Бях прекарал чудесен ден със сестра ми и Морти Файбиш, нейния годеник: първо — две срещи по бейзбол на Ебети Фийлд, а след това — вечеря с морски деликатеси на Шийпсхед бей. Прекрасен ден. Хана и Морти щяха да спят във Флатбуш у родителите му и затова към десет вечерта ме качиха на метрото за Манхатън, а оттам се прехвърлих на автобуса за Ню Джърси, където си го извадих и го хванах в ръце — като си помислиш, държах в ръцете си целия си живот. Повечето от пътниците задрямаха още преди да излезем от тунела „Линкълн“, включително и момичето до мен, а аз вече притисках кадифения си крачол о плисетата на шотландската й пола и преди да стигнем до Пуласки Скайуей, си го бях извадил и го стисках в юмрука си.

Сигурно смятате, че след приятните забавления този ден курът ми би трябвало да е последното нещо, за което да се сетя вечерта на път към къщи. Брус Едуардс, новият кечър от младши отбора беше точно това, което ни трябваше (на нас — Морти, аз и Бърт Шотан, мениджъра на Доджърите); беше постигнал май нещо като шест на осем в първите си два мача в отбора на големите (или може би пък беше Фурило? във всеки случай какво безумие беше да блъскам така! Представете си какво би станало, ако ме сгащеха! Представете си, че бях продължил и се изпразнех върху златистата ръка на спящата шикса!) и след това Морти ми бе поръчал за вечеря омар — за първи път в живота ми.

Може би омарът беше виновен за всичко. Едно табу, нарушено толкова естествено, с (такава лекота, акт, който отприщи онази страна от моята слузеста, самоубийствена Дионисиева натура — може би бях разбрал, че за да нарушиш закона, единственото, което трябва да направиш, е да не се замисляш и просто да го нарушиш! Просто трябва да спреш да трепериш и да се тресеш, и да смяташ, че е невъобразимо и не по силите ти: единственото, което трябва да направиш, е да го направиш! Какво друго, питам ви, са били всички онези забрани в храненето, ако не начин да ни приучат, нас, еврейските деца, с ролята на потискани? Практика, драги, практика, практика, практика. Задръжките не растат по дърветата, нали разбирате — необходимо е търпение, концентрация, необходими са един всеотдаен и самопожертвувателен родител и едно послушно, внимателно детенце, за да се създаде само за няколко години наистина сдържано и стиснато човешко същество. За какво иначе са необходими двата комплекта чинии? За какво са кашер сапунът и солта? За какво друго, питам ви, ако не да ни напомнят по три пъти дневно, че животът се състои от ограничения и забрани, стотици, хиляди дребни правила, постановени от някой си, т.е. Никой си, правила, които човек или изпълнява безпрекословно, независимо от това, колко идиотски му се струват (и така, подчинявайки се, става мил Нему), или нарушава, най-вероятно в името на разбунтувалия се здрав разум — нарушава просто защото дори едно дете не обича да се чувствува абсолютен глупак и кретен, — да, нарушава, само че ще дойде следващият Йом Кипур^[1], когато Той записва в дебелата книга всички онези, които ще живеят до следващия септември (така твърди баща ми и тази сцена остава някак си запечатана в съзнанието ми), и, о, представяш ли си, твоето безценно име няма да е между тях. Е, добре, сега кой е глупакът? Освен това няма никакво значение (още от самото начало съм разбрал как разсъждава този Бог, който ръководи всичко) дали нарушаваш важно, или маловажно правило: само по себе си нарушаването го вбесява — самият факт на неподчинение и единствено това. Той изобщо не може да понася и никога не забравя, докато си седи сърдит (с димяща лула в устата вероятно и разбира се, с отчайващо главоболие, също като баща ми, когато е най-запечен) и задрасква имената от дебелия тефтер.

Когато дългът, дисциплината и послушанието са пренебрегнати — о, ето, ето посланието, което ми се внушава всеки път на Пасха заедно с матцата на майка ми, — какво ще последва с непредсказуемо. Себеотрицанието е всичко, крещи насреща ми обезкървеният кашер стейк, който се сервира всяка вечер пред мен и семейството ми. Самоконтрол, трезвост, санкции — това е ключът към човешкия живот, повеляват всички тези безкрайни закони за храненето. Нека гоите забиват зъби в плътта на всяко низше създание, което пълзи и грухти по лицето на тази мръсна земя, ние няма да петним нашата човешка същност по този начин. Нека те (ако разбирате кого имам предвид) се тъпчат с всичко, що се движи, независимо колко отвратително и гадно животно е то, независимо колко гротескно, шмутцих^[2] или тъпо е въпросното същество. Нека ядат змиорки, жаби, прасета, раци и омари, нека се тъпчат с леш, нека ядат маймунско или порско, щом искат — храна от такива отвратителни същества подхожда на човешка порода, която е дотолкова безнадеждно глупава и празноглава, че си позволява да пие, да се развежда и да се бие с юмруци. Тези имбецилни лапачи на презрени твари знаят само да се надухват, да нагрубяват, да се подиграват и рано или късно да удрят. А освен това знаят още да излизат в гората с пушка — тези гении — и да убиват беззащитните сърнички, които си хрупат тихо трева и горски плодове и са вървят по пътя, без да пречат на когото и да било. Глупави гои! Вонящи на бира, останали без амуниции вие се отправяте към къщи с по едно мъртво животно (доскоро живо), окачено на решетката на колата, така че всички шофьори по пътя да видят колко силни и мъжествени сте, а после в домовете си взимате тези сърни — които не са причинили нито на вас, нито на когото и да било и най-малкото зло, — взимате тези сърни, накълцвате ги на парчета и ги сготвяте в тенджера. Сякаш няма какво да се яде на този свят, та трябва да изядат и сърните! Те биха изяли всичко, всичко, до което се докопат огромните им гойски ръце! А оттам следва ужасното заключение: те биха направили всичко. Сърните си ядат, каквото ядат сърните, и евреите ядат това, което ядат евреите, но не и гоите. Пълзящи животни, въргалящи се животни, припкащи ангелски животни — за тях няма никакво значение, — каквото искат, си го вземат, а чувствата на всички останали да вървят по дяволите (да не говорим за доброта и състрадание). Да, всичко е записано в историята, всичко, що са сторили нашите знатни събратя, които владеят света и не знаят нищо за човешките ограничения и задръжки.

… Така гласяха еврейските закони, поне за детето, което бях, растящо под наставленията на Софи и Джак П. в един квартал на Нюарк, където в целия ни клас имаше само две християнчета, в чиито къщи из покрайнините на квартала аз не влизах — така постановяваше еврейският закон, а кой съм аз, за да твърдя, че не е правилен? Защото, погледнете самия Алекс, предмета на всяка сричка от нашия разговор — на петнайсет години той осмуква една вечер щипката на омар и още същия час изважда кура си и го насочва към някаква шикса в градския рейс. А висшият му еврейски ум може да е направен и от матца.

Такова същество никога не е било варено живо в нашата къща — имам предвид омара. Докато живеехме в къща, в нея никога не е влизала шикса, затова е въпрос на предположения в какъв вид би изхвръкнала от кухнята на майка ми. Прислужницата очевидно е шикса, но тя не се брои, защото е черна.

Ха, ха! В нашата къща не е влизала шикса по моя вина, това имам предвид. Аз обаче си спомням, че веднъж баща ми доведе в къщи една на вечеря, когато още бях малък — слаба, напрегната, свита, почтителна, тиха, застаряваща касиерка от неговата кантора на име Анн Макафъри.

Докторе, възможно ли е да й го е подавал? Не ми се вярва! Просто сега изведнъж ми хрумна. Възможно ли е баща ми да го е подавал тайно на тази дама? Още помня как тя седна до мен на дивана и в притеснението си надълго и нашироко започна да ми диктува буква по буква първото си име, наблягайки на това, че завършвало с две „н“, което рядко се случва с името Ан и т.н., и т.н.… а междувременно, макар че ръцете й бяха дълги бели, тънки и луничави (ирландски ръце, мислех си), междувременно под изпънатата й бяла блуза се гушеха хубави големи гърди — а от време на време хвърлях и по един поглед към краката й. Бях само осем-девет годишен, но тя наистина имаше такива страхотни крака, че не можех да откъсна очи от тях, крака, които от време на време човек с изненада открива като притежание на някоя стара мома с кисело лице, която се разхожда на тях… С тези крака — ама разбира се, че я е чукал… Нали?

Бил я довел в къщи, обясняваше той, „за да опита истинско еврейско ядене“. Седмици наред плямпаше за новата гойска касиерка („съвсем обикновена безлична персона, която се облича в шматас^[3]“); не преставала да го тормози — това беше версията, която той непрекъснато ни пробутваше — за истинско еврейско ядене от деня, в който постъпила на работа в кантората на „Бостън и Нортистърн“. Най-накрая майка ми не можа да издържи: „Добре де, доведи я най-сетне, щом толкова иска, да я поканим.“ Дали той не се изненада малко от това? Никой никога няма да разбере.

Във всеки случай тя наистина опита истинско еврейско ядене. Мисля, че никога не съм чувал думата „еврейски“ да се произнася толкова пъти за една вечер, а позволете да отбележа, че съм човек, който е чувал тази дума много пъти.

„Заповядай, това е твоята порция истински кълцан дроб по еврейски, Анн. Опитвала ли си някога истински кълцан дроб по еврейски? Е, жена ми е голям специалист в приготвянето му, можеш да не се съмняваш. Ето, яж го с хляб. Това е истински еврейски ръжен хляб със семена. Браво, Анн, добре се справяш, нали добре се справя, Софи, след като й е за първи път? Браво, вземи си парченце истински еврейски ръжен хляб, а сега една вилица от кълцания дроб по еврейски“ и все така, чак до желето. „Правилно, Анн, желето също е кашер по еврейски, разбира се, ама как, така трябва — о, не, о, не, никаква сметана с кафето, не и след месото, ха-ха, чуваш ли какво поиска Анн, Алекс?“

Но дъра-бъра, колкото си щеш, мили тате, на мен току-що ми хрумна, макар и с двайсет и пет години закъснение (не че имам някакво доказателство, не че до този момент изобщо съм си представял, че баща ми е способен да пристъпи семейния закон… но тъй като това деяние, изглежда, ми доставя особено удоволствие) има въпрос от публиката: защо ти доведе в края на краищата в къщи една шикса? Защото не си могъл да понесеш мисълта, че една езичница може да прекара живота си, без да е вкусила желе по еврейски? Или защото не можеше повече да живееш, без да се изповядваш по еврейски? Или без да разкриеш пред жена си своето злодеяние, за да й предоставиш възможността да те обвинява, порицава, унижава, наказва и по този начин да те изцери завинаги от твоите скрити страсти! Да, най-обикновен истински еврейски десперадо^[4] това си ти, татко. Този синдром ми е познат до болка. Елате, хванете ме и ме заклеймете — аз извърших най-ужасното нещо, което човек би могъл да се представи, посегнах към забраненото! Предпочетох удоволствието пред дълга към моите близки! Моля ви, хванете ме, затворете ме, преди, Боже опази, да съм се измъкнал безнаказано и да извърша още веднъж нещо, което ми е приятно!

Ами гепи ли го майка ми? Пресметна ли колко правят две цици и два крака Софи, сети ли се за резултата? На мен поне тази сложна сметка ми отне две десетилетия и половина. Ох, всъщност сигурно само си въобразявам. Баща ми… и шикса? Не може да бъде. Нещо непонятно за него. Баща ми — да чука шикси? Бих признал под натиск, че е чукал майка ми… но шикси? По-скоро мога да си представя, че е чукал бензинова колонка.

Но тогава защо тя му крещи така, каква е тази сцена на обвинения и отричане, на упреци, заплахи и безкрайни сълзи… За какво е всичко това, ако той не е извършил нещо толкова лошо и дори непростимо? Самата сцена е като тежка мебел, загнездена в съзнанието ми, откъдето не помръдва — което ме кара да вярвам, че наистина се е случила. Виждам как сестра ми се крие зад майка ми: Хана се е вкопчила в кръста й и скимти, а сълзите на майка ми са огромни, търкалят се по лицето й и се ронят по линолеума на пода. Едновременно със сълзите тя му крещи толкова силно, че вените й ще изскочат — крещи и на мен, защото, ако се задълбоча, откривам, че докато Хана се крие зад майка ми, аз съм намерил убежище зад самия обвиняем. О, това си е чиста фантазия, това съм го измъкнал направо от учебника с казусите, нали? Не, не, ето че не някой друг, а самият ми баща удря с юмрук по кухненската маса и й крясва: „Не съм направил такова нещо! Това е гнусна лъжа!“ Но чакайте малко — всъщност аз крещя: „Не съм го направил!“ Обвиняемият съм аз! А майка ми плаче така, защото баща ми отказва да ме напердаши по дупето, което тя обещава да бъде напердашено, и то „здравата“, щом той открие какво ужасно нещо съм извършил.

Когато съм лош и гаден на дребно, тя сама успява да се справи с мен, правила го е, нали си спомняте — във всеки случай аз добре си спомням! Подавала ми е палтото и галошите — о, колко мило подробност, мамо, тези галоши! — заключвала ме е отвън (заключвала ме е отвън!) и ми е съобщавала иззад вратата, че никога повече няма да ме пусне да вляза, така че мога да си вървя по пътя. Само като предприеме тези прости и бързи действия, може да разчита моментално на признание от моя страна, самопорицание, и ако пожелае, подписана гаранция, че ще бъда сто процента чист и добричък до края на живота си — всичко това само за да бъда пуснат да си вляза обратно, където те по стечение на обстоятелствата държат леглото, дрехите ми и хладилника. Но когато съм наистина гладен, толкова проклет, че единственото нещо, което тя може да стори, е да вдигне ръце към Всевишния и да Го попита с какво е заслужила такова дете, в такива случаи баща ми бива повикан, за да раздава правосъдие; майка ми се оказва прекалено чувствително, прекалено изтънчено създание, за да нанася телесно наказание: „Боли ме — чувам я да обяснява на леля ми Клара — повече, отколкото него. Такъв човек съм. Не мога да го направя и това си е.“ О, горката ми майка!

Но чакайте, какво всъщност става? Докторе, разбира се, ние сме двама печени еврейски пичове и трябва да се разберем… Ужасно деяние е било извършено и при това или от баща ми, или от мен. Престъпникът, с други думи, е един от двамата членове на семейството, които притежават пенис. О кей. Дотук добре. Сега: дали той го е заврял между пищните крака на тази езическа касиерка, или аз съм изял шоколадовия пудинг на сестра ми? Вижте сега, тя не го искаше на вечеря, но очевидно е искала да го запази, така че да си го изяде преди лягане. Добре де, мили Боже, откъде, по дяволите, можех да зная това, Хана? Кой се задълбочава в подробности, когато е гладен? Та аз съм само на осем години и като видя шоколадов пудинг, просто полудявам. Само като видя дебелата шоколадова заливка да проблясва насреща ми от хладилника, и не зная какво правя. Освен това мислех, че той е останал! И това е самата истина! Боже мой, за какво е всичкото това викане и кряскане, само защото съм изял шоколадовия пудинг на една оклюмала дебелана? Дори да е така, не съм го направил нарочно! Мислех, че е нещо друго! Кълна се, кълна се, не съм го направил нарочно!… Но аз ли съм това, или баща ми крещи в своя защита пред съдебните заседатели? Разбира се, че е той — направил го е, добре, добре, Софи, остави ме на мира най-сетне, направих го, но не нарочно! Дявол да го вземе, още малко и ще й каже, че даже не му е харесало, само и само тя да му прости. Какво искаш да кажеш с това не нарочно, тъпако — напъхал си й го нали? Тогава сега се защитавай като мъж! Кажи: „Права си, Софи, подадох й го на шиксата и хич не ми пука какво ти е мнението по този въпрос. Защото, ако още не си го разбрала, в тази къща аз съм мъжът и аз поръчвам музиката!“ И ако трябва, й забий един! Простри я на пода, Джейк! Точно така би направил един гой, нали? Мислиш ли, че някой от онези големи ловци с пушките ще вземе да се свлече на стола, ако го хванат да престъпва седмата заповед, и ще се разхленчи, молейки жена си да му прости? Какво да му прости? Какво толкова си направил? Вкарал си го някъде, мърдал си го напред-назад и нещо е изскочило от него. Така че какво толкова е станало, Джейк? Колко продължи цялата работа, та сега да слушаш такива проклятия от устата й, да изпитваш такава вина, да се самонамразваш, да ти сипят такива обвинения! Тате, защо трябва да изпитваме такова страхопочитание към жените, когато не ни е в кръвта — нито на тебе, нито за мен! Не е необходимо. Ние, тате сме тия, по чиято свирка трябва да се водят! „Татко е извършил нещо ужасно, ужасно“ — крещи майка ми или може би си въобразявам? А може би казва: „Ох, малкият Алекс пък е извършил нещо ужасно, татенце…“ Каквото и да казва, тя вдига Хана (Хана, а не някой друг), която до този момент никога не съм възприемал като възможен обект на нечия любов, взима я на ръце и започва да я целува по цялото тъжно и необичано от никого лице, като й говори, че нейното малко момиченце е единственият човек в целия свят, в когото тя има доверие… Но ако аз съм на осем, Хана е на дванайсет и никой не я сваля, уверявам ви, защото проблемът на нещастното дете е наднорменото тегло, „и то колко!“, както казва майка ми. Та тя дори не бива да яде шоколадов пудинг. Да-а, ето защо аз го изядох! Ама че глупости, Хана, та това са нарежданията на доктора! К’во да правя, като ти си дебела и „тъпа“, а аз съм слаб и умен? К’во да правя като съм толкова красив, че спират мама, когато ме вози в количката, за да разгледат страхотния ми пуним^[5] — тя разправя тази история, аз нямам нищо общо с цялата работа, това си е просто природна даденост — аз съм се родил красив, а ти, ако не си грозна, то поне хората не са умирали от желание да те разглеждат. И за това ли съм виновен? За това, каква си се родила цели четири години, преди аз дори да съм заченат? Очевидно така иска Господ, Хана! Така е по дебелата книга!

Но цялата работа е в това, че самата Хана не ме смята виновен за нищо, тя продължава да се държи мило със скъпото си малко братче, никога не го бие, нито пък го нарича с мръсни думи. Аз й ям шоколадовия пудинг, а тя ми бърше дупето и никога не протестира. Просто ме целува преди лягане, внимателно ме превежда през улицата, когато отивам на училище, а после се дръпва и чинно се оставя да бъде сякаш само сянка на стената (мисля, че там стои), докато аз имитирам пред примиращите си от удоволствие родители всички възможни гласове от предаването „Алеята на Алън“ или когато ми разнасят славата сред роднините от единия до другия край на Северно Джърси заради прекрасния бележник. Защото, когато не ме наказват, докторе, ме носят на ръце из къщи, както носят Папата по улиците на Рим…

Знаете ли, всъщност сестра ми присъствува в много малко от спомените ми от онези ранни детски години. Преди всичко до времето на моето юношество, когато Хана се появява като единствения разумен човек в тази лудница, с когото мога да разговарям, тя е нещо като гост, когото виждаме веднъж-два пъти в годината — сякаш идва на гости за ден-два, яде на нашата маса, спи в едно от нашите легла и след това бедното дебело същество просто благословено изчезва.

Дори в китайския ресторант, където Господ е вдигнал забраната от ястията със свинско за послушните чеда на Израел, за ядене на омари по кантонски според мнението на Всевишния (чийто Вестител на земята по въпросите на храненето е мама) не може да става и дума. Защо можем да си позволим да ядем свинско на Пел Стрийт, но не и в къщи? Откровено казано, аз все още не мога изцяло да разбера тази работа, но по онова време смятах, че се дължи на факта, че възрастният съдържател на заведението, когото помежду си наричахме „шмендрик“^[6], не беше човек, с чието мнение трябваше да се съобразяваме. Да, единствените хора на този свят, от които, както ми се струва, евреите не се страхуват, са китайците. Защото, първо, начинът, по който те говорят английски, сравнен с английския на баща ми, го прави да звучи като Лорд Честърфийлд, второ, главите им и без това са пълни с пържен ориз и трето, за тях ние не сме просто евреи, а бели и може би дори англосаксонци. Представяте ли си! Нищо чудно, че келнерите не могат да ни сплашат. За тях ние сме просто някаква разновидност на УОСП^[7] с големи носове! Господи, само как се тъпчем! Изведнъж дори прасето не представлява никаква заплаха, макар че, разбира се, то ни е представено така накълцано и надробено, а след това потопено в океани от соев със, че изобщо няма нищо общо със свинска пържола или, о, какво отвращение — с наденица (Пфу)… Но защо тогава да не можем да ядем и омар, дегизиран като нещо друго? Позволете на майка ми да даде своето логическо обяснение. Силогизъм, докторе, така както го използува Софи Портной. Готов ли сте? Защо не можем да ядем омар? „Защо това може да те убие! Защо веднъж хапнах и едва не умрях!“

Да, тя също е прегрешила и била справедливо наказана. В своята буйна младост (по времето, преди аз изобщо да я познавам) тя е позволила да бъде съблазнена (което ще рече, поласкана и в същото време засрамена) да хапне омар по Нюбъргски от един привлекателен палав застрахователен агент, който работел заедно с баща ми за „Бостън и Нортистърн“, пияница на име Дойл.

Това станало на един конгрес, организиран от компанията в Атлантик Сити, на шумен прощален банкет, на който Дойл накарал майка ми да повярва, че макар да има особен мирис, блюдо, което келнерът навирал под носа й, съдържа не друго, а пиле по кралски. Разбира се, тя още тогава надушила, че има нещо гнило, заподозряла, когато красивият пиян Дойл се опитал да я храни със собствената й вилица, че трагедията, както тя каза, витаела из въздуха. Но в твърде добро настроение след два коктейла с уиски, тя прибързано отвърнала дългия си еврейски нос от съвсем явното предупреждение за нечестна игра и — о, луда главо, о, безпътна блуднице, о, несъобразителна авантюристке! — отдала се напълно на духа на безумно безгрижие, който явно витаел в залата, пълна със застрахователни агенти и техните съпруги. Чак когато сервирали шербета, Дойл — когото майка ми описва като „втори Ерол Флин^[8], и то не само външно“, — чак тогава Дойл й разкрил какво всъщност била погълнала.

Следствие на което тя прекарала цялата вечер наведена над тоалетната чиния: „Червата си изповръщах заради тая гадост! Ама че шегаджия! Затова и до ден-днешен ти повтарям, Алекс, никога не си прави шеги с хората, защото последствията могат да бъдат трагични! Толкова ми беше лошо, Алекс“, обичаше да припомня тя на себе си и на мен, и на баща ми, разбира се, пет, десет, петнайсет години след самия катаклизъм, „че баща ти, господин Смелчага номер едно, трябваше да събуди лекаря на хотела от дълбокия му сън, за да го докара в стаята ми. Виждаш ли ми пръстите? Толкова повръщах, че те се схванаха ей така, сякаш бях парализирана, питай баща си — Джак, кажи му, кажи му какво си си помислил, когато си видял как са се схванали пръстите ми от онзи омар по Нюбъргски“. „Какъв омар по Нюбъргски?“ „Онзи, дето приятелят ти Дойл ми натика в устата“. „Дойл? Кой Дойл?“ „Дойл, онзи, готиният гой, дето го преместиха в оная пустош в Саут Джърси. Не го свърташе на едно място. Дойл! Дето приличаше на Ерол Флин! Кажи на Алекс какво ми стана на пръстите, какво си си помислил, че ми е станало…“ „Слушай, аз дори не знам за какво говориш“, което може би беше вярно: не всеки схваща живота на майка ми като велика трагедия, както тя го преживява, освен това винаги съществува възможността тази история да е по-скоро резултат на богато въображение, отколкото реалност (и се отнася по-скоро, не е нужно дори да се споменава, до опасния Дойл, отколкото до забранения омар). Освен това баща ми си има своята собствена доза тревоги за всеки ден и понякога му се налага да не обръща внимание на разговорите около себе си, за да отдаде дължимото на своите грижи. Наистина може да не е чул и дума от онова, което тя разказва.

Но то продължава — монологът на майка ми. Докато другите деца ежегодно слушат историята на Скрудж или всяка вечер им четат приказки от някоя любима книга, мен непрекъснато ме тъпчат с изпълнени с напрежение епизоди от нейния опасен живот. Това всъщност е четивото на моето детство, тези преживелици на майка ми — единствените подвързани книги в къщи, като изключим учебниците, са онези, подарени им от разни познати, докато единият или другият се възстановява след излизане от болница. Една трета от библиотеката ни се състои от копия: „Драконово семе“ (нейната хистеректомия) (поука: никога нищо не е иронично, винаги някъде дебне истинският смях), а другите две трети са „Аржентински дневник“ от Уилям Л. Шайрър и (същата поука), „Мемоарите на Казанова“ (неговата апендектомия). Останалите книги са писани от Софи Портной, всяка като продължение на небезизвестния й сериал със заглавие „Познавате ме, всичко бих опитала веднъж.“ Понеже идеята, която изглежда, подхранва нейните творби, е, че тя е един вид смелчага, който се впуска храбро в живота в преследване на новото и вълнуващото само за да бъде шамаросана заради любознателния си дух. Всъщност тя, изглежда, се смята за жена на предната линия на житейския опит, някаква обречена, зашеметяваща комбинация от Мари Кюри, Ана Каренина и Амелия Ерхарт^[9]. Във всеки случай това е нейният романтичен образ, с който малкото момченце си ляга, след като му е закопчала пижамата и го е завила добре, разказвайки за пореден път как се е научила да шофира, когато била бременна със сестра ми, и още първия ден, като получила книжката си — „още първия час, Алекс“ — „някакъв смахнат“ се ударил в задната броня, в резултат на което тя никога от този миг нататък не е шофирала. Или пък случката със златната рибка, която търсила в онова изкуствено езеро в Саратога, Спрингс, Ню Йорк, където я завели десетгодишна на посещение при някаква стара болна леля, и без да иска, паднала вътре, чак до дъното на мръсното езеро, и оттогава не влиза във водата, даже и на плиткото при отлив и в присъствието на спасител. И най-сетне — омара, който дори и замаяна от питиетата, знаела, че не е пиле по кралски, но само „за да му затвори устата на оня Дойл“ се била насилила да го изяде, вследствие на което почти се стигнало до трагедия и разбира се, оттогава не е вкусвала нищо, дори едва напомнящо омар. И не дава и аз да го правя. Никога. Не бива, казва, ако знам, кое е добро за мен. „Има толкова хубави неща за ядене на света, Алекс, не е нужно човек да яде омари, рискувайки ръцете му да останат парализирани до края на живота му.“

Пфу… Имал ли съм оплаквания! Дали при тая омраза, за която дори не подозирам, че съществува? Дали това е развитието на болестта, докторе, или са тъй наречените „симптоми“? Та аз вечно се жалвам, отвращението ми е безгранично и почвам да се чудя дали изобщо някога ще му се види краят. Усещам, че все повече се отдавам на това ритуално вкисване, заради което пациентите на психоаналитиците са си спечелили такава лоша слава. Наистина ли съм ненавиждал детството си и съм презирал тези мои бедни родители тогава, както го правя сега, връщайки се назад в мислите си към онова, което съм бил, от гледната точка на това, което съм — или може би не съм — сега? Дали е моето откровение, или е просто най-обикновено хленчене? А може би за хора като мен хленченето е форма на откровение? Няма значение. Преди да започна отново да се жалвам, съвестта ми държи да се знае, че докато бях малък, не съм изпитвал подобни чувства. Колкото и объркан да съм бил, колкото и дълбок да е изглеждал душевният ми смут, не си спомням да съм бил едно от онези деца, чието единствено желание е да живеят в друг дом, с други родители, независимо от неосъзнатия копнеж към подобни действия. В края на краищата къде бих могъл да намеря такава публика за моите представления като онези двамата! Побърквах ги, докато вечеряхме — майка ми дори веднъж подмокри гащите. Да, докторе, и се наложи да търчи до тоалетната, превита от смях, като видя как имитирам мистър Китцел от шоуто на Джак Бени. Какво още? Разходките. Разходките в неделя с баща ми в парка Уикуейк, които не мога да забравя. Знаете ли, винаги когато съм сред природата и случайно намеря някой жълъд, непременно си спомням за него и за нашите разходки. А това не е малко, нали, след цели трийсет години.

А споменах ли, апропо, майка ми, безкрайните разговори, които двамата водехме в онези години, когато още не ходех на училище? През онези пет години, когато по цял ден бяхме заедно сами, ние, вярвам, сме обсъдили всичко, за което може да се сети човек. „Като си говорим с Алекс — казваше тя на баща ми вечер, когато той се прибираше капнал, — мога да гладя цял следобед, без да усетя как минава времето.“ Имайте предвид, че съм бил едва четиригодишен.

А що се отнася до истеричните й крясъци, плачът и треперенето, дори и те бяха толкова колоритни и впечатляващи, че си заслужава да се помнят, при това нищо не ставаше просто така, а винаги имаше НЕЩО, най-обикновената случка можеше ненадейно да причини УЖАСНА КРИЗА — и всичко това за мен бе животът. Един писател, как му беше името, май че Маркфийдд, бе писал някъде, че до четиринайсетгодишен вярвал, че думата „компликация“ е еврейска. Е, така си мислех и аз за „суматоха“ и „лудница“ — две от любимите съществителни на майка ми. А също и „шпатула“^[10]. Бях вече отличникът на първи клас и от мен се очакваше винаги да вдигам ръка, когато един ден учителят ме накара да назова по картинка предмета, който много добре знаех, че майка ми нарича „шпатула“. Но да ме убият не можех да се сетя, за английската дума. Онемял и изчервен, потънах съкрушен на мястото си, не толкова потресен като учителя, но достатъчно изумен… ето колко отдавна нося кръста си, от колко малък за мен е „нормално“ да бъда в състояние на душевен тормоз — в този случай за нещо толкова „монументално“ като някакъв си кухненски прибор.

О, тоз конфликт за шпатулата, майко,

Какво ли мисля аз за теб си представи!

Във връзка с тази смешна историйка си припомням, че на времето, докато живеехме в Джърси Сити, когато още бях малката бубичка на мама и когато постоянно се врях покрай нея и душех полите й, безответно привързан към нейните пръжки и сосове, в нашия блок стана самоубийство. Едно петнайсетгодишно момче на име Роналд Нимкин, когото жените от блока боготворяха с името „Хосе Итурби Втори“, се обеси на душа в банята. „С тези златни ръце! — оплакваха го жените, имайки предвид, разбира се, как свиреше на пиано. — С този талант!“ И после: „Няма друго момче, което толкова да е обичало майка си, както Роналд.“

Кълна ви се, това не са измишльотини, нито пък съм го виждал на кино, това са точните думи, които жените използуваха. Великите трагични оперни теми за човешките страсти и страдания се сипеха от устните им, сякаш ставаше въпрос за цените на аспирина или консервираната царевица „Дел Монте“. Собствената ми майка, нека ви припомня, ме поздрави по телефона миналата година след завръщането ми от Европа с думите: „Е, как си, любов моя?“ Своя любов ме нарича, докато съпругът й слуша на другия телефон. И даже не й минава през ума, че ако аз съм й любовник, то кой, по дяволите, е онзи, с когото живее? Не, няма смисъл да се мъчите да проумеете психиката на тези хора — на тях всичко им е изписано на челата!

Мисис Нимкин плаче в нашата кухня: „Защо? Защо? Защо постъпи така с нас?“ Чувате ли? Не какво ние сме му сторили, о, не, никога — защо той постъпи така с нас? С нас! Ние, които давахме мило и драго да го направим щастлив пианист в замяна. Ама наистина, как можеше да бъдат толкова слепи? Нима може да са толкова страхотно тъпи и да са живи? Представяте ли си? Може ли да са конструирани толкова добре, да си имат мозък, гръбначен стълб и всичките там четири отвора за уши и очи — оборудване, мисис Нимкин, почти толкова сложно, колкото цветен телевизор — и при това да си живуркат, без изобщо да подозират, че на света има някакви други копнежи и чувства освен техните собствени. Мисис Нимкин, говно такова, помня те, бях само на шест години, но те помня. И какво уби твоя Роналд, бъдещия велик пианист, е съвсем ясно: ШИБАНИЯТ ТИ ЕГОИЗЪМ И ТЪПОТА! „На колко уроци го пращахме“, продължава мисис Нимкин… О, я стига, как ли се правя на луд? Може би му е желаела доброто, сигурно е така — какво бих могъл да очаквам от тия обикновени хорица в такъв тежък момент? И то само защото в скръбта си тя не знае какво друго да каже освен тия отвратителни думи за някакви си уроци, на които са пращали някого, който вече е труп. Що за хора са в края на краищата тези еврейски жени, които ни отгледаха? В Калабрия ще видите техните многострадални антиподи, сякаш каменни статуи в църквите, да преглъщат цялата тая гадна католическа помия; в Калкута просят по улиците или, ако имат късмет, се бъхтят в някоя прашна нива след ралото… Само в Америка, Боже Господи, тия селянки, нашите майки, си боядисват косите платиненоруси, когато стигнат шейсетте, и се разхождат нагоре-надолу по Колинс авеню във Флорида, облечени в бричове и наметки от норка и при това — компетентни по всички въпроси. Не са виновни те, че могат да си служат със словото — е, ако кравите можеха да говорят щяха да избълват същите идиотщини. Да, да, това все пак може би е решение: трябва да си мислим за тях като за крави, които са били дарени с двете чудеса — словото и играта маджонг. Защо да не бъдем милостиви поне в мислите си? А, докторе?

Любимият ми детайл от самоубийството на Роналд Нимкин — тялото на мъртвия млад пианист се полюшва, увиснало на душа, а на ризата му с къси ръкави е забодена бележка, тая риза е онова, което най-добре си спомням от Роналд, дълъг и мършав юноша вечно в кататония или шляещ се самотен в своите поне три номера по-широки ризи с къс ръкав, с колосани и жестоко изгладени ревери, така че изглеждат като броня… А самият Роналд с така изпънати крайници, че ако го докоснеш, може и да звънне… и пръстите му, разбира се, онези дълги, бели гротескни органи, най-малко с по на седем стави, преди да стигнеш до акуратно изгризания нокът, онези ръце като на Бела Лугоши, за които майка ми повтаряше — и повтаряше — и повтаряше, — защото нищо не се казва само веднъж, нищо: „ръце на роден пианист“.

Пианист! О, това е точно една от онези думи, които те просто обожават. Почти колкото доктор. Или резиденция. И най-вече неговата собствена кантора. „Той отвори собствена кантора!“ „Помниш ли Сиймор Курин, Алекс?“ пита тя, или Арон Пишкин, или Хауард Хуйн, или някое друго тарикатче, което трябва да съм познавал в гимназията някъде преди двайсет и пет години и за което изобщо нямам спомен. „Е, днес срещам майка му на улицата и тя ми съобщава, че Сиймор сега е най-великият мозъчен хирург в цялото Западно полукълбо. Съобщава ми, че той има шест вили в Ливингстън, всяка на по няколко нива, изцяло изградени от камък, а освен това е член на настоятелствата на единайсет синагоги, чисто нови и проектирани от Марк Ташкин, а миналата година завел жена си и двете си малки дъщерички, които били толкова сладки, че вече имали сключени договори с Метро-Голдуин-Майер, и такива ученички, че можели вече да бъдат в колеж, та значи, завел ги на обиколка за осемдесет милиона из Европа — в седем хиляди държави, за някои от които даже не си чувал и които са били създадени специално в негова чест и отгоре на всичко бил толкова важна клечка, Сиймор де, че във всеки град в Европа, който посетили, бил молен лично от кмета да спре и да направи някоя и друга невъзможна мозъчна операция и клиники, които начаса издигали за него, и слушай сега — в операционните зали, докато вършел виртуозната си работа, пускали с все сила лайтмотива от «ЕКЗОДУС», за да няма човек да не разбере каква религия изповядва — ето колко велик е твоят приятел Сиймор днес. И колко са щастливи родителите му с такъв син.“

А ти, е подтекстът, кога ти най-сетне ще се ожениш? В Ню Йорк и околностите очевидно това е въпросът, който се чете по устните на всички: КОГА АЛЕКЗАНДЪР ПОРТНОЙ ЩЕ ПРЕСТАНЕ ДА БЪДЕ ТАКЪВ ЕГОИСТ И ЩЕ ОЩАСТЛИВИ НАЙ-СЕТНЕ ПРЕКРАСНИТЕ СИ РОДИТЕЛИ С ВНУЦИ? „Е?“, пита всеки път, когато се видим. „Има ли сериозно момиче на хоризонта, а, баровец? Извинявай, че те питам, аз съм ти само баща, но тъй като няма да живея вечно, се надявам, ако не си забравил, че носиш нашето фамилно име, да споделиш с мен тази тайна.“

Да, срам, срам, за Алекс П., единствения от съучениците си, който още не е дарил с внуци мама и тате. Докато всички други се женят за прекрасни еврейски момичета и (по думите на баща ми) пускат корени, докато всички други синове продължават рода и фамилното име — какво прави той? Гони путките. И путки шикси при това! Гони ги, души ги, лиже ги, но най-вече мисли за тях. Ден и нощ, на работа и на улицата — станал на трийсет и три години и продължава да кръстосва града, а очите му ще изхвръкнат. Чудно как все още някое такси не го е направило на кайма, като се има предвид как пресича главните улици на Манхатън по време на обедната почивка. На трийсет и три, а продължава да се пули и да сваля наум всяко момиче, което си кръстоса краката срещу него в метрото. Все още се псува, задето не можа да размени и дума с двете сочни цици, с които се вози сам цели двайсет и пет етажа в асансьора! После пък се проклина точно за обратното. Защото, както знае, случвало се е да пресрещне на улицата някое момиче със съвсем почтен вид и въпреки че откакто почна да се появява по телевизията в неделя, физиономията ми не е напълно непозната на определена част от интелигентната публика, въпреки че в момента може би е тръгнал да вечеря в апартамента на сегашната си приятелка, случвало се е да промърмори: „Бихте ли дошли с мен в къщи?“ Естествено тя ще отговори: „Не!“ Естествено, че ще изкрещи: „Разкарай се!“ или пък ще го среже: „Благодаря за поканата, но си имам собствен дом и съпруг в него.“ Какво прави тоя човек със себе си, тоя глупак! Тоя идиот! Тоя смотаняк! Тоя секс маниак! Той просто не може не иска да обуздае огньовете, дето му го дигат, кипналата си кръв, страст, която го изгаря отвътре, към новото, дивото и немислимото и ако можете да си представите — към нещо несънувано. Когато става въпрос за пичка, той изпада в състояние, което не се е променило ни най-малко, нито пък се е култивирало съществено от времето, когато бе петнайсетгодишен и не можеше да стане от чина в класната стая, без да прикрива с някоя тетрадка издутите си панталони. Изглежда, че всяко момиче, което види (дръжте си шапките), разнася между краката си наляво и надясно истинска пичка! Удивително! Страхотно! Все още не може да преживее фантастичната идея, че когато гледаш някое момиче, всъщност гледаш същество, което при всички положения има — пичка! Всички те имат пички! Направо под роклите! Пички за чукане! И, докторе, Ваша милост, как ви беше името, изглежда, че всъщност няма значение какво забучва нещастното копеле, защото, докато клати днес една, вече си мечтае за утрешната пичка.

Дали преувеличавам? Дали сам не се прекарвам, като се опитвам да се изтъкна по някакъв хитър начин? А може би се фукам? Дали не изживявам това безпокойство, тази възбуденост като проклятие или благословия? Или и двете?

Може би. Или това е начин да се измъкна? Вижте, аз не мога да си представя, че едва трийсетгодишен бих могъл да се вържа с някое прекрасно същество, чието тяло е престанало да буди какъвто и да е интерес у мен — поне няма да ми се налага да си лягам всяка вечер с някоя, която, общо взето, чукам по задължение, вместо от желание. Имам предвид кошмарната депресия, в която някои хора изпадат преди лягане… От друга страна, дори и аз трябва да призная, че може би в моя случай има и нещо потискащо, ако го погледнем от друг ъгъл. Разбира се, човек не може да има всичко или поне така съм разбрал, — но въпросът, който си задавам, е: имам ли изобщо нещо? Докога ще продължавам да го ръгам във всяка дупка, която ми падне, сега — в тази дупка, после, като ми писне от тая — в оная… и така нататък. Кога ще свърши всичко? Само че защо да свършва? Единствено заради удоволствието на някакви си родители? За да спазя правилата? Защо, по дяволите, трябва да се оправдавам, че не съм женен — нещо, което на времето е било гордост? В края на краищата това е то — ергенлък. И кое е престъпното? Сексуалната свобода ли? През този век? Защо е нужно да се предавам на буржоазията? Нима аз искам те да ми се предадат? Може и да имам нещо бохемско в кръвта — и какво толкова лошо? Вредя ли някому с моята лъст? Не изнудвам жените, не им извивам ръцете, за да ги вкарам в леглото, аз съм, така да се каже, честен и състрадателен мъж; нека ви кажа, че що се отнася до мъжете, аз съм…

Но защо ли трябва да се обяснявам! Да се извинявам! Защо трябва да оправдавам желанията си с Честност и Състрадание! Имам желания — е, само че са безгранични. Безгранични! И това, това може би не е кой знае какво предимство, ако само за момент се погледне от психоаналитична гледна точка…

Но тогава Подсъзнателното не може да прави нищо друго, както ни учи всъщност Фройд, освен да иска. И да иска! И пак да ИСКА! О, Фройд, знам ли? Тази има чудесен задник, но много приказва. От друга страна, тази не говори много или поне не казва нищо смислено, но как само духа, приятелю! Страхотно ноу-хау! А от друга страна, ето една сладурана с най-меките, розови затрогващи зърна, които някога са минавали през устата ми — само че не ще да го лапне. Е, не е ли странно? А освен това — иди ги разбери хората — доставя й удоволствие, докато я лупам, някой от пръстите ми да стои на топло, пъхнат в ануса й. Гледай сега каква особена работа! Безкрайната магия на тези отвори и дупки! Виждате ли, просто не мога да се спра! Или да се вържа за някоя. Имам истории, които продължават година, година и половина, месеци наред любов, нежна и страстна, но накрая — неизбежно като смъртта — времето отминава, а страстта спада и увисва. В края на краищата просто не мога да се реша на тази стъпка — брак. И защо ли трябва? Защо? Да не би да има закон, който да гласи: Алекс Портной трябва да бъде нечий съпруг, съпруг или баща. Докторе, те могат да се качват на перваза на прозореца и да заплашват, че ще се пльоснат на паважа, могат да си напълнят стаята със Секонал^[11] — мога да живея седмици наред, тероризиран от заплахата, че някое от тези търсещи брак момичета ще вземе да се хвърли под влака, но аз просто не мога, просто не мога, просто няма да сключа договор да спя само с една жена до края на живота си.

Само си представете: да предположим, че се реша и се оженя за A. с нейните сладки цици и т.н., какво ще се получи, когато се появи B., чиито цици са още по-така или поне по-нови? Или пък C, която знае да си върти задника по някакъв особен начин, дето никога не ми се е случвало, или E., или… Просто се опитвам да бъда откровен с вас, докторе, защото, когато става въпрос за секс, човешкото въображение може да стигне до Z и оттатък. Цици, путки, бедра и устни, уста, езици, задници! Как мога да се откажа от нещо, което дори не съм притежавал, заради някакво си момиче, което, колкото и да ме привлича и възбужда, при всички случаи един ден ще ми стане скучно като прочетена книга? Заради любовта ли? Коя любов? Коя любов? Няма това е чувството, което свързва всички тези познати ни двойки? Онези, които даже се натискат да се вържат? Не е ли по-скоро някаква слабост? Не е ли по-скоро страх, изтощение и инерция, най-обикновен страх, нещо далеч повече от оная „любов“, за която защитниците на брака, поетите и психоаналитиците мечтаят.

Моля ви, нека не си говорим простотии за „любовта“ и нейната трайност. Ето защо питам: как мога да се оженя за някого, когото „обичам“, като знам, че след пет, шест или седем години отново ще тичам след друга чисто нова пичка, докато моята любима съпруга, която ми е изградила такъв чудесен дом и т.н., и т.н., смело посреща самотата и изоставянето си. Как ще погледна разплаканите й очи? Бих ли могъл? Как ще погледна любещите си деца? А после — развод, нали? Издръжката на детето, нейната издръжка. Дните за свиждане. Чудесна перспектива, просто прекрасна! А колкото до някоя, дето иска да се затрива само защото аз виждам малко по-далеч от носа си, ами това си е нейна работа — и така трябва да бъде! Не е нужно, нито пък е оправдано някой да ме заплашва със самоубийство просто защото съм достатъчно мъдър да прозра какви неприятности и скандали ни чакат… Скъпа, моля те, не крещи така, умолявам те — някой може да си помисли, че те душа. О, мила (чувам как собственият ми глас я умолява — миналата година, тази година, всяка божа година от моя живот!), всичко ще бъде наред, вярвай ми, ще се оправиш, душицо миличка, нещастна, толкова те моля, курво мръсна, прибери се обратно в стаята и ме пусии да си ида!

— Ти! Ти, педераст скапан! — крещи най-прясно разочарованата и току-що самоназначила се бъдеща булка, моята особена, кльощава и съвсем откачена приятелка, която е свикнала като манекен на бельо да печели на час толкова, колкото неграмотният й баща изкарва за цяла седмица в мините на Западна Вирджиния. — Мислех те за голяма работа! Простак такъв! Чекиджия скапан!

Това красиво момиче, което, изглежда, ме бърка с някой друг, се нарича Маймуната, прякор, който й лепнах, след като ми разказва за една малка перверзийка, в която участвала малко преди да се запознае с мен, по времето, когато се занимавала с големи работи. Никога не съм имал момиче като нея, докторе, тя беше олицетворение на най-мръснишките ми пубертетски въжделения — но да се женя за нея, ама възможно ли е изобщо да си го мисли? Виждате ли, независимо от дрънкулките и парфюмите си, тя има твърде ниско мнение за себе си, а в същото време (и точно тук се крие бедата) аз стоя неестествено високо в очите й. Но едновременно и прекалено ниско! Тя е една объркана Маймуна и страхувам се, не особено умна. „Интелектуалец! — крещи тя. — Образована, духовна личност! Нещастен куродървец, ето какво си ти! Повече се интересуваш от пичките в Харлем, дето изобщо не ги познаваш, отколкото от мен, дето цяла година ти духам!“ Объркана, съкрушена и съвсем издивяла. Всичко това блъвва върху мен от балкона на хотелската ни стая в Атина, докато аз стоя на прага с куфарчето в ръка и я моля, ако обича да се прибере вътре, за да си хвана самолета и да се чупя от това място. В този миг, тичайки нагоре по стълбите и махайки с ръчички, се появява мъничкият ядосан собственик — мас, мустаци и разярена почтеност, — та аз, поемайки дълбоко дъх, произнасям: „Значи, ако ще скачаш, скачай!“ — и напускам сцената, като последните думи, които чувам, са потвърждение на това, че единствено от любов („Любов, моя!“, дере се тя) ми е позволила да направя всички онези, цитирам, кавички, долни работи, затварям кавичките, с нея.

Да, ама последното изобщо не е вярно, докторе! Ама изобщо! Това е просто поредният опит на онази подла кучка да ме побърка от разкаяние и по тоя начин да си гепи съпруг. Защото на двайсет и девет това е единственото, което й се иска, нали разбирате, но за мен не означава, че трябва да й угодя. „През септември, мръснико, ставам на трийсет!“ „Правилно, Маймунке, правилно! Ама точно затова да преследваш своите цели си е твоя работа, а не моя! Ясно ли е? Твоя работа!“ „Ще те разнеса навсякъде, педал безсърдечен! Всички ще разберат какъв мръсен перверзен тип си и какви гадости си ме карал да правя!“

Ужасна путка! Страхотен късмет извадих, че се измъкнах жив от тоя история. Ако изобщо съм успял!

Всъщност ставаше въпрос за родителите ми и за това, как, като не се женех, изглежда, причинявах на тези хора само скръб. Това, че съвсем наскоро, мамо и татко, се оказах назначен от самия кмет на Ню Йорк Сити за пълномощник по социалните въпроси, очевидно не означава нищо за вас, що се отнася до мястото в обществото и израстването — въпреки че не е точно така и аз го знам, за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че когато и да се мерне името ми в „Таймс“, те бомбардират всеки жив роднина с копие от колонката. Половината от пенсията на баща ми потъва в пощенската кутия, а майка ми се застоява с денонощия на телефона и трябва да бъде хранена венозно поради невъобразимата скорост, с която устата й меле за нейния Алекс. Всъщност така си е било винаги — те не могат да преживеят успехите ми и моята гениалност, името ми във вестниците, а сега положението ми като помощник на блестящия нов кмет в борбата му за Истина и Справедливост, враг на тарторите на бордеите, фанатиците и плъховете („за насърчаване равенството в отношенията между хората, за премахване дискриминацията, за подпомагане на всеобщото разбирателство и уважение“ — хуманната цел на нашата комисия според както е указано в декрета на Градския съвет)… И все пак, ако разбирате какво искам да кажа, все пак някак си не съвсем идеален.

Е, как да не му призлее на човек? И след всичко, което те са жертвали за мен, след всичко, което са направили за мен, как са ме хвалили и са били идеалното семейство (по техните думи), за което едно дете може да мечтае, изведнъж се оказва, че въпреки всичко аз не искам да бъда идеален. Чували ли сте подобно нещо в живота си? Аз просто отказвам да бъда идеален! Ами че проклето хлапе!

Те идват да ме видят:

— Откъде си взел това чердже? — пита баща ми и прави физиономия. — Да не си го купил на битпазар или някой ти го е подарил?

— Аз си го харесвам.

— Какво говориш — казва баща ми. — Виж колко е протрито.

— Трито, но не протрито — казвам ведро. — Ясно? Достатъчно!

— Алекс — в гласа на майка ми има молба, — това чердже е съвсем протрито.

— Ще се спънеш в това чудо — продължава баща ми. — Ще си счупиш коляното и тогава ще видиш.

— И с това коляно хич няма да ти е весело — заплашва майка ми.

На този етап те вече са готови да навият на руло въпросното чердже и двамата заедно да го изхвърлят през прозореца. И да си ме приберат в къщи!

— Нищо му няма на черджето. И на коляното му няма нищо.

— Нали не ти беше хубаво — бърза да ми припомни майка ми, — когато те бяха гипсирали до хълбока, миличък. Само как шляпаше с онзи топуз наоколо! Колко нещастен беше!

— Но тогава бях само на четиринайсет години, мамичко.

— Да-а, а като го свалиха — допълва баща ми, — не можеше да си свиваш крака и аз си мислех, че ще останеш сакат за цял живот. Казвах му: „Свий го! Свий го!“ От сутрин до вечер го молех. „Нима искаш да останеш сакат за цял живот? Сгъни тоя крак!“

— Направо ни беше изкарал акъла с това коляно.

Да, но това беше през хиляда деветстотин четирийсет и седма, а сега сме шейсет и шеста. Близо двайсет години, откакто са ми свалили гипса!

И необоримият отговор на майка ми: „Ти ще видиш. Като станеш баща един ден, ще разбереш какво ни е. Тогава може би ще престанеш да се подиграваш на родителите си.“

Надписът, издълбан върху всяка еврейска монета, върху тялото на всяко еврейско дете: не УПОВАВАМЕ СЕ НА БОГА, а НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СТАНЕШ РОДИТЕЛ И ЩЕ РАЗБЕРЕШ КАКВО Е.

— Мислиш ли — пита баща ми, ироникът, — че това може да стане, докато сме живи, Алекс? Смяташ ли, че това може да се случи, преди да ме спуснат в гроба? Ами, по-скоро, ще се занимава с някакво си протрито чердже. — Ироник! Логик! — И ще си спука главата! А може ли да те попитаме нещо друго, мой самостоятелен сине? Кой изобщо ще разбере, че лежиш тук на пода с разбита глава? Всеки път, когато не вдигаш телефона, си представям как лежиш тук и Господ знае какво се е случило. И кой ще се погрижи за теб? Ще има ли кой да ти донесе паница чорба, ако недай Боже се случи нещо ужасно?

— Мога да се грижа сам за себе си! И не ходя като въртоглав като някои хора…

— Добре, момче, дръж се твърдо със стареца, Ал! — … като някои хора, дето непрекъснато очакват всемирния потоп.

— Ще видиш — казва той нещастно, клатейки глава, — че ще се разболееш! — И във внезапен изблик на ярост изкрещява с напълно необоснована омраза към мен: — Един ден ще остарееш и ще престанеш да бъдеш толкова независим и важен!

— Алекс, Алекс — започва майка ми, докато баща ми се отправя към прозореца, за да дойде на себе си, и пътьом коментира с презрение „квартала, в който живее“. Аз работя за Ню Йорк, а той все още иска от мен да живея в прекрасния Нюарк!

— Майко, аз съм на трийсет и три години. Пълномощник на кмета по социалните въпроси в Ню Йорк! Първенец на випуска по право! Спомняш ли си? Бил съм първенец във всеки випуск, който съм завършил. На двайсет и пет години вече бях специален съветник към една от подкомисиите в Американския Конгрес, майко. Ако исках да бъда на Уолстрийт, щях да бъда на Уолстрийт! Аз съм високоуважаван в своята професия и това трябва да ви е ясно! Точно сега разследвам незаконни дискриминационни действия в областта на строителния бизнес в Ню Йорк! Расова дискриминация! Опитвам се да принудя Съюза на металурзите да издаде малките си тайни. Точно днес се занимавах с това! Слушай, аз спомогнах да бъде изяснен скандалът с телевизионните викторини, помниш ли? — О, защо ли да продължавам? Защо ли да продължавам да се задъхвам с пискливия си пубертетски глас? Боже господи, един евреин с живи родители не е нищо друго освен петнайсетгодишно момченце и ще си остане такова докато те са живи.

Както и да е, междувременно Софи вече държи ръката ми в своята и със сведени очи очаква да изломотя и последното свое постижение, за което се сещам, последната добродетелна постъпка, която съм извършил, за да изтърси: „Но за нас ти все още си дете, скъпи.“ А после следва шушненето, прочутото шушнене на Софи, което всеки в стаята може да долови, без да се напряга, толкова загрижена: „Извини му се. Целуни го. Една твоя целувка би променила всичко.“

Моята целувка щяла да промени всичко! Докторе, докторе! Петнайсет ли казах, извинявай, десет! По-точно пет! Не — нула! Един евреин с живи родители през повечето време е безпомощно бебе! Слушайте, помогнете, моля ви — и по-скоро! Отървете ме от тая роля, от ролята на удушения син в еврейския виц! Защото на трийсет и три почва вече малко да ми втръсва! А и боли, изпитвам болка, усещам известно човешко страдание, ако мога да си позволя да се изразя така — само че тая роля Сам Левинсон я пропуска. Ето, седят си в казиното на Конкорд — жените в своите наметки от норка, а мъжете в искрящи костюми и господи, как само се смеят, смеят ли, смеят — „Помощ, помощ, синът ми, докторът се дави“ — ха-ха-ха, само че какво става с болката, Майрън Коен! Какво става с момчето, което наистина се дави? Наистина потъва в океана на родителската безпощадност! Какво става с него, с момчето, Майрън Коен, което се оказвам аз! Докторе, моля ви, не мога повече да живея в свят, осмислен и оразмерен от някакъв вулгарен клоун в нощен бар. От някакъв… някакъв изпълнител на черния хумор! Защото точно тези са изпълнителите на черен хумор — разбира се! — Хени Янгмъните и Милтън Бърлевците, които се превиват от смях там, долу, във Фонтенбло, и на какво се смеят? Разни историйки за убийства и осакатявания! „Помощ — крещи някаква жена, тичайки по пясъка на Маями Бийч. — Помощ, синът ми, докторът, се дави!“ Ха-ха-ха, само че това е синът ми, пациентът, госпожо! И как само се дави! Докторе, разкарайте тия хора, моля ви! Зловещото е смешно на сцената, но не и да живееш с него, благодаря! Така че само ми кажете как и аз ще го направя! Само ми кажете какво и аз ще им го изтърся в лицата! Изчезвай, Софи! Еби си майката, Джак! Оставете ме на мира най-сетне!

Ето ви, значи, една весела случка. Трима евреи си вървят по улицата — баща ми, мама и аз. Това е миналото лято, точно преди да изляза в отпуска. Вечеряли сме (Имате ли риба?, пита баща ми сервитьора във френския деликатесен ресторант, където съм ги завел, за да им покажа, че съм пораснал. „Да, мосю, имаме…“ „Добре, донесете ми порция риба“, казва баща ми „и нека бъде гореща“), вечеряли сме и след това, дъвчейки таблетка Тетралакс (против киселини), ги поизпращам, преди да ги настаня в едно такси до началната спирка на техния автобус. Баща ми моментално започва да ми натяква как не съм отишъл да ги види цели пет седмици (въпрос, по който смятам, че разговорите приключиха още в ресторанта, докато майка ми шушнеше на келнера да направи така, че наистина порцията риба за „голямото й момче“ — това съм аз, приятели! — да бъде наистина добре изпечена) и как заминавам за цял месец и в края на краищата кога изобщо те виждат собствения си син? Те се виждат с дъщеря си и с децата й, и то нерядко, но това не ги задоволява. „Тоя зет — мърмори баща ми, — ако не говоря психологически правилно с децата му, ще ме вкара в затвора, ако недай си боже изтърва пред внучките нещо, което не е правилно от гледна точка на психологията. Не ме интересува какъв се нарича, за мен той все още се държи като комунист. Каквото и да кажем, аз или внучките ми, трябва да мине през него, Господин цензор!“ Да де, ама сега дъщеря му е мисис Файбиш и внучките също са Файбиш. Къде са наследниците на фамилията Портной, за които толкова си мечтаеше? В ташаците ми. „Слушай — задъхвам се аз, — нали сега ме виждаш! Нали сега си с мен?“Но той я е подкарал и няма спиране. Сега, като няма кости от риба, от които да се задави, никаква сила не може да го обуздае — семейство Тънунгерови се радвали на сина си Сиймор и красивата му жена и на техните седем хиляди умни и прекрасни дечица, които им ходели на гости всеки божи петък. „Слушай, аз съм много зает! Куфарът ми е пълен с важни дела!“ „Хайде, хайде — отговаря той. — Нали трябва да ядеш, можеш да идваш у нас веднъж седмично, защото, като дойде шест часът, и без това трябва да вечеряш, нали?“ При което само Софи може да се намеси, осведомявайки го, че когато била малка, родителите й непрекъснато й казвали какво да прави и понякога се чувствала толкова нещастна от това, че чак ги намразвала, та затова баща ми не трябвало толкова да ме поучава, „защото, заключва тя, Алекзандър е голямо момче, Джак, и има право сам да решава. Винаги съм го казвала“. Значи ти винаги какво? Какво си била казвала винаги?

О, защо да продължавам? Защо се задълбочавам толкова? Защо издребнявам? Защо не съм готин като Сам Левинсън, да се изсмея над всичките, а?

Само да довърша. И така, те се качват в таксито. „Целуни го — шушне майка ми, — заминаваш чак за Европа.“

Разбира се, че баща ми чува — нали затова е снишила гласа си, за да слушаме по-внимателно всички — и го обзема страхотна паника. Всяка година от септември нататък той непрекъснато ме разпитва какви са плановете ми за следващия август — сега изведнъж разбира, че е бил надхитрен, още по-лошо, аз заминавам посред нощ със самолет, и то за друг континент, а най-лошото е, че той изобщо не е наясно с маршрута ми. Победа! Победа!

— … но къде в Европа? Европа е половината земно кълбо? — крещи той, докато аз затварям вратата на таксито.

— Казах ти, че не знам.

— Какво искаш да кажеш? Трябва да знаеш. Къде ще отидеш, ако не знаеш…

— Съжалявам, съжалявам…

Тялото му отчаяно се люшва през майка ми — точно когато затръшвам вратата, ой, не върху пръстите му, моля ви се! Господи, този баща! Когото цял живот съм имал! Когото всяка сутрин съм намирал дълбоко заспал върху тоалетната чиния, с пижама, смъкната до коленете, и брадичка, опряна в гърдите. Станал в шест без петнайсет, за да си осигури цял час спокойствие в кенефа с горещата надежда, че ако е толкова нежен и грижовен към червата си, те ще се размекнат, ще се предадат, ще кажат най-сетне: „Добре, Джак, ти печелиш!“ И ще подарят на нещастното копеле пет-шест мижави барабонки. „Боже Господи — стене той, когато го събудя за да се измия за училище, и разбере, че е станало почти седем и половина, а на дъното на клозетната чиния, над която е дремал повече от час, ако има късмет, се мъдри една-единствена сърдита кафява гремка, такава, каквато човек може да очаква от ректума на заек, но не и от задника на мъж, който трябва вече да излиза, отново задръстен, за да се блъска дванайсет часа. — Седем и половина? Защо не се обади?“ Хоп и е готов, с шапка и палто, с дебелата си счетоводна книга под мишница, прав, натъпква с една ръка в устата си сушени сливи, а с другата сушени плодове в джоба си в такова количество, което би докарало нещо подобно на дизентерия на всяко нормално човешко същество. „Ще трябва да се пъхна ръчна граната в задника, ако искаш да знаеш какво е положението — шепне ми той на ухото, докато майка ми е в банята, а сестра ми се облича в нейната «стая», остъкления балкон. — Заредил съм се с толкова овесени ядки, че мога да изстрелям бойна ракета. Още малко, ще ми излязат през носа, за Бога.“ И тук, понеже аз започвам да се хиля, което явно го забавлява, той отваря уста и посочва гърлото си с пръст. „Погледни! Гледай там, дето тъмнее. Това не е някаква си тъмнина — това са всичките онези сушени сливи, които са стигнали до сливиците ми. Да благодарим на бога, че изкарах всички ония неща, иначе нямаше да има никакво място.“

— Чудесен разговор — обажда се майка ми от клозета, — чудесни приказки за пред дете.

— Приказки? — учудва се той. — Това е голата истина и изтрополява по стълбите, мърморейки: — Шапката ми, закъснявам, къде ми е шапката? Някой да ми е виждал шапката? — докато майка ми влиза в кухнята и ме удостоява с нейния търпелив, вечен всезнаещ поглед на сфинкс… и чака… а той отново се появява в антрето, всеки момент готов да получи удар, и сетне, наистина потънал в скръб: — Къде ми е шапката? Къде е тая шапка! — докато най-накрая тя му отговаря нежно от дълбините на всеведущото си сърце.

— Глупчо, тя е на главата ти.

Моментално като че ли очите му се изпразват от всичко човешко, той се вдървява, безмозъчен, просто предмет, едно тяло пълно с лайна и толкоз. После съзнанието му се възвръща — да, все пак трябва да се върне в света в края на краищата, след като шапката му е била намерена, и то не къде да е, а на главата му.

— А, да — попипвайки се удивено, а после вън се качва в „Кайзерът“ — и така Суперменът изчезва до тъмно.

„Кайзерът“ — време е в моя разказ да се появи и „Кайзерът“: как гордо ме поведе със себе си след войната, за да купим тоя Додж модел 39, като нов, ново производство, нов модел, всичко ново — какъв страхотен начин за един американски татко да впечатли американския си син! — как се държеше бързоговорещият продавач, сякаш не можеше да повярва на ушите си. „Не“ на всяко от хилядите дребни приспособления, които този минетчия искаше да ни продаде заедно с колата.

„Ще ви кажа мнението си, а вие си мислете каквото искате — казва гадното копеле, — тя ще изглежда хиляди пъти по-хубава, ако гумите й са бели, не си ли съгласен, млади момко? Не мислиш ли, че ще бъде добре баща ти да вземе бели гуми поне?“ Поне! Ах, ти куре лъзгав! Говориш на мен, за да можеш да му го завреш на дъртия, ти, нещастен, долен, крадлив копелдако! Кой си ти, да ти еба майката, та да ни казваш какво да си купуваме? Проклет бакалин! Къде си да ни плашиш сега! „Не, никакви бели гуми“, мърмори смотаното ми татенце, а аз просто повдигам рамене, озадачен от неговата непригодност да осигури за мен и семейството ми красивите неща в живота.

Както и да е, хайде на работа с „Кайзера“, без радио и без бели гуми, а там ще го посрещне чистачката, за да му отключи. Питам ви защо той трябва да е този, който вдига щорите в кантората всяка сутрин? Защо трябва да държи рекорда за най-дълъг работен ден на застрахователен агент? За кого? За мен? О, ако е така, ако това е причината, то тогава това наистина е изключително трудно да се понесе. Разминаването е просто ужасно, За мен! Направи ми тая услуга и не го прави заради мен! Че животът ти е такъв, не търси причината в Алекс, моля те! Аз не съм началото и краят на човешкото съществуване! Отказвам да мъкна този товар до края на живота си! Отказвам! Чуваш ли? Престани да повтаряш, че не можеш да проумееш как ще летя до Европа на хиляди и хиляди километри, а ти вече си на шейсет и шест и всеки момент можеш да се гътнеш. Нали всяка сутрин първата ти работа е да прочетеш некролозите в „Таймс“. Мъже на неговата възраст, че и по-млади, умират — вчера живи, днес мъртви — и очевидно той смята, че ако съм само отвъд Хъдсън, вместо отвъд Атлантика… Слушай, какво всъщност мисли той? Че като съм наблизо, не може да му се случи нищо? Че ще се притека на минутата, ще хвана ръката му и ще го върна към живота? Дали наистина вярва, че аз притежавам сила, способна да победи смъртта? Че аз съм възкресение и живот. Татко, ти си истински вярващ християнин! И дори без да подозираш!

Неговата смърт. Неговата смърт и неговият стомах: истината е, че аз едва ли мисля за тях по-малко от самия него. Няма случай да получа телеграма или да ми звъннат след полунощ и да не ми се обърне стомахът, и да кажа на глас — на глас! „Умрял е.“ Защото явно, че и аз вярвам, вярвам, че мога някак си да го спася от оная с косата — мога и трябва! Откъде се е взела у нас тази смешна и абсурдна идея, че съм толкова всемогъщ, толкова безценен, толкова необходим за оцеляването на всички! Какво им е на тези еврейски родители — защото аз не съм сам в лодката, аз съм в най-големия военен кораб по вода… Само погледнете през люка вътре, натъпкани по койките един върху друг, стенещи и пъшкащи от самосъжаление, тъжните синове на еврейски родители, с просълзени очи, изразени от кръстосване по бурните води на вината — така понякога виждам себе си и своите стенещи братя, меланхолици и умници, все още в трюма като нашите предшественици и сме зле, зле сме като пребити кучета, непрекъснато отнякъде се чува: „Тате как можа?“ „Мамо, защо?“, а историите, които си разказваме, докато големият кораб се издига и спуска по вълните, са надпреварване кой е имал най-строга майка, кой — най-невеж баща, аз ще те надмина, копеле такова, унижение за унижение, срам за срам… гаденето в тоалетната след вечеря, истеричен предсмъртен смях от койките и сълзи — тук локвичка, изплакана от разкаяние, там локвичка от възмущение, а погледът ти мярва как тяло на мъж (с мозък на момче) се надига в безсилен гняв да шибне матрака отгоре само за да се строполи обратно, самобичувайки се с укори. О, мои приятели евреи! О, мои комплексирани, цапнати в устата братя! Мили мои! Другари! Ще престане ли някога да се люшка тоя шибан кораб! Кога? Кога, че най-сетне да престанем да се оплакваме колко ни е зле и да излезем на въздух да живеем!

Доктор Шпилфогел, никакво облекчение не носи намирането на виновника — да обвиняваш, значи още да боледуваш — разбира се, разбира се, — но независимо от всичко, какво им има на тези еврейски родители, какво им беше, че можеха да ни накарат, нас, малките еврейчета, да вярваме, че от една страна, сме принцове, неповторими като еднорога, гении и таланти като никои други деца, спасители и направо великолепни, а от друга — тъпи, необразовани, безпомощни, егоистични, гадни, дребни говна, малки неблагодарници.

— Но къде в Европа… — крещи той след мене, докато таксито потегля.

— Не знам къде — отвръщам, махайки радостно за сбогом. На трийсет и три съм и най-после съм се отървал от майка ми и баща ми. За цял месец.

— Но ние как да разберем адреса ти?

Радост! Истинска радост!

— Ами няма как!

— Но какво ще стане, ако през това време…

— И какво, ако какво? — засмивам се аз. — Какво, ако какво, за какво пък сега се тревожите?

— Какво, ако…?

И за бога, наистина ли чух това от прозореца на таксито? Наистина ли неговият страх, неговата алчност, вяра в мен и нужда от мен са толкова големи, та той крещи по улиците на Ню Йорк: „Какво ще стане, ако умра?“

Защото именно това чувам, докторе. Последните думи, които чувам, преди да отлетя за Европа, и то с Маймуната, която досега съм пазил в пълна тайна от тях. „Какво ще стане, ако умра?“, след което се отправям за моята оргия в чужбина.

… Сега, друг въпрос е дали думите, които съм чул, той ги е казал. И дали онова, което чувам, го чувам от състрадание към него, или е резултат на моята агония от неизбежността на това ужасно събитие, неговата смърт, или понеже непрекъснато я очаквам. Това също е друг въпрос. Но, разбира се, вие сте съвсем наясно, нали е по вашата специалност.

Казвах, че любимият ми детайл от самоубийството на Роналд Нимкин е бележката до майка му, която намериха забодена на прекалено голямата му, добре изпрана и колосана риза. Знаете ли какво пишеше там? Познайте! Последната бележка на Роналд до майка му. Ха познайте!

МИСИС БЛУМЕНТАЛ СЕ ОБАДИ МОЛИ ТЕ ЛА ЗАНЕСЕШ ДОВЕЧЕРА У ТЯХ ПРАВИЛНИКА ЗА МАДЖОНГ.

РОНАЛД

Добре, как ви се струва това за сбогом? За едно такова добро, умно момче, мило и уважително, и добре възпитано, приятно еврейско момче, от което никой никога не се е срамувал? Кажи „благодаря“, миличък. Кажи „моля“, миличък. Кажи, че съжаляваш, Алекс. Кажи, че съжаляваш! Извини се! Да, за какво? Какво съм направил сега? Хей, аз се крия под леглото, с гръб към стената, отказвам да се извиня, отказвам също така да изляза и да си понеса последствията. Отказвам! А тя ме погва с метлата, опитвайки се да измете гнилия ми труп навън. Защо, о, сенки на Грегор Замза?! Здравей, Алекс, довиждане, Франц! „По-добре да се извиниш, иначе хич няма да ти цепя басма!“ А аз съм на пет, може би на шест и тя няма да ми цепи басма, ще видя аз какво ще стане, сякаш наказателната рота вече е отвън и покрива улицата с вестници за моята екзекуция.

А сега е ред на баща ми: след приятен ден в опити да продаде някоя и друга застраховка за живот на чернокожите, които дори не са сигурни дали още са живи, върнал се е в къщи при своята истерична жена и превъплътилото се дете — защото какво съм сторил аз, самата добродетел? Невероятно, не го побира умът, но или съм я ритнал по кокалчетата, или съм я ухапал. Не искам да звучи като хвалба, но вярвам, че и двете.

„Защо — настоява да знае тя, коленичила на пода и насочила фенерче в очите ми. — Защо направи това?“ О, простота, защо Роналд Нимкин се отказа от своето пиано и своя дух? ЗАЩОТО ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА ИЗДЪРЖАМЕ! ЗАЩОТО ВИЕ, ГАДНИ ЕВРЕЙСКИ МАЙКИ, СТЕ СИ ЕБАЛИ МАЙКАТА, ТОЛКОВА УЖАСНИ СТЕ, ЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА ВИ ПОНАСЯМЕ! Чел съм какво пише Фройд за Леонардо^[12] и извинявайте за високомерието, но то отговаря точно на моите видения: онази огромна, задушаваща ме птица, неистово биеща с криле лицето и устата ми, така че не мога дъх да си поема. Какво искаме ние, аз, Роналд и Леонардо? Да бъдем оставени на мира! Поне за половин час от време на време! Спрете вече да ни тормозите да бъдем добри! Да ни тормозите да бъдем мили. Просто ни оставете на мира, по дяволите, да можем спокойно да си опъваме малките пишки и да си мислим малките егоистични мисли, спрете вече да ни внушавате респект към собствените ни ръце, бубички и уста. Да ви еба витамините и рибеното масло! Просто ни дайте месото наше насущно! И простете прегрешенията ни — дето даже не са прегрешения!

… Значи искаш да бъдеш момченце, което рита майка си по кокалчетата! — говори баща ми… и само му вижте ръцете. Никога преди не съм забелязвал какви лапи има. Той може и да няма бели гуми на колата и висше образование, но има ръчища, с които шега не бива. Господи, как е ядосан! Но защо? Донякъде, глупака, я ритнах заради теб!

— … Човешкото ухапване е по-опасно от кучешкото, знаеш ли? Излизай изпод леглото! Чуваш ли, това което си сторил на майка си, и куче не би сторило! — И така крещи, толкова е убедителен, че моята обикновено спокойна сестра търчи в кухнята и чак стене от страх, като заляга между хладилника и стената в поза, която днес бихме определили като ембрионална. Или поне така си я спомням, макар че с пълно право бихте могли да попитате откъде знам какво става в кухнята, когато в същото време стоя скрит под леглото.

— Ухапването мога да преживея, кокалчетата мога да преживея — метлата продължава безпощадно да се опитва да ме изръчка от моята пещера, но какво да правя с дете, което дори не иска да каже, че съжалява? Което не иска дори на собствената си майка да се извини и да обещае, че никога, никога повече няма да прави така, никога! Какво ще правим, татенце, с такова момче в къщи?

Шегува ли се? Сериозна ли е? Защо не повика полицаите, които да ме пратят в затвора за малолетни престъпници, щом съм такъв непоправим? „Алекзандър Портной, петгодишен, вие сте осъден да бъдете обесен, докато издъхнете, за отказа да се извините на вашата майка.“ Човек може да си помисли, че детето, дето лочи мляко и се къпе във ваната с патенцето и лодчиците си, е най-търсеният престъпник в Америка. Когато всъщност ние разиграваме в нашата къща някакъв фарс по „Крал Лир“, в който аз изпълнявам ролята на Корделия. Тя непрекъснато се оплаква по телефона на всеки, който я слуша от другата страна, че най-голямата й грешка е, че е прекалено добра. Защото със сигурност никой не седи от другата страна, кимайки и записвайки в телефонното си тефтерче тези прозрачни, егоистични, безумни глупости, дето даже и хлапе от забавачката би проумяло. „Знаеш ли коя е най-голямата ми грешка, Роуз? Неприятно ми е да го казвам за себе си, но съм прекалено добра.“ Това са истинските й думи, докторе, запечатани на магнетофонната лента на мозъкът ми през всичките тези години, които все още ми действат убийствено. Това са точните съобщения, които тези Рози, Софи, Голди и Перли си предават една на друга ежедневно! „Раздавам се на хората — признава си тя с въздишка — и в замяна — чиста неблагодарност, а грешката ми е, че колкото и пъти да ме ударят по бузата, толкова пъти подлагам другата.“

По дяволите, Софи, само опитай, защо не пробваш? Защо всички ние не опитаме! Защото истинската борба, майко е да бъдеш лош — да бъдеш лош и това да ти доставя удоволствие! Ето това прави от нас, момчетата, мъже, майки. Но какво така наречената моя съвест е сторила с моята сексуалност, моята спонтанност, моята смелост? Няма значение, че има нещо, от което се опитвам да се отърва, защото фактът си остава — не мога да се отърва. Белязан съм от главата до петите като пътна карта с моите комплекси. Можете да пропътувате на длъж и шир тялото ми по широките магистрали на срама, задръжките и страха. Виждаш ли, аз също съм твърде добър, майко. И аз съм почтен до мозъка на костите си — точно като теб! Виждала ли си ме някога да запаля цигара? Приличам на Бети Дейвис. В днешно време момчетата и момичетата още преди да са на възраст за бар мицва смучат марихуана, сякаш е ментови бонбони. А аз още не мога да запаля като хората една „Лъки Страйк“. Да, толкова съм добър. Не мога да пуша, почти не пия, никакви наркотици, не вземам на заем пари, не играя комар, ако излъжа, се потя, сякаш съм минал през екватора. Е, да, казват, шиба твърде често, но, уверявам те, с това се изчерпват моите прегрешения. Виж какво направих с Маймуната — изоставих я, избягах от нея от страх, момичето, чиято пичка съм мечтал да лижа цял живот. Защо и най-нищожният протест не е по силите ми? Защо и най-малкото отклонение от нормите на почтеност ме кара да се пържа в собствения си ад? Когато аз мразя тези проклети норми! Когато знам нещо повече от табутата. Докторе, мили докторе, какво казваш ти? КАКВО КАЗВАШ ТИ, ДА НАПЪХАМЕ ПОДСЪЗНАНИЕТО ОБРАТНО В ЕВРЕЙСТВОТО? Освободете либидото на това прекрасно еврейско момче, моля ви. Повишете цената, ако трябва — всичко ще платя! Стига вече съм треперил пред тъмните низки удоволствия! Мамо, мамо, какво искаше да направиш от мен — скитащ призрак като Роналд Нимкин? Откъде ти скимна, че най-добре за мен е да бъде послушен? Малък джентълмен? Страхотен модел за едно създание, изтъкано от лъст и желания! „Алекс — казваш на излизане от Уикуейки Динър, и не ме разбирайте погрешно, преглътнах го, хвалбата си е хвалба и аз я възприемам откъдето и да идва, — Алекс — казваш ми ти, а аз съм изтупан с вратовръзчица на ластик и блейзер, — как само решеше месото! Как само ядеше печения картоф, без да разсипваш! Идеше ми да те цункам, никога, не съм виждала такъв мъничък джентълмен с мъничка салфетка на скута!“ Сладкишче, мамо. Едно мъничко сладкишче си видяла — истински продукт на възпитателната ти програма. Разбира се, разбира се! Загадката всъщност се състои не в това, че не съм умрял като Роналд Нимкин, а че не съм като онези млади мъже, които виждам да се разхождат, хванати за ръце в Блуминглейл^[13] събота сутрин. Мамо, плажът на Файър Айлънд е претъпкан с тела на хубави еврейски момчета по бикини и намазани с плажно масло, които също са били малки джентълмени в ресторанта и сигурен съм, също са помагали на мамичките си да подреждат плочките за маджонг, когато дамите са се събирали в понеделник вечер, за да поиграят. Всемогъщи Боже! След всичките тези години подреждане на плочки как изобщо се оправям сега в света на пичките, това е загадката. Затварям очи и без особена трудност виждам как живея под един покрив на Оушън Бийч с някаква гримирана личност на име Шелдън. „Да ти еба майката, Шели, те са твои приятели, ти ще приготвиш чесновия хляб.“ Мамо, твоите малки джентълмени вече са пораснали и ето ги, лежат на плажа върху ароматизирани с лавандула хавлиени кърпи, изпълнени с яростен нарцисизъм. Ой, гут — подвиква ми някой — на мен! „Алекс? Алекзандър Велики! Миличък, да си виждал някъде естрагона ми?“ Ето го, мамо, малкото ти джентълменче — целува по устата някого на име! Шелдън, защото онзи сял гарнитура с ароматни подправки! „Знаеш ли какво прочетох в «Космополитън» — пита мама баща ми, — че има жени, които са хомосексуални.“ „Хайде стига — изръмжава Татко Мечо, — що за дивотии…?“ „Джак, моля ти се, нищо не си измислям, прочетох го в «Космополитън»! Ще те покажа статията!“ „Остави тая работа, публикуват такива глупости само заради тиража…“ Мамо! Тате! Има и по-лошо — има хора, които чукат пилета! Има мъже, които шибат трупове! Вие просто не можете да си представите как реагират някои хора след изтърпяването на петнайсет-двайсет годишна присъда да бъдат „добри“, постановена от някой идиот!

Така че, мамо, ако съм те ритал по кокалчето, ако съм ти прегризал китката до костта, благодари на бога! Защото, ако бях сдържал всичко в себе си, вярвай ми, ти също можеше да се прибереш някой ден и да намериш един пъпчив юноша да виси на душа на колана на баща си. И още по-лошо, миналото лято, вместо да се правите на седящия Шива заради сина си, който бяга в далечна Европа, вие двамата можехте да се окажете на вечеря на моята „палуба“ на Файър Айлънд в компанията на мен и Шелдън. И ако си спомняш какво ти стана от онзи гойски омар на стомаха какво ли би било да се опиташ да не издрайфаш соса бернез, направен от Шели.

Та така.

Каква пантомима трябваше да разигравам, докато сваля шушляковото яке от гърба си, за да прикрия с него слабините си, оная нощ, когато ги изложих на природните стихии. И всичко това заради тоя тъп поляк, шофьора, в чиито възможности беше да включи светлините над главите ни и в един миг да разруши всичко градено за петнайсет години с прилежните тетрадки, отличните оценки, миенето на зъби два пъти дневно и никакво ядене на немити плодове… Ама че горещо е тук! Олеле, колко е горещо! Е, май ще е по-добре да си сваля якето и да го сложа на малка купчинка върху скута си… Само че какво правя? Баща ми винаги ми е казвал, че полякът си няма мѝра, ако не направи мръсотия на някой евреин. Защо рискувам пред най-лошия си враг? Какво ще стане с мен, ако ме хванат!

Половината от пътя през тунела ми е потребен, за да разкопчая безшумно ципа си и ей го пак, отново изскача, както винаги — надървен. Ще се пръсне от желание, сякаш е някой макроцефал, който превръща в ад живота на родителите си с идиотските си ненаситни нужди.

— Лъсни ме! — заповядва ми коприненият звяр.

— Тук? Сега?

— Разбира се, че тук и сега. Кога мислиш, че пак ще ти се падне такъв случай? Не знаеш ли какво е момичето, дето спи до теб? Само погледни това после!

— Какво после?

— Там е работата де — почти няма после. Погледни тая коса, сякаш е навивана на чекрък. Помниш ли какво е лен? Учил си в училище. Това е човешки лен! Глупако! Това е самата Макой. Шикса! При това заспала! Иди може би само се прави? Преструва се, но си мисли наум: „Ела, рицарю мой, направи ми всички онези мръсни неща, за които цял живот си мечтал.“

— Възможно ли е това?

— Миличък — припява курът ми, — нека само да почна да ти изброявам хилядите мръсни нещица, дето й се искат: първо — иска да я хванеш за малките твърди цици.

— Ами-и-и?

— Иска да разтъркаш с пръст путката й отвътре, докато припадне.

— Господи! Докато припадне!

— Това е шанс, който никога повече може да не ти се представи. Докато си жив.

— Да, ама пита се колко може да продължи това. Името на шофьора е изтъкано от „ш“ и „ж“, та, ако баща ми е прав, тези поляци са преки потомци на горилите.

Но кой може да излезе на глава с надървен кур? Ven der putz shteht, ligt der sechel in drerd. — Знаете ли тая пословица? Когато ти се вдигне курът, пада ти пердето! И тъй си е! Давай! Скача като куче през обръч в гривната от средния пръст, палеца и показалеца, които съм приготвил за случая. Трипръста чекийка, изпълнена в стакатови двусантиметрови движения от долу на горе — това е най-доброто за автобус, тъй като най-малко кара (да се надяваме) шушляковото ми яке да подскача. Разбира се, такава техника означава да пренебрегнем чувствителния вършец, но че по-голямата част от живота се състои от жертви и самодисциплина, е факт, с който дори и един сексуален маниак не може да не се съобразява.

Трипръстата чекийка е моето изобретение за обществени места. Вече съм я прилагал в Театъра на бурлеската в Нюарк. Една неделна сутрин — по примера на Смолка, моя Том Сойер — излизам от къщи за училище с бейзболна ръкавица под мишница и си подсвирквам. И когато никой не гледа (очевидно положение, в което не вярвам), скачам в един празен автобус номер четиринайсет и се сгушвам на седалката. Може да си представите колко народ се тълпи пред Театъра на бурлеската в неделя сутрин. Центърът на Нюарк е пуст като Сахара, с изключение на хората пред театъра, които приличат на екипаж на кораб, заболял от скорбут. Луд ли съм, че да влизам? Един Господ знае каква болест мога да си лепна от седалките!

— Няма значение, влизай! Еби им майката на болестите! — обажда се маниакът, който говори по микрофона в гащите ми. — Не разбираш ли какво ще видиш вътре? Женска пичка.

— Пичка?

Цялата, разбираш ли, топла и влажна, и готова за ебане.

— Но мога да хвана сифилис дори само от билета. Ще се лепне на подметките на кецовете ми и ще го замъкна в къщи. Някой идиот може да превърти и да ме наръга, за да ми вземе троянското съкровище от портмонето. Ами ако дойдат ченгетата? Ще размахат пищови, някой ще хукне да бяга, а те ще вземат да ме убият мен по погрешка! Защото съм малолетен. Ако ме убият — и още по-лошо, ако ме арестуват! Какво ще кажат родителите ми?

— Слушай, искаш ли да видиш пичка, или не искаш?

— Искам, искам!

— Момченце, вътре има една курва, която се трие в пердето с гол задник.

Добре — ще рискувам сифилиса. Ще рискувам да ми се накъдри мозъка и да прекарам остатъка от дните си в лудницата, играейки хандбал със собственото си лайно, само че какво ще стане със снимката ми в „Ню Йорк Ивнинг Нюз“! Когато ченгетата запалят лампите и изкрещят: „О кей, маниаци, проверка“, какво ще стане, ако изгърмят крушките? И ме улучат — мен, вече председател на Клуба за международни контакти, а съм само в девети клас! Мен, дето взех две години наведнъж в основното училище! Та нали през 1946, понеже не позволиха на Мериан Андерсън да пее в конгресната зала, аз накарах целия осми клас да се откаже от участие в олимпиадата за патриотично есе. Аз бях и все още съм дванайсетгодишното момче, което като заслуга за смелото му поведение срещу фанатизма и омразата беше поканено в Есекс Хауз в Нюарк да присъствува на конгреса на Комитета за политически действия, да се качи на трибуната и да се здрависа с доктор Франт Кингдън, известния журналист, чиито статии чета всеки ден в пресата. Как мога изобщо да се помисля да вляза в това заведение заедно с тези дегенерати, за да гледам как някаква си шейсетгодишна дама се преструва, че прави любов с азбестово перде, докато в същото време на сцената на балната зала в Есекс Хауз самият доктор Франк Кингдън се здрависва с мен и на фона на аплодисментите в моя чест ми казва: „Млади момко, тази сутрин ще имаш възможност да видиш демокрацията в действие!“ А с бъдещия ми зет, Морти Файбиш, вече съм присъствал на митинги на Комитета на американските ветерани, помагал съм на Морти, който е в председателството, да подрежда столовете за събранията на управителния съвет. Чел съм „Гражданинът Том Пейн“ на Хауард Фаст, чел съм „С поглед назад“ на Белами и „Финали Рен“ на Филип Уайли. Заедно със сестра ми и Морти съм слушал маршовете на храбрия хор на Червената Армия. Ранкин и Билбо, Мартин Дейз, Джералд Л.К. Смит и отец Кофлин, всички тези фашистки копелета са мои смъртни врагове. Така че, по дяволите, какво правя на странична седалка в Театъра на бурлеската, блъскайки чекия в кухнята на ръкавицата за бейзбол? Ами ако има насилие? Ами ако има микроби?

Добре де, ама какво би станало по-късно, след представлението, ако онази с големите бомби, какво би станало… Само за шейсет секунди си представих най-прекрасния живот на пълна деградация, който ние двамата водим върху просната плюшена завивка в мърлява хотелска стая, аз (пръв враг на Америка) и Макой. Истинската, име, което прикачвам на най-долната от всички долни курви в редицата. И то какъв живот под голата крушка (надписът ХОТЕЛ мига точно пред прозореца ни). Тя маже кура ми с шоколадови бонбони, които имат бял пълнеж в центъра, и после ги поема с уста парче по парче. Сипва ягодов сироп върху нежните ми ташаци и после го обира с език, докато станат чисти като на новородено. Любимият й цитат от английската литература е шедьовър: „Дъни ми путката, ебльо, докат ме скъсаш!“ Когато пръдна във ваната, тя коленичи гола на пода, проточва шия и целува мехурчетата. Седи ми на кура, докато кензам, и пъха в устата ми зърното си с размер на курабийка, като през цялото време шепне злобно в ухото ми всички мръсни думи, за които се сеща. Лапа и държи в устата си парченца лед, докато езикът и устните й изтръпнат от студ, а после ми облизва — после минава на горещ чай! Всичко, всичко, за което съм си мечтал, тя също си го е мислила и го прави. Най-голямата курва, която някога е съществувала! И тя е моя! „О, Истинска, аз идвам, идвам при теб, еблива путко“, и така ставам единствената личност, която някога се е изпразвала в бейзболна ръкавица вътре в Нюаркския театър на бурлеската. Може би.

Голямата работа в този театър са шапките. Но един от по-предните редове друг един вманиачен брат с около петдесет години по-голям от мен се празни в шапката си. В шапката си, докторе! О, не мога да го понеса. Идва ми да заплача. Не в шапката си, тъпако, това чудо трябва да си го слагаш на главата! Сега ще трябва да си я сложиш и да излезеш навън, из центъра със сперма, капеща по челото ти. Как ще обядваш с тази шапка?

Каква всемирна скръб ме обхваща, когато последната капка се източва в ръкавицата! Отчаянието е всепоглъщащо, дори курът ми е засрамен и дума не може да намери да ми отвърне, когато излизам от театъра, безмилостно самобичувайки се, и стена на глас: „О, не, не, не“, като човек, който току-що е цопнал с обувка в кучешко лайно… А-а-х, а-а-х, каква гадост! В шапката, си! Ven der pulz shteht! Ven der pulz shteht! В шапката, дето я носи на главата си!

Изведнъж се сещам как майка ми ме учеше да пикая прав! Слушайте, може би точно това чакате от толкова време, ключа към моя характер. Онова, което прави живота ми труден, измъчван от желания, противни на съзнанието ми, и от съзнание, противно на желанията ми. Ето как се научих да пишкам прав като голям мъж. Само чуйте.

Стоя над кръгчето вода в кенефа, бебешкото ми пишле е щръкнало хубавичко напред, докато майка ми е седнала на ръба на ваната и с една ръка регулира струята вода от крана (която, предполагам, трябва да имитирам), с другата ме гъделичка отдолу по пишлето. Аз повтарям: гъди, гъди, пиш, пши! Изглежда, тя си мисли, че така ще изкара нещо от мойта работа. И да ви кажа истината — госпожата е права. „Пишкай, бубенце, пишкай! Направи пиш за мама“, докато всъщност онова, което правя, стоейки там с нейната ръка върху чурката ми, по всяка вероятност е моето бъдеще! Представете си цялата нелепост! Характерът на един мъж се кове, съдбата му се оформя… или може би не… във всеки случай това обяснява защо не мога да уринирам в присъствието на друг човек. И до ден-днешен! Мехурът ми може да се надуе като диня, но има ли някой наоколо, преди да почна (искате да чуете всичко, нали, е, добре, казвам ви всичко), а то е, че в Рим, докторе, двамата с Маймуната си избрахме от улицата една обща курва и я замъкнахме с нас в хотелското легло. Е, най-сетне го казах. Изглежда, ми трябваше доста време да се реша.

Автобуса, автобуса, какво ли ми попречи да свърша върху ръката на спящата шикса… Не знам. Здравият разум? Мислите ли? Приетото благоприличие? Разумът, както казват, е взел връх? Добре, къде тогава е бил разумът ми онзи следобед, когато се прибрах от училище и открих, че мама я няма, а в хладилника се мъдри огромно червено парче суров дроб. Мисля, че вече се изповядах зад дъската за обявления на път за подготовката за бар мицва. Добре, искам да се изповядвам до край, Ваше светейшество. Че тя… то… не беше първото ми парче. Първото си парче познах, уединен в къщи, навито около кура ми в банята в три и половина следобед, а след това отново го познах на върха на вилицата си заедно с другите членове на моята бедна нищо неподозираща фамилия.

Така. Вече знаете най-ужасното, което съм извършил. Начуках вечерята на собственото си семейство.

Освен ако не споделяте мнението на Маймуната, че най-гадното престъпление, което съм извършил, е, дето я зарязах в Гърция. И другото още по-гадно — шведската тройка в Рим. По нейна преценка — егати преценката — единствено аз съм отговорен, задето го направихме, понеже по характер съм бил по-силен и морален. „Великият хуманист! — вика. — Тоя, чието призвание е да защитава дребния бедняк от лошия му господар. Този, дето ми дава да чета «САЩ»^[14]. Заради тебе подадох молба при Хантър. Заради теб се трепя да бъда нещо повече от един тъп задник, над който да се потиш. А сега искаш да ме използваш, сякаш съм товарна кобила — да ме използваш за всяка прищявка и перверзия, която ти скимне — като че ли ти си призван да бъдеш суперинтелектуалецът! Тоя, дето постоянно ни поучава, даже и по шибаната телевизия!“

Виждате ли, според Маймуната моята мисия била да я измъкна от точно тази бездна на лекомислие и безнадеждност, на перверзия, дивотия и похот, в която самият аз цял живот напразно се мъча истински да се потопя — аз трябвало да я спася от същите изкушения, на които толкова години сам се мъча да се предам. А сега е забравила, че в леглото не по-малко от мен горещо мечтаеше за тази тройка. Е, докторе, питам ви, кой пръв направи това предложение? От първата вечер кой кого блазнеше с възможността за още една жена в леглото? Повярвайте ми, не се опитвам да се измъкна от помията — напротив, мъча се да се натопя вътре! Но трябва да ни стане абсолютно ясно, на мен и на вас, ако не и на нея, че тази безнадеждно невротизирана жена, тая високопарна еблива селска пичка едва ли може да бъде наречена моя жертва. Аз просто няма да се огъна пред такава лайняна жертва! Тя вече е на трийсет, иска й се да е женена и майка, иска и се да бъде уважавана и да живее в къща със съпруг (особено като се има предвид, че високоплатените години на блестящата й кариера вече отминават), но като си въобразява, че е жертва, че е експлоатирана и лишена от права (може и така да е, ако се погледне целият й живот), това в никакъв случай не означава, че аз трябва да опера пешкира. Да не би аз да съм виновен, че е на трийсет и сама? Да не би аз да съм я докарал от въгледобивните райони на Западна Вирджиния, та да ми увисне на врата, да не съм я вкарвал в леглото с онази уличница! Истината е, че самата Маймуна се подаде от прозореца на наетата кола и на италиански обясни на проститутката какво ще искаме и колко ще й платим. Аз просто си стоях на кормилото с крак върху педала на газта, сякаш съм шофьор при обир, какъвто всъщност съм си… И повярвайте ми, като видях курвата да се качва на задната седалка, си казах: не; и в хотела, където успяхме да я вкараме в нашата стая през барчето, отново си помислих: не. Не! Не! Не!

Не изглеждаше никак зле това курве — леко закръглено и трътлесто, някъде към двайсетгодишно, с широко и приятно отворено лице и изумителни цици. Тъкмо заради тях си го бяхме избрали след като се разходихме бавно нагоре-надолу по „Виа Венето“, оглеждайки стоката като на пазар. Курвето, което се казваше Лина, както си стоеше насред стаята, изведнъж си съблече роклята, под нея носеше корсет тип „Веселата вдовица“, отгоре изхвръкваха гърдите й, а отдолу се подрусваха доста пищни бедра. Бях смаян от това бельо и от неговата театралност, но в тоя миг бях смаян от всичко, а най-вече че след толкова месеци приказки бяхме постигнали някакъв напредък и вече щяхме да го направим.

Маймуната излезе от банята, облечена само с късата си шемизетка, гледка, която винаги ме е настървявала (кремава коприна с красивата Маймуна вътре), а аз междувременно свалих всичките си дрехи и седнах гол до крака на леглото. Това, че Лина не знаеше дума английски, само засили чувството, което започна да пулсира между Маймуната и мен, чувство на някакъв сдържан садизъм; ние можехме да си говорим, да споделяме тайни планове, без курвата да разбира, както тя от своя страна можеше да си шепне с Маймуната на италиански, без аз да знам какво си казват и дали заговорничат… Лина заговори първа, а Маймуната се обърна и ми преведе. „Казва, че ти е голям.“ „Бас държа, че това го казва на всички.“ После те ме зяпнаха, както си бяха по бельо — чакащи. Ама и аз чаках. А как ми биеше сърцето! И това ли трябваше да се случи, две жени и аз… а сега? Ето, виждате ли, продължавах да си казвам: НЕ!

„Тя иска да знае, каза Маймуната, след като Лина се обади втори път, откъде желае да започне синьорът.“ „Синьорът, отвърнах аз, желае да започна от началото…“ О, страхотно хитър отговор, наистина много небрежен, само че продължавахме да седим, без да мръднем, аз — съвсем надървен, съвсем разсъблечен, и няма накъде. В края на краищата именно Маймуната дава ход на нашата похот. Тя отива до Лина, надвесва се над нея (о, Боже, нима тя не ми стига? Нима не е достатъчно за моите възможности? Колко ли кура имам?) и си пъха ръката между краката на курвето. Това си го бяхме представяли предварително във всичките му варианти бяхме си го мечтали на глас много месеци и въпреки всичко аз онемявам, когато виждам как средният пръст на Маймуната потъва в путката на Лина.

Ситуацията, в която се озовах оттук нататък, най-добре мога да опиша с термина „трескава работа“. Работа не, ами работа! Искам да кажа, че имаше толкова много да се върши. Аз заставам тук, ти заставаш там — чудесно, сега ти идваш отсам, а аз оттам — добре, сега тя лекичко се смъква до тук, докато аз се понадигна малко, а ти лекичко се пообръщаш, ей така… и така карахме, докато аз свърших за трети и последен път. По това време Маймуната беше по гръб на леглото, а моят задник стърчеше към полилея (и към скритите камери, както мимоходом ми хрумна), а по средата в устата на Маймуната тъпчеше цици общата ни курва. В чия дупка, в коя от всичките дупки нахвърлих последния заряд, не мога да бъда сигурен. Възможно беше да съм свършил в някаква влажна миризлива комбинация от подгизнали италиански космаци, лепнещ американски задник и абсолютно смрадлив чаршаф. После станах, отидох в тоалетната и много ще се зарадвате като разберете, издрайфах вечерята си. Китките ми, майко — изповръщах ги в тоалетната чиния. И сега, ако кажеш, че не съм добро момче…

Когато се върнах от тоалетната, Маймуната и Лина бяха заспали прегърнати.

Сърцераздирателният рев на Маймуната, обвиненията и нападките започнаха веднага след като Лина се облече и си тръгна. Аз съм я бил вкарал в грях! „Аз? Че нали ти си ръгна пръста в цепката й и играта се завъртя. Ти я целуваше по мръсната уста!“ „Защото, пищеше тя, ако трябва нещо, аз го правя до край! Но това не значи, че съм го искала.“ А после, докторе, започна да ми опява заради циците на Лина — защо не съм си бил играл повече с тях! „Само за цици мислиш и говориш! За чужди цици! Моите ти били малки, а всички други, които видиш, са огромни — най-после ти се паднаха две наистина грамадни — и какво направи? Нищо!“ „Е, чак пък нищо… Въпросът е, че почти не можах да се вредя от теб…“ „Аз да не съм лесбийка! Само смей да ми кажеш, че съм лесбийка! Защото, ако съм станала лесбийка, ти си виновен!“ „Боже мой, не…“ „не, ама да! Нали заради теб го направих, а сега ме мразиш за това.“ „Тогава няма да го правим отново заради мен, нали? Щом така ще обръщаш нещата!“

Да, ама на другата вечер в ресторанта на Раниери отново си бяхме толкова навити — едва ли не както в първите дни на нашето познанство. По едно време Маймуната се оттегли до тоалетната и се върна с пръст, ухаещ на пичка, който аз душих и целувах, докато донесоха вечерята. И след като изпихме по едно-две брендита в „Дони“, отидохме при Лина, спазарихме се с нея и я откарахме в хотела за втори рунд. Само че този път аз самият разсъблякох Лина и я възседнах още преди Маймуната да се върне от кенефа. Щом съм започнал, помислих, поне да го направя докрай! Изцяло! Всичко! И без повръщане, моля! Вече не си в гимназията на Уикуейк! И си доста далеч от Ню Джърси.

Когато Маймуната излезе от банята и видя, че играта е започнала, не остана много очарована. Тя приседна на ръба на леглото, смачкана като никога, отклони поканата за участие и мълчаливо изгледа моя оргазъм и напъните на Лина да симулира свой. След това Лина услужливо — много любезно наистина — се опита да се навре между дългите крака на моята любовница, но Маймуната я блъсна, отиде до прозореца и седна на един стол, за да се цупи оттам. Така че Лина, която не беше особено чувствителна към междуличностните борби, се облегна на възглавницата до мен и започна да ми разказва историята си. Нейното проклятие били, абортите. Имала едно дете, момченце, с което живеела на Монте Марио („В красива нова сграда“, превеждаше Маймуната.) За нещастие в нейното положение не можела да си позволи повече от едно, „въпреки че тя обича децата“, така че постоянно киснела в кабинета за аборти. Изглежда, единственото й предпазно средство беше вагиналната промивка със съмнителна надеждност.

Не можех да си представя, че никога не е чувала за песари, нито за противозачатъчни хапчета. Накарах Маймуната да й обясни за съвременните средства, които тя със сигурност можеше да си набави, и то почти без усилие от нейна страна. Маймуната ме изгледа накриво. Курвата слушаше, но беше много скептична. Потресе ме, че е толкова неосведомена за неща, които засягат здравето й (през това време пръстите й шареха по влажните ми слабини): тъпата католическа църква, помислих си…

Така че, като си тръгна, тази вечер в чантата й освен петнайсетте хиляди лири имаше и едномесечна доза „Еновид“ от запасите на Маймуната, която моя милост й подари.

— Ама ти си бил страхотен спасител, бе! — развика се Маймуната, след като Лина си отиде.

— А ти какво искаш? Да я стържат през седмица? За какво?

— Знаеш ли колко ме интересува какво ще стане с нея! — рече Маймуната злобарски. — Проститутка. Всъщност ти искаше само да я шибаш. Не можа да изчакаш да изляза от кенефа и я налегна! А после й даваш от моите хапчета.

— Това пък к’во значи? Какво точно искаш да кажеш? Знаеш ли, едно от нещата, които ти липсват, е способността да мислиш. Да бъдеш честна, можеш, но да мислиш, не!

— Зарежи ме тогава! Постигна каквото искаше! Сега се разкарай!

— Може и да го направя!

— И без друго ти е все едно дали си с мен, или с нея! Ти, с надутите си приказки и смахнатите си велики идеали — за теб аз съм само една лесбийка проститутка, един задник!

Мани я кавгата. Стана скучно. Неделя, изнизваме се от асансьора и кого, мислите, виждаме да влиза през главния вход на хотела — наша Лина, а с нея детенце на около седем-осем години, шишкаво момченце, сякаш направено от алабастър, натруфено с воланчета, кадифе и лачени обувки.

Лина — косата й пусната, очите, влажни от сутрешната литургия, изпълнени с небезизвестната италианска тъга. Самата благопристойност. Сладурана (това направо ме уби). Дошла е да ни покаже своето бамбино! Поне така изглежда.

Сочи момчето и шепне на Маймуната: „Молто елегантно, но?“^[15] Обаче после, докато ни изпраща до колата и детето усърдно разглежда униформата на портиера, тя подхвърля, че ако искаме, можем да отидем с нея до апартамента й в Монте Марио днес следобед и там отново да го направим заедно с още един мъж. Тя си имала приятел — имайте предвид, че всичко това го казва преводачът ми, — та имала приятел, който със сигурност, както казва, че би желал да шиба сеньорината. Виждам как сълзите тръгват изпод черните очила на Маймуната още докато ме пита: „Е, какво да й отговоря — да или не?“ „Не разбира се. Твърдо не!“ Маймуната разменя още няколко думи с Лина, после се обръща отново към мен. „Тя казва, че няма да е за пари, а просто.“

„Не! Не!“

През целия път до Вила Адриана Маймуната ми хленчи: „И аз искам дете! И дом! И съпруг! Не съм лесбийка! Не съм проститутка!“ Припомня ми миналата пролет, когато я заведох в Бронкс на една от онези сбирки, които в отдела наричаме „Шанс за всички“. „О, бедните пуерториканци, дето ги мамят в бакалията!“ Тогава ти говореше на испански и толкова ме впечатли. Що не ми разкажеш сега за лошите санитарни условия, за твоите плъхове и паразити, кажи ми как полицията защитава хората. Защото дискриминацията била противозаконна! Година в затвора или петстотин долара! А нещастното пуерториканче скочи и извика: „И двете!“ Страхотен мошеник си ти, Алекс. Лицемер и лъжец! Голям тежкар за тъпите мексиканчета, обаче мен не мож ме излъга! Ти си човек, който кара жените да се чукат с проститутки!

— Никого не карам да правим нещо насила.

— Човешки условия! Човешки! Влюбен си в тази дума? Ама знаеш ли какво означава тя, копеле сводническо! Сега ще ти кажа! Спри колата!

— Съжалявам, не мога.

— Можеш, можеш. Щото слизам. Трябва ми телефон! Сега ще се обадя на Джон Линдзи да му кажа какво правиш с мен.

— Не се и съмнявам.

— Ще те съсипя, Алекс, и на Джими Бреслин ще се обадя.

А после в Атина ме заплашва, че ще скочи от балкона, ако не се ожени за нея. Аз пък изчезвам.

Шикси! През зимата, когато бацилите са заспали своя зимен сън и аз мога да разчитам да преживея до края на учебната година, карам кънки по заледеното езеро в парка Ървингтън. Привечер през седмицата, а после по цял ден в студените, слънчеви съботи и недели кръжа след шиксите по пердетата, които майките им слагат на прозорците. Освен това гоите окачват на предния прозорец бяло парченце плат със звезда в прослава на самите тях и на синовете им, които служат далеч от дома — синя звезда, ако момчето е живо, златна — ако е загинало. „Майка със златна звезда“, тържествено обявява Ралф Едуарде следващата участничка в конкурса „Истина или Последствията“, която след две минути ще получи чисто нов хладилник за кухнята си… Леля горе също е майка със златна звезда, само че — и в това е разликата — на прозореца й няма окачено знаме, защото тя не се чувства горда или благородна, или каквото и да е друго от това, че синът й е убит. Този факт, изглежда, я е превърнал по думите на баща ми в „невротичка“ за цял живот. Откакто Хеши падна убит при десанта в Нормандия, леля Клара прекарва по-голямата част от деня в леглото, като се скъсва от плач, та се налага понякога да викаме доктор Изи да й слага инжекция, за да се поуспокои… Но пердетата — пердетата са целите в дантели или „фантазе“ по някакъв друг техен си начин, който майка ми с насмешка описва като „гойски вкус“. Около Коледа, когато не ходя на училище и мога да се пързалям и вечер, виждам как трепкат и проблясват светлинките по коледните дръвчета зад пердетата на езичниците. Не и в нашия блок — боже опази! — нито на улица „Лесли“ или на улица „Шали“, или пък дори на „Фабиан“, а като наближа линията, която ни отделя от Ървингтън, тук гой, там гой. Стават все повече и ето, вече съм в Ървингтън, а тук е просто ужасно — не само че във всяко антре, огрявано от светлини, е поставено на показ коледно дърво, ами и самите къщи са опасани с гирлянди от цветни лампички, които рекламират Християнството, и отвсякъде към улицата се носи „Тиха нощ, свята нощ“ сякаш — сякаш? — е националният химн, а отвън, върху заснежените ливади, са поставени изрязани фигурки, изобразяващи сцената в яслите — наистина само това е достатъчно да ти прилошее. Как е възможно да вярват на тези глупости? Не само децата, но и възрастните застават в края на снега около малките дървени фигурки, високи само една педя, наречени Мария, Йосиф и Исус, и им се усмихват — и разните кравички и кончета също се усмихват! Господи! Идиотщините на евреите цяла година, а след това и идиотизмът на гоите по празниците! Що за страна! Нима е чудно, че половината от нас са изкукуригали?

Но шиксите, шиксите са нещо съвсем друго. Между миризмата на влажни стърготини и мокра вълна и затопления навес за лодки и гледката на техните свежи от студа руси коси, разпилени изпод кърпите и баретите, аз изпадам в екстаз. Сред зачервени, кикотещи се момичета, завързвам кънките си с премалели, треперещи пръсти и изскачам на студа, вървя след тях на пръсти и по дървеното мостче и най-сетне се спускам на леда след ятото момичета — китка шикси гирлянда от езически девойки. Изпитвам такова страхопочитание и се изплъзвам с такова огромно желание, че чак не може да ми стане. Малката ми обрязана пишка просто се е свила от благоговение. Или може би от страх. Как стават толкова пищни, толкова здрави толкова руси? Презрението ми към вярата им е направо неутрализирано от възхищението ми от вида им, движението им, смеха им и говора им, от живота, който вероятно водят зад тези гойски пердета! Може би това е по-скоро гордост за шиксите — или пък е гордост за онези шкотцим. Защото това са момичета, чиито батковци за привлекателните, добродушни, самоуверени, чистички, бързи и яки полузащитници в университетските футболни отбори с имена като „Нортуестърн“, „Тексас Крисчън“ и „ЮКЛА“. Бащите им са мъже с побелели коси и дълбоки гласове, които говорят винаги правилно, а майките им — дами с мили усмивки и прекрасни маниери, които казват нещо като: „Мери, уверена съм, че сме реализирали трийсет и пет сладкиша на Разпродажбата на печива.“ „Скъпа, не се бави много“ — чуруликат сладко те на своите малки лаленца, когато те припват в бухналите си тафтени рокли на бал с момчета, чиито имена са извадени сякаш от буквара за първи клас — не Арон или Арнолд, или Марвин, а Джони и Били или Джими и Тод. Не Портной или Пинкас, а Смит, Джонс или Браун. Това са американците, докторе — като Хенри Олдрих и Омир, като Великия Гилдерслийв и племенника му Ле Рой, като Корлис и Вероника, като „Уги Прингъл“, който пее под прозореца на Джейн Пауъл^[16] в „Среща с Джуди“ — това са хората, за които Нат Кинг Кол пее на всяка Коледа „Кестен на жарава се пече, Дядо Коледа пощипва твоето носле“… Жарава в моя дом? Не, не, той пее за техните нослета. Не за своя сплескан черен нос, нито пък за моя дълъг месест нос, а за онези мънички правилни чудеса, чиито ноздри се насочват автоматично на север още при раждането! И си остават така за цял живот! Това са децата, които оживяват от книжките за оцветяване, децата, които се имат предвид на пътните знаци по шосето през Юниън, Ню Джърси, на които пише ВНИМАНИЕ, ИГРАЯТ ДЕЦА и ШОФИРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО, О НИЕ ОБИЧАМЕ ДЕЦАТА СИ — това са момичетата и момчетата, които живеят „до нас“, които винаги питат за „таратайката“ и се набутват в „мелета“, като успяват да се измъкнат точно навреме за последните реклами — децата, чиито съседи не са Силверстейновци или Ландау, а Фибър Макгий и Моли, Ози и Хариет, Етел и Албрет, и Лоренцо Джонс, и жена му Бел, и Джак Армстронг! Джак Армстронг — най-американският гой! — и то Джак от Джон, а не Джак от Джейк като баща ми… Слушайте, и ние се хранехме под звуците на радиото, та се чуваше чак в пустинята, и за мен последната светлина, която виждам преди лягане, е жълтата лампичка на скалата, но не се опитвайте да ме убедите, че сме като другите, че сме американци точно както и те. Не, не, тези русокоси християни са законните жители и собственици на това място, те могат да надуват по улиците която си поискат песен и никой няма да им попречи. О, Америка! Америка! Може да е означавала злато по улиците за моите прародители, може да е означавала пиле във всяка тенджера за майка ми и баща ми, но за мен, едно дете, чиито най-ранни спомени са от филмите на Ан Радърфорд и Алис Фей, Америка означава шикса сгушена до теб, шепнеща любов любов, любов любов!

И така, в здрача над замръзналото езеро в градския парк, докато се пързалям зад пухкавите червени наушници и трепкащите жълти къдрици на някоя непозната шикса, аз научавам какво значи копнеж. Това е повече, отколкото едно сърдито тринайсетгодишно еврейско мамино момченце може да понесе. Извинете ме за тези подробности, но това са най-мъчителните мигове в моя живот — научавам значението на думата копнеж, научавам значението на думата терзание. Ето, вървят си миличките забързано по крайбрежната алея, кънките им звънтят по изринатата пътека между боровете — и ето и аз тръгвам (ако посмея!) Слънцето е почти залязло и всичко е в пурпур, докато ги следвам на безопасно разстояние. Пресичат улицата както са си с кънките и с весел смях нахълтват в малката сладкарничка край парка. Докато аз събера кураж да вляза през същата тази врата — всички погледи, разбира се, ще бъдат приковани в мен! — те вече са свалили наушниците и са разкопчали якетата си, надигат чаши с топъл шоколад, между гладките си пламнали страни — и онези нослета загадка на загадките! Всяко едно изчезва напълно в чашата с шоколад и след това се показва, без да е изцапано дори с капчица! Господи, как безнаказано си хапват те преди вечеря! Какви момичета! Лудешки и необмислено аз самият си поръчвам чаша шоколад и продължавам да си развалям апетита за вечерята, която ми се поднася от пъргавата ми майка точно в пет и трийсет, когато баща ми влиза в къщи „изгладнял“. После вървя след тях до езерото. После ги проследявам покрай езерото. Най-сетне моят екстаз свършва — те си отиват в къщи при своите правилно изразяващи се бащи и спокойни майки и самоуверените си братя, които живеят всички заедно с хармония и блаженство зад гойските си пердета, а аз тръгвам обратно към Нюарк, към моя бясно пулсиращ живот със семейството ми, което сега живее зад алуминиевите венециански щори, за които майка ми е спестявала години наред от парите за храна.

Колко много сме се издигнали в социалната стълбица с тези щори! Майка ми има чувството, че едва ли не стремглаво сме били изстреляни във висшето общество. Голяма част от живота й сега е отдадена на бърсането на прах и лъскането на всяка една от ламелите на щорите; през деня стои зад тях и ги бърше, а по здрач наднича между своите чистички щори към снега, който е започнал да се сипе на светлината на уличната лампа, и започва да помпи машината си за тревоги. Обикновено е въпрос на минути, преди съвсем да пощурее. „Къде се туби още?“ — изстенва тя всеки път, когато на улицата проблеснат фарове и не са нашите. Къде, о, къде е нашият Одисей? Над нас чичо Хайми си е в къщи, отсреща Ландау си е в къщи, до нас Силверстейн си е в къщи — всички са се прибрали до пет и четирийсет и пет с изключение на баща ми, а по радиото съобщават, че откъм Северния полюс към Нюарк приближава страхотна снежна буря. Да, няма никакво съмнение, можем дори да се обадим на „Такерман и Фарбър“ за приготовленията по погребението и да започнем да каним гости. Да, достатъчно е да се заледят пътищата, за да се стигне до заключението, че баща ми, след като е закъснял петнайсет минути за вечеря, се е забил в някой телеграфен стълб и лежи мъртъв в локва от собствената си кръв. Майка ми влиза в кухнята с лице, което вече напомня Ел Греко. „О, гладните ми арменчета, почакайте, няма смисъл да чакате“… И кой не би потънал в скръб? Само си помислете за годините, които ни чакат — двете й невръстни деца без баща, самата тя без съпруг и подкрепа, само защото изневиделица, точно когато този нещастник си е тръгнал за къщи, е започнало да вали сняг.

Междувременно аз се чудя дали след като баща ми е мъртъв, ще се наложи да работя след училище и в събота и следователно ще трябва да се откажа от пързалката в парка Ървингтън — да престана да карам кънки с моите шикси, преди дори да съм успял да разменя и дума поне с една от тях. Страх ме е да си отворя устата, защото ми се струва, че ако го направя, няма да излезе нито звук — или ще кажа нещо нередно. „Портной, да, това е старо френско име, произлязло от грешното произнасяне на «порт ноар», което означава «черна врата». Очевидно през средните векове във Франция вратата на нашето фамилно имение е била боядисана…“ и т.н. и др. Не, не, те ще чуят това ой накрая и с номера ми е свършено. Тогава Ал Порт или Ал Парсънс! „Здравейте, госпожице Макой, мога ли да се попързалям заедно с вас, името ми е Ал Парсънс…“ Но нима Алън не е толкова еврейско и чуждо, колкото Алекзандър? Знам, че има един Алън Лад, но има и Алън Рубин — приятелят ми от отбора по софтбол. И само гледай к’во става, като чуе, че съм от Уикуейк. Но какво значение има в края на краищата — мога да излъжа за името си, мога да излъжа за училището, но какво да правя с този шибан нос? „Изглеждате много приятен човек господин Порт Ноар, но защо непрекъснато криете средната част на лицето си? Защото внезапно се е разкрила — средната част на лицето ми! Защото изведнъж е изчезнало малкото копче от детството, онова красиво малко петно, което хората обичаха да разглеждат в бебешката количка, и, о, чудо, средната част на лицето ми се е устремила едва ли не към Бога! Порт Ноар и Парсънс — топки, момче, през средата на лицето ти пише с големи букви Е-В-Р-Е-И-Н! Я му вижте човката, за Бога! Това не е нос, а маркуч! Разкарай се, чифутче! Изчезвай от леда и остави момичетата на мира!

И това си е самата истина. Навеждам глава над кухненската маса и на лист хартия от канцеларията на баща ми очертавам с молив профила си. Той е ужасен. Как е могло да ми се случи това — на мен, който бях толкова прекрасен в бебешката количка, майко! В горния край е започнал да сочи към небесата, а едновременно с това в края, където свършва хрущялът, е завил обратно към устата ми. Още една-две години и вече няма да мога да ям, това нещо ще застане точно на пътя на храната ми. Не може да бъде! Отивам в банята и заставам пред огледалото, натискам ноздрите си нагоре с два пръста. Отстрани не изглежда много зле, но отпред, където е била горната ми устна, сега се виждат само зъбите и венците. Ама че гой. Приличам на зайчето Бъни! Изрязвам картончета от кутиите, в които идват ризите от пране, и ги залепвам с тиксо от двете страни на носа си, като по този начин възстановявам профила на прекрасната извивка нагоре, с която толкова се гордеех в детството си… и която сега е изчезнала! Всъщност, изглежда, че това избуяване на човката ми датира точно от времето, когато открих шиксите на кънки в парка. Ървингтън — сякаш моят собствен нос е станал агент на родителите ми! Ще се пързаляш с шикси, а? Само опитай, хитрец такъв! Спомняш ли си Пинокио? Е, неговото е нищо в сравнение с онова, което теб те чака. Те ще ти се присмиват, ще те освиркват и дюдюкат — и още по-лошо, през цялото време ще те наричат Голдбърг, ще те пращат по дяволите, изпълнен с гняв и омраза. На теб! Кльощавият чифут, който върви подире им с дългата си човка всеки божи следобед и дума не обелва! Стига си играл с носа, моля те, казва майка ми. Алекс, не ме интересува какво има вътре, особено на вечеря.“ „Но той е много голям.“ „Кой? Кой е много голям?“ Пита баща ми. „Носът ми!“, крещя аз. „Но, моля те, той показва характер, отговаря майка ми, така че остави го на мира.“

Но кой ти иска характер? Аз искам Истинска Макой! Със синята й парка и червените наушници, с огромните бели ръкавици — мис Америка на кънки! С нейната Коледа и с бухналия пудинг (каквото и да е това) и еднофамилната й къща с парапет и вътрешно стълбище, с родители, които са спокойни, търпеливи и с достойнство, а също и с брат й Били, който знае как да разглобява двигатели и казва „Безкрайно съм ви задължен“, и не се страхува от нищо живо, и, о, само как ще се сгуши тя до мен на дивана в своя ангорски пуловер, с крака, сгънати под шотландската пола, и как ще се обърне на вратата и ще ми каже: „Много ти благодаря за прекрасната вечер!“ А после това удивително създание, на което никой никога не е казвал „Шах“ или „Надявам се някой ден децата ти да постъпват по същия начин с теб!“, това съвсем, съвсем непознато момиче — гладко, лъскаво и хладно като крем карамел — ще ме целуне, повдигайки зад себе си прекрасно оформено краче, и носът ми и името ми вече няма да означават нищо.

Вижте, аз не искам целия свят — аз просто не разбирам защо трябва да получа по-малко от живота, отколкото някой глупак като Уги Прингъл или Хенри Олдрих. И аз искам Джейн Пауъл, по дяволите! И Корлис и Вероника. И аз искам да бъда гаджето на Деби Рейнолдс — в мен се проявява нещо от Еди Фишър, това е всичко, копнежът във всички нас, мургавите еврейчета, към тези мили руси екзотики, наречени шикси… Но онова, което все още не знаех в тези трескави години, е, че за всеки Еди, копнеещ за Деби, има една Деби, копнееща за Еди, една Мерилин Монро, копнееща за своя Артър Милър, дори една Алис Фей^[17], копнееща за Фил Харис^[18]. Дори и самата Джейн Мансфийлд^[19] щеше да се жени за един такъв, спомняте ли си, когато внезапно загина при автомобилна катастрофа. Кой ти е знаел, разбирате ли, кой ти е знаел в онези години, когато гледахме „Нашънъл Велвет“^[20], че тази изумителна мацка с пурпурен поглед, която притежаваше най-върховната от всички гойски дарби, смелостта и умението да се метне на коня и да препусне (вместо той да я тегли, впрегнат във фургон, като онзи вехтошар, на чието име съм кръстен), кой би повярвал, че тази мацка на коня, обута в бричове и с прекрасно произношение, копнее по нашего брата не по-малко, отколкото ние по такива като нея? Защото нали знаете кой беше Майк Тод^[21] — евтино факсимиле на чичо Хайми! А кой нормален човек би повярвал, че Елизабет Тейлър е била страхотно навита на чичо Хайми? Кой ти е знаел, че тайният ключ към сърцето (и кутийката) на една шикса е не да се правиш на някаква кривоноса гойска разновидност, толкова скучна и празноглава като собствения й брат, а да бъдеш това, което е чичо ти, което е баща ти, какъвто си ти самият, вместо да играеш трогателната еврейска имитация на полумъртвите студенокръвни курове Джими, Джони или Тод, които изглеждат, мислят, чувствуват и говорят като пилоти на бомбардировачи!

Погледнете Маймуната, моя стара дружка и партньорка в престъплението. Докторе, само като произнеса името й, само като се сетя за нея, моментално се надървям! Но аз знам, че не бива повече да й се обаждам, нито да я виждам. Защото е луда, кучката! Тази разгонена кучка е напълно изкукуригала! Жива напаст!

Но какво, какво друго трябваше да съм аз освен нейния еврейски спасител? Рицарят на голям бял кон, човекът в бляскави доспехи, за когото малките момиченца мечтаят да дойда и да ги спаси от кулите, в които си въобразяват, че са затворени, е, разбира се, това се отнася само до някои шикси (между които и Маймуната); този рицар се оказва не някой друг, а един остроумен, оплешивяващ, дългонос евреин със силно изявено национално самосъзнание и черни косми по ташаците, който нито пие, нито играе комар, нито пък сваля тайно манекенки, мъж, който със сигурност ще им осигури деца за отглеждане и Кафка за четене — истински домашен Месия! Разбира се, той може би като признание към бунтовното си юношество ще казва твърде често из къщи лайна и еби му майката — дори пред децата, — но неоспоримият и приятен за душата факт е, че той винаги си е в къщи. Никога барове, никакви бардаци, никакви състезания, никаква табла по цяла нощ в клуб „Ракет“ (за който тя е чувала в изисканото си минало) или бира до малките часове в Американския легион (който си спомня от долната си мръсна младост). Не, не, наистина това, което виждате, дами и господа, направо излязло от безкрайната рекордна обвързаност към мама и тате е едно еврейче, което си умира да бъде добро, отговорно и вярно на своето собствено семейство. Същите хора, които са ви дали „Само за 2 цента“ на Хари Голдън, сега ви представя шоуто „Алекзандър Портной“! Ако сте харесвали Артър Милър като спасител на шикси, вие просто ще припадате по Алекс! Моето потекло и среда във всяко едно отношение бяха особено важни за Маймуната — те бяха точно обратното на онова, което тя е била длъжна да понася на осемнайсет мили южно от Уийлинг в някакво миньорско градче на име Маундсвил, докато аз съм си живял в Нюарк, потънал в уют (обгърнат в еврейски ласки, както се изразяваше Маймуната), тя направо замръзвала някъде в Западна Вирджиния. Не била нищо повече от най-обикновена вещ за баща си, който по нейните думи приличал на първи братовчед на мулетата, и някакъв вързоп от неразбираеми нужди за майка си, която била толкова добронамерена, колкото може да бъде една селяндурка от първото поколение, слязло от планините, една жена, която не можела нито да чете, нито да пише, нито да брои и отгоре на всичко нямала и един кътник в устата.

Това беше една от историите на Маймуната, която особено силно ме впечатляваше (не че останалите й истории не изискваха същото невротично внимание с темите си за жестокостта, невежеството и експлоатацията): веднъж, когато била на единайсет години и се измъкнала въпреки забраната на баща си една събота, за да иде на урок по балет, който се ръководел от местния „артист“ (на име мистър Морис), дъртият дошъл с колана и я налагал по глезените по целия път до къщи, а после я заключил до вечерта в килера и за по-сигурно с вързани крака: „кът тъ гепя пак при тоз педерас, не само штъ вържа, ми… мисли му!“

Когато дошла за пръв път в Ню Йорк, била на осемнайсет години и ако трябва да бъдем откровени, също нямала кътници. Всичките били извадени (по причина, която тя още не може да проумее) от местния доктор, толкова надарен като зъболекар, колкото и мистър Морис като танцьор. Когато се запознахме преди близо две години, Маймуната вече бе приключила с брака и развода си. Мъжът й бил петдесетгодишен френски индустриалец, който преди женитбата я ухажвал една седмица във Флоренция, където тя участвувала като модел в едно шоу в Палацо Пити. След брака неговият сексуален живот се изчерпвал в това да си легне с младата си и красива съпруга и да се изпразни в някой брой от списание „Колани за жартиери“, което си бил изписал от Четирийсет и втора улица. Понякога Маймуната обича да си служи с някакъв гаден носов долен селски диалект и винаги го прави, когато описва ексцесиите, на които е трябвало да бъде свидетел като съпруга на магнат. Тя умееше да разказва за тези четиринайсет месеца прекарани с него, много забавно, макар че преживелиците й са били твърде мрачни, да не кажем ужасяващи. Но понеже след сватбата той я качил на самолета за Лондон, където й оправили зъбите за пет хиляди долара, а после в Париж й окачил около врата още неколкостотин хиляди долара в бижута, доста време, казва Маймуната, се чувствувах задължена към него. Както тя се изразяваше (преди да й забрани да употребява думи като „таковата“, „значи“, „адски“): „Беше някак си етично.“

Това, което я накарало най-накрая да хукне да се спасява, били малките оргии, които магнатът започнал да урежда, след като и на двамата им писнало той да се празни в „Колани за жартиери“ (или може би беше „Високи токчета“). Наемал на много висока цена някоя жена, за предпочитане чернокожа, и я карал да клечи гола върху стъкления плот на масичката за кафе и да сере, докато той лежал по гръб отдолу под масата и си блъскал чекии. А докато лайното пльосвало на стъклото — шест инча над носа на любимия й — Маймуната, нашата нещастна Маймуна, трябвало да седи на тапицираното с червена дамаска канапе, напълно облечена, да си сръбва коняк и да гледа.

Няколко години след като се върнала в Ню Йорк — трябва да е била вече двайсет и четири-пет годишна, Маймуната се опитала да се самоубие, като си резнала китките с бръснач, и всичко това заради начина, по който се отнасял с нея в „Льо Клъб“, „Ел Мороко“ или може би „Л’Антерди“^[22] тогавашният x приятел, някой си от стотината най-добре облечени мъже в света Морис Франкел, оттук нататък споменаван в тези откровения като Харпо. През последните пет години с известни прекъсвания Маймуната се мятала на кушетката на Харпо в очакване той да й каже какво трябва да направи, за да стане нечия съпруга и майка. „Защо, крещи Маймуната на Харпо, защо трябва винаги да попадам на такива коравосърдечни лайнари вместо на мъже? Защо? Отговори, Харпо! Кажи ми нещо! Каквото и да е! О, знам, че той съществува някъде, имала навика да казва Маймуната със сгърчено от болка лице. Просто си знам. Искам да кажа, чувал ли е някой за мъртвец, чийто телефонен секретар работи?“ И така Маймуната се подлага периодически на терапия (ако така се нарича това), подлага се винаги, когато някой лайнар е съкрушил сърцето й, и прекъсва, щом следващият евентуален рицар се е появил на хоризонта.

Аз бях „спасителният изход“. Разбира се, Харпо не казал да, но не казал и не, когато тя предположила, че аз мога да й свърша работа. Той обаче се покашлял, а това за Маймуната било потвърждение. Понякога тъй кашля, понякога грухти, понякога се оригва, от време на време пърди, дали неволно, или не, никой не може да каже, макар че аз твърдя, че пръднята му трябва да се интерпретира като отрицателна ответна реакция от негова страна. „Спасителю, ти си толкова разкошен!“ Спасител съм, когато тя ми е котенцето и котката, но когато се бори за живота си, съм „гаден еврейски кучи син!“ Тя искала да е женена и да е човек!

Така че аз трябваше да бъда нейният спасителен изход… А не трябваше ли тя да бъде моят? Нима някога ми се е падала такава като Маймуната — и дали изобщо някога ще ми се падне? Не че не съм се молил, разбира се. Не, молил си се, молил си се, молил си се, отправял си страстни молитви към Господа Бога пред олтара на тоалетната чиния, през цялото си юношество си Му принасял живи жертви от твоите собствени сперматозоиди — с литри — и после, една нощ, около полунощ, на ъгъла на Лексингтън авеню и Петдесет и втора улица, когато почти си загубил надежда, че съществува такова създание, каквото си си пожелавал чак до трийсет и втората си година, ето я, в светлокафяв панталон, опитва са да спре такси — слабичка, с тъмна буйна коса и дребни черти, които придават на лицето й нацупен вид, и с абсолютно фантастичен задник.

Защо не? Какво губиш? Какво печелиш всъщност? Давай, смотан, вързан, кучи сине, затвори я! Тя има задник с такива извивки, изваян като най-прекрасната праскова на земята. Говори!

— Здрасти — тихичко и малко учудено, сякаш сме се срещали някъде преди…

— Какво искаш?

— Да пием по едно.

— Ама че сваляч — подиграва се тя.

Усмихва се подигравателно! За две минути — две обиди! Към Пълномощника на кмета по социалните въпроси на целия град! „Да те олижа, маце, как ти се струва?“ Господи! Та тя ще извика полицая! И ще ме предадат на кмета!

— Това е по-добре — отговаря тя.

И така едно такси спира и ние отиваме в апартамента й, и тя си сваля дрехите и казва: „Давай.“

Невероятно! Такова нещо да се случи на мен! Ама лизах ли? Сякаш преживях целия си живот посред нощна полюция. Ето, аз лижех звездата на всички онези порнофилми, които сам съм си измислял, откакто за пръв път се хванах за чепа… „Сега аз теб — казва тя, — на доброто трябва да се отвръща с добро“ — и тази непозната почва да ми духа с такава техника, сякаш е ходила в специално училище, за да изучи всички тия номера. Каква находка, мисля си, та тя го лапа целия! На каква уста съм попаднал само! Какво има да си говорим за шанс! И в същото време: „Измъквай се! Изчезвай! Коя и каква е тази особа?“

По-късно надълго и нашироко си говорихме прочувствено за перверзиите. Тя започна с въпроса дали изобщо някога съм го правил с мъж. Аз отговорих „не“ и я запитах (тъй като подозирах, че очаква) дали тя някога го е правила с жена.

— … Не.

— … А би ли искала?

— … Ти би ли искал да го направя?

— … Разбира се, защо не?

— … Искаш да гледаш?

— … Предполагам.

— … Тогава може би ще се уреди това.

— … Така ли?

— … Да.

— … Е, може би ще ми хареса.

— … Ооо — възкликва тя саркастично, — може би! После ми разказа, че само преди месец, когато била болна от грип, една позната двойка дошли да й приготвят вечеря. След яденето казали, че искат да ги гледа, докато се чукат. И тя го направила. Седяла в леглото с температура 38 градуса, а те се съблекли и отпочнали на килима пред леглото… „И знаеш ли какво искаха от мен, докато го правеха?“

— Не.

— На полицата в кухнята имах няколко банана и те поискаха да изям един. Докато ги гледам.

— Заради тайнствения символизъм, без съмнение.

— Заради какво?

— Защо са искали да ядеш банана?

— Човече, откъде да знам? Предполагам, че държаха да чувстват, че наистина съм там. Искаха просто да ме чуват. Да дъвча. Слушай, ти само лижеш ли, или и чукаш?

Истинската Макой! Моята мръсница от Театъра на бурлеската, без цици, но толкова красива!

— И чукам.

— Ами и аз.

— Ама че съвпадение — казвам — да попаднем един на друг.

Тя се засмя за пръв път и вместо това най-после да ме накара да се отпусна, аз изведнъж разбрах: някой як пич ще изскочи от гардероба и ще се нахвърли с нож към сърцето ми или може би тя ще пощурее, смехът й ще премине в дива истерия и само един господ знае каква катастрофа ще последва.

Дали не беше от тия, дето се поръчват по телефона? Маниачка? Дали не беше във връзка с някой пуерторикански пласьор на наркотици, който сега стоеше на прага на моя живот? Щеше да влезе и да сложи край на всичко заради четирийсетте долара в портмонето ми и часовника ми „Корвет“.

— Слушай — казах хитро, какво аз си знам, — с това ли се занимаваш повечето време…?

— Що за въпрос! Какво искаш да кажеш с този шибан въпрос? И ти ли си някое безсърдечно копеле? Не смяташ ли, че аз също имам чувства!

— Съжалявам. Извинявай.

И изведнъж на мястото на гнева и озлоблението рукнаха сълзи. Нима имах нужда от повече доказателства, че това момиче най-малкото е психически неуравновесено? Всеки здравомислещ мъж в такъв случай щеше да стане, да се облече и за нула време да се чупи. И щеше да се благославя за това. Но нима не разбирате — моят здрав разум е просто другото име на моите страхове! Моят здрав разум е онова наследство от ужас, което нося от абсурдното си минало. Този тиранин, моят свръхаз, трябва да бъде удушен кучият му син, трябва да бъде окачен за идиотските си десантни ботуши, докато умре! Кой има смелостта, куража, силата, аз или момичето? Момичето! Шибаната мацка!

— Слушай — подсмърчаше тя, триейки сълзите си с калъфката на възглавницата, — слушай, аз те излъгах преди, ако изобщо те интересува, в случай че си го записваш някъде или нещо такова.

— Да? За кое?

И ето го, излиза, помислих си, моят черньо за килера, очите, зъбите и бръсначът му блестят. Ето и заглавието: ЗАМ.-ПЪЛНОМОЩНИК ПО СОЦ. ГРИЖИ НАМЕРЕН ОБЕЗГЛАВЕН В АПАРТАМЕНТА НА ПРОСТИТУТКА!

— Искам да кажа, защо, по дяволите, трябваше да те лъжа?

— Не знам за какво говориш, така че не мога да ти кажа.

— Искам да кажа, че те не ме караха да ям онзи банан. Приятелите ми изобщо не са искали да ям банан. Аз поисках.

И така: Маймуната.

Колкото до въпроса защо ме бе излъгала, мисля, че това си беше неин начин да съобщи моментално на себе си — подсъзнателно, разбира се, — че май е попаднала на по-висша личност: независимо от свалката на улицата, независимо от всеотдайното духане в леглото, последвано от затрогващо гълтане, и разговора за перверзиите след това… въпреки всичко тя всъщност не желаеше да я смятам за изцяло отдадена на сексуални извращения и авантюризъм… Защото само един бегъл поглед към моята личност явно й е бил достатъчен да се представи, че може да се хвърли с главата напред и един живот, който вече можеше да е и неин… Край на самовлюбените плейбои с костюми от Карден, край на отчаяните женени шефове от рекламата, дошли за една вечер от Кънектикът, край на педерастите с английски грейки, отседнали на обяд в Серендипити, или застаряващите сладострастници от козметичната индустрия с потекли лиги пред стодоларовите си вечери в Льо Павийон… Не, най-сетне човекът, който през всички тези години е бил в сърцето на нейните мечти (та излезе), мъжът, който ще бъде добър към съпруга и деца… Евреин! И то какъв евреин! Първо я олизва, веднага след това се надига и започва да й говори и да й обяснява разни неща, да раздава оценки наляво и надясно, да я съветва какви книги да чете и как да гласува, да й обяснява как животът трябва и не трябва да се живее. „Откъде знаеш това?“, имаше навика да пита тя отегчена. „Искам да кажа, че това е само твое мнение.“ „К’во значи мнение — това не е моето мнение, момиченце, това е истината.“ „Имам предвид дали всички го знаят… или само ти?“ Един евреин, който се грижеше за благоденствието в Ню Йорк й беше близал пичката! Човек, който се бе появявал в образователните програми на телевизията, се празнеше в устата й! Само за миг, докторе, тя може би е предвидила всичко — възможно ли е това? Нима жените са толкова предвидливи? Нима съм толкова наивен по отношение на пичките? Видяла и планирала всичко, нали, още там, на Лексингтън авеню?… Тихият огън, който гори в камината в отрупаната с книги всекидневна в къщата ни извън града, ирландската гувернантка, която къпе децата, преди мама да ги сложи в леглото, и грациозната дъщеря на мините и заводите на Западна Вирджиния, бивш модел, чест посетител на най-скъпите курорти в света, сексуално извратена, жертва по собствено желание на дузина истински копелдаци в пижами на Сен Лоран, зачела се задълбочено в роман на Самюел Бекет… полегнала върху кожа заедно със съпруга си, за когото хората говорят, че е най-божественият Пълномощник в Ню Йорк… с лулата му и изтъняващата му къдрава черна еврейска коса, и целия му еврейски месиански плам и чар.

Но какво се случи в края на краищата в парка Ървингтън: един късен съботен следобед аз открих, че всъщност съм съвсем сам на заледеното езеро с една мила четиринайсетгодишна шиксичка, която наблюдавах как се упражнява да прави осморки още от обяд, момиче, както ми се струваше, с дребнобуржоазния чар на Маргарет О’Брайън^[23] — същата пъргавина и остроумие в бляскавите очи й луничавато носле — и с простотата и елементарността, достъпността на низшите класи и дългата права коса на Пеги Ан Гарнър^[24]. Виждате ли, те, които бяха филмови звезди в очите на всички други, за мен бяха просто различни шикси. Често, като излизах от кино, се мъчех да отгатна в коя гимназия на Нюарк би ходила Джийн Крейн с (нейната цепка) или Катрин Грейсън^[25] (с нейната), ако бяха на моята възраст. И къде бих могъл да намеря шикса като Джийн Тиърни, за която дори мислех, че е еврейка, ако не и полукитайка? Междувременно Пеги Ан О’Брайън бе направила последната си осморка и се насочваше към хангара за лодки, а аз не бях направил още нищо с нея или с някоя от тях, нищо през цялата зима, а вече е почти март — червеният флаг, с който забраняваха пързалянето, щеше да се появи и отново щеше да настъпи сезонът на детския паралич. Аз можех и да не доживея до следващата зима, така че какво чакам? „Сега! Или никога!“ Така, след нея — когато вече се изгубила от погледа ми — аз се впускам в лудешко преследване. „Извинете, ще кажа, имате ли нещо против да ви изпратя до къщи?“ До къщи или до вкъщи — кое е по-правилно? Защото трябва да се изразявам абсолютно правилно. Нищо еврейско. „Бихте ли желали например да изпием по чаша горещ шоколад? Бих ли могъл да получа телефонния ви номер и да ви се обадя някоя вечер? Името ми? Казвам се Алън Питърсън“ — име, което си бях избрал по телефонния указател на областта Есекс, напълно гойско, сигурен бях, и съвсем като Ханс Кристиан Андерсен. Ама че заговор! Цяла зима бях опитвал тайно да се подписвам „Алън Питърсън“ на листове хартия, които късах след училище от тетрадката си, а след това изгарях, така че да не се налага да давам обяснения на когото и да е в къщи. Аз съм Алън Питърсън. Аз съм Алън Питърсън — Алън Кристиан Питърсън? Дали не отивам прекалено далеч? Алън К. Питърсън? И съзнанието ми е толкова заето да не забравя кой искам да бъда, толкова силно желая да стигна до хангара, докато тя още си сваля кънките — а освен това се чудя какво ще отговоря, като ме попита за средната част на лицето ми, какво ли ми се е случило (стара хокейна травма? Паднах от коня, като играех поло една неделя след църква, или прекалено много наденички за закуска, ха-ха-ха), — че стигам с едната кънка до края на езерото по-скоро, отколкото бях планирал, и се сгромолясвам по лице върху замръзналата земя, като си счупвам един преден зъб и размазвам костния израстък на горния край на пищяла си.

В продължение на шест седмици левият ми крак е в гипс от глезена до бедрото. А има и нещо, което докторът нарича Болестта на Осгуд Шлатерер. След свалянето на гипса си влача крака, все едно че съм ранен във войната, а баща ми крещи: „Прегъни го! Да не искаш да се влачиш цял живот така? Прегъни го! Върви нормално! Стига си му угаждал на този Оскар Скапан с крака си, Алекс, или ще останеш сакат до края на живота си!“

За това, че съм карал кънки след шикси, и то под псевдоним, ще остана сакат до края на живота си.

С живот като моя, докторе, нима човек се нуждае от сънища?

Бъбълс Джирарди, осемнайсетгодишно момиче, което е било изхвърлено от гимназията Хилсайд и по-късно открито да плува в басейна на парка Олимпик от моя похотлив съученик Смолка, сина на шивача…

Аз самият не бих пристъпил до този басейн, пари да ми дават — той е развъдник на детски паралич и гръбначен менингит, да не говорим за кожни болести, за болести на скалпа и на задника, — дори се носи слух, че едно момче от Уикуейк нагазило в канала между шкафчетата и басейна и излязло на другия край без нокти на краката. Но въпреки всичко тук можеш да откриеш момичетата, които се чукат. Как да не знаеш? Това е мястото, където можеш да намериш ония шикси, които биха направили всичко! Стига човек да не се бои да рискува да се зарази от паралич в басейна, от гангрена в преливника, птомаин от хотдог или елефантиазис от сапуна или пешкира, може и да свали нещо.

Ние седим в кухнята, където Бъбълс се поти над дъската за гладене — по комбинезон! Мандел и аз разлистваме стари броеве на списание „Ринг“, докато в дневната Смолка се мъчи да наговори Бъбълс да обслужи двамата му приятели в знак на благосклонност към него. От брата на Бъбълс, който по-рано е бил парашутист, няма защо да се страхуваме, убеждава ни Смолка, тъй като е в Хобокън и се боксира в показан мач под името Джони (Джеронимо) Джирарди. Баща й през деня карал такси, а нощем — кола за Голямото семейство, разкарва гангстери някъде и не се прибира до ранните часове, а майка й изобщо не бива да ни безпокои, тъй като е умряла. Отлично, Смолка, отлично, не мога и да се чувствувам по-сигурен. Сега няма нищо, за което да се страхувам, освен за „Троянеца“, който разнасям толкова отдавна в портмонето си, че може би е полуразяден от плесен. Една струйка и целият може да се разлети на парчета из кутийката на Бъбълс Джирарди — и тогава — какво ще правя аз?

За да се убедя, че тези „Троянци“ издържат на налягане, ги пълнех с вода в мазето: колкото и скъпо да беше, използувах ги да се празня в тях, за да видя дали ще издържат на симулирано чукане. Дотук добре. Само че как ли ще е онзи, свещеният, който вече е оставил незаличим отпечатък върху портфейла ми, най-специалният, онзи, със смазка на върха, който пазех, за да го използувам, когато ще се чукам. Как е възможно да не съм го повредил, след като съм седял върху него в училище и съм го мачкал в портфейла си цели шест месеца? И кой твърди, че Джеронимо ще остане цяла нощ в Хобокън? И какво ще стане, ако човекът, когото гангстерите е трябвало да убият, вече е паднал в битка, преди те да пристигнат, и мистър Джирарди бъде изпратен по-раничко в къщи, за да се наспи? Ами ако момичето има сифчо? Но тогава и Смолка ще ги има! Смолка, който винаги си отпива по някоя глътка от бутилките лимонада на другите и гледа да гепи всекиго за кура! Само това ми трябва с такава майка! Никога няма да млъкне! „Алекс, какво криеш под крака си?“ „Нищо.“ „Алекс, чух някакъв звук. Какво е това, дето падна от панталона ти и си го настъпил? От най-хубавия ти панталон?“ „Нищо! Няма нищо под обувката ми! Остави ме на мира!“ „Млади момко, ти какво… О, Боже мой! Джак! Ела бързо! Гледай, виж там, на пода, до обувката му!“ С панталони, смъкнати на коленете и с „Нюарк Нюз“, отворен на страницата с некролозите в ръка, той се спуска от тоалетната в кухнята: „Сега пък какво?“ Тя пищи (това е отговорът й) и сочи под стола ми. „Какво е това, господинчо — някаква страхотна ученическа шега ли?“ — изисква гневно отговор баща ми. „Какво е това черно пластмасово нещо на пода на кухнята?“ „Не е пластмасово — казвам аз и избухвам в ридание. — Моят собствен е. Гепих сифилис от една осемнайсетгодишна италианка от Хилсайд и сега… сега нямам повече п-п-п-пенис!“ „Мъничката му бубка — пищи майка ми, — дето го гъдилках по нея, за да прави пиш…“ „НЕ ГО ДОКОСВАЙ, НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА! — крещи баща ми, защото майка ми е готова да се метне на пода, като жена върху гроба на мъртвия си съпруг… — Обадете се… на Хуманитарното дружество…“ „Като за бясно куче?“ — хълца тя. „А какво друго можеш да направиш, Софи? Да го запазиш в някое чекмедже? За да го показваш на децата му? Той няма да има деца!“ Тя започва да вие сърцераздирателно, като опечалено животно, докато баща ми… Но сцената избледнява бързо, защото само за секунди ослепявам и в рамките на един час мозъкът ми се превръща в консистенция от гореща каша.

Над мивката у Джирарди е залепена картина на Исус Христос, който се рее из небесата в розова нощница. Колко отвратителни могат да бъдат човешките същества! Презирам евреите заради тесногръдието им, заради тяхното фарисейство, заради невероятно странното чувство, което тези пещерни човеци, моите родители и роднини, някак си са придобили от превъзходството си, но когато става въпрос за безвкусица и евтиния, за вяра, която би била срамна дори за горила, гоите са ненадминати. Що за низки и безмозъчни кретени са тези хора, та да боготворят някого, който, първо на първо, никога не е съществувал, и второ, ако е, то по начина, по който е изобразен на тази картина, навярно е бил Първото педи на Палестина. С пуснати къдрици и тен Палмолив, в дълга роба, за която днес си мисля, че може да е от холивудската фирма „Фредерикс“. Хайде, стига с тоя господ и с всичките тия глупости! Стига с тая религия и унижение на човешкото достойнство! Да живее социализмът и достойнството на личността. Всъщност ходя в къщата на Джирарди не толкова за да сваля дъщеря му — пази Боже! — а за да бъда животописец на Хенри Уолъс и Глен Тейлър. Ама разбира се! Защото кои са Джирарди, ако не тъкмо хората, за чиито права, свободи и достойнство аз и бъдещият ми зет се счепкваме всяка неделя следобед с безнадеждно невежите ми баща и чичо (който гласуват за демократите, а мислят по неандерталски). Щом не ви харесва тук, казват ни те, защо не отидете в Русия, където всичко е толкова гот?

— Ще направиш това дете комунист — предупреждава баща ми Морти, при което аз изкрещявам:

— Ти нищо не разбираш! Всичко хора са братя! Господи, бих могъл да го удуша на момента, задето е толкова сляп за човешкото равенство.

След като ще се жени за сестра ми, сега Морти кара камион и работи за чичо ми в склада: може да се каже, че и аз съм там — вече три съботи поред ставам преди изгрев-слънце, за да отида с него да разнасям каси със Скуийз по магазините в селските райони, там, където Ню Джърси напира към планините Поконо. Написал съм радиопиеса, вдъхновена от моя учител Норман Коруин и неговото произведение за празника на победата „Победна нотка“ (екземпляр от което Морти ми подари за рождения ден). „И така, врагът е мъртъв в малка уличка зад «Вилхелмщрасе»; кавалерийо, поклон, слез от своя кон…“ Дори само ритъмът беше достатъчен да ме накара да настръхна, както когато слушах бодрите маршови песни на победната Червена Армия в онази песен, която научихме в началното училище по време на войната и която учителите ни наричаха „Националния химн на Китай“, „На крак, вий горди роби, с плът и кръв“ — о, този дързък каданс! Помня всяка героична дума: „ний нова Велика стена ще съградим!“ И следва моят любим стих, започващ с любимата ми дума от английския език: „Не-го-ду-ва-ни-е изпълва сърцата на нашите съ-на-род-ници! На крак! На крак! НА КРАК!“

Отварям на първа страница моята пиеса и започвам да чета на глас на Морти, докато пътуваме с камиона през Ървингтън, градовете Орейндж и все по на запад — Илинойс! Индиана! Айова! О, моя Америка с равнини и планини, с долини, реки и каньони! Започна да ми става навик да се приспивам вечер с такива патриотични песнички, след като съм изпраскал една чекия в чорапа си. Пиесата ми се нарича: „Да звънне свободата!“ Жанрът (днес вече знам) е моралитѐ, а двата главни образа са Предразсъдък и Толерантност и е написана в тъй наречения „бял стих“. Спираме в една закусвалня в Доувър, Ню Джърси, точно когато Толерантност започва да защитава негрите за това, как миришат. Звукът на моята собствена човешка, състрадателна, латинизирана и алитеративна риторика, раздути почти до неузнаваемост, от синонимния латински речник (подарък за рождения ден от сестра ми), плюс това, че едва се зазорява, а аз съм станал още по-рано, плюс татуирания барман в закусвалнята, когото Морти нарича „Шефе“, плюс, че за пръв път в живота си ям за закуска домашно изпържени картофи, плюс люшкането отново в кабинета на камиона в дънки, карирана риза и мокасини на краката (които тук, на магистралата, вече не изглеждат същите като по коридорите на гимназията), плюс слънцето, което току-що се показва иззад хълмистите пасища на Ню Джърси, моя щат! Аз съм прероден! Освободен от срамни тайни! Толкова чист, толкова силен, толкова — американец! Морти спира на магистралата и в тоя миг и час аз се заклевам, полагам клетва да посветя живота си на изкореняването на злините, утешаването на униженията и оскърбените, освобождението на несправедливо осъдените. Пред Морти като свидетел — моя новооткрит мъжествен, ляво настроен по-голям брат, — живо доказателство, че е възможно да обичаш едновременно човечеството и бейзбола (и дори сестра ми, дето и аз вече съм готов да заобичам заради спасителния изход, който тя намери и за двамата ни); Морти, който чрез Комитета на ветераните от войната ме свърза с Бил Молдин, когото почитам не по-малко от Коруин или Хауърд Фаст; на Морти, със сълзи на обич (към него, към мен) в моите очи, аз се заклевам да използувам „силата на перото“, за да освободя от несправедливост и експлоатация, от унижение, нищета и невежество хората, за които сега вече мисля (докато си хапвам сандвич с гъше месо) като за НАРОД.

Сковал съм се от страх. От момичето и нейния сифчо! От баща й и приятелите му! От брат й и юмруците му! (Макар че Смолка се опитва да ме накара да повярвам в онова, което ми се струва напълно невъзможно, дори за един гой: че брат й и баща й знаят, че Бъбълс е „курве“, но не ги е грижа). И освен това примирам от страх, че под прозореца на кухнята, от който се каня да скоча при най-малкия ум по стълбите, има ограда от железни колове, на които ще се набуча. Разбира се, оградата, която си представям, всъщност загражда католическия дом за сираци на Лайънс авеню, но вече се намирам между халюцинацията и реалността и имам световъртеж, сякаш твърде дълго съм гладувал. Виждам снимката на оградата в „Нюарк Нюз“ и тъмна локва от собствената ми кръв на тротоара, а над нея с главни букви заглавие, което ще виси като проклятие цял живот над майка ми и баща ми: НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ СЪС СИНА НА ЗАСТРАХОВАТЕЛЕН АГЕНТ: ЗАГИНАЛ, СЛЕД КАТО СКОЧИЛ ОТ ПРОЗОРЕЦ.

Докато стоя замръзнал в иглуто си, Мандел се пържи в собствената си пот и си я мирише. Телесната миризма на негрите ме изпълва със състрадание, с „бял стих“, но специално към Мандел не съм толкова снизходителен: „От него ми се повръща“ (така говори майка ми за него), което съвсем не означава, че той има по-малко влияние над мен, отколкото Смолка. Шестнайсетгодишен и с еврейска кръв като мен, но дотук свършва всяка прилика: носи косата си дълга отзад, бакенбардите му се спускат под ухото и се облича в костюми с едно копче, черни трандафори, широки яки като на Били Екщайн, че даже и по-широки от неговите. Но е евреин. Невероятно! Един учител с назидателен тон ни издаде тайната, че Арнолд Мандел има коефициент на интелигентност на гений, но въпреки всичко предпочита да се вози в откраднати коли, да пуши цигари и да се напива с бира. Как да повярваш? Едно еврейче? Също така участвува в кръжоци по чекиджийство, които се провеждат във всекидневната у Смолка зад спуснати щори, докато възрастните от семейството се трепят в шивачницата. Слушал съм тези истории, но въпреки всичко (въпреки моя собствен онанизъм, ексхибиционизъм и воайорство — да не говорим за фетишизма) не мога и не искам да го повярвам: четири-пет юнака сядат в кръг на пода и по сигнал на Смолка всеки започва да лъска, и този, който свърши пръв, грабва наградата — залогът е по долар на глава.

Ама че свини!

Единственото оправдание, което мога да намеря за поведението на Мандел, е, че баща му е починал, когато е бил само десетгодишен, и това ме хипнотизира повече от всичко: момче без баща.

А как да си обясня Смолка и неговата дързост? Майка му работи. Моята, нали си спомняте, по цял ден караули из шестте стаи на апартамента ни, сякаш горски обхожда района си — няма чекмедже или шкафче, чието съдържание да не е фотографирано в паметта й. Майката на Смолка, от друга страна, по цял ден стои на малко столче под лампичката в шивачницата на баща му и шие и разпаря, и докато стане време да се прибере вече в къщи, няма сили да извади гайгеровия си брояч и да се впусне да търси колекцията от афродизиаци на сина си, от които може да ти настръхне косата. Нали разбирате, семейството на Смолка не е толкова богата, колкото нашето, и там е разликата. Майка, която работи, а и нямат венециански щори… Това дава удовлетворително обяснение за всичко — как така той плува в Олимпик парк, както и защо непрекъснато сграбчва някого за пуца. Живее от бисквити и хитрости. А аз всеки ден получавам топъл обяд, а оттам и всичките си комплекси. Но не ме разбирайте погрешно (сякаш това изобщо е възможно): има ли нещо по-вълнуващо от това, по време на зимна буря, докато изтръскваш снега от ботушите си по обяд на задния вход, да дочуеш „Леля Джени“ от радиото в кухнята и да доловиш миризмата на сметана от доматената супа, която къкри на печката? Какво може да замени една изпрана и току-що изгладена пижама по всяко време на годината и миризмата на полирол за мебели в спалнята ти? Нима бих предпочел бельото ми да е мърляво и смачкано в чекмеджето като това на Смолка? Не бих. Нима бих предпочел чорапи с дупки и да няма кой да ми донесе топла лимонада с мед, когато ме боли гърлото?

И обратно, нима не бих предпочел Бъбълс Джирарди да дойде в собствената ми къща някой следобед и да ми духне, така както направи със Смолка на собственото му легло?

По ирония на съдбата миналата пролет кого, мислите, срещам надолу по Уърт Стрийт — самия кръжочник мистър Мандел с пълно куфарче мостри от бандажи, тиранти и медицински корсети. И знаете ли? Това, че все още диша и е жив, ме сащиса напълно. Не можах да го преживея. И все още не мога. При това женен, задомен, със съпруга и две невръстни дечица. И с „ранчо“ в Мейпълуд, Ню Джърси, живурка си там, притежава градински маркуч, барбекю и брикети — Мандел, който в резултат на своето преклонение пред Пупи Кампо и Тито Валдес в деня, в който завършихме училище, отиде в кметството и се прекръсти от Арнолд на Ба-ба-лу. Мандел, който пиеше по „три каси бира“! Невъзможно! Удивително! Как ли го е отминало възмездието? Стоял си там година след година, размотавал се мързелив и невеж на ъгъла на „Чанслър“ и „Лесли“, кацнал като някой мексиканец над бонго барабаните си, а площадката му лъснала към небето. И нищо и никой не го сломил. И ето го сега на трийсет и три като мен, продава стоките на тъст си, който има санитарен магазин на Маркет Стрийт в Нюарк. А аз какво правя, пита той, с какво се занимавам? Сериозно, нима не знае? Нима не е в списъка за новогодишни картички на родителите ми? Та нали на всички е известно, че съм най-добродетелният човек в цял Ню Йорк, целият изтъкан от чисти помисли и изпълнени с хуманизъм и страдание идеали? Не знае ли, че професията ми е да бъда добър? „Социалните грижи“, отговарям, като соча надолу към Трийсета улица. Мистър Скромен.

— Виждаш ли се още с някой от момчетата? — пита Ба-ба-лу. — Женен ли си?

— Не, не.

Под новата опаковка се събужда старото, лукаво латиноамериканче.

— А какво правиш с путараните?

— Имам си няколко, Ари, но като не ми стигат, лъсна някой и друг бастун.

Грешка, разбирам веднага. Грешка! Ами ако изплямпа нещо на „Дейли нюз“? ЗАМ.-ПЪЛН. ПО СОЦ. ВЪПРОСИ ШИБА ЧУЧЕЛО, а също „води разпътен живот“, съобщава стар съученик.

Заглавията. Винаги тези заглавия, разкриващи мръсните ми тайни — шок и разочарование за читателите.

— Хей — казва Ба-ба-лу, — помниш ли Рита Джирарди? Бъбълс? Дето ни духаше на всички?

— … Е, какво тя? По-тихо, Ба-ба-лу! Какво тя?

— Не си ли чел в „Новини“?

— Какви новини?

— „Нюаркски новини“.

— Вече не чета нюаркски вестници. Какво е станало с нея?

— Убиха я. В един бар на Хоторн авеню, малко под Анекс. Била с някаква горила, после дошла друга горила и им пръснала главите и на двамата. А, как ти се струва? Да се шибаш с горили?

— Ау-у-у — казах и точно това мислех. След това внезапно: — Слушай, Ба-ба-лу, какво стана със Смолка?

— Откъде да знам — отвръща Ба-ба-лу. — Не е ли професор? Струва ми се, чух, че е станал професор.

— Професор? Смолка?

— Мисля, че преподава в някакъв колеж.

— А, не може да бъде — изричам с най-тънка ирония.

— Да-а-а. Някой ми каза. В Принстън.

— Принстън?

Не може да бъде! Без топла доматена супа за обяд в мразовитите следобеди? Дето спеше в тия мърляви пижами? Собственикът на всички онези червени гумени напръстници със сърдити малки израстъци, за които твърдеше, че направо побърквали мадамите? Смолка, който ходеше да плува в басейна в Олимпик парк, той също е жив? И на всичкото отгоре — професор в Принстън? В коя катедра, класически езици или астрофизика? Ба-ба-лу, ти ми напомняш майка ми. Може би искаш да кажеш водопроводчик или електротехник. Защото не желая да повярвам! Защото дълбоко в себе си, чак до своите кишкас, поради отколешните ми убеждения, въпреки че много добре знам, че Смолка и Мандел, разбира се, продължават да се наслаждават на селските си къщи и професионалните възможности, достъпни за хората на тая планета, дълбоко в подсъзнанието си просто не мога да повярвам, че са оживели да не говорим за успехите на средното съсловие, до които тези две момчета са достигнали. Господи, та те трябва да са в затвора или под моста. Та те не си пишеха домашните, по дяволите! Смолка преписваше от мен по испански, а Мандел дори не си правеше труда да извърши и това… да не говорим за мнението на ръцете преди ядене… Не разбира ли, тези две момчета трябваше да са мъртви! Като Бъбълс. При нея поне нещата вървят по реда си. Ето ви случай на причина и следствие, който потвърждава моите идеи за логиката в човешкия живот! Твърде лоша, твърде развалена и ето, една горила ти пръска минетчийската глава. Ето така трябва да върви светът!

Смолка се връща в кухнята и ни съобщава, че тя не иска.

— Нали каза, че ще ни чука! — крещи Мандел. — Каза, че ще ни духа! Изстискани, изцедени, облизани — така каза ти:

— Еби й майката — ядосвам се аз, — като не ще, майната й, хайде да се ходим…

— Цяла седмица само това чакам! Не мърдам оттук! Що за дивотии, Смолка! Няма ли поне да ми лъсне бастуна?

А аз непрекъснато припявам:

— Ама слушайте, щом не иска, хайде да си ходим…

Мандел:

— Коя, по дяволите, е тя, че не иска даже да ни поклати пакетите? Най-проста чекия. Да не искаме кой знае какво? Няма да си тръгна, докато не го лапне или не го хване в шепа — едното или другото! По неин избор, курва с курва!

Така Смолка се връща вътре за втори разговор и след половин час отново се появява с новината, че момичето си е променило мнението: тя ще лъсне бастуна на един от нас, но само, ако е с панталони и това е всичко. Хвърляме чоп и аз спечелвам правото да гепя сифилиса! Мандел твърди, че монетата се е ударила в тавана и е готов са ме убие — той продължава да крещи, че не е честно, докато влизам в стаята, за да получа печалбата.

Тя седи по комбинезон на дивана, на другия край на покрития с линолеум под, с нейните сто и седемдесет фута и наболи мустачки. Антони Перута, така се казвам, в случай че ме попита, но тя не го прави.

— Слушай — казва Бъбълс, — дай да се разберем, що го направя само на тебе и това е всичко.

— Това си е чисто твоя работа — отвръщам любезно.

— Хайде, изваждай го от гащите, но не ги сваляй! Чуваш, нали, защото му казах, че няма да правя нищо с никакви топки.

— Добре, добре, както кажеш.

— И освен това не се опитвай да ме докосваш.

— Слушай, ако искаш, да си вървя.

— Само го изкарай.

— Разбира се, щом така, искаш… Ето… ето казвам, но малко съм подранил. „Просто-трябва да-го извадя…“ Но къде е това нещо? В клас по някой път съзнателно си налагам да мисля за СМЪРТТА, БОЛНИЦИ и ВСЯКАКВИ УЖАСНИ АВТОМОБИЛНИ КАТАСТРОФИ с надеждата, че такива мрачни мисли ще го накарат да омекне, преди да е бил звънецът и се налага да ставам. Изглежда, не мога да изляза на дъската или да сляза от автобуса, без той да се надигне и да каже на всички наоколо „Здрасти! Вижте ме!“ — а сега го няма никакъв.

— Ето го! — изкрещявам най-сетне.

— Това ли е?

— Ами — сменям боята, — става по-голям, когато се втвърди…

— Добре де, ама аз нямам на разположение цяла нощ, нали разбираш.

Мило.

— О, не мисли, че ще ми отнемеш цяла нощ…

— Лягай долу!

Не напълно удовлетворена от отговора ми, тя сяда на един стол, а аз се опъвам на дивана до нея и внезапно тя го докопва, а на мен ми се струва, че нещастният ми хуй е попаднал в клещите на някаква машина. Изпитанието започва яростно, да не кажа нещо по-силно. Но все едно блъскаш медуза.

— К’во става? — пита най-сетне тя. — Не можеш ли да свършиш?

— Обикновено мога.

— Тогава какво се дърпаш?

— Не се дърпам. Опитвам се, Бъбълс…

— Щото ша броя до педесе и ако не ти стане, не съм виновна аз.

Петдесет? Ще бъда голям късметлия, ако все още се крепи за тялото ми до петдесет. По-полека, иска ми се да изкрещя. По-полека с кожата ми, моля! — „единайсет, дванайсет, тринайсет“ — и си мисля: Слава Богу, че скоро ще свърши, само още четиридесет секунди, но едновременно с удовлетворението идва и разочарованието и то е много остро: ама това ли е, за което мечтаех ден и нощ, откакто съм на тринайсет! Най-накрая не изтърбушена ябълка, нито празна бутилка от мляко, намазана с вазелин, а момиче по комбинезон, с две цици и путка, и мустаци, но кой съм аз, че да придирям? Нима това съм си представял…

И тогава ми хрумва какво да направя. Ще забравя, че първото ми обезчестяване е работа на Бъбълс, ще се престоря, че си е мое! И така, вперил очи в тъмния таван, вместо да си представям, че ме работят, както когато ръкоделствам, аз си мисля, че ръкоделствам.

Ефектът е моментален. За съжаление обаче стигам до там, където искам, точно когато работното време на Бъбълс изтича.

— Окей, това е! — казва тя и спира. — Петдесет!

— Не! Още! — проплаквам.

— Слушай, два часа съм гладила, както знаеш, преди да се появите вие, момчета.

— САМО ОЩЕ ВЕДНЪЖ! ВЕДНЪЖ! МОЛЯ ТЕ! ДВА ПЪТИ! МОЛЯ ТЕ!

— НЕ!

При което, неспособен (както винаги!) да издържа на фрустрацията — лишението и разочарованието, пресягам се, сграбчвам го и ПУФ!

Само че право в окото ми. С един-единствен камшичен удар от ръката на майстора от мен изпръсква пяна. Питам ви, кой би могъл да ми лъсне бастуна по-добре от мен самия? Само че така, както съм полегнал, струята излита от слабините ми по хоризонталата, преминава над целия ми торс и се приземява — гъста, влажна и изгаряща — право в собственото ми око.

— Мръсен чифут! — крещи Бъбълс. — Омаза ми цялата кушетка! И стените! И лампата!

— Влезе ми в окото! И не ми викай чифут, ей!

— Ти си чифут, чифутин! Омаза всичко, скапан кучи син! Погледни ковьорчето!

Стана точно както бяха ме предупредили родителите ми — появява се първото разногласие, без значение колко е дребно, и тогава единственото, което знае една шикса, е да те нарече мръсен евреин. Какво ужасно разкритие — моите родители, които винаги грешат, тоя път са прави! А окото ми е сякаш попарено — и вече си спомням от какво! На Дяволския остров, беше ни казал Смолка, надзирателите обичали да се гаврят със затворниците, като им натривали очите със сперма и по този начин го ослепявали. Аз ослепявам! Курът ми беше докоснат от шикса и сега ще бъде слял за цял живот! Докторе, психиката ми е не по-трудна за разчитане от буквара за първи клас! Кому са нужни сънища, питам? Кому е нужен Фройд! И Роза Францблау от „Ню Йорк Пост“ е достатъчно интелигентна, за да направи анализ на такъв като мен.

— Кретен! — пищи тя. — Чифут! Не можеш даже да се изпразниш, докато сам не си опънеш ластика, загубен еврейски нещастник!

Хей, било, каквото било, къде отиде съчувствието й?

— Окото ми! — И търча в кухнята, където Смолка и Мандел се търкалят покрай стените от възторг.

— … право в… — избухва Мандел и се срива на пода, превит на две, като бие с юмруци по линолеума, — … право в скапаното му…

— Вода, гадняри такива, ослепявам! Изгарям! — И като прегазвам с пълна пара тялото на Мандел, завирам глава под крана. Над мивката Христос все още се спуска в своята розова нощница. Това безполезно копеле! Мислех, че трябва да прави християните състрадателни и мили. Мислех, че ги кара да съчувстват на чуждото страдание. Що за дивотии! Ако ослепея, той ще е виновен! Да, струва ми се, че той е първопричината за всичката болка и объркване. И, о, Боже, докато водата тече върху лицето ми, се чудя как ще обясня слепотата на родителите си! Майка ми добродетелно прекарва половината от живота си около задника ми — проверявайки съдържанието на гърнето — как бих могъл да скрия от нея, че вече съм загубил зрението си?

— Чук-чук-чук, аз съм, мамо, това голямо добро куче ме доведе в къщи заедно с пръчката ми.

— Куче! В къщата ми? Моментално го изкарай навън, докато не е омърсило всичко! Джак, в къщата има куче, а аз току-що съм измила пода на кухнята.

— Но, мамо, то ще остане, то трябва да остане, това е куче водач. Аз съм сляп.

— О, господи! Джак! — крещи тя към тоалетната. — Джак! Алекс си е дошъл в къщи с куче, ослепял е!

— Как може да бъде сляп — отвръща баща ми, — как е възможно, та той дори не си изгася лампата?

— Как? — крещи майка ми. — Как? Кажи ни как се случи това…

Как ли? Ами как иначе? Сношавайки се с християнки.

На другия ден Мандел ми доверява, че само половин час след моето паническо бягство Бъбълс е паднала на макаронджийските си колене и му е налапала кура.

Главата ми чак подпушва:

— СЕРИОЗНО?

— На макаронджийските си колене — повтаря Мандел. — Глупако, защо си замина?

— Тя ме нарече чифут! — отговарям фарисейски. — Мислех, че съм ослепял. Гледай, Ба-ба-лу, тя е антисемитка.

— Е, и к’во от това — отминава думите ми Мандел. Всъщност, мисля, че той не знае какво значи антисемитизъм. — Знам само, че тя го направи два пъти.

— Наистина ли? Беше ли с презерватив?

— Я стига, не съм използувал нищо.

— Но тя ще забременее! — крещя в изстъпление, като че ли на мен ще ми бъде търсена отговорност.

— Какво ме интересува? — отвръща Мандел.

Защо тогава се тормозя аз! Защо прекарвам часове наред сам в мазето, за да изпробвам „троянците“? Защо само живея в смъртен ужас от сифилиса? Защо търча из къщи с кървясало око и си въобразявам, че съм ослепял завинаги, когато само след половин час Бъбълс ще падне на колене и ще налапа кура му? Вкъщи — при мама! При домашните ми курабийки и чашата мляко — при чистичкото ми и хубаво легло! О, тая цивилизация и нейните неудобства! Говори ми, Ба-ба-лу, разкажи ми, казвай как беше, когато тя ти го направи! Трябва да знам с подробности — точните подробности! Циците й? Зърната й? Бедрата й? Какво правеше с бедрата си, Ба-ба-лу, уви ли ги около кръста ти както в задъханите книги, които съм чел, или стисна здраво с тях кура ти, докато на теб ти идваше да изкрещиш както в сънищата, които съм сънувал? А космите й долу? Разкажи всичко, което може да се разкаже за космите й долу и как миришат, няма значение, ако съм го чувал и преди. Ама наистина ли коленичи, да не ме премяташ? Наистина ли коленичи на колене? А зъбите й, те къде отиват? Дали го смуче, или го духа, или може би съчетава и двете? О, Боже, Ба-ба-лу, изпразни ли се в устата й? О, Господи! Веднага ли го глътна, или го изплю, или пък пощуря — казвай! Какво направи тя, когато ти се изпразни! Предупреди ли я, че ще стреляш, или просто го направи и я остави да се оправя? И кой го сложи вътре? Тя ли го сложи, или ти го сложи, или просто сам си потъна? Къде ти бяха дрехите — на кушетката? На пода? Къде точно? Искам детайли! Детайли! Съвършени детайли! Кой й свали сутиена, кой й свали гащите — нейните гащи, — ти ли? Тя ли? Когато беше на колене, за да ти духа, Ба-ба-лу, имаше ли нещо върху себе си? А възглавницата под задника й, натъпка ли възглавницата под задника й, така както пише в „Книга за младото семейство“ на моите родители? Какво стана, когато ти свърши в нея? И тя ли свърши заедно с теб? Мандел, обясни нещо, което трябва да знам — те свършват ли? Как точно? Или само много стенат — или какво? Как свършват? На какво прилича? Преди да полудея, трябва да знам на какво прилича!

Бележки

[1] Празник на всеопрощението. — Б.р. ↑

[2] Мръсен (идиш). — Б.р. ↑

[3] Парцали, тоалети (идиш). — Б.р. ↑

[4] Отчаян разбойник (исп.). — Б.р. ↑

[5] Лице, физиономия (идиш). — Б.р. ↑

[6] Онзи, някой си, Сульо (идиш). — Б.р. ↑

[7] Бели англосаксонски протестанти (англ. съкр. от WASP — White Anglo-Saxon Protestant). — Б.р. ↑

[8] Кинозвезда от първата половина на миналия век. — Б.р. ↑

[9] Амелия Ерхарт (1897–1937) — американска авиаторка. — Б.р. ↑

[10] Бъркалка (идиш). — Б.р. ↑

[11] Приспивателно. — Б.р. ↑

[12] Става дума за прочутата картина на Леонардо „Дева Мария с младенеца и света Анна“, където орелът е ключът към взаимоотношението с майката. — Б.р. ↑

[13] Голям универсален магазин в Ню Йорк. — Б.р. ↑

[14] Трилогия от американския писател Джон Дос Пасос. — Б.р. ↑

[15] Много елегантен, нали? (итал.) — Б.р. ↑

[16] Кинозвезда на музикални комедии от средата на миналия век. — Б.р. ↑

[17] Алис Фей (1915–1998) — актриса от музикални комедии през 1930-40-те години, съпруга на Фил Харис. — Б.р. ↑

[18] Фил Харис (1904–1995) — музикант и участник в прочутото музикално радиошоу на Джак Бени, по-късно прави свое собствено радиошоу със съпругата си. — Б.р. ↑

[19] Джейн Мансфийлд (1933–1967) — американска киноактриса, известна като „русата сексбомба“. — Б.р. ↑

[20] Филм с Елизабет Тейлър в главната роля. — Б.р. ↑

[21] Прочут холивудски продуцент и по-късно киномагнат, един от съпрузите на Елизабет Тейлър. — Б.р. ↑

[22] Изискани нощни клубове в Ню Йорк. — Б.р. ↑

[23] Американска актриса от първата половина на миналия век, започнала кариерата си още като дете. — Б.р. ↑

[24] Пеги Анн Гарнър (1932–1984) — американска киноактриса, започнала кариерата си на 7-годишна възраст и спечелила Оскар още като дете. — Б.р. ↑

[25] Катрин Грейсън (1922–2010) — американска оперна певица и киноактриса. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Филип Рот Синдромът Портной (4)

Метаданни

Данни

Синдромът Портной

Информация

История

Сваляне / Връзки

Луд за пичка

Филип Рот
Синдромът Портной (4)