Сара Уд
Заложница в пустинята (3)

Трета глава

Тифани се приземи в Сохар по пладне, два дни след съдбовната вечеря с Хасан. Бе изтощена заради прекараната безсънна нощ, когато трябваше за броени часове да уреди всичко и да стегне багажа си. Чарли беше слисан от неочаквания обрат в тяхното финансово положение, но Тифани не го остави дълго да се наслаждава на представите си за бъдещето, защото трябваше набързо да му предаде последните скици от работата по хотела. Тя също би трябвало да е щастлива заради материалната осигуреност през следващата година, но чувстваше в себе си странна пустота.

Силната горещина — необичайна за крайбрежието — също правеше всичко възможно, за да я опустоши. Тифани копнееше за хладен душ, студен билков чай и орехови сладки. Нахлупи сламената шапка, за да се прикрие от ослепителното слънце и последва служителя на летището по пистата. Учуди се, че в малкия самолет, който трябваше да я отведе до мястото на строящия се комплекс, няма други пътници, освен нея. Самолетчето излетя почти веднага. Бръмченето на мотора скоро я унесе. Сепна я гласът на стюарда, помолил я да затегне предпазния колан преди кацането. Чакаше я красив, лъскав мерцедес, снабден, за неин късмет, с климатична инсталация. Освежена от краткия сън по пътя, Тифани с интерес се вглеждаше в суровия пейзаж, прострял се край пустинния път, по който поеха — безводна земя, без следа от живот, с изключение на порутен малък хотел. За нейна изненада спряха точно там. Шофьорът излезе и се облегна на колата, като че ли чакаше някого. Тифани също се измъкна навън с намерението да го попита какво става. Той не отговори на въпроса й, само се изпъна и заслони с ръка очите си. Тя проследи погледа му. В далечината се виждаше неясната фигура на самотен ездач, обкръжена от маранята на трептящия от жегата въздух и от облак прах. Блестящите на слънцето бели дрехи се сливаха със снежнобелия кон и създаваха впечатлението за реещо се във въздуха езическо божество. Гледката бе приказна. Когато разстоянието се скъси, тя видя, че конят се носи в пълен галоп, а ездачът, навел се ниско над седлото, го направлява умело и сигурно сред големите скални блокове, разхвърляни сред дивия пейзаж. Човекът и животното бяха в съвършена хармония. Романтичната й натура не можеше да остане равнодушна. Препускащият бял жребец с извита в дъга опашка и силната мускулеста фигура на мъжа представляваха вълнуващо зрелище. Гледката беше тъй завладяваща, че Тифани дори не се запита защо бе спрял шофьорът в очакване на ездача и какво отношение имаше той към тях. Когато ги наближи, мъжът забави главоломния бяг и лениво се отпусна на седлото, придържайки леко юздите. Носеше дълга бяла роба, обшита със златен ширит, а главата и лицето му бяха увити с традиционния за бедуините бял яшмак, предпазващ от задушаващия прах на пустинята. Черните ботуши бяха пъхнати в блестящи сребърни стремена. Яркочервеното кожено седло и пъстрата бродерия на юздите допълваше картината.

Спрял недалеч, жребецът ровеше сърдито с копито, очевидно недоволен от края на шеметния галоп. Тифани отметна позлатен от слънцето кичур коса, който сухият горещ вятър бе измъкнал изпод сламената й шапка и се усмихна на ездача. На забуленото му лице се виждаха само очите. Приличаха на цепки. Ръката му лежеше върху приклада на пушката, окачена на седлото. Тифани понечи да се обърне, решила, че представлението е свършило и двамата с шофьора ще продължат пътя си към крайбрежието, но ездачът смушка с пети жребеца и препусна право срещу нея.

— Не! — извика тя, разбрала в миг всичко. Отмъщението на Хасан! Хвърли отчаян поглед към шофьора, който стоеше неподвижен и сякаш с любопитство наблюдаваше сцената. Огромното животно се носеше насреща й сред грохота на копитата. Тя зърна изцъклените му очи, оголените зъби… и полетя във въздуха. Силни груби ръце я бяха подхванали и провесили напреки на седлото. Озова се в скута на ездача. Усети твърдите като стомана мъжки крака под тялото си. Шапката й падна. Конят изцвили. Болеше я от здравата хватка, но бе така уплашена, че само беззвучно стенеше. Цялата се тресеше като трепетлика. Осмели се да вдигне очи и се вцепени. Хасан! Не можеше да не познае тези блестящи като черен кехлибар очи, белязани от жестока омраза, злия поглед, който я пронизваше като кинжал.

— Хасан! — изтръгна се ужасеният й вик.

Той се изсмя.

— Хасан — повтори подигравателно. Пусна я, за да хване юздите и Тифани бе принудена да се облегне на гърдите му, за да не падне. Конят препусна, човекът и животното отново се сляха в неразривно цяло, естествено допълнение на суровата природа. Ясно, като проблясък на мълния, Тифани осъзна неразривната връзка на този мъж с пустинята и с всичко диво и първично.

— Какво правите тук? — постара се да попита строго, но гласът й прозвуча по-скоро умолително.

— Отвличам ви.

— Не можете! Джоузеф…

— Той е на сигурно място в училището. Докато вие се нуждаете от съвсем друг урок!

На Тифани й се доплака. Хасан бе намислил пъклен план и изглеждаше доволен от несъмнения успех. Чарли и Джоузеф, сигурността на бедното й жилище й се сториха мираж, а този злонамерен човек и враждебната природа наоколо бяха самата действителност. Хасан се приведе напред, притиснал с ръка гърдите й. Младата жена се дръпна, но сякаш се удари в непоклатима преграда от мускули.

— Хасан! Моля те! — Вятърът заглуши жалния й зов.

— Пази си силите! — процеди той. — Ще ти трябват. До последната капчица.

Не посмя да се съпротивлява повече. Би могъл да я остави да падне на земята. Погледна надолу. Разстоянието й се стори главозамайващо. Пред уплашените й очи каменната пустиня се простираше докъдето стига погледът. Блестеше под безмилостните лъчи на слънцето, гола, безжизнена. Сега Тифани бе на негова територия. И в пълната му власт…

— Нищо няма да постигнеш! — извика и опита да вирне непокорно глава, но се почувства като лоша актриса в мелодрама. Чу се само изръмжаване, той пришпори коня, приведе се ниско над седлото срещу вятъра и силно я притисна с тяло. Сякаш подчертаваше властта си и нейното подчинение. Главата му тежеше върху рамото й, дъхът му я изгаряше. Тревожен сигнал закънтя и разтърси тялото й. Близостта на Хасан й въздействаше не само като заплаха.

— Веднага ме пусни! Прекрати този смешен театър! Не можеш да ме уплашиш!

— Така ли? — промърмори той в ухото й.

По тялото й се разля цялата жарава на пустинята. Усещането за бушуващи, но сдържани страсти, което Хасан излъчваше, й напомни за брат му. Назим винаги бе изглеждал външно спокоен и овладян, но тя никога нямаше да забрави как я облада за първи път, разкривайки звяра в себе си. По-късно често проявяваше варварския си нрав. Тифани прехапа устни. Споменът я накара да потрепери. Обзе я ужас. Хасан дишаше тежко, бузата му жулеше лицето й, а възбудата на плътно прилепеното му до нея тяло не можеше да й убегне. Цялата се напрегна и опита да се извърти.

— Успокой се — измърмори той. — Нищо не можеш да направиш. Абсолютно нищо.

— Само почакай! — закани се тя разпалено. Да се успокои! Когато я отвличат по най-обиден начин и я… прелъстяват! Защото за неин ужас я разтърси сладостна тръпка и пламъци забушуваха в кръвта й. Тя изстена.

— Търпение! — подметна ехидно Хасан. — Сдържай желанията си и се наслаждавай на ездата.

— Негодник! Махни противните си ръце от мен!

— Търпи или ще паднеш! — озъби й се той. — Стой мирно и не ме изкушавай!

— Мерзавец! Отвратителен, гнусен тип! Прави ти удоволствие да ме унижаваш! — Отново опита да се извърти, но ръката му, притиснала гърдите й, я стисна още по-здраво.

— Не мърдай заради собствената си безопасност. Ще ме подлудиш!

Жаравата в тялото й отново се разпали. Боейки се вече и от себе си, тя безсилно отпусна глава на гърдите му. Дано нейната безпомощност и уязвимост пробудят в душата му жалост, а не желание.

— Пусни ме! — простена тя, усетила удивително приятния дъх на разгорещеното му мъжко тяло с примес на розова вода.

— Не сега… — зарови той лице в косата й. — Когато останем сами.

— Сами ли? — задави се Тифани. — Къде? Защо?

— Остави въображението си да се развихри — отвърна й ехидно.

Тя така и направи. После си наложи да забрави. Да забрави тревожната, сладостна, неудържима чувственост на стройното му тяло, преливаща на мощни вълни у самата нея. Трябва да прецени какво би могла да стори, когато спрат. Да избяга сред тая пустош бе немислимо. Той явно бе решил да я отведе на някое усамотено място. Единствената й надежда бе да призове остатъците му на цивилизовано поведение. А те не са много, свъси угрижено вежди Тифани. Устните й се разтрепериха. Шансовете й не бяха завидни, ако той се опиташе да я изнасили. Ако решително отхвърли опитите му за сближаване, той може да я премаже с един удар на тези огромни, жестоки ръце. Очите й се напълниха със сълзи. Спомни си сприхавото лице на Назим, разярените му плесници… Физическото насилие я отвращаваше.

— Шейх Хасан! Призовавам чувството ви за чест… — започна неуверено.

— Млъквай! — прекъсна я той грубо и рязко дръпна юздите.

Жребецът отметна тревожно глава, от устата му изскочи пяна. Хасан изръмжа с раздразнение, потупа го по шията, нежно и успокоително му заговори. Наклони се вдясно и конят му се подчини, нагазвайки в пресъхнало речно русло. То беше удивително стръмно и дълбоко, от двете му страни растеше тамарикс — вечнозелени храсти, които се бяха вкопчили в самото каменисто дъно, сякаш намерили късче благодатна почва. Побиха я тръпки. Това бе една сурова земя, където оцеляваха само суровите. Такива като Хасан. Зад изисканата му външност и привидна уравновесеност се криеше твърд и неотстъпчив нрав. Душата му бе в съзвучие с безпощадната пустиня, защото само така можеше да се оцелее тук, сред враждебния заобикалящ свят, в единоборство с непокорната природа. Беше свикнал да се бори и да побеждава. Тифани потрепери. Хасан успокояващо я потупа с ръка, но, жестът, вместо да я успокои, я хвърли в истинска паника. Почувства, че нежното докосване пробуди заспалата й чувственост и сладострастните желания на закопнялото й за любов тяло.

— Не ме докосвай! — викна, ядосана повече на себе си.

— Просто те успокоявам.

— Аз съм напълно спокойна!

— Чудесно! — усмихна се той и очите му лукаво блеснаха. Приведе се над нея и изведнъж й се прииска да го няма белият яшмак, скриващ лицето му, да може само за един кратък безумен миг да целуне Хасан! Прехапа до кръв устни, за да потисне порива да обвие ръце около врата на този обсебващ я мъж. Сладостна болка прониза тялото й. От гърлото й се изтръгна сподавен издайнически стон. Той точно това целеше — да я покори чрез плътското си въздействие, да я държи в подчинение на страстта и така да се сдобие с това, което действително желае. Джоузеф! В миг душата й се смрази. Връхлетя я срам и непоносимо чувство за вина. Как можа да допусне инстинкта да замъгли разсъдъка й, да забрави, че каквото и да прави Хасан, каквото и да говори, целта му е една-единствена! Младата жена застина неподвижно, вперила очи в далечината. Пътят им следваше извивките на речното русло. По едно време усети, че тялото му се стегна и той силно я притегли към себе си.

— Престани! — викна разярена. — Казах, че мразя отвратителните ти порочни ръце…

— Дръж се здраво — прекъсна я спокойно и пришпори коня нагоре, по стръмния склон. Едрото животно пристъпяше неуверено и често се подхлъзваше по гладката скална повърхност. Пред погледите им се появиха скупчени палми, зад тях се извисяваха нащърбени голи ридове. Планинската верига заемаше целия хоризонт. Кънтящият звук на копитата, удрящи по камък, ехтеше сред необятната пустош и подчертаваше невероятната самота на живите същества. Движеха се бавно под перестите клони на тамарикса и скоро стигнаха спасителната сянка на палмите.

— Заради теб ще получа слънчев удар! — сопна се Тифани.

— Шапката ти падна.

Като че ли това обясняваше липсата му на здрав разум.

— Безчувствен грубиян! Да ме убиеш ли искаш?

— Жива си, нали?

Той се изправи на стремената и с леко гъвкаво движение скочи на земята. Бавно размота забулващия го яшмак. Тифани го наблюдаваше неспокойно. Тук, върху коня, тя бе на сигурно място. Нищо не можеше да й стори. Ако слезеше, я грозеше далеч по-голяма опасност. А и краката й май не я държаха.

— Слизай! — заповяда той и й подаде ръка.

— Защо? — сопна се тя.

Той се навъси.

— Защото конят има нужда от почивка. Той е единственото нещо, което стои между нас и смъртта. Ако падне, с нас е свършено. Следващата вода е на шейсет километра оттук. Ясно ли е?

— Дръпни се! Мога и сама да сляза — измърмори тя, оставяйки гордостта да надделее разума. — Не желая противните ти ръце да се доближават до мен!

Очите му заплашително проблеснаха, но той се отмести и направи ироничен поклон. Тифани се хвана за седлото и скочи. Но само желанието не бе достатъчно — коленете й се подгънаха и тя залитна. Хасан не помръдна. Падайки, тя здравата ожули ръцете си на острите камъни. Стана и го изгледа свирепо.

— Безсърдечно чудовище!

— Не разбирам защо се гневиш — окончателно я вбеси той с усмивката си. — Колкото и да исках да ти помогна, все пак уважавам желанията ти. Нали каза, че не искаш противните ми ръце да те докосват?

Тръгна към нея и тя заотстъпва назад, но се оказа, че той иска да разседлае коня. Свали дисагите и седлото, охлаби юздите и го натири към пълния с вода канал, който се стичаше в малко езерце на двайсетина метра от тях. Тифани облиза пресъхналите си устни. Чуваше как конят жадно пие и пръхти.

— Разхлади се! — нареди кратко Хасан. — След десет минути потегляме.

— След десет? — Очите й гневно проблеснаха. — Горещо ми е, жадна съм, и няма да мръдна оттук, докато не ми кажеш какво точно смяташ да постигнеш с тази детинска постъпка!

— Хм, детинска… — промърмори той. — Струва ми се, не гледаш на мен като на дете, нали, Тифани?

Тя сведе засрамено поглед и до болка ясно си представи доволното му изражение.

— По-скоро като на свиреп звяр! — вдигна очи младата жена.

И това бе фаталната й грешка. Застанал леко разкрачен на фона на поклащащите се палми и избелялото от жегата небе, Хасан ал Шариф представляваше покоряваща гледка. Гарвановочерната му коса бе влажна. Изписаната на лицето ярост от наранената гордост придаваше на чертите му сурова и дива красота. Очите му, черни като нощта в пустинята, хвърляха сребристи отблясъци като опасен огън. Тифани не можеше да откъсне поглед. Стоеше като омагьосана дори когато той бързо пристъпи към нея, пое шумно дъх и с усилие успя да се овладее.

— Отдъхни и се преоблечи — изръмжа глухо.

— В какво да се преоблека? Като танцьорка? Или като наложница? А може би предпочиташ пикантното удоволствие твоята затворничка да се съпротивлява?

— Не ставай смешна! Дръж се неразумно, щом искаш, но след няколко минути поемаме. Няма да минат и два часа и ще съжаляваш, че не си облякла дрехите, които нося в дисагите. Прави каквото ти се казва! — Той я остави и тръгна към езерцето. Тифани отпи от бистрата вода, наплиска лицето си и се почувства приятно освежена. Умишлено не обърна внимание на хвърлената в краката й торба. Трябваше да му мине през ум, че няма да се преоблече в негово присъствие!

— Обличай се!

— Нямам намерение да правя стриптийз на един полуоткачен арабин! — подхвърли дръзко.

Капките в косата и по мургавата му кожа блестяха като сребърни перли. Влажните бели одежди бяха плътно прилепнали към стройното му тяло и подчертаваха широките рамене и мускулестите крака. Тифани нервно преглътна.

— Преди да ти покажа какво е напълно откачен арабин — отвърна тихо и заканително мъжът, — взимай дрехите и се обличай!

Тя се наведе сърдито и развърза торбата. Вътре имаше прилежно сгънато парче тънък черен плат. Все още нацупена, тя го извади, а под него намери арабска роба и шалвари в яркозелен цвят. Платът беше фин и мек.

— Очакваш, че ще облека това нещо? — попита недоверчиво. — Да се правя на ханъма?

— Колкото и странно да ти се струва, след хиляди години живот в пустинята моят народ е разбрал какво облекло е най-удобно за тукашните условия. То ще те пази.

— От теб ли? В такъв случай незабавно го слагам! — отвърна му заядливо, но това не й стигна и продължи: — Поразена съм обаче, че си правиш този труд, след като ме остави без шапка. И не само е учудващо, а твърде изумително. Може би имаш някаква друга причина да ме караш да се събличам?

— Досега не те грозеше опасност. Но ни предстои да прекосим дюните и жегата ще се засили. Освен това пътят е дълъг. Няколко часа. Трябва да пазиш всяка капчица сила, за да издържиш.

— Няколко часа? — ококори се Тифани. — Защо? Къде ме водиш?

— Ще ти кажа по-късно, а сега побързай. Започнахме това пътуване в твърде неподходящо време.

— Добре — съгласи се тя неохотно. — Ще си сложа фереджето, за да предпазя главата си, но дрехите не. По-скоро бих умряла, отколкото да играя ролята на твоя наложница!

Хасан заканително присви очи. Преди Тифани да успее да се обърне и да побегне, той я хвана откъм гърба, дръпна рязко жакета и го съблече. Тя не разбра кое изгаря повече голите й рамене — палещото слънце или знойния му поглед. Той я завъртя към себе си и повдигна брадичката й. Наложи се да го погледне в пламтящите от яд очи.

— Престани да упорстваш! Разбери, че това е за твое добро!

— За мое добро е да не те виждам повече! — озъби му се.

— Тифани, мога за секунда да те съблека, ако продължаваш да ме предизвикваш. Няма да ми мигне окото. Бъди разумна и сама се преоблечи. Каквото и да стане, ще яздиш с мен през пустинята, при това с дрехите, които съм донесъл! — Говореше тихо, но заканително.

— Ти, без съмнение, си най-отвратителният, пропаднал злодей, когото имах нещастието да срещна! Сега се обърни, ако не си загубил напълно чувството си за благоприличие!

— Тифани…

— Обръщай се! — извика тя почти истерично, мислейки, че тихият му, почти нежен тон е прелюдия към прелъстяването й. Избухването свърши работа. Той се намръщи и отиде да приготвя коня. Мекият плат подейства като балсам на прегрятата й кожа. На главата си наметна черното фередже. Така съвсем ще приличат на мъж и жена за погледа на всеки срещнат. — Готова съм! — викна решително, отърсвайки се от унилите мисли. — И искам да зная къде отиваме!

— Да речем, в моя дом — огледа я той одобрително.

— Не! Защо…

— Нямаме време за разправии! — нетърпеливо тръсна глава мъжът. — Хайде! — Хвана фереджето и го омота така, че да забули лицето й, а края му пъхна в малка халка, която Тифани не беше забелязала. Младата жена стоеше безпомощно. Безмълвно чакаше той да приключи и да се отмести, за да не чувства горещия му дъх върху лицето си. Искаше й се да няма такива гъсти извити мигли и да не излъчва такава първична, непоносима притегателна сила. Искаше… Тя преглътна. Бавно вдигна очи и погледите им се срещнаха. Пръстите му се поколебаха. Устните му трепнаха.

— Качвай се — прошепна.

Тифани се сепна. Представяше си как той я целува. От смущение стоеше като вцепенена.

— Господи! Защо се поколеба? Къде, по дяволите, се изпари цялата ми смелост? Тифани… — изхриптя той. — Не мога да ти устоя. Всеки миг тялото ти така ме възбужда, че едва се сдържам. Проклятие! Дяволите да те вземат! Теб и твоето разкошно тяло, което ме подлудява!

— Хасан… — Гърлото й се сви.

От него преливаше такова желание, тя бе така уплашена, такава непреодолима слабост я обзе, че не можеше да помръдне, да избяга или поне да се съпротивлява.

Омагьосал ме е, мислеше вцепенено, без да откъсва поглед от полуразтворените му устни. С бавно, лениво движение той освободи края на фереджето.

— Не… — пророни тя, а очите й потъмняха като водата на езеро от надвиснал върху му облак.

Той се наведе към нея и тя неволно разтвори устни в изблик на отчаяна, дива жажда, сякаш пустинята бе изсмукала от нея последните капки жизнена сила и й бе оставила само това желание. Подлудяващата я жажда трябваше да бъде утолена и Хасан бе мъжът, който щеше да облекчи мъките на изпълненото й с копнеж тяло. Целувката бе дълбока като кладенец, мощна като порой. Устните му бяха хладни и твърди, решителни и нежни. Тя алчно и нетърпеливо откликна. Сякаш язовирен бент се отприщи. Всички прегради рухнаха. Ръцете й неуверено спряха на раменете му, после невъздържано обвиха врата му. Хубав е. Съвършен. Мъжът на нейните мечти. Тифани почувства как в тялото й се разлива течен огън, как се разтопява под пръстите му…

Внезапно тя застина и рязко се дръпна. Беше се опитал да разтвори с език устните й и тя изведнъж си спомни отвращението, което изпитваше към Назим, когато грубо и насила я целуваше. Потръпна и смутено вдигна поглед. Очите й се насълзиха. Той стоеше блед и напрегнат. Няколко мига се гледаха безмълвно.

— Още какви унижения ще ми наложиш? Постигна целта си. Сега съм в ръцете ти. Тялото ми е твое… — За миг в очите му като че ли проблесна колебание. — В момента животът ми зависи изцяло от теб. Но каквото и да ми сториш, Хасан — продължи тя, набрала смелост, — знай, че никога няма да докоснеш душата ми. Тя си е моя и ти не можеш да я нараниш. Ако смяташ да ме оскърбяваш, запомни това!

Той стисна устни и лицето му стана непроницаемо. Кимна й да се качи на коня. Хвана поводите и тръгна редом с широки тежки крачки, сякаш прогонваше вътрешното напрежение чрез уморително физическо натоварване. Тифани не бе в състояние да разсъждава трезво. Когато в ума й изплуваше картината на случилото се, тя с усилие на волята си налагаше да я пропъди. Вкъщи я чакаше Джоузеф. Ще понесе всичко, каквото и да е то. Ще се върне при него у дома и ще забрави за това ужасно преживяване.

Скоро поскърцването на седлото и равномерния, монотонен ход сред безкрайните дюни, простиращи се чак до хоризонта, до подножието на високите планини, я унесоха. Хасан продължаваше да крачи под палещото слънце, безмилостен към самия себе си. Навел глава, изглеждаше равнодушен към всичко. Сякаш нищо не го трогваше и беше способен да изтърпи всякакви трудности, презирайки нормалните човешки слабости като умората. Тифани вече не можеше да седи изправена на седлото. Клатушкаше се и се свличаше. Гърбът я болеше непоносимо. Краката й също се бяха схванали. Неволно простена.

— Умори ли се? — попита той през рамо.

— А ти как мислиш, по дяволите!

Без да каже нищо, той преметна юздите върху шията на коня, извади единия й крак от стремето и се метна на седлото зад нея.

— Облегни се назад — рече строго.

Ала вместо да се подчини, тя се наведе напред.

— Господи! Колко си твърдоглава! — измърмори той. Дръпна я насила да се облегне на гърдите му. Гърбът й блажено се отпусна от напрегната стойка през последния час. Слънцето прежуряше все по-силно и нажежаваше като пещ разхвърляните между дюните скали. Лъчите ослепително се отразяваха от тях. Тифани не можеше да говори, гърлото й бе сухо като пясъците наоколо. Беше благодарна за спасителната защита на фереджето. В слънчевите отблясъци дюните сияеха в множество цветове — оранжево, златно, розово, сребристо. Започваше да разбира очарованието на пустинята. Вярно, че бе сурова и безпощадна. Но и много красива. Имаше нещо чисто и изящно в този див пейзаж с открояващите се планини и дюни на синия небесен фон. Необятният безпорядък създаваше вълшебното усещане за безкрайност и вечност. От еднообразния ритъм й се доспа. На няколко пъти главата й клюмваше върху ръката на Хасан, който я крепеше през кръста. Щеше й се да ускорят темпото.

— Не може ли да яздим малко по-бързо? — попита заядливо.

— Можем.

Но не стори нищо в подкрепа на казаното. Тя не издържаше повече. Нервите й се бяха напрегнали до скъсване. Искаше това ужасно безкрайно пътешествие да свърши и да разбере най-лошото. Почти обезумяла от неизвестността, тя заби пети в хълбоците на жребеца. Той, сякаш само това и чакал, мигновено се понесе в пълен галоп. С уплашен вик младата жена се вкопчи в седлото. Хасан изрева и се напрегна да удържи животното. След секунди го обузда. Тифани се разрида, сломена от цялата злочестина на положението си.

— Пусни ме да си отида вкъщи! Искам сина си! Не можеш да ни разделиш. Само… — Надигналата се в гърлото буца й попречи да говори.

— Този въпрос е твърде важен за мен, за да му влияят сълзи — отвърна й Хасан с раздразнение. — Планината е близо. Въздухът скоро ще се разхлади. Остави аз да решавам как ще стигнем и не убивай коня ми, като го караш да препуска галоп в тази жега.

— Грижа те е повече за коня, отколкото за хората! — намръщи се враждебно Тифани.

— Някои хора не заслужават грижите ми.

— Какво съм направила?

— Съсипа брат ми — процеди Хасан. — И няма да допусна моят племенник да стане безсърдечен като теб.

— Не разбирам за какво говориш — уморено промълви Тифани. — Правиш необмислени изводи, които…

— Млъкни! Скоро ще изясним нещата. Искам да зная за теб всичко. Ще ми разкажеш всяка подробност от живота си. След това ще реша дали си достойна да дойдеш с Джоузеф в Риям, или не.

— Но ти призна, че си победен…

— Не. Казах, че изглежда съм победен.

Тя мислено се върна към тогавашния им разговор. Припомни си го целия. „Изглежда, ме победихте. Какво мога да направя?“ По гърба й полазиха тръпки. Хасан бе опасен човек, умен и коварен.

— Джоузеф ще живее при мен! — отсече тя студено.

— Почини си. Изморена си. Ще говорим за това по-късно.

Тифани въздъхна. Жегата изсмукваше силите и волята й. Едва се крепеше будна. Планините наистина изглеждаха по-близо. Въздухът бе неподвижен, никакъв повей не разсейваше пъклената горещина, струяща от висящото в небето като огромна бяла топка слънце. В маранята дюните проблясваха като купчини диаманти. Младата жена неусетно заспа. Събуди се сгушена в обятията на Хасан. Стори й се, че я гледа загрижено. Седна и потрепери от хладния въздух. Слънцето беше зловещо червено и обагряше пустинята в кървави цветове. Гледката бе великолепна, величествена. Тежки облаци надвисваха като пурпурни покривала. Най-невероятният залез, който бе виждала! Почувства се жалка и нищожна сред тази безкрайност. Нейният свят — този, на големия град — изглеждаше тесен като килия. Където погледът навсякъде се сблъскваше с неприветливи и заключени за чуждото око къщи. Никога не бе подозирала колко необятно е пространството, колко красива е девствената природа. Заля я приятно, умиротворяващо чувство. Омайваха я и ръцете на Хасан, обгърнали я в нежно съзвучие с копнежите й за любов, която да запълни зеещата празнина в живота й.

— Една от трите поразителни гледки в света — отрони той развълнувано. — Тревожна необятност и въжделена мечта за вечност. И сега ние сме част от нея, нали?

Тифани кимна, покорена от величието на мига. По небето се носеха грамадни облаци, пурпурните пясъци потъмняваха.

— А кои са другите поразителни гледки? — попита тихо.

Той не отговори веднага, сякаш се намираше някъде другаде. После каза дрезгаво:

— Влюбена жена и лицето на дете.

Сърцето й болезнено се сви. Такова просто съвършенство съдържаше отговорът. Казано красиво и поетично. И напълно искрено. Почувства се неловко, като че бе надзърнала в най-потайното кътче на оголената му душа. Но същевременно се изпълни с надежда. Ако Хасан лелее такива мисли, той не е чудовището, за което се представя. В него тлеят искри на човещина. Тя ще призове чувството му за чест и справедливост и ако това не помогне, ще се обърне към нежното му сърце, което поставя децата на такъв пиедестал.

Бавно се изкачваха по стръмна дюна с формата на полумесец. Когато се озоваха на върха, Тифани видя тъмните силуети на палмите, очертани върху тлеещото като жарава небе. Оазисът бе разположен в падина, прилична на огромна чиния. След малко пустинята остана зад тях. Тифани нетърпеливо се огледа за признаци на човешко присъствие — някаква крепост или малки варосани къщи, но наоколо нямаше и следа от нещо подобно.

— Това ли е целта на нашето пътуване? — попита недоверчиво и кимна към палмовата горичка.

— Не — засмя се Хасан. — Това, Тифани, е мястото, където двамата с теб ще се опознаем.

— Какво искаш да кажеш? — изопна се лицето й.

— Искам да кажа, че тук ще прекараме нощта. Само двамата — ти и аз.