Филип Рот
Синдромът Портной (3)

Еврейски неволи

Някъде по средата на деветата ми година единият от тестикулите ми очевидно реши, че му е писнало да си живее в торбичката и се отправи на север. Отначало усещах как се клатушка несигурно току на ръба на таза, а после, сякаш в един момент забрави своите колебания и навлезе във вътрешността на тялото така, както измъкнат от морето корабокрушенец се изсипва през борда на лодка. И там се сгуши най-сетне в безопасност зад крепостта на костите ми, като остави безразсъдното си другарче на произвола на съдбата в момчешкия свят на заострените стоборки, пръчки, камъни и джобни ножчета, всички онези опасности, които караха майка ми да издивява от предчувствия за нещастие и за които непрекъснато ме предупреждаваха ли, предупреждаваха и предупреждаваха. И пак ме предупреждаваха. Все ме предупреждаваха.

И така моят ляв тестикул се засели на територията на ингвиналния канал. През първите седмици от неговото изчезване, когато натиснех с пръст в гънката между слабините и бедрото, все още напипвах меката му заоблена извивка, но после настъпиха нощи на ужас. Напразно претърсвах вътрешностите си, опипвах всичко чак до основата на гръдния кош — уви! Пътешественикът се бе отправил към необятни и неизследвани пространства. Къде може да е отишъл? Колко далеч! Колко високо може да завърши неговото скиталчество? Нима някой ден ще си отворя устата да кажа нещо в клас и ще открия левия си тестикул на върха на езика? В училище припявахме на един глас с учителя: „Аз съм господар на съдбата си, аз съм владетел на душата си!“ А междувременно един от интимните членове на собственото ми тяло се бе отдал на анархия и аз бях безпомощен да се справя с него!

Някъде близо шест месеца, докато неговото отсъствие не бе забелязано от домашния лекар по време на редовния годишен преглед, размишлявах над тази загадка. През главата ми минаха всевъзможни мисли — бях разглеждал всички възможни варианти без изключение: ами ако тестикулът ми се е гмурнал обратно в корема и е започнал там да се превръща в точно такова яйце, каквото бях виждал майка ми да отскубва от жълтеникавите вътрешности на някое пиле, когато го чисти? Ами ако почнат да ми никнат цици? Ами ако пенисът ми изсъхне и стане чуплив, и един ден, както пикая, вземе да се откърши в ръката ми? А? Нима се превръщах в момиче? Или още по-лошо, в такова момче, за което (както разбирах от клюките по игрището) Робърт Рипли от рубриката „Ако щете вярвайте“ би платил „награда“ от сто хиляди долара. В Ню Джърси, ако щете вярвайте, има едно деветгодишно момче, което си е момче във всяко едно отношение, само дето може да има бебе.

Кой ще вземе наградата? Аз ли, или този, който ме издаде?

Доктор Изи мачкаше торбичката на тестикулите ми между пръстите си, сякаш беше плат за костюм, който ще купува, а след това каза на баща ми, че трябва да ми постави серия инжекции с мъжки хормони. Единият от тестикулите, ми, никога не се бил смъкнал напълно. Невероятно, нечувано. Ами ако инжекциите не свършат работа? — пита баща ми обезпокоен. Тогава какво…? В този момент ме пращат в чакалнята да разглеждам списанията.

Инжекциите свършиха работа. Ножът ми се размина. (За кой ли път!)

 

 

Ах този мой баща! Този мой мил, загрижен, неразбиращ, запечен баща! Обречен на безсилие от тази Свещена Протестантска Империя! Без самочувствие и хитрина, пробивност и контактност — всичко онова, което даваше възможност на синеоките русокоси мъже от неговото поколение да бъдат лидери, да вдъхновяват и управляват, ако трябва дори да потискат, а той и една стотна от него не притежаваше! Как би могъл да потиска някого — та той самият беше потиснатият. Как би могъл да излъчва сила? Та той беше безпомощен. Как би могъл да се наслаждава на победи, когато презираше преуспяващите — ненавиждаше дори самата мисъл за успех. „Знаеш ли, Алекс, те боготворят един евреин? Цялата им прехвалена религия всъщност проповядва преклонение пред една личност, официално призната на времето за евреин. Как ти се струва тази глупост? Как само баламосват хората, а! Исус Христос, дето разправят наляво и надясно, че бил Господ, всъщност е евреин! Това направо ме убива, щом се сетя за тази истина. А представи си, на никого изобщо не му прави впечатление! Та той е бил евреин също като мен и теб, да вземат един евреин и го правят бог след смъртта му, а после — и това направо ме побърква, — после гадните копелета се обръщат на сто и осемдесет градуса и кой им става враг номер едно? Кого не престават да убиват и ненавиждат вече две хиляди години? Евреите! Тези, които, ако не друго, най-малкото са им дали техния възлюбен бог! Уверявам те, Алекс, че никъде няма да чуеш друга такава мшиегос^[1] от заплетени глупости и объркани безсмислици като християнската религия. И в това, моля ти се, вярват, тези «важни клечки».“

За нещастие презрението към могъществото на врага не можеше да бъде стратегическа отбрана на домашния фронт, защото с времето ролята на врага все повече и повече се изпълняваше от собствения му син. И наистина през дългия период на ярост, наречен възмъжаване, аз изпитвах ужас не от това, че баща ми би могъл някога, в един миг да излее своята ярост върху мен, а от неимоверното желание, което ме обземаше всяка вечер, докато се хранехме, да се нахвърля бясно върху този варварин и невежа. Как исках да изхвърля с вой това тяло от царството на живите, когато го гледах как боде с вилицата в общата чиния за сервиране, когато сърба супата, вместо възпитано да изчака да изстине, когато — боже опази! — се опитва да изрази някакво мнение по какъвто и да е въпрос… А най-ужасяващото в тези мои убийствени желания беше, че ако се опитах да го направя, напълно вероятно бе да успея! Напълно вероятно бе той дори да ми помогне да го сторя! Трябваше само да скоча през масата, да насоча ръце към гърлото му и той моментално щеше да се свлече под масата с изплезен, увиснал език. Да крещи — можеше; да мърмори — можеше; и да нуди^[2] — о, как можеше да нуди! Но да се защитава? Срещу мен? „Алекс, ако продължаваш да отговаряш така на баща си — предупреждава ме майка ми, докато аз се оттеглям от бойното поле в кухнята като Атила, изчезвам с крясъци от поредната недовършена вечеря, — ако още веднъж проявиш такова неуважение, този човек ще получи удар!“ „Добре!“ — изревавам аз и затръшвам в лицето й вратата на стаята си. „Чудесно!“ — крещя, докато измъквам от гардероба шушляковото яке, което нося винаги с вдигната яка (мода, която тя ненавижда точно колкото и самата мръсна дреха), „Прекрасно!“ — и със сълзи на очи хуквам към уличния ъгъл, за да излея гнева си върху игралните машини.

Господи, каква несправедливост! Ако можеше само баща ми да ми бъде майка, а майка ми — баща! Но що за объркване на двата пола се бе получило в нашия дом? Онзи, който трябваше по право да ме напада, отстъпваше пред мен, а който би трябвало да ми отстъпва, ме нападаше! Кой гълчеше напълно безпомощен, обезсилен от милостивото си сърце? А кой трябваше да отстъпва, вместо да се кара, поправя, укорява, критикува и от сутрин до вечер да намира кусури на някого, запълвайки патриархалния вакуум? О, слава богу! Слава богу, Слава богу, че поне имаше пишка и ташаци! Колкото и уязвима (меко казано) да беше неговата мъжественост в този свят от християни със златни коси и остри езици, поне между краката (Бог да го благослови!) баща ми беше мъж от класа, с две яки топки, които дори един крал би бил горд да покаже, и завидно дълъг и дебел шлонг^[3]. И те си бяха негови: да, в това бях напълно сигурен. Висяха си, бяха свързани с неговото тяло и не можеха да му бъдат отнети.

 

 

Разбира се, в къщи пред погледа ми много по-рядко се мяркаха неговите сексуални атрибути, отколкото нейните ерогенни зони. А веднъж видях менструална кръв… видях я да блести тъмночервена пред погледа ми върху протрития линолеум пред мивката в кухнята. Само две червени капки преди повече от четвърт век, но те продължават да искрят от нейната икона, която виси, вечно осветена в моя Модерен Музей на Тормоза и Неправдите (наред с кутията „Котекс“^[4] и найлоновите чорапи, за които ще спомена след малко). Освен това на тази икона е изобразена и безкрайна струйка кръв, която се стича по специалната дъска за месо и се събира в една чиния. Това е кръвта, която тя изцежда от месото, за да го направи кашер^[5]. Може би обърквам нещата — може би приличам на син от Дома на Атрей след всички тези приказки за кръв, но аз и сега я виждам как осолява месото на мивката, за да се отцеди по-лесно от кръвта, когато изведнъж поредната атака от „женски несгоди“ я кара да хукне към банята с тревожен стон. Трябва да съм бил не повече от четири-пет годишен, но все още ясно си спомням онези две капки кръв, които зърнах на пода в кухнята… както и кутията „Котекс“… както и чорапите, плъзгащи се нагоре по краката й… както и — трябва ли изобщо да го казвам? — кухненския нож, който заплашваше да пусне собствената ми кръв, когато отказвах да ям. Този нож. Този нож! Онова, което ме побърква, е, че тя самата не виждаше нищо срамно в това, да го използва срещу мен. От леглото си чувам как бъбри за проблемите си с другите дами около масата, където играят на Маджонг: „Моят Алекс изведнъж стана толкова злояд, че се налага да стоя над главата му с ножа.“ И нито една от тях не намира нещо ненормално в тази тактика. Трябва да стоя над главата му с ножа! И нито една от онези жени не става от игралната маса, за да напусне нейната къща! Защото според тях точно така трябва да се държи човек със злоядите деца — да стои под главата им с ножа!

Бяха минали доста години оттогава, когато веднъж тя извика от банята: „Тичай до аптеката! Веднага ми купи един пакет «Котекс»!“ И каква паника имаше в гласа й. Как само изхвърчах! После, обратно в къщи, останал без дъх, подавам пакета на белите пръсти, които се протягат през тесния процеп на вратата на банята… Въпреки че накрая гинекологичните й проблеми трябваше да бъдат разрешени с операция, трудно ми е да й простя, дето тогава ме изпрати на тази спасителна мисия. По-добре да беше се оставила да й изтече кръвта на студения под в банята, по-добре това, отколкото да изпрати едно единадесетгодишно момче да претича за дамски превръзки! Къде беше сестра ми, за бога! Къде беше собственият й запас за краен случай? Защо тази жена така грубо не зачиташе чувствата на малкия си син — от една страна, толкова безцеремонна към моя свян, а от друга — в такава хармония с най-съкровените ми желания!

… Толкова съм малък, че едва ли знам какво е секс, или поне така би си помислил човек. Рано следобед на лето четвърто. Цветята се полюшват на алените си стъбла сред сметта пред блока. Прозорците са отворени, въздухът дъхти на нежна пролет и е изпълнен с виталността на моята майка: тя е свършила със седмичното пране и вече е простряла, приготвила е за десерт мраморна торта, от която прекрасно се, стича — ето пак мисля за кръв! Пак за този нож! Както и да е, — шоколадът приказно се стича по ваниловия блат, постижение, което може да се сравнява само с чудото на онези праскови в сладкото, увиснали в проблясващото желе. Тя е приключила с прането и е готова с тортата, изтъркала е пода на банята и кухнята и ги е постлала с вестници, избърсала е праха, разбира се, излишно е да споменаваме, че е изпрахосмукала, разтребила е масата, измила е съдовете от обяд и (с моята веща помощ) ги е прибрала в шкафа за милчикс в килера, като през цялата сутрин си чурулика като канарче някаква нейна песничка без мелодия, песничка на здраве и радост, на безгрижие и самодоволство. Докато аз рисувам за нея картина, тя взема душ и сега, в обляната от слънце спалня, се облича, за да ме изведе в града. Сяда на ръба на леглото само по сутиен и колан и придърпва нагоре чорапите си, като все нещо бърбори. Кой е малкото, добро момченце на мами? Кой е най-доброто малко момченце на мами? Аз направо се топя от удоволствие и междувременно не изпускам от поглед бавното, стегнато, агонизиращо сладостно пътешествие на прозрачните чорапи нагоре по краката й, докато плътта придобива онзи невероятно вълнуващ оттенък. Сядам съвсем близо, за да усетя дъха на талка за баня по врата й, а и за да поразгледам по-добре сложната плетеница от висящи, разтегателни жартиери, към които след малко ще бъдат прикачени чорапите (разбира се, с триумфален жест). Долавям миризмата на препарата, с който е излъскала четирите махагонови колони на голямото легло, където спи с един мъж, който живее с нас нощем и в неделя следобед. Казват, че той бил баща ми. По върха на пръстите си, въпреки че тя старателно е изтрила всяко едно от тези малки прасенца с топла, влажна кърпа, подушвам мириса на салатата от риба тон, която съм ял на обед. А може би е нещо друго? Може би от женски орган? О, иска ми се да изстена от удоволствие. Едва четиригодишен, вече долавям с кръвта си — аха, отново кръв — колко натежал от страст е този миг, колко възможности крие. Онази дебела персона с дългата коса, която наричат моя сестра, е на училище. Онзи мъж, моят баща, е някъде навън, печели пари, доколкото може. Тези двамата ги няма и кой знае, може би ще имам късмет никога да не се върнат… А междувременно е следобед, пролет е и заради мен, единствено заради мен една жена си слага найлоновите чорапи и тананика за любов. Кой ще бъде завинаги с мами? Аз. Кой ще бъде ръка за ръка с мами, където и да отиде тя по широкия свят? Кой, аз, разбира се. Ама че тъп въпрос — но не ме разбирайте криво, ще спазвам правилата! Кой се наобядва добре с мами, кое добро момченце ще отиде с рейса до центъра заедно с мами, кой ще придружи мами в универсалния магазин… и още, и още, и още… така че само преди седмица или две след благополучното ми завръщане от Европа, мами можа да каже само:

— Пипни!

— Какво? — дори докато взема ръката ми в своята и я придърпва към тялото си… — Мамо…

— Не съм наддала и пет фунта — казва тя — откакто съм те родила. Пипни — казва и притиска вдървените ми пръсти към заоблените си хълбоци, които всъщност не са лоши…

Ах, тези чорапи. Изминали са повече от двадесет и пет години (вече се предполага, че играта е свършила!), но мами продължава да закопчава жартиерите пред малкото си момченце. Въпреки че сега то поема върху себе си отговорността да гледа настрани, когато тя запрята поли — и го върши не само заради собственото си душевно спокойствие. Това е истината, гледам настрани не само заради себе си, но и заради оня нещастник — баща ми! А какви правомощия притежава бащата? Ако изведнъж тяхното пораснало малко момченце тръшне мама на килима в гостната, какво ще направи тати? Ще залее с кофа вряла вода пощурялата разгонена двойка? Ще извади своя нож — или пък ще се оттегли в другата стая да гледа телевизия, докато те свършат?

— Къде зяпаш? — пита учудено майка ми, докато оправя ръбовете на чорапите си. — Сякаш съм двайсетгодишно момиче, сякаш не съм ти бърсала дупето и не съм ти целувала бубата толкова години. Виж го ти! — Това е към баща ми, в случай че не е насочил сто процента вниманието си към малката сценка, която се представя. — Гледай, държи се с майка си сякаш е някоя шейсеттодишна мис Америка.

 

 

Веднъж месечно баща ми ме води на швац баня^[6], където се опитва да изтрие — с пара, тривка и дълбок здрав сън — натрупаните от самия него огорчения през изминалите няколко седмици работа. Горните си дрехи заключваме в кабините на последния етаж. Мъжете, които вече са минали през потилнята долу, са се изтегнали върху наредените в редица пред шкафчетата железни кушетки, увити в бели чаршафи, като жертви на ужасно бедствие. И ако не бяха отривистите гръмотевични пръдни и хъркането, изстрелвано като откоси на картечница наоколо, бих повярвал, че съм в моргата и по някаква необяснима причина се събличам пред умрелите. Не поглеждам към телата, а подскачам като врабче, панически, от крак на крак, опитвайки се да сваля гащетата си, преди някой да е успял да надникне в тях, където за мое разочарование, объркване и смъртен ужас на дъното откривам едва забележимо продълговато лайняно петънце. О, докторе, аз все се бърша, бърша ли, бърша и губя повече време за бърсане, отколкото за сране. Хабя тоалетната хартия така, сякаш расте по дърветата — според изпълнените със завист думи на баща ми, — трия се, докато това мъжко мое отверстие почервенее като домат, но въпреки това, колкото и да се мъчех да угодя на майка си, като пусна вечер в пералнята такива гащи, които биха могли да бъдат свалени от ангелско дупе, вместо това оставях (нарочно ли, хер доктор, или може би неизбежно?) омърсените гащета на едно момченце.

Но тук, в швац банята, защо пак подскачам като луд? Тук няма жени. Никакви жени — и никакви гои. Възможно ли е? Няма за какво да се тревожа!

Залепен зад гънките на белия му задник, аз излизам от съблекалнята и се спускам по металните стълби към онова чистилище, където страданието от това, да си застрахователен агент, семеен мъж и евреин, ще бъде пречистено от парата и масажите. На най-долната площадка прекрачваме купчина бели чаршафи и подгизнали кърпи, баща ми слага едно рамо на тежката, плътна врата и ние влизаме в тъмно, притихнало пространство, ухаещо на хвойна. Звуците са като от оскъдна публика, апатично аплодираща сцената на смъртта в някаква трагедия: това са двамата теляци, които бъхтят и припляскват месата на своите жертви, мъже, полуприкрити и изпружени върху мраморни плочи. Те ти налагат, месят, обръщат ги насам-натам, бавно извиват крайниците им, сякаш за да ги изтръгнат от ябълките им — хипнотизиран съм, но продължавам да следвам баща си, докато минаваме покрай басейна, малък зеленикав куб, изпълнен със смразяваща кръвта ледена вода, и най-сетне стигаме до потилнята.

В мига, когато той отваря вратата, пред очите ми се разкрива гледка, която ми напомня далечните праисторически времена, предхождащи дори ерата на пещерните и езерните хора, за които съм учил в училище, времена, когато над димящото блато, което е представлявала Земята, са се виели бели пари, които забулвали Слънцето, еони преди планетата да бъде подсушена за Човека. И аз моментално преставам да бъда онзи малък подлизурко, който се връща в къщи с бележник, пълен с шестици, малкият неестествено сериозен невинен хлапак, вечно търсещ ключа към тази непонятна загадка — одобрението на своята майка, — и попадам назад във времето в някакви влажни кишави пространства, преди да е имало семейства, такива каквито ги познаваме, преди да е имало тоалетни като днешните; времена, изпълнени със земноводни, шляпащи в тинята тромави безмозъчни същества с мокри и месести хълбоци и димящи телеса. Сякаш всички тези еврейски мъже, които се пъхат под студения ръмеж на душа в ъгъла на сауната и после тежко се замъкват отново сред облаци задушлива гъста пара, сякаш са се върнали с машината на времето в епоха, когато са съществували само като черда еврейски животни, чиито единствени звуци са били ой, ой… защото точно това е звукът, който те издават, докато се влачат от душа до тежките кълба задушлива пара. Най-сетне те, баща ми и неговите спътници в страданието, са се върнали в своята природна среда, там, където могат да бъдат естествени. Там, където няма жени и гои.

Стоя мирно между краката му, докато той ме насапунисва от главата до петите с дебел слой пяна, и разглеждам с възхита торбестата мъжественост, която се е изсипала през ръба на мраморната пейка, където седи. Неговият скротум прилича на длъгнесто сбръчкано лице на старец, с по едно яйце, пъхнато във всяка от двете увиснали бузи, докато моят може да бъде закачен за китката на куклата на някое момиченце като миниатюрна розова чантичка. А що се отнася до неговия шлонг, за мен с моята пишка колкото детско кутре, която майка ми непрекъснато споменава пред хората (да беше веднъж, добре, но това е цял живот) като „малката бубка“, та неговият „шлонг“ ми напомня пожарникарския маркуч, навит на макара в коридора в училище. Шлонг: думата сякаш е уловила точно бруталното, месестото, което толкова ме възхищава, очевидно несъзнателното, тежко и безсрамно поклащане на това живо парче маркуч, през което той прекарва потоци вода, дебели и яки като въжета, докато аз пускам фини жълти конци, които майка ми евфемистично нарича „пишо“. Пишото, си мисля аз, несъмнено е това, което прави сестра ми, момичешка работа, тънки жълти нишки, с които може да се шие… „Искаш ли да направиш малко пишо?“, ме пита майка ми, докато в същото време аз искам да направя порой, искам да направя потоп, искам като него да предизвикам приливи и отливи в тоалетната чиния! „Джак — крещи му майка, — за бога, затвори тая врата! Прекрасен пример даваш, знаеш на кого.“ Де да беше така, майко! Ех, ако тоя „знаеш кого“ беше черпил вдъхновение от грубата сила на онова — как му беше името! Де да бях се поучил от безмерната му вулгарност, вместо това същото да става източник за моя срам. Срам, срам, срам и срам — все се намира нещо, от което да се срамувам.

 

 

Намираме се в магазина за дрехи на чичо Нейт на Спрингфийлд авеню в Нюарк. Искам плувки с бандаж. На единайсет години съм и това е моята тайна — искам бандаж. Знам, че не трябва да се говори, знам да държа езика зад зъбите си, но как да получа това, като не го споменавам? Чичо Нейт, издокаран, с мустачки, сваля от рафта едни момчешки плувки от типа, който винаги съм носил. Отбелязва, че това е най-добрият костюм за мен — бързо съхнат и няма да се протрият.

— Кой е любимият ти цвят? — пита чичо Нейт. — Може би искаш да е с цвета на знамето на вашето училище?

Ставам червен, но това не е отговорът ми.

— Не искам повече такива бански — и вече усещам унижението, което витае във въздуха, гърмоли в далечината и е готово всяка минута да се стовари върху предпубертетната ми глава.

— Защо не? — пита баща ми. — Не чуваш ли чичо си, това са най-добрите.

— Аз пък искам с бандаж!

И, докторе, това направо убива майка ми!

— За твоята малка бубка? — пита тя, като се усмихва развеселено.

Да, майко, представи си: за моята малка бубка!

 

 

Силният мъж на рода — преуспяващ в бизнеса, тиранин в къщи — това е най-големият брат на баща ми, Хайми, единственият от моите лели и чичовци, който се е родил на брега и говори с акцент. Чичо Хайми беше в „лемонате“ бизнеса, бутилираше и продаваше сладко газирано питие, наречено Скуийз, обичайната напитка за вечеря. Заедно с неврастеничната си жена Клара, сина си Харолд и дъщеря си Марша чичо ми живееше в гъсто населен еврейски квартал на Нюарк на втория етаж на еднофамилната къща, която притежаваше и в чийто сутерен се беше преместил през 1941 година, когато баща ми беше прехвърлен във филиала на „Бостън и Нортистърн“ в Есекс.

Изселихме се от Джърси заради антисемитизма точно преди войната, когато нацистите си правеха пикници на бира в лятната градина, която беше през няколко улици от нашата къща, а Съюзът им си показваше рогата. Когато минавахме в неделя с колата покрай тях, баща ми ги псуваше достатъчно високо, за да го чуя аз, но не и те. И една нощ на фасадата на къщата ни беше нарисуван пречупен кръст. После се появи издълбан пречупен кръст на чина на едно еврейче от класа на Хана. А самата Хана беше преследвана от училище до къщи един следобед от банда момчета, за които се предполагаше, че са буйстващи антисемити. Родителите ми не бяха на себе си. Но когато чичо Хайми чу за случая, се разсмя.

— И това ви учудва? Отвсякъде сте заобиколени с гои, пък се чудите.

Единственото място, където може да живее един евреин, е между други.

Евреи, особено (натъртва той думата и това не ми убягва), особено когато момчета и момичета растат заедно.

Чичо Хайми обича да назидава баща ми и изпитва особено удоволствие да му натяква, че в Джърси сити само сградата, където живеем, е населена предимно с евреи, докато в Нюарк, където е той, целият квартал е еврейски. Във випуска на братовчедка ми Марша само единайсет от двеста и петдесет ученици са гои, и то единият е цветнокож. „Зарежи тая работа“ — казва чичо Хайми… И така баща ми след дълги колебания подаде молба за прехвърляне в родния си град и макар че прекият му началник нямаше особено желание да се раздели с такъв предан служител (и естествено отхвърля молбата му), най-накрая майка ми проведе по свое усмотрение междуградски разговор с Управлението в Бостън и след последвалата бъркотия, в чиито подробности изобщо не искам да навлизам, молбата бе удовлетворена — през 1941 година ние се преместихме в Нюарк.

Братовчед ми Харолд беше нисък и набит като всички мъже в рода с изключение на мен и силно приличаше на актьора Джон Гарфийлд. Майка ми го обожаваше и непрекъснато го караше да се изчервява (а тя притежаваше таланта), като казваше в негово присъствие: „Ако някое момиче имаше тъмните мигли на Хеши, повярвайте ми, досега да е в Холивуд и да е сключило договор за един милион“. В един ъгъл на мазата, срещу касетките със Скуийз на чичо Хайми, Хеши държеше комплект гирички, с които се трудеше всеки следобед преди откриването на сезона по лека атлетика. Той беше една от звездите в отбора и имаше регистриран рекорд по хвърляне на копие. Дисциплините му бяха диск, гюлле и копие, макар че веднъж на едно състезание на училищния стадион тренерът го пусна да бяга на три хиляди метра с препятствия на мястото на един заболял играч и при последното препятствие той падна и си счупи китката. Точно по това време леля ми Клара — а може би през всичкото време? — преживяваше една от поредните си „нервни кризи“ — в сравнение с леля Клара, собствената ми артистична майчица беше като Гари Купър — и затова, когато Хеши влезе в къщи с бинтована ръка, тя се свлече в припадък на пода в кухнята. По-късно за гипса на Хеши се говореше като за „последната капка, която преля чашата“, каквото и да значеше това.

За мен Хеши беше всичко, т.е. за краткото време, което го познавах. Мечтаех си някой ден и аз да бъда включен в отбора по лека атлетика и да нося къси бели гащета, цепнати отстрани заради яките набъбнали мускули на бедрата ми.

Точно преди да го вземат в армията през 1943 година, Хеши реши да се сгоди за едно момиче на име Алис Дембоски, водещата барабанистка на училищния оркестър. Номерът на Алис беше да върти не просто едната, а двете сребърни палки едновременно, да ги прекарва зад раменете си, да ги промушва ловко между краката и после да ги подхвърля петнайсет-двайсет фута нагоре, като ги хваща една след друга зад гърба си. Много рядко изтърваше някоя палка на тревата и тогава имаше навика да поклаща капризно глава и да пищи с тънкия си гласец: „О, Алис!“, което караше Хеши да хлътва още повече; или поне мен. О, Алис с дългата руса коса, която се мяташе по гърба й и през лицето! Препускаща темпераментно по игрището! О, Алис в нейната къса бяла поличка и бели сатенени гащички и с белите ботушки, които стигаха до средата на здравите й прасци! О, Боже, „Бедра“ Дембоски в цялата си тъпа, руса, гойска красота! Още една икона!

Това, че Алис беше толкова явно шикса^[7], причиняваше безкрайни терзания в семейството на Хеши и в моето; що се отнася до другата част от общността, смятам, че съществуваше дори известна гордост от факта, че една езичница е станала толкова известна в гимназията, чиито преподаватели и ученици бяха деветдесет и пет процента евреи. От друга страна, когато Алис изпълняваше онова, което високоговорителят обявяваше като „номера на издръжливостта“ — подхвърляйки една от палките, предварително натопена в мазнина и запалена — въпреки тържествените аплодисменти на запалянковците от Уикуей за нейната смелост и концентрация, въпреки дълбокото бум-бум-бум на барабана и въздишките, и писъците, които се чуваха, когато тя бе на косъм да запали прекрасните си гърди, въпреки тази искрена проява на възхита и загриженост, смятам, че в нашата част на игрището присъстваше известна доза насмешка, дължаща се на увереността ни, че само на една гой може да й хрумне да усъвършенствува именно този си талант.

Каквото всъщност си беше и преобладаващото отношение към спорта изобщо и особено към футбола на родителските среди в квартала: това беше работа за гои. Нека си трошат главите заради „славата“, за победа в някаква си игра на топка! Както казваше леля ми Клара със скрибуцащия си глас: „Хеши, моля те, нямам нужда от гойски удоволствия!“ Нямаше нужда, не искаше такива смешни радости и удоволствия, които ощастливяват езичниците… а във футбола нашето еврейско училище беше известно с безнадеждността си (макар че оркестърът, мога да кажа, винаги печелеше награди и похвали); лошата ни слава беше, разбира се, причина за разочарование у нас, малките, независимо от мнението на родителите, и въпреки това дори за едно дете беше ясно, че да загубиш на футбол, всъщност не е краят на света. Ето ви например една песничка, която братовчед ми и неговата агитка обикновено изкрещяваха от пейките към края на мача, когато се очертаваше последният провал на Уикуейк. Аз им пригласях.

Айки, Майки, Джейки, Сам,

ний не ядем свински салам,

играем футбол, играем мач,

крием матца^[8] за всеки играч!

Ай, ай, ай, Уикуейк Хай!

И какво, като сме загубили? Оказва се, че има други неща, с които да се гордеем. Не ядем свинско. Имаме матца в шкафчетата си. Не наистина, разбира се, но ако искахме, можехме и не се срамувахме да си го кажем! Евреи сме и не се срамувахме от това! Евреи сме — и не само че не бяхме по-долу от гойските момчета, които ни бият на футбол, но даже имаше вероятност, тъй като не се пристрастявахме към тази кръвожадна игра, да сме по-горе от тях! Ние сме евреи — и сме по-висши!

Бял хляб, ръжен хляб,

Черен хляб, хола^[9].

Всички за Уикуейк,

вкарайте гола!

Още един възглас, който научих от братовчеда Хеш, още четири стиха, които да ми помогнат да разбера по-добре несправедливостите, на които бяхме подложени… Започнаха да ми се изясняват гневът и отвращението, които езичниците предизвикваха у моите родители: гоите претендираха, че са нещо по-специално, докато всъщност ние бяхме морално по-високо от тях. И това, което ни правеше по-висши, беше именно омразата и пренебрежението, които те с такова удоволствие изливаха отгоре ни!

Но какво да кажем за омразата, която ние хранехме към тях?

Ами Хеши и Алис? Това пък какво е?

Когато всички други опити пропаднаха, един неделен следобед на помощ бе повикан равинът Уоршоу, за да убеди Хеши да не погубва младостта си, като я отдава на най-злия си враг. Скрит зад пердето във всекидневната, наблюдавах как равинът крачи, внушителен в черните си одежди, по площадката пред къщи. Той беше наставлявал Хеши за неговия бар мицва и аз треперех при мисълта, че един ден това предстои и на мен. Той продължи разговора с непокорното момче и съкрушената фамилия повече от час. „Повече от час от скъпоценното му време“, повтаряха всички те по-късно, сякаш само това бе достатъчно да накара Хеши да промени решението си. Но още щом равинът се оттегли, от тавана на стаята отново започна да пада мазилка. С трясък се отвори врата и аз хукнах към задната част на къщата, за да залегна зад пердето в спалнята на нашите. В двора Хеши си скубеше черните коси. След малко се появи и плешивият чичо Хайми, размахващ яростно юмрук — същински Ленин! А след тях — рояк от лели, чичовци и по-големи братовчеди се блъскаха между двамата с надеждата да им попречат да се смелят на купчинка еврейски прах.

Една събота в началото на май, след като цял ден се бе състезавал в първенството на щата по лека атлетика в Ню Брунсуик, Хеши се прибра в гимназията по здрач и моментално хукна към най-близкия телефон, за да се обади на Алис и да й съобщи, че се е класирал трети в щата по хвърляне на копие. Тя му казала, че никога повече не иска да го вижда, докато е жив, и затворила.

В къщи чичо Хайми го чакаше подготвен: самият Хеши го бе принудил, каза той, да направи това. Самият Харолд с глупавото си твърдоглавие си бе навлякъл постъпката на баща си. Сякаш най-сетне в Нюарк падна бомба, толкова ужасяващ бе звукът, който се чу откъм стълбището: Хеш изскочи разярен от апартамента на родителите си и профуча надолу по стълбите покрай нашата врата, към мазето и след него се чу едно дълго б-у-у-м. После видяхме, че е изкъртил вратата на мазето от най-горната панта с рамо и сила, която според тези доказателства му даваше най-малко третото място за най-мощно рамо в щата. Трошенето на стъкла отдолу започна почти веднага. Той запращаше бутилка след бутилка Скуийз от единия тъмен ъгъл към другия по белосаните стени на мазето.

Когато чичо ми се появи на най-горното стъпало, Хеши вдигна една от бутилките над главата си и заплаши, че ще я хвърли в лицето на баща си, ако той направи дори крачка напред. Чичо Хайми не обърна внимание на заплахите му и се спусна след него. Тогава Хеши хукна между автоклавите, кръжеше около машините за миене — все още с бутилка в ръка. Но чичо го причака в един ъгъл, събори го на земята и го държа там, докато на Хеши му се свършиха всичките псувни — държа го така според легендата на рода Портной петнадесет минути, докато по дългите, тъмни холивудски мигли на Хеши се появиха сълзи на безсилие. Ние не сме семейство, което търпи родоотстъпници.

Същата сутрин чичо Хайми се бе обадил на Алис Дембоски (в апартамента на партера в сградата на Голдсмит авеню, където баща й бе портиер) и й беше казал, че иска да я види по обяд при езерото в парка Уикуейк — не можел да й обяснява надълго по телефона, тъй като дори мисис Портной не знаела изцяло фактите. В парка той придърпал кльощавата блондинка със забрадка на главата на предната седалка на колата и при плътно затворени прозорци й съобщил, че синът му страда от неизлечима болест на кръвта, болест, за която бедното момче дори не подозира. Това й казал, болна кръв, разбирай го както щеш… Мнението на докторите било, че той не бива никога да се жени. Колко оставало на Харолд да живее, никой всъщност не знаел, но що се отнася до мистър Портной, той не би искал такова младо и невинно създание като нея да бъде подложено на предстоящите страдания. За да смекчи удара, той би желал да й направи подарък, нещо дребно, което тя можела да оползотвори както си иска, може би дори за да си намери някой друг. Измъкнал от джоба си плик с пет двадесет-доларови банкноти. И онемялата от страх Алис Дембоски го взела, доказвайки по този начин нещо, което всички освен Хеши (и аз) бяха предполагали от самото начало: че планът й е бил да вземе Хеши заради парите на баща му и после да разбие живота му.

Когато убиха Хеши през войната, единственото, което хората можаха да кажат на леля ми Клара и чичо Хайми, за да смекчат някак ужаса, за да ги утешат някак в тяхната скръб, бе: „Поне не ви остави снаха шикса. Поне не ви остави гойски внуци.“

Край на епизода Хеши.

 

 

Макар че се смятам за голям тежкар, не стоя в синагога повече от петнайсет минути — а той не иска нищо повече, — най-малкото трябва поне от приличие да се облека в свестни дрехи за деня и да не правя за смях себе си, семейството си и религията си.

— Съжалявам — мърморя с гръб към него (както обикновено), — но само защото това е твоята религия, не означава, че тя е и моя.

— Какво каза? Обърни се, господинчо, бъди така добър да ми отговориш, като ме гледаш в очите.

— Аз не изповядвам никаква религия — казвам и чинно се обръщам към него едва-едва.

— Така ли?

— Не мога.

— И защо? Да не си нещо по-така, а? Я го погледни! Ти си бил съвсем специален.

— Не вярвам в бога.

— Събуй тия дочени гащи, Алекс, и си облечи прилични дрехи.

— Това не са дочени гащи, това са джинси.

— Днес е Рош Ашана^[10], Алекс, а за мен ти си в работни дрехи. Влез вътре, сложи си вратовръзка и сако, обуй си панталон и си облечи чиста риза, и излез облечен като човек. И обувки, господинчо, официални обувки.

— Ризата ми е чиста…

— Не отиваш на добре, драги. Само на четиринайсет си и вярвай ми, все още не знаеш всичко на този свят. Събувай тези мокасини! Да не си въобразяваш, че си някой индианец?

— Виж к’во, аз не вярвам в бога и не вярвам в еврейската религия, нито пък в която и да било друга. Всичко това са лъжи.

— А, така ли?

— Не мога да се държа така, сякаш тези празници означават нещо за мен, когато те нищо не означават, и толкоз!

— Може би не означават нищо, защото нищо не знаеш за тях, директоре. Какво знаеш ти за историята на Рош Ашана? Поне нещичко? Или две неща? Какво знаеш за историята на еврейския народ, та смяташ, че можеш да наричаш тази религия, която е служила на много по-умни от теб и много по-възрастни от теб цели две хиляди години — не можеш да наричаш цялото това страдание и душевна болка лъжа!

— Няма такова нещо като Бог и никога не е имало, и съжалявам, но в моя речник това се нарича лъжа.

— Тогава кой е създал света, Алекс? — пита той с презрение. — Според теб всичко си е станало просто така ли?

— Алекс — обажда се сестра ми, — татко просто иска да се преоблечеш, дори и да не желаеш да отидеш с него…

— Но защо? — изкрещявам аз. — За нещо, което никога не е съществувало! Защо не ми кажете да се преоблека и да изляза заради някоя бездомна котка или заради някое дърво — те поне съществуват.

— Но ти не си ми отговорил, господин Образован Умнико. Не се опитвай да сменяш темата. Кой е създал света и хората в него! Никой ли?

— Правилно! Никой!

— О, разбира се. Прекрасно. Добре, че не съм стигнал до гимназия, щом оттам излизат такива умници.

— Алекс — казва сестра ми нежно, както тя си знае, нежно, защото вече е пречупена донякъде, — може би, ако просто си обуеш други обувки…

— Ама и ти си същата като него, Хана, ако няма Бог, к’во общо имат обувките тогава.

— Веднъж в годината го молиш за нещо, а той се прави на голям. Това е, Хана, това е брат ти, това е неговото уважение, неговата любов…

— Татко, той е добро момче. Той те уважава, обича те…

— Ами еврейския народ? — Той вече крещи и размахва ръце с надеждата, че това ще му помогне да не избухне в плач, защото в нашата къща само да се спомене думата „обич“, на всички очите им моментално се насълзяват. — Уважава ли той еврейския народ? Ами! Толкова, колкото и мен… — И изведнъж съвсем кипва. Обръща се към мен, хрумнала му е нова блестяща идея. — Кажи сега, мой учени синко, знаеш ли нещо за Талмуда? Познаваш ли историята? Раз-два, стигна до бар мицва и това според теб е всичко, което трябва да се знае за религията. Знаеш ли ти, че хората цял живот изучават еврейската религия и когато умрат, все още не са изучили всичко? Кажи ми, щом едва четиринайсетгодишен не се смяташ вече за евреин, знаеш ли поне едно нещо от прекрасната история и поуките, от сагата на своя народ?

По бузите му вече се стичат сълзи и в очите му напират още.

— В училище отличник, но в живота непросветен както в деня, в който се е родил.

Е, изглежда, най-сетне е дошъл моментът и аз му го казвам. Казвам онова, което от известно време вече знаем.

— Ти си непросветеният! Ти!

— Алекс! — крещи сестра ми, сграбчвайки ме за ръката, сякаш се страхува, че ще я вдигна срещу него.

— Но той си е такъв! С всичките му глупости за истории и саги!

— Тихо! Млъкни! Стига! — пищи Хана. — Прибирай се в стаята си…

… Докато баща ми се замъква до кухненската маса с наведена глава и превито одве тяло, сякаш току-що е бил поразен от граната в стомаха, което всъщност си е така. И аз го знам.

— Можеш да се обличаш в парцали, хич не ме е грижа, можеш да ходиш като просяк, можеш да ме правиш за срам, да ме унижаваш колкото си щеш, да ме псуваш, Алекзандър, да ми противоречиш, да ме удряш, да ме мразиш…

Обикновено в такива случаи майка ми ридае в кухнята, баща ми — във всекидневната, скрит зад вестника, Хана подсмърча в банята, а аз рева, докато тичам от къщи към автоматите за игра на ъгъла. Но точно на този Рош Ашана всичко е наопаки и причината, поради която баща ми плаче в кухнята вместо майка ми, подсмърчайки в жалка ярост без прикритието на вестника, е, че майка ми се възстановява в болницата след операция — всъщност това обяснява неговата мъчителна самота именно на този Рош Ашана, както и глада му за моята обич и послушание. Но в този момент от историята на нашето семейство можете спокойно да заложите, че дори те да са му безкрайно необходими, няма да ги получи от мен. Защото аз не изпитвам порив да му ги дам! Е, добре, ще си променим отношението към него, нали, Алекс, ти си страхотен пич! Да, Алекс пичът смята, че обикновената ежедневна чувствителност на неговия баща се подсилва от факта, че съпругата му (поне така ми казват) едва не е издъхнала, и така Алекс пичът използува възможността да забие камата на своята неприязън още няколко инча по-навътре в и без това кървящото му сърце. Александър Велики!

Не! В тази работа има нещо повече от пубертетска неприязън и Едипов гняв — това е въпрос на чест! Няма да направя същото като Хеши! Защото през цялото си детство аз бях убеден, че стига да искаше, якият ми братовчед Хеши — третият копиехвъргач в Ню Джърси (чест, която, бих казал, е дълбоко символична за едно подрастващо момче, в чиито мисли непрекъснато се въртят бандажи) — би могъл без усилие да събори по гръб петдесетгодишния ми чичо и да го размаже на пода на мазето. Следователно (заключавам) той е загубил нарочно. Но защо? Защото е знаел — макар и дете, аз също знаех, — че баща му е извършил нещо непочтено. Нима тогава той се страхуваше да го победи? Но защо — след като баща му бе изиграл такъв гаден номер? Нима от малодушие? От страх? Или може би това беше проява на мъдростта на Хеши? Винаги, когато разправят как чичо ми е бил принуден да отвори очите на убития ми братовчед или пък когато по някаква причина самият аз размишлявам над това събитие, усещам, че в дъното на цялата работа се крие някаква загадка, дълбока морална истина, която само да можех да разбера, това би спестило и на мен, и на собствения ми баща неизбежен, но невероятен сблъсък. Защо се предаде Хеши? Трябва ли и аз да го сторя? Но как бих могъл, като при това остана „верен на себе си“? Е, защо просто да не опитам? Направи опит, пич! Не бъди толкова верен на себе си поне половин час!

Да, аз съм длъжен да отстъпя, длъжен съм, особено след като знам какво е трябвало да преживее баща ми при всяка една от онези хиляди минути, които са били необходими на лекарите, за да решат първо, че нещо в матката на майка ми расте, и второ, дали това, което най-сетне са открили, е злокачествено… дали тя има… о, тази дума никой от нас не може да произнесе в присъствието на другия! Думата, която се страхуваме да изговорим изцяло, поради ужаса, който ни навява! Думата, за която намекваме само чрез евфемистичното съкращение, което тя самата ни завеща, преди да влезе в болницата за изследвания: Р. И генуг^[11]!

А-то и К-то изобщо не желаехме да ги чуваме, за да не се плашим до смърт! Колко смела беше тя, всички роднини бяха единодушни, дори само да произнесе това съкращение! А малко ли цели думи си шепнем зад вратата? Напротив! Напротив! Грозни и студени думички, вонящи на етер и спирт от болничните коридори, думи, които напомнят за стерилни хирургически инструменти, думи като натривка и биопсия… После думите, които тайничко, самичък в къщи проверявах в речника просто за да ги видя напечатани, явно доказателство за онази най-далечна от всички възможни реалности, думи като вулва и вагина, и клитор, думи, чиито дефиниции никога повече няма да бъдат източник на тайно удоволствие. И после тази дума, която чакахме ли, чакахме да чуем, думата, която, произнесена, щеше да върне на нашето семейство всичко, което сега ни изглеждаше като най-чудесния и идеален живот, тази дума, която звучи в ушите ми като староеврейско заклинание — „доброкачествен!“ Доброкачествен! Борух атох Адонай^[12] — нека бъде доброкачествен! Благословен бъди, Боже, Господи наш, нека бъде доброкачествен! Чуй ме, о, Израел, свят да е образът ти, един е Господ, почитай баща си и майка си и аз ще ги почитам, ще ги почитам, обещавам, че ще почитам, само нека бъде доброкачествен!

И той беше. На масичката до леглото й лежеше „Драконово семе“ от Пърл Бък и полупразна чаша с джинджифилова лимонада. Горещо е и аз съм жаден, а майка ми, която винаги чете мислите ми, казва да не се стеснявам и да изпия чашата, защото на мен ми е по-необходимо, отколкото на нея. Но въпреки че гърлото ми е пресъхнало, не искам да пия от чашата, до която са се докосвали нейните устни — за първи път в живота ми тази мисъл ме изпълва с отвращение! „Вземи.“ „Не съм жаден.“ „Гледай как се потиш!“ „Не съм жаден.“ „Я не се прави на много възпитан.“ „Не обичам джинджифилова лимонада.“ „Ти? Ти не обичаш джинджифилова лимонада?“ „Да“ „Че откога?“ О, Боже! Тя е оживяла и ето, всичко започва отново — жива е и щом си отвори очите, започва!

Разказва ми как равинът Уоршоу дошъл и седял при нея целя половин час, преди — както сега картинно се изразява, — преди да отиде под ножа. Толкова мило от негова страна. Толкова благородно. (Само двадесет и четири часа, откакто е излязла от упойката, и вече знае, представяте ли си, че аз съм отказал да си преобуя дънките за празника!) Жената, която лежи с нея в същата стая и чийто любещ и всепоглъщащ поглед се опитвам да избегна, и за чието мнение, спомням си, никой не е полюбопитствал, решава да съобщи на всички, че равинът Уоршоу е един от най-уважаваните хора в цял Нюарк. У-ва-жа-ван. Четири срички, които самият равин произнася отчетливо в своя могъщ пророчески английски стил. Започвам лекичко да потупвам ръкавицата си за бейзбол, сигурен знак, че съм готов да тръгвам, стига да има кой да ми позволи. „Обожава бейзбола, може да играе цял ден и цяла нощ,“ казва майка ми на госпожа У-ва-жа-ван. Измърморвам, че ми предстои мач от лигата. „Финали. За шампионата“. „Добре — отвръща майка ми и с любещ тон: — Дошъл си, изпълнил си дълга си, сега бягай — тичай да си играеш мача.“ Долавям в гласа й колко щастлива е, какво облекчение изпитва, че е жива в този прекрасен септемврийски следобед… А нима за мен това не е облекчение? Нима не се молих за това на един бог, в когото дори не вярвам? Нима не беше немислимо да си представя живота без нея, без нейното готвене, чистене… без всичко, което тя върши за нас! Нали за това се молех и плачех: операцията да свърши и тя да оживее. И после да се върне в къщи, за да бъде нашата единствена майчица. „Тичай, момчето ми“, припява майка ми сладко — о, тя може да се държи толкова мило и любезно с мен, толкова майчински! Когато съм на легло, както е тя сега, прекарва часове наред с мен в игра на канаста: представете си, сестрата й е донесла джинджифилова лимонада, защото е прекарала сериозна операция, а тя го предлага на мен, защото ми било горещо! Да, тя би ми дала и залъка от устата си, това е доказано! И въпреки това аз не мога да остана дори пет минути до леглото й. „Тичай“, казва майка ми, докато мисис У-ва-жа-ван, която за нула време е успяла да ми стане враг, и при това за цял живот, мисис У-ва-жа-ван нарежда: „Скоро мама ще си бъде в къщи, скоро всичко ще бъде както трябва… Добре, хайде бягай, бягай, те днес всички бягат — продължава милата дама, изпълнена с разбиране, о, те всички са толкова мили и така те разбират, че ми идва да ги удуша! — Като че изобщо не са способни на нормален ход, Бог да ги благослови.“

И така, аз тичам. О, само как тичам! Едва издържах в две минути — две минути от драгоценното ми време, макар че само предния ден докторите са наврели под роклята й (така поне си представях аз, преди майка ми да ми напомни за „ножа“, нашия нож) някаква отвратителна лопатка, с която са изстъргали онова, което е изгнило в тялото й. Те са бръкнали и са го извадили, точно така, както тя бърка и вади него от закланото пиле. И са го изхвърлили в кофата за боклук. Там, където съм бил заченат и носен, сега няма нищо. Празнота! Бедната мама!

Как можах да хукна и да я оставя просто така след всичко, през което е минала? След всичко, което ми е дала — самия ми живот! — как можех да бъда толкова жесток? „Ще ме изоставиш ли, момченцето ми, ще изоставиш ли мами?“ Никога — отговарях аз, — никога, никога, никога… И въпреки това сега, когато е изкормена, не мога дори да я погледна в очите! И оттогава все избягвам да го правя! Светлочервената й коса е разпиляна по възглавницата на дълги кичури къдрици, които може би никога нямаше да видя отново. По лицето й има съзвездия от лунички, които по нейните думи, като била малка, са покривали цялото й лице. И тях може би никога нямаше да видя. И тези червеникавокафяви очи, очи с цвят на коричката на меден сладкиш, все още отворени, все още любещи! До нея беше чашата с джинджифилова лимонада и макар че бях страшно жаден, не можах да се насиля да я изпия!

И така, изхвърчам от болницата и хуквам към игрището, където моментално заемам мястото си в центъра, моята позиция в отбора, на чийто златистосин копринен екип с големи бели филцови букви от рамо до рамо е изписано: СИБИИС. Слава богу, че съществува Сибиис! Слава богу, че съм център! Докторе, не можете да си представите колко велико е да си там, съвсем сам сред цялото това пространство… Знаете ли изобщо нещо за бейзбола? Защото централната позиция е като някакъв наблюдателен пост, нещо като контролна кула, откъдето човек вижда всичко и всички, може да разбере какво става в мига, в който нещо се случи, не само по звука от удара на бухалката, но и от мигновената реакция на вътрешните играчи, щом топката литне към тях и щом ги подмине. „Моя!“, крещиш, „Моя!“ и хукваш след нея. Защото в центъра на полето, ако я стигнеш, тя е твоя. О, колко различен е центърът на игрището от нашия дом! Тук никой не се опитва да си присвоява нещо, което казвам, че е мое!

За нещастие бях твърде нервен с бухалката и не ме взеха в училищния отбор — извъртах се и пропусках силните удари толкова често по време на пробите за отбора на първокурсниците, че най-накрая ироничният треньор ме дръпна настрани и ми каза: „Момче, сигурен ли си, че не носиш очила?“, след което ме отпрати. А в каква форма бях само! Какъв стил имах! В отбора по софтбол, където топката не лети толкова бързо и е малко по-голяма, аз съм звездата, която си мечтая да бъда в училищния отбор. Разбира се, в горещото си желание да надмина себе си прекалено често се завъртам и изпускам, но когато улуча, докторе, тя прелетява такива огромни разстояния, минава над препятствия и е точна. И наистина няма нищо в живота, абсолютно нищо, което може да се сравни с удоволствието от преминаването покрай втора позиция при чудесен силен удар, защото вече няма за къде да бързаш, топката, която току-що си ударил, току-що се е изгубила от погледа ти… Можех да хващам и да връщам, и колкото по-надалеч трябваше да тичам, толкова по-добре. „Хванах я! Хванах я! Хванах я!“ и изхвърчавам към втора, за да я сграбча с ръкавицата само на инч от земята — силна ниска топка, начален удар… право в средата… Или пък хуквам обратно „Хванах я! Хванах я!“ — обратно назад с лекота и финес към телената ограда, сякаш в каданс, и после това изтънчено усещане а ла Ди Маджо, да я сграбчиш като някакъв дар божи, паднал от небето над рамото ти… Или да бягаш! Да се обръщаш! Да подскачаш като някой малък Ал Джионфридо — бейзболен играч, докторе, който веднъж извърши нещо велико… или просто си стоиш спокоен и уверен — мускул не потрепва по теб, изпълнен си със спокойствие — стоиш си там на слънцето (сякаш насред пусто поле или пък все едно се размотаваш по уличния ъгъл) стоиш си на слънцето, сякаш не те е грижа за нищо на тоя свят, като моя крал на кралете, Господ Бог мой, Самия Дюк (Снайдър, докторе, внимавайте, това име може пак да го спомена), стоя си там напълно отпуснат и спокоен, напълно доволен и просто си чакам високо летящата, над мен топка (невероятно висока топка! Чувам да казва Ред Барбър, който коментира пред микрофона — „изстреляна към Портной“, под нея — Алекс), просто я чакам да влезе в ръкавицата, която съм вдигнал към не, и хоп, ето я, пльок, трета поредна (и ето, Алекс улавя третата, а ето ги и известният Ц. Д. драги зрители, от отбора на Н. Лорилард и сие и после с едно движение, докато старият Кони ни предава поздрави от Големия медалист, аз тръгвам към пейката, като сега държа топката с петте пръста на голата си лява ръка, и щом стигна до вътрешното поле на игрището — след като съм настъпил сака при втора позиция — я изстрелвам елегантно, само с едно движение на китката към противниковия играч, който тича насреща ми, и със същото темпо продължавам с едри крачки, разтръсквайки рамене, с приведена глава, сякаш крилат, с колене, движещи се бавно нагоре-надолу, почти достигнал съвършенството на Дюк. О, колко съм добър на тая игра! Няма движение, което да не познавам до съвършенство с всяко мускулче и всяка става на тялото си. Как да се наведа, за да взема ръкавицата, как да я сваля, да проверя колко е тежка бухалката, как да я държа, как да я нося и да я въртя, как да я вдигам над главата, си да отпускам и разкършвам раменете и врата си, да отпускам и разкършвам раменете и врата си, преди да пристъпя и да се закова с два крака точно където трябва, и как след удара да пристъпя напред и да изразя, макар и само с едно ръгване с бухалката в тревата, точната доза досада и раздразнение от това… Да, и най-дребният детайл е изучен и изпипан до съвършенство, така че извън границите на възможното е да се сблъскам със ситуация, в която да не знам как да се движа, накъде да се движа или какво да кажа и какво да премълча… И така е, нали? Невероятно е, но очевидно е истина, че има хора, които в живота се чувствуват точно толкова добре, така самоуверени, притежават основното и просто чувство винаги да знаят какво става наоколо, точно както аз се чувствувах като център в отбора на Сибиис. Не че, разбирате ли, бях възможно най-добрият център, а просто знаех до най-малката подробност как трябва да се играе на тази позиция. И има такива хора, има такива хора в САЩ! Питам ви, защо аз да не мога да бъда един от тях? Защо не мога да бъда в живота такъв, какъвто бях като център в Сибиис! Да бъдеш център — и нищо повече!

 

 

Но аз съм и нещо друго, или поне така ми казват. Евреин. Не! Не! Атеист, крещя. Аз съм едно нищо, що се отнася до религията, и няма нужда да се правя, че съм нещо щом не съм! Не ме е грижа колко самотен е баща ми или колко много се нуждае от мен, аз съм това, което съм, и съжалявам, но той ще трябва да преглътне ренегатството ми изцяло! И не ме е грижа, че стигнахме почти до седящия Шива по отношение на майка ми — всъщност дори се чудя дали цялата тази история с хистеректомията не беше драматизирана до Р., а то съвсем не е било така, само за да ми изкарат ангелите! Единствено за да ме унижат и уплашат, та да стана послушното и безпомощно малко момченце! И съвсем не виждам доказателство за съществуването на Бога или за добродетелите и добронамереността на евреите във факта, че най-у-ва-жа-ва-ният човек в цял Нюарк е седял „цял половин час“ до леглото на майка ми. Ако й е изхвърлял подлогата, ако я е хранил, това може би щеше да значи нещо, но да дойде и да седи половин час с нея до леглото й? Та каква му е работата, майко? За него да мълви баналности на хора, уплашени до смърт, това е същото, което за мен е да играя бейзбол! Той обожава това! И кой не би го обожавал? Майко, равинът Уоршоу е надут, дебел, нервен мошеник с абсолютно гротесков комплекс за превъзходство, герой от романите на Дикенс, това е той един тип, който срещнеш ли в автобуса, без да знаеш, че е толкова уважаван би казала: „Тоя човек вони ужасно на цигари“, и това е всичко, което би казала по негов адрес. Един човек, който, кой знае защо, си е втълпил, че основната единица, носеща значение в английския език, е сричката. Затова нито една дума, която произнася, не се състои от по-малко от три срички, дори и думата Бог. Човек трябва да чуе каква песен и танц представлява в неговите уста думата Израел. Той я произнася, сякаш казва „замразител“. А спомняш ли си какъв празник беше за него да произнася името. Алекзандър Портной на моя бар мицва? Не помниш ли как непрекъснато изговаряше цялото ми име? И защо го правеше, ако не за да впечатли всички вас, присъстващите глупаци, с толкова много срички! И успя! Наистина успя. Нима не разбираш, че синагогата е мястото, където си изкарва прехраната, и нищо повече. Да ходи по болници и да дрънка мъдрости за жи-во-та, (сричка по сричка) пред хора, които треперят от страх пред смъртта по пижама, е работата му, така, както работата на баща ми е да продава застраховки за живот! Това те правят, за да си изкарват прехраната, и ако трябва да изпитваш благоговение пред някого, то нека това бъде баща ми, по дяволите, кланяй се нему така, както пред онзи огромен, тлъст, комичен кучи син, защото баща ми наистина се блъска, и то без да се смята за божи пратеник. И не изговаря така идиотски думите на срички! „Доо-брр-ее доо-шшлии в сини-на-гоо-гаа-та“. О, Боже, О, Гоо-споо-ди, ако отсега нататък от напевната дикция на равините? Защо не ни пощадиш от самите равнини! Защо не ни пощадиш от религията, макар и просто в името на човешкото достойнство! Мили Боже, майко, целият свят вече е наясно, защо не го разбереш и ти? Религията е опиум за народа! И ако вярата в това ме прави четиринайсетгодишен комунист, тогава аз съм такъв и се гордея! По-скоро бих бил комунист в Русия, отколкото евреин в синагогата. Това казах и на баща ми право в очите. Още една граната в корема (поне така подозирам) и много съжалявам, но аз вярвам в правата на човека, правата такива, каквито са гарантирани в Съветския съюз на всички хора, без разлика на раса, религия и цвят на кожата. Моят комунизъм всъщност е причината да настоявам да се храня заедно с прислужницата, когато в понеделник се връщам за обяд и тя все още е тук — аз ще се храня с нея, майко, на същата маса, и ще ям същата храна. Ясно ли е? Ако ям претоплено печено, и тя ще яде същото, и тя ще яде претоплено печено, а не сирене „Мюнстер“ или риба тон, сервирани на специална стъклена чиния, която не поглъща нейните микроби! Но не, не, мама явно не възприема тази идея. Твърде ексцентрично е явно. Да се храня с негърката? Какви ги говоря? Тя ми шепне още в антрето, в момента, в който се върна от училище. „Почакай, момичето ще свърши след минута…“ Но аз няма да се отнасям към никое човешко същество (извън семейството) като към по-нисше! Нима нищо не разбираш от принципа за равенството, по дяволите! И ти казвам, ако той още веднъж каже думата негро в мое присъствие, аз ще забия истинска кама в шибаното му фанатизирано сърце! Ясно ли е на всички? Не ме е грижа, че дрехите му смърдят, когато се прибере, след като е събирал вноски из квартала на цветнокожите, и трябва да ги изнасяме да се проветрят. Не ме е грижа, че почти го правят луд, като оставят застраховките си да изтекат. Това е само още една причина човек да бъде състрадателен. Дявол да го вземе, да бъде мил и изпълнен с разбиране, и да престане да се отнася с прислужницата си като с някакво си муле, сякаш тя не държи на достойнството си като всички други хора. И това се отнася и за всички гои също! Не са имали достатъчно късмет да се родят евреи, нали разбирате? Така че малко рахмонес^[13] към тези, които не са били такива щастливци, нали? Защото ми е писнало от гойско това, гойско онова! Щом е лошо, значи е гойско, ако е добро, тогава е еврейско! Нали разбирате, скъпи мои родители, от чиито утроби аз някак си съм се пръкнал, че такъв начин на мислене е малко варварски. Че всъщност той е израз на собствения ви страх. Сигурен съм, че първото нещо, което сте ме научили да различавам, не е било нощта от деня, нито пък топлото от студеното, а гойското от еврейското! Но сега се оказва, скъпи мои родители, роднини и приятели, които сте се събрали тук за моя бар мицва, оказва се, тъпанари такива! Тесногръди глупаци! — о, как ви мразя, заради ограничените ви еврейски мозъци! Без да изключвам и вас, равин Сричко, когато за последен път в живота ми ме пращаш до ъгъла за още един пакет „Пал Мал“, от който така смърдиш, в случай че никой досега не ти го е казвал, — оказва се, че в живота има и нещо друго освен вашите отвратителни и безсмислени категории? И вместо да се тръшкате за онзи, който на четиринайсет години отказва да стъпи повече в синагога, вместо да опяват на онзи, който е обърнал гръб на сказанието за своя народ, плачете за собствените си нещастни души, защо не го правите, а само сучете ли, сучете от този кисел плод — вашата религия! Евреин, евреин, евреин, евреин, евреин, евреин! До гуша ми дойде от това сказание за страдающите евреи! Бъди добър, народе мой, и си заври многострадалния завет в многострадалния гъз — защото аз съм и човешко същество!

 

 

„Но ти си евреин — казва сестра ми. — Ти си еврейче повече, отколкото подозираш, напразно се правиш на нещастен, само крещиш на вятъра…“ През сълзи виждам как търпеливо ми обяснява затрудненото положение, в което съм изпаднал, седнала на ръба на леглото ми. Ако аз съм на четиринайсет, тя е на осемнайсет и е студентка първа година в Нюаркския държавен учителски колеж — едро момиче с болнаво, жълто лице, излъчващо меланхолия с всяка своя пора. Понякога ходи на танци заедно с едно друго едро, грозновато момиче (което всъщност, трябва да призная, има цици колкото главата ми). Това лято сестра ми ще бъде ръководител на групата по занаяти в дневния лагер към еврейския културен дом. Виждал съм я да се чете една зеленикава книжка с меки корици: „Портрет на художника като млад“. Всичко, което, изглежда, знам за нея, са тези факти и разбира се, размерът и миризмата на сутиена и бикините й.

Какви объркани години! И кога ли ще свършат? Моля ви, бихте ли ми посочили някаква дата! Кога ще се излекувам от това, което ми има!

Знаете ли, тя ме пита къде щях да съм сега, ако се бях родил в Европа вместо в Америка?

Работата не е това, Хана.

Мъртъв, казва тя.

Работата не е в това.

Мъртъв. В газова камера или застрелян, изгорен в крематориум или заклан, или може би погребан жив. Известно ли ти е? И можеше да си крещиш колкото си искаш, че не си евреин, че си човешко същество и че нямаш нищо общо с тъпия многострадален богоизбран народ, въпреки това щяха да те приберат и да ти светят маслото. Щеше да си мъртъв и аз щях да съм мъртва, и…

Но аз не говоря за това!

И майка ти и баща ти също щяха да са мъртви.

Но защо взимаш тяхната страна!

Не взимам ничия страна, казва тя. Само ти казвам, че той не е чак такъв невежа, за какъвто го смяташ!

И тя също, предполагам! Предполагам, че именно поради съществуването на нацистите всичко, което тя казва и прави, става толкова умно и прекрасно! Предполагам, че нацистите са чудесно извинение за всичко, което става в тази къща!

Ох, не знам, изхленчва сестра ми, може, може и така да е, и сега тя също започва да плаче, и колко чудовищно се чувствувам аз, след като тя рони сълзи за шестте милиона, или поне аз така си мисля, докато аз роня моите само за себе си. Или поне така си мисля.