Сара Уд
Заложница в пустинята (7)

Седма глава

Тифани почувства ледени тръпки по гърба си. Бяха се любили с такова нетърпеливо настървение, че и двамата не бяха помислили за предпазни мерки. Ами ако го е направил умишлено, за да я обвърже безвъзвратно? Както стана с Назим. О, Господи! Нима сама се хвана в капана? Как може да е толкова глупава! Няма причина да вярва на Хасан. Напротив — твърде много са нещата, които будят подозрение. Сега, след като е покорил плътта й, той може да използва ситуацията, за да държи и Джоузеф в ръцете си.

— Всичко е наред, Тифани — чу го да казва. — Аз ще се разбера с Фарида. Не трепери така. Всичко ще бъде наред. Сега отивам да поговоря с нея. Ще наредя да ти пратят нещо за вечеря, а по-късно ще дойда. Искам да спя с теб тази нощ — зарови той пръсти в мекия водопад на косите й.

— Хасан… — пророни тя. Течен огън се разливаше по тялото й от всеки негов допир.

— По-добре е да тръгвам. Преди Фарида да се е качила тук.

Стана и се облече бързо. Излезе, без да хвърли поглед назад. Колкото и объркани мисли да се въртяха в главата й и да не й даваха покой, Тифани явно бе заспала дълбоко, защото, когато отвори очи, Хасан лежеше до нея и милваше голото й тяло. Усмихна й се.

— Моля те, не ме докосвай — прошепна тя.

— Спи ли ти се? — засмя се той и я привлече в обятията си. Тя изведнъж се почувства в безопасност. Безопасност! Колко погрешни могат да бъдат усещанията!

— Отпусни се — прошепна й. — Напрегната си като струна. Спокойно мога да спя с теб, без да те любя. Във взаимоотношенията съществува нещо повече от секса.

— Доверието — промълви Тифани.

— О, да! Малка дума с огромен смисъл. Не отричам, че не съм сигурен в подбудите ти. Все пак си била много млада, когато си забременяла и си се омъжила за Назим. Мога да разбера нежеланието ти да се обвързваш.

Тифани премига объркано. Друго имаше предвид — че няма доверие в него! Дълго време лежа безмълвно, преди да заговори. Знаеше, че този миг е много важен за нея. Това бе първата й възможност да отвори очите му за истината на своя живот.

— Искаш да знаеш истината и ще я чуеш — започна горчиво. — Ще ти разкажа за Назим. Когато го срещнах, бях на осемнайсет години. Непосветена в чувствата. Когато играеш балет, нямаш време за срещи с момчета. Запознахме се на танцова забава в училището, където се бях записала в курс по източен дизайн. Той дойде като гост на един от преподавателите. Позволих му да ме закара до вкъщи. Спря колата в една тъмна пресечка и ме целуна.

— Достатъчно! Не желая да слушам какво си правила с него! — обърна й гръб Хасан.

— Трябва да чуеш! — викна отчаяно Тифани. — Господи! Не исках да говоря за това! Но ти трябва да знаеш що за човек е бил брат ти и що за човек съм аз!

— Тифани — обади се нетърпеливо той и отново се обърна към нея, — отказвам да слушам обясненията ти за неговото ухажване.

— Ухажване ли? — с нервен смях повтори тя. — Назим се интересуваше единствено от секса. Не от любовта и ухажването.

— Какво искаш да кажеш? — присви очи Хасан. — Аз мислех… Тифани! Кажи ми! — заповяда твърдо.

— Назим, изглежда, си въобрази, че щом съм го оставила да ме целуне, то може да продължи и по-нататък, сякаш му бях дала неограничени права. Не знаех, че позволявайки му изобщо да ме докосне, си навличам белята. Не можех да го спра. Той беше като маниак… — Тя се задави от вълнение и Хасан я взе в прегръдките си. Успокояващо замилва треперещото й тяло. — Той… той просто ме изнасили. Аз крещях, но беше късно вечерта и наоколо нямаше никой. Получи това, което искаше. Каза, че аз съм виновна, че съм го съблазнила с тялото си, с начина, по който съм танцувала и минавала край него… Аз нямах представа! Кълна се, че не е било умишлено!

Хасан се взираше внимателно в очите й и тя би дала всичко да узнае какво вижда той там. Дали разпознава болката, разкъсваща душата й?

— Докосна ли те отново? — попита я мрачно.

— Не. Погрижих се за това. Но не ме оставяше на мира нито ден. След време разбрах, че съм бременна.

— Какво се случи после?

— Казах на майка си, тя откри адреса му и отиде при него. Заявила му, че трябва да се ожени за мен или ще си има неприятности. Не беше моя идеята…

— Но се омъжи за него — процеди Хасан.

— Не исках! Отначало той се ядоса. Дойде вкъщи и се скарахме жестоко. Именно тогава ме блъсна и паднах по стълбите. Но това, че едва не загубих детето, промени Назим… Мен също. Той се чувстваше виновен и искрено се вълнуваше, поне за детето. Посещаваше ме в болницата и… Е, и двамата наистина искахме бебето. Той толкова съжаляваше, изглеждаше така всеотдаен и загрижен, та аз си помислих, че действително ме обича. — Тифани прехапа устни. — Трябваше да повярвам в неговата любов. Майка ми ясно показваше, че съм виновна за своята невъздържаност и безнравственост. Назим ми носеше цветя и бонбони, беше нежен, внимателен и разумен. Казваше, че ще започнем всичко отначало. Аз бях млада и неопитна, отношението на майка ми ме потискаше, исках детето си. Назим бе твърде убедителен в картината, която рисуваше. — Тифани замълча.

Хасан я погали по косата.

— Назим винаги е бил убедителен. Но трябва да ти напомня, че в писмото си той спомена за твоето недоволство от бременността.

— Не можех да понеса все да ми се повдига. Да живея в една стая. Да открия каква ужасна грешка съм направила по отношение на Назим. Защото, след като се оженихме, той не трябваше да си дава труд да бъде добър към мен и ние непрестанно се карахме. Той желаеше тялото ми и не го беше грижа дали ми харесва да правя любов, или не. Понякога беше толкова груб, че се опасявах за детето, което носех. Повярвай ми, Хасан! Продължих да уча, защото виждах как един ден ще трябва да издържам себе си и детето, а може би и Назим също. Вече бяхме потънали в дългове заради неговото прахосничество.

Хасан я гледаше намръщено.

— Не си спомням да е бил прахосник.

— Не ми вярваш — простена Тифани.

— Трябва да ми обясниш — рече той студено.

— Хасан — прозвуча уморено гласът й, — когато е живял с теб и баща ти, Назим винаги е имал всичко, което пожелае. С пари всичко може да се купи. Може би когато ви е напуснал и е трябвало да се справя сам, е разбрал, че това не е лесно. Защото никога не му се е налагало да мисли за разходите си. Той наистина нямаше представа за тези неща. Живеехме много над своите доходи, защото той не се отказваше от нищо. Каквото пожелаеше, го имаше. Включително и мен — допълни горчиво.

— Нека поспим малко — каза Хасан. — Крайно болезнено ми е да си представям как брат ми те е любил.

— За никаква любов не може да става дума.

— Аз притежавах тялото ти — обади се той тихо. — Не съм сигурен дали някога ще притежавам нещо повече. Сходството ни с Назим е твърде голямо, нали?

— Не мога да твърдя, че си приличате — прошепна неуверено Тифани.

— Е, ще разбереш — повдигна рамене той. — Като начало, в качеството ти на моя съпруга, ще е достатъчно да знаем, че на Джоузеф е осигурено блестящо бъдеще и че двамата с теб намираме удоволствие един от друг в леглото. Останалото може да дойде, но да не си правим илюзии, Тифани.

— Господи, защо съм обречена на женитби без любов!

— Хайде да поспим — измърмори той и се обърна.

Тя дълго лежа будна. Необяснимо защо, но всеки път неговата близост я караше да губи ума си, да бъде смирена и покорна, сякаш гласът на съдбата й шепнеше, че това е мъжът, на когото е обречена, независимо какво я очаква в бъдеще.

Рано призори двамата се събудиха и се любиха. Тази неутолима страст я терзаеше и разкъсваше на части. По-късно, когато изгревът заля стаята със златна светлина, Тифани лежеше и се взираше в спокойно отпуснатото лице на Хасан, а мислите й препускаха в безпорядък. Протегна ръка и го погали. Сякаш бяха женени от години, Джо спеше в съседната стая, а на закуска двамата с Хасан щяха да изпълнят къщата с веселия си смях.

— Мислиш за изминалата нощ ли? — сепна я гласът му. Ръката му се плъзна по бедрото й. Тифани се изчерви. Хасан се измъкна от леглото и тръгна към банята. Улови възхитения й поглед, който се плъзгаше по изваяното му тяло и се усмихна.

Тифани сведе очи.

— Мислех си за Джо — каза тихо. — Как се смееше онзи ден по телефона… — Гласът й заглъхна. Хасан се държеше чудесно с Джо.

— Сигурно ти е много мъчно за него? — приближи се мъжът и я прегърна.

Тя го погледна така, сякаш го умоляваше да й повярва.

— Да, много! Искам отново да сме заедно!

— И това ще стане. Още ден-два — погали я той по косата.

Тя отпусна глава на гърдите му и се почувства удивително спокойна. Мисълта, че може би скоро ще бяга от Хасан, й причиняваше болка. Дали не може да остане?

Никога преди не е била толкова нерешителна. Хасан я направи такава. Отне й силата, увереността в себе си.

— Имай търпение — продължи да я утешава той. — Скоро всички ще сме заедно. Животът е пред нас. Ще ходим на стадиона и ще крещим до пресилване, ще караме ски в Швейцария или в Мароко, ще мързелуваме на яхта край бреговете на Занзибар, ще празнуваме рождените дни на Джоузеф…

— Представяш го чудесно… — рече неуверено Тифани.

— Така и ще бъде, Тифани! Ще преодолеем нашата вражда, ще изгладим недоразуменията. Малко по малко ти започна да ме опознаваш. Сигурно притежавам някои човешки качества, нали? — усмихна се той.

— Не мога да разбера защо искаш да се обвържеш с мен и Джоузеф.

Хасан обхвана лицето й и я гледа дълго и нежно.

— Смъртта на брат ми беше достатъчно тежка загуба. Баща ми така и не успя да се възстанови от този удар. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да може Джоузеф да продължи рода Шариф. А защо искам „да се обвържа с теб“, както се изрази, ти знаеш — пошегува се лукаво.

— Защо замина Назим?

Тук се криеше отговорът на всичко. Тифани инстинктивно се досещаше, че той ще обясни някои черти от характера и поведението на покойния й съпруг и ще хвърли светлина върху самия Хасан.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос — сведе поглед мъжът. — Не искам да имам тайни от теб, но някой друг трябва да ти го каже, не аз. Все пак се съмнявам, че изобщо някога ще узнаеш. Не мога да причиня страдание на човек, който представлява съществена част от живота ми.

— Фарида! — възкликна тя, разкъсвана от ревност.

— Фарида ми е братовчедка и е под моя опека, тъй като съм най-възрастният мъж от рода — отвърна сухо Хасан. — Не мога да обсъждам нейните проблеми.

— Дори с мен? Дори ако това отчасти е и твой проблем? — викна сърдито Тифани.

— След пет минути ще съм долу на закуска. Ела, ако искаш — каза той и влезе в банята.

Тя седеше и безмълвно го гледаше как се облича и излиза от стаята. Не можеше да го последва. Твърде объркани бяха мислите и чувствата й. Преследваше я споменът за изминалата нощ, надеждата за прекрасен съвместен живот. Абдул има право да носи фамилията Шариф повече, отколкото Джоузеф. Всъщност нея не я интересува никой друг, освен Хасан и Джо. Реши да слезе в градината с намерение да открие някое усамотено кътче и да размисли.

Там обаче се натъкна на Хасан, който седеше унило, подпрял глава с ръце. Изглеждаше толкова нещастен, че й дожаля. Като я видя, лицето му грейна. Трогната, Тифани внезапно разбра — беше се влюбила и вече нищо не можеше да се направи. Бе негова тялом и духом, с цялото си сърце и душа. Миналото нямаше значение. Само тяхното общо бъдеще. Той протегна умолително ръце и тя се спусна към него. Дълго стояха прегърнати. Не можеха да се отделят един от друг, сякаш се бояха да не загасят жаравата на обзелото ги чувство.

— Искам да ти обясня, скъпа, но не мога — прошепна той. — Ще говоря с Фарида. Ще й съобщя как стоят нещата между нас.

— Недей. Тя се чувства достатъчно засегната. Във всеки случай мисля, че вече взех решение…

— Наистина ли? — погледна я обезпокоен Хасан.

Тя възнамеряваше да му каже, че го обича и да се остави напълно в неговата власт, но гласът на Фарида разцепи неподвижния въздух и се заби като нож в сърцето й.

— Кажи ми! — настояваше Хасан.

— Не сега…

— Проклятие! Тук сме, Фарида! — извика той сърдито. — Какво има, по дяволите?

— Спешно телефонно обаждане. От Марша — съобщи тя студено и стрелна с поглед Тифани.

— Трябва да вървя. Очаквах това позвъняване. Ще се видим на обяд и ще се обадим на Джоузеф — каза Хасан, целуна Тифани по устните и тръгна забързан. Фарида мрачно го наблюдаваше, после седна до Тифани.

— Той ни държи всички в ръцете си — измърмори. — Направлява живота ни, без дори да усетим.

— Съжалявам, ако моето присъствие…

— Ще съжаляваш, ако не се махнеш оттук! — избухна Фарида.

Тифани настръхна от неясно предчувствие за беда.

— Заплашваш ли ме?

— Да те заплашвам?! Аз? Боже мой! Имаш много по-сериозни причини за безпокойство, отколкото думите на една ревнива жена. Е, да, ревнувам. Не отричам. Обичам Хасан. Познавам го откакто се помня, а ти нахлу в живота и в леглото му за броени дни.

— О, Фарида! Нещата не стоят съвсем така…

— Твоят морал не ме засяга. Хасан е мъж и взима това, което му се предлага.

— Но…

— Мислиш, че причината е друга ли? Горката! Макар че трябва да ми е жал за сина ти, когото поставяш в опасност.

— Какво? — стресна се Тифани от искрените нотки в гласа й.

— О, за Бога! — извика нетърпеливо Фарида. — Ела на себе си! Хасан ти е взел ума. Предполагам, се е престорил, че иска да се ожени за теб?

— Престорил ли? Той… Какво искаш да кажеш? Защо говориш така?

— Вече ти казах, но ти не искаш да слушаш. Между нас съществува отдавнашна уговорка.

— Но той…

— Той няма да го признае, иначе как ще те вкара в леглото си? — прекъсна я жлъчно Фарида. — Мен, разбира се, няма да ме докосне до сватбата. Помисли сама, ако имаш малко ум. Той би ли се оженил за съпругата на брат си — една употребявана жена? Та той ще вижда ръцете на Назим всеки път, когато те погледне. Освен това ти си англичанка и имаш съмнителна репутация. Той те използва да задоволи плътта си, защото до мен не може да се доближи. Аз не съм от този род жени. Ти си друго нещо. Докато си тук, той ще взима от теб всичко, което му е нужно, щом е толкова лесно достижимо.

— Използва ме? — прошепна едва чуто Тифани.

— Разбира се! Ти си го подценила. Фатална за теб грешка. От една страна, той се наслаждава на сексуалните ти услуги и в същото време ти хвърля прах в очите, за да скрие истинските си намерения.

— Смяташ, че нарочно разсейва подозренията ми? — разсмя се нервно Тифани. Та това е нейният план! Колко нелепо е да се приписва на Хасан!

— Успял е, нали? Целият ти гняв и желание за съпротива са се изпарили, не е ли така? Сега той може да прави с теб каквото поиска. Скоро ще повикаш тук Джоузеф и това ще бъде краят за него.

Тифани изстина и се вцепени. Виждаше само безпощадните очи на Фарида. Жестокостта, изкривила лицето й, я загрозяваше.

— Ще бъде нещастен случай. Зная. Как иначе Хасан ще бъде сигурен, че синът ти няма да предяви претенции към наследството?

— Нещастен случай? — повтори като насън Тифани. — Но ти нямаш предвид, че… Не, не! — простена разтреперана. Фарида говореше ужасни неща за мъжа, който страстно я бе любил, с когото дружески бяха прекарали последните дни, който я гледаше с обич. Пълни с коварство! Коварни ръце, устни…

— Прецени сама — продължаваше Фарида. — Той иска да те отстрани от пътя си. Също и сина ти. Има си свои планове.

— О, Господи! — промълви Тифани. Виеше й се свят.

— Абдул! — извика, проумяла изведнъж.

— Какво? — присви очи Фарида.

— Абдул! Зная за неговото съществуване. Не можеш да отречеш! Абдул ал Шариф. Той е незаконен син на Хасан, нали? А майката си ти!

Фарида изглеждаше смаяна. Бавно кимна.

— Да, Абдул. Как разбра?

— Чух Хасан да говори по телефона. Възнамерява да прехвърли на твоя син американските си компании. И предполагам, че Джоузеф му създава проблеми, защото стои на пътя на Абдул.

Бавна усмивка се разля по лицето на Фарида.

— Колко е щедър! О, да — кимна тя. — Много умно от твоя страна, че си го разбрала. Да. Абдул е причината за всичко. Както ти е известно, Хасан влага цялата си страст, за да получи това, което желае — добави и обидно плъзна поглед по тялото на Тифани.

— Той не е способен да причини зло на Джо! Не е вярно! Кажи, че не е вярно! — извика отчаяно Тифани.

— Щом казваш — повдигна рамене Фарида и се изправи. — Сама си навличаш бедата. Нима звучи правдоподобно, че той ще се ожени за теб и ще остави твоят син да наследи богатството, когато наследник може да е Абдул? Ела на себе си, преди да е станало твърде късно. Ще погубиш детето си.

— О, Господи! Почакай! — протегна умолително ръце Тифани. Чувстваше, че краката й треперят и няма да я удържат, ако се изправи. — Помогни ми да се махна оттук, да намеря някакъв изход от това положение!

Лицето на Фарида грейна победоносно.

— Искаш да заминеш?

— Да! Веднага! — извика обезумяло Тифани. — Трябва незабавно да се върна при Джоузеф! Не искам никога повече да видя Хасан, да чуя гласа му, да почувствам… — Гласът й секна и няколко секунди тя не можа да промълви и дума. После добави унило: — Трябва да се махна, за да не ме позори повече. Да не ме държи тук като заложница и да не ме изнудва за Джоузеф. Моля те, Фарида! В твой интерес е да ми помогнеш!

— Така е. Аз също искам да се махнеш от пътя ми — с груба откровеност потвърди Фарида. — Чакай ме след полунощ в градината. Ще ти намеря камила. Ще ти донеса вода и храна. Всичко, което мога да сторя, е да ти покажа правилната посока. Повече не смея, защото се страхувам от гнева му. Разбрахме ли се?

— О, да — промълви Тифани, като чак сега си даде сметка в какво се впуска. — Много ли е опасно в пустинята? — попита сподавено. — Как ще разбера накъде да вървя?

— Ще се придържаш към пътеката. Хасан утре ще бъде зает със своята адвокатка, която долетя от Америка. Ако тази вечер успееш да го държиш настрана от леглото си и да тръгнеш през нощта, ще мине доста време, преди да разбере, че си заминала.

— А защо да не тръгна веднага? — нетърпеливо попита Тифани. Не можеше да издържи цял ден и цяла вечер под един покрив с възможния убиец на сина й. Освен това, ако й остане време да размисли за опасностите, криещи се в едно пътешествие в пустинята, може никога да не го предприеме.

— Защото ако не се появиш на вечеря, той ще забележи отсъствието ти, глупачко!

— О, да! Разбира се. Но, Фарида, не мога да прекарам цялата вечер с него!

— Ще ти се наложи. Не трябва да му даваш повод за подозрение. Може да се усъмни и да те проследи.

Всъщност Тифани прекара деня сама. Хасан бе в кабинета с Марша. Двамата се занимаваха усилено с оформянето на документи и дори обяда им беше сервиран в кабинета. Малко преди вечеря, когато Тифани се бе качила в стаята си да се преоблече, при нея дойде Фарида с поднос.

— Помислих, че може да искаш нещо за пиене — каза.

— Точно това ми е дяволски нужно! — измърмори Тифани и отпи солидна глътка. Фарида се засмя на страдалческия й израз. — Какво е това? — едва си пое дъх Тифани, сякаш бе погълнала жив огън.

— Местно питие. Добро е. Ще ти даде смелост.

— Ще ми изгори гърлото.

— Пий! — настоя Фарида. — Ще те отпусне. Довечера трябва да убедиш Хасан, че наистина те е хванал в мрежите си. А след това трябва да му попречиш да спи при теб. Ще се справиш ли?

Тифани предпазливо отпи пак, а Фарида с неодобрение оглеждаше приготвения върху леглото син костюм. Отиде до гардероба и запремята закачалките.

— Бъди студена сексапилна красавица — посъветва я. — Ето това е добро — подбра подходящата според нея черна рокля с голи рамене и я метна на леглото.

— Има и жакет… — започна Тифани, но се отказа и седна. Алкохолът я бе замаял и краката й се подкосяваха.

— Няма да го обличаш! Не проумяваш ли? Ако изглеждаш като прелъстителка и въпреки това отблъсваш опитите му за сближаване, той ще разбере, че не е лесно да те покори.

Тифани прекара ръка по челото си. Не схващаше логиката. Мозъкът й отказваше да работи.

— Няма ли да е по-добре, ако облека нещо обикновено?

— Прави каквото ти казвам! Ти не си в състояние да прецениш правилно. Това е хитра уловка. Той няма да заподозре нищо по този начин. Обличай се! Ако е необходимо, аз ще му попреча да се промъкне в стаята ти, но е по-добре ти сама да го охладиш.

Тифани нямаше представа какво прави. Чувстваше се скована от ужас пред очакващото я пътуване през враждебната пустиня. Ала беше отчаяно решена да го предприеме.

Долу Хасан разговаряше с красива блондинка, облечена в елегантен зелен копринен костюм. Тифани изведнъж се почувства неловко в силно деколтираната си рокля, предизвикателно разкриваща бюста й. Спря смутено.

Какво правеше? Защо бе послушала Фарида? Едва ли съветите й са добронамерени. Но беше късно. Хасан се обърна, забелязал учудването на събеседничката си. При вида на Тифани в погледа му блесна изненада, сменила се с желание, което я накара да се почувства съвсем безпомощна. Той запозна двете жени.

— Марша, би ли ни извинила за момент? С Тифани трябва набързо да уредим нещо. Скоро ще се върна.

— Разбира се — усмихна се Марша.

Под втренчения поглед на Хасан Тифани залитна леко и се хвана за пердето. После усети стоманените му пръсти върху ръката си и бе избутана в антрето. Чувстваше тялото си тежко и непохватно. Препъна се, той грубо я вдигна и изруга.

— Какво ти е? — изръмжа в лицето й.

— Хасан, аз…

— Така си и помислих! — намръщи се той. — Пила си! Какво, по дяволите, се е случило? И какво, за Бога, те накара да се появиш полугола?

Тя опита да се измъкне от ръцете му, но той я държеше здраво.

— Дали сега не виждам истинската Тифани Шариф? Действително ли си сладострастна леснодостъпна жена? В крайна сметка толкова неща не си ми обяснила още. Вече нямам представа на какво да вярвам. Зная само, че ме подложи на плътското си изкушение и аз не мога да му устоя… — наклони той глава към повдигащите й се гърди, а ръцете му се плъзнаха по гърба й.

Тя отметна глава и издаде лек стон. Какво беше казала Фарида? Да не му позволява да спи при нея тази нощ.

— Не ме докосвай! Опитвах се да го забравя, но не мога. Той е в мислите ми всеки път, когато ме любиш. Него прегръщам и целувам, а не теб!

Хасан я пусна. Чу го как диша тежко.

— Него ли? — изсъска през зъби.

— Защо, мислиш, че си пийнах? — изгледа го тя ледено. — Трябва с нещо да замъгля съзнанието си. В което е само той, Назим.

— Ти каза, че го мразиш, че те е изнасилил…

— Как иначе щях да спечеля съчувствието ти? — отвърна му дръзко. Последва гробно мълчание. Лицето на Хасан пребледня като платно. — Боли ме глава — каза Тифани. — Ще пропусна вечерята.

— Почакай! — Гласът му прозвуча измъчено, което я озадачи. Може би той наистина изпитва някакви чувства към нея? Дали Фарида не се лъже относно намеренията му? Трябва да разбере. Но в момента бе толкова замаяна. — Отивай в стаята си и стой там! — каза той студено.

— Няма да се качиш и да…

— Не! Никога повече не желая да те докосвам. Причини ми твърде много болка, Тифани. Ти се оказа права. Никога няма да съм сигурен дали се преструваш, или не.

— Предполагам, че искаш да си замина още утре — каза тя колкото може по-непринудено. В сърцето й се бореха надежда и отчаяние. Той сигурно ще я изпрати да си стегне багажа. Но защо се чувства така нещастна от това, когато сама го иска?

— Да си заминеш ли? — изръмжа той. — Без да съм получил Джоузеф? О, не! Сега ситуацията е такава, каквато беше при твоето пристигане. Искам племенника си и няма да се спра пред нищо, за да го имам. Ти оставаш тук! С тази разлика, че няма да се оженя за теб. Но ще си отмъстя за начина, по който се отнесе с мен. И то така, че да те заболи.

— Джо! — прошепна тя, обзета от ужас.

Бавна неприятна усмивка изкриви устните му.

— Няма да се оставя да ме изиграе една развратна измамница!

Тифани едва се крепеше на краката си. Да бъде проклета Фарида и нейното уиски! Направи опит да вирне с достойнство глава, но залитна. Олюлявайки се, започна предпазливо да се качва по стълбите, като бавно повдигаше крак след крак. Жребият бе хвърлен. Тази нощ тя ще се измъкне от този ад.

Горе в стаята си Тифани съблече злополучната рокля и се пъхна трепереща в леглото. Лежеше и чакаше, а часовете едва се нижеха.

Към полунощ стана, облече зелената роба и шалварите и взе фереджето. Градината шумолеше със звуците на нощта. Тихо шептеше лек ветрец. Тифани се отпусна на една пейка и зачака. Край нея пробяга гущер. Този райски кът няма да бъде дом за Джоузеф. А Хасан — единственият мъж, който успя да я издигне във висините на страстта, никога няма да бъде неин. От устните й се изтръгна ридание. Желаеше го. Обичаше го. Искаше да се повтори чудния миг на тяхната взаимност, когато страстта беше уталожена и двамата лежаха нежно прегърнати, сякаш се обичаха безпределно.

— Ела! — накара я да подскочи резкият глас на Фарида.

Минаха през главната порта и скоро се озоваха при загражденията на камилите. Фарида пъхна в ръката на пазача някакви пари и двамата помогнаха на Тифани да се качи. В дисагите сложиха донесената храна и вода.

— Само няколко часа е. Тръгвай! Побързай! — шляпна Фарида животното по задницата.

Тифани хвана юздите и пое в нощта по добре очертаващата се пътека. След време се почувства по-уверено, успяла да свикне с полюляващите се движения. Пришпори камилата в лек тръс. Нямаше представа след колко време Хасан ще открие, че е заминала. Трябва бързо да напусне Риям и да се притаи за известно време. Защото едно бе сигурно — Хасан е способен да обърне земята, ако реши да я намери.

Зората обагри небето в розово, червено, пурпурно. Скоро слънцето щеше да нажежи всичко наоколо и Тифани позабави ход. Но внезапно камилата се задърпа, започна да пръхти и да върти тревожно глава. Тифани едва успяваше да запази равновесие. Шесто чувство я накара да се извърне назад. Небето бе с необичаен цвят. Ярка жълта ивица се стелеше на хоризонта и това не беше светлината на настъпващото утро. Тифани свъси озадачено вежди. Забеляза в далечината пясъчни спирали, които бързо приближаваха. Обзе я смътно безпокойство. Тези малки торнадо й се струваха безобидни, но във въздуха тегнеше някакво особено напрежение, като че ли пустинята бе затаила дъх. От юг, където небето бе покрито с тъмнолилави буреносни облаци, се разнесе заплашителен гръм. Тифани се наведе ниско над седлото и пришпори камилата в луд бяг. Наоколо притъмня, въздухът ставаше все по-плътен и задушен. Отпред небето беше призрачно жълто, но Тифани бързаше да изпревари гръмотевичната буря. Озърна се, когато усети хлад и видя, че слънцето е изчезнало. Духна студен влажен вятър.

И тогава тя разбра какво я очаква. От ужас стомахът й се сви на топка. Тъмна завеса от прах се носеше насреща й, приближавайки с изумителна скорост. Сама сред необятната пустош, Тифани се почувства слаба и нищожна, малка песъчинка в безкрайната пустиня, безпомощно изложена на капризите на природните стихии. Тежките облаци неумолимо пълзяха от север и вече се чуваше страховит вой — шума от вдигания във въздуха пясък, който вятърът носеше на талази. Това бе пясъчна буря и идваше точно срещу нея.

Годините на съзнателна самодисциплина, когато трябваше да се справя с връхлитащите я беди и да се бори за оцеляване, си казаха думата. Тифани запази самообладание. Хората не загиват в пясъчните бури. Само ако се загубят, отклонили се от пътя. Не трябва да изпада в паника, а когато стане невъзможно да продължи напред, ще слезе от камилата и ще я държи здраво, за да не може бурята да ги раздели.

Въртящият се пясъчен стълб нарастваше с всяка изминала секунда, помитайки по пътя си нискорасли дръвчета и храсти. Тя ги видя как кръжат във въздуха и в душата й се надигна смразяващ страх. Джоузеф! Трябва да се измъкне от този ад заради него. Хасан! О, Господи, обича го! Той й е нужен, за да живее. Нужен й е като глътка вода на умиращ от жажда човек. Чувствата й бушуваха като природата наоколо, разкъсваха я на части, жестоко терзаеха наранената й душа, която никога нямаше да заздравее. Хасан я погуби. Това, което не можа да направи, щеше да го стори развилнялата се пустиня.

Камилата спря и се задърпа, въртеше глава и диво ревеше. Искаше да тръгне в обратна посока и Тифани с усилие я принуждаваше да се придържа към пътеката. Реши да я накара да коленичи, като смяташе да намери заслон край нея, разчитайки на животинския й инстинкт. Та нали природата я е създала да издържа на такива условия? Но животното отказваше да се подчини. Тифани дърпаше яростно юздите и крещеше, накрая се разрида от отчаяние.

И тогава, сред тътена на бързо приближаващия се облак, тя чу невероятен, прекрасен звук от мотор. Обърна се и видя джип, приближаващ с пълна скорост към нея. Свали фереджето и го развя като знаме. Камилата по своя воля подгъна крака и Тифани скочи от седлото. Внезапно застина на място. Джипът беше вече достатъчно близо, за да разпознае чернокосия мъж, показал глава през прозореца. Хасан караше шеметно, очите му блестяха яростно. Такава омраза бе изписана на лицето му, че Тифани заотстъпва назад. Импровизираното знаме се изплъзна от премръзналите й пръсти и мигом бе отнесено от вятъра. Джипът забави ход. Хасан крещеше и ругаеше с пълно гърло. Беше ядосан. Фарида я беше предупредила за невъздържания му гняв. Тифани се вкопчи в седлото. Искаше да яхне камилата и да избяга. Този човек беше безмилостен. Нищо не можеше да го спре.