Филип Рот
Синдромът Портной (6)

В изгнание

В неделите, когато е достатъчно топло, двайсетина мъже от махалата правят един мач по софтбол от седем начални, като започват в девет и завършват в един следобед. Залогът за всяка игра е долар на човек. Съдия е нашият зъболекар — доктор Улфенбърг, възпитаник на махленския колеж, вечерното училище на Хай Стрийт, което за нас има славата на Оксфорд. Между играчите са месарят, неговият брат близнак — водопроводчикът, зарзаватчията, собственикът на бензиностанцията, където баща ми си пълни колата — всички на възраст между трийсет и петдесет, въпреки че тяхната възраст не ме интересува, за мен те са само „мъжете“. Дори на игрището продължават да дъвчат недопушените си пури. Не момчета, както виждате, а мъже! С кореми! Мускули! Ръце, обрасли с черни косми! А гласовете им — топовни гърмежи, които се чуват през две улици. Представям си гласните им струни — дебели като въжета за простиране, — белите им дробове с размери на дирижабли! Никой не може да им забрани да мотолевят думите и да иска от тях да се изразяват по-ясно! А пък какви безобразни неща говорят! Разговорът на игрището не е разговор, а наръчник на кибика (за това малко момче, което току-що почва да изучава изкуството на осмиването) — весел, особено обидите, които бълваше един човек, наречен от баща ми „Лудия руснак“, Бидерман, собственик на сладкарницата на ъгъла, който имаше не само много смешно, но и много ефектно „колебливо“ странично хвърляне. „Абракадабра“ — вика той и мята така, че можеш да се счупиш врата, ако го проследиш. И винаги гледа да го тури на доктор Улфенбърг: „Сляп съдия, добре, ама сляп зъболекар?“ Мисълта го кара да се плесне с ръкавицата по челото. „Играй, шут такъв — подканя го доктор Улфенбърг, на вид съвсем като Кони Мак в тия перфорирани огромни обувки и панамена шапка, — започвай, Бидерман, ако не искаш да те изхвърля за обида…“ „Докторе, да не би да си учил в зъболекарското училище по Брайлово писмо?“

Междувременно откъм зяпачите долита игрива забележка от един, който на външен вид повече прилича на бетонобъркачка, отколкото на Хомо сапиенс, царя на бакалските стоки Али Соколоу. Ама каква урна отваря (както казва майка ми)! Половината игра обидите летят от неговото място в центъра на полето към базата, а когато дойде редена неговия отбор да бие и той заеме мястото си на първа база, течението обръща посоката си без прекъсване. Без да му пука от това, което става на игрището. Обратното. Баща ми, когато не е на работа в неделя сутринта, идва да поседи и да погледа малко с мен. Той познава Али Соколоу, както и повечето играчи тъй като са ергенували заедно в Сентрал Уорд, преди да се запознае с майка ми и да се премести в Джърси Сити. Казва, че Али винаги си е бил такъв — „истински артист“. Когато Али се впусне към втора база, без да спира мръсотиите и подмятанията към точката за хвърляне (където все още няма батър, и където доктор Улфенбърг все още мете с малката метличка, която е донесъл специално за играта), хората от пейките си умират от смях, ръкопляскат и викат: „Покажи им, Али! Скапи го, Соколоу!“ И тогава неизменно доктор Улфенбърг, който се взема много на сериозно, повече, отколкото се полага на непрофесионалист (и е чист немски евреин), вдига ръка и спира една вече прекъсната от Соколоу игра, като казва на Бидерман: „Бихте ли изкарали този мешугенер^[1] от игрището?“

Наистина затрогваща картинка. Седя на дървените пейки успоредно с първа база, заврял съм нос и бейзболната си ръкавица и душа този възкисел пролетен букет от миризми — пот, кожа, вазелин, — и се скъсвам от смях. Не мога да си представя, че бих могъл да живея на друго място освен тук. Защо да заминавам, защо да напускам, когато тук има всичко, което бих могъл да пожелая? Подигравките, шегите, преструвките, закачките — такава веселба! Прекрасно е! Но въпреки всичко те са истински и сериозни до смърт! Би трябвало да ги видите в края на играта, когато доларите трябва да се сменят притежателите си. Не му убеждавайте, че не са сериозни! Победата и загубата не са шега… и въпреки всичко са! Това ме очарова най-много. Колкото и да е жестока борбата, те не могат да спрат да се кривят и правят на клоуни. Разиграват комедия. Колко бих искал да съм голям и да стана истински евреин! Да живея завинаги в Уикуйек, да играя софтбол на Ченслър авеню от девет до един всяка неделя, чудесна комбинация от клоун и състезател, кибичещ хитрец и опасен батер.

И къде си го спомням всичко това? Кога? Докато пилотът, капитан Майърсън, прави последен кръг над Тел Авивското летище. Залепил съм лице на прозореца. Да, мисля си, бих могъл да изчезна, да сменя името си и никой повече да не чуе за мен — после Мейърсън прави завой и за пръв път виждам Азиатския континент. Гледам от две хиляди фута Израелската земя, там, където се е появил еврейският народ, а в същото време ми се натрапва споменът за неделните игри на софтбол в Ню Йорк.

Възрастната двойка до мен (Една и Феликс Соломон), които само за час полет успяха да ми разкажат всичко за своите деца и внуци в Синсинати (разбира се, с помощта на куп снимки), сега се смушкват един друг и заедно клатят глави в мълчаливо задоволство, дори побутват някакви техни приятели през пътеката, двойка от Маунт Върнън, с която току-що са се запознали (Силвия и Бърни Пърл) и последните двама също се обръщат, за да видят как един висок добре изглеждащ, млад еврейски адвокат (и неженен! Чудесна партия за нечия дъщеря!) изведнъж започва да плаче, когато самолетът докосва еврейската земя. Въпреки че това, което предизвиква сълзите, не е причината, за която си мислят хората — първото зърване на родната земя, прибирането в къщи от дълго изгнание, а гласът, който чувам в ухото си на малко деветгодишно момче — моят глас, искам да кажа. На девет. Аз на девет години. Едно нацупено, намръщено, дръзко хлапе, в чийто глас винаги позира тонът на недоволството („като че ли — както казва майка ми — светът му е длъжен, а пък е само на девет години“), но все пак весело и засмяно, не забравяйте това! Ентусиаст! Романтик! Имитатор! Деветгодишно влюбено в живота дете! Изпълнено с невинни детски мечти! „Отивам на игрището!“, провиквам се към кухнята, а между зъбите ми — влакна от пушена сьомга като хирургически конци. „Отивам на игрището, мамо“, като потупвам с ръка бейзболната си ръкавица. „Ще се върна около един…“ „Чакай малко! Колко е часът? Къде отиваш?“ „На игрището“ крещя, много силно, за да бъда чут, излиза сякаш съм сърдит, но без съответните последствия, „… да гледам мъжете!“

И това е фразата, която ме разчувства, когато докосваме Eretz Israel^[2]: да гледам мъжете.

Защото обичам тези мъже! Искам да порасна, за да бъда един от тях! Да се връщам в къщи за неделния обед в един часа, чорапите, изсулени след двайсет и един ининга софтбол, бельото, вмирисано като на тежкоатлет, а в мускула на ръката, с която мятам — леко туптене от ниските и красиви топки, които съм пускал цяла сутрин, за да задържам противника: за косата разрошена, между зъбите пясък, краката отмалели, а стомахът свит от смях, с други думи, превъзходно усещане, един як евреин, превъзходно изтощен… Насочвам се към къщи за рехабилитация… и при кого? При моята съпруга и моите деца, при моето собствено семейство — в Уикуейк! Бръсна се и вземам душ — поточета мръснокафява вода се стичат по лицето ми, ах, че е хубаво, ах, да, истинско удоволствие, да стоиш така и почти да се щавиш с вряла вода. Това ми се струва толкова мъжествено — да превръщам болката в удоволствие. После нахлузвам чифт леки джинси и прясно изпрана „каубойска“ риза — супер! Свиркам си някаква известна мелодия, възхищавам се на бицепсите си, прекарвам един парцал по обувките си, за да светнат, а междувременно децата прелистват неделните вестници (очите им са точно с цвета на моите) и се хилят на килима в дневната, съпругата ми, мисис Алекзандър Портной, слага масата в столовата — майка ми и баща ми ще ни дойдат на гости, ще влязат всеки момент, както правят всяка неделя. Ама бъдеще, а! Просто и задоволително! Изтощителна и освежаваща игра на софтбол, в която изразходваш енергията си — това за сутринта, — а следобед, препълнената със задушено чиния на семейния живот и вечер три пълни часа от най-добрата забавна радиопрограма в света; да, тъй както аз съм се наслаждавал на щуранията на Джак Бени из банковия трезор в компанията на баща ми, на разговорите на Фред Алън с мисис Нусбаум и Фил Харис с Хранки Ремли, така и моите деца ще се забавляват с тях заедно с мен и тъй нататък до стотното коляно. И след това, след Кени Бейкър, аз заключвам предната и задната врата, угасям всички лампи (проверявам, както прави баща ми, дори и втори път проверявам газа, да не загубим живота си през нощта). Целувам красивата си сънена дъщеричка и умния си сънен син — и в ръцете на мисис А. Портной, тая мила и нежна (и в сладникавите ми, но умерени фантазии — безлика) жена, потушавам огньовете на обзелите ме желания. Сутринта слизам в центъра на Нюарк, до съдебната палата на Есекс, където прекарвам работния си ден в търсене на справедливост за бедните и онеправданите.

Осми клас — посещаваме съдебната палата, за да разгледаме архитектурата й. В къщи, в стаята си тази вечер записвам в новия си лексикон под графата ВАШЕТО ЛЮБИМО МОТО: „Не бий падналия.“ Моята любима професия? „Адвокат.“ ЛЮБИМ ГЕРОЙ? „Том Пейн и Ейбрахам Линкълн.“ Линкълн седи пред съдебната палата (в бронза, излят от Гъдзън Борглъм) с бащински и загрижен вид: нали знаете колко се грижи за всички. Статуята на Вашингтон (прав и авторитарен) пред коня си наглежда Бродстрийт. Тя е дело на Дж. Маси Райнд (ние записваме това неприличащо на име на скулптор в тетрадките си); учителят ни по рисуване казва, че двете статуи са „гордостта на града“, и в редица по двама се отправяме към картините на Нюаркския музей. Трябва да призная, че Вашингтон ме оставя хладен. Може би заради коня, това, че се е облегнал на кон. Във всеки случай той очевидно е гой. Но Линкълн! Идва ми да заплача. Само погледнете как стои там, толкова измъчен! Как се е борил за онеправданите — така ще правя и аз!

Малко, симпатично еврейско момче! Моля, моля, аз съм най-симпатичното малко еврейче, което е живяло някога! Само вижте моите фантазии, колко са сладки и самоотвержени! Благодарност към родителите, лоялност към съплеменниците, преданост към делото на справедливостта!

А, и какво му е лошото? Упорита работа в една идеализирана професия, игри, изиграни без фанатизъм и насилие между равни по интелект и без присмех, семейно опрощаване и любов. Какво лошо има да вярваш във всичко това? Какво се случи със здравия разум, който притежавах на девет, десет, единайсет години? Как можах да се превърна в такъв враг и убиец на самия себе си? И така самотен! О, така самотен! Нищо друго освен едно его! Заключен в себе си! Да, трябва да се запитам (докато самолетът ме носи — вярвам — далеч от моя мъчител) какво е станало с моите намерения, тези почтени и стойностни цели? Дом? Нямам. Семейство? Не! Неща, които бих могъл да притежавам само като щракна с пръсти… добре, защо не щракнах тогава и да уредя живота си? Вместо да гушкам децата си и да лежа до вярната си съпруга (на която също съм верен), за две последователни вечери вкарвам в леглото си — съвместно, както казват в бардаците — малка дебела италианска курва и неграмотна и неуравновесена американска манекенка. И това даже не е разбирането ми за хубаво прекарване на времето, да ги вземат мътните! А какво тогава? Казах ви! И настоявам — да си седя в къщи и да слушам Джак Бени заедно с децата си! Да възпитавам интелигентни, здрави, любещи деца! Да съм опората на някоя добра жена! Достойнство! Здраве! Любов! Работа! Интелигентност! Доверие! Почтеност! Здрав дух! Състрадание! Какво, по дяволите, ме интересува чувственият секс? Как мога да се оплитам с нещо толкова просто, толкова глупаво като някаква си путка? Колко е абсурдно, че накрая хванах венерическа болест! На моята възраст! Защото съм сигурен в това — прихванал съм нещо от тая Лина! Просто трябва да се почака малко, за да се появи триперът. Но аз няма да чакам, не мога: в Тел Авив — на доктор, първата ми работа, преди да се появи сифилисът или преди да ослепея!

Само че какво ще правим с мъртвото момиче в хотелската стая? Защото досега тя трябва да го е извършила, сигурен съм. Хвърлила се е от балкона по кюлоти. Влязла е навътре в морето, докато потъне и се удави, носейки най-малките възможни бикини. Или пък е пила бучиниш в осветените от луната сенки на Акропола — облечена във вечерна рокля от Баленсиага! Тая празноглава, ексхибиционистична, склонна към самоубийства пръдла! Когато го направи, ще бъде фотогенична — ще изглежда като реклама на дамско бельо! Ще я публикуват както обикновено в притурката към неделния брой, само че мъртва! Трябва да се върна, преди това смешно самоубийство да легне на съвестта ми! Трябваше да телефонирам на Харпо! Даже не се и замислих — просто хукнах да се спасявам. Трябваше да я накарам да говори по телефона с доктора си. Ама той дали ще каже нещо? Съмнявам се! Това нямо копеле, той трябва да го направи, преди тя да извърши необратимото отмъщение! МАНЕКЕНКА СИ ПРЕРЯЗВА ГЪРЛОТО В АМФИТЕАТЪР; Медея, сложила край на живота си… и те ще публикуват бележката, която ще намерят повече от сигурно в бутилка, напъхана в цепката й. „Отговорността носи Алекзандър Портной. Той ме принуди да спя с една курва и след това не пожела да ме направи честна съпруга. Мери Джейн Рийд.“ Да благодарим на бога, патката не може да пише! Ще бъде като на гърци за тези гърци! Да се надяваме.

Бягам! На път, отново се спасявам — и от какво? От още една, която иска да ме направи светец! Какъвто не съм! И не искам, нито пък възнамерявам да бъда! Не, да говорим за вина от моя страна, би било комично! Не искам и да чуя! Ако се самоубие — но тя няма да се реши на такова нещо! Не, ще направи нещо по-отвратително от това — ще се обади на кмета! И затова бягам! А, няма. Аа, ще се обади. Сигурно! И сигурно вече го е направила. Спомняте ли си? Ще те изоблича, Алекс. Ще се обадя по телефона на Джон Линдзи. Ще телефонирам на Джими Бреслин. И е достатъчно шантава, за да го направи! Брислин — ченгето! Геният на градското управление! Господи, нека пукне тогава! Скачай, невежа, разрушителна кучко — по-добре ти, отколкото аз! Само това ми трябва сега — да започне да върти на телеграфните агенции; мога да си представя баща ми, който отива до ъгъла следобед, за да си вземе „Нюарк Нюз“, и ето, думата СКАНДАЛ, изписана с тлъсти букви, а под нея снимка на любимия му син! Или като включи телевизора за новините в седем, кореспондентът на Си Би Ес в Атина интервюира Маймуната от болничното й легло. „Портной, точно така. Главно П, след това О, след това мисля Р, о, по-нататък не помня, мистър Ръд, но кълна се в подмокрената си катерица, че ме накара да спя с една курва!“ Не, не, не преувеличавам: спомнете си за момент характера й и липсата на срам. Какво ще кажете за Лас Вегас? Спомняте ли си отчаянието й? Тогава ще се убедите, че не ме наказва съвестта, каквото и отмъщение да си представя, тя може да си представи същото. И още как! Вярвайте ми, не сме чули последната дума на Мери Джейн Рийд. Предполагаше, че ще спасявам живота й — но аз не го направих. Вместо това я накарах да спи с курви! Така че тя има какво още да каже!

И сякаш за да ме накара да се хапя по задника, под мен всичко е синьо — Егейско море! Тиквенското Егейско! Моето поетично американско момиче! Софокъл! Много отдавна! О, Тикво, скъпа, повтори го. Защо би трябвало да извърша подобно нещо? Жена, която знаеше какво струва! Толкова запазена психически, че нямаше никаква нужда да я спасявам или да изкупвам греховете й. Нямаше нужда от разговори за бляскавата ми съдба! Как ми четеше стихове в Антиох, как ме посвещаваше в литературата, в новото виждане, новото разбиране на изкуството и художествеността… О, защо я зарязах… Не мога да го повярвам — защото тя не искаше да бъде еврейка? „Вечната нотка тъга…“ „Мрачните приливи и отливи на човешкото нещастие…“

Само че това ли е човешкото нещастие? Аз мислех, че трябва да е по-възвишено! Достойно страдание! Многозначително страдание — нещо подобно на Ейбрахам Линкълн. Трагедия, а не фарс! Това, което имах предвид, бе нещо по-скоро а ла Софокъл. Великият Освободител и т.н. Никога не ми е минавало през ума, че най-накрая ще се опитам да освободя не някой друг, а собствения си хуй. СВОБОДА ЗА МОЯ ИВАНЧО! Ето това е лозунгът на Портной. Това е историята на моя живот, цялата обобщена в четири героични мръсни думи. Пародия! Моите цели, принизени до кура ми. РЪКОДЕЛЦИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, ОБЕДИНЯВАЙТЕ СЕ! НЯМА КАКВО ДА ЗАГУБИТЕ ОСВЕН МОЗЪЦИТЕ СИ! Ама че съм лайно! Влюбен в никого и в нищо! Необичан и необичащ! И аха да стана Профюмо на Джон Линдзи! Поне така изглеждаше на един час път от Атина.

 

 

Тел Авив, Яфа, Йерусалим, Бир-Ше’ва, Мъртво море, Седом, Ейн Геди и след това на север до Цезарея, Хайфа, Акко, Тиберия, Сафьед, Горна Галилея… по-скоро сън, отколкото истина. Не че се поддавам на чувства. Сблъсках се с много по-невероятни неща в Рим и Гърция покрай моята компаньонка. Не, за да осмисля поне донякъде импулса, който поначало ме накара да се метна на самолета на Ел Ал, за да се превърна от объркан беглец отново в мъж, господар на волята си, осъзнаващ намеренията си, вършещ това, което иска, а не това, което се налага, отправих се на обиколка из страната, като че ли пътуването бе предприето нарочно, предварително премислено, желано и по смислени, пък били те и конвенционални причини. Да, вече ще добия (след като по необясним начин съм тук), както се казва, горчив опит. Ще се променя за добро в края на краищата, което е моя черта. Или беше, нали? Затова ли все още чета с молив в ръка? За да се уча? Да стана по-добър? (от кого?) Така изучавах географските карти в леглото си, купувах си исторически и археологически текстове и ги четях, докато ям, наемах екскурзоводи, коли — упорито търсех и видях всичко, което можах в този зной, гробници, синагоги, крепости, джамии, храмове, пристанища, руини, нови, стари. Посетих пещерите Кармел, прозорците на Шагал (аз и стотина баби от Детройтския Хадасах^[3]), Юдейския университет, разкопките Бет Ше, на, пропътувах зелените кибуци, обжарените пустини, непристъпните застави по границите из планините, изкачих се малко и по Масада под артилерийския обстрел на слънцето. И открих, че всичко, което виждам, мога да асимилирам и разбера. История, природа, изкуство. Даже пустинята Негев — тая халюцинация — почувствувах като истинска и принадлежаща на този свят. Пустиня. Но това, което беше невероятно и страшно за мен, по-необикновено от Мъртво море и дори от драматичната пустош на Цин, където скитах един зловещ час под лъчите на палещото слънце между белите скали, сред които (както разбрах от пътеводителя) са се скитали племената на Израел (откъдето взех като сувенир — и сега ми е в джоба — такъв камък, какъвто, както ме информира екскурзоводът, Зипорах е използвал за обрязването на Мойсей…), това, което придаде на цялото ми пътуване нелеп облик, бе един прост, но напълно неправдоподобен (за мен) факт: аз съм на еврейската земя. В тая страна всички са евреи.

Сънят започва още в момента, когато слизам. Аз съм на летище, където не съм бил никога преди, и всички хора, които виждам — пътници, стюардеси, билетопродавачи, носачи, пилоти, таксиметрови шофьори, — са евреи. Толкова ли е различно от сънищата, които разказват вашите пациенти? Толкова ли е различно от това, което човек изпитва, когато спи? Но да сънуваш с отворени очи — кой е чувал за такова нещо? Надписите по стените са еврейски — еврейски графити! Флагът е еврейски. Лицата, които виждате, са същите като по Чанслър авеню! Лицата на моите съседи, моите чичовци, учители, родителите на приятелите ми от детство. Лица като моето собствено! Само че се движат пред екрана на белите стени, под палещото слънце и сред тропическа растителност. И това не е Маями Бийч. Не, лицата на Източна Европа, но само на хвърлей от Африка! В късите си панталони мъжете напомнят ръководителите на летните еврейски лагери, където съм работил през летните ваканции — само че това не е летен лагер. Това е у дома! Това не са учителите от гимназията на Нюарк в отпуск за два месеца, със свирки и папки, сред планините на Ню Джърси. Това са (няма друга дума) местните хора. Върнали са се! Това е мястото, където всичко е започнало! Просто са били на една дълга почивка и това е всичко! Хей, тук ние сме ГОСПОДАРИТЕ! Таксито ми минава през голям площад, заобиколен отвсякъде с кафенета, каквито човек може да види в Париж или в Рим. Само че кафенетата са препълнени с евреи. Таксито изпреварва някакъв автобус. Поглеждам през прозорците му. Още евреи. Включително и шофьорът. Включително и полицаят, който регулира движението! В хотела питам регистратора за стая. Той има тънички мустачки и говори английски сякаш е Роналд Колман. Но и той е евреин.

И сега драмата се задълбочава.

Минава полунощ. Привечер алеята покрай морето е изпълнена с весела и оживена тълпа евреи — евреи, които ядат сладолед, пият сокове, говорят си, смеят се, вървят, хванати за ръце. Но сега, като се връщам в хотела, откривам, че всъщност съм съвсем сам. В края на алеята, откъдето трябва да мина, преди да стигна хотела, виждам петима младежи, които пушат и разговарят. Еврейски младежи, разбира се. Когато ги наближавам, разбирам, че те ме очакват. Един от тях излиза напред и се обръща към мен на английски: „Колко е часът?“ Поглеждам часовника си и разбирам, че няма да ме пуснат да мина. Ще ме нападнат! Но как е възможно? Щом те са евреи и аз съм евреин, какъв би могъл да бъде мотивът им да ми сторят зло?

Трябва да им кажа, че правят грешка. Разбира се, те не биха могли да се отнесат с мен сякаш са банда антисемити. „Извинете“, казвам и се опитвам да се промъкна между тях със строга физиономия на бледото си лице. Един от тях се провиква: „Господине, колко е…“, при което аз ускорявам крачка и продължавам бързо към хотела, като все още не мога да разбера защо искат да ме уплашат така, щом всички сме евреи.

Трудно обяснимо, нали?

Вече в стаята, бързо събувам панталоните и гащетата си и под светлината на нощната лампа разглеждам пениса си. Намирам, че органът е ненакърнен и без каквито и да е явни признаци на заболяване, но въпреки всичко не се успокоявам. Може би в определени случаи (вероятно най-тежките) никога няма външни прояви на заразата. Може би по-скоро разяждащите процеси се извършват скрито и неподозирано в тялото, докато накрая болестта достигне необратим стадий и пациентът е обречен.

На сутринта се събуждам от шума под прозореца ми. Едва седем часът е, но като поглеждам навън, виждам, че плажът вече гъмжи от хора. Гледката е стряскаща в такъв ранен час, особено като се има предвид, че е събота, и аз очаквах в града да цари дух на тържественост и набожност. Но тълпата от евреи — пак евреи — е весела. Разглеждам члена си на утринната светлина и — отново — съм обзет от опасения, когато откривам, че той е в отлична форма.

Излизам от стаята си, за да отида и да пошляпам в морето заедно с щастливите евреи. Влизам там, където тълпата е най-гъста! Играя си в море, пълно с евреи! Игриви, скачащи евреи! Гледайте как еврейски крайници се движат из еврейската вода! Гледайте как еврейските дечица се смеят и си играят, сякаш това място си е тяхно… Както и е! И Спасителят — и той е евреин! Нагоре-надолу по плажа, докъдето ми стига погледът — само евреи и в прекрасната утрин се изсипват все повече и повече, като от рог на изобилието. Изтягам се на плажа, затварям очи. Над главата си чувам шум от мотор — няма страшно, еврейски самолет. Под мен пясъкът е топъл — еврейски пясък. Купувам си еврейски сладолед от еврейски продавач. „Е, това вече е друга работа — си казвам, — еврейска страна!“ Но идеята е по-лесно изразима, отколкото обяснима: не мога съвсем да проумея това. Алекс в Страната на чудесата.

Следобед се запознавам с млада жена, зеленоока и мургава, която е лейтенант в еврейската армия. Вечерта лейтенантът ме завежда в един бар на пристанището, чиито клиенти според нея са предимно рибари и докери. Еврейски рибари и докери? Да. Аз се засмивам и тя ме пита какво толкова смешно има. Дребната й пищна фигура, пристегната в средата с широк военен колан, ме възбужда. Що за решителна, хладнокръвна и без всякакво чувство за хумор миньонка! Не зная дори дали ще ми позволи да й поръчам нещо (даже и да говорех езика). „Кое ти харесва повече — пита тя, след като всеки от нас е пресушил по бутилка еврейска бира, — трактори, булдозери или танкове?“ Аз пак се засмивам.

Каня я в хотела. Вече в стаята ние се боричкаме, целуваме се, започваме да се събличаме и изведнъж аз загубвам ерекция.

— Виждаш ли — казва лейтенантът, сякаш подозренията й напълно са се потвърдили, — ти не ме харесваш. Изобщо.

— Харесвам те, разбира се, че те харесвам — отговарям аз. — Откакто те видях в морето, толкова много ми харесваш. Гладичка си като малко тюленче… — Но после засрамен, смутен и разкрит от това спипване, избухвам: — Но може да съм болен, разбираш ли? Няма да е честно.

— И това ли намираш смешно — изсъсква тя, сърдито си навлича униформата и си заминава.

 

 

Сънища! Де да бях ги имал! Но аз нямам нужда от сънища, докторе. Затова и почти не сънувам — защото вместо сънища си имам този живот. При мен всичко става посред бял ден! Изкривеното и мелодраматичното — това е ежедневието ми. Странните съвпадения в сънищата, символите, ужасяващо смешните ситуации, странните злокобни знаци, случайностите пониженията, странните удари на съдбата — кога за добро, кога за зло, — които хората преживяват насън, при мен се случват наяве! Познавате ли някой друг, дето майка му наистина да го е заплашвала с нож? Кой друг е имал късмет собствената му майка да го заплашва направо с кастриране? Кой друг, при това с такава майка, е имал тестис, дето не е искал да си отиде на мястото? Орех, който трябваше да бъде примамван, глезен, убеждаван, упояван, за да го накараш да слезе да си живее в скротума като човек! Познавате ли някой друг да си е счупвал крака, докато преследва шикси? Или да се изпразни в окото си, когато е за пръв път с мадама? Или да намери истинска жива маймуна насред улиците на Ню Йорк, момиче, пристрастено към банани? Докторе, може би другите пациенти сънуват — при мен всичко се случва наяве. Моят живот е без латентно съдържание. Съновиденията се случват! Докторе, на мен не можа да ми стане в Израел! И това ако не е символизъм, буби? Ненадминат съм! Не можах да задържа ерекцията си в Обетованата земя! Поне не когато имах нужда от това, не когато го исках, не когато имаше нещо много по-примамливо за завиране от собствената ми ръка. Но както се оказва, желе не може да се напъха в нищо. А аз предлагам на това момиче желе. Пандишпан! Някакъв си мек напръстник. А през цялото време тази малка самоуверена лейтенантка вее гордо израелски цици и очаква да бъде яхната от някакъв командир на танк!

И после пак, само че още по-лошо. Моето последно падение и унижение — Наоми, еврейската ми Тиква, Героинята, тази безразсъдна, червенокоса, луничава яка чиновничка! Взех я на стоп за Хайфа от един кибуц близо до ливанската граница, където била при родителите си. Беше на двайсет и една години, висока почти един и осемдесет и изглеждаше като човек, който продължава да расте. Родителите й били ционисти от Филаделфия, които се преселили в Палестина точно преди избухването на Втората световна война. След военната си служба Наоми решила да не се връща в кибуца, където била родена и отгледана, а да живее с млади местни евреи, за да чистят камъни от черната вулканична скала в едно пусто място сред планините близо до границата със Сирия. Работата била тежка, условията за живот били примитивни и винаги съществувала опасност от нападение на сирийски диверсанти, въоръжени с ръчни гранати и пехотински мини. А на нея й харесвало. Достойно за възхищение, смело момиче! Да, еврейска Тиква! Дава ми се втора възможност.

Интересно. Моментално я свързвам с Тиквата, която зарязах, а всъщност на външен вид тя прилича на майка ми. По цвят, по размер, дори по характер тя се оказва човек, който постоянно намира кусури, и мой професионален критик. Мъжете, които има, трябва да бъдат идеални. Но аз оставям сляп за всичко: не виждам приликата между това момиче и снимката на майка ми от гимназиалния албум.

Ето колко откачен и истеричен съм бил в Израел. Само минути след като я качих в колата, вече сериозно се питах: „Защо не се оженя за нея и не остана? Защо не отида в планината и не започна нов живот?“

Веднага подехме сериозен разговор за човечеството. Тя постоянно издигаше разпалени лозунги, които ми напомняха за онези от моето юношество. Справедливо общество. Всеобща борба. Свобода на личности. Живот, отдаден на обществото. Но колко естествено, мислех си, се проявяваше нейният идеализъм. Да, това беше моят тип момиче — невинно, добродушно, зафтих^[4], непретенциозно и недоебано. Разбира се! Не ми трябват кинозвезди, манекени, курви или някаква подобна комбинация. Не ми трябва сексуална ексцентричност цял живот, нито пък ми се ще да продължавам с тази мазохистична ексцентричност. Не трябва ми скромност, здраве, трябва ми тя!

Говореше английски прекрасно макар малко книжно — със съвсем лек европейски акцент. Не преставах да я разглеждам и да търся признаците на онова американско момиче, което би била, ако родителите й никога не бяха напускали Филаделфия. Това можеше да е сестра ми, мисля си, още едно едро момиче с високи идеали. Даже си представям как Хана би емигрирала в Израел, ако не беше намерила Морти да я спаси. А мен кой щеше да ме спаси? Моите шикси? Не, не, аз тях спасявам. Не, моето спасение явно е в тази Наоми! Носи косите си по детски, на две дълги плитки — номер, разбира се, техника на сънищата, ако изобщо има такива, измислена специално, за да не мога да си спомня веднага снимката от гимназиалния албум на Софи Гински. Софи Гински, която класът „Рижата“ нарече и която ще стигне далече с душа богата и ум в главата. Вечерта, след като прекарахме деня (по моя молба) в разходки из древния арабски град Акко, Наоми нави плитките си около главата като бабичка. Спомням си как си помислих: „Колко е различна от оная манекенка с нейните перуки, фибички и шнолки, и часове, прекарани при фризьора. Как ще се промени животът ми! Нов човек — с тази жена!“

Плановете й бяха да спи в спалня с чувал на открито. Беше в едноседмична ваканция далеч от комуната. Пътуваше с малкото пари, които семейството й бе дало като подарък за рождения ден. Най-фанатично настроените от приятелите й никога не биха одобрили такъв подарък, разказваше ми тя, и вероятно биха я осъдили за това, че го е приела. Тя ми преразказва един остър спор, който избухнал в кибуца на родителите й, когато била още малко момиченце, за това, че някои хора имали часовници, а други не. Най-накрая след няколко разгорещени събрания членовете на кибуца решили да носят часовниците по ред на всеки три месеца. През този ден, по време на вечеря, а после, докато се разхождахме по романтичния кей на Акко, аз й разказах за своя живот. Попитах я дали би дошла с мен в хотела в Хайфа да пийнем по нещо. Тя се съгласи, имала какво да ми каже във връзка с моя разказ. В този момент ми се прииска да я целуна, но си помислих: „Ами ако имам някаква венерическа болест?“ Все още не бях ходил на лекар, отчасти понеже не ми се щеше да споделям с други хора, че съм имал контакт с проститутка, но най-вече защото нямах никакви симптоми. Явно нищо ми нямаше и нямах нужда от лекар. Въпреки всичко, когато я попитах дали ще дойде в хотела, потиснах желанието си да притисна устни към нейната неопетнена социалистическа уста.

— Американското общество — каза тя, като пусна сака и спалния си чувал на пода, в продължение на лекцията, която бе започнала, докато се прибирахме с колата покрай залива на Хайфа — не само търпи груби и несправедливи отношения между хората, но и ги насърчава. Нима това може да се отрече? Не. Съперничество, конкуренция, завист, ревност и всичко лошо в човешкия характер се подхранва от системата. Вие всъщност измервате щастието и успеха чрез такива гнили стандарти като притежания, пари и собственост. Между другото — продължава тя, като се настанява с кръстосани крака върху леглото — голяма част от вашето население е лишено от минималните предпоставки за нормален живот. Не е ли така? Защото вашата система в основата си е експлоататорска, сама по себе си унижаваща и несправедлива. Следователно Алекс — тя изговаряше името ми като строг учител, в тона й се чувствуваше заплаха, — в такова общество никога не може да съществува нещо подобно на истинско равенство. И това е неоспоримо, не може да не се съгласиш, ако изобщо си честен. Например ти какво постигна с твоите разследвания по скандала с онези телевизионни състезания? Поне нещо? Нищо, ако мога така да се изразя. Ти разкри корупцията на отделни слаби личности. Но що се отнася до системата, която ги е научила на тази корупция, върху нея не си оказал и грам ефект. Системата си е останала непоклатима. Системата е ненакърнена. И защо? Защото, Алекс — аха, започва, — ти самият си корумпиран от тази система като мистър Чарлз Ван Хорн. (По дяволите, все още несъвършен! Брей!) Ти не си враг на системата. Дори не си заплаха за системата, както си мислиш. Ти си просто един от нейните полицаи, платен работник, съучастник. Извинявай, но трябва да ти кажа истината: мислиш си, че служиш на справедлива кауза, но си само лакей на буржоазията. Вашата система е сама по себе си експлоататорска, жестока и нечовешка, чужда на човешките ценности, а твоята професия е да се опиташ да покажеш, че тази система е легитимна и морална, като действуваш така, сякаш справедливостта, човешките права и достойнство, могат да съществуват в такова общество, когато явно нищо подобно не е възможно. Знаеш ли, Алекс — сега пък какво? — знаеш ли защо хич не ме е грижа кой носи часовник или дали ще приема пет лири като подарък от моите „преуспели“ родители? Знаеш ли защо тези спорове са глупави и не мога да ги търпя? Защото аз знам, че само по себе си — разбираш ли, сама по себе си! — да, разбирам! Английският колкото и да е странно, случайно е моят роден език! — сама по себе си системата, в която живея аз (и то по собствено желание, това също е особено важно — по собствено желание!), тази система е хуманна и справедлива. Докато комуната притежава средствата за производство, докато всички нужди се задоволяват от комуната, докато никой няма възможност да натрупа богатство или да живее от принадената стойност от труда на друг, дотогава същността на кибуца е непроменена. Всеки човек има достойнство. В най-широк смисъл съществува равенство. И това всъщност е най-важното.

— Наоми, обичам те.

Тя присви кафявите си, пълни с идеализъм очи:

— Как можеш да ме обичаш? Какво приказваш?

— Искам да се оженя за теб.

Бум, тя скочи на крака. Горко на сирийския терорист, който би се опитал да я изненада.

— Какво ти_ става_? Това да не е някаква шега?

— Стани моя съпруга. Майка на децата ми. Всеки штунк, който има панорамен прозорец в къщата си, има и деца. Защо не и аз? Аз нося фамилното име.

— Ти май пи твърде много бира на вечеря. Да, мисля, че трябва да си тръгвам.

— Недей! — И отново уверих това момиче, което едва познавах и дори не харесвах, колко дълбоко съм влюбен в него. — Любов — о, направо потръпвам! — Л-ю-ю-бов — сякаш със самата дума бих могъл да предизвикам чувството.

И когато тя се опита да си тръгне, аз застанах на вратата. Молех я да не си тръгва, за да нощува на някой мокър плаж, някъде си, когато можехме да споделим това огромно удобно легло в Хилтън.

— Не се опитвам да те привлека към буржоазията, Наоми. Ако леглото е прекалено луксозно за теб, можем да го направим на земята.

— Полово сношение? С теб?

— Да! С мен! Току-що пристигналия от самата несправедлива, система! С мен, съучастника! Да! С несъвършения Портной!

— Мистър Портной, извинете, но между глупавите ви шеги и, ако изобщо те са…

Тук последва малко боричкане, докато я изблъсквах към леглото. Посегнах към гърдите й, но с рязко движение на главата тя ме удари под брадичката.

— Къде, по дяволите, си научила това? — извиках. — В армията ли?

— Да.

Аз се строполих на стола.

— Добре ви учат в армията.

— Знаеш ли — каза тя без капка състрадание, — има нещо, което не е наред с теб.

— Да, първо, езикът ми кърви…

— Ти си най-нещастният човек, когото познавам. Ти си като бебе.

— Не! Не е така! — Но тя махна с ръка, преди да съм успял да обясня каквото и да е, и започна да ми чете лекция за моите недостатъци, които бе открила през този ден.

— Как само си недоволен от живота си! Защо така? Недостойно е за един мъж да недоволствува от живота си като теб. Изглежда, ти доставя особено удоволствие и гордост да бъдеш жертва на странното си чувство за хумор. Не вярвам, че всъщност искаш да подобриш живота си. Всичко, което казваш, е някак странно изкривено по един или друг начин, за да звучи „смешно“. Цял ден едно и също. По един или друг начин всичко е иронично и самоосъждащо.

— Самоосъждащо?

— Самоосъждащо, самоосмиващо.

— Именно! При това ти си високоинтелигентен човек — затова и нещата изглеждат още по-трудни за възприемане. Колко много би могъл да допринесеш! Такова глупаво самоосъждане! Колко неприемливо!

— О, не знам — казах. — Самоосъждането е в края на краищата класическа форма на еврейския хумор.

— Не на еврейския хумор! Не! На хумора от Гетото.

Нямаше особено много любов в тази забележка. До сутринта бях убеден, че съм въплъщение на всичко най-срамно в „културата на Диаспората“. Тези векове наред скитане без дом са родили такива противни хора като мен — уплашени, вечно нащрек, самоосъждащи се, самотни и корумпирани от живота в света на езичниците. Именно евреите от Диаспората, такива като мен, послушно, с милиони, са отивали към газовите камери, без дори да вдигнат ръка срещу своите палачи, и не са знаели как да бранят живота си със собствената си кръв. Диаспората! Самата дума я вбесяваше. Когато тя свърши, аз казах:

— Чудесно. Хайде сега да се чукаме.

— Ти си отвратителен!

— Правилно! Започваш да схващаш нещата, храбра Сабра^[5]! Върви и бъди праведна в планините, ясно? Бъди модел за човечеството! Шибана юдейска светица!

— Мистър Портной — казва тя, като вдига сака си от пода — вие не сте нищо друго освен един самоненавиждащ се евреин.

— О, Наоми, може би това е най-добрият вид.

— Страхливец!

— Мъжкарана!

— Шлемиел!^[6]

И се отправи към вратата. Само че аз се метнах изотзад и с плонж съборих тази огромна червенокоса дидактична мацка на земята. Ще й покажа аз кой е шлемиел! И бебе! Ами ако имам трипер? Чудесно! Страхотно! Още по-добре! Нека, без да знае, го замъкне в планината. Нека го разпръсне сред всички тези добродетелни еврейски момчета и момичета! Добре ще им дойде една доза трипер! Така е в Диаспората, свети дечица, така е в изгнание! Съблазън и немилост! Корупция и самоосмиване! Самоосъждане и самоосиране! Стенания, истерия, компромиси, объркване, болест! Да, Наоми, аз съм омърсен, ох, аз съм нечист и освен това съм безкрайно изморен, мила моя, от това, че никога не съм достатъчно добър за Избрания народ!

Но как само се бранеше тази едра селска пичка! Тази бивша пехотинка! Тази заместителка на майка ми. Възможно ли е да е така! О, моля ви, не може да е толкова просто. Не и при мен! Или в случай като моя, всъщност не може да бъде достатъчно просто. Нима само защото имаше червена коса и лунички, това я правеше според моето еднопосочно подсъзнание майка ми? Само защото тя и жената от моето минало са наследници на същата бледа полска жилка евреи? Тогава това е кулминацията на Едиповата драма, докторе. Още малко фарс, приятелю! Трудно мога да го преглътна, страхувам се. „Едип цар“ е известна трагедия, шмук^[7], а не нов виц! Ти си садист, ти си мошеник и въшлив комедиант! Искам да кажа, че не е много за смях, доктор Шпилфогел, доктор Фройд, доктор Кронкайт! Какво ще кажете, да отдадем дължимото, копелета такива, на Достойнството на човека? „Едип цар“ е най-ужасяващата и сериозна пиеса в историята на литературата, а не цирк!

Да благодаря на бога за гиричките на Хиши. След неговата смърт те останаха за мен. Когато бях на четиринайсет-петнайсет години, аз ги изнесох в задния двор и там на слънце ги вдигах ли, вдигах. „Ще си докараш някоя цура от тия работи — предупреждаваше ме майка ми от прозореца на спалнята си. — Ще настинеш както си по плувки.“ Изписвах си книжки от Чарлз Атлас и Джо Бономо. Живеех само заради гледката на собствения си торс в огледалото на спалнята. Надувах перки под дрехите в училище. Разглеждах бицепсите си на ъгъла на улицата. Възхищавах се на вените си в автобуса. Някой ден някой ще направи грешката да ми посегне и само ще съжалява! Но, слава богу, никой не ми посегна.

Освен Наоми! Заради нея значи е било всичкото пуфтене и блъскане под неодобрителния поглед на майка ми. Това не означава, че тя нямаше надмощие в бедрата и прасците, но в раменете и гърдите аз бях по-добър и успях да я съборя под мен, напъхах език в ухото й и вкусих от мръсотията на нашето еднодневно пътешествие, всичката тази свещена прах.

— О, как ще те начукам, еврейко — прошепнах злобно.

— Ти си луд! — и тя се надигна с цялата си мощ. — Ти си луд за връзване.

— Не, не, о, не — изръмжах. — О, не, трябва да ти се даде един урок, Наоми — и я натиснах яко, за да й дам урока: о, целомъдрена еврейко, нещата се обърнаха! Сега ти се защитавай, Наоми, обясни на целия кибуц вагиналното си течение! Мислиш, че са се ядосали заради ония часовници! Почакай само да подушат това! Какво ли не бих дал да бъда на събранието, когато ще бъдеш обвинена в заразяване на гордостта и бъдещето на Цион! Тогава може би ще изпиташ необходимото страхопочитание към нас, психоневротизираните еврейски мъже! Социализмът съществува, но съществуват и спирохетите, любов моя! Така че това за теб е въвеждане в мръсната страна на нещата, скъпа! Сваляй тези патриотични военни гащи, отключи крепостта между тези бутове, кръв от моята кръв, разтвори тази месианска Юдейска дупка! Приготви се, Наоми, имам намерение да отровя органите ти за възпроизводство! На път съм да променя бъдещето на расата!

Но, разбира се, не можах. Близах ушите й, смуках мръсния й врат, забивах зъби в навитите и плитки… И после, когато може би всъщност тя почти престана да се съпротивлява под моите усилия, аз се изтърколих настрани и останах да лежа победен до стената — по гръб.

— Няма смисъл — казах. — Не може да ми стане тук.

Тя се изправи. Наведе се над мен. Пое си дъх. Погледна надолу. Стори ми се, че ще сложи крак на гърдите ми. Или може би ще ме срита хубаво. Спомням си как, когато бях дете, прикачвах допълнителни листове към тетрадките си. Как се стигна до това?

— Им-по-тен-тен в Из-ра-ел, да-да-да — изпях по мелодията на една стара приспивна песен.

— Това друга шега ли е? — попита тя.

— И още една, и още една… Защо да се отричам от себе си?

После тя каза нещо мило. Можеше да си го позволи, разбира се, там, от високото:

— Би трябвало да се върнеш в къщи.

— Разбира се, точно от това имам нужда, да се върна в изгнание.

И високо, високо над мен тя се изхили. Тази здрава монументална Сабра! Тренираните й крака, утилитарните й шорти, белязаната от битката риза без копчета — благодетелната усмивка на победител! И в грубите й, обути в сандали крака, това… това какво? Този син! Това момче! Това бебе! Алекзандър Портноа! Прот-нос! Портной ой-ой-ой!

— Я се виж там, горе — казах. — Колко сте големи жените! Виж се колко си патриотична! Ти наистина обичаш да побеждаваш, нали, скъпа? Знаеш как да го постигаш! Ау, ти си безгрешна! Направо страхотна — каква чест да те срещна. Случай, вземи ме със себе си, героиньо! Там в планините. Ще разчиствам камъни, докато капна, ако това е нужно, за да стана добър. Защото, за да не бъда добър и добър, и добър, и добър, нали? Да живея само в съответствие с принципите! Без компромиси! Нека другите да са лошите, нали? Нека гоите си правят касапници, нека вината падне само върху тях. Ако съм се родил, за да бъда жесток към себе си, така да бъде! Изнурителен и приятен етичен живот, изпълнен със саможертва, изобилствуващ на задръжки! Добре звучи. О, направо ги усещам тези скали! Какво ще кажеш, вземи ме със себе си в чисто Портнойското съществувание!

— Ти трябва да си заминеш.

— Напротив! Трябва да остана! Да, да остана. Да си купя чифт такива къси панталони и да стана мъж!

— Прави каквото щеш. Отивам си.

— Не, героиньо, не — извиках, защото наистина бях взел да я харесвам донякъде. — О, каква загуба!

На нея това й хареса. Погледна ме победоносно, сякаш най-сетне бях казал истината за себе си. Ебал съм й майката.

— Искам да кажа, защото не можах да чукам такова яко здраво момиче като теб.

Тя потръпна от отвращение:

— Кожи ми, моля те, необходимо ли е постоянно да използуваш тази дума?

— Нима момчетата в планините не казват „чукам“?

— Не — благоволи да отговори тя, — не по начина, по който ти го правиш.

— Е, предполагам, че не са бесни като мен. Изпълнени с презрение — и се хвърлих към краката й. Защото никога не ми стига. НИКОГА! Трябва да ПРИТЕЖАВАМ.

Но какво да притежавам?

— Не! — кресна ми тя отвисоко.

— Да!

— Не!

— Тогава — примолих се докато тя ме влачеше с мощния си крак към вратата, — поне нека да те олижа. Знам, че все още мога да направя поне това.

— Свиня!

И ритна. И улучи! С пълна сила, с тия пионерки, точно под сърцето. Ударът, който си просех? Кой знае какво ми е било на ума? Може би нищо. Може би съм бил самият себе си. Може би наистина съм това, лизач на путки, робска уста за дупката на някоя жена. Ближи! Така да бъде! Може би най-разумното разрешение за мен е да живея на четири крака. Пълзи през живота, ядейки пички и остави поправянето на злините и създаването на семейства на изправените същества! Нима имам нужда от паметник, издигнат в моя чест, когато по улиците се разхожда това угощение?

Пълзи си през живота тогава — ако ми е останал живот! Главата ми се завъртя и в гърлото ми се надигнаха най-отвратителни сокове. О, сърцето ми! И то в Израел! Там, където другите евреи намират убежище, светилище и мир — там сега загива Портной! Там, където другите евреи просперират — аз издъхвам! А исках само да доставя малко удоволствие на някого и на себе си. Защо, защо не мога да изпитам някакво удоволствие, без възмездието да ме дебне отзад като валяк! Свиня! Кой, аз? И още веднъж всичко се повтаря, отново съм набучен върху своето минало, върху онова, което беше и никога няма да бъде! Вратата се затръшна и тя изчезна — моето спасение! Моят род! И аз хленча на пода СЪС СВОИТЕ СПОМЕНИ! Моето безкрайно детство! Което не мога да изоставя и което не може да ме изостави! Кое е вярното? Да си спомним репичките — онези, дето отглеждах с такава любов в моята Градина на победата. На онова местенце в двора, до вратата на мазето. Моя кибуц. Репички, магданоз, моркови — да, аз също съм патриот, само че на друго място! (Където също не се чувствам у дома!). А станиолът, който събирах, какво ще кажете за това? Вестниците, които мъкнех в училище! Моят класьор с марки за отбраната, всички залепени толкова прилежно в редици, за да смажем Оста! Моите модели на самолети — моят „Пайпър Каб“, моят „Хокъл Хърикейн“, моят „Спитфайър“! Как може да се случи това на такова добро дете като мен, което толкова обичаше Кралските военновъздушни сили и четирите основни свободи! Моите надежди за Ялта и Дамбъртън Оукс! Моите молитви за ООН! Да умра? Защо? Наказание? За какво? Импотентен? По каква причина?

„АЛЕКЗАНДЪР ПОРТНОЙ, ЗА УНИЖАВАНЕ НА ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО НА МЕРИ ДЖЕЙН РИЙД ДВЕ НОЩИ ПОРЕД В РИМ И ЗА ДРУГИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, ТВЪРДЕ МНОГОБРОЙНИ, ЗА ДА СЕ ИЗБРОЯВАТ, ВКЛЮЧИТЕЛНО ЗА ЕКСПЛОАТИРАНЕ НА ПУТКАТА Й, ВИЕ СТЕ ОСЪДЕН НА ТЕЖЪК СЛУЧАЙ НА ИМПОТЕНТНОСТ. ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ.“ „Но, Ваша милост, тя е пълнолетна в края на краищата, съзнава действията си…“ „НЕ МЕ БАЛАМОСВАЙ С ЮРИДИЧЕСКИ ТЕРМИНИ, ПОРТНОЙ. МНОГО ДОБРЕ РАЗБИРАШ КОЕ Е ДОБРО И КОЕ ЗЛО. ЗНАЕЛ СИ, ЧЕ УНИЖАВАШ ДОСТОЙНСТВОТО НА ДРУГО ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО И ЗАРАДИ ТОВА, ЗАРАДИ ОНОВА, КОЕТО СИ НАПРАВИЛ, И НАЧИНА, ПО КОЙТО СИ ГО ИЗВЪРШИЛ, СПРАВЕДЛИВО СИ ОСЪДЕН НА ОСАКАТЕН ЧЕП. НАМЕРИ СИ ДРУГ НАЧИН ДА НАРАНЯВАШ ХОРАТА.“ „Но, ако позволите, Ваша милост, тя може би е била унизена преди да съм я срещнал. Трябва ли да споменавам друго освен Лас Вегас?“ „О, ЧУДЕСНА ЗАЩИТА, ПРОСТО ПРЕКРАСНА. ГАРАНТИРА СМЕКЧАВАНЕ НА ПРИСЪДАТА ОТ СЪДА. ТАКА СЕ ОТНАСЯМЕ С НЕЩАСТНИЦИТЕ, А, ПЪЛНОМОЩНИКО? ТОВА ЛИ СПОРЕД ТВОЯТА ДЕФИНИЦИЯ ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ НА ЛИЧНОСТТА ДА БЪДЕ ДОСТОЙНА И ХУМАННА? КУЧИ СИН!“ „Ваша милост, моля ви, нека дойда по-близо до вас — в края на краищата нищо, не съм направил, освен… освен какво?… да се опитам да си доставя малко удоволствие.“ „ДОЛЕН КУЧИ СИН!“ Добре, защо, по дяволите, не мога да се позабавлявам малко! Защо и най-малкото нещо, което направя за удоволствие, веднага се счита за непозволено — докато целият останал свят се въргаля в калта и се смее! Свиня? Тя би трябвало да види обвиненията и оплакванията, които се картотекират всяка сутрин в моята канцелария — какво ли не си причиняват хората един на друг от алчност и омраза! За мангизи! За власт! От злоба! За нищо! Какво ли не са готови да направят с едно негро, само и само да си ипотекира жилището! Както казва баща ми, човек би искал да си има чадър за дъждовен ден и би трябвало да видите какво правят тия свини, за да го изработят! Искам да кажа истинските свини — професионалистите! Кой, мислите, накара банките да започнат да наемат негри и пуерториканци на работа в този град? Кой изпраща хора, за да интервюират лично негрите в Харлем? Да правят това просто нещо? Тая свиня, мадам Портной! Искате да видите свини, елате в службата ми който ден си изберете, погледнете в кореспонденцията, която получавам, и ще видите свини! Какво правят другите и не им пука! Никога не се замислят! За тях е радост да нанесат рана на беззащитен човек и за бога, това прави деня им весел! Лъжите, интригантството, подкупите, кражбите, джебчийството, докторе, се извършват, без да му мигне на някой окото. Безразличието! Тоталното нравствено безразличие! От всичките тези престъпления не получават дори киселини в стомаха! А аз, опитам се да докопам нещо по-необикновено, и то докато съм в отпуска — и сега не мога да го дигна! Не дай боже да откъсна етикета от дюшека, на който е написано „Не късай! Виновните са наказват от закона!“ На какво ще ме осъдят тогава, на електрически стол? Смешното несъответствие в усещането ми за вина ме кара да крещя! Разрешавате ли? Ще ги стресна ли много тия отвън, в чакалнята? Защото може би от това имам най-голяма нужда — да вия! Истинско виене, без каквито и да било обяснения! „Говори полицията. Ти си обкръжен, Портной! По-добре излез и плати дълга си към обществото.“ „Ченге мръсно! Да му го завра в гъза на обществото!“ „Додето преброя до три, да си излязъл с вдигнати ръце или влизаме и те опаткваме, куче краставо. Едно.“ „Стреляй, копеле полицейско, ще ми пръднеш на кура! Аз откъснах този етикет от дюшека…“ „Две“. „… но докато бях жив, поне си поживях!“

 

 

Аааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааахххххххххххххххх!!!!!!!

ТОЧКА

Gut (каза докторът). Ний мозе вече да започва. Ja?