Мисля, че още не съм ви разказвал как правописът на Маймуната ме изваждаше от психическо равновесие. Каква безнадеждна калиграфия! Сякаш беше писало осемгодишно дете — направо ме подлудяваше! Никакви главни букви и никаква пунктуация — само едни разкривени и прекалено големи букви, в редове, завиващи надолу по страницата, докато най-сетне изпадат от нея. При това печатни, по начина, по който надписвахме рисунките си в първи клас, а после ги занасяхме в къщи с малките си ръчички. Ох, ами тоя правопис! Една такава малка думичка като „светъл“ се появява в три различни варианта на една и съща страница. Един път се появява като „светал“, а следващите два пъти с „ф“. Ф! Като в Йозеф! „Йозеф К.!“ Да не говорим за „скъпи“ в началото на писмо: с-к-а-п-и. Или с-к-а-п-и-ъ-т. Или, когато за първи път (о, това най го обичам), я беше написала -с-к-а-п. Същата вечер, когато щяхме да ходим на вечеря в Грейси Маншън^[1] — С! К! А! П! Искам да кажа, че трябва да си задам въпроса — защо се занимавам с жена, която е почти на трийсет години и смята, че „скъп“ се пише с „а“!

Почти два месеца са изминали, откак я свалих на Лексингтън авеню и все още в мен бушуват две противоположни чувства: желание, от една страна, безумно желание (никога не съм се забравял така по някоя жена) и нещо подобно на презрение, от друга. Грешка. Само няколко дни по-рано бяхме на екскурзия до Върмонт. През този уикенд сякаш моята досада от нея — опасенията, породени от блясъка на безупречната й фигура, от ниския й произход и най-вече от сексуалната й безотговорност, — страхът и недоверието ми бяха изместени от див изблик на обич и нежност.

Сега се намирам под влиянието на една научна статия със заглавие „НАЙ-РАЗПРОСТРАНЕНАТА ФОРМА НА ДЕГРАДАЦИЯ В ПОЛОВИЯ ЖИВОТ“, както вероятно сте предположили, купих си СЪБРАНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ и откакто съм се върнал от Европа, всяка вечер в уединението на монашеското си легло се приспивам с някой том на Фройд в ръка. Понякога с Фройд в ръка, понякога с малкия Алексчо в ръка, а понякога и с двете. Да, лежа аз там с разкопчана пижама, съвсем сам, въртейки го в ръка като момченце в детинска самозабрава, обтягам го и го извивам, мачкам го и го разтривам, докато препускам очарован и онемял по страниците на „Приноси към психологията на любовта“, вглъбен в изречението, фразата и думата, които ще ме освободят от тъй наречените ми съновидения и фиксации.

В есето за „Деградацията“ има фраза „течения на чувството“. За „напълно нормални отношения в любовта“ (заслужаващи задълбочено семантично изследване, особено това „напълно нормални“, но нека продължим…), за напълно нормално отношение в любовта, казва той, необходимо е да съществуват две течения от чувство, които да се съединяват: нежни чувства на привързаност и плътски чувства. Но в много случаи това не се случва, констатира той със съжаление. „Когато такива хора обичат, им липсва желание, а когато имат желание, не могат да обичат.“

Въпрос: трябва ли да считам себе си за част от фрагментираната тълпа? Или с думи прости и ясни: са ли половите чувства на Алекзандър Портной фиксирани към кръвосмесителни фантазии? Какво мислите, докторе? Наистина ли има толкова жалко ограничение, наложено върху обекта ми на избор? Вярно ли е, че само ако сексуалният обект изпълнява за мен условието да е деградирал, само тогава плътското ми чувство може да бъде освободено? Чуйте, това ли обяснява затъването ми с шикси?

Добре, но ако е така, как да си обясним тогава онзи уикенд във Върмонт? Защото тогава се отприщи преградата на кръвосмесителния бент, или поне така изглеждаше. И рукнаха плътските желания, смесиха се с потока на най-чистите, най-нежни чувства, които някога съм изпитвал. Гарантирам ви, сливането на двете течения беше знаменито! Също и при нея! Тя дори си го каза!

Или пък се дължеше само на пожълтелите листа, на огъня, горящ в трапезарията на Уудсток Ин, та се размекнахме така? Нежност ли изпитвахме един към друг, или просто есента си вършеше работата, тиквите едреят (Джон Кийтс), а туристическият бизнес процъфтява в носталгия по доброто и истинското в живота. Бяхме ли само двама измежду многото омаяни от гората еротомани, които се запенваха под изтърканите си джинси от историческите места на Нова Англия, сънувайки с отворени очи старите сънища на земеделеца в откритата си кола под наем. Или пък възможно ли е това да са били напълно нормалните отношения в любовта, това, което преживяхме с Маймуната през тези два дни във Върмонт?

Какво всъщност се случи? Всъщност най-вече пътувахме. И гледахме: долините, планините, светлината по полето и листата, разбира се, много ахкане и охкане. Веднъж спряхме да погледаме някакъв човек в далечината, който се беше покачил на стълба и ковеше хамбара си, това също беше удоволствие. А, и наетата кола. Отидохме в Рутланд и наехме открита кола. Открита кола, можете ли да си представите? Вече трийсет години съм американски младеж, а това е първата открита кола, която карам. Познайте защо! Защото синът на един застрахователен агент знае повече от другите риска, който се поема, когато човек се шляе с такава кола. Той знае повече подробности от статистиката на изплатените застраховки! Само да се натресеш в някоя дупка по пътя и тогава, при откритите коли, подскачаш на седалката (и нека не бъдем толкова детайлни и забиваш глава в асфалта, а ако имаш късмет, продължаваш да се возиш с инвалидна количка до края на живота си. А обърнеш ли се с открита кола — е, тогава вече ще те целуват студен. И това е статистика, както казва баща ми, а не някаква си измишльотина, която е съчинил за удоволствие. Застрахователните компании не са създадени, за да губят пари, и когато те препоръчват нещо, Алекс, то винаги е истина! И сега, веднага след думите на мъдрия ми баща, ето и мъдрата ми майка:

— Моля те, за да мога да спя нощем, обещай ми нещо, изпълни това единствено желание на майка си и тя няма да те моли за нищо повече: когато отидеш в Охайо, обещай ми да не се возиш в открита кола! За да мога да затворя очи нощем, обещай ми, Алекс, че няма да рискуваш живота си по такъв глупав начин.

Отново баща ми:

— Защото ти си ни съкровището, Алекс! — Объркан и почти разплакан от предстоящото ми заминаване. — И ние не искаме нашето съкровище да бъде разпиляно ей така!

1. Обещай, Съкровище, че никога няма да се возиш в открита кола, такава дреболия, какво ти пречи да обещаеш?

2. Да намериш Хауард Шугърман, племенника на Силвия. Чудесно момче — и президент „Хилел“. Той ще те разведе навсякъде. Молим те, потърси го.

3. Съкровище, Миличко, Слънце, помниш братовчед си Хеши, мъките, които причини на себе си и на родителите си с онова момиче. През какво ли не трябваше да мине чичо Хайми, за да спаси това момче от лудостта му. Спомняш ли си? Нима трябва да даваме и други примери? Ясна ли съм, Алекс? Не се продавай толкова евтино! Не разрушавай блестящото си бъдеще заради едното нищо! Няма смисъл да говорим повече! Нали! Ти си още дете, само на шестнайсет години, и едва завършваш гимназия. Дете, Алекс. Не познаваш омразата, която съществува по света. Мисля, че умно момче като теб разбира от малко. САМО ВНИМАВАЙ ЗА ЖИВОТА СИ! НЕ СЕ ХВЪРЛЯЙ С ГЛАВАТА НАПРЕД! СЛУШАЙ КАКВО ТИ КАЗВАМЕ, БЕЗ ДА СЕ МРЪЩИШ, И НЕ МИ ПРОТИВОРЕЧИ, БЛАГОДАРЯ ТИ! НИЕ ЗНАЕМ! НИЕ СМЕ ЖИВЕЛИ ПОВЕЧЕ! ВИДЕЛИ СМЕ! НЯМА ДА СТАНЕ ТАЯ РАБОТА, СИНЕ! ТЕ СА ОТ СЪВСЕМ ДРУГО ТЕСТО! ЩЕ БЪДЕШ РАЗКЪСАН НА ПАРЧЕТА! ОБАДИ СЕ НА ХАУАРД! ТОЙ ЩЕ ТЕ ПРЕДСТАВИ В ХИЛЕЛ! И ДА НЕ СЕ НАТРЕСЕШ НА НЯКОЯ БЛОНДИНКА. МОЛЯ ТЕ! ЗАЩОТО ТЯ ЩЕ ТЕ ИЗЦЕДИ И ЩЕ ТЕ ИЗХВЪРЛИ НА БОКЛУКА! БЛЕСТЯЩО, НЕВИННО МОМЧЕНЦЕ КАТО ТЕБ, ЩЕ ТЕ ИЗЯДЕ ЖИВ! Тя ще ме изяде жив?

Да, ама ние можем да отмъщаваме, ние, блестящите момченца, ние, съкровищата. Сигурно знаете вица — Милти, войник, телефонира от Япония:

— Мамо — казва той — обажда се Милтън. Имам добри новини. Запознах се с чудесно японско момиче и днес се оженихме. Веднага щом се уволня, искам да я доведа в къщи, мамо, и да се запознаете.

— Добре — отвръща майката, — доведи я, разбира се.

— Чудесно, мамо, чудесно, само се чудех къде ще спим с Минг Той в малкия ти апартамент?

— Къде? — повтаря майката. — В леглото, разбира се. Къде другаде може да спи човек с жена си?

— Ама тогава, ако ние спим в леглото, къде ще спиш ти? Майко, сигурна ли си, че ще има достатъчно място и за нас?

— Милти, скъпи, всичко ще бъде наред, моля ти се! Не се притеснявай, ще има колкото искаш място: след като затвориш, веднага се самоубивам.

Колко е невинен този Милти! Колко ли се е стреснал там, в Йокохама, като е чул какви ги дрънка майка му. Скъпи, добричък Милтън, ти не би убил и муха, нали; тателех? Ти мразиш кръвопролитието, не би ти се присънило дори да удариш друг човек, а какво остава да го убиеш? Така че оставяш гейшата да го извърши вместо теб! Хитро, Милти. Хитро! От гейшата, повярвай ми, тя няма да се оправи толкова лесно! От гейшата, Милти, тя направо ще пукне! Ха-ха! Направи го, без да си мръднеш пръста! Разбира се! Нека шиксата да убие вместо теб! Ти си просто невинен минувач! Попаднал между куршумите! Жертва, нали, Милт?

Прекрасно, нали, тая работа с кревата?

Когато пристигнахме в мотела на Дорсет, й напомням да премести един от половин дузината си пръстени на четвъртия пръст.

— В обществото човек трябва да бъде дискретен — припомням й аз и съобщавам, че съм резервирал стая на името на мистър и мисис Арнолд Мандел. — Герой от славното нюаркско минало.

Докато попълвам картите, Маймуната (страхотно еротична на фона на Нова Англия) обикаля из фоайето и разглежда дребните сувенири от Върмонт.

— Арнолд — провиква се тя.

— Да, скъпа.

— Непременно трябва да вземем кленов сок за мама Мандел. Тя толкова го обича — и пуска загадъчно съблазнителната си усмивка на манекен за бельо от Сънди Таймс към подозрителния регистратор.

Каква нощ! Не искам да кажа, че се случи нещо повече от обикновеното тръшкане и мятане на коси и тела, озвучено страстно от Маймуната — не, драмата беше в тази Вагнерова тоналност, с която бях започнал да свиквам: новото и страхотното бе приливът на чувства.

— О, не мога да ти се наситя — стенеше тя. — Дали съм нимфоманка, или е от халката?

— Мисля, че може да е от нелегалното пребиваване в мотела!

— О, ето! Усещам го! Усещам го толкова страшно… и толкова нежно — толкова страшно нежно с теб! О, скъпи. Мисля, че ще се разплача толкова съм щастлива!

В събота отидохме до езерото Чамплейн, а по пътя спирахме, за да може Маймуната да снима; рано вечерта заминахме директно за Уудсток. Зяпахме, възклицавахме, въздишахме, а Маймуната се гушеше в мен. Една сутрин (в обрасла с храсталаци местност на брега на езерото) проведохме сексуален конгрес, а после, същия следобед, някъде по един черен път в планините на централен Върмонт тя ми каза:

— О, Алекс, отбий сега, искам го в устата си — и така тя ми духна, без да вдигаме покрива на колата.

Какво искам да обясня? Че просто започнахме да чувстваме нещо. Да усещаме чувството! И без ни най-малко да намалява сексуалният ни апетит!

— Знам едно стихотворение — говорех, сякаш съм пиян и мога да се справя с всеки, който излезе насреща ми — и ще ти го кажа.

Тя се беше сгушила в скута ми, все още с притворени очи, а омекващият ми член — до бузата й като малко пиленце.

— О, о, я стига — изръмжа, — не сега, нищо не разбирам от стихотворения.

— Това ще го разбереш: За ебане е. Един лебед чука красиво момиче.

— Айде бе! — тя погледна нагоре и повдигна изкуствените си мигли.

— Стихотворението е сериозно.

— Добре — съгласи се тя, като ме близна, — това е сериозно престъпление.

— О, неотразими и остроумни южняшки красавици, особено дълги като теб.

— Не ме занасяй, Портной. Казвай мръсното стихотворение.

— Porte noire — казах аз и започнах:

Внезапен удар. И след нея бият

крила огромни, тъмен пух лежи

на скута й — с клюн сграбчил гола шия,

гърди в гърди той здраво я държи.

— Къде можа да научиш такова нещо?

— Ш-ш-т! Има още:

Как да отблъснат тези тръпни пръсти

от скута слаб пернатия разкош?

— Айде стига, бе! Скута, а?

И как плътта под тласъците гъсти

на туй сърце да не изгуби мощ?

Потръпват слабините и се срива

стената, лумва кула като факла,

загива Агамемнон.

В този плен

на кръв въздушна, с тази сила жива

и мъдростта му ще ли е облякла

дорде я пусне клюнът изнурен!^[2]

— Това е — завърших.

Пауза.

— Кой го е написал? — Фалшиво: — Ти ли?

— Уилям Бълтлър Йейтс го е написал — отговорих, като разбрах колко нетактичен съм бил и колко безчувствено съм разкрил пропастта: аз съм начетен, а ти си тъпа, това единствено можеше да означава рецитирането пред тая жена на едно от трите стихотворения, които съм научил наизуст за трийсет и три години.

— Един ирландски поет — отвърнах неубедително.

— Аха? Да не ти го е казал той? Не знаех, че си ирландец.

— В колежа, маце. — От едно момиче, което познавах в колежа. Тя ме научи и на: „Силата, която със зеления си огън възпламенява цветето“. „Ама стига, защо да я сравнявам с някаква друга? Защо не я оставя да бъде такава, каквато си е? Ама че идея! Обичай я такава, каквато е! С всичките й несъвършенства — което всъщност е съвсем човешко!“

— Е — каза Маймуната, като продължаваше да се прави на шофьор на камион, — аз никога не съм била в колеж. — И после унило южняшки: — На село, в Маунтсвил, душа, единственото стихотворение, дето знаехме, беше: „Виждам наш’те, виждам ваш’те и на Мери Джейн долните гащи!“ Само дето не носех долни гащи… Знаеш к’во напрайх, кат бях на петнайсет? Скъсах си кичур косми отдолу и ги изпратих на Марлон Брандо. Дори не потвърди, че ги е получил, педерастът му долен!

Тишина. В която се чудим какво ли правят двама толкова различни люде на едно място — във Върмонт.

После тя се обажда:

— Добре де, какво е Агамемнон?

И аз обяснявам, впрегнал всичките си знания: Зевс, Агамемнон, Клитемнестра, Парис, Троя… Чувствам се като лайно и измамник. Знам, че поне половината си го измислям.

Но тя е възхитителна.

— Добре, сега повтори още веднъж!

— Сериозно?

— Да! Отново! Но, за бога, по-бавно!

Декларирам отново и през цялото време панталоните ми са на пода на колата, и става все по-тъмно на пътеката, където съм спрял покрай шосето под драматичната корона на едно дърво. В колата всъщност падат листа. Маймуната изглежда като дете, което се опитва да реши задача с много неизвестни, но не тъпо дете, а пъргаво и умно малко момиченце! Съвсем не глупаво! Това момиче наистина е много специално! Макар че го свалих на улицата!

И знаете ли какво направи, когато свърших? Взе ръката ми и я прекара между краката си. Там, където Мери Джейн още не носеше гащи!

— Пипни! Подмокри ми се катерицата!

— Любима! Та ти си разбрала стихотворението!

— Кат че ли да! — промълвява Скарлет О’Хара. И изведнъж: — Ами да! Аз разбрах стихотворение!

— И с пичката си още повече!

— Спасителчето ми! Та ти я правиш гениална! О, Спаси, скъпи, изяж ме! — ръга пръсти в устата ми, дърпа ме за долната челюст и стенен: — О, изяж образованата ми путка!

Идилия, няма що! Под червените и жълтите листа.

В стаята на Уудсток, докато се бръсна за вечеря, тя се кисне в гореща вода с пяна. Каква сила се крие в тази нежна обвивка, та може да изпълнява такива славни акробатични номера, захапала ме за единия край? Човек би могъл да си помисли, че тя ще си счупи гръбнака, като види как половината й тяло се извива извън леглото в екстаз! Ей! Слава богу, че ходи на тия тренировки по гимнастика! Какво чукане получавам в замяна! Ама че сделка! На всичкото отгоре излиза, че е и човешко същество — да, има всички признаци, че може да е така! Човешко същество! Което може да бъде обичано!

Но от мен ли?

Защо не?

Нима?

Защо не?

— Знаеш ли какво? — обръща се тя към мен от ваната. — Малката ми дупчица е така възпалена, че едва диша.

— Бедната тя!

— Случай, хайде да изядем една хубава вечеря в ресторанта с много вино и шоколадов мус, после да се върнем тук в нашето двестагодишно легло и да не се чукаме!

— Как си, Анри? — пита тя, след като гасим лампите. — Голям майтап, а? Сякаш сме на осемдесет?

— Или на осем. Искам да ти покажа нещо.

— Не, Арнолд, не!

През нощта се събуждам и я придърпвам към себе си.

— Моля те — измърморва. — Пазя се за съпруга си.

— Лебедът хич не го е грижа за това, лейди!

— О, моля те, моля те, еби си…

— Пипни ми перото.

— А-а-а — пъшка тя, докато й го ръгам в ръцете. — Евреин лебед! Ей! — сграбчва ме за носа с другата ръка. — Безразличният клюн! Разбрах още малко от стихотворението… Нали?

— Господи, ти си чудесно момиче!

Това й взема ума.

— Нима?

— Да.

— Аз!

— Да! Да! Да! Сега мога ли да те чукам?

— О, любими! Скъпи! — пищи Маймуната. — Избери си дупка, която си искаш дупка, твоя съм!

След закуската, докато се разхождаме из Уудсток, Маймуната бе залепила боядисаната си буза на ръкава на якето ми.

— Знаеш ли, мисля, че не те мразя вече — призна ми тя.

Тръгнахме си късно следобед, шофирахме през целия път до Ню Йорк, за да изглежда уикендът по-дълъг. Бяхме пътували само един час, когато тя намери някаква музика по радиото и започна да се друса в ритъма на рока. После изведнъж рече:

— Еба ти данданията! — и изгаси радиото.

Нямаше ли да е прекрасно, говореше тя, да не трябва да се връщаме?

Нямаше ли да е прекрасно да живееш сред природата с човек, който наистина ти харесва?

Нямаше ли да е прекрасно, щом пукне зората, да ставаш, преизпълнен с енергия, и да заспиваш уморен като куче, щом се стъмни?

Нямаше ли да е прекрасно да имаш много задължения и да ги вършиш през целия ден, без даже да разбираш, че това са задължения?

Нямаше ли да е прекрасно да не се сещаш за себе си дни, седмици, цели месеци наред? Да носиш стари дрехи, да не слагаш грим и да не ти пука през цялото време?

След известно време подсвирна:

— Нали щеше да е чудесно?

— Сега пък какво?

— Да си пораснал.

— Страхотно — признах аз.

— Кое?

Ами едва три дни и вече няма пейзански приказки, маниерите на тъпа селска пичка и тийнейджърски дивотии…

Правех й комплимент, а тя взе, че се обиди:

— Това не са маниери, човече, това не са приказки, това съм аз! Ако не ме харесваш такава, ебавай си майката, скапан пълномощник! И не се подигравай само защото наближаваме шибания град, където се мислиш за нещо.

— Исках само да кажа, че си по-приятна така, отколкото когато се държиш като уличница. Това е всичко.

— Глупости! Просто е невъзможно някой да бъде толкова тъп, колкото мислиш, че съм аз! — Тук се навежда и пуска по радиото „Добри момчета“. И уикендът сякаш никога не бе съществувал. Знаеше думите на всички песни и се опитваше да ми го докаже по всякакъв начин. — Йе-йе-йе-йе-йе — принос към развитието на малкия мозък.

По тъмно спряхме в една крайпътна кръчма:

— Май трябва да сме гладни, пич — казвам аз. — Да заредим, пич. Сякаш трябва да ручаме, пич.

— Слушай, аз може да не знам какво съм, но и ти не знаеш какво искаш да бъда. И не забравяй това!

— Жестоко!

— Педераст! Не виждаш ли какъв ми е животът? Мислиш ли, че ми харесва да бъда никоя? Да не мислиш, че съм побъркана по тоя мой празен живот? Мразя го! Мразя Ню Йорк! Не искам никога да се връщам в тоя вмирисан кенеф! Искам да живея във Върмонт, пълномощниче! Искам да живея във Върмонт с теб и да съм пораснала, каквото и да означава това! Искам да бъда жена на някого, на когото мога да разчитам. И да му се възхищавам! И да го слушам! — плачеше тя. — Някой, който няма да се ебава с мен! О, мисля, че те обичам, Алекс! Наистина мисля, че те обичам! Страхотна печалба уцелих, нали?

С други думи: мислех ли, че съм влюбен в нея? Отговор: не! Това, което мислех (може би ще ви се стори забавно), това, което мислех, не бе: „Дали я обичам?“, или дори: „Мога ли да я обичам?“, а по-скоро: „Би ли трябвало да я обичам?“

Най-многото, което можех да направя за нея в ресторанта, беше да й кажа, че искам да дойде с мен на официалната вечеря, давана от кмета.

— Арнолд, искаш ли да ходим сериозно?

— Какво значи това?

— Е, не бъди толкова предпазлив. Какво мислиш, че значи? Да ходим сериозно! Ти чукаш само мен, аз чукам само теб.

И това ли е то?

— Най-вече. И освен това ще ти се обаждам често по телефона. Набило ми се е в главата — не мога ли и аз да кажа, че нещо ми се е набило в главата? Добре де — фиксидея. О кей? Просто искам да кажа, че не мога да го преодолея. Искам да кажа, че ще ти се обаждам в кантората, о то много. Просто защото искам всички да зная, че принадлежа на някого. За петдесет хиляди долара толкоз успях да науча от онзи психоаналитик. Искам да ти кажа просто, че винаги, когато си намеря работа, ще ти се обаждам да ти кажа, че те обичам. Разбираш ли ме?

— Ясно.

— Защото наистина искам да бъда разбрана. Ах, Спаси, обожавам те! Хей — прошепна тя, — искаш ли да помиришеш нещо? Нещо зашеметяващо? — Тя се огледа, за да види дали келнерката не е някъде наоколо, после се наведе напред, сякаш да си оправи чорапа под масата. Секунда по-късно ми подаде пръстите си. Аз ги притиснах до устата си.

— Грехът ми — каза тя, — направо от бурето с туршията! За теб!… Само за теб!

Добре, давай! Обичай я! Бъди смел! Ето една фантазия, която се моли да я превърнеш в реалност! Толкова еротична! Толкова развратна! Толкова разкошна! Малко лъскава, но въпреки всичко красива! Когато вървим заедно по улицата, хората зяпат, мъжете изгарят от желание, а жените от завист. Една вечер в някакъв ресторант дочух някой да казва: „Не е ли това онази там… как й беше името? Дето играе в «Долче Вита»?“ И когато се обърнах да видя дали не е влязла Анук Еме, открих, че всъщност гледат към нас, към тази, която бе с мен! Суета? Защо не! Погреби срама, зарежи изчервяването — вече не си палавото момиченце на мама! Когато става въпрос за апетити, един трийсетгодишен мъж не е отговорен пред никого другиго освен пред себе си! Това му е то хубавото да си пораснал! Искаш ли да вземеш? Взе-май! Малко разврат, за бога! СТИГА СИ СЕ САМООТКАЗВАЛ! ПОГЛЕДНИ ИСТИНАТА В ОЧИТЕ!

Да, но тук (нека сведем глави), тук лежи „моето достойнство“, моето добро име. Какво ще си помислят хората? Какво ще си помисля аз? Докторе, това момиче някога го е правило за пари! Пари! Да! Мисля, че на това му викаха „проституция“! Една нощ, за да я похваля (поне това беше поводът, струва ми се), й казах:

— Тая работа трябва да я продаваш. Не е само за един мъж — просто исках да бъда кавалер, но се оказах… пророк. Както и да е, тя отговори:

— Правила съм го.

Не я оставих на мира, докато не ми обясни какво иска да каже; отначало се кълнеше, че просто се е пошегувала, но под кръстосаните ми въпроси разказа следната история, която ме порази с достоверността си или само с част от нея. Веднага след Париж и развода й била изстреляна в Холивуд (както каза) за пробни снимки за роля в някакъв филм (която не й дали). Притиснах я да каже кой, но тя твърдеше, че е забравила, а филмът никога не бил направен. На път за Ню Йорк от Калифорния тя и момичето, с което била („Кое е това момиче?“, „Момиче, една приятелка“, „Защо пък си пътувала с друго момиче?“ „Ей така!“), тя и това друго момиче се отбили да разгледат Лас Вегас. Та там тя преспала с някакъв тип, когото срещнала, съвсем невинно, както твърди, и за нейно удивление на сутринта той попитал: „Колко?“ Просто й се изплъзнало от устата: „Колкото си струва, пич“! И той й оставил три по сто.

— И ти ги взе?

— Бях на двайсет години. Разбира се, че ги взех. Просто за да видя какво е. Това е всичко!

— И като какво беше, Мери Джейн?

— Не помня. Нищо. Просто като нищо.

Добре, какво мислите вие за това? Тя твърди, че се е случило само веднъж преди десет години, и то дори по някакво случайно „съвпадение“, на недоразумение от негова страна и прищявка от нейна. При вас минава ли това? А при мен? Трудно ли е да си помислим, че това момиче може някога да е било високоплатено момиче на повикване? Исусе Христе! Ако я приема, мисля си, няма да съм на по-високо ниво в еволюционната стълбица от гангстерите и милионерите, които си избират жени от опашката пред Копа. Тя е от типа момичета, които можем да видим увиснали на врата на някой мафиот или филмова звезда, а не на отличник от випуска 1950 година на гимназия Уикуейк! Не и на редактора на „Колумбия Ло Ривю“! Нито пък на някой високопоставен ратник за граждански свободи! Проститутка или не, тя е добре изразена курва, нали? Ако някой ме види с нея, лесно може да разбере какво ме очаква в тоя живот. Това е точно типът жени, които баща ми наричаше „фльорца“. Разбира се! А нима мога да доведа една фльорца в къщи, докторе? Мамо, тате, това е жена ми, фльорцата. Страхотно дупе, а? Ако я приемем за напълно моя, цялата махала ще разбере истината за мръсното ми съзнанийце. Така нареченият гений ще бъде изобличен във всичките си свински наклонности и долни желания. Вратата на тоалетната ще се отвори (незаключена) и вижте! Там седи спасителят на човечеството с увиснали лиги и абсолютно изкукал поглед, а курът му изстрелва залпове към крушката! Посмешище най-накрая! Лошо момче! Шанде^[3] за семейството завинаги! Да, да, представям си всичко ясно: една сутрин се събуждам, прикован към тоалетната чиния в ада, заедно с всички, които са си падали по фльорците в света — штаркес^[4] би казал дяволът, докато ни раздава нови, чисто бели ризи, модни вратовръзки и ни пробва елегантни копринени костюми. „Истински свалячи, баровци с дългокраките си жени, добре дошли. Вие свършихте добра работа в живота, момчета. Наистина сте се отличили. Браво! Особено ти — повдига вежда иронично към мен — Ти, който си влязъл в гимназията на дванайсет години, които беше пратеник в света от еврейската общност на Нюарк…“ Аха, знаех си, това не е дяволът в истинския смисъл, това е дебелият Уоршоу. Моят решителен и надут духовен водач! Оня със страхотната дикция и дъх на „Пал Мал“! У-ва-жа-ва-ният равин! Говоря за моя бар мицва, стоя срамежливо до него, пия причастието като сос, без да имам особено желание да бъда посветен. Алекзандър Портной онова, и да ви призная истината, дето говори на срички и превръща малките думи в големи, а големите в цели изречения, само по себе си, откровено казано, това не ме тормози повече от обикновено. О, слънчевата утрин бавно изтича, докато той изброява моите добродетели и постижения пред събраните роднини и приятели сричка по сричка. Изложи го пред тях, Уоршоу, надуй ми Платната, не бързай за моя сметка, моля те. Аз съм млад, целият ден е пред мен, ако е необходимо… Предан син, любещ брат, чудесен ученик, жаден читател на вестници (посветен във всички текущи събития, знае имената на всички членове на Върховния съд и на Кабинета, както и на водачите на мнозинството и малцинството в двете камари на Конгреса и имената на председателите на по-важните комисии в Конгреса), влязъл в гимназията в Уикуейк на дванайсетгодишна възраст и с коефициент на интелигентност 158, сто петдесет и о-сем!, а сега казва той на онемялото и светнало от радост множество, чието обожание чувствам по себе си като че ме опипва и обхваща, сякаш съм на олтара — е, няма да бъда хич изненадан, ако след като той свърши, те ме грабнат и ме понесат из синагогата като самия Тора^[5] да ме разнасят тържествено по пътеките, докато вярващите се борят да докоснат с устни някоя част от новия ми костюм, а пък старите хора се бутат напред да докачат с талисите^[6] си бляскавите ми лондонски чепици. „Пуснете ме да мина. Нека да го пипна!“ И когато съм всепризнат от света, те ще казват на децата си: „Да, аз бях там, присъствах на бар мицва на Върховния съдия Портной!“ — „посланика“, казва равинът Уоршоу, „… сега наш извънреден посланик…“ Само че мелодията се променя! И то как! „Сега — казва ми той — с манталитета на сводник! С човешките добродетели на коняр! Какво са за него висотите на човешката история? Да влезе в ресторант с дългокрако курве подръка? Една лесна жена само по чорапогащник!“ „Ох, моля ви, Уважавани, вече съм голямо момче, може да зарежете праведността. Малко е смешна на този етап на играта. Така се случи, че предпочитам красивото и сексапилното пред грозното и студеното. Така че къде е трагедията? Защо ме обличате в дрехите на бандит от Лас Вегас? Защо ме приковавате завинаги към тоалетната чиния? Защото обичам едно пикантно момиче?“ „Обичаш? Ти! Позор за теб! Самовлюбен бойчик, така го наричам. С главно «САМО»! Сърцето ти е празен хладилник! Кръвта ти тече на бучки! Чудя се как не дрънчиш, като вървиш? Така нареченото пикантно момиче — бас държа, че е пикантно! — е едно голямо и тлъсто перо в украсата на патката ти и това е единственото й предназначение, Алекзандър Портной! Какво стана с обещанието ти? Отвратително! Любов! Която се пише п о х о т! Която се пише е г о и з ъ м!“ „Но аз усетих пристъпи на чувство в ресторанта…“ „Да, сигурно! Само че в ташаците!“ „Не!“ „Не, ама да! Това е единственото място, където си усетил пристъпи на чувство през целия си живот! Ревльо! Торба такава, пълна със злоба! Ти си се привързал дълбоко към себе си още в първи клас, пази боже!“ „Не е вярно!“ „Вярно е! Вярно е! Това е голата истина, приятелче! Не даваш и пет пари за страданията на човечеството! Това е параван, друже, и не се самозалъгвай! Вижте, обръщаш се ти към своите братя! Вижте къде си ръгам пръчката, вижте кого чукам — манекенка с десетметрово бедро! Аз получавам без пари това, за което другите дават по триста долара! Нима това не е триумф на хуманност! Не се прави, че триста долара не те гъделичкат — просто не е така! И какво ще речеш за това, което обичаш, Портной!“ „Моля ви, не четете ли. «Ню Йорк Таймс»? Прекарал съм целия си съзнателен живот да се боря за правата на беззащитните! Пет години съм работил в Американския съюз за граждански свободи, борейки се за доброто фактически безплатно. А преди това в комисията към Конгреса! Можех да натрупам два-три пъти повече пари, ако бях на частна практика, но не го направих! Сега съм избран — не четете ли вестниците? — за Пълномощник на кмета по социалните въпроси! Подготвям специален доклад за търговията със сгради…“ „Таратанци! Пълномощник на Путка, това си ти! Пълномощник по социалните въпроси! Маестро по ръкоделието! Ти, случай на забавено развитие! Всичко е суета, Портной, но ти държиш първенството! Сто петдесет и осем точки в теста за интелигентност и всичко на боклука! Много добра работа свърши това, че взе два класа наведнъж, глупако!“ „Какво?“ „И баща ти те изпрати да му харчиш парите в колежа Антиох — което той едва си позволяваше! Всичко е грешка на родителите ти, нали Алекс? Всичко лошо за направили те, а което е добро, си постигнал сам! Невежа! Как нямаш сърце! Защо те приковавам към тоалетната чиния? Ще ти кажа защо: поетична правда! Така че можеш да си опъваш малкия Иванчо до края на света! Блъскай си скъпоценното хуйче ad infinitum. Хайде, почвай пълномощнико! Така и така животът ти е отдаден единствено за това! На миризливия ти вонящ путц!“

Пристигам, облечен със смокинг, а тя още е под душа. Вратата е отключена, очевидно за да мога да вляза, без да я безпокоя. Тя живее на последния етаж на голяма модерна сграда на Източна Осемдесета и се ядосвам, като си помисля, че всеки, който случайно минава по коридора, може да влезе като мен. Предупреждавам я за това през завесата, на банята. Допира до бузата ми малкото си мокро лице:

— Безсмислено е. Всичките ми пари са в банката.

— Това не е отговор — оттеглям се във всекидневната, като се опитвам да потисна раздразнението си. Забелязвам лист хартия върху масичката. Дали пък не е идвало някакво дете? Не, не, просто за пръв път съм изправен пред образец с почерка на Маймуната. Бележка за чистачката. Въпреки че на пръв поглед ми се струва, че трябва да е от чистачката.

Трябва? Защо „трябва“? Защото тя е „моя“?

скапа Вила ласни подъ и банята многу та моля и не зъбряй прузорците мери джейн.

Предпочитам три пъти изречението и както става с някои текстове, всяко четене разкрива нови тънкости на изречението и мисълта, всяко четене носи горести, които ще ми се лепнат на задника. Защо трябва да позволявам на тази „сериозна“ връзка да набира повече инерция? Къде ми е бил умът във Върмонт? О, това „у“ на края на „многу“ — това издава съзнание с размерите на филмов павилион! Ами „зъбряй“! Точно както една проститутка би сгрешила тази дума! Но има нещо в осакатяването на „скъпа“, тези две срички на нежна привързаност, които се превръщат в пет третокласни букви и ме смайват с безнадеждния си драматизъм. Колко неестествена може да бъде една връзка! Тази жена е необразоваема и не подлежи на рекламация! За разлика от нейното, моето детство е преминало в интелектуални среди. Каква ли работа можем да имаме ние двамата заедно? Маймунска работа! Срам за майстора!

Телефонните разговори например не мога да ги понасям! Колко по детски чаровна беше, когато ме предупреди, че ще ми се обажда често, много често — и за моя изненада започна да го прави! Аз съм в службата си, бедните родители на едно психично болно дете ми обясняват как техният наследник е систематично морен от глад в една градска болница. Бяха дошли при нас с болката си, а не в Управлението на болниците, защото някакъв блестящ адвокат от Бронкс им обяснил, че детето им очевидно е жертва на дискриминация. Но след разговор по телефона с главния психиатър на болницата разбирам, че детето отказва да погълне каквато и да е храна. Поема я, държи я в устата си с часове, но не желае да преглъща. И сега трябва да обясня на тези хора, че нито тяхното дете, нито те са преследвани по начина или поради причината, в която вярват. Отговорът ми им изглежда лицемерен. На мен самия ми звучи лицемерен. Мисля си: „Щеше да гълта, ако имаше майка като моята“, а междувременно изразявам съчувствие към затрудненията им. Но сега те отказват да напуснат кабинета ми, докато не видят „Кмета“, както преди това са отказали да напуснат салона на хората от Социални грижи, преди да видят „Пълномощника“. Бащата казва, че ще ме уволни, мен и всички други, които са виновни за унищожаването чрез глад на едно безпомощно малко дете просто защото е пуерториканче! Es contrario a la ley discriminar contra cualquier persona^[7] — цитира ми той двуезичния наръчник на Социални грижи, който аз съм съставил! В този момент звъни телефонът. Пуерториканецът ми крещи на испански, мама ми се заканва с нож някъде из детството ми, а секретарката ми съобщава, че госпожица Рийд би желала да говори с мен. За трети път днес.

— Липсваш ми, Арнолд — шепне Маймуната.

— Съжалявам, но точно сега съм зает.

— Толкова, толкова те обичам.

— Чудесно, мога ли да говоря с теб по-късно по тоя въпрос?

— Как бих искала дългата ти гладка краставица да се плъзне в мен…

— Дочуване засега!

Какви други недостатъци има, тъй и тъй сме се захванали с нея? Мърда си устните, когато чете. Дреболия? Така ли мислите? Понякога да сте седели на масата срещу жена, с която уж имате сериозна връзка — човек на двайсет и девет години, която мърда устни, докато чете програмата на кината и търси филм, на който да отидете. Знам кои филми дават, преди още да ми е казала — чета го по устните й. А книгите, които й донасям — мъкне ги със себе си в огромната си чанта — да чете? Не! По-скоро, за да впечатли някой педал-фотограф или минувачите по улицата, непознатите, с многостранните си интереси! Погледнете го това момиче със страхотния задник — носи книга! С истински текст в нея! На другия ден след като се върнахме от Върмонт, аз й купих един екземпляр от „Нека сега възхвалим знаменитите мъже“^[8], написах на една картичка „За страхотното момиче“ и накарах да ми опаковат книгата като за подарък.

— Ще ми казваш кои книги да чета, нали? — това бе затрогващата молба, която отправи към мен вечерта, когато се върнахме в града. — Защото нима трябва да бъда тъпа, ако, както ти казваш, съм толкова интелигентна?

И така, ето й Ейджи за начало и фотографиите на Уокър Еванс като помагало: книга, която да й говори за младежките й години, да разшири перспективата на произхода й (произход, от който, разбира се, много повече би се възхищавал един ляво настроен млад евреин, отколкото едно пролетарско момиче като нея). Колко усърдно съставях този списък с книги! Как само щях да й подобря съзнанието! След Ейджи, „Динамит“ на Адамик, моя собствен пожълтял екземпляр от колежа; представях си как ще се възползува от моите колежански подчертавания, как ще започне да прави разлика между значимото и несъщественото, обобщението и илюстрацията, и т.н. По-нататък я чакаше една книга, толкова просто написана, че надявах се, и без да я притискам да намери сили да прочете не само главните, които й препоръчвам, тези, които се докосват пряко до миналото й (поне така си въобразявах) — насилие във въгледобивните райони, което започва с Моли Макгайърс, главата за Уоблийс, — но и цялата история на жестокостите и терора, упражняван от и върху американската работническа класа, от която тя произхождаше. Чела ли е някога книга, озаглавена „САЩ“? Мортимър Спърд: „Ъъ, хич не съм чел нищо, мистър Бъргън“. Така че й купих Дос Пасос в издание на „Модърн Лайбръри“ с твърди корици. Простичко, мислех, нека бъде простичко, но образователно, възвисяващо и сигурен съм, ще стигнеш призрачната цел. Текстовете? „Душата на черните“ на У.Е.Б. Дю Боа. „Гроздовете на гнева“ от Стайнбек. „Американската трагедия“ от Теодор Драйзер. Една книга на Шъруд Андерсън, която ми харесва: „Бедният бял“ (мислех, че заглавието ще възбуди интереса й). „Записки на един син на Америка“ на Болдуин. Как се нарича курсът от лекции? О, може би „Унизените малцинства — увод“ на професор Портной. „История и функция на омразата в Америка“. Целта? Да спаси тъпата шикса, да я освободи от невежеството на нейната раса, да направи тази дъщеря на безсърдечен потисник образована по въпроса на страданието и потисничеството, да я научи на състрадание, да страда поне малко за мъката по света. Разбрахте ли? Идеалната двойка: тя да ми възвърне самочувствието, а аз да направя от нея човек.

Къде съм аз? В смокинг. Напълно цивилизован във вечерния си костюм, а „скапа вила“ още пари в ръцете ми, когато Маймуната се появява в рокля, купена специално за случая. Какъв случай? Къде си мисли тя, че отиваме, да се снимаме в някой мръсен филм ли? Докторе, та тази рокля едва покрива задника й! Ушита е от ламе и закрива само най-горната част на чорапогащника й с цвят на кожата! И като връх на това скромно облекло на главата й стои перука сякаш по образец на Малкото сираче Ани^[9] — ореол от черни спирали, подобни на тирбушони, изпод които се подава глупавото й изрисувано лице. Колко малка и подла изглежда устата й така! Тя наистина е от Западна Вирджиния. Миньорска щерка сред неоновите светлини на града! „И така ли ще дойде с мен у Кмета? Облечена като стриптийзьорка? Боже, и пише «скъпа» с «а»! И не е прочела и две страници от книгата на Ейджи за цяла седмица! Дали поне е погледнала снимките? Съмнявам се! О, грешка — мисля си аз, като напъхвам бележката в джоба си за спомен, утре могат да ми я отпечатат върху метална плака за двайсет и пет цента, — грешка! Това е някоя, която съм свалил на улицата! Която ми духа още преди да ми е научила името! Която по-рано си е продавала задника в Лас Вегас, ако не и другаде! Само я погледнете — първа проститутка! Мацката на Пълномощника по социалните въпроси! Нима живея в някакъв сън? Да бъдеш с такава персона е крайно сбъркано! Без-смис-ле-но! Загуба на енергия, воля и време!“

— Е — пита Маймуната в таксито, — какво те тормози, Макс?

— Нищо.

— Не ти харесва как изглеждам.

— Ами!

— Шофьор, към Пек енд Пек!

— Млъквай. Към Грейси Маншън, шофьор.

— Чувствувам се радиационно отровена, Алекс, от твоето излъчване.

— Да не излъчвам лайна? Нищо не съм казал.

— Черните ти еврейски очи, те говорят вместо теб. Всичко!

— Спокойно, Маймунке.

— Ти се успокой!

— Аз съм спокоен! — Но моята мъжка непоколебимост трае не повече от минута. — Само, за Бога — казвам, — не казвай пичка пред Мери Линдзи!

— Какво?

— Добре ме му. Като стигнем, не започвай да говориш за подмокрената си катерица на всеки, който ти отвори вратата! Не хващай краставицата на Големия Джон, докато не сме стояли поне половин час, ясно?

Откъм шофьора се надига свистене, сякаш от звук на въздушни спирачки, а Маймуната се мята от ярост към задната врата.

— Ще говоря и ще правя каквото си искам! Това е свободна страна, мръсен еврейски педал!

Трябваше да видите погледа, който ни метна при слизане мистър Мани Шапиро, нашият шофьор.

— Богаташки копелдаци! — извиква — Кучка нацистка! — и гумите му изсвирват при потеглянето.

От пейката, на която седим в парка Карл Шурц, могат да се видят светлините на Грейси Маншън; гледам как другите членове на новата администрация пристигат, галя я по ръката, целувам я по челото, казвам й да не плаче, аз съм виновен, да, да, аз съм скапан еврейски педал и се извинявам, извинявам, извинявам.

— … да се заяждаш с мен през цялото време! Просто по начина, по който ме гледаш, ти се заяждаш, Алекс! Отварям вратата вечер, направо умирам да те видя, по цял ден не мисля за нищо друго освен за теб и ето ги тези очи, улавят и най-дребното нещо, което не е в ред по мен! Сякаш и без това не съм достатъчно несигурна в себе си, сякаш несигурността не ми е фиксидея, на лицето ти се изписва онази физиономия в момента, в който си отворя устата — искам да кажа, че не мога дори да спомена колко е часът, без този твой поглед, по дяволите, още една тъпа забележка от тази глупава пичка. Аз казвам „Седем без пет е“, а ти мислиш: „Колко ли тъпа може да бъде тя?“ Добре, аз не съм без мозък и не съм тъпа пичка само защото не съм била в шибания Харвард! И стига си ме учил как да се държа пред тези Линдзи. Кои, по дяволите, са тези Линдзи? Някакъв си кмет и жена му! Шибан кмет! Може би си забравил, че съм била женена за един от най-богатите мъже във Франция, и то когато бях само на осемнайсет, била съм почетен гост на вечеря у Ейли Кан, когато ти все още си си стоял в Нюарк, Ню Джърси и си бъркал с пръст в путките на малките си еврейски приятелки.

Това ли ми е представата за сериозна връзка, пита тя, като подсмърча жално. Да се отнасям с една жена като с прокажена?

Исках да кажа: „Може би това не е сериозна любовна връзка. Може би е грешка. Може би всеки трябва да тръгне по пътя си без озлобление.“ Но не го направих. От страх да не се самоубие! Нима не се опита преди пет минути да скочи от задната врата на таксито? Нека си представим, че бях казал: „Виж, маце, това е то“ — какво щеше да я спре да се втурне през парка и да скочи в Ийст Ривър? Докторе, трябва да ми повярвате, това наистина беше възможно — ето защо не казах нищо, но в следващия миг ръцете й бяха около врата ми и занарежда: „Обичам те, Алекс. Боготворя те и благоговея пред теб! Не ме изоставяй, моля те! Не бих могла да го понеса! Защото ти си най-добрият мъж, жена или дете, които съм срещала! В целия свински свят! О, Спаси, ти имаш голям ум и голям кур и аз те обичам!“

И тогава на пейката, на не повече от двеста фута от резиденцията на Линдзи, тя зарови перука в скута ми и започна да ми духа. „Не, Маймуно — молех я, — не, — докато страстно разкопчаваше ципа на черните ми панталони, — има хора наоколо!“ Като имах предвид полицаите около къщата и в района. „Ще ни приберат, дразним обществеността… Маймуно, ченгета!“ Но тя само благоволи да обърне амбициозните си устни и да прошепне „само във въображението ти“ (не може да се каже, че отговорът й не беше достатъчно остроумен) и после отново зарови глава като побесняло животинче, което търси бърлогата си. И ме изработи с уста.

По време на вечерята я дочух да казва на кмета, че денем работи като модел, а вечер посещава курсове в Хантър. Нито дума за пички, доколкото можах да разбера. На следващия ден отиде в Хантър и още същата вечер за моя изненада ми показа формуляр за записване, който бе взела от канцеларията. За което й отдадох дължимото, но в този формуляр тя никога не попълни нищо друго освен възрастта си: 29.

Една фантазия на Маймуната, датираща от гимназиалните години в Маунтсвил. Блянът, в който живеела, докато другите се учели да четат и пишат.

Около голяма заседателна маса стоят мирно всички момчета от Западна Вирджиния, които се опитват да влязат в Уест Пойнт. Под масата на лакти и колене пълзи нашата непохватна малолетна и необразована Мери Джейн Рийд — гола. Полковникът от Уест Пойнт с ръце зад гърба се потупва с офицерско бастунче и кръг след кръг обикаля периметъра на масата, като наблюдава внимателно лицата на младите мъже, а извън обзора му Мери Джейн продължава да разкопчава панталоните и да духа на всеки от кандидатите поред. Приет във военната академия ще бъде този от кандидатите, който най-добре успее да поддържа строгата и достойна войнишка осанка, докато се изхвърля в жестокото и незнаещо пощада оръжие — устата на Мери Джейн.

Десет месеца. Невероятно. Защото през това време нито ден, а възможно е и нито час да не е минал, без да се запитвам: „Защо продължавам с тази личност? Тази оскотяла жена? Тази груба, измъчена, ненавиждаща себе си, объркана, загубена, безлична…“ и т.н. Списъкът е неизчерпаем, постоянно го подновявах. А ако си спомним лекотата, с която я свалих на улицата (сексуалният триумф на живота ми!), е, това ме кара да вия от отвращение. Как мога да продължавам толкова дълго с някого, чиито ум и преценки, и поведение просто не мога да понасям! Който ме зарежда ежедневно с вътрешно неодобрение и ме кара всяка минута да избухвам в забележки! А пък конското! Да не говорим на какъв даскал се превърнах! Например, когато купи онези италиански мокасини за рождения ми ден — каква лекция й изнесох!

— Слушай — казах й още на излизане от магазина, — малък съвет от мен: не е необходимо, когато правиш нещо толкова дребно като пазаруване, да развяваш цепката си пред всеки, който се появи на хоризонта. Нали?

— Да, развявам какво? Кой е развявал нещо!

— Ти, Мери Джейн! Тъй наречените ти интимни части!

— Не съм!

— Ама, моля ти се, всеки път, когато ставаше или сядаше, мислех, че ще си закачиш пичката на носа на продавача.

— Боже, та нали трябва да ставам и да сядам все пак!

— Но не все едно че се качваш и слизаш от кон, нали?

— Е, не знам какво те яде, той и без това си беше чист педал!

— Това, което ме „яде“, е, че мястото между краката ти са видели повече хора, отколкото са гледали Хънтли и Бринкли! Докато сме хубави, трябва да си вирим задниците, така ли?

И въпреки всичко, докато я обвинявам, си казвам: „О, Дрисльо, я заеби, ако ти трябва дама вместо пичка, върви си намери! Кой те е вързал?“ Защото, както ни е известно, този град гъмжи от момичета, напълно различни от госпожица Мери Джейн Рийд, обещаващи, ненакърнени, неомърсени млади жени — яки като доячки. Знам, защото точно такива биха предишните, но пък не ме задоволяваха. С тях също не вървеше Шпилфогел, повярвайте ми, опитал съм: ял съм гювечите им и съм се бръснал в кенефите им, давали са ми ключове от апартаментите си и са ми отделяли полица в шкафчетата си и дори съм се сприятелявал с котките им с имена като Спиноза, Клитемнестра, Кандид и Котка — да, да, умни и ерудирани момичета, току-що изплували от успешни приключения в науката и секса из всички колежи на Бръшляновата Лига, живи, интелигентни, достойни, самоуверени млади жени с добро поведение, общественички и научни асистентки, учителки и коректорки, момичета, в чиято компания не се чувствах отхвърлен или засрамен, момичета, които нямаше нужда да надзиравам като баща или майка, нито да образовам, нито да спасявам. С тях също не вървеше!

Кей Кембъл, приятелката ми от колежа Антиох — може ли да съществува нещо по-типично от нея? Естествена, добросърдечна, без следа от нездравост или егоизъм — стойностна и достойна за похвала личност. Къде ли е сега тя, тази находка? Здравей, Тикво! Прекрасна съпруга на някой щастлив шейгец^[10]! Някъде в централните щати? Нима може да бъде другояче? Редакторка на литературното ни списание, дипломирана с всички почетни титли по английска литература, която протестираше заедно с мен и другите ни разярени приятели пред оная бръснарница в Йелоу Спрингс, където не искаха да подстригват негри — яка, жизнерадостна, с широко сърце и широк задник, със сладко бебешко лице, жълта коса, никакви цици (за нещастие, изглежда, плоските жени са моята съдба, между другото — защо е точно така? Има ли някакво есе, което да прочета по въпроса? Това важно ли е? Или да продължавам?) И тия крака на здрава селянка! И блузата, винаги измъкната от полата на гърба! Ех, как ме размекваше тая игрива подробност! Както и фактът, че, качена на високи токове, изглеждаше като котка на дърво, подгонена от куче, не на себе си, извадена от равновесие. Винаги сред първите нимфи от колежа в Антиох, боси на лекции през пролетта. Наричах я „Тиква“ в чест на пигментацията и размера на задника й. Здрава като кратуна, що се отнася до моралните принципи, красиво упорита по начин, достоен за завист и възхита!

Тя никога не повишаваше глас по време на спор! Можете ли да си представите впечатлението, което ми направи това на седемнайсет години, току-що напуснал Дружеството за полемика „Джак и Софи Портной“! Чували ли сте някога за такъв подход към противоположната страна? Никога да не осмиваш опонентите си? Да не показваш, че го мразиш заради идеите му. А-ха, значи това било то, да си дете на гои, първенец на гимназия в Айова, а не в Ню Джърси, това е, което гоите притежават; ако изобщо притежават нещо! Власт без страсти! Добродетел без самовъзхита. Доверие без перчене или снизходителност. Хайде, нека бъдем честни и да отдадем на гоите дължимото им, докторе, когато са впечатляващи, те наистина са впечатляващи. Толкова устойчиви! Да, това е, което хипнотизираше — сърдечността, упоритостта, с една дума, тиквеността й. Моя монолитна, дебелогъза, неначервена, босонога шиксо — къде си сега. Кей-Кей? Колко дечица роди? Затлъстя ли вече? И какво? Да предположим, че си голяма като къща — имаш нужда от витрина за тоя твой характер! Най-доброто от Средния Запад — тогава защо ли я зарязах? О, аз ще стигна до това, без съмнение, самотерзанието никога не е повече от един спомен, това е известно. Нека за миг изоставим характера й. Тази мазна кожа! Тази неподдържана разпиляна коса! И то още през петдесетте, когато разпилените коси не бяха на мода! Това е то същинската естественост, докторе! Закръглена и пищна, загоряла от слънцето Кей! Басирам се, че вече половин дузина дечурлига са се лепнали за обилния й задник (толкова различен от стегнатото, събиращо се в шепа манекенско дупе на Маймуната!) Басирам се, че сама си пече хляба! (По начина, по който го направи в квартирата ми в Йелоу Спрингс през онази гореща пролетна вечер само по комбинезони и сутиен, с брашно по ушите и полепнала от пот коса — спомняш ли си? Когато въпреки жегата ми показа какъв вкус трябва да има истинският хляб? Можеше да използуваш сърцето ми за тесто, толкова се беше размекнало!) Обзалагам се, че живееш там, където въздухът още не е отровен и никой не си заключва вечер вратите! — и все още не ти пука за пари и имоти. И на мен, Тикво, все още неомърсен от тези и други подобни дребнобуржоазни ценности! О, идеално несъразмерна девойко! А не километрова манекенка! Нямала цици, та какво от това? Ефирна като пеперуда в гръдния кош и шията, но надолу — набита като мечка! Засадена, това искам да кажа! Свързана с тези крака на гюлетласкач към американската земя!

Трябваше да чуете Кей Кембъл, когато като второкурсници обикаляхме из окръг Грийн да агитираме за Стивънсън. Изправена пред най-зашеметяващото тесногръдие, язвителност и суровост на републиканския дух, който би могъл да пречупи всеки характер, Тиквата никога не измени на държанието си на дама. Аз бях варварин. Независимо колко спокойно започвах (или снизходително, както всъщност се оказваше), неизменно се разпенвах и покривах с пот, саркастичен, жилещ, клеймящ, очи в очи с тази ужасно притеснени хора, наричайки техния любим Айк невежа, политически и морален дебил — така че може би аз нося голяма вина за поражението на Адлай в Охайо. От друга страна, Тиквата се отнасяше толкова безпогрешно и внимателно към гледната точка на опозицията, че понякога ми се струваше, че ще се обърне и ще каже: „Да, Алекс, мисля, че мистър Йокел е прав, мисля, че може би той дори е твърде мек по отношение на комунистите!“ Но не, и когато най-крайната идиотщина биваше изречена по отношение на „социалистическите“ или „розови“ идеи на нашия кандидат, когато за пореден път бе заклеймено чувството му за хумор, Тиквата продължаваше да изпълнява церемонията (върховен подвиг!) без намек от сарказъм — сякаш беше съдия на състезание по печене на баници, такава изключителна смес от трезвост и добродушие имаше у нея — и продължаваше да поправя фактическите и логическите грешки на мистър Йокел, даже да му обръща внимание върху мизерната му моралност. Необременена от тенденциозния синтаксис на апокалипсиса или от невъзпитания речник на безразсъдството, без потяща се горна устна, стиснато от яд гърло и струи ненавист, тя би могла да разколебае половин дузина кандидати в окръга. Господи, да, това беше една от големите шикси. Можеше да науча много, прекарвайки остатъка от живота си с такава личност. Да, можеше, ако изобщо можа да науча нещо! Ако можеше по някакъв начин да бъда измъкнат от тази мономания на минети и разврат, на романтика, фантазия и отмъщение — от гоненето на бройки! Преследването на мечти! От тази безнадеждна, безсмислена привързаност към миналото!

Годината е 1950-а, само на седемнайсет съм, а Нюарк е вече два и половина месеца зад гърба ми (всъщност не точно „зад“, сутрин се събуждам в салона, смаян от непознатото одеяло върху гърдите ми, от липсата на един от „моите прозорци“, потиснат и луднал за няколко безкрайни минути от неприемливите размествания, извършвани в спалнята ми от майка ми). От това време датира една от най-смелите постъпки в живота ми: вместо да се върна в къщи за първата си колежанска ваканция, пътувам във влака до Айова, за да прекарам Деня на Благодарността при Тиквата и родителите й. До този септември никога не съм стигал по на запад от Лейк Хопатконг в Ню Джърси, а сега изведнъж — чак в Айова! И то с мадама! Християнка! Кой е потресен повече от това предателство — семейството ми или аз? Каква наглост! А може би това е дързостта на невротик?

Бялата, обкована с дъски къща, в която беше израсла Тиквата, можеше да бъде Тадж Махал, ако се съди по емоциите, които предизвика у мен. Само Балбоа^[11] може би знае какво съм изпитал, когато за пръв път зърнах люлката, висяща на терасата пред входа. В тази къща беше възпитана тя. Момичето, което ми беше позволило да разкопчая сутиена му и едва ли не да му разтворя краката до вратата на общежитието, беше израсло в този бял дом. Зад тези гойски завеси! Вижте, мои мамини щори!

— Мамо, тате — казва Тиквата, когато слизаме на гарата в Девънпорт — това е нашият гост за уикенда, приятелят ми от училище, за когото ви писах…

Я гледай, аз съм бил „гост за уикенда“! Значи ме наричат „приятел от училище“? На какъв език говори тя? Аз съм „бондит“, аз съм „вани“^[12], аз съм син на застрахователен агент. Аз съм пратеникът на Уоршоу! „Приятно ми е да се запознаем, Алекс.“ На което аз, разбира се, отговарям: „Благодаря!“ Каквото и да ми каже някой през първите двайсет и четири часа в Айова, аз отговарям „Благодаря!“ Даже и на неодушевените предмети. Сядам на стола и отчетливо му казвам: „Извинете, благодаря!“ Изпускам салфетка на пода, навеждам се да я вдигна изчервен и се чувам да казвам: „Благодаря“ — дали на салфетката, или на пода? Колко горда би била майка ми с нейния малък джентълмен! Учтив дори към мебелите!

Има един израз в английския — „Добро утро“ или поне така съм чувал, тази фраза никога не съм ползувал особено. И защо ми трябва? На закуска в къщи обикновено ме посрещат с думите: „Господин Сръдльо“ мили „Мистър Рачо“. Но изведнъж тук, в Айова, подражавайки на местното население, аз се превръщам в истински гейзер от доброутра. Всички тук знаят как да произнасят тези думи, усещат слънцето по лицата си и това като че ли отключва някаква химическа реакция: „Добро утро! Добро утро! Добро утро!“, изпято по дузина различни начини. После започват да се питат един друг дали „са спали добре през нощта“. И мен ме питат! Дали съм спал добре през нощта? Не знам, трябва да помисля… Въпросът ме сварва неподготвен. Дали съм спал добре през нощта? О, ами да! Мисля, че да! А — нима? „Като пън“, отговаря мистър Кембъл. И за пръв път в живота си усещам истинската сила на усмивката. Този човек, който е истински търговец на недвижими имоти и член на Градския съвет в Девънпорт, ми казва, че е спал като пън, и аз наистина си представям пън! Сега разбирам! Неподвижно, тежко, като пън! „Добро утро“ ми казва и изведнъж ми хрумва, че думата „утро“ в този смисъл се отнася точно за часовете между осем сутринта и дванайсет на обяд. Никога преди не съм се замислял за това. Той иска часовете между осем и дванайсет да бъдат добри, което ще рече: развлекателни, приятни и полезни! Ние всички си желаем четири часа удоволствие и благополучие! Че това е страхотно! Направо е прекрасно! Добро утро! А същото се отнася и за „Добър ден“, „Добър вечер“ и „Лека нощ“. Боже! Езикът е форма на комуникация! Разговорът не е просто престрелка, където пускаш или получаваш куршуми! Където трябва да се криеш, да се прицелваш и да убиваш! Думите не са само бомби и куршуми — не, те са малки подаръци, носещи значение!

Но чакайте, още не съм завършил — като че ли възможността да бъда от вътрешната страна на тези геройски пердета, а не от външната, не е достатъчно зашеметяваща, като че невероятната възможност да се сбъдне желанието ми и удоволствието да бъда в къща с гои не е достатъчен източник на удивление, а на всичко отгоре като съставна част на целия този хаос трябва да прибавим и името на улицата, където се намираше къщата на Кембълови, улицата, където моята приятелка беше израсла, скачала, пързаляла се, играла на дама, докато аз съм мечтаел за съществуването й, отдалечен на хиляда и петстотин километра, на място, за което ме уверяват, че било същата страна. Името на улицата? Не „Ксанаду“, а нещо повече, нещо много по-безсмислено:

„Бряст“! Бряст! Сякаш съм влязъл през целулоидната оранжева лента на нашия стар фотоапарат направо в снимката „Семейството на един човек“. Бряст. Там растат дървета — и те, изглежда, са брястове!

За да бъда откровен, трябва да призная, че не ги познах, когато в сряда вечерта пристигнахме на фарове с колата на Кембъл — в края на краищата ми бяха необходими дванайсет години, за да мога да различа дъба, но дори и това ми е трудно, ако няма жълъди. Първото нещо, което виждам в един пейзаж, не е флората, повярвайте ми, а фауната, човешкото противостоене, което плоди и бива оплождано. Зеленината оставям на птиците и на пчелите — всеки с проблемите си. Кой у дома знае името на това, което расте между паветата под прозореца му? Някакво си дърво — и толкоз. Видът му няма значение, кого го е грижа за вида, само докато, разбира се, не ти падне на главата. През есента (или през пролетта? Разбирате ли ги тия работи? Сигурен съм, че не беше зима) от клоните му падат дълги и изкривени шушулки, пълни с малки бели зрънца. Добре. Ето ви един научен факт за нашето дърво, научен от майка ми, Софи Линеус: ако изстреляш тези зрънца през тръбичка, можеш да извадиш окото на някого и завинаги да го ослепиш (ТАКА ЧЕ НИКОГА НЕ ГО ПРАВИ! ДОРИ НА ШЕГА! И АКО НЯКОЙ ХВЪРЛЯ ПО ТЕБ, КАЖИ МИ ВЕДНАГА!) И това повече или по-малко са знанията по ботаника, с които разполагам до тази събота следобед, когато тръгнахме от къщата на Кембъл към гарата и аз направих своето Архимедово откритие: улица „Бряст“… тоест… брястове! Колко просто! Искам да кажа, че не е нужно да имаш Коефициент на интелигентност 158, не е нужно да бъдеш гений, за да се оправяш в този свят. Всичко е толкова просто!

Паметна седмица в моя живот, бих казал, еквивалентна на цялата Каменна ера в човешката история. Всеки път, когато мистър Кембъл наричаше жена си Мери, телесната ми температура се качваше над трийсет и девет. Ето ме и мен, ям ястия, приготвени от жена, наречена Мери. (Може би тук се крие ключът на упорството ми да не наричам Маймуната по име, освен, когато я назидавам? Да? Боже, молех се във влака, докато пътувахме на Запад, дано да няма никакви изображения на Исус Христос в къщата на Кембълови. Дано да прекарам този уикенд, без да видя трогателния му пуним, или пък да си имам работа с някого, който носи кръст! Когато лелите и чичовците пристигнат за вечеря в Деня на благодарността, дано между тях да няма антисемити! Защото, ако някой започне с „нахални евреи“ или „чифути“, ще го очифутя аз него! Ще им очифутя зъбките! Не, не, никакво насилие (като че ли съм изпълнен с такова), нека те бъдат насилниците, това е техен приоритет. Не, аз ще се надигна от масата и ще произнеса реч! Ще засрамя и унижа фанатичните им сърца! Ще поднеса Декларацията на независимостта върху подсладените им блюда. За какви, по дяволите, се смятат, че само те да могат да притежават Деня на благодарността!

После, на гарата, баща й каза:

— Приятно ми е, млади момко.

И разбира се, аз отговорих:

— Благодаря.

Защо се държи толкова мило? Защото е бил предупреден (което аз не знам как да приема, като обида или като благословия) или защото още не ме познава? Трябва ли да му го кажа, преди още да сме седнали в колата? Да, трябва! Не мога да живея в лъжа! „Приятно е да съм тук, в Девънпорт, мисис и мистър Кембъл, макар че съм евреин и т.н.“ Май не е достатъчно звучно. „Като приятел на Кей, мистър и мисис Кембъл, и като евреин, бих искал да ви благодаря за поканата…“ Я стига си се мазнил! Тогава? Да говоря на идиш? Как? Освен името си знам двайсет и пет думи, половината — мръсни, а другата половина — грешни. Ей че говняна работа, я млъквай и се качвай в колата. „Благодаря, благодаря“, взимам си багажа и се отправяме към комбито.

Кей и аз се настаняваме на задната седалка при кучето. Кучето на Кей! На което тя говори, все едно че е човек! Ау, тя наистина е гой. Ама че глупава работа, да говориш на куче — само че Кей не е глупава. Всъщност си мисля, че тя е по-начетена дори от мен. И да говори на куче? „Що се отнася до кучетата, мистър и мисис Кембъл, ние евреите, изобщо…“ О, я му еби майката! Няма нужда. Ти пренебрегваш (или поне правиш адски опити да забравиш) този красноречив придатък — носа си. Да не говорим за афроеврейските ти къдрици. Разбира се, че са разбрали. Съжалявам, но не можеш да избягаш от съдбата си, драги, твоят нос е твоето проклятие. Но аз не искам да избягам! Ами да, това е много мило, защото не можеш. О, да, мога — стига да искам! Но ти каза, че не искаш._ Да, ама ако исках!_

Още щом влязох в къщата, започнах (тайно и дори за моя собствена изненада) да душа: на какво ли ще мирише? Картофено пюре? На стари женски дрехи? Пресен цимент? Душа ли, душа, опитвам се да уловя мириса. А! Това ли е то, това ли е християнското, което надушвам, или идва от кучето? Каквото и да видя, вкуся, докосна, си мисля: гойско! Още първата сутрин изстисквам половин инч Пепсодент в мивката, вместо да допра четката си до нещо, което може да е докоснато от четките, с които родителите на Кей си търкат гойските кътници. Наистина! Сапунът в сапунерката е разпенен от нечии ръце. Чии? На Мери? Дали да го взема и веднага да започна да се мия, или първо трябва да му пусна малко вода, за да съм сигурен. Сигурен за какво? Дрисльо, може би ти трябва сапун, с който да си миеш сапуна! Отивам на пръсти до тоалетната и надничам в чинията: „Ето това е то, момче, истинска гойска тоалетна чиния. Прекрасно изделие. Ето тук бащата на твоята приятелка пуска езическите си говна. Какво си мислиш, а? Много впечатляващо.“ Вманиачен? Не, омаян!

След това трябва да реша дали да постеля нещо на седалката. Това е въпрос на хигиена, сигурен съм, че мястото си е чисто, безупречно по един свой особен антисептичен гойски начин: дали не е още топло от някой задник на Кембълови — например на майката! Мери! Майка също и на Исус Христос! Ако трябва да се съобразявам с моето семейство, може би трябва да покрия ръба с тоалетна хартия — нищо не струва, пък и кой ще разбере?

Да, да, точно това ще направя! Сядам и — топло! Ей, на седемнайсет години и вече си търкаме задниците с врага! Докъде съм стигнал от септември! Край водите на Вавилон седяхме, йе, и плакахме, кат си спомнихме Цион! И много точно! Седнал там, ме обхващат съмнения и разкаяние, внезапен копнеж за дома завладява сърцето ми… Когато баща ми тръгна да купува „истински ябълков сайдер“ от пазара, аз няма да бъда с него! И как Хана и Морти ще отидат да гледат бейзболния мач Уикуейк — Хилсайд по случай Деня на благодарността без мен, да ги развеселявам? Господи, надявам се, че ще спечелим (което означава да загубим с по-малко от 21 точки). Бийте Хилсайд, копелета! У-И-КУ-БЕЙК! Бърни, Сидни, Леон, „Уши“, ХАЙДЕ!

Ай, ай, ай, Уикуейк Хай,

ние сме чифути,

но от Уикуейк сме прочути!

Свирката ми целуни

и не ми пречи!

Давай, дръж тая линия, направи тая точка, ритни го в ташаците, давайте, пичове!

Виждате ли, пропускам шанса си да бъда блестящ и остроумен от трибуните! Да покажа саркастичния си и язвителен език! И след играта да присъствам на историческия обяд, приготвен от майка ми — тази луничава и червенокоса потомка на полски евреи! Как ще се оттегли кръвта от лицата им, каква мъртва тишина ще настъпи, когато тя вдигне голямата палка и извика „Наздраве! И познайте за кого!“, а Познайте за кого ЛИПСВА! ЗАЩО дезертирах от семейството си? Може би около масата не приличаме на картина от Норман Рокуел, но ние също сме имали добри дни, не се тревожете. Не се връщаме към Плимут Рок, никой индианец не е носил царевица на член от нашето семейство, доколкото сме запознати, но само подушете тия нещица! Гледайте, купички с боровинков сос от всяка страна на масата! И името на пуйката — „Том! Защо тогава не мога да повярвам, че ям обяда си в Америка, тази Америка се намира там, където съм аз, вместо на някое друго място, на което един ден бих отишъл, например в Юниън, Ню Джърси — там ходим всеки ноември с баща ми при онзи селяндур и жена му (и двамата в работни комбинезони), за да вземем истински ябълков сайдер за Деня на Благодарността.“

— Отивам в Айова — съобщавам им от телефона на нашия етаж.

— Къде?

— До Девънпорт в Айова.

— През първата ваканция от колежа?

— … да де, знам, но е рядка възможност и не бива да я пропускам…

— Възможност? За какво?

— Да, ще прекараме Деня на Благодарността с това момче Бил Кембъл и семейството…

— Кой?

— Кембъл. Живее в нашето общежитие…

Обаче те ме очакват. Всеки от тях ме очаква. Морти е купил билети за мача. За каква възможност говоря?

— И откъде изведнъж се появи това момче, Кембъл?

— Приятел. Бил.

— А сайдерът? — пита баща ми.

О, Боже, случи се това, което се кълнях, че не бива да допускам! Обливам се в сълзи, а „сайдер“ е малката думичка, която ги предизвиква. Човекът си е надарен — може да се държи като Граучо Маркс^[13] и да спечели наградата, като познае ключовата дума. Поне моята я отгатва всеки път! И обира банката, като печели разкаяние!

— Не мога да се откажа! Съжалявам! Приех! Отиваме!

— Отивате? Но как така, Алекс, изобщо не разбирам тия намерения? — намесва се майка ми: — Как, отивате, ако не съм нахална, като те питам, и къде? А може би ще пътувате с открита кола, също, защото…

— НЕ!

— Ами ако са заснежени магистралите. Алекс?…

— Мамо, ще пътуваме със спален вагон! Ясно? Ясно?

— Алекс — казва тя, — усещам по гласа ти, знам, че не ми казваш всичко и ще пътуваш на стоп, с открита кола или някаква друга такава лудост — два месеца и половина далеч от къщи, на седемнайсет години и вече подивя!

Тоя телефонен разговор проведох преди шестнайсет години. Малко повече от половината на годините, на които съм сега. Ноември 1950 — ето, татуирано е на китката ми, датата на Провъзгласяването на моята еманципация. Децата, неродени още, когато проведох първия телефонен разговор с родителите си, за да им кажа, че няма да се върна в къщи от колежа, вече постъпват в колежите, предполагам, само аз още се обаждам на родителите си, за да им съобщя, че няма да се върна в къщи! Все още в решителен сблъсък със семейството си! Каква полза, че съм взел два класа за един в прогимназията и съм изпреварил много всички други, като в резултат на това се моткам на опашката? Първоначалните ми перспективи са легенда: да играя главните роли във всички тези прогимназиални пиески! На дванайсет години да спечеля всички награди на ДАР! Защо тогава живея сам и няма собствени деца? Не е безсмислен този въпрос! В професионалния си живот със сигурност ще се закача някъде, но в личния? С какво ще мога да се представя? На тази земя трябва да играят деца, които да приличат на мен! Защо не? Защо всеки тъпанар с дворче и бяла ограда да си има наследници, а аз не? Това е безсмислено! Помислете си само, половината състезание е минало, а аз още стоя тук — на стартовата линия, — аз, първият, който се измъкнах от пелените и нахлузих шортите! Сто петдесет и осем точки на теста за интелигентност и все още споря с арбитрите за правила и тълкувания! Разисквайки процедурата! Оспорвайки легитимността на дежурните съдии! Да, „Мистър Рачо“ — правилно казваш, майко! „Сръдльо“ е точната дума — право в надутия поялник! „Мистър Истеричен Припадък“…

Друга от тези думи, за които през детството си мислех, че са „еврейски“. Истеричен припадък. „Хайде, хайде, направи истеричен припадък“ — съветваше ме майка ми. — „Виждали това би променило нещо, гениалното ми синче.“ Ама пък се опитвах! Как се тръшках на пода в кухнята й! Мистър Ядльо! Мистър Кисел! Сърдитко Петко! Празната торбичка! Това са имената, които си спечелих! Не дай Боже някой да те погледне накриво, Алекс, животът му не чини и пукната пара! Мистър Вечноправ! Сърдитко от Седемте джуджета ще ни дойде на гости, тате! А, Хана, брат ти ни е почел с присъствието си тази вечер, чест е за нас да ви посрещнем! „Здравей, Съкровище! — Въздиша тя, когато влетявам в стаята си, за да впия зъби във възглавницата. — Детето с огнения нрав отново яхна коня!“

Към края на първата ни година в колежа Кей пропусна месечен цикъл и така — с определено нетърпеливо задоволство, но съвсем без паника, интересно — ние започнахме да кроим планове за женитба. Ще предложим услугите си като постоянни детегледачи на млада двойка университетски преподаватели, които се бяха привързали към нас, в замяна те ще ни дадат таванските си помещения и лавица в хладилника. Ще износваме стари дрехи и ще ядем спагети. Кей ще пише стихове за щастието да имаш дете и, както каза, ще печата на машина курсови работи за нещо отгоре. Имахме стипендии, какво повече ни трябваше? Един матрак, няколко тухли и дъски за библиотека, плочата на Кей с Дилън Томас и когато му дойдеше времето — детско кошче. Смятахме се за авантюристи.

— И ще смениш вярата си, нали? — казах аз.

Исках въпросът да бъде възприет иронично или поне мислех, че искам. Но Кей го взе на сериозно. Не формално, забележете, а сериозно.

— Защо би трябвало да извърша подобно нещо?

Страхотно момиче! Чудесно, изобретателно, сладко момиче! Ясна мисъл, виждате ли, такава беше тя! Това, по което мъжете си падат в една жена — сега разбирам! Защо би трябвало да извърша подобно нещо? И нищо тъпо или обидно, дори и най-малката следа от надменност в тона й. Само здравият смисъл, простичко изложен.

Само че това хвърли нашия Портной в ярост, Детето с огнения нрав издивя. Какво искаш да кажеш, защо би трябвало да извършиш подобно нещо? Защо, мислиш, глупачка от гоите! Върви и си говори с кучето, питай него! Питай Спот какво мисли той, четириногият умник! „Искаш ли Кей-Кей да бъде еврейка, Споти?“ А, приятелю, кажи? Какво, по дяволите, те прави толкова самодоволна? Това, че си разговаряш с кучета ли? Или че можеш да познаеш бряста, когато го видиш? Или това, че баща ти кара комби с дървена ламперия? Каква е върховата реализация в живота ти, бубе, че си постигнала физиономията на Дорис Дей^[14]?

За щастие бях толкова изумен от собственото си възмущение, че не можех дума да издумам. Как мога да усетя рана на място, където дори не съм уязвим? Та нали Кей и аз най-малко се интересувахме от парите, а след това от религията? Любимият ни философ беше Бертран Ръсел. Религията ни беше религията на Дилън Томас, Истината и Радостта! Децата ни трябва да бъдат атеисти! Та аз само се шегувах!

Въпреки това, изглежда, че никога не съм й простил: през седмиците след фалшивата тревога тя започна да ми се струва отегчителна и разговорите и не по-възбуждаща от медуза. И се изненадах, че го понесе толкова тежко, когато й казах, че повече не ме интересува. Виждате ли, бях много откровен точно както Бертран Ръсел ми беше поръчал. „Просто не искам да се виждаме повече, Кей. Не мога да се преструвам. Съжалявам.“ Тя ридаеше сърцераздирателно, разнасяше из двора на колежка ужасни малки торбички под зачервените си сини очи, не идваше за ядене, пропускаше часове… А аз бях изненадан. Защото през цялото време си бях мислил, че аз съм я обичал, а не тя мен. Каква изненада да се открие точно обратното в случая!

Ах, само на двайсет и да изгониш любимата си — тази първа проява на откровен садизъм с жена! И мечтата за другите жени, които ще се появят. Този юни се върнах в Ню Джърси, радостен от проявената „сила“, като се чудех как съм могъл да бъда очарован от едно толкова обикновено и дебело същество.

Едно друго нежно сърце, разбито от мен, принадлежеше на Сара Абът Молсби, потомка на първите заселници от Ню Канаан, Фокекрофт и Васар (където имала за компания запряната в Пафкипси друга русокоса красавица, малка кобилка). Висока, изискана, благопристойна, двайсет и две годишна, току-що излязла от колежа, тя беше секретарка в канцеларията на сенатор от Кънектикът, където ние се запознахме и се чифтосахме през есента на 1959 година.

Аз бях в състава на подкомисията, която се занимаваше със скандалите на една забавна рубрика в телевизията. Чудесно дело за кабинетен социалист като мен: търговска измама от национален мащаб, експлоатация на невинната публика, изпипани масови интриги — с две думи, добрата стара капиталистическа алчност. И като добавка — онзи шарлатанин Ван Дорен. Такова възпитание, интелект, обноски, чаровност на гимназист — супер УОСП, нали? А излиза, че е мошеник! А ти какво знаеш за това, езическа Америко? Супергой? Говно! Краде пари! Алчен за пари! Ламти за пари и ще направи всичко за тях! Бог да ме прости, почти толкова лоши, колкото евреите — лицемерни Уоспи такива!

Да, аз бях един щастлив юдей в центъра на Вашингтон, с малка собствена групичка, която усърдно взривяваше честността и почтеността на Шарлатана, а в същото време станах любовник на тази красива янки, чиито предци са слезли на тези брегове още през седемнадесети век. Явление, известно като „Да мразиш един гой и в същото време да лижеш една друга от тях“.

Защо ли не се ожених за това красиво и очарователно момиче? Спомням си я в галерията — бледа и чаровна и морскосин костюм със златни копчета, — гледа с такава гордост, с такава любов, когато един следобед, на първия си публичен кръстосан разпит, който проведох, успях да сгащя един много хлъзгав рекламен агент от телевизията… Ах, аз наистина бях доста впечатляващ, за пръв път в действие: хладнокръвен, блестящ, целеустремен, усещащ и най-малкото колебание — едва двайсет и шест годишен. О, да, когато държа в ръцете си моралните козове, пазете се, мошеници такива! Не съм човек, когото можете да подмятате насам-натам, щом знам хиляда процента, че съм прав.

Защо не се ожених за това момиче? Първо, поради надутия училищен жаргон, който използуваше. Не го понасях. „Повърнено“ вместо повръщано, „панса“ вместо пансиона, „цвиля“ вместо смея се, „фенер“ вместо глава, „фарове“ вместо очи. О, и „божествено“. (Това, на което Мери Джейн Рийд викаше „жестоко“ — все трябва да ги уча тия момичета как да говорят правилно, с моя речник от петстотин думи, научен в Ню Джърси.) После идваха прякорите на приятелите й, а и самите приятели! Пудела, Пипето и Перката, Скаридата, Жестокия, Смотания, Валяка, Битовия и Бабата — звучаха сякаш е била съученичка с Доналд Патока и всичките му роднини. Но моят жаргон също доста я дразнеше. Първия път, когато казах „шиба“ в нейно присъствие (и в присъствието на приятелката й Пипето, облечена с груба жилетка и жабо и загоряла като индианец от прекалено много игра по кортовете на клуба Чеви Чейс), по лицето на Наследницата на първите заселници се появи такъв израз, сякаш току-що съм жигосал тия четири букви на челото й. „Защо?“, попита тя жално, веднага след като останахме сами, защо трябва да бъда толкова „непривлекателен“? Какво удоволствие може да ми достави да се държа така „невъзпитано“? Какво, за бога, съм „доказвал“? Защо трябваше да се държиш така гадно? Никой не те е предизвиквал. „Гадно“ тук дебютира вместо „неприемливо“.

В леглото? Никаква фантазия, никаква акробатика или изяви на дързост и умение; както се чукахме за пръв път, така си и продължихме. Аз нападам, тя се предава и върху масивното махагоново легло (семейна реликва) се разпалва значителна жар. Единственото ни допълнително удоволствие беше огледалната от горе до долу врата на банята. Изправени пред него, залепени един до друг, й шепнех: „Виж, Сара, виж!“ Отначало тя се срамуваше и оставяше гледането само на мен, отначало бе скромна и се съгласяваше само защото аз го исках, но с времето разви нещо като страст към огледалото, също като мен, и следеше отражението на нашето сношаване с определен нарастващ интерес, който се виждаше в погледа й. Виждаше ли това, което виждах аз? Дами и господа, с черното окосмяване, тегло сто и седемдесет фунта, половината от които още несмляна халва и пастърма, шнотцът^[15] Алекзандър Портной от Нюарк, щата Ню Джърси! А русата вълна, с елегантните гладки крайници й нежното женско лице от Ботичели всеизвестната доставчица на обществен отдих и култура тук, в Медисън Скуеър Гардън, сто и петнадесет фунта от републиканската изисканост и най-дръзките гръдни зърна в цяла Нова Англия — Сара Абът Молсби от Ню Канаан, щата Кънектикът!

Това, което казвам, докторе, е, че си пъхам кура не толкова в самите тези мадами, колкото в техния произход — като че ли чрез шибането ще открия Америка. Ще покоря Америка, може би това е по-точното. Колумб, капитан Смит, губернаторът Уинтрош, генерал Уошингтон — и сега Портной. Като че ли явно съдбата ми е да прелъстя, по едно момиче от всеки един от четиридесет и осемте щата. Що се отнася до жените от Аляска и Хаваите, то наистина нямам никакви амбиции в тези посоки, нямам сметки за уреждане, нито пък купони за употреба или желания, които да удовлетворявам — какви са ми те на мене, шепата ескимоски и ориенталки? Не, аз съм дете на четирийсетте на радиото и Втората световна война и за мен осем отбора правят една лига, а четиридесет и осем щата — една страна. Знам пълните текстове на Флотския химн и на Химна на минохвъргачите, и на песента на военновъздушните сили. Знам думите на песента на флотската авиация: „Вдигни въздушни котви, / ще плуваме в небето, / ще плуваме напето…“ Мога да ти изпея дори песента на понтонниците: Хайде, кажи и какви войски си служил, Шпилфогел, и аз ще ти изпея твоята песен! Моля те, разреши ми — аз си плащам с парите! Спомням си, бяхме постлали палтата си и седяхме върху циментовия под на коридорите в мазето на училището, облегнати на дебелите стени, и пеехме в хор, за да запазим бойния си дух, докато прозвучеше сигналът за отбой: „Слави Бога и подай гранатата.“ Пилотът каза „отдай му дължимото, защото синът на мерача е то-о-о-й!“ Само ми я кажи и ако възхвалява звездното знаме, знам я дума по дума! Да, докторе, аз съм дете на учебните тревоги и си спомням Корехидор и „Кавалкадата на Америка“, и флага, ветреещ се на пръта, побит и наклонен сърцераздирателно на Иво Джима^[16]. Колин Кели падна като огнен метеор, когато бях осемгодишен, а Хирошима запуши като прахан една седмица след като бях навършил дванайсет. И това беше основата на детството ми. Четири години на омраза към Хитлер, Тойо и Мусолини и любов към тази смела, решена на всичко република! Отдал цялото си малко еврейско сърце за нашата американска демокрация! Добре, ние спечелихме, врагът е мъртъв в малка уличка зад „Вилхелмщрасе“ и е мъртъв, защото аз се молих за това! И нека дойде това, което ме очаква. Моята войнишка равносметка — истински американски задник! Пички от Родината, ето ме! Моята тържествена клетва към путката на Съединените американски щати и републиката, която тя символизира: Девънпорт, щата Айова! Дейтън, щата Охайо! Шенектади, щата Ню Йорк и съседен Трои! Форт Майърс, щата Флорида! Ню Канаан, щата Кънектикът, Чикаго, щата Илинойс! Албърт Лий, щата Минесота! Портланд, щата Мейн! Маундсвил, щата Западна Вирджиния! Скъпа земьо на шикси цепки, за тебе пея аз!

От планините

там до прериите,

до океана, който с мойта пя-я-я-на съм по-о-окрил-л-л!

Благословя Америка-а-а-а-а-а-а!

Дом мой ДОМ МИИИИИЛЛЛЛ-Л!

Представете си какво ми беше, когато научих, че поколения наред семейство Молсби са погребвали мъртъвците си в Ню Бери Порт, Масачузетс, а поколения от семейство Абътс — в Салем, Земя, в която моите деди лежат, земя на моите горди предци… Точно. А, и още: пред мен беше едно момиче, чиято майка настръхваше от звука на името „Елинор Рузвелт“. А самото то е седяло на коленете на Уендел Уилки в Хоуб Сауид, Флорида, през 1942 година (по времето, когато баща ми се е молил за Хранк Рузвелт по празниците, а майка ми го благославяше пред запалената свещ в петък). Сенаторът от Кънектикът е делил една стая с татенцето й в Харвард, а батко й „Паунч“, възпитаник на Йейл, е имал място на Нюйоркската борса и (какъв късмет бих могъл да извадя) играел поло (игра, която се води от гърба на коня!) в събота следобед някъде из окръг Уестчестър, докато си карал учението. Тя би могла да се роди Линдабъри, както разбирате. Дъщеря на шефа на баща ми! Ето ви едно момиче, което знаеше да кара яхта, знаеше да си изяде десерта с два сребърни прибора (парче кекс, което инак можеш да хванеш с ръка; трябваше да я види човек как работи с ножа и вилицата — като китаец и пръчици! Какви ли не номера беше научила в тоя затънтен Кънектикът!). Дейности, които можеха да бъдат причислени към екзотичното и даже към забраненото, тя изпълняваше толкова леко, просто ей така — и аз бях онемял (въпреки че това не беше всичко) като Дездемона, чула за човекоядците. Попаднах на една изрезка от вестник в дневника й, една колонка, озаглавена „Дебютантката на деня“, която започваше така: „Патици, пъдпъдъци и фазани, по-добре избягвайте Ню Канаан тази есен, защото САРА АБЪТ МОЛСБИ, Сали, дъщеря на мистър и мисис Едуард Х. Молсби, открива ловния сезон. Стрелбата — с пушка, докторе, — стрелбата е едно от хобитата на открито на госпожицата. Тя обича също да язди, а това лято ще опита късмета си и с въдица.“ А сега внимавайте, мисля, че тази история ще заинтригува всекиго: „ще опита въдицата си срещу някои от тези пъстърви, които плуват около «Уиндвю» — лятната й фамилна резиденция“!

Но имаше нещо, което Сали не можеше — да ми духа. Да изпразни пушката си по една малка крякаща патка — чудесно, — но да налапа кура ми, това е извън възможностите й. Съжалявам, каза тя, ако го приемаш толкова навътре, но това е нещо, което не бих могла да опитам. Не бивало да се държа така, сякаш това е лична неприязън, защото нямало нищо общо с мен като индивид… О, нима? Дръжки! Да, мен ме вбесяваше точно убеждението ми, че ме дискриминират. Баща ми не можеше да се издигне в „Бостън и Нортистърн“ точно по същата причина, поради която Сали Молсби не желаеше да го надуе. Има ли справедливост на тоя свят? Къде е Еврейската антиклеветническа лига…?

— Да, но аз го искам, това не е въпрос на „необходимост“! Аз искам…

— Е, аз пък не.

— Но защо?

— Защото не искам.

— По дяволите, това може да бъде отговор на едно дете, Сара — „защото“! Посочи причина!

— Аз… Аз просто не искам, това е.

— Но това ни връща отново на въпроса „защо“? Защо?

— Не мога, Алекс, просто не мога.

— Посочи ми поне една основателна причина!

— Моля те — отвърна тя, знаейки правата си, — мисля, че не е необходимо.

Да, не беше необходимо, защото за мен отговорът беше достатъчно ясен: Защото не знаеш как се насочва яхта по вятъра, не знаеш какво е стаксел, никога не си притежавал вечерни дрехи и не си бил на официален прием… Да, сър, ако бях някой едър русокос гой, облечен в розов костюм за езда и обут със стодоларови ловни ботуши, не се притеснявайте, щеше да ми го захапе на секундата, сигурен съм в това!

Но се оказа, че греша. Три месеца прекарах да натискам постоянно тила й (натиск, посрещан с изненадваща съпротива, дори затрогващи прояви на упоритост от такава деликатна и дружелюбна личност), за три месеца я съсипах с аргументи и дърпане за ушите. После една вечер тя ме покани да чуя Моцарт в изпълнение на Будапещенския струнен квартет в Библиотеката на Конгреса; по време на финалната част на кларинетния квинтет ме хвана за ръка, лицето й светна и когато се върнахме в апартамента и си легнахме, Сали каза:

— Алекс… аз… ще…

— Какво „ще“?

Но тя вече бе изчезнала отдолу под завивките и го бе налапала! Това означава, че тя пое кура ми с уста и го задържа там, докато преброя до шейсет, държейки изненаданото малко нещо сякаш бе термометър. Аз отхвърлих одеялото — това трябваше да се види! За чувства, то нямаше много какво да се чувства, но гледката бе изумителна! Само че Сали вече бе свършила. Вече го бе изместила до лицето си, сякаш бе скоростният лост на спортната й кола. А по лицето й имаше сълзи.

— Направих го — съобщи тя.

— Сали, о, Сара, не плачи.

— Но аз наистина го направих, Алекс!

— … искаш да кажеш… това е всичко?

— Нима — изпъшка тя — има още?

— Е, ако трябва да бъда малко по-откровен, искам да кажа, искрен с теб, това ще бъде възнаградено…

— Но той се подува. Ще се задуша…

ЕВРЕИН ЗАДУШАВА ДЕБЮТАНТКА С ПЕНИСА СИ. Абсолвентка на Васар Джорджтаун — жертва на удушаване. Арестуван еврейски адвокат…

— Не и ако дишаш!

— Ще се… ще се задавя…

— Сара, най-доброто лекарство против задуха е дишането. Просто дишай и това е спасението. Нищо повече.

Господ да я благослови — опита се. Но се отказа, зинала:

— Казах ти! — изстена.

— Но ти не дишаше.

— Не мога с това нещо в устата.

— През носа. Все едно че плуваш.

— Но аз не плувам!

„ПРЕДСТАВИ СИ“, настоях и въпреки че направи още един деликатен опит, само след секунда изплува, тресейки се от кашлица и сълзи. Прегърнах я (това чудесно, добронамерено момиче! Убедено от Моцарт да духа, на Алекс! О, мила, като Наташа във „Война и мир“! Нежна млада графиня!). Люлях я, гъделичках я, накарах я да се смее, за пръв път й казах: „Аз също те обичам, скъпа!“ Но за мен не можеше да бъде скрито, че въпреки многото й качества и чар, въпреки предаността, красотата, грацията й на сърна, мястото й в американската история — никога в мен нямаше да има истинска „любов“ към нея, потомката на първозаселниците. Непочтен към крехкостта й! Завистлив към маниерите й. Обиден от семейството й. Не, не, тук има твърде малко място за любов.

Не, Сали Молсби беше подарък, който един син можеше да направи за баща си. Малко отмъщение към мистър Линдабъри за всички онези вечери и недели, които Джак Портной беше прекарал да събира застраховки из квартала на цветнокожите. Малко възнаграждение, изтръгнато от „Бостън и Нортистърн“ за всички онези години на честна служба и експлоатация.

Бележки

[1] Резиденцията на кмета на Ню Йорк. — Б.р. ↑

[2] Превод Ал. Шурбанов. — Б.р. ↑

[3] Срам, позор (идиш). — Б.пр. ↑

[4] Мъжаги (идиш). — Б.пр. ↑

[5] Петокнижието (евр.). — Б.р. ↑

[6] Ритуална наметка, използувана при обреди (идиш). — Б.р. ↑

[7] Противозаконна е дискриминацията срещу която и да било личност (исп.). — Б.р. ↑

[8] Известна книга за живота в Алабама по време на Депресията, с поетичен текст от Джеймс Ейджи и художествени снимки от Уокър Еванс. — Б.р. ↑

[9] Героиня от известен музикален филм. — Б.р. ↑

[10] Нееврейски младеж (идиш). — Б.р. ↑

[11] Васко Нунес де Балбоа (1475–1519) — испански конкистадор. — Б.р. ↑

[12] Дървеница (идиш). — Б.р. ↑

[13] Американски телевизионен комик, един от прочутите братя Маркс. — Б.пр. ↑

[14] Руса американска киноактриса от средата на миналия век. — Б.р. ↑

[15] Юнак (идиш) — Б.р. ↑

[16] Японски остров, арена на ожесточена битка между японските и американските войски по време на Втората световна война. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Филип Рот Синдромът Портной (5)

Метаданни

Данни

Синдромът Портной

Информация

История

Сваляне / Връзки

Най-разпространената форма на деградация в половия живот

Филип Рот
Синдромът Портной (5)