Филип Рот
Синдромът Портной (1)

Най-незабравимият образ

Тя така дълбоко изпълваше съзнанието ми, че в предучилищната паралелка цяла година вярвах: всяка една от моите учителки е преоблечената ми майка. Щом удареше последният звънец, хуквах към къщи и докато тичах, се чудех дали този път поне няма да стигна, преди тя да е успяла отново да се преобрази. Отворех ли вратата обаче, неизменно я заварвах да слага на масата чаша мляко и парче сладкиш за мен. Но вместо да премахне заблудата, поредният й подвиг още повече я издигаше в очите ми. Освен това винаги изпитвах облекчение, че не съм я уловил по време на превъплъщенията й, макар че не преставах да се опитвам; знаех, че баща ми и сестра ми дори не подозират истинската й същност, но едва петгодишен, не исках да поема бремето на предателството, което бих извършил, ако някой път я изненадам. Струва ми се, дори се опасявах, че може да се наложи да ме очистят, ако случайно я зърна, когато прелита на връщане от училище през прозореца на спалнята или докато се материализира част по част от някакво невидимо състояние в домашната си рокля.

Разбира се, когато ме питаше какво съм правил този ден в детската градина, аз й разказвах всичко от игла до конец. Не се и опитвах да вникна в цялото значение на нейната вездесъщност, но че тя целеше да разбере що за момченце съм, когато я няма наоколо — това беше безспорно. Едно от последствията на тази фантасмагория, която продължи да ме преследва (точно в същия вид) и на следващата година, беше, че като разбрах, че нямам друг избор, станах откровен.

А и блестящ. За бледата ми и дундеста по-голяма сестра майка ми казваше (в присъствието на самата Хана, разбира се — прямотата беше напълно в неин стил): „Детето не е гениално, но пък и ние не искаме невъзможното. Да е живо и здраво; труди се усърдно и дава колкото може от себе си, така че каквото постигне — добре дошло.“ А за мен, наследникът на нейния египетски нос и дар-словото й, за мен майка ми се произнасяше с подчертана сдържаност: „Този бандит? Може изобщо да не отваря учебника — отличник по всичко. Втори Айнщайн!“

А баща ми? Как приемаше всичко това? Той се наливаше, разбира се, но не с уиски като добър християнин, а с рициново масло или отвара от майчин лист, дъвчеше листа от сена или пък смучеше пургативи от сутрин до вечер и поглъщаше сушени сливи с килограми. Той страдаше — о, как страдаше! — от запек. Нейното всемогъщество и неговият запек — майка ми, която прелита през прозореца на спалнята, и баща ми, който си чете вечерния вестник със свещичка пургатив в задника, — това, докторе, са най-ранните спомени за родителите ми, за техните качества и техните тайни. Той си вареше сушени листа от сена в канче и това, заедно с невидимата, топящата се в ануса му свещичка, съставляваше неговото магьосничество: да вари зелените твърди листенца, да бърка с лъжица вонящата течност, да я прецежда внимателно и най-сетне с изтощен и изстрадал вид да я излива в задръстеното си тяло. А после, приведен безмълвно над празната чаша, сякаш заслушан да чуе далечен гръм, очаква чудото… Като малък понякога седях в кухнята и чаках заедно с него. Но чудото никога не ставаше, поне не така, както ние си го представяхме и се молехме да стане като отмяна на наказанието, като пълно изцеление. Спомням си, че когато по радиото съобщиха за избухването на първата атомна бомба, той извика: „Може би точно това ще свърши работата.“ Но за този човек не можеше да се намери пречистване — неговите кишкас^[1] бяха стегнати в желязната хватка на яростта и безсилието. И като капак на всичките му нещастия, аз се явявах любимец на съпругата му.

А за да бъде животът му още по-тежък, самият той също ме обичаше. И виждаше в мен шанса семейството ни да бъде „поне като другите“, възможността ни да си извоюваме достойнство и уважение, въпреки че докато бях малък, предпочиташе да изразява амбициите си относно моята личност преди всичко чрез разговори за пари. „Недей да сглупяваш като баща си“ — обичаше да казва той, шегувайки се с малчугана на коленете си, — „не се жени за красавица или пък по любов — търси богата.“ Не, не, никак не обичаше да се отнасят към него с пренебрежение. Работеше като куча — за едно бъдеще, в което не му беше писано да живее. Никой никога не му достави капка радост, никой не му се отплати за добрините, нито майка ми, нито аз, нито дори любещата ми сестра, чийто съпруг той все още смята за комунист (въпреки че този вече е съдружник в доходен бизнес за безалкохолни напитки и си има собствен дом в Уест Ориндж). А най-малко онази богаташка протестантска банда (или „институция“, както самата тя предпочиташе да се представя), която го изцеди докрай. „Най-щедрата финансова институция в цяла Америка“ — спомням си как обяви баща ми, когато за пръв път ме заведе да видя малкия квадрат, запълнен с неговото бюро и стол в огромните канцеларии на Бостън и Нортистъри Лайф. Да, пред сина си той говореше с гордост за „компанията“, нямаше смисъл да се унижава, като злослови за нея пред хората — в края на краищата тя му беше давала заплата по време на Депресията, все още използуваше нейните бланки със собственото си име, напечатано в долния край, и картинка на „Мейфлауър“, фирмения знак (а следователно и негов, ха-ха), и всяка пролет като връх на благоразположението го изпращаха заедно с майка ми на увеселителния уикенд в Атлантик Сити в един прекрасен хотел за гои^[2], където заедно с всички останали застрахователни агенти от Средните щати, които бяха успели да надхвърлят индекса О.Г.П., т.е. техните Очаквания за Годишна Продажба, да бъде унижаван от администраторите, келнерите и пиколото, да не говорим за озадачените плащащи си клиенти. Освен това баща ми горещо вярваше в онова, което продаваше — още един извор на терзания, който изсмукваше силиците му. Така че той не спасяваше само собствената си душа, когато след вечеря набързо нахлузваше шапката и палтото си, за да излезе отново на работа — но това бе и възможност да спаси някой нещастник, пропуснал да продължи срока на падежа на своите полици и по този начин рискуващ сигурността на семейството си „в случай на лоши времена“. „Алекс, обясняваше ми той, човек трябва да има чадър за лошото време. Не, можеш да оставиш жена си и детето си в лошо време без чадър.“ И макар че за мен, пет-шест годишното хлапе, думите му имаха смисъл, дори ме разчувстваха, неговата реч за лошото време явно невинаги се приемаше по същия начин от младите зелени поляци, избухливите ирландци и неграмотните негри из бедняшките квартали, зачислени му от Най-щедрата Финансова Институция в Америка.

Присмиваха му се там, в мръсните предградия. Не го слушаха. Щом го чуеха да чука, хвърляха празни консервени кутии по вратата и крещяха: „Изчезвай, тук няма никой.“ Насъскваха кучетата си да го хапят по нахалния еврейски задник. И въпреки всичко той успя да събере от Компанията толкова много почетни грамоти, значки и медали в заслуга за продажбите си, че да покрият цялата стена на дългия сляп коридор, където в кашони бяха складирани Пасхалните ни чинии и мумифицирани и импрегнирана хартия, през лятото лежаха персийските ни килими. Ако успееше да изцеди вода от камък, нима Компанията нямаше да го възнагради в някакво си нейно чудо? Може би „президентът“ там горе, в „Управлението“, щеше да дочуе за неговите постижения и бързо-бързо да го повиши от застрахователен агент с годишна заплата пет хиляди в областен директор с петнадесет хиляди? Но те го държаха все на същата длъжност. Та кой друг би постигнал такива невероятни резултати в толкова безперспективни райони? Освен това в цялата история на Бостън и Нортистърн никога не е имало директор евреин (не съвсем нашата класа, скъпи, както обичаха да се изразяват хората от „Мейфлауър“^[3]), а и баща ми с неговото осмокласно образование не беше особено подходящ за Джаки Робинсън^[4] на застрахователния бизнес.

В коридора ни висеше портретът на Н. Еверет Линдабъри, президентът на Бостън и Нортистърн. Снимката му в рамка беше подарена на баща ми, когато сумата от продадените от него застраховки достигна един милион; или може би да го даваха за десет милионната граница? „Мистър Линдабъри“, „Управлението“… Баща ми говореше за тях, сякаш ставаше въпрос за Рузвелт и Белия дом във Вашингтон… а през цялото време ги мразеше безумно, особено Линдабъри със сламенорусата му коса и чистия изговор на човек от Нова Англия, синовете му в колежа Харвард и дъщерите в последните класове на гимназията, о, цялата тази пасмина там някъде в Масачузетс, шкотцим^[5], тръгнали да си играят! „Поло^[6] ще ми играят!“ (чух го да крещи една нощ зад вратата на спалнята) — да му пречат те да се издигне като герой в очите на жена си и децата си! Какъв гняв! Каква ярост! А всъщност нямаше върху кого да си го излее — освен върху самия себе си. „Нищо не може да ме прокара! Натъпкал съм се до сливиците със сушени сливи! Защо имам такова главоболие! Къде са ми очилата? Кой ми взе шапката?“

Също тъй свирепо и самоунищожително, както толкова много евреи от неговото поколение служеха предано на семействата си, точно така и баща ми служеше на майка ми, сестра ми Хана и преди всичко на мен. Върховете, които той дори не бе успял да зърне, аз трябваше да изкача — това бе неговата мечта. Моята бе естествена последица от нея; в моето освобождение той щеше да намери своето от невежеството, експлоатацията, безличието. И до днес още нашите съдби остават преплетени в представите ми и все още често, когато срещна в някоя книга откъс, който ме впечатлява с логиката и мъдростта си, веднага несъзнателно си помислям: „Ех, да можеше той да прочете това. Да! Да го прочете и да го разбере!“ Все още се надявам, все още си казвам: ех, да можеше… на трийсет и три… Преди време, когато бях първа година в колежа и още повече се стараех като син да накарам баща си да разбере, по времето, когато ми се струваше, че ако не разбере, той е обречен, тогава, спомням си, веднъж откъснах талона за абониране от едно от онези интелектуални списания, които току-що бях започнал да откривам в библиотеката на колежа, попълних името му и домашния ни адрес и му направих абонамент като анонимен подарък. И когато по Коледа се завърнах в къщи, готов да обвинявам, никъде не открих въпросното „Партизан ривю“. „Колиърс“, „Хайджена“, „Лук“ — да, но къде беше „Партизан ривю“? Изхвърлено, без дори да е разгърнато — подсказваха ми моята наглост и отчаяние, — запратено в коша непрочетено, сметнато за боклук от тоя гъз, тоя дебил, тоя еснаф — моя баща!

Спомням си — ако трябва да се върнем по-назад в историята на това дълбоко разочарование — как една неделна сутрин запратих към баща си бейзболната топка, а после дълго и напразно чаках тя да прелети обратно над главата ми. Осемгодишен съм и за рождения си ден съм получил първия си комплект бейзболна топка, ръкавица и бухалка, която дори нямам сила да повдигна. Баща ми е излязъл рано сутринта по сако, шапка, папийонка и черни половинки, под мишница с дебелата черна счетоводна книга, в която пише кой колко дължи на мистър Линдабъри. Всяка божа неделна утрин той слиза в квартала на цветнокожите, защото, както сам казва, това е най-доброто време да хванеш онези, които не искат да се бръкнат за келявите си десет-петнайсет цента седмична вноска. Мотае се около мъжете, насядали на слънце, и се опитва да им измъкне някоя дребна пара, преди да са се натряскали с евтино вино „Морган Дейвис“, появява се изневиделица иззад ъгъла, за да улови някоя от набожните чистачки на път от църквата към дома, защото през другите дни те са по чуждите къщи на работа, а вечер се крият упорито от него. „Ах, ох — изохква някой, — господин застрахователният агент е тук“ — и дори децата хукват да се крият, децата, разбираш ли, казва ми той отвратен, тогава как може човек изобщо да се надява тези негри някога да се пооправят? Как ще излязат от тая немотия, щом дори не съзнават колко важна е застраховката за живот? Нима хич не ги е грижа за близките им, които ще останат след тях? „Щото и те ша умрът, нал тъй.“ „О, изръмжава сърдито той, няма начин! Ама, моля ти се, що за човек е този, който може да си остави децата в лошо време, без да им е подсигурил поне свестен чадър!“

Ние сме на голямото мръсно бейзболно игрище зад училището. Той оставя счетоводната книга на земята и пристъпва до своето място на игрището както си е по сако и с мека шапка. Носи квадратни очила с метални рамки, а косата му (както и моята днес) е бухнала, сива, остра като стоманени стружки. И тези зъби, които по цялата нощ киснат в чаша вода в банята и се хилят на тоалетната чиния, сега се усмихват на мен, неговия любим син, неговата плът и кръв, на момченцето, което никога няма да остане само в лошо време. „Хайде да ти видим мерника“ — казва той и стисва новата ми бухалка някъде по средата — но за мое най-голямо удивление прави това с лявата, вместо с дясната ръка. И внезапно ме изпълва такава тъга, иска ми се да му кажа: „Хей, с другата ръка“, но просто не мога, защото ще се разплача или може би той ще се разплаче! „Хайде де, хайде, нали си майстор, хвърляй“, казва той и аз хвърлям, и разбира се, откривам, че отгоре на всичко в мен се прокрадва съмнението: баща ми не е Кинг Конг. Нито пък Чарли Келър.

Ега ти чадъра.

Майка ми беше човекът, който можеше да постигне каквото пожелае; налагаше й се сама да признава, че може би е прекалено добра във всичко. А нима едно дете с моята интелигентност и наблюдателност можеше да се съмнява, че това е така? Тя беше способна да направи например сладко от нарязани праскови, увиснали в сиропа, противно на всички закони на гравитацията. Можеше да изпече кекс с вкус на банан. Ридаейки и страдайки, тя си стържеше хряна, вместо да купува нишката^[7], който се продаваше в шишенца в деликатесния магазин. Зорко следеше месаря („като ястреб“ — по собствените й думи), за да бъде сигурна, че не е забравил да приготви каймата така, както повеляват изискванията на еврейската вяра. Тя би могла да телефонира на всички останали жени от блока, прострели пране в задния двор — един ден в пристъп на великодушие се обади дори на разведения гой от последния етаж, — за да им каже: „тичайте, прибирайте прането, капна дъжд на перваза.“ Какъв радар имаше тази жена! И то преди да е измислен радарът! Каква енергия! Какво усърдие! Задачите ми проверява за грешки, чорапите — за дупки, ноктите — за кал, а всяка гънка и пора по тялото ми — за мръсотия. Тя човърка и най-закътаните каналчета на ушите ми, като излива ледена кислородна вода в главата ми. Водата щипе и бълбука, сякаш ухото ми е пълно с лимонада и изтиква на повърхността дребни частици от тайните запаси ушна кал, които очевидно биха могли да застрашат слуха на човека. Медицинска процедура като тая (колкото и да е шантава) отнема време, разбира се, изисква усилие, без съмнение, но когато става въпрос за здраве и чистота, микроби и телесни секрети, тя не жали себе си, за да спаси другите. Пали свещи за мъртвите — докато останалите неминуемо забравят. Тя добросъвестно си спомня, дори и без помощта на отметка в календарчето; набожността е просто в кръвта й. Изглежда, че както сама казва, е единствената, която запазва „здрав разум“ и „нормално човешко благоприличие“, като ходи на гробищата, за да почиства гробовете на нашите роднини от бурен. Още не се е пукнала пролетта и тя вече е наръсила всичко вълнено в къщата против молци, увила е, опаковала е килимите и ги е завлякла в коридора с трофеите на баща ми. Никога не се срамува от къщата си, всеки би могъл да влезе и да отвори който и да е шкаф, което и да е чекмедже и не би могъл да открие нещо, от което тя да се засрами. Бихте могли даже да се храните на пода в тоалетната, ако, да речем, ви се наложи. Когато губи на маджонг^[8], тя го приема по спортсменски, а не като другите, чиито имена би могла да каже, но няма да го направи, дори няма да спомене Тили Хохман, толкова е дребнаво даже да се говори за това, нека просто забравим, че е бил повдигнат този въпрос. Тя шие, плете, кърпи, глади по-добре и от шварцето^[9], към което, за разлика от приятелките си — всички, ползуващи се от услугите на същата тази ухилена, вдетинена чернокожа прислужница — единствено тя се държи добре. „Само аз съм добра към нея, само аз й давам цяла консерва риба тон за обяд и при това не й говоря дрек^[10]. Не съм стиснат човек. Извинявай, но не мога да се държа по този начин. Например Естер Васерберг, всеки път, когато Дороти идва да чисти, разхвърля двадесет и пет монети по един цент из цялата къща, а после проверява дали някоя пара не е изчезнала. Може би съм твърде добра — шепне ми тя, докато попарва чинията, от която прислужницата току-що е яла сама, като прокажена, — но не бих могла да направя такова нещо.“ Веднъж Дороти случайно се върна и завари майка ми в кухнята, все още на мивката, да излива реки вряла вода от горещия кран върху вилицата и ножа, които се бяха докосвали до дебелите розови бърни. „Ох, нали знаеш колко трудно се измива напоследък майонезата от сребърните прибори, Дороти“ — замазва моментално работата майка ми и по този начин, както по-късно ми обясни, благодарение на своята находчивост успява да не обиди цветнокожата.

Когато съм лош, ме заключват навън. Стоя пред вратата и думкам ли, думкам, докато не се закълна, че от утре ставам добър. Но какво толкова съм направил? Всяка вечер си лъскам обувките върху вчерашния вестник, внимателно разстлан на балатума, после старателно завивам капачката на ваксата и връщам всичко на място. Винаги изстисквам пастата за зъби откъм края на тубичката и навивам празното, зъбите си мия с кръгообразни движения и никога от горе на долу, казвам „благодаря“, „моля“, „извинете“, „ако обичате“. Винаги, когато Хана е болна или е излязла преди вечеря със синьото си тенекиено канче да събира помощи за Еврейската национална лига, аз доброволно, въпреки че не е мой ред, слагам масата, като не забравям: ножът и лъжицата вдясно, вилицата отляво, салфетката, сгъната на триъгълник, вляво до вилицата. Никога не трябва да ям сирене от чинията за месо, никога, никога, никога^[11]. Въпреки това има в живота ми година, година и нещо, когато не минаваше и месец, без да извърша някоя пакост, дотолкова непростима, че да не ми кажат да си стягам багажа и да се махам. Но за какво става въпрос всъщност? Майко, това съм аз, малкото момченце, което прекарва цели нощи преди началото на учебната година, като изписва с красиви староанглийски букви оцветената си учебна програма и търпеливо подвързва тетрадките си с бели листове и с листове на редове. Винаги си нося гребенче и чиста носна кърпичка, никога не допускам три четвъртите ми чорапи да се свличат в обувките, много внимавам за това, домашните ми са написани седмици напред — нека си го кажем направо, мамо, аз съм най-прилежното, най-спретнатото момченце в цялата история на нашето училище! Учителките (както само знаеш, както сами са ти казвали) се прибират в къщи при съпрузите си, щастливи заради мен. Какво тогава съм сторил? Ако някой знае, моля, нека вдигне ръка! Толкова съм отвратителен, че тя нито минута повече няма да ме търпи в къщата си. Когато веднъж нарекох сестра си фукла, устата ми моментално бе измита с калъп домашен сапун — това го разбирам. Но да ме пъдят? Какво пък чак толкова! И понеже си е добра, ще ми направи един сандвич за из път, но веднага след това да си вземам шапката и да изчезвам. А какво ще правя по-нататък, не я интересува.

Добре де, казвам, щом така мислиш (аз също си падам по мелодрамата — и аз съм верен на стила на семейството), не ми е потрябвал твоят сандвич! Нищо не ми трябва!

Не те обичам, повече, не обичам деца, които се държат така. Ще си живея сама в къщи с тати и Хана, казва майка ми (такива ги реди, направо ще ме съсипе). Хана също може да подрежда плочките за игра на маджонг всеки вторник вечер. Не ни трябваш повече.

Много важно! И аз изхвръквам в дългия мрачен коридор. Голям праз! Ще продавам бос вестници по улиците. Ще се возя на стоп където си искам с камионите, ще спя по полето, мисля си — но после само видът на празните бутилки от мляко до изтривалката пред входната врата е достатъчен, за да стовари върху ми съзнанието за всичко толкова скъпо, което съм изгубил. „Мразя те! — крещя аз, като ритам с галош по вратата. — Ти си гадна!“ Изправена пред потока мръсотия и ерес, кънтящи из коридорите на блока, където тя си съперничи с още двайсет други еврейки за титлата света мъченица, майка ми няма друг избор, освен да тресне двойното резе. Тогава започвам да блъскам по вратата, за да ме пуснат вътре. Падам на колене на черджето да прося опрощение за греха си (какъв ли е той) и обещавам да бъда безукорен до края на нашия съвместен живот, който в този миг, вярвам, е вечен.

После вечерите, когато не щях да ям. Сестра ми, която е четири години по-голяма от мен, потвърждава достоверността на спомените ми: аз съм отказвал да ям, а майка ми не можела да се примири с такъв инат, с такъв идиотизъм. Не можела, и то за мое добро. Молела ме да направя нещо за моя добро — а аз не, та не! Не съм ли разбрал досега, че тя къса залъка от устата си?

Но аз не искам залъка от устата й. Не го искам даже от чинията си — там е работата. Моля ви се! Дете с моите възможности! Моите постижения! Моето бъдеще! Всички дарове, които господ щедро е изсипал над главата ми: красота, ум! Мигар мога да си помисля, че тя ще ме остави да умра от глад заради едното нищо!

Нима искам цял живот да остана малък и кльощав и хората да ме гледат с пренебрежение или държа да порасна голям и силен мъж?

Нима, искам да ме отместват от пътя си и да ми се присмиват, като ме духнат, да падам, или ще бъде по-добре да ме уважават?

Какъв искам да стана, като порасна: слаб или силен, мъж или нищожество, да успея или да се проваля?

А аз отговарям, че просто не искам да ям.

И така майка ми сяда до мен с дългия нож за хляб в ръка. Направен е от неръждаема стомана със зъби като на трион. Какъв искам да стана: слаб или силен, мъж или нищожество?

Господи, докторе, защо, ама защо, защо, защо, защо трябва една майка да вади нож срещу сина си? Та аз съм само шест-седем годишен. Как мога да бъда сигурен, че тя няма да го употреби? Какво трябва да направя, да се опитам да я излъжа ли — едва на седем години? Още не съм усвоил сложните тактически ходове, по дяволите — та аз може би нямам и двайсет и пет кила! Когато някой размахва нож пред очите ми, подозирам дълбоко скритото намерение, че се готви да ми източи кръвта! Само че защо? Какво ли се мъти в главата й? Докъде може да стигне лудостта й? Да предположим, че аз излезех победител — какво толкова щяхме да загубим? Защо нож, боже, защо заплаха за убийство, защо й е необходима такава тотално унищожителна победа, когато само преди два дни, докато ме гледаше как препускам из кухнята, репетирайки ролята на Христофор Колумб от „Земя на хоризонта“ (пиесата ни от училище), тя така се захласна, че забрави ютията върху дъската за гладене, докато ми ръкопляскаше. Аз съм звездата на нашия клас и никаква пиеса не могат да поставят без мен. Веднъж се опитаха, когато бях болен от бронхит, но както по-късно учителката споделила с майка ми, представлението определено не било на ниво. О, как, как можеше тя след онези славни следобеди в същата кухня, докато лъскаше сребърните прибори, кълцаше черен дроб и нанизваше ластика на шортите ми, като в същото време ми подаваше от циклостилното копие репликите на кралица Изабела за ролята на моя Колумб, на Бетси Рос^[12] за моя Уошингтън, на госпожа Пастьор за Луи — как можеше да се издига заедно с мен до висините на моя гений в онези прекрасни часове по здрач след училище, а после, вечер, само защото не съм искал да ям някакъв си боб или печени картофи, да насочва ножа за хляб към сърцето ми?

И защо баща ми не я спираше?