Сара Уд
Заложница в пустинята (6)

Шеста глава

Дългия, безкраен следобед Тифани прекара в градината. Чете под сянката на палмите, наслаждавайки се на лекия топъл ветрец, разпръскващ аромат на трева и рози. От време на време се появяваше някой слуга да й предложи кафе или разхладителна напитка, халва, захаросани ядки или шербет. Прислугата не беше припряна, навсякъде цареше лениво, дремещо спокойствие и скоро мрачните мисли напуснаха Тифани. В главата й започнаха да се тълпят форми, багри, десени — всичко, свързано с вътрешното оформление на почивния комплекс и носещо белега на чисто ориенталската атмосфера наоколо. Работата вече й липсваше. Вечерята се оказа по-малко мъчителна, отколкото очакваше. Гардеробът в стаята й бе пълен с дрехи — традиционното тукашно облекло, но тя твърдо реши да облича своето. Сложи зелен костюм, който меко обгръщаше тялото й. Фарида изглеждаше унила, като че Хасан я бе укорил за оскърбителното й държане, а самият той беше в добро настроение — вероятно защото всичко се развиваше по плана му.

— Изглеждаш по-добре — рече той при появяването й в трапезарията.

— Послушах съвета ти и си починах — отвърна му любезно и със страхопочитание се огледа наоколо. Сякаш се намираха в огромна бедуинска шатра — стените бяха от бледозлатиста коприна, слънцето нахлуваше през стъкления таван и хвърляше ярки снопове лъчи върху кръглите маси от лъскава мед, край които бяха разположени отоманки с пищна бродерия.

— Разполагай се — покани я Хасан.

Тифани буквално потъна в меката ниска мебел. Хасан плъзна поглед по дългите й крака. Тя почувства предателска топлина да пълзи по бедрото й, като че той бе прокарал ръка по него. Неволно се нацупи. Чудеше се доколко държането му е преструвка пред Фарида. Той повдигна вежди и Тифани се помъчи да действа според уговорката — да показва, че го намира привлекателен и присъствието му й е приятно. Не беше трудно.

— Страхувам се, че не съм подходящо облечена за тези ниски табуретки — засмя се непринудено.

— Хм, не зная… — измърмори Хасан с усмивка, като местеше поглед от голите й колене към златистите шалвари на Фарида.

— Типично за двойствената природа на мъжете! — усмихна се пресилено Фарида. — Укоряват нескромността на някои жени и в същото време й се наслаждават.

— Надявам се, не допускаш, че Тифани е нескромна? — попита Хасан. — Предполагам, Тифани не си е представяла обстановката по този начин. Освен това мъжете обичат загатнати женски прелести.

— Облеклото наистина е от значение — обади се Тифани, за да разсее враждебността, излъчвана от Фарида.

— Това национална дреха ли е? — попита за черната му наметка без ръкави, която падаше в свободни гънки върху бялата туника и панталоните, и беше избродирана по краищата със златна нишка.

— Забравих, че се интересуваш от платове и модели — усмихна й се той, съблече дрехата и я подаде. Задържа я достатъчно дълго, за да могат погледите им да се срещнат.

Тифани се надяваше Фарида да не се почувства засегната от това, което се разиграваше. Ако просто стане и излезе, болката й бързо ще премине. Но ако реши да остане, то най-добре е веднага да й подскажат какво предстои. Както каза Хасан, ще бъде по-лесно, ако техният „романс“ се развива пред очите на хората. Сервираха им и той се премести по-близо, за да й показва как да се храни с пръсти, да й обяснява тънкостите на националната им кухня. Беше вежлив и ласкав, приглушеният му глас изостряше сетивата й, тръпка пронизваше тялото й всеки път, щом той повдигнеше изразително ръка, всеки път, когато бе обект на изключителното му внимание.

— Тифани — нежно я докосна по рамото, — до пристигането на Джоузеф има още време. Освен това с Фарида ще бъдем заети. Защо не започнеш работата си върху проекта — при мен, в кабинета? Някои предварителни скици и бележки, да речем?

— За почивния комплекс ли? — грейна лицето й. — Ами… аз вече имам толкова много идеи откакто пристигнахме тук! Наистина би ми се искало да ги уловя, да ги развия.

— Ако тя седи в кабинета, ти къде ще работиш? — обади се с негодувание Фарида.

— Мястото е достатъчно и за двама ни.

Двете жени му хвърлиха подозрителен поглед, но Хасан изглеждаше искрен.

— Реших, че ще ти омръзне да скиташ наоколо — продължи той невинно. — Няма да ми пречиш, а и ще е хубаво по този начин да се опознаем един друг, нали?

— Да — съгласи се тя топло, като не сваляше очи от него. — Ще бъде хубаво. И удобно — усмихна се на споходилата я мисъл. Идеята е добра. Ще научи повече за него и за живота в къщата.

— Като заговорихме за работа — сети се като че изведнъж Хасан, — утре трябва да отида в града. Ела с мен, ако искаш. Ще обиколим и пазара.

Тя така и направи и не съжали. Беше й все едно, че поканата е повод хората да ги видят заедно. Това нямаше значение. Освен това неговата компания се оказа истинско удоволствие. Беше си взела тетрадка и събираше мостри от платове, които продавачите по сергиите с охота й даваха, правеше скици и се радваше на шума и трескавото безредие, на оживената гълчава и замайващата пъстрота, които създаваха впечатлението за „Хиляда и една нощ“.

— Джо обича ли да ходи на такива пазари? — попита Хасан. Държеше я за лакътя и проправяше път през тълпата, дружелюбно кимайки едва ли не на всеки срещнат. Промененото му държане я смайваше. Бе коренно различен човек — вежлив, добронамерен, опасно привлекателен. Предварително й бе напомнил, че трябва да изглеждат дружески настроени, защото мълвата се разпространява по пазара като горски пожар. Може би затова и тя му отвръщаше с мило и нежно държание, от което усещаше слабост в коленете. Преструвката й бе убедителна дори за самата нея!

— Не можех сама да го водя по такива места.

— Да, правилно. В много случаи си имала нужда от мъж, нали? — погали я той по ръката. Тифани се стегна, но той вече се бе обърнал и разглеждаше някаква дърворезба. С любов прокарваше пръсти по красивите орнаменти от цветя и листа. Изглеждаше възхитен. Колко се различава от Назим, помисли горчиво Тифани. С каква чувствена нежност докосва нещата, които харесва, а Назим просто ги грабваше.

— Какви бяха отношенията ви с Назим? — попита го внезапно.

Хасан се стресна и вдигна поглед. По лицето му пробяга сянка.

— Той беше мой брат.

— Имам предвид как се разбирахте?

— Нима всички братя не се карат? — отвърна небрежно. — Искаш ли да ти направят обувки по поръчка?

— Не, благодаря. Той обиден ли ти беше?

— Нямаш право да ровиш в миналото ми!

— Ако ще се оженим, имам пълното право!

Известно време той мълча.

— Тифани, всичко ще потръгне — обади се тихо. — Обещавам ти. Методите ми будят съмнение, зная, но всичко е в името на успешното постигане на целта. Мисля, че сега, след като спряхме да се борим един срещу друг, ще заживеем по-хубаво.

— С Джо — вметна тя бързо, доловила подкупваща топлина в гласа му.

— Разбира се! — усмихна й се щастливо и Тифани не можа да не откликне. Изглеждаше доволен от живота, а оптимизмът му бе завладяващ. — Днес, преди да тръгнем, разговарях дълго с него.

Тя се почувства засегната.

— Трябваше да ме попиташ дали и аз не искам да говоря.

— Исках сам да приказвам с него — обясни й кротко. — И се радвай, че така стана. Той те боготвори. Смятам да забравя всички косвени улики за твоя морал и да отправя поглед в бъдещето. Бъдещето на Джо, твоето и моето. Ще бъда добър съпруг. Никога няма да заменя Назим, това ми е ясно, но между нас с теб наистина съществува известно… разбирателство, нали? — засмя се той многозначително.

— Трябва да се връщаме — отвърна припряно Тифани. — Каза, че си много зает.

Той не отговори, само я хвана за раменете и я привлече към себе си. Тя се отпусна в прегръдката му и изведнъж й се прииска никога да не я пусне.

— Наистина ли ти е приятно, или се преструваш? — прошепна той.

— Ти ми показа как да се държа — рече с усилие. Никога няма да му покаже колко силно й въздейства неговата близост.

— Тогава го прави по-убедително! — блеснаха студено очите му.

Значи той просто играе ролята си, натъжи се Тифани. Е, толкова по-добре!

 

 

Въпреки всичко, през следващите два дни двамата работиха в приятно разбирателство и съгласие. Тифани бе погълната от своите хрумвания. Без усилие нахвърляше модели, съчетания, цветови решения. Мечтаеше вече истински да се захване с работа. Прекараните с Хасан часове бяха за нея същинско откровение. Той я изненада със своята деловитост и работоспособност. Може би целеше да я впечатли, но всичко изглеждаше напълно естествено. Държеше се твърдо, но справедливо. Уважението й към него нарасна. За това допринесе и едно събитие, на което той я покани да присъства. Имаше среща с различни хора от областта, които идваха при него да изложат проблемите си и да търсят помощта му. Обясни й, че това е древен обичай, според който богатите и влиятелни шейхове са длъжни да уреждат редица въпроси като жалби и оплаквания, спорове за вода и пасища, за напоителни канали и какво ли не още. Тифани полюбопитства дали Джоузеф ще наследи титлата шейх. Отговори й, че тя не е наследствена, а трябва да се заслужи. Приятно я удивиха качествата, за които се дава — смелост, благородство, щедрост. Същата вечер двамата седяха до късно, увлечени в непринуден разговор.

През следващите дни Тифани усещаше как изпада все по-силно във властта на неговото обаяние. В държанието му нямаше и следа от вражда и неприязън. Помежду им цареше атмосфера на примирие и съгласие. Младата жена с нетърпение очакваше уединението им в обширния прохладен кабинет, където с радост му показваше скиците и с детинска гордост ликуваше от похвалите му. Нещо повече, дори миговете, когато трябваше да се преструват на влюбени пред чуждите очи, й доставяха горчиво-сладка болка и наслада. Дори започна да вярва, че не всичко е само част от предварително съставен план. Твърде истинска й се струваше чувствената искра, припламваща помежду им. Жадуваше да може да му се довери, да освободи тъй дълго потискания си копнеж за любов и взаимност. Но не смееше. И толкова по-добре, защото една сутрин, когато работеха заедно в кабинета, дойде онова фатално телефонно обаждане и Хасан наивно се хвана в собствения си капан.

— Хасан е на телефона… Ню Йорк? Свържете ме… Добро утро, Марша! Бързо се справи… Какво става с американските акции? А, новият собственик ли? Не съм ли ти казал? Името му е Абдул ал Шариф.

За част от секундата Тифани помисли, че ще припадне. Ръцете й се разтрепериха.

— Незабавно донеси документите лично. Нещата трябва да бъдат уредени до датата, която ти споменах… Добре. Ще се видим.

Той остави слушалката и продължи да работи, като тихичко си подсвиркваше. Тифани седеше вцепенена. Не знаеше дали да каже нещо, или не. Сети се, че той не знае как бе подслушала предишния му разговор с Марша и че лесно може да съпостави чутото. А резултатът е ясен — за да лиши Джоузеф от наследството, Хасан прехвърля част от собствеността и тя няма вече да се води на негово име. В случай че тяхната женитба не се осъществи, Джоузеф не може да предяви претенции към компаниите, защото те няма да са притежание на Хасан. Но защо постъпва така? Нима не е сигурен, че я държи в ръцете си? Тук трябва да има някаква друга по-сериозна причина, за да преотстъпва нещо, на което толкова държи. Абдул ал Шариф. Същата фамилия. Кой ли е този човек? Ами да! Няма друга възможност. Фарида беше казала, че във въпроса с наследството трябва да е замесен и друг човек. Трябва да е Абдул. Хасан не би оставил така лесно любимия си бизнес в чужди ръце. Това е някой много близък човек, след като му прехвърля американските компании. Хрумна й едно вероятно обяснение. Хасан едва ли води монашески живот. Може би някоя от жените е родила дете. Защото на кого другиго, освен на своето дете, би прехвърлил скъпоценните си компании? А ако Абдул е по-голям от Джоузеф, то това е още една причина Хасан да изгаря от нетърпение да се ожени за нея — първородният, а не доведеният син ще наследи цялата империя Шариф. Джо няма да получи нищо. От друга страна, в момента той, като син на Назим, има неоспорими права върху наследството и затова Хасан взима предпазни мерки да осигури бъдещето на незаконния си син, като му прехвърля някои от компаниите, преди Джоузеф да вземе полагаемия му се дял.

Тифани стисна устни. Подъл, коварен негодник! Как да му има доверие, че ще се грижи за сина й. Колкото по-скоро двамата с Джоузеф се измъкнат от лапите му, толкова по-добре. Искаше й се да смути доброто му настроение със скандал, но не смееше да се обади. Целта й бе да приспи подозренията му. Иначе той ще нареди да я пазят, ще следи всяка нейна крачка и плановете й за спасение ще пропаднат. Налегна я непоносима тъга. Последните два дни бяха толкова хубави…

— Тифани?

Тя подскочи. Хасан бе сложил ръка на рамото й.

— Да? — опита да се усмихне.

— От няколко минути се рееш в мечти. Издраскала си с молива цялата скица.

— О! — Тя сведе поглед към листа. — Колко глупаво от моя страна! Седях и се чудех за десена на пердетата.

— Наистина ли?

Тифани кимна бодро и наведе глава на една страна, като че все още обмисляше. Но Хасан завъртя стола и я хвана за брадичката.

— Не можеш да се отърсиш от чувствата си към Назим, нали? Защо не ми позволиш да ти помогна? — Очите му спряха на устните й, а ръката му бавно се плъзна по шията й.

Тифани не можеше да издържа близостта му. Нервите й бяха опънати до скъсване. Сама не знаеше какво иска. Да му се отдаде или да се избави от него. Този мъж й въздействаше неудържимо, а това бе опасно, защото е умен и хитър. Зад обаятелната маска успешно прикрива сложните си замисли. И сега в очите му се чете послание — за любов, за нежност и удоволствие. То я завладяваше, правеше я безсилна, неспособна да откъсне поглед от него, да се предпази от изгарящото желание.

Ако всичко това се бе случило преди час, сигурно щеше да откликне по друг начин. Но сега бе твърде късно.

Тя с усилие вдигна ръка, за да отблъсне неговата, но той я хвана и покри с целувки.

— Два дни могат да делят любовта от омразата, нали, Тифани? — прошепна с подкупваща усмивка.

Не, не може да я подкупи. Сърцето й ще се превърне в камък и ще остане равнодушно към неговото очарование, към плътския му зов. Каква ирония крият думите му!

Преди час тя бе почти влюбена, а сега не е. Съвсем просто!

— Смятам да се кача в стаята си. Искам преди вечеря да се изкъпя и преоблека.

— Тази вечер ще бъдем само двамата — каза той дрезгаво. — Не е нужно да си толкова скромна в облеклото. Сложи си нещо… разкошно. Заради мен. Моля те.

— Мисля, че точно сега ще облека нещо, което се закопчава от главата до петите — пошегува се тя, като се постара смехът й да прозвучи убедително.

— Не съм те нападал, нито заплашвал — навъси се той. — Моля те. За да докажеш, че ми вярваш. И за да ти докажа, че мога да ти се възхищавам и в същото време да държа ръцете си зад гърба — добави с печална усмивка.

— Не през цялото време, надявам се — отвърна тя дяволито.

Хасан пое дълбоко въздух.

— Имаш ли нужда от помощ при преобличането?

Спаси я влизането на Фарида.

— Няма да си ми от голяма полза, ако си решил да държиш ръцете си зад гърба! — засмя се с усилие Тифани. — Ще се видим на вечеря! — добави и изхвръкна навън.

Чувстваше се изтощена като след тежка схватка. Но битката не беше приключила. Най-лошото предстоеше. Горе в стаята тя внимателно обмисляше действията си. Вече е четвъртък и е наложително да намери начин да се измъкне от Тави Атаир. Хасан не трябва да се съмнява в нейната привързаност, дори ако за това се наложи цяла вечер да отвръща на любовните му погледи. В никакъв случай не бива да заподозре какво е намислила. А след вечеря трябва да намери начин да се отърве от него. Стомахът й се сви при перспективата да балансира между прелъстителното си и едновременно резервирано държание към Хасан, което да не го обижда, но и да не го поощрява. Няма да й е лесно. Ще се облече елегантно и ще разсъждава трезво. Замисли се какво да избере. Няма да е вталената черна рокля с голи рамене. Макар че към нея има болеро, затова пък Хасан има проницателен поглед и нагли ръце. Ще си сложи бежовия костюм. Той е точно на границата на изискаността и съблазънта — силно втален жакет с дълбоко остро деколте и плътно прилепваща към бедрата пола. Тифани старателно освежи грима си и точно когато нахлузваше тънък копринен комбинезон, на вратата се почука. За беда комбинезонът се закачи за верижката на часовника й.

— Тифани?

Тя ожесточено се бореше с проклетия комбинезон, омотал се около главата й.

— Тифани! — повика я отново Хасан.

— Не влизай!

За неин ужас вратата се отвори. Тя замръзна както беше с вдигнати ръце. Всичко, което виждаше, бяха лъснати черни обувки. Настъпи тишина, но температурата в стаята осезателно се покачи с няколко градуса.

— След малко, Хасан — успя да каже с пресъхнало гърло и се обърна с гръб.

— След малко ли? А защо не сега?

— Мислех, че очакването ти доставя удоволствие — каза тя и цялата пламна, като си представи как е впил поглед в голия й гръб и наблюдава напразните й старания да се освободи от усукания комбинезон. — Сам каза, че е вълнуващо.

— Фарида в крайна сметка е права по отношение на теб. Довери се на жена, ако искаш да ти погажда номера — измърмори той. Вратата се хлопна. — Представляваш много съблазнителна гледка.

— Не…

— Тифани — изхриптя той. — Не съм от камък. Не можеш да очакваш, че ще отхвърля подобно предложение.

— Не е предложение! По дяволите, този…

— Нека ти помогна.

— Махай се! — гневно извика, зарязвайки опитите да го придума да излезе. — Сама ще се справя.

— Но аз искам да ти помогна. Не мога да възпра ръцете си да не докоснат кадифената ти кожа.

Тя ахна. Нагло бе обхванал голите й гърди. Силно я притисна до себе си, изгаряйки я с топлината на тялото си.

— Прекрасно… — прошепна в ухото й. Покри врата и раменете й с целувки, а ръцете му възбуждащо се плъзгаха по тялото й.

Тифани изстена от ярост и от… тръпнеща сладка болка.

— Пусни ме! — прошепна дрезгаво.

— Не! Не може да ме дразниш просто така. Много добре си знаела какво вършиш, нали?

— Не е вярно! Освен това ти знаеш как се чувствам, когато…

— Проклятие! Ще те накарам да го забравиш! — Той я завъртя към себе си и диво, яростно впи устни в нейните. Бяха вкопчени един в друг, ала ненавистта нараняваше и двамата. Тифани с мъка успя да се отдръпне.

— Хасан, какво е казала Фарида?

— Че обичаш да предизвикваш, но си студена и безчувствена. И си се обзаложила с нея, че ще ме накараш да падна в краката ти от желание.

— Не е вярно! — извика Тифани ужасена. — Тя лъже! Защото те иска за себе си!

— Мръсница! — просъска той. — Ти лъжеш! Зная по кого въздиша тя и това не съм аз. Опитваш се да изопачиш истината. Приятно ти е да подхвърляш тялото си като примамка на безпомощни мъже, нали?

— Безпомощни? — извика невярващо Тифани. — Ти си толкова безпомощен, колкото и вълкът в кошарата!

— Трябваше да повярвам на думите на брат си, на Фарида, на хората, които те следяха, на собствените си очи! — изръмжа Хасан. — Да не се оставям да ме примамиш. За жените като теб има подходящо определение! — пронизаха я злобните му думи. — Кой знае колко мъже си опропастила? Отнела си на брат ми всяка възможност да направи нещо от себе си. Така че… — Той я хвърли на леглото, захапа долната й устна, ръцете му хищно се плъзнаха по бедрата й. Целуваше я жадно и ненаситно, разпалвайки желанието й. Пръстите му с опияняващи бавни движения галеха гърдите й. Той тръпнеше от възбуда, а очите му я поглъщаха и нажежаваха, докато не изпепелиха и последните остатъци на разума й. Целувките му станаха по-нежни, но не удовлетворяваха копнежа й. Чувстваше опасната мощ на лежащото върху нея тяло и жадуваше за греховното удоволствие, което можеше да й достави.

— Недей, Хасан… — Гласът й бе дрезгав от желание. Беше я възбудил до безумие.

— Да! Ще те имам! Не си девствена. Ти се наслаждаваш на секса. И не можеш да отречеш, че ме покани да вляза, въпреки че беше гола. Бях дошъл само да те попитам дали не искаш да вечеряме навън. Сега не можеш да ме пропъдиш… Ще вкуся тук… и тук…

— Не съм те поканила… — изстена Тифани, наслаждавайки се на милувката на устните му.

— Нямам намерение да споря. Тук съм и ще остана, докато не получа това, което искам. Не смятай, че можеш да ме въртиш на пръста си. В нашата връзка ще господствам аз.

— Вечерята…

— … е сервирана — подигра се той. — Малко по-рано от очакваното.

Тифани понечи да го отблъсне, но той я хвана за китките и тя безпомощно се заизвива под тялото му. Устните му нежно захапаха зърната на гърдите й. Стори й се, че ще загуби съзнание. Сладостно, болезнено усещане изпълни тялото й. Не можеше да издържа повече това приятно мъчение. Тихо изстена.

— Аз… не мога… Недей, моля те.

— Желая те — промърмори той и плъзна ръце по корема й. — Трябва да зная дали си струва така да те желая. И двамата трябва да знаем.

— Как не разбираш! — Тя тръпнеше от възбуда. — Хасан! — прошепна нетърпеливо. Нямаше представа, че в тялото й се крие такова сладострастие, че един мъж може да е толкова нежен, да събужда такова нетърпимо желание.

— О, Тифани, желанието ме изпепелява като огън! Целуни ме! Целуни ме, Тифани! Силно. С цялата си страст. Кажи ми какво искаш… Как го искаш…

Устните й се впиха в неговите. Тифани затвори очи…

Иззвъня телефонът.

— Да? — обади се Хасан. Тя премига. Не можеше да се съвземе. — Веднага! — Остави слушалката и за миг остана безмълвен, като дишаше тежко. Очите му бавно пробягаха по голото й тяло и тя чувстваше как оставят огнени следи по пътя си.

Тифани несъзнателно се надигна в отчаян копнеж да я докосне. Той въздъхна.

— Не смея да те погаля — каза, сякаш отгатнал порива й. — Не сега. Нямах предвид… — Той прехапа устни. — По дяволите! Караш ме да губя самообладание! Е, поне ще има на какво да се радваме в нашия брак! — добави жестоко и стана.

Тифани не откъсваше поглед от него, очите й бяха пълни с болка и отчаяние. Беше заслужила да се отнася с нея като с уличница. Прояви непристойна невъздържаност, загуби ума и дума от страстните му ласки. Лежеше и си повтаряше, че това няма значение. Скоро щеше да се измъкне от този капан.

— Фарида се опитвала да се свърже с мен. Струва ми се, беше много ядосана, че ме намери тук.

— Злодей — изстена безсилно Тифани.

— Мразиш ли ме? — наведе се той над нея с лукаво блестящи очи.

— Знаеш, че те мразя!

Хасан се засмя и впи устни в гърдите й. Ръцете й несъзнателно го прегърнаха и се плъзнаха по гърба му. Тялото й сякаш едва сега се събуждаше за живот.

— Желаеш ли ме? — прошепна той.

— Не! — отвърна му с разтреперан глас. — Не… — повтори отчаяно, когато устните му се плъзнаха по тялото й и изгарящото им докосване стопи способността й да се съпротивлява на бушуващото желание. — О, злодей! Сатана! Да! — изтръгна се вопъл от гърлото й и тя повдигна с неудържим порив бедрата си към него. — Да, по дяволите! Да!

— Да? — прошепна той, тръпнещ от възбуда, като не спираше да обсипва с целувки тялото й.

— Моля те — изстена тя. — Моля те, Хасан!

Той бързо започна да се съблича, като не откъсваше очи от конвулсивно извиващото се тяло. Захвърли връзката, ризата, колана… Тя стенеше в очакване. Очите му я хипнотизираха, ръцете му я изпепеляваха.

— Целуни ме — шепнеше тя. — Мразя те! — стенеше от желание.

— Омраза, желание, за нас те са едно и също нещо. О, скъпа, колко си хубава, страстна… Обсебила си тялото ми, разсъдъка ми. Не мога да мисля за нищо друго, освен за теб. Не мога да си представя живота, без да си близо до мен — хриптеше той и изведнъж тялото му се напрегна, въвлече я в шеметен водовъртеж от усещания. — Господи! — Устните му диво се впиха в нейните…

Движенията му бяха бавни, нежни. Удоволствието замъгли ума й, понесе я върху крилата на облаците, спусна я в потайните дълбини на дивата страст… Разтърсиха я сладостни спазми на удовлетворение. Но той не спря. Претърколи я върху себе си и обхвана гърдите й. Нови възбуждащи тръпки плъзнаха по тялото й. Мъжът се наслаждаваше на нейния екстаз. Тифани се извиваше и стенеше, обезумяла от наслада. Най-сетне мъжът отново я притисна с тяло.

— Гледай ме, Тифани — прошепна дрезгаво. — Искам да ме гледаш, докато те любя.

Тя виждаше всяка промяна на лицето му, всяка секунда на неговото удоволствие, изкривените от неудържима страст устни, последния тласък на тялото, удовлетворената въздишка… Тифани не знаеше дали всичко това не е чуден сън, вълшебна приказка. Беше заслепена, зашеметена от усещанията, които той събуди у нея. Ако този мъж я обичаше, ако изпитваше поне някакви чувства, тя би го обичала до последния си час.

— О, Тифани! — отпусна се той и я прегърна силно, като че ли се боеше да не му я отнемат. — Тифани, няма да се извинявам. И двамата го искахме. Ние сме създадени един за друг. Никога не съм изпитвал подобно нещо.

Тя нямаше сили да говори. Сгуши се в обятията му, тялото й тръпнеше в сладостна отмала.

— Знаех си, че ще е така — шепнеше той и галеше косата й. — Още щом те видях за първи път. В мига, в който срещнах очите ти. Беше неизбежно, нали? Да си принадлежим един на друг.

Тифани лежеше неподвижно. Не смееше да мисли за нищо. Умът й бе опустошен като след преминал ураган. Безмълвно се остави да я заведе в банята, ухаеща на рози. Сапунисваше гърба й, нежно, внимателно, с обожание.

— Хасан…

Той затвори устните й с целувка.

— Прости ми — каза тихо. — Ако съм те обидил или уплашил е било, защото през цялото време знаех, че ще ме омагьосаш и плениш безвъзвратно. Все още ме е яд, че това наистина се случи. Никой не трябва да ме управлява. Никой! Сега разбирам Назим.

— О, Хасан! — Тя протегна ръце разтреперена.

Той я зави с хавлия, вдигна я като дете и я отнесе на леглото.

— Още ли тъгуваш по него? — попита я сърдито. — Не изпитваш ли някакви чувства към мен?

— Аз… аз те желая — отвърна колебливо Тифани.

Той зарови лице в косите й.

— Не, не е само това — прошепна пламенно. — Има по-силно и по-дълбоко чувство, нали? Признай.

Тя поклати глава. Не можеше да допусне, че съществува нещо повече от плътско привличане. Всичко останало бе невъзможно.

— Нещо ни събра заедно, победи нашата омраза. Независимо дали ти харесва, или не, ти си моят живот, Тифани. А аз съм твоят живот.

— Не искам…

— Нито пък аз. Но е безполезно да отричаме чувствата си. Съдбата ни свърза и ние сме безпомощни пред нея.

— Как бих могла да ти вярвам? — проплака тя. — Искам да вярвам, но…

— Току-що бяхме искрени един към друг — прекъсна я той нежно. — Телата ни казаха, че един ден ще се научим да бъдем откровени. Да се отдадеш някому, означава да станеш уязвим, Тифани. Аз не се доверявам лесно на жена — не така, както направих с теб. Повярвай ми! Останалото ще дойде с времето.

Очите й грейнаха, а сърцето й се изпълни с надежда. Безмълвно го прегърна и той силно я притисна към себе си.

— Не мога — промълви тя през сълзи. — Не смея.

— Не можеш… да ме обичаш ли?

— Хасан… не зная какво да мисля. Аз…

— Остави тялото и сърцето ти да говорят — попи той с устни сълзите от лицето й.

— Толкова съм объркана. Има нещо в мен, към което се стремя, което искам да достигна, но не зная какво е то.

— Аз зная, Тифани. Аз зная.

Те дълго лежаха прегърнати и разговаряха. Тифани бе поразена как непринудено споделяха своите съкровени мечти, тайни и надежди. Още повече я учуди това, че Хасан изглежда се бе въоръжил с търпение да чака, докато нейните страхове и опасния се разсеят, докато се почувства сигурна и може напълно да му се довери. Но за това беше още рано. Предстоеше й да му поиска обяснение за Абдул. Тя подсъзнателно отложи този момент. Не искаше мечтите да изчезнат като дим.

— Гладна ли си? — попита тихо той.

— Фарида! — сепна се изведнъж Тифани и го погледна с ужас.

— Страхувам се, че лесно ще се досети — усмихна й се.

— О, не! — изстена тя и се изчерви. Хасан се наведе и я целуна с жар, а тя го отблъсна нежно.

— Не се тревожи — успокои я той. — Ще трябва без заобикалки да й кажем какво се е случило.

— Ще се разстрои. Тя наистина… те обича.

— Не е възможно! — разсмя се Хасан.

— Така е — настоя Тифани. — Затова ме гледа с омраза, откакто пристигнах.

— Не е заради мен, а защото ти се ожени за човека, когото тя обичаше. Ти спечели сърцето на Назим.

Тифани мълчеше и не знаеше какво да каже. Фарида бе загубила Назим, а сега щеше да загуби и Хасан. Нищо чудно, че в очите й се четеше омраза още от мига, в който я видя. Дали Фарида нарочно не я бе заблудила?

— Сега обаче положението се промени — целуна я нежно по носа Хасан. — Не можем дълго да живеем под един покрив, без да се разбере какво правим всяка нощ. Трябва незабавно да доведем Джоузеф и да се оженим колкото може по-скоро.

— Не ме принуждавай… — потрепери неволно Тифани.

Усмивката му угасна.

— Ти се съгласи. Нима не разбираш, че трябва да побързаме със сватбената церемония. В крайна сметка — прошепна дрезгаво — възможно е вече да носиш моето дете.