми ден е така уреден, че да съм си вкъщи, когато той се връща.

Неодобрителното отношение на шейха към нея очевидно се задълбочи, след като разбра, че е работеща майка. Тифани почувства неприятно свиване в стомаха. Възможността да сключат тази чудесна сделка им се изплъзваше. И само защото тя бе жена и не си седеше вкъщи да пере и глади!

— Госпожа Шариф не позволява домашните задължения да пречат на работата й. Уверявам ви, двамата с нея сме се посветили на своята професия — каза Чарлз, неправилно изтълкувал причината за каменното лице на шейха. — Само ако се огледате, ще забележите, че е трябвало да вложим доста труд и време по оформлението на този хотел. Стилът — той отвори една папка и я подаде на шейха, — е в съответствие с традициите, използвани са елементи от националната култура на Оман…

Чакаха безмълвно, докато шейх Хасан съсредоточено разглеждаше албума.

— Искам договорът да се сключи днес. При положение че вие приемете тази поръчката — каза той внезапно.

— О, бихме желали преди това да ви покажем някои предварителни скици… — започна Чарлз, озадачен от бързината, с която шейхът взе решение. В тази част на света дори най-незначителните решения отнемаха обикновено седмици, дори месеци.

— Мога да преценя качеството на вашата работа. Всъщност вече бях чувал за вас. Участвах в проекта за Палм Сендс… — Хасан местеше поглед от Чарлз към Тифани, наблюдавайки реакцията им. Мислено се усмихваше на изненадата, която предизвика. — Доста неща зная за вас двамата. Ще обсъдим подробностите по-късно — добави и се изправи. Движеше се леко и изящно. — Какъв късмет, че нямате ангажименти и бихте могли изцяло да се съсредоточите върху моя почивен комплекс! — В отправения му към Тифани поглед внезапно блесна такова диво и непреклонно желание, че накара чувствените му устни да се извият нагоре и оголят белите зъби. То й подейства като силен токов удар, блокира всичко останало и безпрепятствено проникна в сетивата й. — Много съм щастлив, че се запознах с вас, госпожо Шариф. Ще поддържаме… връзка — добави двусмислено, обърна се и излезе, преди двамата да успеят да отговорят нещо.

Тифани не можеше да се справи с чувствата, които събуди у нея шейх Хасан — властното му присъствие, плътният глас, хищническата гъвкавост на стройното му тяло. Не й се бе случвало друг път да се сблъска с такова зашеметяващо мъжко излъчване. То връхлиташе като яростна вълна. Умишлено я бе оставил да зърне непритворното, безочливо плътско желание, прозиращо зад държането му на делови бизнесмен. Интуицията й подсказваше, че под прикритието на съвременните обноски се крие човек с настройка към далеч по-примитивен начин на живот, отколкото тя би могла да си представи, живот, който е лишен от всичко друго, освен най-необходимото — вода, храна, секс. Светското облекло и обиграният глас ярко контрастираха с почти неприличната страст за живот, кипяща и преливаща в това стегнато, изпънато като струна, тяло. Всичко допринасяше за впечатлението на завидно самоуверен човек, усвоил изкуството да живее сред суровата и безпощадна природа. А фактът, че е в състояние без усилие да прекрачи от дивата пустош на пустинята право в джунглата на съвременния свят, беше още по-смайващо негово качество.

— Господи! — прекара ръка по челото си Чарлз. — Същински динамит!

— Най-неприятния и самоуверен мъж, когото съм срещала — промърмори Тифани. — Но, Чарлз, не се безпокой! Ако трябва, ще работя и за противен тип като него. Тази поръчка ще ни създаде работа за години. Трябва да я приемем! Но имам чувството, че той по някакъв начин е свързан с анулирането на договорите. Не ми хареса това, че знае твърде много за Палм Сендс.

— Заемаме се да довършим работата по хотела, а после ще видим какво ще ни предложи шейх Хасан — каза Чарлз. Лицето му грейна. — Мисля, че току-що хванахме кокошката, която снася златни яйца!

Тифани се усмихна кисело. Не беше толкова сигурна. Нещо потайно и злокобно витаеше около шейха. Освен това не беше кокошка. По-скоро свиреп и кръвожаден вълк.

В края на работния ден тя се отправи към скромния апартамент, който бе наела в един бедняшки квартал, в стара и олющена сграда над малка шивашка работилница. Повече не можеше да си позволи. Кредиторите на Назим й взеха всичко и все още изплащаше дълговете му. Трябваше да внася редовно и таксите за училището на Джоузеф. Бе готова на всякакви жертви, за да му даде прилично образование.

Бавно се изкачи по изтърканите стъпала. За момента нямаха друг избор, освен това старо, занемарено жилище. Добре поне, че съседите се случиха свестни хора.

След половин час училищният автобус докара Джоузеф и той връхлетя, горящ от нетърпение да разкаже как е преминал денят. Към осем вече бяха вечеряли. Джоузеф се беше преоблякъл в поизносени дрешки и пишеше домашните си упражнения. Тифани се беше изкъпала, разпуснала косите си да съхнат и седеше до прозореца, зад който дневната светлина бавно гаснеше. Старателно оправяше маникюра си. Външният вид бе много важен при нейната работа. На вратата се почука и младата жена неволно трепна.

— Кой е? — извика силно.

— Аз съм.

— Влизай, Майк! В спалнята съм. Как е Манди?

Майк бе младоженец. Двамата със съпругата му живееха в стаята на долния етаж. Бяха щастливи и Тифани малко им завиждаше.

— Прекрасно, както винаги — отвърна той с усмивка. — Не ти ли е тъмно тук?

— Би ли запалил лампата? Не ми е изсъхнал още лакът.

— Разбира се. Дойдох да те попитам дали не искаш нещо от Мускат. Утре отивам там.

— Не, не мисля, че имам нужда от нещо, но ти благодаря, задето ме попита.

— Е, добре, тогава. Ако се сетиш нещо, отбий се долу или остави бележка.

Веднага след като Майк излезе, на вратата силно се похлопа. Тифани остави Джо да отвори, защото бе сигурна, че е някой негов приятел. Често идваха при него и изглежда мястото, където живееше, не ги притесняваше особено. Джоузеф бе много общителен и децата го обичаха. Искаше като останалите да бъде на целодневен пансион в училището и често й додяваше с молбите си, докато не му обясни, че не могат да си позволят допълнителното заплащане. Но Джоузеф растеше и щеше да става все по-самостоятелен. Тифани си даваше сметка, че той се нуждае от мъжка компания. Виждаше с каква жажда слуша от приятелите си за техните бащи. Болно й беше, че не може да е всичко за него на този свят. Наистина, футболните й умения не бяха на висота! От всекидневната долетя мъжки глас и доволният смях на Джоузеф. Сигурно Майк се беше върнал. Тифани тръгна към междинната врата, съединяваща спалнята и всекидневната, но спря изненадано насред път. Чу високия, възбуден глас на Джоузеф, съвсем нехарактерен за сдържания му нрав.

— … играя и в отбора по ръгби! Да извикам ли мама? Ще падне, като разбере кой си! Страхотно, нали?

В отговор се дочу тих смях. Не беше Майк. След секунда, когато мъжът заговори, тя го позна. Излъчването на този човек сякаш минаваше и през стената. Шейх Хасан! По гърба й полазиха тръпки. Как, за Бога, е открил къде живее? И защо? Стисна решително устни. Знаеше си, че покрай този надменен и безочлив шейх има нещо потайно! С какви приказки омайваше сина й? Отвори тихо вратата и го видя да седи на оръфаното канапе. Беше облечен в скъп костюм и изглеждаше не на място сред мизерната обстановка. С едната ръка нежно беше прегърнал момчето. И двамата не вдигнаха глави. За неин ужас бяха изцяло погълнати един от друг, с глуповато лъчезарно изражение и блестящи очи, като че ли бяха спечелели от лотарията. Тя ги гледаше поразена.

— Шейх Хасан! Какво точно правите тук с моя син? — избухна гневно Тифани.

Изненада го. За миг очите му съхраниха топлината, отразена и в погледа на Джоузеф, после в тях блесна яростна светкавица, сменена от явно мъжко одобрение. Плъзнаха се по разпиляната й коса и коприненото кимоно, което повтаряше движенията на развълнуваната й гръд. Ала само след миг лицето му отново стана непроницаемо.

— Всичко е наред, мамо! — хвърли се в прегръдките й Джоузеф.

Гледаше я като обезумял от щастие. Сърцето й се сви. Нежно погали къдравата му черна коса. Цялото й същество бе завладяно от лошо предчувствие.

— Този… човек — започна строго — е…

— Не знаеш, не знаеш кой е той! — извика през смях Джоузеф и изтича при Хасан. Мъжът се беше изправил. С бързо движение хвана момчето и го вдигна във въздуха. Засмя се и го притисна към себе си, сякаш се познаваха цял живот. Смутена и объркана от тази нежност на шейха и съвършено необичайното поведение на Джоузеф, Тифани се подпря на вратата. Детето беше много обичливо, но и то, като нея, пазеше чувствата си за тези, които добре познаваше. Стомахът й се сви.

— Кой сте вие? — изстреля гневно, не на себе си от неочакваната и така бързо установила се привързаност между сина й и неканения шейх.

— Това е чичо ми! Той ми е истински чичо! — сияеше Джоузеф, без да е в състояние да откъсне очи от него. — Брат на баща ми! Фантастично, нали?

От изумление Тифани само отвори уста, но не можа да произнесе и дума. Очите й се разшириха. Не е възможно! Назим се кълнеше, че е сам-самичък на света. Защо, за Бога, би я лъгал?

— Мамо, това е истина! Истина е! — извика Джоузеф, забелязал недоверието в погледа й. — Поканени сме на гости в Риям! Нямам търпение да отида! Чичо ми разказа всичко за роднините и за пустинята, и за конете, и за крепостта, и за…

— Чакай, Джоузеф — обади се Тифани, едва успяла да се овладее. Мислите й бяха объркани.

— Седнете! — нареди Хасан, видял пребледнялото й лице.

Твърде слисана, за да възрази, тя се подчини и се отпусна немощно на стола. Нищо не разбираше. Той явно е знаел коя е тя, когато дойде в офиса. Дори не скри своята неприязън към нея. Тя струеше от него като пълноводен поток. Тифани се изчерви. Нарочно е дошъл да я огледа. Почивният комплекс е бил само уловка. Бъдещето й беше все така несигурно. Но… не е ли малко подозрителна тази негова история с роднинството? Всичко изглеждаше твърде нагласено. Защо не й спомена веднага?

— Как ще ми докажете? — попита студено.

— О, съвсем просто! — Той присмехулно повдигна вежди и бръкна във вътрешния си джоб. Подаде й паспорта си.

Тя го пое с трепеща ръка и злокобно предчувствие. Ако Назим наистина има брат, мислеше мрачно, то в никакъв случай не желая да е този язвителен човек, около когото витае дух на насилие. Тифани потрепери. По това шейхът приличаше на Назим. Отвори паспорта и прелисти страниците. Хасан бин Хамуд ал Шариф. Трийсет и две годишен. Роден в Риям, град Ширбат. Също както и покойният й съпруг. Вдигна глава и срещна опасния блясък на черните му очи. Каквото и да беше намислил, то бе по-страшно, отколкото тя може да си представи.

— Назим никога не ми е споменавал за вас. Казваше, че е сам на света.

— В известен смисъл е бил прав. Имахме голяма семейна кавга. Назим напусна Риям преди петнайсет години. Тогава беше на двайсет — отвърна спокойно Хасан.

Джоузеф го гледаше с обожание.

— Играеш ли футбол? — попита го с надежда в гласа.

— Дали играя? — засмя се шейхът. — Трябва да опитаме!

— А ръгби? Крикет?

— Всичко. Ти май обичаш спорта?

— Разбира се! — възкликна доволно Джоузеф. — Но не мога да яздя.

— Ще се научиш — обеща шейх Хасан. Пипна мускулите на ръката му. — Струва ми се, че си по-як, отколкото бях аз на твоята възраст — добави изненадан.

За неудоволствие на Тифани момчето се разтопи от похвалата.

— Уха! Значи ще порасна голям като теб?

О, Господи, помисли Тифани, изтръпнала от неприкритото възхищение в гласа на сина си. Джоузеф си намери баща, за какъвто винаги бе копнял!

— Шейх Хасан — намеси се тя рязко, — прегледах документите на Назим. В тях нямаше нищо, отнасящо се до семейството му — нито снимки, нито писма…

— Баща ми го лиши от наследство. Предполагам, Назим е унищожил всичко, което е имало нещо общо с нас. Всъщност не бяхме чували нищо за него до преди няколко години, когато той ме потърси. Беше малко преди баща ми да почине. Назим беше тогава в Турция… — Хасан се поколеба, хвърли поглед към Джоузеф и като че ли каза не точно това, което възнамеряваше. — Писа ми, че има някои затруднения с властите. Знаеше, че е излишно да се обръща за помощ към баща ни.

Очите на Тифани потъмняха от болка. Затруднения! Меко казано. До ден-днешен тя не знаеше как Назим се отърва от присъда и не попадна в затвора за контрабанда на персийски килими, нито пък как тримата успяха да се измъкнат от страната и да намерят средства за завръщането си в Англия.

— Вие сте пратили пари!

— Да. И използвах връзките си. Освен това го въведох отново в бизнеса.

— Това сте били вие! О, Господи! Сега разбирам… — Тя се намръщи. Значи бе длъжница на Хасан! Страшно бе дори да си го представи. Сигурно бе дошъл да си иска парите обратно. С лихвите. Почти изстена при тази мисъл. — Това не доказва, че сте брат на Назим — промълви, отлагайки мига, в който щеше да се наложи да приеме факта. — Само защото сте му дали пари на заем и фамилията ви е Шариф. Това име не е рядкост, нали?

— Разполагам с писмено доказателство, което ще потвърди думите ми. Ще ви покажа документите. Ще вечеряме навън заедно. Имаме много неща да обсъдим — отвърна тихо Хасан.

Лицето на Джоузеф помръкна. Момчето обидено нацупи устни.

— Няма да излизате без мен! Колко малко бяхме заедно! Искам да питам…

С лек жест Хасан на мига пресече протеста. Това доста учуди Тифани. Синът й проявяваше голям инат понякога.

— Джоузеф — нежно се обърна Хасан към детето, — разбирам какво чувстваш. На мен също не ми се иска да те оставя, но с майка ти трябва спешно да поговорим. Имай търпение. Предстоят ни години занапред да бъдем заедно. Казах ти, че късно тази вечер трябва да се върна в Риям. Разбираш колко е необходимо бързо да убедя майка ти, че съм твой чичо.

Джоузеф кимна с насълзени очи. Тифани се смая. Джоузеф да плаче! Какво ли му е наговорил Хасан, докато бяха сами? С какви ли мечти му е напълнил главата? Обещания за охолен живот?

— Защо не ми казахте нищо веднага, още когато се видяхме?

— Не бях напълно сигурен, че това сте именно вие. След като го разбрах от една-две ваши забележки, си помислих, че ще е по-добре да чуете новината в домашна обстановка.

Презрителният поглед, с който обгърна стаята, не остави съмнение относно мнението му за дома й.

— Не мога да изляза с вас — рече студено Тифани. — Джоузеф…

— Нали Майк и Манди могат да ме наглеждат? — примоли се Джоузеф. — Искам да отидеш, мамо! Много искам да повярваш на чичо Хасан! Освен това — добави лукаво — не си излизала, откакто онзи човек…

— Джо! — прекъсна го припряно Тифани. Не бе нужно да си припомня онази крайно неудачна среща преди година. Прибра се с чувството, че едва се е отървала от осморъко чудовище.

— Защо не отидеш да помолиш тези хора? — предложи Хасан на момчето.

— Може ли, мамо? — подскочи то.

— Нося договора — бръкна Хасан в джоба си. — Можете да прегледате условията, докато вечеряме, а след това ще поговорим за още някои неща.

— Сериозно ли говорехте за проекта в Батинах? — попита неуверено Тифани.

Таза поръчка бе толкова важна за нея! Може би ще забрави неприятното си чувство към шейха и ще погледне на него като на торба със злато. Спомни се определението на Чарлз и се усмихна. Не торба, а кокошка, поправи се мислено.

— Върви, Джоузеф — нареди Хасан. — Една вечер навън ще се отрази добре на майка ти.

Джо изхвърча от стаята. Тифани се почувства неловко насаме с този мъж. Странно, нали й е роднина? Настъпи тягостно мълчание.

— Явихте се като гръм от ясно небе — обади се накрая тя, за да разсее потискащото напрежение.

— Джоузеф изглежда въодушевен. За разлика от вас.

— Едва ли можете да ме обвинявате за проявената предпазливост.

— Синът ви недоумява и е огорчен, че не желаете да има чичо. Сякаш ревнувате.

Тифани се изчерви.

— Не ми харесва чужди хора да се държат свойски с Джоузеф — каза хладно. — И той го знае.

— А… когато се убедите, че аз съм негов роднина, ще ми позволите ли да обичам Джоузеф?

Обзе я тревога. Сърцето й се сви и тя неволно сложи ръка на гърдите си, като да се предпази. Очите на шейха смущаващо се приковаха там.

— Трябва да разберете… — опита да запази самообладание. Той имаше забележителната способност да смущава душевния й покой. За това способстваха и собствените й неудовлетворени страсти, които той властно извличаше на повърхността. — … миналото е болезнено за мен. Свързаното с покойния ми съпруг ме изкарва от равновесие. Трябва да имате търпение.

— Имам търпение, когато виждам, че резултатът си заслужава — промърмори той, изгаряйки я с поглед. — Ще ви почакам да се облечете.

Тифани се чувстваше объркана. Течният огън на черните му очи се бе разлял в тялото й. То отказваше да й се подчини. Трябваше да се бори… срещу тялото си и срещу шейха. Загърна плътно кимоното си, но дрехата прилепна към стройната й фигура, подчертавайки женствените форми.

— Не ми се иска да изляза…

— Нямате друг избор! — прекъсна я грубо Хасан, изоставил добрия тон. — „Ориент интериор“ има финансови затруднения. Аз мога да облекча положението. Вече се говори за загадъчното анулиране на сделките. Знаете какво значение има тук мълвата. Репутацията ви е в мои ръце. Бих могъл да ви помогна или да ви унищожа — вас и Чарлз Портър!

Тифани онемя. Чисто изнудване!

— Не можете!

— Мога. — В гласа му се долавяше заплаха.

— Вие се опитвате…

— Разполагам с малко време и е наложително да разговарям с вас още тази вечер! — прекъсна я нетърпеливо. — Ще използвам, ако трябва, всички средства. Наистина ли искате да разочаровате сина си? Ще посмеете ли да оставите нещата неизяснени? Играете си с неговото бъдеще, а и със своето, като отказвате да изпълните желанието ми!

Тифани преглътна резкия си отговор на повелителното му държане. Независимо дали това й харесваше, той бе прав — длъжна е да изясни цялата история, и то не в присъствието на Джоузеф. Но само при положение че залогът е достатъчно висок. Ако се налага да прекара някой и друг час в неговата компания, то поне да извлече от тази нелепа ситуация нещо, което си струва.

— Сериозно ли говорите за почивния комплекс? — попита отново.

В този момент в стаята връхлетя Джо. Хасан се усмихна и го прегърна. Момчето се долепи до него така, сякаш възнамеряваше да остане там до края на живота си.

— О, да! — отвърна шейхът на въпроса й. — По-сериозно от когато и да било. Не виждам причина да не подпишем предварителния договор още днес, ако желаете. Дали ще приемете работата зависи от вас.

Тифани стоеше като зашеметена. Джоузеф радостно подскачаше на канапето.

— Виждаш ли! — засмя се радостно. — Вече няма да се притесняваш за пари и да работиш по цял ден! Чичо Хасан ще се грижи за нас! Няма да ходиш на разпродажби за дрехи и да минаваш километри за по-евтини зеленчуци. Можем да си хапваме малко повече месо. Няма да се тревожиш за наема и за таксите в училище, и за униформата, и за…

— Джоузеф! Моля те!

Лицето на Хасан бе станало каменно, скулите му потрепваха, а очите опасно блестяха. Явно едва сдържаше гнева си. Омразата се беше върнала и нейната разрушителна сила бе надвиснала във въздуха, готова да изпепели сърцата им. Погледите им се срещнаха като остриетата на два меча. Ето, значи, каква е причината той да ненавижда майките, които работят. Това всъщност прави твърдението му за роднински връзки по-правдоподобно. Нейният девер смята, че жените в семейството трябва да седят вкъщи, да се занимават с домакинска работа, изцяло да се обрекат на децата си. Всичко започваше да си идва на мястото — гневът на Хасан и безкрайните въпроси. И все пак… още много неща не се връзват. Тя се намръщи.

— Мамо! — извика Джоузеф. Лицето му мъченически се бе изкривило. Сякаш се разкъсваше между тях двамата.

— О, Джо, всичко е наред — промълви Тифани и го прегърна. — Шейх Хасан е прав. Опитай да сдържиш вълнението си до утре сутринта. Ще те събудя рано и ще си поговорим, преди да отидеш на училище. Наистина искаш да изляза, нали?

— О, да, мамо! — увери я искрено детето.

— Отивам да се приготвя — каза Тифани, но се поколеба за миг. Не искаше да ги оставя насаме.

— Нищо лошо няма да му сторя — погледна я подигравателно Хасан. — Стените са достатъчно тънки, за да се чува и в другата стая какво си говорим.

— Няма да се бавя. Джо, предложи на шейх Хасан кафе. Нямаме уиски — подхвърли тя, пламнала от забележката.

— Чичо Хасан. Той ми е чичо! — уточни Джоузеф.

— Майка ти не е много склонна да го повярва. Ще трябва да я спечелим на наша страна.

Тифани прехапа устни. Доста умен ход. Представя нещата така, сякаш двамата с Джоузеф са от един отбор, а тя е противникът. Не можа нищо да отговори, обърна се и излезе. До ушите й достигаше буен смях. Чичо Хасан се оказва истински комедиант, помисли кисело. Неохотно облече единствената хубава рокля, която имаше — яркочервена, дълбоко изрязана на гърба и плътно прилепваща по тялото — по-разкошна от необходимото. Назим й я беше купил като едно от екстравагантните си хрумвания. Сложи си лек грим и червило, разреса набързо косата си, оставяйки я разпусната. Би предпочела да я вдигне на кок, но това щеше да отнеме повече време. А и от тихия шепот зад вратата се опасяваше повече, отколкото от смеха. Обу сандали с висок ток и наметна тънък памучен жакет. Пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои. Поне външно. Отново и отново премисляше чутото от шейха и какви биха могли да бъдат последиците. Ала нямаше смисъл да умува. Скоро щеше да разбере. Ще разговарят с открити карти и ще узнае какво възнамерява да предприеме той. Може би тази вечер щеше да се реши нейната съдба и съдбата на сина й.

Втора глава

Джоузеф се беше сгушил сънено в скута на шейха, а той му разказваше приказка. Вълшебна приказка, помисли с неодобрение Тифани, заслушана в гальовния, хипнотизиращ глас на Хасан.

— Наричат го Тави Атаир — говореше замечтано.

— Тави Атаир… — повтори Джоузеф в полудрямка. — Какво означава това, чичо?

— Изворът на птиците. Скоро сам ще го видиш. Скоро. Едва ще дочакам този ден, Джоузеф.

— Като начало трябва да сме сигурни, че няма някаква грешка! — намеси се рязко Тифани, но се почувства като полята с леден душ от тревожния и нещастен поглед на Джоузеф, комуто искаха да отнемат обожавания чичо. Колкото до Хасан, той вдигна глава и бе малко да се каже, че я поглъща с очи — откровено я разсъбличаше. Тифани му отправи унищожителен поглед.

— Няма грешка — отвърна невъзмутимо Хасан и съучастнически се усмихна на Джоузеф. — Не се безпокой. Разчитай на мен.

Нещо я преряза. Откъде накъде Хасан ще предлага на сина й обич! Не можеше да отрече, че той има по-голям чувствен заряд, отколкото повечето мъже носят у себе си. От друга страна, създава впечатление на роден водач. На човек, който се отличава от тълпата. Тя винаги се бе възхищавала на такава дарба. За нейно нещастие, Назим се оказа слабоволев зад привидната шумна напереност.

Доказваше мъжкото си превъзходство, като се опитваше да пречупи духа й. Затова вътрешната сила на шейха приятно я изненадваше.

— Много добре изглеждаш, мамо — обади се Джо. В погледа му се четеше молба и Тифани да хареса Хасан.

— Благодаря ти, скъпи. Ще отидеш ли долу при Майк да погледаш телевизия?

Джо кимна, сияещ от задоволство.

Хасан го вдигна на ръце. Жестът подразни Тифани. От години не се държеше с Джо като с бебе. Защо този човек си го позволяваше? Още по-тежко й стана от мисълта, че на Джо явно му доставяше удоволствие моментното връщане към детството. Повече му харесваше, отколкото да бъде голямо, разумно, здравомислещо момче.

Вечерта започна лошо още със самото излизане. След две-три пресечки стигнаха до площад, почти изцяло зает от най-огромната кола, която Тифани бе виждала през живота си — предълга лимузина, предназначена да угоди и на най-преситените собственици. Стисна папката със свои скици, която взе по настояване на Хасан, и си проправи път през тълпата, втренчена със страхопочитание в блестящото чудовище. Поруменяла от неудобство пред тази показност, Тифани стоеше мълчаливо, докато Хасан заповяда на струпалите се хора да направят път и й помогна да се качи. Дори мирише на пари, помисли горчиво. Вътре приличаше на атомна електроцентрала — мигащи лампички, циферблати, видеоекрани. Шофьорът потегли сред хор от възклицания. Колата плавно се отдалечи като огромен лешояд.

— Не е моя. На един приятел е — подхвърли шейхът, забелязал неодобрението на Тифани.

— Удивително е какъв лош вкус имат някои влиятелни хора — каза студено младата жена, изоставила всякаква вежливост.

— Той несъмнено е влиятелен — многозначително рече Хасан.

— И несъмнено е далеч от изискания вкус — изсумтя тя.

— Практичен е. Необходим му е подвижен офис — посочи й компютъра, факса и двата телефона.

— Учудвам се как понася раздялата, давайки ви да я ползвате? — не потисна хапливата си забележка Тифани. — Ще се чувства като сираче тази вечер без нея.

— Той вечеря със султана — сухо обясни шейхът.

— Поразена съм, че и вие не сте поканен!

— Бях поканен — погледна я иронично мъжът.

Лъже, разбира се! Тя се загледа през прозореца. Намираше се в незавидното положение да е длъжница на този човек и да е в неговата власт. След годините с Назим, когато бе безпомощно притисната в ъгъла от заплахите му, тя твърдо реши да поеме живота си в свои ръце. А сега братът на Назим — ако наистина му е брат — се появява с явното намерение да я принуди да играе по неговата свирка. Историята се повтаря, помисли мрачно. Погледна под око спътника си. В здрача се открояваха само ризата и бялото на очите, придавайки му твърде зловещ вид. Седеше с изправена глава, съсредоточил поглед напред, с лице, сякаш издялано от камък. Само от време на време устните му се изкривяваха в незабележима саркастична усмивка. Обаянието и непринуденият смях са били измамни. Той не я харесва и няма причина да харесва сина й. Защо тогава се появи в живота им? Само заради парите? Гордостта й пречеше да попита. Щеше да прозвучи като безпокойство или любопитство.

В ресторанта лично оберкелнерът пое връхната й дреха и ги отведе до малка интимна масичка, скрита зад естествена зеленина. Хасан го изчака да вземе поръчката.

— Напълно сте отдадена на работата си, нали?

Тифани повдигна рамене, като се стараеше да изглежда безразлична. Погледите им се срещнаха. Не можеше да сбърка горящото в очите му желание. За неин ужас коляното й случайно докосна крака му и предателска топлина разтопи хладното й спокойствие. Имаше необяснимото усещане за дебнеща я опасност, а в същото време се чувстваше като хипнотизирана от излъчваната мъжка страст, която я заливаше като порой.

— Аз мога да ви осигуря такъв успех, че няма да е нужно да се борите за работа — наведе се той към нея.

Интересно на каква цена? Очите му се плъзнаха по голите й рамене, със смразяваща ласка се спряха на гърдите й.

— Не мисля, че ми се налага да се боря. Поне що се отнася до работата ми. Тя е достатъчно добра, за да ми гарантира успех! — Подаде му папката. Той откъсна поглед от гърдите й и запрелиства скиците с присвити очи.

— Да, така е — каза без видимо въодушевление. — Ето договора за Оманския проект. Искам да се заемете лично. Подпишете!

Тифани едва не зяпна от изненада. Сърцето й бясно заблъска в гърдите. Изведнъж й се стори, че в ресторанта е непоносимо душно и горещо. Погледна объркано мъжа, но това, което прочете в очите му, само влоши положението. От тях струеше неприкрито плътско желание, от което бе невъзможно да се спаси. То я връхлиташе като летящ с пълна скорост влак. Пламъкът на свещта хвърляше неясни отблясъци по мургавата му кожа. Изваяната линия на носа, меката извивка на устните… всяка черта издаваше чувственост и страст. Съблазънта в очите му действаше като опиум. Тифани напразно призоваваше на помощ здравия си разум, за да я избави от това невероятно, нежелано привличане. Неочаквано се оказа надвесена над необятната пропаст на собствените си страсти и се уплаши, че тя ще погълне спокойния й подреден живот.

— Подпишете — с лека насмешка повтори той.

— Да подпиша ли? — трепна гласът й. Намръщи се и направи опит да се овладее. — Просто така?

— Не желаете ли тази работа? — попита иронично шейхът.

Тя яростно започна да реже пържолата. Преброи наум до десет.

— Зависи от цената — каза сухо.

— Одобрявам подхода ви. Знаете, че много силно желая едно нещо. Съзнавам, че мога да го получа срещу този договор, но ще е по-малко мъчително, ако се съгласите благоразумно да отстъпите.

— Нагъл негодник! — изсъска, побеляла от ярост Тифани. Безцеремонен мръсник! Иска я не само разпростряна върху леглото му, а и изпълнена с желание! — Изпитвам презрение към мъжете, които със сила се опитват да подчинят жените! — Тя стана и го изгледа отвисоко. — В моята страна това се нарича сексуален тормоз и се наказва от закона. Хайде, покажете на какво сте способен! — разтрепери се цяла, като си помисли как изградената от нея и Чарлз с такова усърдие дейност ще бъде пометена от този човек, само заради отвратителните му похотливи желания.

— Ще ми оспорите ли правото на настойник? — процеди през зъби шейхът.

Тифани изстина. Краката й се подкосиха и тя рухна обратно на стола. Бе онемяла от ужас. Той говореше сериозно. Страшно сериозно.

— Да оспорвам… какво?

Тя не се заблуждаваше. Знаеше, че не без причина Хасан ал Шариф изглежда така уверен в себе си.

— Родителските права — отвърна й с леден тон. — Върху Джоузеф.

— Джо? Но… О, Господи! Какво… Лошо ми е — прошепна и притисна пръсти към слепоочията си.

Шейхът стана, намокри салфетката с вода и разтри челото на младата жена. Тифани не беше на себе си. Жестоките му безмилостни очи изпепеляваха изтерзаната й душа. Защото си спомни. Назим бе споменал подобно нещо наскоро след раждането на Джоузеф. После често го повтаряше. В усилията си да я задържи той я заплашваше, че ще се върне в Риям и ще вземе детето. Родителските права в неговата страна почти винаги се присъждали на бащите. Възможно ли е брат му да направи същото? Може ли да предяви претенции върху сина й като най-близък роднина по мъжка линия? Буца заседна на гърлото й.

— Няма да ми отнемете Джо! — прошепна тя. — Не можете! Ние имаме английски паспорти. Освен това вие не сте ми дали никакво доказателство кой сте…

— Ето! — подаде й отривисто портфейла си.

Тя зарови с треперещи пръсти. Кредитни карти на името на Хасан ал Шариф, самолетни билети… и фотография на трима мъже — Назим, Хасан и по-възрастен мъж в средата, очевидно баща им.

— Джоузеф е мой син — изрече бавно.

— Да получа родителските права не представлява никаква трудност.

— С помощта на влиятелни приятели и благословията на султана?

— Не само. Вече имам достатъчно информация, която ви характеризира като недостойна за майка. Но… — Той здраво я стисна за китките, когато тя отвори уста да възрази. Зловещо ликуващият му поглед й подсказа, че страшното предстои. — Дошъл съм да си получа дълга.

Обзелата я паника поизбледня. Пари! Той очевидно е по-богат, отколкото човек може да си представи. Въпреки това си иска дадените на Назим тогава, в Турция, пари. Колко ли могат да бъдат? Тя вирна предизвикателно глава.

— Дръпнете се от мен — каза с ледено презрение. — Пуснете ме! От вашето докосване ми се повръща. Дайте ме под съд, ако трябва! Така ще опозорите името си — човек с вашето благосъстояние разорява майка вдовица и малолетния й син!

Той я изгледа леко изненадан, сякаш тайно й се възхити. После спокойно се върна на мястото си и се зае с вечерята. От време на време лукава усмивка се прокрадваше по устните му. Тифани се досети, че крие още някакъв коз. Неизвестността я измъчваше. Напрегнатото очакване се превърна в агония. Щеше да я изтезава безмилостно. Това явно му доставяше удоволствие.

— Имам някои сведения, които ще подложат на изпитание превъзходното ви английско самообладание — заговори той най-сетне. — Почти бях решил да ви заведа в хотелския си апартамент, за да поговорим на спокойствие, но реших, че е неразумно. И за двама ни… — Знойните му очи се спряха замислено върху й. Нейните бяха като късчета лед. — Това бе най-доброто, което можах да измисля — посочи той наоколо. — Готова ли сте?

— За всичко! — излъга тя с привидна твърдост. — Обяснете ми за въпросния заем.

— Чудесно! И така, когато Назим по онова време беше загазил в Турция и се свърза с мен, аз се възползвах от ситуацията.

— Не се и съмнявам!

В отговор получи смразяващ поглед.

— Уредих той, жена му и детето да напуснат тайно Турция в замяна на единственото ценно нещо, което той притежаваше.

— Закъснял сте, ако имате предвид онази пратка персийски килими. Те бяха продадени за погасяване на дългове — обясни отегчено Тифани. — Парите, които сте му дали на заем, за да се установим отново в Англия, скоро се стопиха.

— Това бяха много пари — намръщи се Хасан. — Нужно е необичайно разточителство, за да бъде похарчена такава сума.

— Нямам представа колко са били…

— Половин милион лири.

— Половин… — Тифани ахна. — Но аз не мога да ги върна! — простена отчаяно. — Нямам спестявания… в момента. Но ако ме оставите да работя по проекта, ще мога частично до ви ги изплатя. Мразя да съм задължена на когото и да било.

— Не ме разбрахте правилно. Не са килимите или парите това, което ми дължите.

Тифани почувства някаква промяна. Във въздуха бе надвиснало нещо злокобно. С трепереща ръка пое документа, който Хасан побутна към нея.

— Ако смятате да предявите претенции към тялото ми като средство за частично изплащане на дълга, знайте, че то не се наема или продава!

— Нямам претенции към тялото ви! — сряза я грубо.

Тя пламна. Беше си помислила…

— За каква ценност говорите? Назим не притежаваше нищо. Бяхме без пукната пара.

Шейхът я изгледа победоносно. Няколко непоносими мига мълча. Нарочно я измъчваше.

— За какво става дума? — извика тя отчаяно. — Говорете!

— Вашият син — рече той тихо.

— Синът ми?

— За да бъдем напълно точни от правна гледна точка, той не е ваш син. Той е мой. Искам да кажа, че той ми принадлежи. Назим ми го даде в залог, който губи в случай, че не изплати дълга си.

Тялото й се скова и изстина като на мъртвец.

— Той и не възнамеряваше да връща заема — продължи абсурдните си твърдения Хасан. — А за да бъда честен, аз на това и разчитах. Надявах се да установя контрол над Джоузеф.

— Контрол? — повтори втрещено Тифани.

— Да. За да го върна към истинската култура, към хората, които могат да го отгледат както подобава. Впоследствие обаче разбрах, че Назим не само не смята да изплати дълга, но и не възнамерява да ми даде сина си. Дълго време не предприемах нищо, като му давах възможност да премисли положението си и честно да се издължи.

— Бил е прав да не плаща този безчестен дълг! Синът ми не е вещ, която може да бъде залагана и разменяна като шепа монети!

Назим е бил по-недостойно и презряно същество, отколкото си е представяла. Както и неговият зъл, коравосърдечен брат.

— Някой трябваше да спаси детето от родителите му! — сряза я Хасан. — Съжалявам, че не съм го сторил по-рано. Отлагах поради смъртта на баща си. Трябваше да поема цялата империя на нашия бизнес в свои ръце. Баща ми я остави на мен, а не на първородния си син, макар да смяташе през цялото време, че Джоузеф е бъдещият наследник.

— Как ни открихте? — негодуващо попита Тифани.

— Чиста случайност. Попаднах на проектите ви за хотела и видях вашето име. Веднага се заех да изясня дали не сте съпругата на Назим и що за жена сте.

— И какво?

— Моите осведомители ми съобщиха, че брат ми е загинал в автомобилна катастрофа. Разказаха ми как живеете с Джоузеф — в мизерия, без постоянен дом, шляейки се из Европа и Турция като скитници.

— Пътувах там, където ме водеше работата ми! — кипна Тифани.

— Или вашите временни… спонсори? Мъжете, които ви даваха пари за разноските…

— Това са уважавани бизнесмени! — извика разгорещено тя. Лицето й пламна от безочливите му намеци. — Те, разбира се, плащаха…

— … за оказаните услуги — довърши той подигравателно. — Тази ваша работа сигурно ви изтощава с дългите часове, които й посвещавате. Научих, че често не се прибирате нощем.

— Вие сте ме следили? — извика възмутено Тифани.

— Да. И не ми хареса това, което научих. Не одобрявам поведението на жена, която харчи пари за скъпи тоалети, а синът й ходи с дрипи.

— Но това е нелепо! Работата ми изисква да съм прилично облечена и да изглеждам добре… Но защо, по дяволите, трябва да се оправдавам? — вбеси се Тифани.

— Тази вечер — продължи той неумолимо — подозренията ми за вашата непочтеност се потвърдиха, когато видях от спалнята ви да излиза мъж…

— За Бога! Майк и съпругата му са мои приятели и…

— Не зная. Не ви вярвам. Твърде много неща допринесоха за неблагоприятното впечатление, което си създадох за вас.

— И какво отношение има мнението ви за мен към това, което възнамерявате да предприемете? — въздъхна тежко Тифани.

— Реших, че съм длъжен да взема Джоузеф. Мястото му не е при вас. Той трябва да живее в родината на баща си, да бъде правилно възпитаван и да получи наследството си, когато навърши пълнолетие. — Хасан не сваляше поглед от Тифани и тя седеше като вцепенена. — Този документ — продължи той — ми дава правото да взема Джоузеф, когато пожелая. Той ми принадлежи. Баща му ми го е предоставил. По закон вие нямате никакви права в случая и ако решите да ми се противопоставите, ще направя живота ви непоносим. Няма да позволя моят племенник да расте в съборетина. Смятам да дам на Джоузеф бъдещето, за което той жадува. Ако го обичате поне малко, няма да се изпречвате на пътя му.

— И къде в тази схема се вмествам аз?

— Зависи. Мога да ви осигуря тук толкова работа, че…

— Почакайте! Вие взимате Джоузеф, а аз оставам тук, така ли? Това ли е вашият план? Наистина ли мислите, че ще се разделя с него?

— За пари и заради кариерата си ще го направите. Вие сте егоистка — заяви безцеремонно. — Не желая да влияете върху момчето. Той е на възраст, когато може да мине и без вас и се нуждае от мъжко обкръжение.

— Това е някакъв кошмар!

— Не мисля, че разбирате тежестта на положението си — с измамна любезност каза Хасан. — Що се отнася до законите в моята страна, аз имам неоспорими права върху Джоузеф. Особено при доказателствата, с които разполагам за вашата поквареност.

— Какви доказателства? — слиса се тя. — Присъствието на Майк в спалнята ми? Нали ви обясних…

— Фактът, че се прибирате вкъщи в ранните часове и изглеждате така, сякаш сте прекарали тежка нощ в нечие легло…

— Каква нелепост! Вашият доносник не си е свършил добре работата! Понякога се случва да остана в офиса до късно през нощта! Налага се да работя и да печеля достатъчно, за да осигуря на сина си добро образование! Джоузеф не страда от закъсненията ми — той спи. За него се грижат добре. На Майк и Манди може напълно да се разчита, а и те имат нужда от пари, както и… О, по дяволите! Аз правя всичко за него!

Хасан равнодушно сви рамене.

— Дори ако успеете да докажете това, аз ще окажа натиск по друг начин. Мога да се позова на заема. Вие не сте в състояние да го изплатите и ще отидете в затвора. Няма да има кой да се грижи Джоузеф и, естествено, с всички други доказателства за вашата родителска непригодност, на мен ще бъде поверено попечителството като роднина, който може да му осигури безкрайно по-добър живот, а не бедняшко съществуване. Обзалагам се, че ще загубите.

Тя го гледаше ужасена.

— Вие… вие сте изверг!

Очите му блеснаха убийствено.

— Кълна се във всяка своя капка кръв, във всеки удар на сърцето си, че няма да позволя Джоузеф да остане при вас! Ще го имам по един или друг начин!

За момент Тифани остана безмълвна. Той я гледаше със смазващо презрение. Намерението му да й отнеме сина бе напълно сериозно. Достатъчно я мразеше, за да го направи.

— Няма да допусна да ни разделите. И дума не може да става. Не можете — промълви, а очите й се напълниха със сълзи. Хасан се намръщи и разсеяно разрови с вилица в чинията, сякаш обсъждаха притежаването на куче, а не собствения й син. — Аз го обичам! — простена тя. — Той е единственото, което имам на този свят…

— Имате своята кариера.

— О, Господи! Без Джоузеф всичко губи смисъл. — В миг като че ли зърна искрица надежда. Хасан сякаш се поколеба. — Моля ви! Оставете ни сами да уреждаме живота си! През цялото това време сте се справяли и без Джоузеф. Можете и сам да продължите бизнеса. Представете си, че ние не съществуваме. Някой ден ще имате свои синове. Нас не ни интересува наследството. Обичам сина си и по-скоро ще умра, отколкото да позволя да го откъснат от мен и да го наранят по какъвто и да било начин. Та той е дете, за Бога! Ще го браня, независимо от заплахите ви! — завърши с разпален жест.

Хасан пресрещна ръката й във въздуха.

— Колко сте страстна! — промърмори той и очите му отново алчно блеснаха. — Цялото ви тяло е един порив. Да се ожени за вас беше единственото умно нещо, което Назим е направил през живота си. Вие сте най-красивата жена, която съм срещал. И толкова чувствена, че сте непоносимо предизвикателство… — Той бавно целуна ръката й, изгаряйки я с устни. — Вие сте грациозна като сърна и съблазнителна като нимфа. Жена от моите сънища.

— Моля ви… — простена Тифани. Не можеше да издържи такава жестокост. Прелъстяване, изпълнено с презрение и подигравка. — Оставете ме на мира!

Той се изсмя цинично.

— Проявете здрав разум! Джоузеф ще бъде богат. Няма да гладува и да живее в съборетина. Ще се радва на по-добри грижи при мен, отколкото при работещата си майка, която отсъства по цял ден и половината нощ и не може дори да го облече прилично. Ще му откажете ли едно блестящо бъдеще? Ще му откажете ли възможността да язди, да кара ски, яхта, дори свой собствен самолет? Какво право имате да го обричате на живот в мизерия и лишения? Как, мислите, ще се чувства, когато знае какви възможности му се предоставят, стига да поиска?

— Вие няма да му кажете! — извика тя разгорещено.

— Защо не? Той има право да знае. Става дума за неговия живот, който вие искате да опропастите.

— Господи, как ви ненавиждам! — изкриви се лицето й от омраза.

— Това е разбираемо. — Той насмешливо повдигна вежди, после се наведе напред. — Имам законно право върху Джоузеф и достатъчно влияние, за да го получа. Ако желаете, ще се срещнем и пред международен съд — ще призова лица, които ще свидетелстват, че са ваши любовници, ще посоча неизплатения дълг, ще се позова на вашето прахосничество, от което Назим се е оплаквал и което ви е довело тримата до просешка тояга. Ще покажа писмото му до мен, в което казва, че сте го изнудили да се ожени за вас заради бременността и че сте настоявали да продължите кариерата си, независимо от раждането на детето. Всичко това е вярно, нали?

Тифани го гледаше потресена. Как преиначава нещата! Тя беше жертва на Назим — наивна осемнайсетгодишна девойка.

— Не всичко…

— Негодница! — изсъска той насреща й. — Колкото по-бързо изтръгна Джоузеф от ръцете ви, толкова по-добре!

— Фактите са изопачени! Аз не съм такава, каквато ме представяте! Не можете да постъпите така! Джоузеф е свикнал с училището…

— Децата бързо се приспособяват, ако получат достатъчно обич — шибна я той безмилостно.

Тя стисна очи, за да не вижда суровото му жестоко лице. Той беше безпощаден. Искаше да откъсне част от собствената й плът и щеше да помете всяка пречка от пътя си. В надвисналото напрегнато мълчание Тифани се опита да разсъждава трезво. В душата й цареше такъв смут, че това трудно й се удаваше. Не можеше да прецени дали Хасан има неопровержими доказателства срещу нея, или не. Не познаваше добре арабските закони. Знаеше, че облагодетелстват мъжете, които играят голяма роля в отглеждането на синовете си. Но ще бъде ли взет под внимание от английските закони фактът, че Назим всъщност е дал в залог сина си? Боже мой! Как е могъл да го направи?

— Няма да ви дам детето си — прошепна едва чуто. — Ако настоявате и търсите правата си, ще водим битка.

— Готова сте да се погубите, за да го задържите? — попита я тихо. — Да обърнете гръб на богатството? — Той като че ли затаи дъх, докато чуе отговора й.

— Не съм покварена и правя всичко, което е по силите ми, за да се грижа за него. Нека съдът вземе решение!

Хасан не промени безстрастния си израз. Разклащаше виното в чашата и сякаш бързо обмисляше нещо.

— Разбирам — проточи. — И съм учуден. Не успях да ви убедя, че действам в интерес на Джоузеф. Жалко, че така приемате нещата! — разтвори той безпомощно ръце и в душата й отново се прокрадна надежда. Невероятно! Тя спечели! Той се предава! Цялата му ярост и непреклонност са били, за да я сплашат. Хасан въздъхна. — Възхищавам се на вашата сила. Изглежда, ме победихте.

— Какво… Какво смятате да правите? — попита го тревожно.

— Какво мога да направя? Нима ще се захвана със съдебен процес, който може да се проточи с години? Това ще е болезнено за племенника ми, а за вас няма да е трудно да го настроите срещу мен. Той ще ме намрази, ако притеснявам майка му. Това би било глупаво, нали?

— Да… — отвърна тя неуверено. Все пак се беше заклел, че няма да се спре пред нищо… — Предполагам, че сте твърде благоразумен, за да постъпите така.

— Добре. Това е! — приключи той. В гласа му звучеше искрено съжаление. — Трябва да се връщам в Риям. Но… Длъжен съм да обезпеча материално Джоузеф.

— Няма да приема никакви пари от вас! — вирна гордо глава Тифани.

— Глупава жена! — стрелна я ядно с поглед, после вдигна рамене. — В такъв случай си ги спечелете сама! — Подписа се върху договора за Оманския проект и го побутна към нея. — Ще се погрижа на летището да ви чака билет за утре следобед. Ще летите до крайбрежието и ще огледате мястото.

— Защо? — попита го с разширени от недоумение очи.

— Въпреки всичко, имам нужда от дизайнер. Защо да не сте вие? Уредете сделката с моя адвокат. Можете да останете в комплекса, да огледате, да почувствате атмосферата. Искам да прекарате там десет дни и да се върнете с готов проект. Ако се справите добре, бъдещето ви е осигурено без всякаква по-нататъшна намеса от моя страна.

— А ако откажа? — намръщи се тя. — Ако не желая да имам нищо общо с вас?

— В случай, че постъпите така налудничаво и умишлено откажете да предприемете стъпки за осигуряване на по-сносен живот за Джоузеф, то тогава ще направя всичко възможно, за да ви съсипя! Ще се постарая да ви бъдат отказвани всякакви поръчки, както стана с Палм Сендс!

— Непочтен долен подлец! — заискриха от омраза очите й. — Ето, значи, чие дело са били провалените сделки! Стегнал сте финансов обръч около мен! Колко ниско можете да паднете?

— Много ниско — усмихна й се цинично. — Толкова ниско, колкото ми се наложи. Вижте размера на сумата, която ще ви бъде заплатена.

Тифани хвърли поглед към числото. Беше фантастично.

— Е? — изсумтя Хасан.

Последва тежка въздишка. С тези пари би могла да си осигури спокоен живот. Но… той отново й оказваше натиск. Принуждаваше я да му се подчини. Искаше да въстане срещу заповедническото му държане, но щеше да е глупаво да отказва подобно изгодно предложение. Засега то бе единственият начин да се задържи на повърхността и да преживее този страшен кошмар. В противен случай, мислеше си отчаяно, той ще продължи своето коварно отмъщение.

— Как да съм сигурна, че това е истина?

— Проверете утре сутринта в посолството на Оман. Там ще гарантират за проекта и за мен.

— Защо ми помагате? — попита със съмнение Тифани. Предугаждаше някаква уловка, но не можеше да я разгадае.

— Не на вас. Помагам на Джоузеф. Той е кръв от моята кръв.

— Не мога просто така да скоча, да си стегна куфара и да замина за десет дни! — сви устни тя. — Трябва да помисля за Джо. Нужно ми е малко време, за да…

— Не! Тръгвате утре вечер или изобщо не тръгвате! Такива са условията ми. Обяснете му колко е важно това за вас.

Тя се колебаеше, но бе склонна да приеме. Изкушението бе силно и откриваше големи възможности. Всичко, заради което бе работила така усилено, лежеше в ръцете й. Би могла да провери в посолството дали комплексът наистина съществува.

— Искате безпрекословното ми подчинение, така ли?

— Нима искам толкова много? Трябва да спася част от гордостта си, след като се връщам вкъщи без своя племенник.

Тифани усети, че не е очаквал провал на мисията си. Въобразявал си е, че ще му отстъпи правата върху детето, съблазнена от перспективата за много пари. Но кой, все пак, ще се грижи за Джоузеф, докато тя отсъства? Почти веднага й хрумна, че горещото му желание да остане на пълен пансион може да се осъществи. Джо ще пощурее от радост. Ще бъде в своя среда, сред приятели, за него ще полагат грижи, а тя ще може да се съсредоточи върху предстоящата работа. Изправи се бързо, без да е докоснала храната. Не бе в състояние да поеме нищо. Стомахът й се преобръщаше всеки път, когато Хасан й сервираше ужасяващите си разкрития.

— Приемам — каза с ледено спокойствие. — Не си правете труд да ме изпращате до вкъщи с онзи помпозен куп метал отвън. Ще взема такси. Ще отсъствам десет дни и трябва да поговоря с Джоузеф, както и да уредя някои неща. Вие се връщате тази вечер, нали? — порази я внезапно подозрение. — Няма да чакате, докато аз напусна страната, а после да дебнете Джоузеф, за да го отвлечете?

Той занемя от обида, стана и я изгледа яростно.

— Казах ви — заминавам! Кълна се, че и през ум не ми минава да дебна Джоузеф и да му причиня каквото и да е било страдание! Не съм безразличен към неговото благополучие, за разлика от вас!

Това донякъде я успокои, макар на излизане от ресторанта да усети пронизващия поглед на Хасан и съмненията отново да нахлуха в душата й. Питаше се дали в крайна сметка постъпва правилно.

Трета глава

Тифани се приземи в Сохар по пладне, два дни след съдбовната вечеря с Хасан. Бе изтощена заради прекараната безсънна нощ, когато трябваше за броени часове да уреди всичко и да стегне багажа си. Чарли беше слисан от неочаквания обрат в тяхното финансово положение, но Тифани не го остави дълго да се наслаждава на представите си за бъдещето, защото трябваше набързо да му предаде последните скици от работата по хотела. Тя също би трябвало да е щастлива заради материалната осигуреност през следващата година, но чувстваше в себе си странна пустота.

Силната горещина — необичайна за крайбрежието — също правеше всичко възможно, за да я опустоши. Тифани копнееше за хладен душ, студен билков чай и орехови сладки. Нахлупи сламената шапка, за да се прикрие от ослепителното слънце и последва служителя на летището по пистата. Учуди се, че в малкия самолет, който трябваше да я отведе до мястото на строящия се комплекс, няма други пътници, освен нея. Самолетчето излетя почти веднага. Бръмченето на мотора скоро я унесе. Сепна я гласът на стюарда, помолил я да затегне предпазния колан преди кацането. Чакаше я красив, лъскав мерцедес, снабден, за неин късмет, с климатична инсталация. Освежена от краткия сън по пътя, Тифани с интерес се вглеждаше в суровия пейзаж, прострял се край пустинния път, по който поеха — безводна земя, без следа от живот, с изключение на порутен малък хотел. За нейна изненада спряха точно там. Шофьорът излезе и се облегна на колата, като че ли чакаше някого. Тифани също се измъкна навън с намерението да го попита какво става. Той не отговори на въпроса й, само се изпъна и заслони с ръка очите си. Тя проследи погледа му. В далечината се виждаше неясната фигура на самотен ездач, обкръжена от маранята на трептящия от жегата въздух и от облак прах. Блестящите на слънцето бели дрехи се сливаха със снежнобелия кон и създаваха впечатлението за реещо се във въздуха езическо божество. Гледката бе приказна. Когато разстоянието се скъси, тя видя, че конят се носи в пълен галоп, а ездачът, навел се ниско над седлото, го направлява умело и сигурно сред големите скални блокове, разхвърляни сред дивия пейзаж. Човекът и животното бяха в съвършена хармония. Романтичната й натура не можеше да остане равнодушна. Препускащият бял жребец с извита в дъга опашка и силната мускулеста фигура на мъжа представляваха вълнуващо зрелище. Гледката беше тъй завладяваща, че Тифани дори не се запита защо бе спрял шофьорът в очакване на ездача и какво отношение имаше той към тях. Когато ги наближи, мъжът забави главоломния бяг и лениво се отпусна на седлото, придържайки леко юздите. Носеше дълга бяла роба, обшита със златен ширит, а главата и лицето му бяха увити с традиционния за бедуините бял яшмак, предпазващ от задушаващия прах на пустинята. Черните ботуши бяха пъхнати в блестящи сребърни стремена. Яркочервеното кожено седло и пъстрата бродерия на юздите допълваше картината.

Спрял недалеч, жребецът ровеше сърдито с копито, очевидно недоволен от края на шеметния галоп. Тифани отметна позлатен от слънцето кичур коса, който сухият горещ вятър бе измъкнал изпод сламената й шапка и се усмихна на ездача. На забуленото му лице се виждаха само очите. Приличаха на цепки. Ръката му лежеше върху приклада на пушката, окачена на седлото. Тифани понечи да се обърне, решила, че представлението е свършило и двамата с шофьора ще продължат пътя си към крайбрежието, но ездачът смушка с пети жребеца и препусна право срещу нея.

— Не! — извика тя, разбрала в миг всичко. Отмъщението на Хасан! Хвърли отчаян поглед към шофьора, който стоеше неподвижен и сякаш с любопитство наблюдаваше сцената. Огромното животно се носеше насреща й сред грохота на копитата. Тя зърна изцъклените му очи, оголените зъби… и полетя във въздуха. Силни груби ръце я бяха подхванали и провесили напреки на седлото. Озова се в скута на ездача. Усети твърдите като стомана мъжки крака под тялото си. Шапката й падна. Конят изцвили. Болеше я от здравата хватка, но бе така уплашена, че само беззвучно стенеше. Цялата се тресеше като трепетлика. Осмели се да вдигне очи и се вцепени. Хасан! Не можеше да не познае тези блестящи като черен кехлибар очи, белязани от жестока омраза, злия поглед, който я пронизваше като кинжал.

— Хасан! — изтръгна се ужасеният й вик.

Той се изсмя.

— Хасан — повтори подигравателно. Пусна я, за да хване юздите и Тифани бе принудена да се облегне на гърдите му, за да не падне. Конят препусна, човекът и животното отново се сляха в неразривно цяло, естествено допълнение на суровата природа. Ясно, като проблясък на мълния, Тифани осъзна неразривната връзка на този мъж с пустинята и с всичко диво и първично.

— Какво правите тук? — постара се да попита строго, но гласът й прозвуча по-скоро умолително.

— Отвличам ви.

— Не можете! Джоузеф…

— Той е на сигурно място в училището. Докато вие се нуждаете от съвсем друг урок!

На Тифани й се доплака. Хасан бе намислил пъклен план и изглеждаше доволен от несъмнения успех. Чарли и Джоузеф, сигурността на бедното й жилище й се сториха мираж, а този злонамерен човек и враждебната природа наоколо бяха самата действителност. Хасан се приведе напред, притиснал с ръка гърдите й. Младата жена се дръпна, но сякаш се удари в непоклатима преграда от мускули.

— Хасан! Моля те! — Вятърът заглуши жалния й зов.

— Пази си силите! — процеди той. — Ще ти трябват. До последната капчица.

Не посмя да се съпротивлява повече. Би могъл да я остави да падне на земята. Погледна надолу. Разстоянието й се стори главозамайващо. Пред уплашените й очи каменната пустиня се простираше докъдето стига погледът. Блестеше под безмилостните лъчи на слънцето, гола, безжизнена. Сега Тифани бе на негова територия. И в пълната му власт…

— Нищо няма да постигнеш! — извика и опита да вирне непокорно глава, но се почувства като лоша актриса в мелодрама. Чу се само изръмжаване, той пришпори коня, приведе се ниско над седлото срещу вятъра и силно я притисна с тяло. Сякаш подчертаваше властта си и нейното подчинение. Главата му тежеше върху рамото й, дъхът му я изгаряше. Тревожен сигнал закънтя и разтърси тялото й. Близостта на Хасан й въздействаше не само като заплаха.

— Веднага ме пусни! Прекрати този смешен театър! Не можеш да ме уплашиш!

— Така ли? — промърмори той в ухото й.

По тялото й се разля цялата жарава на пустинята. Усещането за бушуващи, но сдържани страсти, което Хасан излъчваше, й напомни за брат му. Назим винаги бе изглеждал външно спокоен и овладян, но тя никога нямаше да забрави как я облада за първи път, разкривайки звяра в себе си. По-късно често проявяваше варварския си нрав. Тифани прехапа устни. Споменът я накара да потрепери. Обзе я ужас. Хасан дишаше тежко, бузата му жулеше лицето й, а възбудата на плътно прилепеното му до нея тяло не можеше да й убегне. Цялата се напрегна и опита да се извърти.

— Успокой се — измърмори той. — Нищо не можеш да направиш. Абсолютно нищо.

— Само почакай! — закани се тя разпалено. Да се успокои! Когато я отвличат по най-обиден начин и я… прелъстяват! Защото за неин ужас я разтърси сладостна тръпка и пламъци забушуваха в кръвта й. Тя изстена.

— Търпение! — подметна ехидно Хасан. — Сдържай желанията си и се наслаждавай на ездата.

— Негодник! Махни противните си ръце от мен!

— Търпи или ще паднеш! — озъби й се той. — Стой мирно и не ме изкушавай!

— Мерзавец! Отвратителен, гнусен тип! Прави ти удоволствие да ме унижаваш! — Отново опита да се извърти, но ръката му, притиснала гърдите й, я стисна още по-здраво.

— Не мърдай заради собствената си безопасност. Ще ме подлудиш!

Жаравата в тялото й отново се разпали. Боейки се вече и от себе си, тя безсилно отпусна глава на гърдите му. Дано нейната безпомощност и уязвимост пробудят в душата му жалост, а не желание.

— Пусни ме! — простена тя, усетила удивително приятния дъх на разгорещеното му мъжко тяло с примес на розова вода.

— Не сега… — зарови той лице в косата й. — Когато останем сами.

— Сами ли? — задави се Тифани. — Къде? Защо?

— Остави въображението си да се развихри — отвърна й ехидно.

Тя така и направи. После си наложи да забрави. Да забрави тревожната, сладостна, неудържима чувственост на стройното му тяло, преливаща на мощни вълни у самата нея. Трябва да прецени какво би могла да стори, когато спрат. Да избяга сред тая пустош бе немислимо. Той явно бе решил да я отведе на някое усамотено място. Единствената й надежда бе да призове остатъците му на цивилизовано поведение. А те не са много, свъси угрижено вежди Тифани. Устните й се разтрепериха. Шансовете й не бяха завидни, ако той се опиташе да я изнасили. Ако решително отхвърли опитите му за сближаване, той може да я премаже с един удар на тези огромни, жестоки ръце. Очите й се напълниха със сълзи. Спомни си сприхавото лице на Назим, разярените му плесници… Физическото насилие я отвращаваше.

— Шейх Хасан! Призовавам чувството ви за чест… — започна неуверено.

— Млъквай! — прекъсна я той грубо и рязко дръпна юздите.

Жребецът отметна тревожно глава, от устата му изскочи пяна. Хасан изръмжа с раздразнение, потупа го по шията, нежно и успокоително му заговори. Наклони се вдясно и конят му се подчини, нагазвайки в пресъхнало речно русло. То беше удивително стръмно и дълбоко, от двете му страни растеше тамарикс — вечнозелени храсти, които се бяха вкопчили в самото каменисто дъно, сякаш намерили късче благодатна почва. Побиха я тръпки. Това бе една сурова земя, където оцеляваха само суровите. Такива като Хасан. Зад изисканата му външност и привидна уравновесеност се криеше твърд и неотстъпчив нрав. Душата му бе в съзвучие с безпощадната пустиня, защото само така можеше да се оцелее тук, сред враждебния заобикалящ свят, в единоборство с непокорната природа. Беше свикнал да се бори и да побеждава. Тифани потрепери. Хасан успокояващо я потупа с ръка, но, жестът, вместо да я успокои, я хвърли в истинска паника. Почувства, че нежното докосване пробуди заспалата й чувственост и сладострастните желания на закопнялото й за любов тяло.

— Не ме докосвай! — викна, ядосана повече на себе си.

— Просто те успокоявам.

— Аз съм напълно спокойна!

— Чудесно! — усмихна се той и очите му лукаво блеснаха. Приведе се над нея и изведнъж й се прииска да го няма белият яшмак, скриващ лицето му, да може само за един кратък безумен миг да целуне Хасан! Прехапа до кръв устни, за да потисне порива да обвие ръце около врата на този обсебващ я мъж. Сладостна болка прониза тялото й. От гърлото й се изтръгна сподавен издайнически стон. Той точно това целеше — да я покори чрез плътското си въздействие, да я държи в подчинение на страстта и така да се сдобие с това, което действително желае. Джоузеф! В миг душата й се смрази. Връхлетя я срам и непоносимо чувство за вина. Как можа да допусне инстинкта да замъгли разсъдъка й, да забрави, че каквото и да прави Хасан, каквото и да говори, целта му е една-единствена! Младата жена застина неподвижно, вперила очи в далечината. Пътят им следваше извивките на речното русло. По едно време усети, че тялото му се стегна и той силно я притегли към себе си.

— Престани! — викна разярена. — Казах, че мразя отвратителните ти порочни ръце…

— Дръж се здраво — прекъсна я спокойно и пришпори коня нагоре, по стръмния склон. Едрото животно пристъпяше неуверено и често се подхлъзваше по гладката скална повърхност. Пред погледите им се появиха скупчени палми, зад тях се извисяваха нащърбени голи ридове. Планинската верига заемаше целия хоризонт. Кънтящият звук на копитата, удрящи по камък, ехтеше сред необятната пустош и подчертаваше невероятната самота на живите същества. Движеха се бавно под перестите клони на тамарикса и скоро стигнаха спасителната сянка на палмите.

— Заради теб ще получа слънчев удар! — сопна се Тифани.

— Шапката ти падна.

Като че ли това обясняваше липсата му на здрав разум.

— Безчувствен грубиян! Да ме убиеш ли искаш?

— Жива си, нали?

Той се изправи на стремената и с леко гъвкаво движение скочи на земята. Бавно размота забулващия го яшмак. Тифани го наблюдаваше неспокойно. Тук, върху коня, тя бе на сигурно място. Нищо не можеше да й стори. Ако слезеше, я грозеше далеч по-голяма опасност. А и краката й май не я държаха.

— Слизай! — заповяда той и й подаде ръка.

— Защо? — сопна се тя.

Той се навъси.

— Защото конят има нужда от почивка. Той е единственото нещо, което стои между нас и смъртта. Ако падне, с нас е свършено. Следващата вода е на шейсет километра оттук. Ясно ли е?

— Дръпни се! Мога и сама да сляза — измърмори тя, оставяйки гордостта да надделее разума. — Не желая противните ти ръце да се доближават до мен!

Очите му заплашително проблеснаха, но той се отмести и направи ироничен поклон. Тифани се хвана за седлото и скочи. Но само желанието не бе достатъчно — коленете й се подгънаха и тя залитна. Хасан не помръдна. Падайки, тя здравата ожули ръцете си на острите камъни. Стана и го изгледа свирепо.

— Безсърдечно чудовище!

— Не разбирам защо се гневиш — окончателно я вбеси той с усмивката си. — Колкото и да исках да ти помогна, все пак уважавам желанията ти. Нали каза, че не искаш противните ми ръце да те докосват?

Тръгна към нея и тя заотстъпва назад, но се оказа, че той иска да разседлае коня. Свали дисагите и седлото, охлаби юздите и го натири към пълния с вода канал, който се стичаше в малко езерце на двайсетина метра от тях. Тифани облиза пресъхналите си устни. Чуваше как конят жадно пие и пръхти.

— Разхлади се! — нареди кратко Хасан. — След десет минути потегляме.

— След десет? — Очите й гневно проблеснаха. — Горещо ми е, жадна съм, и няма да мръдна оттук, докато не ми кажеш какво точно смяташ да постигнеш с тази детинска постъпка!

— Хм, детинска… — промърмори той. — Струва ми се, не гледаш на мен като на дете, нали, Тифани?

Тя сведе засрамено поглед и до болка ясно си представи доволното му изражение.

— По-скоро като на свиреп звяр! — вдигна очи младата жена.

И това бе фаталната й грешка. Застанал леко разкрачен на фона на поклащащите се палми и избелялото от жегата небе, Хасан ал Шариф представляваше покоряваща гледка. Гарвановочерната му коса бе влажна. Изписаната на лицето ярост от наранената гордост придаваше на чертите му сурова и дива красота. Очите му, черни като нощта в пустинята, хвърляха сребристи отблясъци като опасен огън. Тифани не можеше да откъсне поглед. Стоеше като омагьосана дори когато той бързо пристъпи към нея, пое шумно дъх и с усилие успя да се овладее.

— Отдъхни и се преоблечи — изръмжа глухо.

— В какво да се преоблека? Като танцьорка? Или като наложница? А може би предпочиташ пикантното удоволствие твоята затворничка да се съпротивлява?

— Не ставай смешна! Дръж се неразумно, щом искаш, но след няколко минути поемаме. Няма да минат и два часа и ще съжаляваш, че не си облякла дрехите, които нося в дисагите. Прави каквото ти се казва! — Той я остави и тръгна към езерцето. Тифани отпи от бистрата вода, наплиска лицето си и се почувства приятно освежена. Умишлено не обърна внимание на хвърлената в краката й торба. Трябваше да му мине през ум, че няма да се преоблече в негово присъствие!

— Обличай се!

— Нямам намерение да правя стриптийз на един полуоткачен арабин! — подхвърли дръзко.

Капките в косата и по мургавата му кожа блестяха като сребърни перли. Влажните бели одежди бяха плътно прилепнали към стройното му тяло и подчертаваха широките рамене и мускулестите крака. Тифани нервно преглътна.

— Преди да ти покажа какво е напълно откачен арабин — отвърна тихо и заканително мъжът, — взимай дрехите и се обличай!

Тя се наведе сърдито и развърза торбата. Вътре имаше прилежно сгънато парче тънък черен плат. Все още нацупена, тя го извади, а под него намери арабска роба и шалвари в яркозелен цвят. Платът беше фин и мек.

— Очакваш, че ще облека това нещо? — попита недоверчиво. — Да се правя на ханъма?

— Колкото и странно да ти се струва, след хиляди години живот в пустинята моят народ е разбрал какво облекло е най-удобно за тукашните условия. То ще те пази.

— От теб ли? В такъв случай незабавно го слагам! — отвърна му заядливо, но това не й стигна и продължи: — Поразена съм обаче, че си правиш този труд, след като ме остави без шапка. И не само е учудващо, а твърде изумително. Може би имаш някаква друга причина да ме караш да се събличам?

— Досега не те грозеше опасност. Но ни предстои да прекосим дюните и жегата ще се засили. Освен това пътят е дълъг. Няколко часа. Трябва да пазиш всяка капчица сила, за да издържиш.

— Няколко часа? — ококори се Тифани. — Защо? Къде ме водиш?

— Ще ти кажа по-късно, а сега побързай. Започнахме това пътуване в твърде неподходящо време.

— Добре — съгласи се тя неохотно. — Ще си сложа фереджето, за да предпазя главата си, но дрехите не. По-скоро бих умряла, отколкото да играя ролята на твоя наложница!

Хасан заканително присви очи. Преди Тифани да успее да се обърне и да побегне, той я хвана откъм гърба, дръпна рязко жакета и го съблече. Тя не разбра кое изгаря повече голите й рамене — палещото слънце или знойния му поглед. Той я завъртя към себе си и повдигна брадичката й. Наложи се да го погледне в пламтящите от яд очи.

— Престани да упорстваш! Разбери, че това е за твое добро!

— За мое добро е да не те виждам повече! — озъби му се.

— Тифани, мога за секунда да те съблека, ако продължаваш да ме предизвикваш. Няма да ми мигне окото. Бъди разумна и сама се преоблечи. Каквото и да стане, ще яздиш с мен през пустинята, при това с дрехите, които съм донесъл! — Говореше тихо, но заканително.

— Ти, без съмнение, си най-отвратителният, пропаднал злодей, когото имах нещастието да срещна! Сега се обърни, ако не си загубил напълно чувството си за благоприличие!

— Тифани…

— Обръщай се! — извика тя почти истерично, мислейки, че тихият му, почти нежен тон е прелюдия към прелъстяването й. Избухването свърши работа. Той се намръщи и отиде да приготвя коня. Мекият плат подейства като балсам на прегрятата й кожа. На главата си наметна черното фередже. Така съвсем ще приличат на мъж и жена за погледа на всеки срещнат. — Готова съм! — викна решително, отърсвайки се от унилите мисли. — И искам да зная къде отиваме!

— Да речем, в моя дом — огледа я той одобрително.

— Не! Защо…

— Нямаме време за разправии! — нетърпеливо тръсна глава мъжът. — Хайде! — Хвана фереджето и го омота така, че да забули лицето й, а края му пъхна в малка халка, която Тифани не беше забелязала. Младата жена стоеше безпомощно. Безмълвно чакаше той да приключи и да се отмести, за да не чувства горещия му дъх върху лицето си. Искаше й се да няма такива гъсти извити мигли и да не излъчва такава първична, непоносима притегателна сила. Искаше… Тя преглътна. Бавно вдигна очи и погледите им се срещнаха. Пръстите му се поколебаха. Устните му трепнаха.

— Качвай се — прошепна.

Тифани се сепна. Представяше си как той я целува. От смущение стоеше като вцепенена.

— Господи! Защо се поколеба? Къде, по дяволите, се изпари цялата ми смелост? Тифани… — изхриптя той. — Не мога да ти устоя. Всеки миг тялото ти така ме възбужда, че едва се сдържам. Проклятие! Дяволите да те вземат! Теб и твоето разкошно тяло, което ме подлудява!

— Хасан… — Гърлото й се сви.

От него преливаше такова желание, тя бе така уплашена, такава непреодолима слабост я обзе, че не можеше да помръдне, да избяга или поне да се съпротивлява.

Омагьосал ме е, мислеше вцепенено, без да откъсва поглед от полуразтворените му устни. С бавно, лениво движение той освободи края на фереджето.

— Не… — пророни тя, а очите й потъмняха като водата на езеро от надвиснал върху му облак.

Той се наведе към нея и тя неволно разтвори устни в изблик на отчаяна, дива жажда, сякаш пустинята бе изсмукала от нея последните капки жизнена сила и й бе оставила само това желание. Подлудяващата я жажда трябваше да бъде утолена и Хасан бе мъжът, който щеше да облекчи мъките на изпълненото й с копнеж тяло. Целувката бе дълбока като кладенец, мощна като порой. Устните му бяха хладни и твърди, решителни и нежни. Тя алчно и нетърпеливо откликна. Сякаш язовирен бент се отприщи. Всички прегради рухнаха. Ръцете й неуверено спряха на раменете му, после невъздържано обвиха врата му. Хубав е. Съвършен. Мъжът на нейните мечти. Тифани почувства как в тялото й се разлива течен огън, как се разтопява под пръстите му…

Внезапно тя застина и рязко се дръпна. Беше се опитал да разтвори с език устните й и тя изведнъж си спомни отвращението, което изпитваше към Назим, когато грубо и насила я целуваше. Потръпна и смутено вдигна поглед. Очите й се насълзиха. Той стоеше блед и напрегнат. Няколко мига се гледаха безмълвно.

— Още какви унижения ще ми наложиш? Постигна целта си. Сега съм в ръцете ти. Тялото ми е твое… — За миг в очите му като че ли проблесна колебание. — В момента животът ми зависи изцяло от теб. Но каквото и да ми сториш, Хасан — продължи тя, набрала смелост, — знай, че никога няма да докоснеш душата ми. Тя си е моя и ти не можеш да я нараниш. Ако смяташ да ме оскърбяваш, запомни това!

Той стисна устни и лицето му стана непроницаемо. Кимна й да се качи на коня. Хвана поводите и тръгна редом с широки тежки крачки, сякаш прогонваше вътрешното напрежение чрез уморително физическо натоварване. Тифани не бе в състояние да разсъждава трезво. Когато в ума й изплуваше картината на случилото се, тя с усилие на волята си налагаше да я пропъди. Вкъщи я чакаше Джоузеф. Ще понесе всичко, каквото и да е то. Ще се върне при него у дома и ще забрави за това ужасно преживяване.

Скоро поскърцването на седлото и равномерния, монотонен ход сред безкрайните дюни, простиращи се чак до хоризонта, до подножието на високите планини, я унесоха. Хасан продължаваше да крачи под палещото слънце, безмилостен към самия себе си. Навел глава, изглеждаше равнодушен към всичко. Сякаш нищо не го трогваше и беше способен да изтърпи всякакви трудности, презирайки нормалните човешки слабости като умората. Тифани вече не можеше да седи изправена на седлото. Клатушкаше се и се свличаше. Гърбът я болеше непоносимо. Краката й също се бяха схванали. Неволно простена.

— Умори ли се? — попита той през рамо.

— А ти как мислиш, по дяволите!

Без да каже нищо, той преметна юздите върху шията на коня, извади единия й крак от стремето и се метна на седлото зад нея.

— Облегни се назад — рече строго.

Ала вместо да се подчини, тя се наведе напред.

— Господи! Колко си твърдоглава! — измърмори той. Дръпна я насила да се облегне на гърдите му. Гърбът й блажено се отпусна от напрегната стойка през последния час. Слънцето прежуряше все по-силно и нажежаваше като пещ разхвърляните между дюните скали. Лъчите ослепително се отразяваха от тях. Тифани не можеше да говори, гърлото й бе сухо като пясъците наоколо. Беше благодарна за спасителната защита на фереджето. В слънчевите отблясъци дюните сияеха в множество цветове — оранжево, златно, розово, сребристо. Започваше да разбира очарованието на пустинята. Вярно, че бе сурова и безпощадна. Но и много красива. Имаше нещо чисто и изящно в този див пейзаж с открояващите се планини и дюни на синия небесен фон. Необятният безпорядък създаваше вълшебното усещане за безкрайност и вечност. От еднообразния ритъм й се доспа. На няколко пъти главата й клюмваше върху ръката на Хасан, който я крепеше през кръста. Щеше й се да ускорят темпото.

— Не може ли да яздим малко по-бързо? — попита заядливо.

— Можем.

Но не стори нищо в подкрепа на казаното. Тя не издържаше повече. Нервите й се бяха напрегнали до скъсване. Искаше това ужасно безкрайно пътешествие да свърши и да разбере най-лошото. Почти обезумяла от неизвестността, тя заби пети в хълбоците на жребеца. Той, сякаш само това и чакал, мигновено се понесе в пълен галоп. С уплашен вик младата жена се вкопчи в седлото. Хасан изрева и се напрегна да удържи животното. След секунди го обузда. Тифани се разрида, сломена от цялата злочестина на положението си.

— Пусни ме да си отида вкъщи! Искам сина си! Не можеш да ни разделиш. Само… — Надигналата се в гърлото буца й попречи да говори.

— Този въпрос е твърде важен за мен, за да му влияят сълзи — отвърна й Хасан с раздразнение. — Планината е близо. Въздухът скоро ще се разхлади. Остави аз да решавам как ще стигнем и не убивай коня ми, като го караш да препуска галоп в тази жега.

— Грижа те е повече за коня, отколкото за хората! — намръщи се враждебно Тифани.

— Някои хора не заслужават грижите ми.

— Какво съм направила?

— Съсипа брат ми — процеди Хасан. — И няма да допусна моят племенник да стане безсърдечен като теб.

— Не разбирам за какво говориш — уморено промълви Тифани. — Правиш необмислени изводи, които…

— Млъкни! Скоро ще изясним нещата. Искам да зная за теб всичко. Ще ми разкажеш всяка подробност от живота си. След това ще реша дали си достойна да дойдеш с Джоузеф в Риям, или не.

— Но ти призна, че си победен…

— Не. Казах, че изглежда съм победен.

Тя мислено се върна към тогавашния им разговор. Припомни си го целия. „Изглежда, ме победихте. Какво мога да направя?“ По гърба й полазиха тръпки. Хасан бе опасен човек, умен и коварен.

— Джоузеф ще живее при мен! — отсече тя студено.

— Почини си. Изморена си. Ще говорим за това по-късно.

Тифани въздъхна. Жегата изсмукваше силите и волята й. Едва се крепеше будна. Планините наистина изглеждаха по-близо. Въздухът бе неподвижен, никакъв повей не разсейваше пъклената горещина, струяща от висящото в небето като огромна бяла топка слънце. В маранята дюните проблясваха като купчини диаманти. Младата жена неусетно заспа. Събуди се сгушена в обятията на Хасан. Стори й се, че я гледа загрижено. Седна и потрепери от хладния въздух. Слънцето беше зловещо червено и обагряше пустинята в кървави цветове. Гледката бе великолепна, величествена. Тежки облаци надвисваха като пурпурни покривала. Най-невероятният залез, който бе виждала! Почувства се жалка и нищожна сред тази безкрайност. Нейният свят — този, на големия град — изглеждаше тесен като килия. Където погледът навсякъде се сблъскваше с неприветливи и заключени за чуждото око къщи. Никога не бе подозирала колко необятно е пространството, колко красива е девствената природа. Заля я приятно, умиротворяващо чувство. Омайваха я и ръцете на Хасан, обгърнали я в нежно съзвучие с копнежите й за любов, която да запълни зеещата празнина в живота й.

— Една от трите поразителни гледки в света — отрони той развълнувано. — Тревожна необятност и въжделена мечта за вечност. И сега ние сме част от нея, нали?

Тифани кимна, покорена от величието на мига. По небето се носеха грамадни облаци, пурпурните пясъци потъмняваха.

— А кои са другите поразителни гледки? — попита тихо.

Той не отговори веднага, сякаш се намираше някъде другаде. После каза дрезгаво:

— Влюбена жена и лицето на дете.

Сърцето й болезнено се сви. Такова просто съвършенство съдържаше отговорът. Казано красиво и поетично. И напълно искрено. Почувства се неловко, като че бе надзърнала в най-потайното кътче на оголената му душа. Но същевременно се изпълни с надежда. Ако Хасан лелее такива мисли, той не е чудовището, за което се представя. В него тлеят искри на човещина. Тя ще призове чувството му за чест и справедливост и ако това не помогне, ще се обърне към нежното му сърце, което поставя децата на такъв пиедестал.

Бавно се изкачваха по стръмна дюна с формата на полумесец. Когато се озоваха на върха, Тифани видя тъмните силуети на палмите, очертани върху тлеещото като жарава небе. Оазисът бе разположен в падина, прилична на огромна чиния. След малко пустинята остана зад тях. Тифани нетърпеливо се огледа за признаци на човешко присъствие — някаква крепост или малки варосани къщи, но наоколо нямаше и следа от нещо подобно.

— Това ли е целта на нашето пътуване? — попита недоверчиво и кимна към палмовата горичка.

— Не — засмя се Хасан. — Това, Тифани, е мястото, където двамата с теб ще се опознаем.

— Какво искаш да кажеш? — изопна се лицето й.

— Искам да кажа, че тук ще прекараме нощта. Само двамата — ти и аз.

Четвърта глава

Тифани тревожно се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Беше очаквала, че с падането на нощта ще пристигнат, както той каза, в неговия дом — съвременна, изискана къща, с прислужници и удобства, където биха могли да поговорят на спокойствие. И през ум не й бе минавало, че ще замръкнат сами в пустинята. Тук Хасан бе съвсем различен човек. Значи това диво място е избрал за декор на връхната точка от представлението! Той, разбира се, иска всичко — Джоузеф, нея, пълния успех на замислите си. Гордостта няма да му позволи да се задоволи с по-малко. Желанието му е тя смирено да признае пълната му власт. А как по-добре да демонстрира тази власт, освен с мъжко господство? Господи, колко глупаво постъпи, като се остави да я отвлече! Погледът й спря на пъхнатата в дисагите пушка. Прикладът беше близо. Ако…

— Тифани — чу ироничния му глас, — не е заредена. Остави тази работа.

Заля я задушаваща вълна на страх, отчаяние, умора. Като през непрогледна мъгла усети как мъжът я вдигна от седлото, а само след миг осъзна, че лежи на земята, а Хасан се е надвесил над нея и разкопчава дрехата й.

— Не! Недей!

— По дяволите, Тифани, аз…

Тя го нападна като дива котка, крещеше от ужас и го дереше с нокти. При боричкането тънкият плат на робата се разкъса и оголи гърдите й. Задъхана, тя бързо се загърна.

— Остави ме! — изплака жално, като продължаваше да размахва ръце. Хасан я пусна и се изправи. — Тиранин! — прошепна тя с болка. — Презирам те! — викна по-силно. — Мразя те! — изкрещя разярено.

Той разтри рамото си, където го бе одрала.

— Изглежда си се съвзела. Или отмъщението ти дава сили?

— Надявам се, че те боли! Само опитай пак и ще ти издера очите! — просъска тя.

— Стани! И престани да правиш погрешни изводи и да разиграваш мелодрами. Донеси храната от дисагите. Аз ще наклада огън. Подчинявай се — повиши предупредително глас, защото видя, че се кани да възрази, — или ще останеш гладна! Много се изкушавам да те зарежа тук още сега. Какъв е шансът да оцелееш без мен?

Тя стана и тръгна гордо изправена, като се стараеше видът й да излъчва надменно презрение. В дисагите имаше няколко филии хляб, малко сирене и фурми.

— И гладът ли е част от мъчението? — викна ядосано.

— Само глупак би ял до пръсване при преход в пустинята — отвърна й спокойно.

Тифани изяде половината от скромните провизии. Очите й лакомо бяха вторачени в останалата част, но не посмя да я докосне. Страхуваше се от мъжа. Дяволите да го вземат! Хасан бе отишъл някъде. Докато го чакаше, тя се чудеше къде ще спят. При положение че той изобщо я остави да спи, помисли с тревога. Беше казал, че иска да я опознае. Едва ли е имал предвид човешки разговор. Признаваше вътрешно, че той за миг бе успял да събуди желанията й и този унизителен факт я караше да мрази себе си. Мъжественото излъчване на Хасан не будеше съмнения за ненаситния му апетит. Тя и преди бе познала болката от животинската мъжка похот. Не би могла да я изтърпи отново. Секс… Започна приятно, завърши с разочарование. За нея той бе едно постоянно усещане на празнота, безименна загуба и разруха, които се бяха просмукали в цялото й същество и я караха да се чувства ограбена. Не искаше да изживява отново това чувство на отчаяние и неудовлетвореност.

Тифани тръсна глава да прогони неприятните мисли. С учудване забеляза, че нощта бе паднала така бързо, сякаш някой бе изключил светлината. Пълната тъмнина, неприсъща на града, й бе непозната. Обгръщаше я като с плащ от черно кадифе и я правеше особено уязвима. Само звездите блещукаха като ситни скъпоценни камъчета. От тъмното изплува бялата роба на Хасан. Тифани застина в очакване на следващите му заповеди.

— Запалих огън — каза той лаконично, обърна се и отново се отдалечи.

Чудно. Човек не би се държал така, ако има зли помисли. Окуражена, тя забърза след белеещата се като призрак фигура. Огънят пламтеше приятно и тя се настани близо. Изведнъж й бе станало хладно. Скоро се стопли, но по гърба й продължаваха да лазят тръпки. Хасан свари кафе. Тифани се чудеше откъде мъжът намира сили след буйното препускане с жребеца и дългия път през недружелюбната пустиня, при това с такава опърничава заложница като нея.

— Студено ми е — промълви Тифани и се обгърна с ръце. Отблясъците от огъня танцуваха по яркозелената й роба.

— Ще стане още по-студено.

— Тогава какво ще правим? — ядоса се на равнодушната му забележка и в същия миг се уплаши — така му даваше повод да й предложи сам да я стопли. Той я погледна изпод вежди.

— Какво искаш, да променя природата? Да направя нощите в пустинята топли, специално за теб?

Тя се отпусна с облекчение. Наистина трябваше внимателно да си подбира думите. Но изглежда умът му съвсем не е зает с нейното изтощено тяло, иначе би подел предизвикателството.

— Искам с нещо да се завия. Нарочно ли ме лишаваш от всякакви удобства? Това преднамерено наказание ли е от твоя страна? — попита заядливо. — Вероятно си чел „Укротяване на опърничавата“ и си въобразяваш, че прилагаш на практика съветите на Шекспир.

Хасан наля от гъстото черно кафе в две малки медни чашки и й подаде едната.

— Наистина ли толкова си свикнала с всички удобства на съвременния живот, че не можеш да се радваш на простото съществуване? — не обърна той внимание на хапливите й подмятания.

— Видя къде живея — отвърна враждебно.

— Да! — озъби й се той на свой ред. — Доста окаяно място, нали?

— Не е чак толкова лошо! Какво би направил ти на мое място, ако беше вдовица без пукната пара и с осемгодишен син!

— Не се самосъжалявай. Сама си си навлякла белята.

Тифани пламна като божур. Не бе нейна вината, че забременя от Назим. И въобще как си позволяваше той да й говори по този начин? Търсеше думи да му отвърне грубо, но мозъкът й сякаш отказваше да работи. Беше изтощена до смърт. Хасан бе седнал по турски на земята. Беше твърде близо до нея, но сега не бе моментът да му показва, че това я смущава.

— Крайно неприятно ми е да мисля в какви ужасни условия живее Джоузеф заради твоята глупост — продължи той сухо. — Боже мой! Ти наистина го принуждаваш да страда!

Тифани отпи от горещата течност. Ядосваше се, задето сама му подаде оръжието, с което сега я нападаше.

— Синът ми никога не е гладувал и студувал — рече спокойно. — Винаги съм се грижила да се храни здравословно. Не можеш да отречеш, че е чудесно дете. И въпреки че дрехите му са износени, поне са топли. Опитвам се да му дам най-доброто образование, което можем да си позволим.

Хасан я слушаше мрачно. Лицето му бе изопнато. Изглеждаше по-сурово от наболата вече черна брада. Стволовете на палмите и акациевите дървета наоколо поскърцваха, сякаш се оплакваха от студа. Затопленият пясък шепнеше, разтревожен от лекия ветрец. Тънкият сърп на луната хвърляше бледа светлина наоколо. Тръпки побиваха от тази призрачна сцена.

— Да се върнем към предстоящата работа — обади се мрачно Хасан.

— Работа ли? Нима наричаш работа отвличането на хора?

— Искам Джоузеф — съобщи й без заобикалки.

— Ето какво било! А мен държиш като заложница! Проектът за Батинах беше уловка, с която ме примами. Как можеш да си играеш с надеждата ми за по-добро бъдеще за мен и Джоузеф? Послужи си с измама, за да ме принудиш да дойда тук!

— Не съвсем. Можеш да работиш по проекта. Казах ти — от теб зависи дали ще приемеш. Ще те заведа там, когато пожелаеш.

— И какви са условията, които ще поставиш? — въпросително повдигна вежди тя.

— Да ми съдействаш. Когато пристигнем в моя дом, искам да позвъниш на Джоузеф и да му кажеш да вземе самолета и да дойде при нас. Той ще долети като стрела.

— Добре си го измислил, няма що! — подметна тя жлъчно.

— И аз така смятам — усмихна се той доволно. Очите му обаче останаха враждебни — твърди и блестящи като черен диамант.

— А аз? — попита Тифани. Гласът й трепереше. — Къде е моето място в така прилежно съставения ти план?

— Вече ти казах. Никъде! Искам постепенно да изчезнеш от живота на момчето.

Значи се е заблуждавала относно намеренията му. Той искаше единствено Джоузеф. И бе твърдо решен да й отнеме сина. Освен това по всичко личеше, че я мрази до дъното на душата си. Ако планът му се увенчаеше с успех, щеше да се наложи тя да се върне в Сеиб или дори в Англия без сина си.

— А не се ли страхуваш, че като пристигнем там, където ме водиш, аз мога по някакъв начин да те измамя?

— Не. Моята крепост е непристъпна. Ако реша да те държа там, няма как да избягаш. И тъй като тя е мое убежище, постарал съм се да е достатъчно усамотена — насред пустинята е, а единственият достъп до нея е по въздуха или по този красив маршрут на керваните.

— Красив ли? Убийствен е!

— Ти мразиш моята страна — навъси се Хасан.

— Твоята страна ли? Почакай, аз останах с впечатлението, че отиваме в дома ти в Оман! Да не искаш да кажеш, че сме… в Риям?!

— Правилно — усмихна се той самодоволно. — Самолетът те докара право тук. Това е Риям. Моята страна. Изглежда дори краткото ти запознанство с нея е достатъчно, за да я намразиш.

— Съвършено вярно! Мразя я! — извика Тифани, като се опита да прикрие тревогата си. — А също и жителите й! Най-вече нейните груби, безскрупулни мъже! Доставя ви удоволствие да упражнявате власт над жените, нали? Като използвате физическо насилие и заплаха, за да ги държите в подчинение! Е, добре, шейх Хасан, можеш да правиш каквото искаш с мен, но няма да ми отнемеш сина! И се кълна пред Бога, че никога няма да пречупиш духа ми!

Но всъщност би могъл да го стори. Тя бе хваната в капан. Той щеше да спечели. Тук важаха законите на Риям. Щеше да я отведе в своята крепост и нямаше кой да й помогне — никой нямаше да посмее. Ако не се съгласеше с неговите искания, най-вероятно бе никога повече да не види Джоузеф. Страшна и ужасяваща перспектива!

— Тифани — обади се кротко Хасан, — разбери ме правилно…

— Не те разбирам! — прекъсна го разпалено. — Защо трябва да разделяш сина от майката? Нямаш ли капка съвест? Никакви нежни чувства?

Нападките й го разгневиха. Дишаше тежко, веждите му бяха свъсени.

— Аз мисля само за Джоузеф — изръмжа. — Той е над всичко останало. Имам сведения, че ти, неговата майка, си подмамила брат ми за мимолетна сексуална връзка, а после си го принудила да се ожени за теб, като си го шантажирала.

— Не…

— Искаш да повярвам на теб, а не на родния си брат, така ли? — На лицето му бе изписано такова презрение, че Тифани разбра колко е безнадеждно да доказва своята невинност. — Той ми писа всичко за теб. Че си се опитала да убиеш собственото си дете, а като не си успяла, си била недоволна и раздразнителна през цялата бременност.

— Бях болна…

— Ти не си достойна да бъдеш майка, да не говорим за майка на моя племенник! Освен че не изпълняваш майчинските задължения, над теб тегне още едно обвинение — че си прахосница и покварена жена. Нима е чудно, че искам Джоузеф и няма да се спра пред нищо, за да го взема? Как, мислиш, че се чувствам, като зная, че синът на моя брат, плът от моята плът и кръв от моята кръв, опознава жените и живота през твоите блудни, безнравствени очи?

— Всичко това са слухове и празни приказки! — извика извън себе си Тифани. — И върху тези необосновани обвинения ти градиш действията си!

— Нещо повече — продължи той, без да й обръща внимание, — твоето непристойно поведение в собствения ти дом, когато Джоузеф е в съседната стая, ме убеди в правотата ми. Разпознавам жените, които излъчват чувственост с всяка своя фибра. Обикновено не давам преценки за такъв род жени — те не ме интересуват, но ти развращаваш едно невинно дете!

— Отричам всяка твоя дума! Джоузеф е щастлив с мен и…

— Защото нищо друго не е видял — прекъсна я безцеремонно Хасан. — Послушай здравия разум. Джоузеф има пълното право да познава културата и обичаите на родината на баща си, да познава близките си. Има правото да живее в удобства, а не в мизерия. Няма да си тръгнеш оттук, без да си го разбрала. Ще се погрижа за това! Сделката е изгодна, Тифани.

— Но тук… Толкова е диво! — махна тя към ширналата се до безкрая пустиня.

— Риям е страна на контрастите. Също както и нейните хора. Пустинята има своята красота за тези, които я виждат. Имаме оазиси и тучни зелени долини, богати на растения и птици.

— Джоузеф ще заприлича на теб — отрони горчиво Тифани, без да скрива, че смята това за най-лошото нещо на света.

Хасан свъси вежди.

— Ще му създам интерес към бизнеса и ще го науча как да го ръководи. И как да се справя с хората.

— О, няма да ти е трудно! — възкликна тя саркастично. — Мъжете от фамилията Шариф намират това, което харесват, взимат го или отправят заплахи. После имат властта да правят каквото им хрумне.

Хасан стисна зъби.

— Само когато ситуацията е безизходна — процеди.

— Безизходна? Ти ли се намираш в безизходна ситуация? А как, по дяволите, мислиш, че се чувствам аз?

— Ти ще получиш това, което винаги си желала — отвърна той упорито. — Своята свобода. Зная, че това си искала от самото начало и че раждането на Джоузеф е станало пречка за плановете ти. Можеш да преследваш кариерата си и аз ти обещах, че ще използвам за това връзките и влиянието си. След няколко години с твоя талант ще станеш доста богата. Харесва ти, нали? Никога не си скривала факта, че се стремиш да направиш кариера.

— Работата запълва живота ми. Но какъв ще е той без Джоузеф? Да зная, че възпитаваш сина ми на същото безскрупулно отношение към хората като твоето? Да направиш от детето ми същия жесток, безжалостен човек като теб?

Помежду им назряваше буря, готова всеки миг да се извие в ураган. Враждебни и настръхнали, двамата се бореха за единственото нещо, което искаха.

— За Бога, Тифани! Престани да се преструваш на всеотдайна майка. Да не би да предявяваш претенции към част от наследството? Признай, че си била ужасена, когато си разбрала за бременността? Признай, че не си искала детето и си направила опит за аборт…

— Не! Не е вярно! — отчаяно извика тя.

— За малко да загубиш бебето…

— Да, паднах… — Тя се задави от вълнение. — Назим ме блъсна от яд, след като майка ми му каза, че съм бременна от него.

Очите на Хасан се превърнаха в късчета лед.

— Долна мръсница! — просъска заплашително. — Сега съм сигурен, че лъжеш! Няма арабин, който би причинил злина на детето си. Децата са свещени. Очерняш името на брат ми, защото той не може да се защити. Длъжен съм да го защитя като представител на фамилията Шариф. Няма да позволя да струпваш на Назим собствените си грехове! Зная, че през цялата бременност си била нещастна и си настоявала да продължиш художественото училище. Дори след раждането на Джоузеф си била твърдо решена да преследваш кариерата си, вместо да се грижиш за детето!

— Зная, че ще се застъпиш за брат си и никога няма да ми повярваш! Но всичко, което казваш, е лъжа! Разбира се, бях объркана, когато разбрах, че съм бременна! Не бях омъжена и не исках…

— Не си искала детето да ти създава неудобства! — отсъди той.

— Няма смисъл да говорим — уморено рече Тифани. — Никога няма да ми повярваш.

— Не! Никога! Откажи се. Нека постигнем разбирателство, преди Джоузеф да е пристигнал. Не искам да го разкъсваме на части с нашата вражда. Ако наистина го обичаш, ще се съгласиш с мен. Освен това законите в Риям са на моя страна. Да се съюзим, иначе Джоузеф ще страда. Той ще бъде мой, каквото и да направиш. В това съм сигурен. Сама реши дали това да стане трудно, или безболезнено.

— Соломоново решение — прошепна тя като на себе си. — Синът ми ще бъде разкъсан на две, ако се боря за правата си. В противен случай ще го загубя… — Вдигна глава и впери поглед в тъмнината. Очите й се наляха със сълзи. Какви шансове имаше срещу Хасан? Той бе готов на всичко. — Смяташ да ме държиш като затворничка, докато не постигнеш целта си, така ли? — Той мълчеше. — Съгласна съм — безпомощно разтвори ръце тя. — При едно условие.

Думите едва се чуваха. Дълго сдържаните сълзи бликнаха по сгърченото от болка лице. Щеше да се опита по някакъв начин да измъкне себе си и Джоузеф от тази каша. Но засега…

— В твоето положение не можеш да поставяш никакви условия! — отряза Хасан.

— Чуй ме — каза тя умолително. — Ще приема неизбежното. Ще направя всичко, което поискаш. Само ми позволи да остана при детето си. Ако имаш капчица жалост, дай ми поне това. Ти спечели. Бъди великодушен в своята победа. О, Господи! Не ми отказвай правото да бъда при моя син — моята кръв и плът! Той ще е нещастен без мен! Не мога да понеса мисълта, че ще се измъчва и страда!

Вдигна очи. Съдбата й зависеше от отговора му. Ако й откажеше, сигурно щеше да загуби разсъдъка си. Сърцето й се свиваше от непоносима болка. Всичко друго, дори животът като истинска затворница на този безмилостен човек, е за предпочитане. Раздялата ще е изтезание по-силно от всякакви физически мъчения. Тифани отчаяно тръсна глава. Косата й се разпиля като пълноводна златна река.

— Моля те! — проплака безпомощно. — О, моля те, моля те, Хасан! Умолявам те от дъното на душата си!

Върху черното покривало на небето звездите премигваха с ледено безразличие и я караха да се чувства изоставена и самотна. Тишината бе оглушителна. Умиращият огън хвърляше слаби отблясъци върху акациите, чиито упойващ аромат се носеше във въздуха.

— Нямам ти доверие — обади се замислено Хасан. — Така ще получиш удобната възможност да настройваш Джоузеф против мен. Няма да ти е трудно да го убедиш, че в Англия ви чака по-добър живот. С теб ще бъдем две враждуващи страни и ще погубим Джоузеф. Няма нищо, което да те обвързва с моята цел, за да полагаш искрени усилия Джоузеф да свикне с мен и с живота тук.

Душата й се раздираше от болка. Не й бе отказал категорично, но все пак решението му бе да я пропъди. Как да го склони? Той нямаше да се разколебае. Гордостта не ще му позволи. Какво би могла да стори?

— О, Хасан! — простена. — Ако искаш, ще пълзя на колене. Ще го направя, щом трябва. Готова съм на всичко, щом става дума за сина ми. Твърдиш, че ще се грижиш за него. Нима не разбираш, че той ще бъде нещастен без мен? Та аз съм го отгледала. Нима искаш той да започне нов живот в друга страна без единствения човек, когото обича.

— Не искам да е нещастен. И не искам да пълзиш — изръмжа той.

Тя сграбчи ръката му и вложи в думите цялото си сърце.

— Какво искаш тогава? Кажи ми и ще го направя! Ще направя всичко! Всичко, което пожелаеш! Само кажи!

— Всичко ли? — промълви той дрезгаво.

Тифани изтръпна. В гласа му прозвуча неприкрито желание. Сега, след като е сигурен, че ще получи Джоузеф, защо да не насочи вниманието си към нея? Сексуалните капризи на покойния й мъж ще бледнеят в сравнение с пламенната натура на Хасан. Тлеещата жарава на неговата чувственост я преследваше откакто го видя за първи път.

— Дори… Дори себе си ли предлагаш? — протегна той ръка и я погали по бузата.

Тифани стисна силно очи. Дори въздухът се изпълни с плътското му желание, обгърна я и я накара неволно да потръпне. Няма да го спира. Не още. Не трябва да го гневи. След като получи съгласието му, ясно ще му обясни, че ако я принуди против волята й, удоволствието му едва ли ще е голямо. Надеждата бе слаба, но все за нещо трябваше да се залови, иначе щеше да полудее. Пръстите му нежно се заровиха в копринената й коса. Като повей от птиче крило минаха по лицето и раменете й.

— Колко си хубава! — изхриптя той.

Суровият израз бе изчезнал от лицето му. Сега бе човек от плът и кръв с туптящо от желание сърце. Желание, което я плашеше. Колкото и да бе невероятно в този кошмарен миг от живота й, то пробуждаше неразумната й плът, готова да се поддаде на изкушението. Тифани простена. Умелите му ласки обещаваха наслада. Тялото й тръпнеше от неудовлетворен копнеж. Трябва да търси спасение от собствените си разрушителни страсти! Обърканите й чувства се изплъзваха от контрол.

— О, Господи! — простена. Не разбираше защо тялото й се разтопява само при мисълта за страстните му ласки. Това бе невъзможно. Непристойно. Неудържимо.

— Ти каза „всичко“. Искам теб! По дяволите! Не мога да ти устоя. Обсебен съм от теб, Тифани! Желанието ме разяжда от първия миг, в който те видях. Затова те намразих. Или трябва да се отърва от теб, или да те имам. Друг изход няма, поне що се отнася до мен. Силните контрасти на пустинята. Всичко или нищо. Аз искам всичко! Ти нямаш нищо повече, което да дадеш, а и аз няма какво повече да взема! — Устните му докоснаха шията й.

— Ако ти се подчиня, ще загубя самоуважението си. Трябва да ме обладаеш насила — прошепна разтреперана.

— Не. Няма да го направя. Ти трябва да преживееш заедно с мен наслаждението от всяко докосване, от всяко движение, от всяка ласка на моите устни. Ще вървим заедно по всяка пътечка, която открият моите пръсти… — Ръката му се плъзна по гърба й. Във вените й се разля течен огън, който бушуваше и заплашваше да изригне като вулкан. Като вулкан на желано покорство. — Отдай ми се — прошепна той в ухото й.

— Не! Не… — изстена тя.

— Тогава не си ми нужна!

Тифани навлажни устни. Той подигравателно, направи същото. Прониза я сладостна болка и тя едва не изстена. Господи, желаеше го! Нима бе възможно? Нима щеше да се отдаде на първия мъж, който успя да я възбуди. Инстинктът изглежда побеждаваше разума.

— За последен път те моля. Позволи ми да остана с Джоузеф! Не ме унижавай, приемайки тялото ми в замяна.

— Аз искам твоето смирение, Тифани.

Как го мразеше за това, което й причиняваше! Принуждаваше я да се примири с неовладените си страсти, дремещи под повърхността на привидната студенина. Непреодолимата чувственост на неговата натура унищожи всичките й задръжки. Трябваше да потисне непристойното желание, което я бе обладало!

— Има и друг изход… — рече бавно Хасан.

— Всичко друго е за предпочитане пред безчестието да ме изнасилиш.

— Има само още един начин да останеш с Джоузеф в моя дом. Действително е разумно да бъдеш при него. Може би след време ще поискаш да си тръгнеш и тогава ще се споразумеем. Ще бъдеш уважавана и ще имаш моята закрила. Би могла да живееш без лишения и да се грижиш за възпитанието на момчето.

Тя бе съгласна на всичко. Твърде много държеше Джоузеф да расте с нейните разбирания и да не се превърне в безпътен развратник като баща си или жесток и безсърдечен човек като чичо си.

— Какво трябва да направя?

— Стани моя жена.

Тифани ахна и понечи да възрази, но той я спря жест.

— Не е лоша сделка. Привидна почтеност в замяна на блажени дни и нощи, прекарани в леглото ми.

Хасан жадно я поглъщаше с очи. Дни и нощи, ужаси се тя.

— Жена номер едно? Две? Или може би три? — попита презрително.

Той високо се разсмя и поклати глава.

— Аз съм християнин, разбира се. Семейство Шариф са християни от сто години насам. Имат само по една жена.

— А защо… защо си правиш труда да ми предлагаш този брачен фарс? Би могъл да ме притежаваш насила.

— Наистина мога. Но дяволски те харесвам. Искам да отвърнеш на желанието ми със страстна взаимност. Искам пълното ти покорство. Искам да зная, че не можеш да устоиш на моите ласки. Искам да ме молиш да те любя, да ме желаеш. Да те видя слаба и беззащитна пред целувките ми. Само тогава обсебилата ме безумна страст ще избледнее. Докато настъпи времето, когато ще ми омръзнеш, нашият съюз ще бъде несравнимо по-приятен, ако е по твоя воля.

— Аз ще бъда безразличен участник!

— Тялото ти няма да позволи да останеш безразлична — разсмя се той отново.

Тя го погледна безмълвно. Беше прав. Но с ума си щеше да го мрази.

— Искаш всичко, така ли? — попита злобно.

— О, да! Искам всичко! Никога не съм се задоволявал с по-малко. Става ли?

— Нима имам избор? Знаеш, че съм принудена да се съглася. Това е най-варварското предложение, което съм чувала. Ако откажа, за отмъщение ще ме задържиш тук. А не се ли върна в Оман, властите ще изпратят Джоузеф в Англия и ще го настанят в детски приют. Ако отхвърля чудовищното ти предложение, никога повече няма да го видя. О, да, съгласна съм! Но с цялата си душа и тяло аз те презирам и ненавиждам! Колко умно постъпи — никакви юридически битки, никакви протяжни скъпо струващи съдебни дела, хленчещ за майка си племенник. И като връх на всичко това, трябва да задоволявам страстта ти винаги когато пожелаеш! — Вбесена от коварството му, чрез което той получи всичко, което желаеше, Тифани трудно се сдържаше. — Негодник! Само помни, че няма да се преструвам колко ми харесваш и колко ми е приятно това, което вършиш с мен!

— О, мисля, че лесно ще преодолея твоята сдържаност — тихо рече той и устните му се плъзнаха по лицето й. — Ще те накарам да забравиш преживяванията с Назим.

— Не, никога няма да забравя! — потръпна тя от спомена. — Никоя жена не може да забрави такова нещо! То ще ме съпътства до края на живота ми!

Хасан изведнъж застина безмълвен. Устните му бяха побелели. Отпусна ръце. Стори й се, че в очите му се мярна сянка. Изглежда не му беше приятно да мисли за отношенията й с Назим. Ще трябва добре да запомни това. Можеше да й послужи като самозащита. От възбудата му не остана и следа.

— Имам ли думата ти? — попита мрачно.

— Да.

Тифани вече се чувстваше по-добре. Не можеше да очаква нищо хубаво от бъдещето, но поне не й отнемаха напълно Джоузеф.

— Тогава, да лягаме. Издълбай малко пясъка, за да ти е удобно. Отдолу е по-топъл. Опитай да си починеш. Рано сутринта тръгваме.

Тя го гледаше невярващо.

— Ти… няма ли да…

Очите му блеснаха злорадо.

— Секс ли искаш? — удари я сякаш с камшик гласът му.

— Животно!

— Най-сетне разумът ти надделя над тялото — подигра се той.

— Презирам те, Хасан ал Шариф! Никога не го забравяй! — Тифани яростно започна да рови пясъка, следвайки все пак съвета му. Добре че стоеше на известно разстояние от нея. Идеше й да го разкъса. — Нямаш ли одеяло или нещо подобно? — насили се да го попита.

— Не.

Тя се сви на кълбо край огъня. Хасан бе легнал с гръб към нея. Скоро тишината стана тъй дълбока, че я раздразни. Въртеше се неспокойно, мъчеше се да се намести по-удобно и да запази всяка частичка топлина. Тялото й бе натежало от умора, но не можеше да заспи. Лежеше в някакъв скован унес, чувстваше се смазана и нещастна, зъбите й не спираха да тракат. От гърлото й се изтръгна сподавено ридание. Хасан изсумтя и се надигна.

— По дяволите! Какво има? — попита сърдито.

— Студено ми е — изхлипа тя, но се ядоса на собствената си слабост. — Какво, по дяволите, мислиш, че има? Потъпка цялото ми достойнство и ме принуди да приема някаква пъклена женитба!

— Ела тук — промърмори той.

— Чудовище! — яростно извика Тифани.

Той се наведе и я вдигна на ръце както се беше свила на топка. Беше толкова изтощена, че нямаше сили да се съпротивлява. Протяжен смразяващ кръвта вой разцепи тишината. След него в нощта проехтя втори, трети. Разтреперана, Тифани се вкопчи в Хасан и зарови глава на гърдите му.

— Не се страхувай — успокои я мъжът. — Това са вълци. В планината. Хайде да спим. Уморени сме.

Сложи я на земята, легна до нея и я придърпа към себе си да я стопли. Клепките й натежаха, очите й се затваряха против волята и тя заспа почти веднага.

Призори Тифани усети в полусън ръцете на Хасан да се плъзгат по тялото й. Той мърмореше нещо неразбираемо на арабски, но намеренията му бяха очевидни. Ръката му следваше извивката на кръста й, бавно се спусна към бедрото.

— Не ме докосвай! — извика тя и го отблъсна силно.

Той стреснато отвори очи.

— Какво има? — попита сънено.

— Опипваше ме! — кресна разярено Тифани.

Лицето му се изопна.

— Сънувах.

— Жената на твоите мечти, предполагам? — подметна тя жлъчно. — Която винаги има желание да се наслаждава на ласките ти!

Хасан я изгледа свирепо.

— Скоро ще съмне. Няма смисъл да спим повече. Тръгваме веднага! — нареди рязко.

— О, не! — изпъшка тя при мисълта за предстоящото изтощително пътуване и отчаяно отметна глава.

Хасан изръмжа и я притисна към земята. Устните му хищно се впиха в нейните, не й позволиха да си поеме дъх, ставаха все по-алчни и ненаситни. Умът й се бунтуваше срещу тази страстна атака, но тялото й отзивчиво я прие, пръстите й се заровиха в блестящите му черни къдри, устните й жадно отвърнаха на целувката. Тя попиваше с наслада нежните му като полъх докосвания. Той сякаш добре знаеше или се досещаше как и с какво да я възбуди, да я измъчва сладостно, да я доведе до невъобразим екстаз…

— Опитах се… Господи, помогни ми, опитах се… — шепнеше несвързано Хасан. — Зная, че не е почтено, че ти ме мразиш. Но… те желая! Небето ми е свидетел как те желая!

— Моля те… — простена Тифани, чувствайки, че и двамата не са в състояние да устоят дълго.

— Тифани! Позволи ми да облекча безумието си, позволи ми да ти доставя удоволствие! Толкова отдавна го желая!

Устните им се сляха в дива, неистова целувка. Вкопчени здраво един в друг, двамата се отдадоха на бушувалата в телата им страст.

— Сега знаем — изхриптя той. — Сега знаем, Тифани!

Пета глава

Тържествуващата нотка в гласа му върна Тифани към действителността. Как можа да изпадне в това унизително положение? Да забрави омразата, да потъпче собственото си достойнство заради моментната омая на мъжки милувки! Трябва да възвърне самоуважението си, ако не иска да стане негова робиня.

— Не можеш да правиш никакви заключения от току-що случилото се! — вирна гордо глава. — Не ти ли е минавало през ум, че бих могла да те използвам? Може би изпробвам способността си да те възбудя и властта на женската си сила над теб.

Хасан трепна.

— Мръсница! — процеди с искрящи от омраза очи. — Проклета блудница!

— Не изпитвам угризения от държането си към хора като теб — отвърна тя студено. — Ще използвам всички средства, за да спечеля. А ако наистина ме принудиш да се омъжа за теб, никога няма да си сигурен дали ти отвръщам с взаимност, или се преструвам. Знаеш какво съм изпитвала с покойния си мъж. Човек винаги прави сравнения.

— Боже мой! — изтръгна се неволното му възклицание.

— Казах ти, шейх Хасан — продължи тя неумолимо, — бих могла да потисна цялата си гордост, ако е необходимо. Това включва и да приема близостта на мъж, когото презирам.

Лицето му бе разкривено като от непоносима болка, но Тифани реши, че най-вероятно е от накърнено самолюбие.

— Ти ме желаеше… — каза дрезгаво.

— Наистина ли си въобразяваш, че бих могла да желая мъж, който се е отнесъл така жестоко с мен?

— Аз мога да мразя и… да желая едновременно, значи и ти можеш! Това са близки чувства. Лесно е да се сбъркат едно с друго.

— Не притежавам твоя темперамент. И със сигурност не са ми познати животинските ти страсти! — язвително подхвърли Тифани, но с огорчение си призна, че това не е вярно. Беше се наслаждавала на целувките му, на всяко негово докосване, на страстта му…

Хасан се усмихна и се зае да оседлае коня. Тифани въздъхна. Беше спечелила поредната схватка, но се чувстваше опустошена.

Поеха отново. Нощният пустинен въздух бе опияняващ. От пясъците лъхаше хлад. Хасан крачеше редом с коня и се ориентираше по звездите. Шумоленето на песъчинките под копитата бе единственият звук, нарушаващ безмълвния покой. Чувство за вина измъчваше Тифани. Бе потресена от силата на желанието, тласнало я в обятията на Хасан. А отсега нататък й предстоеше всяка нощ, до края на живота си, да прекара в неговите прегръдки. Тя потръпна и той я стрелна с очи. Ето, нищо не убягва от погледа му. Беше започнал да надзърта в душата й.

На изток слънцето изпълзя иззад хоризонта. За броени секунди небето се обля в розово сияние. После се превърна в ярка безоблачна синева. Отпред се издигаха високи дюни, заоблени като нежна женска гръд. От върха им, подхванати от лекия ветрец като във водовъртеж, се спускаха малки пясъчни поточета. Хасан изглеждаше променен. Въпреки наболата тъмна брада, лицето му бе загубило суровия си израз. Вероятно защото пътуването бе към своя край и той се прибираше у дома. А за нея бъдещето бе изпълнено с всяваща страх неизвестност.

— Твоят нов свят. Твоят нов живот — обади се неочаквано мъжът.

Тя го погледна учудено.

— Да — отвърна тъжно. — Този свят ме ужасява. А животът ще е по-лош от смъртта.

Хасан стисна устни, ала не каза нищо.

— Ти… ти ще се отнасяш добре към Джоузеф, нали? — Осмели се да попита Тифани.

— Той е син на моя брат — отвърна й и тя не настоя повече, осъзнала, че не му се иска да разговарят.

Пред тях, там, където въздухът трептеше, нагрят от палещото слънце, се простираше сочна зелена долина. Зад нея като гигантска стена се издигаха насечени зъбати върхове.

— Тави Атаир — каза лаконично Хасан и посочи неясните очертания на възвишение зад завесата от трептяща мараня. — Изворът на птиците.

Тифани си спомни приказката, която бе разказвал на Джоузеф.

— Как така на птиците? — полюбопитства младата жена. — Какви птици?

— Пчелояди, свраки, соколи, чапли…

— Чапли? Значи има езеро?

Може би това място не е толкова диво и негостоприемно, помисли Тифани. Хасан продължи да обяснява все така кратко и сякаш равнодушно.

— Над петдесет метра дълбоко. Образувано, както разказва легендата, от паднала звезда.

При други обстоятелства Тифани с радост би чула легендата и всичко свързано с нея. Но загнездилият се в душата й страх не я напускаше и тя не бе в състояние да се любува на родния край на Хасан. Неговата красота само усилваше мъката й. Постепенно възвишението се превърна в каменна крепост, като че изсечена от огромен скален къс. Изникнал сякаш от приказка замък с пясъчен цвят се извисяваше гордо, излагайки на показ своите бойници, тесни амбразури и внушителни, украсени с орнаменти арки. Високите повече от трийсет метра кули се издигаха над пищна палмова гора, а зад нея, като люлееща се вълна, тъмнееха поля от люцерна и индиго, ширнали се предизвикателно до самата пустиня. Тави Атаир беше самотен остров сред жълтото пясъчно море. Погледа й привлякоха два малки самолета, кацнали като сребристи птички върху утъпкана ивица земя. Някой ден можеха да се превърнат в единствения път към спасението — нейното и на Джоузеф.

— Дори не си го помисляй! — промърмори Хасан.

— О, всеки ден ще те измъчват съмнения! — закани се тя, ядосана от неговото посегателство и върху мислите й, които непрекъснато отгатваше. — Да се питаш на кой ли пилот или шофьор на камион съм продала тялото си. В крайна сметка, нали си убеден, че съм евтина уличница. Лесно ще съблазня някого, за да ме измъкне от непристъпната ти крепост. Няма да имаш покой, Хасан, когато си далече оттук!

— Точно затова смятам да ти дам такъв добър и подробен урок в леглото, че да не помисляш за друг мъж.

— Невъзможно! — отвърна му надменно.

— Ще видим!

Въпреки предизвикателното държане, Тифани се чувстваше неспокойна и потисната. Хасан явно смяташе да излее върху й и гнева, и сексуалната си невъздържаност. Това би било ужасно отмъщение. Трябваше да го убеди, че Назим наистина се е отнасял зле с нея и че с насилие никога няма да я спечели. Глупавият опит да уязви Хасан с обясненията си как ще избяга оттук само обърна огъня срещу нея. По дяволите! Всеки път победата е на негова страна. Стараеше се да седи изправена на седлото, макар дългото яздене да бе доста мъчително. Ала все пак притежаваше известна издръжливост, тъй като години наред се бе налагало да танцува с часове в художественото училище, преодолявайки болката.

Минаваха по алея с чемширови храсти, които изпълваха въздуха с упойващ екзотичен аромат. Покрай пътеката растяха полски цветя — жълтурчета, теменужки. Сякаш се намираше у дома, в Англия. У дома! Тифани въздъхна.

— Джоузеф! — прошепна неволно. После се сепна. — Нали каза, че мога да му се обадя! — обърна се към Хасан.

— По обяд.

— Дотогава има толкова много време! — възрази разочаровано.

— Ще го запълним — отвърна й мрачно.

Сърцето й се сви. Какво ли смяташе да прави той?

— Има ли други населени места наоколо? — попита тихо.

— На около сто и петдесет километра. Не обмисляй бягство оттук. Невъзможно е. Най-близкият град се намира на изток, ей там, отвъд пустинята — махна той към далечните възвишения.

Не се виждаше никаква пътека — само гола, открита пустиня. Тави Атаир бе отлично скривалище за похитени жертви. Ако трябваше да прекара остатъка от живота си тук, щеше да полудее от самота. Нищо чудно, че господарят на това убежище се държеше така надменно. Очевидно бе свикнал да се разпорежда в собствения си малък свят. Масивните порти, украсени с ковани гвоздеи, се разтвориха и белият жребец пое по старинните каменни плочи. Усмихнати слуги в бели роби изскочиха да ги посрещнат. Тифани очакваше да види угодническа, раболепна сервилност, но всички ги приветстваха с дружеска непосредственост, характерна, изглежда, за отношенията им с Хасан. Двамата бяха обкръжени от весело бъбрещи слуги, които ги съпроводиха сред пищна, потънала в зеленина градина. Хибискуси и маргаритки растяха под сянката на акации, хвойна и маслинови дръвчета.

Неподправената красота бе мъчителна за Тифани. На страха и тревогата й повече би подхождала сурова, безжизнена картина. Когато по тясна спираловидна стълба се озоваха в малка стаичка в една от кулите, слугите най-после се оттеглиха. Вътре я лъхна ароматът на фин парфюм — невидима следа от друга жена, населявала тези покои преди нея — може би последната наложница на Хасан. Не обърна внимание на изящната подредба и побърза да заговори.

— Нужна ми е баня, сън и нещо за ядене — каза студено с възможно най-властен тон.

Мъжът й хвърли подигравателен поглед и седна на широк пищен диван. Събу ботушите си и ги захвърли на мекия персийски килим. С една дума, държеше се като у дома си. Не й хареса обаче скрития смисъл на всичко това.

— Заповядай. Банята е там — кимна той към дървен резбован параван между завеси с прасковен цвят, които придаваха мекота на стените от жълтеникав камък.

Тя се поколеба.

— Вратата се заключва — добави той иронично.

— Надявам се! И си искам дрехите. Не ми харесва това облекло, в което се чувствам като наложница.

— Не мисля, че на Фарида ще й хареса пренебрежителния тон, с който описваш дрехите й. Една от моите братовчедки — изпревари въпроса й. — Тя работи тук, при мен.

— В тази къща? — учуди се Тифани.

— Не спи тук. Идва всяка сутрин. Винаги закусваме заедно. Делова закуска, така да се каже. Тя осъществява връзките ми с външния свят. Обикновено привечер си тръгва. Това ще те притеснява ли, Тифани? — подсмихна се той нагло.

— Не ме интересува нищо друго, освен Джоузеф. Всичко останало ми е безразлично, включително и взаимоотношенията ми с теб. Прави с мен каквото искаш. След Назим, няма мъж на света, който би могъл да спечели любовта ми.

Той трепна и се намръщи. Тифани усети, че напоследък непрекъснато бележи победи, сравнявайки Хасан с брат му. Доби повече увереност.

— Смятам, че трябва да убедиш братовчедка си да остава тук — каза смело, сетила се да използва собственото му чувство за благоприличие срещу него. — В противен случай прислугата ще започне да сплетничи. Не би искал всички да мислят, че бъдещата ти съпруга не е достойна за уважение, нали?

— Имах намерение да помоля Фарида да се пренесе в дома ми. Макар и двамата с теб да знаем каква репутация имаш, за останалите трябва да си извън всяко подозрение. Но не желая да споменаваш за нашето… споразумение. Нито на Фарида, нито на когото и да било.

— Защо? Това някакъв капан ли е? — застана нащрек Тифани. Не можеше да му има доверие.

— Казах, че ще се оженим и така ще стане! — натърти той. — Но дотогава хората трябва да мислят, че си тук по своя воля и работиш върху новия ми проект. Искам да мислят, че и двамата сме решили синът ти да пристигне тук, при теб.

— Караш ме да разигравам този театър? — недоверчиво попита Тифани. — Да се преструвам, когато мразя дори въздуха, който дишаш?

Хасан настръхна.

— А как ще се почувства, Джоузеф, когато пристигне и разбере, че твоята омраза към мен е всеизвестна? Какво ще изпита, когато чуе слуховете, че ще се оженим? Ще е напълно объркан. Как ще живее тук, разкъсван от съмнения? — Мъжът приближи към нея и Тифани отстъпи назад, уплашена не на шега от едва сдържания му гняв. Хасан я хвана за раменете и силно я разтърси. Тя стоически понесе болката, заричайки се по-скоро да умре, отколкото да се оплаква. — Ще ти се наложи да се преструваш! — изръмжа той заплашително. — Щом аз го искам! Да не мислиш, че на мен ще ми е лесно да демонстрирам почит и уважение към теб? Всички трябва да мислят, че с времето ще се влюбим един в друг. Ако действително обичаш Джоузеф, ще направиш тази жертва. Той трябва да се почувства тук като у дома си, преди да му съобщим изненадващата вест за нашата сватба.

Прав е, по дяволите, гневно призна Тифани.

— А ако той не те хареса? Ако изобщо не му хареса тук? — попита хладно.

— Точно това е една от причините да не обявяваме твърде рано своите намерения — отвърна навъсено Хасан. — Няма да го държа тук против волята му. Би било напразна загуба на време да го уча на бизнес, ако той реши да си замине при първа възможност. Както направи Назим.

— Нима Назим е мразил теб, баща си и това място така силно? — тихо попита тя.

Хасан сви устни.

— Нека се разберем, Тифани! — Гласът му бе станал дрезгав. — Не искам непрекъснато да споменаваш брат ми. Той е мъртъв.

— Ако Джоузеф не иска да остане тук, тогава няма да бъде необходимо да се оженим, нали? — Гърлото й се бе свило при мисълта да бъде негова жена и да го очаква всяка нощ в леглото.

Той се усмихна злобно и я привлече към себе си. Тя стоеше като вцепенена. Хасан повдигна брадичката й и принуди младата жена да го погледне в очите.

— Слушай, хитра негоднице! Ако имам повод дори за миг да се усъмня, че настройваш Джоузеф против мен — просъска в лицето й, — ще те накарам да съжаляваш, че си жива! — Тифани се беше сковала от ужас. Очите му бяха страшни. Думите, изречени с дива ярост и ожесточение, я парализираха. — Ти се съгласи Джоузеф да дойде, да поживее сред своите роднини, да види своето наследство. Така ли беше? — Тя кимна, неспособна да проговори. — Прие всички условия. Включително и да споделяш леглото ми, когато, където и както пожелая! И колкото често пожелая! — Беше впил в нея очи, горящи от жестоко, порочно желание.

Хасан нямаше да я остави на мира. Щеше да се повтори злополучната й женитба с Назим. Но ще трябва да търпи заради Джоузеф. Да потисне омразата. Да направи от сина си почтен човек. О, Господи! Само да имаше друг изход…

Нима бе невъзможно да избяга? Ако все пак успее, ще трябва да грабне Джоузеф и незабавно да отлети за Англия. Близо до Риям нямаше да се чувства в безопасност. За Джо това ще бъде разочарование — ще загуби чичо си, ще напусне любимото си училище в Оман. Оставаше и проблемът с Чарли. Нима можеше да го изостави да се справя сам с всички трудности? Не. Няма смисъл. Ако Джоузеф иска да остане тук, тя ще изтърпи тази женитба.

— Слушай ме внимателно! — раздруса я Хасан. — Джоузеф трябва сам да направи своя избор — охолство и спокойно бъдеще тук или нищета с теб. Но няма да позволя да бъде подведен от твоята омраза и преднамерени лъжи. Така че, ако се убедя в пълния ти егоизъм и незаинтересованост от бъдещото на Джоузеф, ще изоставя всякаква цивилизованост и ще те изхвърля оттук! Но преди това ще те унищожа! Физически, умствено, душевно. Можеш да бъдеш сигурна! — Той я хвана за косата и наведе главата й назад. Свирепо изкривеното му лице надвисна заплашително над нея.

— Звяр! — пророни с усилие Тифани. — Пусни ме!

— Ще се закълнеш да бъдеш честна по отношение на Джоузеф и да не му налагаш твоето мнение! Нека той сам реши как ще е по-добре за него.

— Кълна се — простена тя. Той веднага я пусна. Тифани отчаяно се мъчеше да си възвърне присъствието на духа. — Съмнявам се — продължи надменно — дали ще успееш дълго да поддържаш образа на обаятелен чичо. Противният ти зъл нрав ще избухне и Джоузеф без моя помощ ще разбере какво чудовище си!

— В такъв случай няма за какво да се тревожиш, нали?

— Именно! Едно дете не може да се заблуждава дълго време.

— На това разчитам. А сега се измий. Аз искам да се избръсна, после ще закусим. Слез, когато си готова. Ето ти дрехите. — Той се отправи към вратата.

— Това не е ли твоята стая? — свъси вежди Тифани. Мислеше, че я е настанил тук, за да бъде винаги на негово разположение.

— Не — обърна се Хасан, — на майка ми е.

— О, значи това е нейният парфюм — подуши въздуха Тифани.

— Не. Майка ми починала в деня, в който съм се родил. Ароматът се излъчва от стените. Тази стая навремето се е намирала в женското крило. Когато преди сто години къщата е била строена, глината специално е била размесвана с ароматни масла от цветя, вместо с вода.

Тифани беше онемяла от изумление. Не беше за вярване до какво съвършенство са владеели чувственото въздействие. Самата атмосфера принуждаваше към смирение и покорство. Искаше да го попита нещо, но се колебаеше.

— Майка ти… била ли е обичана — престраши се накрая.

— Да. От всеки, който я е познавал. Аз я отнех на Назим чрез самото си съществуване — добави навъсено и излезе.

Тифани остана поразена от силата на чувствата, които долови в гласа му, от скованата походка и стиснатите юмруци. И двамата с Назим са били отгледани без женски напътствия. Този факт изведнъж обясняваше много неща. Джоузеф за нищо на света не трябваше да изпита същото лишение. Тя отиде в банята и заключи вратата.

Лежа дълго във ваната, без да мисли за нищо. Искаше просто да убие част от времето, оставащо до разговора й с Джоузеф.

 

 

Закусиха на терасата върху покрива, откъдето се разкриваше великолепна гледка към Извора на птиците. Хасан беше гладко избръснат и Тифани за пореден път се удиви на способността му да се превъплъщава — външно и вътрешно. В бледосивия костюм изглеждаше като преуспяващ бизнесмен, а не като непризнаващ законите варварин от пустинята. Ала Тифани знаеше, че съвсем не го е опознала.

Пристигна Фарида — красива, с превъзходна фигура и тъмни бадемови очи. Възрастта й трудно можеше да се определи — беше вероятно около трийсетгодишна. Носеше ефирен костюм от египетски памук, искрящо бял, с великолепна кройка, умело подчертаващ закръглените форми на гъвкавото й тяло. Тифани веднага почувства неизгодната си позиция в своята смачкана пола и обикновен жакет. Хасан я представи като жената на Назим, така че Фарида, изглежда, бе в течение на плановете му. Освен това, тя бе враждебно настроена, което говореше, че е запозната с версията на Хасан относно живота й с Назим.

— Значи това е Тифани? — провлече Фарида и я огледа критично и надменно. — Хасан, дрехите й са в отвратително състояние.

Тифани настръхна от жлъчната забележка.

— Смятам — обърна се тя на свой ред към Хасан, — да й обясня причината.

— За Тифани пътуването в жегата бе твърде изморително — каза той спокойно, докато опитваше от пресните ягоди, но очите му предупредително проблеснаха.

— О, да! Горката! Изглеждаш изтощена.

— Аз бързо се възстановявам — отвърна вежливо Тифани. — Ще изглеждам чудесно, когато пристигне багажът ми. Кога го очакваме? — обърна се с усмивка към Хасан. Зад спокойното й хладно държане се криеше желанието да ги удуши и двамата. Лъжите винаги я караха да изпитва чувство на вина. Не знаеше дали изобщо ще съумее да се преструва, че понася Хасан, какво остава да демонстрира уважение и възхищение. Макар че й доставяше удоволствие да му показва как добре се владее и че не му се удава да пречупи волята й.

— Багажът ти е пристигнал — погледна я той предпазливо. — Ще го качат в стаята ти. Бихме искали да направим всичко възможно, за да се чувстваш удобно.

Лицемер! — отвърнаха очите й. Той явно се забавляваше. Поръси още захар върху ягодите, взе една и я протегна към устата й.

— Не, благодаря — усмихна се мило Тифани. — Алергична съм. Ако я хапна, ще ми подейства като отрова.

Подигравателна усмивка разтегли устните му.

— Дай я на мен! — хвана китката му Фарида.

Мъжът бавно вдигна поглед и усмивката му изчезна. Фарида мигновено пусна ръката му и се изчерви. Дори братовчедката му се бои от него, отбеляза Тифани. Престъпи границата и той я постави на място с един-единствен поглед.

— Трябва да мислиш за фигурата си — подхвърли той. — Ягодите са напоени със захар. Тифани като че ли не е гладна, а след езда в пустинята човек трябва да яде. Особено сладко — за да се възстанови изразходваната енергия. По време на пътуването се налагаше да ядеш малко — обърна се той към Тифани. — Но сега е необходимо да се храниш добре. Трябва да бъдеш силна.

— Имам сили — каза тя твърдо. Наистина й трябваха, но не за целта, която той имаше предвид. Все пак си взе парче ананас.

— Изглеждаш като изцедена — с пренебрежение рече Фарида. — Хасан сигурно ти е дал само няколко фурми по време на пътуването. — Следващите й думи показаха, че тя не знае за насилственото отвличане. — Учудва ме, че не си имала нищо против цялото това пътуване с неженен мъж. Ако плъзнат слухове…

— Но няма да плъзнат, нали? — прекъсна я намръщено Хасан. — Ти и шофьорът сте единствените, които знаете. Никой друг няма да обсъжда действията ми. Ахмед ще си мълчи, надявам се, ти също. Не забравяй, че Тифани ми е снаха.

— Не биваше да прекарваш нощта…

— Стига! — сряза я Хасан. — С приказките си поставяш под съмнение както моята чест, така и честта на Тифани!

Погледът на Фарида, насочен към Хасан, недвусмислено издаваше алчното й желание.

— Ти си мъж, Хасан — каза меко. — Никой не може да отрече силата, която…

— Фарида, забранявам ти да говориш повече за това! — отсече той гневно. — Отивам да работя. Ела, когато свършиш със закуската. Тифани, няма да те притеснявам със своето присъствие, докато не си починеш от пътя. Чувствай се като у дома си. Поспи, разходи се наоколо, поплувай, ако искаш. Имаме и библиотека. Ще ти позвъня горе в стаята чак на обяд. Но през цялото време ще бъда тук — блеснаха предупреждаващо очите му, — няма да излизам от имението.

— А защо аз да не се поразходя навън? Ще разгледам оазиса, може да пояздя и камила. В Турция съм яздила няколко пъти. Много е забавно.

Той с нищо не показа раздразнението си, но Тифани забеляза, че ъгълчето на устата му леко трепна.

— Имаш издръжливостта на атлет — промърмори.

— На танцьорка — поправи го тя. — С това се занимавах навремето, но се наложи да се откажа.

— Танцьорка? — възкликна едва ли не с отвращение Фарида. — Това обяснява много неща, нали, Хасан?

— Да — процеди той.

— Балерина — уточни Тифани. — Трябваше да забравя всичко друго, освен репетициите. Работехме неуморно. Научихме се да не познаваме поражението, да мислим, че тялото и умът са способни на всичко.

— Колко интересно! Такава тренировка е от голяма полза. Жалко е да прахосваш уменията си като ездачка с камили в пустинята. Но ако настояваш, би могла да ме изчакаш, докато се освободя. Ще те науча да яздиш умело.

— Мислех, че конете са твоята специалност — отвърна ледено.

— Аз умея доста неща — ухили се той.

— Назим беше добър учител — опита да каже с тъга Тифани, като се надяваше Хасан да отгатне какво се крие зад думите й и да я остави на мира. — Истински майстор. — Майстор да прекършва духа й и да я подчинява с насилие, помисли си с болка. Не трябва да допуска отново подобно нещо! Очите й неволно се напълниха със сълзи.

Реакцията на Хасан бе смайваща. Насмешливото му настроение с двусмислени намеци се превърна в едва сдържан бяс. Стисна челюсти, а лицето му се вкамени.

— Тифани! — изръмжа. — Няма да излизаш! В твой интерес е. Може да се отдалечиш доста и тогава няма да можеш да се обадиш на Джоузеф! Нали?

— Какво искаш да кажеш? — подскочи сърцето й.

Той се беше навел заплашително през масата и притиснал ръката й с длан.

— Само това, че може да загубиш представа за времето и да стане твърде късно да го безпокоим. Не би искала да рискуваш, нали? — блеснаха зловещо очите му.

Стана й ясно, че такава е сделката — да стои затворена и да се държи добре, ако изобщо иска да разговаря с Джоузеф.

— Ще те послушам — отвърна небрежно. — Но не мислиш ли, че малко прекаляваш? — смъмри го с надута надменност.

Фарида кипна.

— Загрижеността ми за теб ме кара да забравям добрите обноски — отвърна рязко Хасан и стана от масата.

Фарида го наблюдаваше с открито възхищение. Погледът й бе изпълнен с такъв копнеж, че на Тифани й дожаля за нея. После се разтревожи — Фарида ще я намрази жестоко, ако разбере, че се готви брак по сметка.

— Кара ме да тръпна цялата — дрезгаво прошепна Фарида, след като Хасан излезе. Обърна се към Тифани и добави рязко: — Той е мой!

Тифани повдигна безразлично рамене, но си отбеляза да поговори с Хасан за това.

— Имаш предимството на първия — реши да я подразни.

— Разбира се, че имам! — Фарида удари с ръка по масата. — Аз му принадлежа! Братовчедката винаги принадлежи на братовчед си! Така че, дръж се настрана! Правото е мое!

Тифани прехапа устни. Искаше да й каже с каква радост би й отстъпила това право, но не посмя. Бе обещала да се преструва и щеше да изиграе налаганата й от сделката роля. И все пак… Радостна мисъл се прокрадна в ума й. Ако Хасан и Фарида се сближат, това коренно ще промени нещата. А ако той се ожени за Фарида, то Тифани спокойно би могла да остане в неговата къща, след като съпругата му е наоколо. Тифани се поуспокои. В крайна сметка бракът с Хасан може да не се окаже предрешен въпрос! Ала ненадейно идеята той да се ожени за братовчедка си, съвсем не й харесва. Буца заседна на гърлото й.

— Наблюдавай го внимателно! — присви очи Фарида. — Наумил си е нещо.

— О, нима? — с привидно безразличие каза Тифани и небрежно отпи от кафето.

— Не му се доверявай. Той не е напълно откровен относно Джоузеф.

Тифани слисано се втренчи в нея.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна с хрипкав от тревога глас.

— За мен няма съмнение — вдигна рамене Фарида, — че Хасан не би отдал всичките си сили за империята „Шариф“ само за да я предаде в ръцете на едно хлапе. Така ли е?

— Нали трябва да я остави на някого…

— Ти не разбираш. Когато човек е завладян от нещо и му посвещава душата си с такава всеотдайност, че личният живот остава на второ място, както прави Хасан, тогава той не бърза да го изостави. Освен това Хасан не би се отказал от силата и властта. Те му харесват.

— Тогава защо, за Бога, е започнал да издирва Джоузеф? — искрено недоумяваше Тифани.

— Мила моя, бавно схващаш! Сети се сама. Ако има нещо, което може да ти донесе неприятности, по-добре е то да се намира под собствения ти покрив. Хасан се бои да не загуби пълния контрол над своята империя. Изградил я е с огромно усърдие и тя е целият му живот. Всичко на този свят.

Тифани я слушаше мрачно. Фарида нищо не знае за предстоящата женитба. Смята, че Хасан взима Джоузеф при себе си, за да го държи под око.

— Но Джоузеф е дете! Каква опасност представлява той? Ще трябват години, преди да отнеме от Хасан…

— Няма да са нужни години. Когато навърши девет, той има право върху половината от компаниите, защото е син на Назим и това е негово законно наследство. Ти, като негова майка, ще действаш от името на сина си, а Хасан ще трябва да се допитва до теб за всяка стъпка, която предприема. Това ще отнема време и е против разбиранията на Хасан, който смята, че бизнесът върви по-добре, когато се управлява от един човек.

— Но той ми каза, че е издирвал Джоузеф като наследник…

— Вероятно е мислил как да заобиколи проблема с предоставянето на половината империя в ръцете на едно дете само след година. Ще намери начин да запази всичко под свой контрол — завърши многозначително Фарида. — Той иска пълно господство.

Тифани сякаш чу ехо на неговите думи. Беше сигурна, че Фарида казва истината. Хасан правеше всичко възможно, за да се сдобие с това, което иска.

— Още като дете Хасан си поставяше невероятно високи изисквания. И се справяше — продължи да разказва Фарида. — Към всички ни се държи строго, но е най-суров към самия себе си. Той е човек с голяма вътрешна сила и несломима воля. Иска да е господар. Не вярвам охотно да се лиши от половината компании. По мое мнение, тук е намесен някой друг, заслужаващ по-голямо внимание, а не твоят син. Действително ли смяташ, че такъв своенравен и безпощаден човек ще се поколебае да измами сина на изпадналия си в немилост брат и една блудница?

Тифани онемя при това оскърбление. Пред очите й причерня и дори не забеляза кога Фарида стана и я остави сама. Фарида беше разкрила картите си — негодуваше срещу присъствието на потенциална съперница и се стараеше да подкопае почвата под краката й. Тифани най-сетне разбра защо Хасан гори от желание да се ожени за нея. Като обикновени роднини, тя и Джоузеф ще притежават половината от империята на Шариф. Женитбата обаче ще обедини двете половини и Хасан отново ще бъде пълновластен господар. Като стане приемен баща на Джоузеф, пак той ще има думата по отношение на бизнеса. Може с течение на времето да възпита момчето по свой образ и подобие и да му дава право на глас, но само когато е сигурен в мнението му. Нищо чудно, че изглежда толкова самодоволен. И че смазва всеки неин опит да му се противопостави. Залогът е твърде висок. Не е чудно също, че настоява да се преструват на влюбени, така че никой да не заподозре плана му. Хасан е готов да се ожени за нея заради проклетите си компании. Какво друго би могъл да стори, за да не допусне чужди претенции към наследството? Не трябва да забравя, че Хасан е изключително безмилостен човек. Не прилича на хората, които тя познава. Тук действат други закони, а той, изглежда, притежава достатъчно власт, за да си създаде свои собствени. На няколко пъти я беше измамил — това лесно му се удаваше. Сега я примами в своята крепост и тя едва ли ще може да избяга, без да бъде изядена жива. Тифани разбираше, че трябва известно време да играе натрапената й роля. Събитията се бяха развили прекалено бързо и тя не бе в състояние да осмисли случилото се. Трябваше някак да отложи идването на Джоузеф, без да събуди подозрението на Хасан. След това ще организира собственото си бягство и ще се справи с всички последствия.

Тифани седеше като прикована под тежкото бреме на незавидното си положение. Опитваше се да разсъждава трезво, но в ума й цареше хаос, подклаждан от безброй опасения и страхове. Трябва да победи Хасан, играейки по неговите правила. Ако го накара да се поотпусне и да не е така нащрек, може би ще успее да го придума, че идването на Джоузеф е доста прибързано. След това ще разбере още някои неща за Хасан и ще вземе разумно решение.

Тифани прехапа устни. Ще трябва да е мила с него. Но дали ще може? Ще съумее ли да е нежна и ласкава с човек, който така безскрупулно я използва за собствените си цели? С тази нерадостна мисъл тя реши да слезе долу в градината, примамваща с прохладата и спокойствието си. Седна на тревата до къщата и се заслуша във веселата птича песен. Каква ирония имаше в това, че вместо да се любува на това прекрасно място, то само подсилваше нещастието й. Откъм отворения прозорец над главата й се разнесе мъжки глас. Разпозна резкия тон на Хасан. Говореше на арабски и като че даваше някому кратки нареждания. После се хлопна врата и се чу набирането на телефонен номер.

— Говори Хасан ал Шариф. Свържете ме с правната кантора, моля.

Тифани наостри уши. Съзнаваше, че не трябва да подслушва, но сега обстоятелствата бяха различни. Може да е нещо, свързано с нея.

— Марша? Искам да направиш нещо за мен, бързо… Да, да. Добре съм… Не, нямам време за празни приказки! — каза ядосано. — Слушай сега, това е спешно! Компаниите ми в Щатите ще бъдат преотстъпени и искам веднага да се заемеш с подготовката на необходимите документи по прехвърлянето. Повече няма да държа контролния пакет акции…

Тифани онемя от изненада. Разговорът наистина имаше отношение към нея. А Фарида не беше права! Хасан вече уреждаше прехвърлянето на компаниите на името на Джоузеф! Заля я топла вълна на облекчение. Каквото и да е отношението на Хасан към нея, той действително обича племенника си. Слава Богу! Поне за Джоузеф няма да се безпокои. Хасан продължаваше да разговаря, а тя крадешком се промъкна към къщата. Сърцето й ликуваше. С Джо всичко ще бъде наред. Колкото до нея, това е друго нещо. Нужно й бе време. Качи се в стаята си, малко поуспокоена, но не можеше да седи на едно място. Ходеше напред-назад и броеше минутите до мига, в който щеше да позвъни на Джоузеф в училището. Изтощена от напрежение, тя се хвърли върху леглото, но не можа да заспи веднага.

Хасан бе преобърнал живота й. Същото се канеше да стори и с Джо. Какво ще си помисли той, когато узнае за предстоящата й женитба с чичо му? Сигурно ще бъде очарован като от сбъднала се вълшебна приказка. А за нея това ще е приказка на ужасите.

Точно по пладне, след като поспа малко, Тифани се отправи към кабинета на Хасан. Канеше се да почука, когато вратата се отвори.

— Влез — покани я той. — Тъкмо бях тръгнал да те търся.

Стаята бе пълна с рафтове книги, много от които старинни. Но комуникационните средства в този пустинен оазис бяха последна дума на техниката — компютри, принтери, ксерокс, факс — всичко струпано на огромно бюро почти с дължината на стаята.

— Кажи ми телефонния номер, ще го набера — каза Хасан.

— Не, благодаря. Кажи ми кода, а аз сама ще позвъня — отвърна тя упорито.

— Ето — усмихна се той.

Тифани се извърна, за да не може Хасан да види цифрите и набра номера. Трябваше да изчака малко, докато един от учителите повика Джоузеф.

— Мамо? Ти ли си? — чу запъхтяния му глас.

Очите й се навлажниха. На гърлото й заседна буца.

— Джо, здравей скъпи! Чудесно е да те чуя! Как си? Всичко наред ли е?

— Страхотно! Днес имахме сандвичи с кренвирш и с мармалад, а после в спалнята се бихме с възглавници. Беше чудесно! Ти как си? Там хубаво ли е?

— Аз съм добре — усмихна се Тифани на потока от думи. Тревожно погледна Хасан, който беше вдигнал слушалката на друг телефон.

— Здравей, Джоузеф — каза нежно.

— Кой е? — попита неуверено Джоузеф.

— Хасан. Чичо ти.

— О, страхотно! И ти ли си там? Правиш компания на мама ли?

— Нещо такова — усмихна се Хасан и дръзко я изгледа.

— Джо — обади се пак Тифани и стрелна Хасан с поглед, задето се намеси в разговора й, — имаш ли мач в събота?

— О, мамо, нали ти казах!

Тя сведе поглед. Много добре знаеше отговора на въпроса си. Но това бе единственото, за което можа да се сети като причина да отложи пътуването му. Нужно й бе да обмисли нещата и да е сигурна в намеренията на Хасан.

— В сряда мачът е тук, а в събота ние гостуваме. Чичо Хасан, аз съм в отбора на „Жребчетата“ — съобщи радостно Джоузеф. — Как ми се иска двамата с мама да ме гледате!

— И това ще стане някой път, обещавам ти — отвърна Хасан.

Тифани кипна. Двамата сякаш вече се съюзяваха.

— Джо, чичо ти смята, че ще е добре да дойдеш при него за известно време…

— Страхотно! Ти там ли ще бъдеш? — извика възторжено Джоузеф.

— Какво ще кажеш да хванеш следващия самолет? — намеси се Хасан, преди тя да успее да отговори.

— Ура! Ще свършите ли работата дотогава? Мама също ли ще бъде там?

— Джо…

— Ще видиш новото пони, което купих, и ще отидем на лов със соколи в пустинята — прекъсна я Хасан и я погледна с лукаво предизвикателство. — Вземи си бански костюм, защото ще плуваме…

— О, чичо, много ми се иска — извика Джоузеф, очевидно разкъсван от противоречиви чувства, — но, не мога да подведа отбора. Аз съм нападател, разбираш ли? А нападателят е страшно важен, защото…

— Джоузеф — намеси се бързо Тифани, — разбира се, че ще останеш за мачовете. Би ми се искало да те гледам. Дали не е възможно да се върна, чичо Хасан? — реши да изхитрува.

— За съжаление имаме много работа, Джоузеф — прониза я той с поглед. — Но можем да уредим пристигането ти след съботния мач. Тогава ще ни разкажеш как е минал.

— Ами, да! — зарадва се Джоузеф. — Идеално! И бездруго само аз оставам в училище през почивните дни. Всички други заминават някъде.

— Много ми се иска да дойдеш и да видиш моята къща — каза нежно Хасан. — Още сега ще уредя полета. После ще ти се обадя да ти обясня какво да правиш. Ще можеш ли да пътуваш самичък, или…

— Свикнал съм да пътувам — побърза да го увери Джоузеф. — Много ми харесва да летя със самолет! Благодаря ти! Ще бъде чудесно! Страшно се вълнувам, направо ще се пръсна!

— Тогава ще трябва да помолим директора да събере парченцата и да ги прати с товарен самолет — пошегува се Хасан.

Джоузеф се заля от смях, но за Тифани той прозвуча като погребално клепало. Синът й бе толкова сдържан обикновено, а с Хасан се държеше непринудено, приемаше го с неподправен възторг. Хасан се сбогува с момчето и остави Тифани да продължи разговора, макар на Джоузеф въобще да не му се говореше за училище и да бърбореше само за предстоящата почивка и за това какво ще правят. Тифани отново бе хваната в мрежата на лъжата — мъчеше се да покаже, че чичо Хасан й харесва и всичко е прекрасно. Не й се искаше да приключи разговора. Джоузеф много й липсваше. Лишена и жадуваща за любов, тя бе изляла цялата си страст и обич върху него. Нищо, скоро пак ще бъдат заедно — по един или друг начин. Първото препятствие — да предотврати незабавното му пристигане, както искаше Хасан — бе преодоляно. Следващият ход — в случай че иска да избяга оттук — е постепенно да се запознае с къщата и околността. И по-специално с възможните пътища за бягство. Горе от терасата се беше вглеждала в далечината, търсейки възвишенията, които Хасан й показа при пристигането им. После видя къде е малкото летище, къде са загражденията за камилите и запечата всичко в ума си. Това бе първата стъпка. После ще трябва да спечели доверието на Хасан, за да може спокойно да броди наоколо, да разузнае часа на полетите и всекидневните курсове на камионите — всички сведения, които биха могли да са й от полза. Нещо като предпазна мярка, която може да се окаже и ненужна. Може би животът им с Джоузеф тук няма да е толкова лош. Всичко зависи от Хасан. А сега предстои изпитанието да прекара остатъка от деня с него, с многозначителните му намеци и с Фарида, която я мрази именно заради тях. Единственото й спасение бе да им досажда с приказки за майчината си загриженост. Така има вероятност да отвлече Хасан от чувствените му помисли. Достатъчно я беше смутила собствената й реакция на неговата близост. Освен това беше я принудил да се съгласи на този невероятен брак и изтръгна от нея обещание да бъде съучастник в плановете му. Какво ли още предстои?

Шеста глава

Дългия, безкраен следобед Тифани прекара в градината. Чете под сянката на палмите, наслаждавайки се на лекия топъл ветрец, разпръскващ аромат на трева и рози. От време на време се появяваше някой слуга да й предложи кафе или разхладителна напитка, халва, захаросани ядки или шербет. Прислугата не беше припряна, навсякъде цареше лениво, дремещо спокойствие и скоро мрачните мисли напуснаха Тифани. В главата й започнаха да се тълпят форми, багри, десени — всичко, свързано с вътрешното оформление на почивния комплекс и носещо белега на чисто ориенталската атмосфера наоколо. Работата вече й липсваше. Вечерята се оказа по-малко мъчителна, отколкото очакваше. Гардеробът в стаята й бе пълен с дрехи — традиционното тукашно облекло, но тя твърдо реши да облича своето. Сложи зелен костюм, който меко обгръщаше тялото й. Фарида изглеждаше унила, като че Хасан я бе укорил за оскърбителното й държане, а самият той беше в добро настроение — вероятно защото всичко се развиваше по плана му.

— Изглеждаш по-добре — рече той при появяването й в трапезарията.

— Послушах съвета ти и си починах — отвърна му любезно и със страхопочитание се огледа наоколо. Сякаш се намираха в огромна бедуинска шатра — стените бяха от бледозлатиста коприна, слънцето нахлуваше през стъкления таван и хвърляше ярки снопове лъчи върху кръглите маси от лъскава мед, край които бяха разположени отоманки с пищна бродерия.

— Разполагай се — покани я Хасан.

Тифани буквално потъна в меката ниска мебел. Хасан плъзна поглед по дългите й крака. Тя почувства предателска топлина да пълзи по бедрото й, като че той бе прокарал ръка по него. Неволно се нацупи. Чудеше се доколко държането му е преструвка пред Фарида. Той повдигна вежди и Тифани се помъчи да действа според уговорката — да показва, че го намира привлекателен и присъствието му й е приятно. Не беше трудно.

— Страхувам се, че не съм подходящо облечена за тези ниски табуретки — засмя се непринудено.

— Хм, не зная… — измърмори Хасан с усмивка, като местеше поглед от голите й колене към златистите шалвари на Фарида.

— Типично за двойствената природа на мъжете! — усмихна се пресилено Фарида. — Укоряват нескромността на някои жени и в същото време й се наслаждават.

— Надявам се, не допускаш, че Тифани е нескромна? — попита Хасан. — Предполагам, Тифани не си е представяла обстановката по този начин. Освен това мъжете обичат загатнати женски прелести.

— Облеклото наистина е от значение — обади се Тифани, за да разсее враждебността, излъчвана от Фарида.

— Това национална дреха ли е? — попита за черната му наметка без ръкави, която падаше в свободни гънки върху бялата туника и панталоните, и беше избродирана по краищата със златна нишка.

— Забравих, че се интересуваш от платове и модели — усмихна й се той, съблече дрехата и я подаде. Задържа я достатъчно дълго, за да могат погледите им да се срещнат.

Тифани се надяваше Фарида да не се почувства засегната от това, което се разиграваше. Ако просто стане и излезе, болката й бързо ще премине. Но ако реши да остане, то най-добре е веднага да й подскажат какво предстои. Както каза Хасан, ще бъде по-лесно, ако техният „романс“ се развива пред очите на хората. Сервираха им и той се премести по-близо, за да й показва как да се храни с пръсти, да й обяснява тънкостите на националната им кухня. Беше вежлив и ласкав, приглушеният му глас изостряше сетивата й, тръпка пронизваше тялото й всеки път, щом той повдигнеше изразително ръка, всеки път, когато бе обект на изключителното му внимание.

— Тифани — нежно я докосна по рамото, — до пристигането на Джоузеф има още време. Освен това с Фарида ще бъдем заети. Защо не започнеш работата си върху проекта — при мен, в кабинета? Някои предварителни скици и бележки, да речем?

— За почивния комплекс ли? — грейна лицето й. — Ами… аз вече имам толкова много идеи откакто пристигнахме тук! Наистина би ми се искало да ги уловя, да ги развия.

— Ако тя седи в кабинета, ти къде ще работиш? — обади се с негодувание Фарида.

— Мястото е достатъчно и за двама ни.

Двете жени му хвърлиха подозрителен поглед, но Хасан изглеждаше искрен.

— Реших, че ще ти омръзне да скиташ наоколо — продължи той невинно. — Няма да ми пречиш, а и ще е хубаво по този начин да се опознаем един друг, нали?

— Да — съгласи се тя топло, като не сваляше очи от него. — Ще бъде хубаво. И удобно — усмихна се на споходилата я мисъл. Идеята е добра. Ще научи повече за него и за живота в къщата.

— Като заговорихме за работа — сети се като че изведнъж Хасан, — утре трябва да отида в града. Ела с мен, ако искаш. Ще обиколим и пазара.

Тя така и направи и не съжали. Беше й все едно, че поканата е повод хората да ги видят заедно. Това нямаше значение. Освен това неговата компания се оказа истинско удоволствие. Беше си взела тетрадка и събираше мостри от платове, които продавачите по сергиите с охота й даваха, правеше скици и се радваше на шума и трескавото безредие, на оживената гълчава и замайващата пъстрота, които създаваха впечатлението за „Хиляда и една нощ“.

— Джо обича ли да ходи на такива пазари? — попита Хасан. Държеше я за лакътя и проправяше път през тълпата, дружелюбно кимайки едва ли не на всеки срещнат. Промененото му държане я смайваше. Бе коренно различен човек — вежлив, добронамерен, опасно привлекателен. Предварително й бе напомнил, че трябва да изглеждат дружески настроени, защото мълвата се разпространява по пазара като горски пожар. Може би затова и тя му отвръщаше с мило и нежно държание, от което усещаше слабост в коленете. Преструвката й бе убедителна дори за самата нея!

— Не можех сама да го водя по такива места.

— Да, правилно. В много случаи си имала нужда от мъж, нали? — погали я той по ръката. Тифани се стегна, но той вече се бе обърнал и разглеждаше някаква дърворезба. С любов прокарваше пръсти по красивите орнаменти от цветя и листа. Изглеждаше възхитен. Колко се различава от Назим, помисли горчиво Тифани. С каква чувствена нежност докосва нещата, които харесва, а Назим просто ги грабваше.

— Какви бяха отношенията ви с Назим? — попита го внезапно.

Хасан се стресна и вдигна поглед. По лицето му пробяга сянка.

— Той беше мой брат.

— Имам предвид как се разбирахте?

— Нима всички братя не се карат? — отвърна небрежно. — Искаш ли да ти направят обувки по поръчка?

— Не, благодаря. Той обиден ли ти беше?

— Нямаш право да ровиш в миналото ми!

— Ако ще се оженим, имам пълното право!

Известно време той мълча.

— Тифани, всичко ще потръгне — обади се тихо. — Обещавам ти. Методите ми будят съмнение, зная, но всичко е в името на успешното постигане на целта. Мисля, че сега, след като спряхме да се борим един срещу друг, ще заживеем по-хубаво.

— С Джо — вметна тя бързо, доловила подкупваща топлина в гласа му.

— Разбира се! — усмихна й се щастливо и Тифани не можа да не откликне. Изглеждаше доволен от живота, а оптимизмът му бе завладяващ. — Днес, преди да тръгнем, разговарях дълго с него.

Тя се почувства засегната.

— Трябваше да ме попиташ дали и аз не искам да говоря.

— Исках сам да приказвам с него — обясни й кротко. — И се радвай, че така стана. Той те боготвори. Смятам да забравя всички косвени улики за твоя морал и да отправя поглед в бъдещето. Бъдещето на Джо, твоето и моето. Ще бъда добър съпруг. Никога няма да заменя Назим, това ми е ясно, но между нас с теб наистина съществува известно… разбирателство, нали? — засмя се той многозначително.

— Трябва да се връщаме — отвърна припряно Тифани. — Каза, че си много зает.

Той не отговори, само я хвана за раменете и я привлече към себе си. Тя се отпусна в прегръдката му и изведнъж й се прииска никога да не я пусне.

— Наистина ли ти е приятно, или се преструваш? — прошепна той.

— Ти ми показа как да се държа — рече с усилие. Никога няма да му покаже колко силно й въздейства неговата близост.

— Тогава го прави по-убедително! — блеснаха студено очите му.

Значи той просто играе ролята си, натъжи се Тифани. Е, толкова по-добре!

 

 

Въпреки всичко, през следващите два дни двамата работиха в приятно разбирателство и съгласие. Тифани бе погълната от своите хрумвания. Без усилие нахвърляше модели, съчетания, цветови решения. Мечтаеше вече истински да се захване с работа. Прекараните с Хасан часове бяха за нея същинско откровение. Той я изненада със своята деловитост и работоспособност. Може би целеше да я впечатли, но всичко изглеждаше напълно естествено. Държеше се твърдо, но справедливо. Уважението й към него нарасна. За това допринесе и едно събитие, на което той я покани да присъства. Имаше среща с различни хора от областта, които идваха при него да изложат проблемите си и да търсят помощта му. Обясни й, че това е древен обичай, според който богатите и влиятелни шейхове са длъжни да уреждат редица въпроси като жалби и оплаквания, спорове за вода и пасища, за напоителни канали и какво ли не още. Тифани полюбопитства дали Джоузеф ще наследи титлата шейх. Отговори й, че тя не е наследствена, а трябва да се заслужи. Приятно я удивиха качествата, за които се дава — смелост, благородство, щедрост. Същата вечер двамата седяха до късно, увлечени в непринуден разговор.

През следващите дни Тифани усещаше как изпада все по-силно във властта на неговото обаяние. В държанието му нямаше и следа от вражда и неприязън. Помежду им цареше атмосфера на примирие и съгласие. Младата жена с нетърпение очакваше уединението им в обширния прохладен кабинет, където с радост му показваше скиците и с детинска гордост ликуваше от похвалите му. Нещо повече, дори миговете, когато трябваше да се преструват на влюбени пред чуждите очи, й доставяха горчиво-сладка болка и наслада. Дори започна да вярва, че не всичко е само част от предварително съставен план. Твърде истинска й се струваше чувствената искра, припламваща помежду им. Жадуваше да може да му се довери, да освободи тъй дълго потискания си копнеж за любов и взаимност. Но не смееше. И толкова по-добре, защото една сутрин, когато работеха заедно в кабинета, дойде онова фатално телефонно обаждане и Хасан наивно се хвана в собствения си капан.

— Хасан е на телефона… Ню Йорк? Свържете ме… Добро утро, Марша! Бързо се справи… Какво става с американските акции? А, новият собственик ли? Не съм ли ти казал? Името му е Абдул ал Шариф.

За част от секундата Тифани помисли, че ще припадне. Ръцете й се разтрепериха.

— Незабавно донеси документите лично. Нещата трябва да бъдат уредени до датата, която ти споменах… Добре. Ще се видим.

Той остави слушалката и продължи да работи, като тихичко си подсвиркваше. Тифани седеше вцепенена. Не знаеше дали да каже нещо, или не. Сети се, че той не знае как бе подслушала предишния му разговор с Марша и че лесно може да съпостави чутото. А резултатът е ясен — за да лиши Джоузеф от наследството, Хасан прехвърля част от собствеността и тя няма вече да се води на негово име. В случай че тяхната женитба не се осъществи, Джоузеф не може да предяви претенции към компаниите, защото те няма да са притежание на Хасан. Но защо постъпва така? Нима не е сигурен, че я държи в ръцете си? Тук трябва да има някаква друга по-сериозна причина, за да преотстъпва нещо, на което толкова държи. Абдул ал Шариф. Същата фамилия. Кой ли е този човек? Ами да! Няма друга възможност. Фарида беше казала, че във въпроса с наследството трябва да е замесен и друг човек. Трябва да е Абдул. Хасан не би оставил така лесно любимия си бизнес в чужди ръце. Това е някой много близък човек, след като му прехвърля американските компании. Хрумна й едно вероятно обяснение. Хасан едва ли води монашески живот. Може би някоя от жените е родила дете. Защото на кого другиго, освен на своето дете, би прехвърлил скъпоценните си компании? А ако Абдул е по-голям от Джоузеф, то това е още една причина Хасан да изгаря от нетърпение да се ожени за нея — първородният, а не доведеният син ще наследи цялата империя Шариф. Джо няма да получи нищо. От друга страна, в момента той, като син на Назим, има неоспорими права върху наследството и затова Хасан взима предпазни мерки да осигури бъдещето на незаконния си син, като му прехвърля някои от компаниите, преди Джоузеф да вземе полагаемия му се дял.

Тифани стисна устни. Подъл, коварен негодник! Как да му има доверие, че ще се грижи за сина й. Колкото по-скоро двамата с Джоузеф се измъкнат от лапите му, толкова по-добре. Искаше й се да смути доброто му настроение със скандал, но не смееше да се обади. Целта й бе да приспи подозренията му. Иначе той ще нареди да я пазят, ще следи всяка нейна крачка и плановете й за спасение ще пропаднат. Налегна я непоносима тъга. Последните два дни бяха толкова хубави…

— Тифани?

Тя подскочи. Хасан бе сложил ръка на рамото й.

— Да? — опита да се усмихне.

— От няколко минути се рееш в мечти. Издраскала си с молива цялата скица.

— О! — Тя сведе поглед към листа. — Колко глупаво от моя страна! Седях и се чудех за десена на пердетата.

— Наистина ли?

Тифани кимна бодро и наведе глава на една страна, като че все още обмисляше. Но Хасан завъртя стола и я хвана за брадичката.

— Не можеш да се отърсиш от чувствата си към Назим, нали? Защо не ми позволиш да ти помогна? — Очите му спряха на устните й, а ръката му бавно се плъзна по шията й.

Тифани не можеше да издържа близостта му. Нервите й бяха опънати до скъсване. Сама не знаеше какво иска. Да му се отдаде или да се избави от него. Този мъж й въздействаше неудържимо, а това бе опасно, защото е умен и хитър. Зад обаятелната маска успешно прикрива сложните си замисли. И сега в очите му се чете послание — за любов, за нежност и удоволствие. То я завладяваше, правеше я безсилна, неспособна да откъсне поглед от него, да се предпази от изгарящото желание.

Ако всичко това се бе случило преди час, сигурно щеше да откликне по друг начин. Но сега бе твърде късно.

Тя с усилие вдигна ръка, за да отблъсне неговата, но той я хвана и покри с целувки.

— Два дни могат да делят любовта от омразата, нали, Тифани? — прошепна с подкупваща усмивка.

Не, не може да я подкупи. Сърцето й ще се превърне в камък и ще остане равнодушно към неговото очарование, към плътския му зов. Каква ирония крият думите му!

Преди час тя бе почти влюбена, а сега не е. Съвсем просто!

— Смятам да се кача в стаята си. Искам преди вечеря да се изкъпя и преоблека.

— Тази вечер ще бъдем само двамата — каза той дрезгаво. — Не е нужно да си толкова скромна в облеклото. Сложи си нещо… разкошно. Заради мен. Моля те.

— Мисля, че точно сега ще облека нещо, което се закопчава от главата до петите — пошегува се тя, като се постара смехът й да прозвучи убедително.

— Не съм те нападал, нито заплашвал — навъси се той. — Моля те. За да докажеш, че ми вярваш. И за да ти докажа, че мога да ти се възхищавам и в същото време да държа ръцете си зад гърба — добави с печална усмивка.

— Не през цялото време, надявам се — отвърна тя дяволито.

Хасан пое дълбоко въздух.

— Имаш ли нужда от помощ при преобличането?

Спаси я влизането на Фарида.

— Няма да си ми от голяма полза, ако си решил да държиш ръцете си зад гърба! — засмя се с усилие Тифани. — Ще се видим на вечеря! — добави и изхвръкна навън.

Чувстваше се изтощена като след тежка схватка. Но битката не беше приключила. Най-лошото предстоеше. Горе в стаята тя внимателно обмисляше действията си. Вече е четвъртък и е наложително да намери начин да се измъкне от Тави Атаир. Хасан не трябва да се съмнява в нейната привързаност, дори ако за това се наложи цяла вечер да отвръща на любовните му погледи. В никакъв случай не бива да заподозре какво е намислила. А след вечеря трябва да намери начин да се отърве от него. Стомахът й се сви при перспективата да балансира между прелъстителното си и едновременно резервирано държание към Хасан, което да не го обижда, но и да не го поощрява. Няма да й е лесно. Ще се облече елегантно и ще разсъждава трезво. Замисли се какво да избере. Няма да е вталената черна рокля с голи рамене. Макар че към нея има болеро, затова пък Хасан има проницателен поглед и нагли ръце. Ще си сложи бежовия костюм. Той е точно на границата на изискаността и съблазънта — силно втален жакет с дълбоко остро деколте и плътно прилепваща към бедрата пола. Тифани старателно освежи грима си и точно когато нахлузваше тънък копринен комбинезон, на вратата се почука. За беда комбинезонът се закачи за верижката на часовника й.

— Тифани?

Тя ожесточено се бореше с проклетия комбинезон, омотал се около главата й.

— Тифани! — повика я отново Хасан.

— Не влизай!

За неин ужас вратата се отвори. Тя замръзна както беше с вдигнати ръце. Всичко, което виждаше, бяха лъснати черни обувки. Настъпи тишина, но температурата в стаята осезателно се покачи с няколко градуса.

— След малко, Хасан — успя да каже с пресъхнало гърло и се обърна с гръб.

— След малко ли? А защо не сега?

— Мислех, че очакването ти доставя удоволствие — каза тя и цялата пламна, като си представи как е впил поглед в голия й гръб и наблюдава напразните й старания да се освободи от усукания комбинезон. — Сам каза, че е вълнуващо.

— Фарида в крайна сметка е права по отношение на теб. Довери се на жена, ако искаш да ти погажда номера — измърмори той. Вратата се хлопна. — Представляваш много съблазнителна гледка.

— Не…

— Тифани — изхриптя той. — Не съм от камък. Не можеш да очакваш, че ще отхвърля подобно предложение.

— Не е предложение! По дяволите, този…

— Нека ти помогна.

— Махай се! — гневно извика, зарязвайки опитите да го придума да излезе. — Сама ще се справя.

— Но аз искам да ти помогна. Не мога да възпра ръцете си да не докоснат кадифената ти кожа.

Тя ахна. Нагло бе обхванал голите й гърди. Силно я притисна до себе си, изгаряйки я с топлината на тялото си.

— Прекрасно… — прошепна в ухото й. Покри врата и раменете й с целувки, а ръцете му възбуждащо се плъзгаха по тялото й.

Тифани изстена от ярост и от… тръпнеща сладка болка.

— Пусни ме! — прошепна дрезгаво.

— Не! Не може да ме дразниш просто така. Много добре си знаела какво вършиш, нали?

— Не е вярно! Освен това ти знаеш как се чувствам, когато…

— Проклятие! Ще те накарам да го забравиш! — Той я завъртя към себе си и диво, яростно впи устни в нейните. Бяха вкопчени един в друг, ала ненавистта нараняваше и двамата. Тифани с мъка успя да се отдръпне.

— Хасан, какво е казала Фарида?

— Че обичаш да предизвикваш, но си студена и безчувствена. И си се обзаложила с нея, че ще ме накараш да падна в краката ти от желание.

— Не е вярно! — извика Тифани ужасена. — Тя лъже! Защото те иска за себе си!

— Мръсница! — просъска той. — Ти лъжеш! Зная по кого въздиша тя и това не съм аз. Опитваш се да изопачиш истината. Приятно ти е да подхвърляш тялото си като примамка на безпомощни мъже, нали?

— Безпомощни? — извика невярващо Тифани. — Ти си толкова безпомощен, колкото и вълкът в кошарата!

— Трябваше да повярвам на думите на брат си, на Фарида, на хората, които те следяха, на собствените си очи! — изръмжа Хасан. — Да не се оставям да ме примамиш. За жените като теб има подходящо определение! — пронизаха я злобните му думи. — Кой знае колко мъже си опропастила? Отнела си на брат ми всяка възможност да направи нещо от себе си. Така че… — Той я хвърли на леглото, захапа долната й устна, ръцете му хищно се плъзнаха по бедрата й. Целуваше я жадно и ненаситно, разпалвайки желанието й. Пръстите му с опияняващи бавни движения галеха гърдите й. Той тръпнеше от възбуда, а очите му я поглъщаха и нажежаваха, докато не изпепелиха и последните остатъци на разума й. Целувките му станаха по-нежни, но не удовлетворяваха копнежа й. Чувстваше опасната мощ на лежащото върху нея тяло и жадуваше за греховното удоволствие, което можеше да й достави.

— Недей, Хасан… — Гласът й бе дрезгав от желание. Беше я възбудил до безумие.

— Да! Ще те имам! Не си девствена. Ти се наслаждаваш на секса. И не можеш да отречеш, че ме покани да вляза, въпреки че беше гола. Бях дошъл само да те попитам дали не искаш да вечеряме навън. Сега не можеш да ме пропъдиш… Ще вкуся тук… и тук…

— Не съм те поканила… — изстена Тифани, наслаждавайки се на милувката на устните му.

— Нямам намерение да споря. Тук съм и ще остана, докато не получа това, което искам. Не смятай, че можеш да ме въртиш на пръста си. В нашата връзка ще господствам аз.

— Вечерята…

— … е сервирана — подигра се той. — Малко по-рано от очакваното.

Тифани понечи да го отблъсне, но той я хвана за китките и тя безпомощно се заизвива под тялото му. Устните му нежно захапаха зърната на гърдите й. Стори й се, че ще загуби съзнание. Сладостно, болезнено усещане изпълни тялото й. Не можеше да издържа повече това приятно мъчение. Тихо изстена.

— Аз… не мога… Недей, моля те.

— Желая те — промърмори той и плъзна ръце по корема й. — Трябва да зная дали си струва така да те желая. И двамата трябва да знаем.

— Как не разбираш! — Тя тръпнеше от възбуда. — Хасан! — прошепна нетърпеливо. Нямаше представа, че в тялото й се крие такова сладострастие, че един мъж може да е толкова нежен, да събужда такова нетърпимо желание.

— О, Тифани, желанието ме изпепелява като огън! Целуни ме! Целуни ме, Тифани! Силно. С цялата си страст. Кажи ми какво искаш… Как го искаш…

Устните й се впиха в неговите. Тифани затвори очи…

Иззвъня телефонът.

— Да? — обади се Хасан. Тя премига. Не можеше да се съвземе. — Веднага! — Остави слушалката и за миг остана безмълвен, като дишаше тежко. Очите му бавно пробягаха по голото й тяло и тя чувстваше как оставят огнени следи по пътя си.

Тифани несъзнателно се надигна в отчаян копнеж да я докосне. Той въздъхна.

— Не смея да те погаля — каза, сякаш отгатнал порива й. — Не сега. Нямах предвид… — Той прехапа устни. — По дяволите! Караш ме да губя самообладание! Е, поне ще има на какво да се радваме в нашия брак! — добави жестоко и стана.

Тифани не откъсваше поглед от него, очите й бяха пълни с болка и отчаяние. Беше заслужила да се отнася с нея като с уличница. Прояви непристойна невъздържаност, загуби ума и дума от страстните му ласки. Лежеше и си повтаряше, че това няма значение. Скоро щеше да се измъкне от този капан.

— Фарида се опитвала да се свърже с мен. Струва ми се, беше много ядосана, че ме намери тук.

— Злодей — изстена безсилно Тифани.

— Мразиш ли ме? — наведе се той над нея с лукаво блестящи очи.

— Знаеш, че те мразя!

Хасан се засмя и впи устни в гърдите й. Ръцете й несъзнателно го прегърнаха и се плъзнаха по гърба му. Тялото й сякаш едва сега се събуждаше за живот.

— Желаеш ли ме? — прошепна той.

— Не! — отвърна му с разтреперан глас. — Не… — повтори отчаяно, когато устните му се плъзнаха по тялото й и изгарящото им докосване стопи способността й да се съпротивлява на бушуващото желание. — О, злодей! Сатана! Да! — изтръгна се вопъл от гърлото й и тя повдигна с неудържим порив бедрата си към него. — Да, по дяволите! Да!

— Да? — прошепна той, тръпнещ от възбуда, като не спираше да обсипва с целувки тялото й.

— Моля те — изстена тя. — Моля те, Хасан!

Той бързо започна да се съблича, като не откъсваше очи от конвулсивно извиващото се тяло. Захвърли връзката, ризата, колана… Тя стенеше в очакване. Очите му я хипнотизираха, ръцете му я изпепеляваха.

— Целуни ме — шепнеше тя. — Мразя те! — стенеше от желание.

— Омраза, желание, за нас те са едно и също нещо. О, скъпа, колко си хубава, страстна… Обсебила си тялото ми, разсъдъка ми. Не мога да мисля за нищо друго, освен за теб. Не мога да си представя живота, без да си близо до мен — хриптеше той и изведнъж тялото му се напрегна, въвлече я в шеметен водовъртеж от усещания. — Господи! — Устните му диво се впиха в нейните…

Движенията му бяха бавни, нежни. Удоволствието замъгли ума й, понесе я върху крилата на облаците, спусна я в потайните дълбини на дивата страст… Разтърсиха я сладостни спазми на удовлетворение. Но той не спря. Претърколи я върху себе си и обхвана гърдите й. Нови възбуждащи тръпки плъзнаха по тялото й. Мъжът се наслаждаваше на нейния екстаз. Тифани се извиваше и стенеше, обезумяла от наслада. Най-сетне мъжът отново я притисна с тяло.

— Гледай ме, Тифани — прошепна дрезгаво. — Искам да ме гледаш, докато те любя.

Тя виждаше всяка промяна на лицето му, всяка секунда на неговото удоволствие, изкривените от неудържима страст устни, последния тласък на тялото, удовлетворената въздишка… Тифани не знаеше дали всичко това не е чуден сън, вълшебна приказка. Беше заслепена, зашеметена от усещанията, които той събуди у нея. Ако този мъж я обичаше, ако изпитваше поне някакви чувства, тя би го обичала до последния си час.

— О, Тифани! — отпусна се той и я прегърна силно, като че ли се боеше да не му я отнемат. — Тифани, няма да се извинявам. И двамата го искахме. Ние сме създадени един за друг. Никога не съм изпитвал подобно нещо.

Тя нямаше сили да говори. Сгуши се в обятията му, тялото й тръпнеше в сладостна отмала.

— Знаех си, че ще е така — шепнеше той и галеше косата й. — Още щом те видях за първи път. В мига, в който срещнах очите ти. Беше неизбежно, нали? Да си принадлежим един на друг.

Тифани лежеше неподвижно. Не смееше да мисли за нищо. Умът й бе опустошен като след преминал ураган. Безмълвно се остави да я заведе в банята, ухаеща на рози. Сапунисваше гърба й, нежно, внимателно, с обожание.

— Хасан…

Той затвори устните й с целувка.

— Прости ми — каза тихо. — Ако съм те обидил или уплашил е било, защото през цялото време знаех, че ще ме омагьосаш и плениш безвъзвратно. Все още ме е яд, че това наистина се случи. Никой не трябва да ме управлява. Никой! Сега разбирам Назим.

— О, Хасан! — Тя протегна ръце разтреперена.

Той я зави с хавлия, вдигна я като дете и я отнесе на леглото.

— Още ли тъгуваш по него? — попита я сърдито. — Не изпитваш ли някакви чувства към мен?

— Аз… аз те желая — отвърна колебливо Тифани.

Той зарови лице в косите й.

— Не, не е само това — прошепна пламенно. — Има по-силно и по-дълбоко чувство, нали? Признай.

Тя поклати глава. Не можеше да допусне, че съществува нещо повече от плътско привличане. Всичко останало бе невъзможно.

— Нещо ни събра заедно, победи нашата омраза. Независимо дали ти харесва, или не, ти си моят живот, Тифани. А аз съм твоят живот.

— Не искам…

— Нито пък аз. Но е безполезно да отричаме чувствата си. Съдбата ни свърза и ние сме безпомощни пред нея.

— Как бих могла да ти вярвам? — проплака тя. — Искам да вярвам, но…

— Току-що бяхме искрени един към друг — прекъсна я той нежно. — Телата ни казаха, че един ден ще се научим да бъдем откровени. Да се отдадеш някому, означава да станеш уязвим, Тифани. Аз не се доверявам лесно на жена — не така, както направих с теб. Повярвай ми! Останалото ще дойде с времето.

Очите й грейнаха, а сърцето й се изпълни с надежда. Безмълвно го прегърна и той силно я притисна към себе си.

— Не мога — промълви тя през сълзи. — Не смея.

— Не можеш… да ме обичаш ли?

— Хасан… не зная какво да мисля. Аз…

— Остави тялото и сърцето ти да говорят — попи той с устни сълзите от лицето й.

— Толкова съм объркана. Има нещо в мен, към което се стремя, което искам да достигна, но не зная какво е то.

— Аз зная, Тифани. Аз зная.

Те дълго лежаха прегърнати и разговаряха. Тифани бе поразена как непринудено споделяха своите съкровени мечти, тайни и надежди. Още повече я учуди това, че Хасан изглежда се бе въоръжил с търпение да чака, докато нейните страхове и опасния се разсеят, докато се почувства сигурна и може напълно да му се довери. Но за това беше още рано. Предстоеше й да му поиска обяснение за Абдул. Тя подсъзнателно отложи този момент. Не искаше мечтите да изчезнат като дим.

— Гладна ли си? — попита тихо той.

— Фарида! — сепна се изведнъж Тифани и го погледна с ужас.

— Страхувам се, че лесно ще се досети — усмихна й се.

— О, не! — изстена тя и се изчерви. Хасан се наведе и я целуна с жар, а тя го отблъсна нежно.

— Не се тревожи — успокои я той. — Ще трябва без заобикалки да й кажем какво се е случило.

— Ще се разстрои. Тя наистина… те обича.

— Не е възможно! — разсмя се Хасан.

— Така е — настоя Тифани. — Затова ме гледа с омраза, откакто пристигнах.

— Не е заради мен, а защото ти се ожени за човека, когото тя обичаше. Ти спечели сърцето на Назим.

Тифани мълчеше и не знаеше какво да каже. Фарида бе загубила Назим, а сега щеше да загуби и Хасан. Нищо чудно, че в очите й се четеше омраза още от мига, в който я видя. Дали Фарида нарочно не я бе заблудила?

— Сега обаче положението се промени — целуна я нежно по носа Хасан. — Не можем дълго да живеем под един покрив, без да се разбере какво правим всяка нощ. Трябва незабавно да доведем Джоузеф и да се оженим колкото може по-скоро.

— Не ме принуждавай… — потрепери неволно Тифани.

Усмивката му угасна.

— Ти се съгласи. Нима не разбираш, че трябва да побързаме със сватбената церемония. В крайна сметка — прошепна дрезгаво — възможно е вече да носиш моето дете.

Седма глава

Тифани почувства ледени тръпки по гърба си. Бяха се любили с такова нетърпеливо настървение, че и двамата не бяха помислили за предпазни мерки. Ами ако го е направил умишлено, за да я обвърже безвъзвратно? Както стана с Назим. О, Господи! Нима сама се хвана в капана? Как може да е толкова глупава! Няма причина да вярва на Хасан. Напротив — твърде много са нещата, които будят подозрение. Сега, след като е покорил плътта й, той може да използва ситуацията, за да държи и Джоузеф в ръцете си.

— Всичко е наред, Тифани — чу го да казва. — Аз ще се разбера с Фарида. Не трепери така. Всичко ще бъде наред. Сега отивам да поговоря с нея. Ще наредя да ти пратят нещо за вечеря, а по-късно ще дойда. Искам да спя с теб тази нощ — зарови той пръсти в мекия водопад на косите й.

— Хасан… — пророни тя. Течен огън се разливаше по тялото й от всеки негов допир.

— По-добре е да тръгвам. Преди Фарида да се е качила тук.

Стана и се облече бързо. Излезе, без да хвърли поглед назад. Колкото и объркани мисли да се въртяха в главата й и да не й даваха покой, Тифани явно бе заспала дълбоко, защото, когато отвори очи, Хасан лежеше до нея и милваше голото й тяло. Усмихна й се.

— Моля те, не ме докосвай — прошепна тя.

— Спи ли ти се? — засмя се той и я привлече в обятията си. Тя изведнъж се почувства в безопасност. Безопасност! Колко погрешни могат да бъдат усещанията!

— Отпусни се — прошепна й. — Напрегната си като струна. Спокойно мога да спя с теб, без да те любя. Във взаимоотношенията съществува нещо повече от секса.

— Доверието — промълви Тифани.

— О, да! Малка дума с огромен смисъл. Не отричам, че не съм сигурен в подбудите ти. Все пак си била много млада, когато си забременяла и си се омъжила за Назим. Мога да разбера нежеланието ти да се обвързваш.

Тифани премига объркано. Друго имаше предвид — че няма доверие в него! Дълго време лежа безмълвно, преди да заговори. Знаеше, че този миг е много важен за нея. Това бе първата й възможност да отвори очите му за истината на своя живот.

— Искаш да знаеш истината и ще я чуеш — започна горчиво. — Ще ти разкажа за Назим. Когато го срещнах, бях на осемнайсет години. Непосветена в чувствата. Когато играеш балет, нямаш време за срещи с момчета. Запознахме се на танцова забава в училището, където се бях записала в курс по източен дизайн. Той дойде като гост на един от преподавателите. Позволих му да ме закара до вкъщи. Спря колата в една тъмна пресечка и ме целуна.

— Достатъчно! Не желая да слушам какво си правила с него! — обърна й гръб Хасан.

— Трябва да чуеш! — викна отчаяно Тифани. — Господи! Не исках да говоря за това! Но ти трябва да знаеш що за човек е бил брат ти и що за човек съм аз!

— Тифани — обади се нетърпеливо той и отново се обърна към нея, — отказвам да слушам обясненията ти за неговото ухажване.

— Ухажване ли? — с нервен смях повтори тя. — Назим се интересуваше единствено от секса. Не от любовта и ухажването.

— Какво искаш да кажеш? — присви очи Хасан. — Аз мислех… Тифани! Кажи ми! — заповяда твърдо.

— Назим, изглежда, си въобрази, че щом съм го оставила да ме целуне, то може да продължи и по-нататък, сякаш му бях дала неограничени права. Не знаех, че позволявайки му изобщо да ме докосне, си навличам белята. Не можех да го спра. Той беше като маниак… — Тя се задави от вълнение и Хасан я взе в прегръдките си. Успокояващо замилва треперещото й тяло. — Той… той просто ме изнасили. Аз крещях, но беше късно вечерта и наоколо нямаше никой. Получи това, което искаше. Каза, че аз съм виновна, че съм го съблазнила с тялото си, с начина, по който съм танцувала и минавала край него… Аз нямах представа! Кълна се, че не е било умишлено!

Хасан се взираше внимателно в очите й и тя би дала всичко да узнае какво вижда той там. Дали разпознава болката, разкъсваща душата й?

— Докосна ли те отново? — попита я мрачно.

— Не. Погрижих се за това. Но не ме оставяше на мира нито ден. След време разбрах, че съм бременна.

— Какво се случи после?

— Казах на майка си, тя откри адреса му и отиде при него. Заявила му, че трябва да се ожени за мен или ще си има неприятности. Не беше моя идеята…

— Но се омъжи за него — процеди Хасан.

— Не исках! Отначало той се ядоса. Дойде вкъщи и се скарахме жестоко. Именно тогава ме блъсна и паднах по стълбите. Но това, че едва не загубих детето, промени Назим… Мен също. Той се чувстваше виновен и искрено се вълнуваше, поне за детето. Посещаваше ме в болницата и… Е, и двамата наистина искахме бебето. Той толкова съжаляваше, изглеждаше така всеотдаен и загрижен, та аз си помислих, че действително ме обича. — Тифани прехапа устни. — Трябваше да повярвам в неговата любов. Майка ми ясно показваше, че съм виновна за своята невъздържаност и безнравственост. Назим ми носеше цветя и бонбони, беше нежен, внимателен и разумен. Казваше, че ще започнем всичко отначало. Аз бях млада и неопитна, отношението на майка ми ме потискаше, исках детето си. Назим бе твърде убедителен в картината, която рисуваше. — Тифани замълча.

Хасан я погали по косата.

— Назим винаги е бил убедителен. Но трябва да ти напомня, че в писмото си той спомена за твоето недоволство от бременността.

— Не можех да понеса все да ми се повдига. Да живея в една стая. Да открия каква ужасна грешка съм направила по отношение на Назим. Защото, след като се оженихме, той не трябваше да си дава труд да бъде добър към мен и ние непрестанно се карахме. Той желаеше тялото ми и не го беше грижа дали ми харесва да правя любов, или не. Понякога беше толкова груб, че се опасявах за детето, което носех. Повярвай ми, Хасан! Продължих да уча, защото виждах как един ден ще трябва да издържам себе си и детето, а може би и Назим също. Вече бяхме потънали в дългове заради неговото прахосничество.

Хасан я гледаше намръщено.

— Не си спомням да е бил прахосник.

— Не ми вярваш — простена Тифани.

— Трябва да ми обясниш — рече той студено.

— Хасан — прозвуча уморено гласът й, — когато е живял с теб и баща ти, Назим винаги е имал всичко, което пожелае. С пари всичко може да се купи. Може би когато ви е напуснал и е трябвало да се справя сам, е разбрал, че това не е лесно. Защото никога не му се е налагало да мисли за разходите си. Той наистина нямаше представа за тези неща. Живеехме много над своите доходи, защото той не се отказваше от нищо. Каквото пожелаеше, го имаше. Включително и мен — допълни горчиво.

— Нека поспим малко — каза Хасан. — Крайно болезнено ми е да си представям как брат ми те е любил.

— За никаква любов не може да става дума.

— Аз притежавах тялото ти — обади се той тихо. — Не съм сигурен дали някога ще притежавам нещо повече. Сходството ни с Назим е твърде голямо, нали?

— Не мога да твърдя, че си приличате — прошепна неуверено Тифани.

— Е, ще разбереш — повдигна рамене той. — Като начало, в качеството ти на моя съпруга, ще е достатъчно да знаем, че на Джоузеф е осигурено блестящо бъдеще и че двамата с теб намираме удоволствие един от друг в леглото. Останалото може да дойде, но да не си правим илюзии, Тифани.

— Господи, защо съм обречена на женитби без любов!

— Хайде да поспим — измърмори той и се обърна.

Тя дълго лежа будна. Необяснимо защо, но всеки път неговата близост я караше да губи ума си, да бъде смирена и покорна, сякаш гласът на съдбата й шепнеше, че това е мъжът, на когото е обречена, независимо какво я очаква в бъдеще.

Рано призори двамата се събудиха и се любиха. Тази неутолима страст я терзаеше и разкъсваше на части. По-късно, когато изгревът заля стаята със златна светлина, Тифани лежеше и се взираше в спокойно отпуснатото лице на Хасан, а мислите й препускаха в безпорядък. Протегна ръка и го погали. Сякаш бяха женени от години, Джо спеше в съседната стая, а на закуска двамата с Хасан щяха да изпълнят къщата с веселия си смях.

— Мислиш за изминалата нощ ли? — сепна я гласът му. Ръката му се плъзна по бедрото й. Тифани се изчерви. Хасан се измъкна от леглото и тръгна към банята. Улови възхитения й поглед, който се плъзгаше по изваяното му тяло и се усмихна.

Тифани сведе очи.

— Мислех си за Джо — каза тихо. — Как се смееше онзи ден по телефона… — Гласът й заглъхна. Хасан се държеше чудесно с Джо.

— Сигурно ти е много мъчно за него? — приближи се мъжът и я прегърна.

Тя го погледна така, сякаш го умоляваше да й повярва.

— Да, много! Искам отново да сме заедно!

— И това ще стане. Още ден-два — погали я той по косата.

Тя отпусна глава на гърдите му и се почувства удивително спокойна. Мисълта, че може би скоро ще бяга от Хасан, й причиняваше болка. Дали не може да остане?

Никога преди не е била толкова нерешителна. Хасан я направи такава. Отне й силата, увереността в себе си.

— Имай търпение — продължи да я утешава той. — Скоро всички ще сме заедно. Животът е пред нас. Ще ходим на стадиона и ще крещим до пресилване, ще караме ски в Швейцария или в Мароко, ще мързелуваме на яхта край бреговете на Занзибар, ще празнуваме рождените дни на Джоузеф…

— Представяш го чудесно… — рече неуверено Тифани.

— Така и ще бъде, Тифани! Ще преодолеем нашата вражда, ще изгладим недоразуменията. Малко по малко ти започна да ме опознаваш. Сигурно притежавам някои човешки качества, нали? — усмихна се той.

— Не мога да разбера защо искаш да се обвържеш с мен и Джоузеф.

Хасан обхвана лицето й и я гледа дълго и нежно.

— Смъртта на брат ми беше достатъчно тежка загуба. Баща ми така и не успя да се възстанови от този удар. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да може Джоузеф да продължи рода Шариф. А защо искам „да се обвържа с теб“, както се изрази, ти знаеш — пошегува се лукаво.

— Защо замина Назим?

Тук се криеше отговорът на всичко. Тифани инстинктивно се досещаше, че той ще обясни някои черти от характера и поведението на покойния й съпруг и ще хвърли светлина върху самия Хасан.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос — сведе поглед мъжът. — Не искам да имам тайни от теб, но някой друг трябва да ти го каже, не аз. Все пак се съмнявам, че изобщо някога ще узнаеш. Не мога да причиня страдание на човек, който представлява съществена част от живота ми.

— Фарида! — възкликна тя, разкъсвана от ревност.

— Фарида ми е братовчедка и е под моя опека, тъй като съм най-възрастният мъж от рода — отвърна сухо Хасан. — Не мога да обсъждам нейните проблеми.

— Дори с мен? Дори ако това отчасти е и твой проблем? — викна сърдито Тифани.

— След пет минути ще съм долу на закуска. Ела, ако искаш — каза той и влезе в банята.

Тя седеше и безмълвно го гледаше как се облича и излиза от стаята. Не можеше да го последва. Твърде объркани бяха мислите и чувствата й. Преследваше я споменът за изминалата нощ, надеждата за прекрасен съвместен живот. Абдул има право да носи фамилията Шариф повече, отколкото Джоузеф. Всъщност нея не я интересува никой друг, освен Хасан и Джо. Реши да слезе в градината с намерение да открие някое усамотено кътче и да размисли.

Там обаче се натъкна на Хасан, който седеше унило, подпрял глава с ръце. Изглеждаше толкова нещастен, че й дожаля. Като я видя, лицето му грейна. Трогната, Тифани внезапно разбра — беше се влюбила и вече нищо не можеше да се направи. Бе негова тялом и духом, с цялото си сърце и душа. Миналото нямаше значение. Само тяхното общо бъдеще. Той протегна умолително ръце и тя се спусна към него. Дълго стояха прегърнати. Не можеха да се отделят един от друг, сякаш се бояха да не загасят жаравата на обзелото ги чувство.

— Искам да ти обясня, скъпа, но не мога — прошепна той. — Ще говоря с Фарида. Ще й съобщя как стоят нещата между нас.

— Недей. Тя се чувства достатъчно засегната. Във всеки случай мисля, че вече взех решение…

— Наистина ли? — погледна я обезпокоен Хасан.

Тя възнамеряваше да му каже, че го обича и да се остави напълно в неговата власт, но гласът на Фарида разцепи неподвижния въздух и се заби като нож в сърцето й.

— Кажи ми! — настояваше Хасан.

— Не сега…

— Проклятие! Тук сме, Фарида! — извика той сърдито. — Какво има, по дяволите?

— Спешно телефонно обаждане. От Марша — съобщи тя студено и стрелна с поглед Тифани.

— Трябва да вървя. Очаквах това позвъняване. Ще се видим на обяд и ще се обадим на Джоузеф — каза Хасан, целуна Тифани по устните и тръгна забързан. Фарида мрачно го наблюдаваше, после седна до Тифани.

— Той ни държи всички в ръцете си — измърмори. — Направлява живота ни, без дори да усетим.

— Съжалявам, ако моето присъствие…

— Ще съжаляваш, ако не се махнеш оттук! — избухна Фарида.

Тифани настръхна от неясно предчувствие за беда.

— Заплашваш ли ме?

— Да те заплашвам?! Аз? Боже мой! Имаш много по-сериозни причини за безпокойство, отколкото думите на една ревнива жена. Е, да, ревнувам. Не отричам. Обичам Хасан. Познавам го откакто се помня, а ти нахлу в живота и в леглото му за броени дни.

— О, Фарида! Нещата не стоят съвсем така…

— Твоят морал не ме засяга. Хасан е мъж и взима това, което му се предлага.

— Но…

— Мислиш, че причината е друга ли? Горката! Макар че трябва да ми е жал за сина ти, когото поставяш в опасност.

— Какво? — стресна се Тифани от искрените нотки в гласа й.

— О, за Бога! — извика нетърпеливо Фарида. — Ела на себе си! Хасан ти е взел ума. Предполагам, се е престорил, че иска да се ожени за теб?

— Престорил ли? Той… Какво искаш да кажеш? Защо говориш така?

— Вече ти казах, но ти не искаш да слушаш. Между нас съществува отдавнашна уговорка.

— Но той…

— Той няма да го признае, иначе как ще те вкара в леглото си? — прекъсна я жлъчно Фарида. — Мен, разбира се, няма да ме докосне до сватбата. Помисли сама, ако имаш малко ум. Той би ли се оженил за съпругата на брат си — една употребявана жена? Та той ще вижда ръцете на Назим всеки път, когато те погледне. Освен това ти си англичанка и имаш съмнителна репутация. Той те използва да задоволи плътта си, защото до мен не може да се доближи. Аз не съм от този род жени. Ти си друго нещо. Докато си тук, той ще взима от теб всичко, което му е нужно, щом е толкова лесно достижимо.

— Използва ме? — прошепна едва чуто Тифани.

— Разбира се! Ти си го подценила. Фатална за теб грешка. От една страна, той се наслаждава на сексуалните ти услуги и в същото време ти хвърля прах в очите, за да скрие истинските си намерения.

— Смяташ, че нарочно разсейва подозренията ми? — разсмя се нервно Тифани. Та това е нейният план! Колко нелепо е да се приписва на Хасан!

— Успял е, нали? Целият ти гняв и желание за съпротива са се изпарили, не е ли така? Сега той може да прави с теб каквото поиска. Скоро ще повикаш тук Джоузеф и това ще бъде краят за него.

Тифани изстина и се вцепени. Виждаше само безпощадните очи на Фарида. Жестокостта, изкривила лицето й, я загрозяваше.

— Ще бъде нещастен случай. Зная. Как иначе Хасан ще бъде сигурен, че синът ти няма да предяви претенции към наследството?

— Нещастен случай? — повтори като насън Тифани. — Но ти нямаш предвид, че… Не, не! — простена разтреперана. Фарида говореше ужасни неща за мъжа, който страстно я бе любил, с когото дружески бяха прекарали последните дни, който я гледаше с обич. Пълни с коварство! Коварни ръце, устни…

— Прецени сама — продължаваше Фарида. — Той иска да те отстрани от пътя си. Също и сина ти. Има си свои планове.

— О, Господи! — промълви Тифани. Виеше й се свят.

— Абдул! — извика, проумяла изведнъж.

— Какво? — присви очи Фарида.

— Абдул! Зная за неговото съществуване. Не можеш да отречеш! Абдул ал Шариф. Той е незаконен син на Хасан, нали? А майката си ти!

Фарида изглеждаше смаяна. Бавно кимна.

— Да, Абдул. Как разбра?

— Чух Хасан да говори по телефона. Възнамерява да прехвърли на твоя син американските си компании. И предполагам, че Джоузеф му създава проблеми, защото стои на пътя на Абдул.

Бавна усмивка се разля по лицето на Фарида.

— Колко е щедър! О, да — кимна тя. — Много умно от твоя страна, че си го разбрала. Да. Абдул е причината за всичко. Както ти е известно, Хасан влага цялата си страст, за да получи това, което желае — добави и обидно плъзна поглед по тялото на Тифани.

— Той не е способен да причини зло на Джо! Не е вярно! Кажи, че не е вярно! — извика отчаяно Тифани.

— Щом казваш — повдигна рамене Фарида и се изправи. — Сама си навличаш бедата. Нима звучи правдоподобно, че той ще се ожени за теб и ще остави твоят син да наследи богатството, когато наследник може да е Абдул? Ела на себе си, преди да е станало твърде късно. Ще погубиш детето си.

— О, Господи! Почакай! — протегна умолително ръце Тифани. Чувстваше, че краката й треперят и няма да я удържат, ако се изправи. — Помогни ми да се махна оттук, да намеря някакъв изход от това положение!

Лицето на Фарида грейна победоносно.

— Искаш да заминеш?

— Да! Веднага! — извика обезумяло Тифани. — Трябва незабавно да се върна при Джоузеф! Не искам никога повече да видя Хасан, да чуя гласа му, да почувствам… — Гласът й секна и няколко секунди тя не можа да промълви и дума. После добави унило: — Трябва да се махна, за да не ме позори повече. Да не ме държи тук като заложница и да не ме изнудва за Джоузеф. Моля те, Фарида! В твой интерес е да ми помогнеш!

— Така е. Аз също искам да се махнеш от пътя ми — с груба откровеност потвърди Фарида. — Чакай ме след полунощ в градината. Ще ти намеря камила. Ще ти донеса вода и храна. Всичко, което мога да сторя, е да ти покажа правилната посока. Повече не смея, защото се страхувам от гнева му. Разбрахме ли се?

— О, да — промълви Тифани, като чак сега си даде сметка в какво се впуска. — Много ли е опасно в пустинята? — попита сподавено. — Как ще разбера накъде да вървя?

— Ще се придържаш към пътеката. Хасан утре ще бъде зает със своята адвокатка, която долетя от Америка. Ако тази вечер успееш да го държиш настрана от леглото си и да тръгнеш през нощта, ще мине доста време, преди да разбере, че си заминала.

— А защо да не тръгна веднага? — нетърпеливо попита Тифани. Не можеше да издържи цял ден и цяла вечер под един покрив с възможния убиец на сина й. Освен това, ако й остане време да размисли за опасностите, криещи се в едно пътешествие в пустинята, може никога да не го предприеме.

— Защото ако не се появиш на вечеря, той ще забележи отсъствието ти, глупачко!

— О, да! Разбира се. Но, Фарида, не мога да прекарам цялата вечер с него!

— Ще ти се наложи. Не трябва да му даваш повод за подозрение. Може да се усъмни и да те проследи.

Всъщност Тифани прекара деня сама. Хасан бе в кабинета с Марша. Двамата се занимаваха усилено с оформянето на документи и дори обяда им беше сервиран в кабинета. Малко преди вечеря, когато Тифани се бе качила в стаята си да се преоблече, при нея дойде Фарида с поднос.

— Помислих, че може да искаш нещо за пиене — каза.

— Точно това ми е дяволски нужно! — измърмори Тифани и отпи солидна глътка. Фарида се засмя на страдалческия й израз. — Какво е това? — едва си пое дъх Тифани, сякаш бе погълнала жив огън.

— Местно питие. Добро е. Ще ти даде смелост.

— Ще ми изгори гърлото.

— Пий! — настоя Фарида. — Ще те отпусне. Довечера трябва да убедиш Хасан, че наистина те е хванал в мрежите си. А след това трябва да му попречиш да спи при теб. Ще се справиш ли?

Тифани предпазливо отпи пак, а Фарида с неодобрение оглеждаше приготвения върху леглото син костюм. Отиде до гардероба и запремята закачалките.

— Бъди студена сексапилна красавица — посъветва я. — Ето това е добро — подбра подходящата според нея черна рокля с голи рамене и я метна на леглото.

— Има и жакет… — започна Тифани, но се отказа и седна. Алкохолът я бе замаял и краката й се подкосяваха.

— Няма да го обличаш! Не проумяваш ли? Ако изглеждаш като прелъстителка и въпреки това отблъсваш опитите му за сближаване, той ще разбере, че не е лесно да те покори.

Тифани прекара ръка по челото си. Не схващаше логиката. Мозъкът й отказваше да работи.

— Няма ли да е по-добре, ако облека нещо обикновено?

— Прави каквото ти казвам! Ти не си в състояние да прецениш правилно. Това е хитра уловка. Той няма да заподозре нищо по този начин. Обличай се! Ако е необходимо, аз ще му попреча да се промъкне в стаята ти, но е по-добре ти сама да го охладиш.

Тифани нямаше представа какво прави. Чувстваше се скована от ужас пред очакващото я пътуване през враждебната пустиня. Ала беше отчаяно решена да го предприеме.

Долу Хасан разговаряше с красива блондинка, облечена в елегантен зелен копринен костюм. Тифани изведнъж се почувства неловко в силно деколтираната си рокля, предизвикателно разкриваща бюста й. Спря смутено.

Какво правеше? Защо бе послушала Фарида? Едва ли съветите й са добронамерени. Но беше късно. Хасан се обърна, забелязал учудването на събеседничката си. При вида на Тифани в погледа му блесна изненада, сменила се с желание, което я накара да се почувства съвсем безпомощна. Той запозна двете жени.

— Марша, би ли ни извинила за момент? С Тифани трябва набързо да уредим нещо. Скоро ще се върна.

— Разбира се — усмихна се Марша.

Под втренчения поглед на Хасан Тифани залитна леко и се хвана за пердето. После усети стоманените му пръсти върху ръката си и бе избутана в антрето. Чувстваше тялото си тежко и непохватно. Препъна се, той грубо я вдигна и изруга.

— Какво ти е? — изръмжа в лицето й.

— Хасан, аз…

— Така си и помислих! — намръщи се той. — Пила си! Какво, по дяволите, се е случило? И какво, за Бога, те накара да се появиш полугола?

Тя опита да се измъкне от ръцете му, но той я държеше здраво.

— Дали сега не виждам истинската Тифани Шариф? Действително ли си сладострастна леснодостъпна жена? В крайна сметка толкова неща не си ми обяснила още. Вече нямам представа на какво да вярвам. Зная само, че ме подложи на плътското си изкушение и аз не мога да му устоя… — наклони той глава към повдигащите й се гърди, а ръцете му се плъзнаха по гърба й.

Тя отметна глава и издаде лек стон. Какво беше казала Фарида? Да не му позволява да спи при нея тази нощ.

— Не ме докосвай! Опитвах се да го забравя, но не мога. Той е в мислите ми всеки път, когато ме любиш. Него прегръщам и целувам, а не теб!

Хасан я пусна. Чу го как диша тежко.

— Него ли? — изсъска през зъби.

— Защо, мислиш, че си пийнах? — изгледа го тя ледено. — Трябва с нещо да замъгля съзнанието си. В което е само той, Назим.

— Ти каза, че го мразиш, че те е изнасилил…

— Как иначе щях да спечеля съчувствието ти? — отвърна му дръзко. Последва гробно мълчание. Лицето на Хасан пребледня като платно. — Боли ме глава — каза Тифани. — Ще пропусна вечерята.

— Почакай! — Гласът му прозвуча измъчено, което я озадачи. Може би той наистина изпитва някакви чувства към нея? Дали Фарида не се лъже относно намеренията му? Трябва да разбере. Но в момента бе толкова замаяна. — Отивай в стаята си и стой там! — каза той студено.

— Няма да се качиш и да…

— Не! Никога повече не желая да те докосвам. Причини ми твърде много болка, Тифани. Ти се оказа права. Никога няма да съм сигурен дали се преструваш, или не.

— Предполагам, че искаш да си замина още утре — каза тя колкото може по-непринудено. В сърцето й се бореха надежда и отчаяние. Той сигурно ще я изпрати да си стегне багажа. Но защо се чувства така нещастна от това, когато сама го иска?

— Да си заминеш ли? — изръмжа той. — Без да съм получил Джоузеф? О, не! Сега ситуацията е такава, каквато беше при твоето пристигане. Искам племенника си и няма да се спра пред нищо, за да го имам. Ти оставаш тук! С тази разлика, че няма да се оженя за теб. Но ще си отмъстя за начина, по който се отнесе с мен. И то така, че да те заболи.

— Джо! — прошепна тя, обзета от ужас.

Бавна неприятна усмивка изкриви устните му.

— Няма да се оставя да ме изиграе една развратна измамница!

Тифани едва се крепеше на краката си. Да бъде проклета Фарида и нейното уиски! Направи опит да вирне с достойнство глава, но залитна. Олюлявайки се, започна предпазливо да се качва по стълбите, като бавно повдигаше крак след крак. Жребият бе хвърлен. Тази нощ тя ще се измъкне от този ад.

Горе в стаята си Тифани съблече злополучната рокля и се пъхна трепереща в леглото. Лежеше и чакаше, а часовете едва се нижеха.

Към полунощ стана, облече зелената роба и шалварите и взе фереджето. Градината шумолеше със звуците на нощта. Тихо шептеше лек ветрец. Тифани се отпусна на една пейка и зачака. Край нея пробяга гущер. Този райски кът няма да бъде дом за Джоузеф. А Хасан — единственият мъж, който успя да я издигне във висините на страстта, никога няма да бъде неин. От устните й се изтръгна ридание. Желаеше го. Обичаше го. Искаше да се повтори чудния миг на тяхната взаимност, когато страстта беше уталожена и двамата лежаха нежно прегърнати, сякаш се обичаха безпределно.

— Ела! — накара я да подскочи резкият глас на Фарида.

Минаха през главната порта и скоро се озоваха при загражденията на камилите. Фарида пъхна в ръката на пазача някакви пари и двамата помогнаха на Тифани да се качи. В дисагите сложиха донесената храна и вода.

— Само няколко часа е. Тръгвай! Побързай! — шляпна Фарида животното по задницата.

Тифани хвана юздите и пое в нощта по добре очертаващата се пътека. След време се почувства по-уверено, успяла да свикне с полюляващите се движения. Пришпори камилата в лек тръс. Нямаше представа след колко време Хасан ще открие, че е заминала. Трябва бързо да напусне Риям и да се притаи за известно време. Защото едно бе сигурно — Хасан е способен да обърне земята, ако реши да я намери.

Зората обагри небето в розово, червено, пурпурно. Скоро слънцето щеше да нажежи всичко наоколо и Тифани позабави ход. Но внезапно камилата се задърпа, започна да пръхти и да върти тревожно глава. Тифани едва успяваше да запази равновесие. Шесто чувство я накара да се извърне назад. Небето бе с необичаен цвят. Ярка жълта ивица се стелеше на хоризонта и това не беше светлината на настъпващото утро. Тифани свъси озадачено вежди. Забеляза в далечината пясъчни спирали, които бързо приближаваха. Обзе я смътно безпокойство. Тези малки торнадо й се струваха безобидни, но във въздуха тегнеше някакво особено напрежение, като че ли пустинята бе затаила дъх. От юг, където небето бе покрито с тъмнолилави буреносни облаци, се разнесе заплашителен гръм. Тифани се наведе ниско над седлото и пришпори камилата в луд бяг. Наоколо притъмня, въздухът ставаше все по-плътен и задушен. Отпред небето беше призрачно жълто, но Тифани бързаше да изпревари гръмотевичната буря. Озърна се, когато усети хлад и видя, че слънцето е изчезнало. Духна студен влажен вятър.

И тогава тя разбра какво я очаква. От ужас стомахът й се сви на топка. Тъмна завеса от прах се носеше насреща й, приближавайки с изумителна скорост. Сама сред необятната пустош, Тифани се почувства слаба и нищожна, малка песъчинка в безкрайната пустиня, безпомощно изложена на капризите на природните стихии. Тежките облаци неумолимо пълзяха от север и вече се чуваше страховит вой — шума от вдигания във въздуха пясък, който вятърът носеше на талази. Това бе пясъчна буря и идваше точно срещу нея.

Годините на съзнателна самодисциплина, когато трябваше да се справя с връхлитащите я беди и да се бори за оцеляване, си казаха думата. Тифани запази самообладание. Хората не загиват в пясъчните бури. Само ако се загубят, отклонили се от пътя. Не трябва да изпада в паника, а когато стане невъзможно да продължи напред, ще слезе от камилата и ще я държи здраво, за да не може бурята да ги раздели.

Въртящият се пясъчен стълб нарастваше с всяка изминала секунда, помитайки по пътя си нискорасли дръвчета и храсти. Тя ги видя как кръжат във въздуха и в душата й се надигна смразяващ страх. Джоузеф! Трябва да се измъкне от този ад заради него. Хасан! О, Господи, обича го! Той й е нужен, за да живее. Нужен й е като глътка вода на умиращ от жажда човек. Чувствата й бушуваха като природата наоколо, разкъсваха я на части, жестоко терзаеха наранената й душа, която никога нямаше да заздравее. Хасан я погуби. Това, което не можа да направи, щеше да го стори развилнялата се пустиня.

Камилата спря и се задърпа, въртеше глава и диво ревеше. Искаше да тръгне в обратна посока и Тифани с усилие я принуждаваше да се придържа към пътеката. Реши да я накара да коленичи, като смяташе да намери заслон край нея, разчитайки на животинския й инстинкт. Та нали природата я е създала да издържа на такива условия? Но животното отказваше да се подчини. Тифани дърпаше яростно юздите и крещеше, накрая се разрида от отчаяние.

И тогава, сред тътена на бързо приближаващия се облак, тя чу невероятен, прекрасен звук от мотор. Обърна се и видя джип, приближаващ с пълна скорост към нея. Свали фереджето и го развя като знаме. Камилата по своя воля подгъна крака и Тифани скочи от седлото. Внезапно застина на място. Джипът беше вече достатъчно близо, за да разпознае чернокосия мъж, показал глава през прозореца. Хасан караше шеметно, очите му блестяха яростно. Такава омраза бе изписана на лицето му, че Тифани заотстъпва назад. Импровизираното знаме се изплъзна от премръзналите й пръсти и мигом бе отнесено от вятъра. Джипът забави ход. Хасан крещеше и ругаеше с пълно гърло. Беше ядосан. Фарида я беше предупредила за невъздържания му гняв. Тифани се вкопчи в седлото. Искаше да яхне камилата и да избяга. Този човек беше безмилостен. Нищо не можеше да го спре.

Осма глава

Тифани напразно се мъчеше да яхне камилата. Юздите се бяха омотали, а вихрушката хвърляше в лицето й пясък, който жулеше кожата й и скърцаше между зъбите. Младата жена плътно стисна очи. Силен порив я повали на земята и в същия миг тялото на Хасан се стовари върху нея. Устата й се напълни с пясък и тя едва не се задави. Хасан грубо я повлече по земята и я наблъска като чувал в джипа. Тръшна вратата. Пясъчният вихър остана навън. Тифани усети мека кожа под гърба си и благодатна топлина.

— Глупачка! — кресна той.

Тя извърна глава, но той я хвана за косата и я накара да го погледне. Цялото й лице бе в пясък. Едва повдигна клепачи. Хасан внимателно започна да чисти песъчинките от очите, миглите, изтръска косата й.

— Защо го направи? — повдигна брадичката й така силно, че тя изохка.

— Защото знам какво изпитваш към мен! — извика тя през сълзи.

Джипът се клатеше и тресеше, блъскан от пристъпите на вятъра. Пясъкът стържеше по кабината като трион, с ужасяващ звук шибаше предното стъкло. Тифани неволно изстена от страх. Говореше нещо, но сама не чуваше гласа си. Хасан лежеше върху нея и плътно я покриваше с тялото си. Безсмислено бе да се съпротивлява. Бяха хванати заедно в този капан. Когато бурята свърши, Хасан със сигурност ще я върне обратно. Или ще я остави да умре тук. За миг мисълта й се проясни. Защо не го направи? Защо не я остави навън? По покрива на кабината и капака на мотора затропа водопад от камъчета, които сякаш чукаха, за да влязат. Шумът на този каменен душ я оглуши. Нещо тежко се стовари върху джипа и го разтърси. Тифани зарида беззвучно. Гърлото й се бе схванало от страх. Хасан й говореше нещо, но тя не го чуваше. Неистов тътен заглушаваше всеки друг звук. Уплашено обви ръце около врата на мъжа. Бузите им се допряха. Затвори очи и усети топлината на меките му устни. Сърцето й биеше бясно като рева на бурята. Лудост! Бурята в душата й се преплиташе с тази навън, замайваше я, пречеше й да разсъждава. Само една мисъл изплуваше ясно — той не я е преследвал, за да я убие, инак щеше да я остави сама сред пясъчната стихия. Карал е лудо след нея, за да я спаси от гибелните обятия на пустинята. Но защо? Трябва да има някакво обяснение и тя ще го намери. Но сега не бе в състояние да разсъждава. Чувстваше само закрилата на тялото му върху себе си и топлия му успокояващ дъх. Шумът на каменния порой утихна и на негово място, придружен от внезапен мощен тътен, сякаш върху им се изливаше водопад, заплющя поток от гъста кална маса. Вятърът я носеше хоризонтално и я запращаше с такава сила върху джипа, че той целият се тресеше и накланяше застрашително. Калта нахлуваше през пролуките на кабината и заливаше лицата им. Вятърът ревеше, пищеше в ушите и подлудяваше със свирепия си вой.

Нищо не може да устои на яростните му напъни, помисли Тифани. Двамата са обречени. Всеки момент някой порив ще преобърне джипа, ще го затъркаля, докато ги премаже.

— Хасан! Обичам те! — опита се тя да надвие бучащата стихия.

Не чу нищо. Нито пък той. Обзе я пълно отчаяние. Никога няма да види отново сина си. Ще умре в ръцете на мъжа, когото обича, без той да знае това, без да са изяснили недоразуменията помежду си. Ще умре с една лъжа, която тегне на съвестта й. Каква ирония на съдбата! Нямаше да е в това положение, ако не беше Хасан. Но именно сега, твърде късно обаче, разбираше кое е истински важното нещо в живота й. Ала няма да й бъде даден шанс да се бори за него. Започна да вали като из ведро. Пороят, приличащ на плътна оловна завеса, заля кабината и ги намокри до кости. В предното стъкло със страшна сила се стовари изскубнато от корен дърво и го разби на парчета. Тялото на Хасан изведнъж се отпусна безжизнено. Подпряла глава в рамото му, Тифани се помъчи да го помести, но напразно. Бурята бе достигнала своя връх. Яростно ги връхлиташе с потоци от пясък и кал, малки и големи камъни болезнено удряха телата им. Хасан бавно се размърда. Тифани въздъхна с облекчение и се разрида. Жив е! Плът до плът, те бяха едно цяло срещу природната стихия, която им даваше урок в живота и ги свързваше по-здраво от каквото и да било. Устните им се сляха в безпаметна целувка и всичко наоколо изчезна — грохотът, страхът, опасността.

— О, Тифани! — простена той.

Тя премига смаяно. Чува! Хасан се надигна леко. Погледът му все още беше замаян.

— Край! — изхриптя омаломощено.

Отмести се предпазливо, подпря се на ръце и седна. После внимателно отвори вратата и се измъкна навън. Тифани го последва. Краката й трепереха. Всичко я болеше. Гледката бе невероятна. Наоколо се търкаляха купища отломки от джипа, от който бе останало само голо желязо.

— Джипът е разбит! — ахна Тифани.

— Нали ние сме живи — разтри Хасан врата си с болезнена гримаса.

Тя се обърна и го погледна. Цялото му лице бе омазано с кал. Самата тя бе в ужасно състояние — прогизнала, мръсна, раздърпана. Златният водопад на косата й се бе превърнал в сплъстени кичури. Но бурята бе отминала и сякаш пелена се вдигна от очите й. Виждаше всичко с безкрайна яснота. Всичко! Обича Хасан. Обича го със страст, която не може да се изрази с думи, която руши всякакви прегради.

— В джипа има вода — обади се той. Подаде й манерката и Тифани отпи бавно и тържествено, като от шампанско. Очите й светнаха одобрително, но той не отвърна на усмихнатия й поглед. — Можеше да загинеш! Защо го направи? Защо, за Бога, рискува глупавата си глава и тръгна сама през пустинята? Толкова ли съм ти неприятен? Защо не ми каза веднага, по дяволите, вместо да се преструваш и да ме заблуждаваш?

Тифани разбра, че дълбоко е наранила гордостта му. Не обича да го мамят. Но сега, след като замайването беше отшумяло заедно с бурята, на нея й бе трудно да признае чувствата си.

— Исках да избягам — погледна го тъжно.

— Сигурно ме презираш и се страхуваш от мен. Хайде! Ще те заведа да се измиеш, после можеш да уредиш полета си до Оман.

— При Джоузеф?

— При Джоузеф — обърна й той гръб. Раменете му бяха отпуснати, сякаш бе неспособен да понесе товара на болката.

— Предаваш се? — попита тя тихо. — Отказваш се от това, което преследва тъй упорито досега?

— Разбирам кога съм победен — процеди той. — Да тръгваме!

Тифани се поколеба, после бързо тръгна след приведената му фигура. Слънцето колебливо надничаше между облаците. Денят навярно преваляше, но времето сякаш бе спряло. А пустинята цъфтеше. Маргаритки и огромни лютичета разстилаха ярък килим върху пясъка, където преди бе гола земя. Неизвестно откъде се появиха пеперуди и цветята ги приветстваха с весело кимане. Но Хасан остана равнодушен към тази красота. След време стигнаха до кръгъл зид от бял камък. Стръмни стъпала водеха надолу под земята.

— Това е вентилационна шахта — обясни вяло мъжът. — Дълбока е близо шест метра. Ще се справиш ли?

— След тази буря вече нищо не може да ме уплаши — усмихна се Тифани и протегна ръка, като смяташе, че Хасан ще й помогне. Той обаче се извърна и започна да слиза сам. Вътре бе прохладно. Стъпалата се виеха надолу и свършваха при каменна платформа, осветявана от меката златиста светлина на залеза. Отпред имаше езеро с черна като нощ вода. От едната страна в него се изливаше тръба, от която водата шуртеше като малък водопад.

— Какво е това място? — учуди се Тифани.

— Фелах. Подземен водопровод. Построен е от персите преди две хиляди години.

— Откъде идва водата?

— От планински извори. Студена е, но през деня слънцето малко я затопля.

Без да й обръща повече внимание, Хасан съблече робата, събу ботушите и се гмурна в езерото. Тифани се ядоса. Държи се така, като че ли тя не съществува. Стоеше и го гледаше навъсено.

— За Бога, Тифани! — викна той раздразнено. — Нямам намерение да те давя! Защо, по дяволите, ще убивам някого, когото обичам?

Тя се вцепени.

— Това е жестоко — прошепна.

— Жестоко ли? — доплува той до ръба на езерото. — Ти ме подлуди от желание, пак ти ме побърка от ревност, повтаряйки ми непрекъснато за отношенията си с Назим и отгоре на всичко твърдиш, че аз съм жесток!

Смисълът на думите му бавно достигна до нея. Тя се наведе и се взря в лицето му да потърси потвърждение.

— Не ми харесва да се отнасят към мен като към обект за плътски удоволствия и да…

— Никога не съм се отнасял по този начин с теб! Гледах те и те докосвах с възторг и обожание, с мисълта какво бихме могли да бъдем един за друг, какво можем да изживеем заедно.

— Хасан! — възкликна тя смаяно. Той говореше сериозно. Напълно сериозно. — Това, което ти казах за Назим, не е вярно. Сега съжалявам, че те излъгах. Казах го, за да те накарам да се отдръпнеш от мен.

— Зная — промърмори той мрачно. — Затова те оставям да си идеш, колкото и да ме боли. Не мога да те държа като птица в клетка. Двамата с Джоузеф трябва сами да… — млъкна на средата на думата и с плясък изчезна под водата.

Тифани го следеше замислено. После лицето й се проясни, сякаш огряно от някаква вътрешна светлина.

Хасан я обича! Бе сигурна в това! Бързо се съблече и влезе във водата. Чуваше го да плува някъде там в тъмното със силни, яростни движения.

— Хасан! — повика го. — Хасан!

Главата му изникна наблизо. От смолисточерната му коса се стичаше вода, а върху гъстите мигли, като малки перли, блестяха ситни капчици.

— Какво? — намръщи се той.

Тя присви очи. Беше забелязала ожулено място на врата му. Хрумна й как да провери догадките си.

— Дървото, което падна върху камиона, те е ударило. Имаш драскотини.

Той посегна към раната.

— Нека видя! — предложи Тифани и преди той да е успял да се дръпне, сложи ръце на раменете му и се притисна до него. Нежно близна раната. Усети тръпките, разтърсили тялото му.

— Не ме докосвай, за Бога! — прошепна той дрезгаво.

— Нямам нищо против Абдул — обхвана лицето му тя. — Нямам нищо против това, че с Фарида сте били любовници…

— Какво? — избухна Хасан.

— Съжалявам — отвърна Тифани, — но аз разговарях с нея. Тя призна всичко. Нямам нищо против твоя син. Естествено е той да заема първо място в сърцето ти. Това, което се случи между нас, е минало. Също както и Назим.

— Чакай малко — свали той ръцете й. — Фарида твърди, че аз имам син, който се казва Абдул? Че това е неин… наш син?

— Ами, така излиза — отговори смутено Тифани. — Аз стигнах до този извод и тя не отрече. Трябва да я разбереш. Каза ми го, защото те обича. Затова тя ми по… — замалко не се издаде и млъкна, прехапала устни.

— Тя ти е помогнала да избягаш. Настроила те е против мен. Ти бездруго ми нямаш доверие, нали? Иначе защо би повярвала на нея, а не на собствените си очи и чувства?

— Сгреших веднъж — отвърна тихо Тифани. — Изминах труден път, докато науча да не се доверявам на чувствата си. Всъщност аз исках да й повярвам — продължи замислено. — Защото в противен случай трябваше да призная любовта си към теб. Не бях готова за това и всички последици. Не искам да изоставя работата си, да бъда просто твоя жена, да те обичам, без да бъда обичана.

Тифани затаи дъх. Не знаеше дали постъпва правилно. Дали ме обича, питаше се наум и със свито сърце очакваше отговора.

— Защо да изоставяш работата си? — намръщи се той. — Ти не си от жените, които намират удоволствие в седенето вкъщи. Не съм възнамерявал нашият брак да стане причина да изоставиш работата си. Нали можеш да отделяш време и на мен, и на кариерата си? — В гласа му звучаха весели нотки, но Тифани бе обзета от горчиво разочарование. Помъчи се да изглежда сдържана и безразлична.

— Обясни ми кой е Абдул ал Шариф. Зная, че има някой, който носи това име — настоя упорито.

— Единственият Абдул в нашия род едва ли е причина за безпокойство — отвърна сухо Хасан. — Той е мой братовчед и най-близкият ми приятел. Ръководи дейността на компаниите в Ню Йорк, които основах там с негова помощ.

— Но аз мислех… Фарида каза… — Тифани бе потресена от двуличието на Фарида. — Не си ли бил влюбен в нея? — попита с надежда.

— Не, разбира се! Казах ти вече, тя обичаше Назим. Сватбата им бе уговорена, но той напусна страната, твърдейки, че иска да завърши образованието си в Англия. След като се озова там, отказа да се върне и да се ожени за нея. Това предизвика скандал, защото баща ми каза, че той е опозорил момичето и цялото й семейство. Тя дойде да живее при нас. Дължахме й го. Мой дълг е да се грижа за нея и да я защитавам, защото бе озлочестена от брат ми.

Тифани почувства как тялото й олеква, как душата й се отпуска блажено. На лицето й грейна усмивка.

— Хасан, забъркала съм голяма каша! Подслушах, когато говореше за прехвърлянето на компаниите. Смятах, че бързаш да се отървеш от тях и да ги дадеш на Абдул — твоя син, за да не може Джоузеф да наследи нищо.

— Но защо да го правя? — искрено се учуди Хасан.

— Защото Джо има право на половината от наследството — каза тя тихо, сякаш се извиняваше. — А това би намалило твоята власт. Мислех, че може да му причиниш зло.

— Зло? На едно дете? — Хасан изглеждаше дълбоко обиден. — Брат ми, изглежда, наистина ти е създал твърде погрешна представа за мъжете. Не се безпокой за това, че прехвърлям американските компании. Те са само малка част от империята „Шариф“. Предостатъчно остават за десетина като Джоузеф. Повечето предприятия се намират в Риям и в Европа.

— О, Хасан! Караш ме да се чувствам като крадец. Нямах предвид…

— Тифани, аз просто исках да намаля тези презокеански пътувания, за да прекарвам повече време с теб и Джоузеф. В Ню Йорк нещата вървят добре. Уредил съм Фарида да отиде там като административен директор под ръководството на Абдул — двамата са изключително способни. Смятах днес да й го кажа. Тя ще се справи отлично. Има остър ум. Прекалено остър — добави мрачно. — Всъщност пристигането ти тук и реакцията на Фарида ми отвориха очите. Аз, вероятно, съм пречка тя да се омъжи. Твърде дълго беше под моя опека. Тя знае, че не я обичам. Винаги го е знаела. Но не й се нрави, когато обръщам внимание на някой друг, особено на жени. След седмица тръгва. Ще получи нарежданията ми веднага щом се приберем. Не мисля, че искам да я виждам повече, освен ако не е крайно наложително.

Тифани хвана ръката му и я притисна към голата си гръд.

— Какво усещаш? — попита развълнувано. Хасан пое шумно дъх и понечи да се отдръпне. — Ще бие ли така сърцето ми за човек, когото мразя? — усмихна се тя. — Обичам те — промълви.

— След всичко, което ти причиних?

— Ти искаше да избавиш Джоузеф от ужасната му майка. След това искаше мен…

— Влюбих се — поправи я той. — Влюбих се против волята си. Така безумно, че не можех да разсъждавам трезво. Исках да си до мен всеки миг, да те виждам, да дишам същия въздух.

Тифани се притисна към него. Устните им се сляха в дълга, ненаситна целувка, докато и двамата останаха без дъх.

— Скъпа, ще настинеш. Трябва да се връщаме.

— Загрижен си за мен, нали?

— Загрижен ли? Бях си загубил ума от страх дали ще те настигна, преди да се е разразила бурята! Хайде, ела!

Той събра дрехите и я поведе нагоре. Навън слънцето залязваше и хвърляше червени отблясъци по мокрите им тела. Избърсаха се един друг и се облякоха. Тифани забеляза, че лицето му изведнъж помръкна.

— Какво има? — попита настоятелно.

— Фарида — изсумтя той? — Мисля си какво ще направя…

— Не, Хасан! Помисли как се чувства тя! — прекъсна го разгорещено. — Първо научава, че мъжът, когото обича, се е оженил за англичанка. После същата тази жена изниква внезапно и прелъстява втория мъж, по когото Фарида въздиша. Аз не храня лоши чувства към нея. Зная какво е ревност и несподелена любов.

— Ще замине за Америка по-скоро, отколкото си представя — закани се Хасан. — Искаш ли да вземем самолета до Оман и да отидем при Джоузеф? Би ли се чувствала по-добре там?

— С теб навсякъде ми е добре! — грейна лицето й.

— Ще заминем, за да кажем на сина ти за нас двамата.

— На нашия син.

— На нашия син — повтори той дрезгаво.

— Все още съм твоя пленница — прошепна Тифани и обви ръце около врата му.

— А аз съм твой пленник — отвърна Хасан и впи устни в нейните. — Пленник на любовта.