Филип Рот
Синдромът Портной (2)

Чекиите

След това дойде възмъжаването — половината от съзнателния ми живот премина заключен зад вратата на банята, празнейки се в тоалетната чиния или в коша с мръсно бельо, или пльок — опръсквах огледалото на шкафчето, пред което стоях със смъкнати гащи, за да виждам как точно изхвръква оная работа. Или се сгъвах на две над забързаната си ръка, със стиснати очи и широко отворена уста, за да усетя върху езика и зъбите си вкуса на този лепкав млечнобял сос — макар че често пъти така изпадах в екстаз и заслепление, че той се лепваше право на перчема ми като лисната шепа лосион за коса. Търках прежуления си и надут пенис в цял един свят от омацани носни кърпи, смачкани салфетки и оплескани пижами, преследван от непрекъснатия страх, че гнусните ми деяния ще бъдат разкрити, като ме сгащят точно когато лудо се изпразвам. Въпреки това, почнеха ли да ми се издуват панталоните, не можех да сваля лапи от него. По средата на часа вдигах ръка, извинявах се и хуквах към тоалетната, където с десетина-петнайсет движения на ръката се изпразвах в някой от писоарите. На кино в събота следобед пращах приятелите си до автомата за бонбони и притаен на някоя отдалечена седалка на балкона, изцеждах семето си в станиол от шоколад. Веднъж на един семеен излет изрязах сърцевината на половин ябълка и за мое огромно удивление (подпомогнат, разбира се, от мономанията си) открих на какво ми прилича тя, хукнах навътре в гората, за да легна върху дупката в плода, като си представях, че хладното и месесто отвърстие всъщност се намира между краката на онова митично същество, което винаги ме наричаше Рицарю мой, докато ме молеше да му дам онова, което никое момиче в цялата досегашна човешка история не бе получавало. „О, пъхни ми го, Рицарю мой! — умоляваше ме изтърбушената ябълка, която аз блъсках като оглупял на този пикник. — Рицарю мой дай ми всичко, което имаш“ — зовеше ме празната бутилка от мляко, която криех на рафтовете в мазето, за да я подлудя след училище с надървения си, намазан с вазелин хуй. „Скъпи мой, ела“, пищеше подивялото парче дроб, което в моето безумие купих един следобед от месаря, и, ако щете вярвайте, изнасилих зад една дъска за обяви на път към синагогата, където ни подготвяха за бар мицва^[1].

Някъде в края на първата година от гимназията и първата онанистична година открих на долната страна на пениса си, точно в основата на главата, малко безцветно петънце, което по-късно беше диагностицирано като луничка. Рак! Сам си навлякох рак. Всичкото това дърпане и блъскане на собствената ми плът, всичкото това търкане ми е докарало неизлечима болест. А нямам и четиринайсет! Нощем в леглото по бузите ми се стичаха сълзи. „Не! — хлипах аз. — Не искам да умирам! Господи, не!“ Но после, понеже тъй и тъй скоро щях да бъда труп, продължавах по същия начин да се празня в чорапите си. Бях си създал навика да взимам в леглото мръсните си чорапи, за да ползувам единия при лягане, а другия при ставане.

О, ако можех да се огранича до една чекия на ден или поне две, най-много, да речем, три! Но с перспективата за вечния мрак пред мен всъщност започнах да поставям собствени нови рекорди. Преди ядене. След ядене. По време на ядене. Скачайки от масата на вечеря, трагично се превивам одве — диария! Крещя: „Имам диария!“ И веднъж, заключен в клозета, нахлузвам на главата си бикините на сестра си, които съм свил от гардероба й, до този момент грижливо увити в носна кърпа в джоба ми. Толкова магнетичен е ефектът от допира на памучните бикини до устата ми, толкова магнетична е самата дума „бикини“, че траекторията на еякулацията ми достига неподозирани висоти — ракетният изстрел от члена ми се насочва право към крушката на тавана, където за мое удивление и ужас се лепва и провисва. В първия момент панически покривам главата си с ръце в очакване да се пръсне стъкло, да изригнат пламъци — изобщо катастрофичното е винаги някъде в подсъзнанието ми. После, колкото мога по-тихичко, се покатервам на радиатора и избърсвам пържещата се слуз с парче тоалетна хартия. След което подробно оглеждам найлоновата завеса пред ваната, самата вана, плочките по пода, четирите четки зазъби — Боже опази! — и тъкмо се готвя да отключа вратата, като си въобразявам, че съм прикрил всички следи, изведнъж сърцето ми се свива при вида на нещо, проточило се като сопол от върха на обувката ми. Аз съм Разколников на чекиите. Доказателствата лепнат навсякъде! Може би имам и по маншетите! По косата? В ухото? Всичко това ми минава през главата, докато се връщам в кухнята с болнав и намусен вид, за да промърморя самодоволно на баща ми, когато си отвори устата, пълна с розово желе, и каже: „Не разбирам какво толкова има да се заключваш. Изобщо не мога да го проумея. Къде се намираш? В къщи или на централна гара?“ „… интимност… човешко същество… в тази къща — никога!“ — отговарям аз, после бутам настрана десерта си и закрещявам: „Не ми е добре — няма ли да ме оставите на мира!“

След десерта — който изяждам докрай просто защото много обичам желирани плодове, въпреки че презирам останалите около масата, — след десерта отново съм в тоалетната. Ровя се из едноседмичното мръсно бельо, докато открия някой от сутиените на сестра ми. Нанизвам едната презрамка на дръжката на вратата, а другата на топката на шкафчето за хавлиени кърпи.

Още едно чучело за подхрана на въображението ми. „Шибай, шибай, Рицарю мой, докато ме скъсаш…“, подканят ме малките чашки на сутиена на Хана, когато изведнъж по вратата затрополява навит на руло вестник. И аз, с хуй в ръка, подскачам върху седалката на тоалетната чиния. „Хайде де, никой не може да се вреди от теб. Не може да ме изкара вече цяла седмица“, казва баща ми отвън.

Възвръщам душевното си равновесие, като се правя на обиден — тоя номер съм го научил прекрасно. „Имам ужасно разстройство! Нищо ли не ви говори това?“ Междувременно започвам отново да се трудя, всъщност увеличавайки темпото, докато моят заболял от рак орган започва свръхестествено да потръпва отвътре.

И тогава сутиенът на Хана се раздвижва. Започва да се полюшва напред-назад! Премрежвам очи и — о, чудо! — Леонора Лапидъс, дето има най-големите цици в нашия клас, тича да хване автобуса след училище, а пищният й недостижим бюст се друса тежко в блузата й, о, аз ги карам да излизат, даже да преливат от сутиена, ИСТИНСКИТЕ ЦИЦИ НА ЛЕОНОРА ЛАПИДЪС! И в същата тази секунда осъзнавам, че майка ми блъска бясно дръжката на вратата. На вратата, която най-сетне съм забравил отключена! Знаех си, че все някой ден ще се случи! Заловен! Свършено! Смърт!

— Алекс, отвори! Искам веднага да отвориш!

Заключено е, не съм заловен! И по това, което потръпва в ръката ми, разбирам, че все още не съм мъртъв. Лъскай тогава, продължавай да лъскаш! „Оближи ме, Рицарю мой, пусни ми един хубав, горещ език! Аз съм огромният парещ сутиен на Леонора Лапидъс!“

— Алекс, веднага ми отвори! Яде ли след училище пържени картофи? Затова ли сега ти е лошо?

Ъ-ъ-ъ-ъ-х, ъ-ъ-ъ-ъ-х.

— Алекс, боли ли те нещо? Да извикам ли лекар? Боли ли те, или не те боли? Искам да знам къде точно те боли! Отговори!

— А-а-а-ъ, а-а-а-а…

— Алекс, не пускай водата — казва майка ми строго. — Искам да видя какво си направил там. Изобщо не ми харесват тези звуци.

— А пък аз — обажда се баща ми, разчувстван както винаги от моите постижения, със смесица от благоговение и завист — не съм ходил по нужда цяла седмица — проплаква той в мига, в който аз залитам, както съм кацнал върху тоалетната чиния, и скимтейки като пребито животно, изхвърлям три капки от нещо полутечно върху мъничкото парче плат, където са лежали зърната на плоските гърди на осемнайсетгодишната ми сестра — защото те са такива. Това е четвъртият ми оргазъм за днес. Кога ли ще изкарам кръв?

— Ела тук, моля те — казва майка ми. — Защо пусна водата, като ти казах да не го правиш?

— Забравих.

— Какво имаше там, че толкова бързаше да пуснеш водата?

— Диария.

— Акото ти течно ли беше, или кашкаво?

— Не погледнах. Не гледам и престани да викаш „ако“ — вече съм в гимназията.

— О, я не ми крещи, Алекс. Не съм ти аз виновна, че имаш разстройство. Ако ядеше само това, което ти се дава в къщи, нямаше да тичаш по петдесет пъти на ден до клозета. Хана ми каза какви ги вършиш, така че не си мисли, че не знам.

Не си е намерила бикините! Хванаха ме! По-добре да умра! И то веднага!

— Е, и какво правя…?

— Ходиш да ядеш хотдог и пица след училище и се тъпчеш с пържени картофи заедно с Мелвин Вайнер, нали? И не се опитвай да ме лъжеш. Вярно ли е, или не е вярно, че се тъпчеш с пържени картофи и кетчуп на Хоторн авеню след училище? Джак, ела тук, искам и ти да чуеш — вика тя към баща ми, който вече е заел моето място в кенефа.

— Виж какво, опитвам се да си оправя стомаха — отговаря той. — Не ми стигат собствените ми неприятности, ами на всичкото отгоре трябва и вие да ми крещите, когато се опитвам да свърша нещо.

— Знаеш ли какво прави синът ти след училище? Отличникът, на когото собствената майка не може вече да казва такива думи като „ако“, толкова е пораснал? Какво, мислиш, че прави твоят пораснал син, когато никой не му се меси?

— Може ли да ме оставите малко на мира? — крещи баща ми. — Може ли да имам поне малко спокойствие, та дано успея да свърша нещо!

— Само чакай да разбере баща ти какви ги вършиш! Как можеш да си съсипваш здравето по такъв начин? Алекс, отговори ми! Толкова си умен, знаеш си всички уроци, сега ми отговори: как мислиш, че Мелвин Вайнер си докара колит? Защо това дете прекарва половината си живот по болниците?

— Защото яде пици.

— Не смей да ми се подиграваш!

— Добре де — крещя й аз, — как се е разболял от колит тогава?

— Защото яде пици! Но това не е шега! Защото за него обедът му се състои от някаква си вафла, полята с чаша пепси. Защото закуската му се състои от знаеш ли какво? Най-основното ядене за деня — не просто според майка ти, Алекс, а според най-известните специалисти по храненето, — знаеш ли от какво се състои то за това дете?

— От поничка.

— Поничка. Правилно, умнико. Правилно, господинчо. И кафе. И с това този тринайсетгодишен пикльо с половин здрав стомах трябва да започне деня. Но ти, слава богу, си възпитан по-другояче. Твоята майка не се шляе по цял ден из улиците, за да обикаля от магазин на магазин като някои, които познавам: Алекс, кажи ми, нали това не е тайна, или аз съм глупачка — само кажи ми, моля ти се, какво се опитваш да направиш, какво се опитваш да докажеш, като се тъпчеш с такива боклуци, вместо да си дойдеш в къщи и да изпиеш чаша мляко с парче сладкиш? Искам да ми кажеш истината. Няма да те издам на баща ти — шепне тя, понижавайки многозначително глас, — но аз трябва да науча истината от теб. — Пауза. Също многозначителна. — Само пържени картофи ли, миличък, или и него друго… Кажи ми, моля ти се, — с какви други глупости се тъпчеш, за да стигнеш най-сетне до дъното на тази диария! Искам да ми отговориш точно, Алекс. Ядеш ли извън къщи хамбургери? Отговори ми, моля ти се, затова ли пусна водата? Хамбургер ли имаше вътре?

— Казах ти, че не гледам в тоалетната, когато пускам водата. За разлика от теб не се интересувам от ничии лайна.

— Ох, ох, ох — на тринайсет години и такива приказки! И то към човек, който просто е загрижен за неговото здраве и състояние. — Цялата нелепост на ситуацията кара очите й да се пълнят с горчиви сълзи. — Алекс, защо правиш така, не мога да те разбера? Кажи, моля ти се, какво толкова ужасно сме ти сторили, та ни се отплащаш по този начин? — Вярвам, тя смята, че на този въпрос просто няма отговор. А най-лошото е, че и аз смятам така. Какво са направили за мен през целия си живот, освен да се жертват? А именно това е най-ужасното и аз просто не мога да разбера защо — и до този ден, докторе! До днес!

Сега ще се стегна, за да ви разкажа за шепненето. Мога да доловя шепот дори от миля разстояние. Значи ще говорим за главоболието на баща ми.

— Алекс, днес главоболието му не е чак толкова ужасно, та да не вижда. — Тя проверява да не би случайно да ни чуе. Пази боже той да разбере колко критично е състоянието му, би могъл да каже, че преувеличаваме. — Нали следващата седмица ще ходи на медицински преглед за тумор?

— Ами да.

— Доведете го — каза докторът, — ще му направим изследване за тумор.

Победа. Аз плача. Нямам основателна причина да го правя, но в това семейство всеки се опитва хубаво да се наплаче поне веднъж дневно. Докторе, нали знаете (не се съмнявам в това) — изнудвачите са основната част от човечеството, както и от вашата клиентела, предполагам, — та баща ми „ходи“ на този преглед за тумор откакто се помня. А причината, поради която го боли постоянно глава, е, че винаги има запек — а винаги има запек, защото червата му са собственост на фирмата „Тревога, страх и безсилие“. Вярно, веднъж един лекар каза на майка ми, че ще изследва баща ми за тумор, ако това би й донесло успокоение (почти съм сигурен, че е употребил точно тези думи); той обаче спомена, че по-евтино и ефективно лечение за мъжа й би било да си купи иригатор за клизми. Въпреки че знаем как стоят нещата, аз съм все така съкрушен, като си представя как черепът на баща ми може да се пръсне от злокачествен тумор.

Да, тя ме е хванала здраво, много здраво и го знае. Аз напълно забравям за собствения си рак в мъката, която ме обзема, обзема ме сега, както и тогава, щом си помисля колко много неща от живота (по неговите собствени думи) са му били непонятни. И недостижими. Без пари, без образование, без възможности, опит без мъдрост… Колко лесно неговите неудачи в живота могат да ме разплачат. Толкова лесно, колкото и да ме разярят!

Баща ми често ми даваше за пример театралния продуцент Били Роуз. Уолтър Уинчъл казвал, че понеже Били Роуз знаел стенография, Бърнард Барух го взел за секретар — в резултат на което, докато учех, баща ми не престана да ме тормози да се запиша в курса по стенография. „Алекс, къде щеше да е сега Били Роуз, ако не знаеше стенография? Никъде! Тогава защо се противиш?“ Преди това се борихме заради пианото. Човек, който нямаше в къщата си нито грамофон, нито плоча, беше маниак на тема да притежава музикален инструмент. „Не разбирам защо да не учиш пиано, това ми е непонятно. Малката ти братовчедка Тоби може да изсвири на пианото която песен си пожелаеш. Само като седне и изсвири «Чай за двама», и спечелва всички наоколо. Никога няма да остане без приятели и винаги ще бъде обичана. Само кажи, че си решил да почнеш да свириш, и още утре ти купувам пиано. Алекс, чуваш ли ме? Предлагам ти нещо, което може да промени целия ти живот!“

Но това, което той ми предлагаше, аз не исках, а онова, което исках, той не можеше да ми предложи. Но нима това е странно? Защо трябва все още да ме тормози — толкова време оттогава? Докторе, от какво трябва да се избавя, кажете ми, от омразата… или от обичта? Защото още дори не съм започнал да говоря за онова, което си спомням с приятно чувство — със силно парливо чувство на загуба. Всички онези спомени, които по някакъв начин са свързани с времето и часовете на деня, защото изплуват в съзнанието ми така ярко, че изведнъж се оказвам не в метрото или в службата, или на маса с красиво момиче, а обратно, в детството си с тях. Спомени, в края на краищата несъществени — и въпреки това те изглеждат така съдбовни за моето съществуване, както мигът на зачатието ми; може би си спомням как неговият сперматозоид се слива с нейната яйцеклетка, толкова безкрайна е моята благодарност — да, моята благодарност! — толкова всепоглъщаща и необяснима е моята обич. Да, аз с моята всепоглъщаща и необяснима любов! Стоя в кухнята (изправил съм се може би за пръв път в живота си на крака), майка ми сочи към прозореца: „Виж навън, детето ми“ и аз гледам; тя казва: „Виждаш ли какъв пурпур? Истинско есенно небе“. Първият стих в живота ми! И аз го помня! Истинско есенно небе! Навън е мразовит януарски ден. Здрач. О, тези спомени за полуздрача привечер направо ме убиват и днес — филията ръжен хляб, намазана с пилешка мазнина, за да залъже глада ми до вечеря, а зад кухненския прозорец вече наднича луната — току-що съм се прибрал с премръзнали, зачервени бузи, горд с припечеления от ринене на сняг долар: „Знаеш ли какво съм ти приготвила за вечеря? — гука нежно майка ми. — За моето работно момче? Любимото ти ядене. Агнешко задушено.“ Нощ е: след като сме прекарали неделята в Ню Йорк, Рейдио сити и Китайския квартал, пътуваме с колата по моста „Джордж Уошингтън“ — най-бързо бихме се прибрали през тунела, но понеже аз моля да минем по моста и майка ми обяснява, че е полезно за мен да опознавам града, баща ми удължава пътя си с десет мили, докато ни закара до къщи. На предната седалка сестра ми брои на глас стълбовете, от които висят „опознаваните“ стоманени въжета, а отзад, сложил глава върху палтото от черни тюленови кожи на мама, аз заспивам. Веднъж през зимата отиваме в Лейкуд за уикенда, организиран от клуба на родителите ми „Неделя вечер на джин и ром“; аз и баща ми спим двамата на едната спалня, а на другата се гушкат мама и Хана. Призори татко ме събужда, сякаш сме бегълци от затвора, обличаме се безшумно и се измъкваме навън. „Ела! — шепне той и с жестове безмълвно ме подканя да си сложа ушанката и палтото. — Искам да ти покажа нещо. Знаеш ли, когато бях на шестнайсет години, работех като сервитьор в Лейкуд.“ Излизаме от хотела и той посочва към прекрасната притихнала гора. „Какво ще кажеш за това?“ Вървим заедно — „с бодра стъпка“ — покрай сребристото езеро. „Дишай дълбоко. Поемай дълбоко боровия въздух. Това е най-хубавият въздух на света, чудният зимен боров въздух.“ „Чуден зимен боров въздух“ — още един родител поет! Да бях син на Уърдсуърт, нямаше да се вълнувам така!… През лятото баща ми остава в града, а ние тримата наемаме за един месец мебелирана стая на морето. Той идва при нас за последните две седмици, когато си вземе отпуската… Но понякога в Джърси Сити става толкова задушно и влажно, цели орди комари нахлуват откъм блатата, че в края на работния ден баща ми се качва на колата и пътува шейсет и пет мили по магистралата Чийзкуейк — по Чийзкуейк! Господи! Какво ли не му минава пред очите! Шофира шейсет и пет мили само за да прекара нощта с нас в прохладната ни стая в Брадли Бийч.

Идва, когато вече сме вечеряли, но неговата порция го чака, докато смъкне от гърба си прогизналите от пот дрехи, в които цял ден е обикалял из града да събира вноски, и най-сетне се сложи банския. Аз вървя след него с хавлиена кърпа в ръка, докато той шляпа с развързани обувки по улицата към плажа. Облечен съм в чисти къси панталонки и искряща блузка поло, измит от солта, косата ми — меката ми момчешка коса от времето, преди да стане като стоманени стружки — е сресана безупречно, разделена на път и пригладена. Седя върху железния парапет на стария кей, а долу под мен баща ми, без да се събува, прекосява безлюдния плаж. Наблюдавам го как разстила хавлията до брега, слага часовника в едната си обувка и очилата — в другата и най-сетне е готов да влезе във водата. И до ден-днешен влизам в морето както той ме е учил: първо потапяш ръце до китките, след това се наплискваш под мишниците, после намокряш слепоочията и врата… но бавно, винаги съвсем бавно. По този начин се освежаваш, без организмът ти да изпадне в шок. Освежен и избягнал шока, той се обръща към мен, смешно махва с ръка за сбогом към мястото, където мисли, че стоя, и се отпуска по гръб с разперени ръце. О, той се носи по водата така спокойно, без да помръдва — човекът работи, трепе се по цял ден и за кого, ако не за мен? — после се обръща по корем и след няколко несръчни замаха, с които не успява да стигне доникъде, най-сетне тръгва обратно към брега. Стегнатото му тяло, по което се стичат струйки морска вода, блести в последните лъчи на яркото слънце, проникващи над рамото ми откъм задушния Ню Джърси, града, от който аз съм пощаден.

Има и други такива спомени, докторе. Още много. Говоря за майка ми и баща ми.

 

 

Не… не… не… Чакайте малко да дойда на себе си… Често пред очите ми изплува и друга картина: виждам го как се появява от тоалетната, като разтрива жестоко врата си и прави кисела физиономия, за да не се оригне. „Добре де, какво толкова спешно има, та не можахте да почакате да изляза?“

— Нищо — отговаря майка ми. — Ние се разбрахме.

Той ме поглежда с дълбоко разочарование. Та нали живее само заради мен и аз прекрасно знам това!

— Какво е направил?

— Каквото е направил, направил го е. С това приключихме и слава богу! А ти успя ли да си оправиш стомаха?

— Не, разбира се.

— Джак, какво става с теб, с тоя твой стомах?

— Както е тръгнало, изглежда, ще се бетонира.

— Това е, защото ядеш много бързо.

— Не ям бързо.

— А да не би да ядеш бавно?

— Храня се съвсем нормално.

— О, тъпчеш се като прасе и все някой трябва да ти го каже.

— Знаеш ли, понякога се изразяваш просто прекрасно!

— Говоря истината. Целият ми ден минава в тая кухня, а ти ядеш като на пожар. А този тук, той пък е решил, че онова, което готвя, не го задоволява. Предпочита да му е зле и да ми изкарва ангелите!

— Какво е направил?

— Не искам да те тревожа — казва тя. — Да не говорим повече за това.

Но тя не може да го забрави, затова сега е неин ред да се разплаче. Вижте, може би тя също не е най-щастливият човек на този свят. Някога е била високо, стройно момиче, което в училище момчетата наричали „Рижата“. Когато бях девет-десет годишен, направо бих пощурял по дневника й от онова време. За известно време го бях прибрал в същото чекмедже, където държах другата екзотична книга — класьора с марки.

Софи Гински

класът „Рижата“ нарече;

ще стигне тя далече

с душа богата

и ум в главата.

И това е била моята майка!

Освен това е била и секретарка на треньора по футбол — длъжност без особен ореол в днешно време, но явно важен пост за едно младо момиче в Ню Джърси от времето на Първата световна война. Във всеки случай, поне така си мислех аз, докато разгръщах страниците на дневника й, а тя ми показваше снимката на червенокосия си обожател, капитан на отбора, а сега по думите на Софи „собственик на най-голямата фабрика за производство на горчица в Ню Йорк“. „Можех да се омъжа за него вместо за баща ти“ — неведнъж поверително споделяше тя. Понякога се питах какво ли щеше да стане тогава с мама и мен. Тези мисли ми идваха на ум винаги, когато татко ни водеше да вечеряме в съседното ресторантче, където предлагаха деликатеси. Оглеждах се наоколо и си казвах: „Ние щяхме да произвеждаме всичката тази горчица.“ Предполагам, че и тя си е мислела нещо подобно.

— Той яде пържени картофи — изхлипа тя и се свлича на кухненския стол, за да изплаче сърцето си веднъж завинаги. — След училище заедно с Мелвин Вайнер се тъпчат с пържени картофи. Джак, кажи му ти, щом не слуша майка си. Кажи му как ще свърши един ден. Алекс — продължава прочувствено тя, като поглежда към мен, докато аз се опитвам да се изнижа от стаята, — тателех^[2] започва именно с диария, но знаеш ли как свършва всичко? При такъв чувствителен стомах като твоя знаеш ли докъде ще я докараш? Ще носиш найлонова торбичка, да си вършиш работата вътре.

Ако има на света човек, който да се чувствува безсилен пред женските сълзи, то това е баща ми. И след него съм аз. Той се обръща към мен:

— Чу какво каза майка ти. Не яж повече пържени картофи с Мелвин Вайнер след училище.

— Никога — умолява тя.

— Никога — повтаря баща ми.

— Никакви сандвичи навън — умолява тя.

— Никакви сандвичи навън — казва той.

— Сандвичи — мълви огорчена тя, сякаш казва „Хитлер“, — та в тях бутат каквото си искат и той ги яде. Джак, накарай го да обещае, преди да си е докарал някоя ужасна цура и да е станало твърде късно.

— Обещавам! — крещя аз. — Обещавам! — И изхвръквам от кухнята — къде? Къде другаде?

С неудържима скорост свалям гащите, бясно сграбчвам в ръка този разнищен отприщен боен петел, моя възмъжаващ кур, преди майка ми да е успяла да изкрещи от другата страна на вратата на банята. „Този път не пускай водата! Чуваш ли ме, Алекс? Трябва да видя какво има в тоалетната!“

Докторе, разбирате ли с какво трябваше да се боря? Пишката ми беше единственото, което можех да нарека своя собственост. Да бяхте видели какво правеше майка ми, когато бях във възрастта на детския паралич. Заслужаваше да й връчат медал от медицинските профилактични служби! Отвори си устата! Защо ти е червено гърлото? Да не би да те боли глава и да не ми казваш? Няма да ходиш на никакъв бейзбол, Алекс, докато не се уверя, че можеш да си движиш врата. Схванат ли ти е вратът? Тогава защо извърташ глава по този начин? Докато се хранехме, сякаш ти се повдигаше. Повдига ли ти се? Да де, обаче сякаш ти се повдигаше. Не давам да пиеш вода от чешмата на игрището. Ако си жаден — ще изтърпиш, докато се прибереш. Гърлото ти е зачервено, нали? Познавам, като те гледам как преглъщаш. Мисля, че може би най-доброто, което можеш да направиш, мистър Бейзбол, е да оставиш тази ръкавица и да си легнеш. Няма да ти позволя да излезеш навън в жегата и да търчиш с това възпалено гърло, в никакъв случай. Дай да ти измеря температурата! Никак не ми харесват тези хрипове. Честно казано, направо ме изкарваш от нерви, като се разкарваш по цял ден с това гърло, без да кажеш на майка си. И защо си се крил? Алекс, детският паралич не разбира от бейзбол. Разбира само от апарати за изкуствено дишане и инвалиди за цял живот. Не давам да търчиш повече и точка. Нито пък да ядеш хамбургери навън. Или майонеза. Нито пържен дроб. Нито пък риба тон. Хората не обръщат такова внимание на качеството на храната като майка ти. Алекс, ти си свикнал на безупречна чистота и няма нужда да знаеш как готвят в ресторант. Знаеш ли защо майка ти никога не сяда с лице към кухнята, когато ходим на китайски ресторант? Защото не искам да гледам какви ги вършат там. Алекс, трябва всичко да измиваш, ясно ли е? Всичко! Един господ знае кой го е пипал преди теб.

Добре, нали не смятате, че преувеличавам, когато казвам, че е цяло чудо, дето още не съм влязъл в лудницата? Това суеверие, тази хистерия! Всичките тези „гледай, това“, „внимавай, онова“! Това не бива, онова не бива! Спри, недей! Нарушаваш много важни правила. Какви правила, чии правила? Все едно че имат халки на носовете и резки по бузите и са се татуирали от горе до долу — толкова им е акълът. А, и отгоре на всичко разните милчике и флайшикс^[3], и там подобни мешугенех^[4], правила и наредби като капак на собствената им лудост. В къщи често си припомняме с усмивка онзи случай, когато като малък, гледайки през прозореца снежна буря, аз с надежда съм попитал: „Мами, вярваме ли в зимата?“ Разбирате ли какво ви говоря? Отгледан съм от хотентоти и зулуси! Не можех даже да си помисля да изпия чаша мляко със сандвич, без да нанеса сериозна обида на Всевишния. Представяте ли си какво ми е било на съвестта, като съм се пипал толкова често? Вина, страх… Ужас изпълваше цялото ми същество! Имаше ли нещо в техния свят, откъдето да не дебне заплаха, да не плъпват микроби, да не наднича смъртна опасност? О, къде бяха удоволствието, смелостта, честността? Кой натъпка тия мои нещастни родители със страх от живота? Баща ми, вече пенсионер, има една-единствена тема и винаги е готов да я захване: новата магистрала на Ню Джърси. „Няма да изляза на това чудо, пари да ми дават. Трябва да си луд, за да пътуваш по него — то си е живо самоубийство. Узаконен начин да излезеш на пътя и да те премажат.“ Знаете ли какво ми казва три пъти седмично по телефона — ако броим само случаите, когато вдигам слушалката, да не говорим за всичките му позвънявания между шест и десет всяка вечер. „Ще бъдеш ли така добър да продадеш тази кола? Продай тази кола, моля те, та най-сетне да спя спокойно. Защо трябва да имаш кола в тоя град — това не мога да проумея? Защо се натискаш да плащаш застраховки, гараж и поддръжка, умът ми не го побира. Но освен това не разбирам защо изобщо живееш сам в онази джунгла? И какво им плащаш на ония бандити за тази гарсониера четири на два? Ако им даваш дори цент над петдесет долара, трябва да си си загубил акъла. И защо не се върнеш в Ню Джърси — това е пълна загадка за мен; как можеш да предпочиташ шума и пушеците, и престъпленията…?“

А майка ми, тя просто не престава да си шушне. Софи шушне! Веднъж месечно вечерям у тях, това е битка, изискваща цялата ми хитрост, лукавство и търпение, но за всичките тези години с неимоверни усилия съм успял да задържа посещенията си все на тази цифра; звъня, тя отваря и шушненето моментално започва: „Не ме питай какво ми е било вчера с него.“ И аз не питам. „Алекс — все така тихо, — не можеш да си представиш колко важно е да идваш в такива моменти.“ Аз кимам. „И още, Алекс — отново кимвам, нищо не ми струва, дори ме спасява в някои случаи, — другата седмица е рожденият му ден. Денят на Майката дойде и си замина без една картичка, да не говорим за рождения ми ден, както и да е. Ама той ще направи шейсет и шест, Алекс. Не е малко, Алекс, това е повратен момент в живота. Така че не забравяй да пратиш картичка. Няма да умреш, ако пратиш.“

Докторе, тези хора са невероятни! Невъзможни са! Тия двамата непрекъснато произвеждат и пакетират вина! Добиват я от мен като мазнина от кокошка! „Намини, Алекс! Обади се, Алекс! Алекс, дръж ни в течение! Моля ти се никъде не ходи повече, без да ни се обадиш! Баща ти щеше да те търси в полицията, когато беше заминал последния път, без да звъннеш! Знаеш ли колко пъти набира номера и никой не вдигаше слушалката? Кажи, можеш ли да предположиш?“ „Мамо — процеждам през зъби, — уверявам те, че ако умра, ще открият трупа ми след седемдесет и два часа по миризмата.“ „Не говори така! Забранявам ти, за бога!“ — пищи тя. Сега му е намерила цаката. Няма начин това да не свърши работа. Какво друго мога да очаквам от нея? Не мога да искам невъзможното от собствената си майка. „Алекс, толкова е просто да вдигнеш слушалката — и без това няма още дълго да те тормозим.“

Това е моят живот, доктор Шпилфогел, единственият ми живот, а аз съм герой от еврейски виц! Аз съм синът от еврейски виц — само че това не е смешно! Кажете, моля, кой ни осакати така? Кой ни направи така ужасни и истерични, и немощни? Защо, защо все още крещят „Пази се! Недей! Алекс, не!“ И защо нощем в самотното си легло в Ню Йорк продължавам безнадеждно да бичувам ритмично плътта си? Докторе, как се нарича моето заболяване? Това ли е страданието на евреите, за което толкова съм слушал? Това ли е моят дял от погромите и преследванията? От униженията и подигравките, дарени ни от братята християни през тези две хиляди прекрасни години? О, тези тайни, тоя срам, това сърцебиене, изчервяване, изпотяване! Начините, по които реагирам на най-обикновените превратности в човешкия живот. Докторе, не мога да понасям повече да се плаша от такива незначителни неща! Дай ми мъжество! Вдъхни ми смелост! Дай ми сила! Направи ме мъж! Стига вече съм бил доброто еврейско момченце, което гледа пред хората родителите си в очите, а вечер си дърпа пуца^[5]. Стига!