Валерий Медведев
Капитан Луда глава (6)

или Дим в раницата

— Така повече не се трае — каза Дима на Женка. — Тук у вас нищо не можем да уговорим — все подслушват, пъхат си навсякъде носа и вечно ни подозират. Трябва нещо да се направи и аз измислих какво да направим…

Дима говореше това, изтичал следобед при Женка, който се люлееше в люлката с книжка в ръка. Женка вече се приготви да разбере какво е намислил Дима, но на верандата се показа баща му с много строго лице и викна:

— А, ти си вече тука! Здравей!

Бащата дойде до Дима и го потупа за поздрав по рамото. Женка ужасно се зарадва — вижте, моля, колко добър и прекрасен човек е баща му — всичко е простил, всичко е забравил: и обувките, и змиите. И сега се радва, че вижда Дима, толкова се радва, та не може да откъсне ръце от него.

А баща му продължаваше да потупва Дима. Чукна го два-три пъти по раменете, после го потупа по корема, по гърба, по хълбоците. А когато взе да го тупа по задника и дори по краката, Женка изведнъж разбра, че това не е поздрав, а просто обискиране. Като го претърси и не намери нищо особено, бащата се замисли за малко и каза:

— А сега отваряй устата!

Дима отвори уста.

Бащата погледна вътре и каза:

— Кажи — а-а-а…

Дима много охотно каза:

— А-а-а…

Като не откри нищо подозрително в устата на Дима, бащата взе да обръща всички джобове на якето му.

— Нищо — каза бащата.

Дима въздъхна и сви рамене — а какво, моля ви се, може да има.

— Добре — каза бащата, — може би патилата ви научиха да живеете като нормални деца.

И бащата си отиде.

— Хайде на реката — каза шепнешком Дима. — Там оставих всичко.

— Какво си оставил там? — попита изплашен Женка.

— Ще видиш…

И отидоха на реката. Там Дима порови малко из храстите и измъкна от тревата една стара раница. В раницата нещо чукаше и тракаше. Женка се приближи и попипа раницата. Там имаше нещо кръгло и желязно. Дима седна, измъкна от пазвата си някаква книжка и заби нос в нея. Книжката се казваше: „Моите приятели от племето нанкасе“. Като си спомни, че това племе нищо друго не прави, освен да разговаря с помощта на дим, Женка се успокои. Той не подозираше дори, че само след половин час Дима ще го подложи на такива изпитания, пред които злополуката с любимите обувки и главоболията със змиите ще му се видят жалко и незначително събитие.

— В колко часа отиват на театър? — попита Дима, като хвърли нетърпелив поглед към часовника.

— В седем… — каза лекомислено Женка.

Това време бе много удобно за Дима.

— Говорил ли съм ти за това племе? Говорил съм! А ето ти и доказателство. — И той зачете шепнешком: — „… но най-много ме учуди един случай в Африка с племето нанкасе. Забелязал на хоризонта дим, аз го посочих на водача Мзинга и казах: «Пожар». Мзинга се взря в далечината и каза: «Не! Нашите хора съобщават, че на това място до реката са забелязани много газели».“ Така че готви се! Ще си четем мислите с помощта на дим.

И едва сега Женка съобрази, че по-лошо изпитание Дима не би могъл да измисли. Какви ли не недостойни мисли могат да се родят в главата дори на най-свестния човек. В края на краищата може ти да не си съгласен с тях, може дори да се срамуваш, дето си помислил такива неща, но какво ще правиш, щом тая мисъл стане известна на всички?

Женка веднага си представи каква сцена може да се разиграе на тоя злополучен бряг, ако Дима наистина съумее (Съумее! Съумее!) да прочете мислите му с помощта на дим. Отначало към небето ще се заиздига дим, а после и мислите му заедно с дима ще се заизвиват на кълба нагоре. И Дима, разбира се, веднага ще ги прочете (Ще ги прочете! Ще ги прочете!) и ще закрещи, разбира се, та да го чуе цялото курортно място:

— Ка-ак?! — ще закрещи Дима. — Какво виждам?! Той още съжалява, че изядохме обувките му! И мечтае за някакво си кожено яке с цип?! И мисли как да се срещне с някакво си момиче от съседната вила? Боже мой! Пък аз тая пинтия, това конте, тоя донжуан го смятах за свестен и смел човек!!!

Не, още сега, на минутата, трябва да го отклоня от това ужасно намерение.

— Слушай, Дима — каза Женка, — а защо да не изучим морзовата азбука? С нейна помощ може да се предават мисли на разстояние!

— Морзовата азбука ли? — изсъска Дима. — Да си имаме работа с разни предаватели?!

— Тогава може би могат да се предават мисли с помощта на там-там^[1]? Чел съм за такива барабани… А чел съм още за бивните на слон — каза Женка. — Ако побучиш с тях, може да предадеш мисли на триста километра…

— Барабан! Бивни! — каза Дима. — Ти трябва тайно да предаваш тайни мисли, а не да биеш барабан, та да те чуем ти и аз и триста километра покрай нас!

Женка помисли какъв друг предлог да намери и попита:

— А как ще бъде с глобата?

— Каква глоба? — учуди се Дима.

— Десет рубли… постановление на Московския градски съвет… да не се кладе огън във вилни местности…

— Огън не бива — каза Дима, — но дим може!

— Та нали няма дим без огън?

— А според тебе това какво е? — попита Дима, като намигна и потупа раницата.

— Какво е? — попита Женка.

— Дим без огън! Ето какво е!

Най-после Дима развърза раницата, озърна се на всички страни, измъкна кръгла металическа кутия с дръжка, подобна на касетка за киноленти, само че по-дебела, и я вдигна към носа на Женка.

— Димна шашка^[2] — прочете Женка на етикета, като се мръщеше от неприятната миризма. — По специална поръчка на Мосфилм.

— Специално за това ходих в киностудиото — каза Дима. — Три часа убеждавах пиротехника. Едва го склоних.

„Е, край — помисли си Женка, — за по-малко от час и аз ще изгоря пред очите на Дима заедно с всичките си жалки мисли!“

— Слушай — каза Женка. — Защо ние с тебе…

Но Дима не искаше повече да го слуша.

— Разбира се — каза той, — има такива пишман приятели, които се боят от дим като от огън… и за които глоба от десет рубли е по-скъпа от интересите на човечеството, и които могат да измислят милион причини, само и само…

При тия думи Дима тупна на пясъка и с всички сили почна да се измъчва поради страхливостта и скъперничеството на Женка. А Женка? Нима Женка можеше да понесе Дима да го вземе за някакъв си страхливец, негоден за голямо дело. Не, това не можеше да понесе. Той скочи и каза:

— Добре, Дима, съгласен съм да чета дим! Само че хайде с помощта на цигари, а не на шашки.

Женка си казваше, че от цигарите димът е малко и Дима няма да може да прочете всичките му мисли.

— Никакви цигари! Само шашки — развика се Дима.

В храстите някой изшумоля или нещо изшумоля и Дима скри веднага в тревата празната раница и кутийката с шашките. На поляната се появи бащата. Погледна подозрително и попита:

— Шашки^[3] значи?

Женка едва не умря от ужас, дето баща му за всичко се е досетил, а Дима, кой знае защо, каза съвсем спокойно:

— Шашки!

— Шашки е добре — каза неочаквано бащата, като гледаше обвивката на Димината книга — и книжки също е добре! И шах също… е добре! Шашките и шаха ще оставя на верандата. Ние излизаме и аз се надявам… аз се надявам… вилата остава празна… Разбирате ме, нали?

Женка тръгна да изпраща баща си до портичката, та да чуе всичките му инструкции, с когато се върна на брега, там всичко бе вече готово за четенето на дима.

Две шашки бяха извадени вече от раницата и сложени недалече една от друга до тухлите за сядане. Оставаше само да запалят шашките, което Дима направи веднага. Застанал на колене с гръб към Женка, Дима погледна часовника, драсна клечка кибрит и веднага над главата му литнаха стотици черни мушици. Дима се обърна, погледна Женка и потри ръце.

— Сега… — каза той. — Сега ще разберем какво ти представляваш…

Женка седна на тухлата, затвори очи и за да не разбере Дима какво той представлява, заповтаря като папагал: „Не ми е жал, че изядохме обувките… не ми е жал, че изядохме обувките…“.

Очите го смъдяха от дима и затова Женка мижеше и бърчеше нос.

— Отвори си очите! — закрещя Дима. — Дим се чете с отворени очи!

Женка отвори очи и видя, че от неговата шашка се издига дим с подозрително черен цвят. Като видя тоя дим, Женка моментално забрави да мисли за обувките си.

„Ах, ах, ах! — помисли си той. — Колко страшен е тоя дим… само дано не стане пожар…“ Помисли също, че Дима ще погледне веднага неговия дим, ще го прочете и ще се развика: „Какво виждам? От шашката излиза обикновен дим, а тоя неврастеник мисли за пожар! Страхливец! Нищожна личност!“.

Но вместо това Дима, кой знае защо, закрещя съвсем друго нещо.

— Слушай! — закрещя Дима. — Защо е толкова рядък твоят дим?!

Женка за първи път погледна Дима през дима. Наистина в сравнение с Диминия дим Женкиният дим представляваше направо жалко зрелище! От Димкината шашка се издигаха кълба дим като от параходен комин, а Женкиният беше някаква жалка струйка.

— Е-е-е! — развика се Дима. — Ами ти сигурно за нищо не мислиш!

— Как да не мисля? — викна Женка. — Мисля!

Женка искаше да каже сигурно каквито са мислите на човека, такъв е и димът му, но се въздържа и само се разкашля, защото димът продължаваше да влиза и в очите, и в устата, и в носа му!

— Налага се да сложа още една шашка под носа ти! — каза Дима, като също кашляше.

При тия думи той извади от кутийката още един чифт шашки и ги запали.

Едната шашка Дима остави за себе си, а другата сложи под самия нос на Женка и започна да я раздухва. От втората шашка се вдигна не само дим, но и искри полетяха. При вида на искрите мисълта за пожар пламна в Женкината глава с нова сила и той започна да мисли какво ще стане, ако вилата наистина се запали.

Сигурно всичко ще изгори. Дори и бабиният железен сандък, където баща му и майка му сложиха всички кожени неща. Женка си помисли още, че ако Дима прочете сега мислите му, няма да бъде чак толкова лошо. В края на краищата по-добре сам да изгори заедно с мислите си, отколкото вилата с цялото имущество.

— Дима — каза Женка, — поне една моя мисъл можа ли да различиш в дима?

— Още не — каза Дима, като кашляше и кихаше.

„Какво да правя? — каза си Женка. — Докато Дима сполучи да различи в дима мислите ми, ще мине може би час, а може би и повече, а димът все по̀ се сгъстява и искрите летят с всичка сила и замириса вече на изгоряло…“

— Сега ще разберем за какво мисли той — прошепна Дима.

За да помогне на Дима и спаси положението, Женка започна да мисли на глас:

— Аз — каза Женка — мисля сега дано не стане пожар.

Но Дима не слушаше гласа му, а се развика:

— Седиш неправилно! Далече от дима седиш! Така, разбира се, никакви мисли не могат да се прочетат.

— И това ми било далече! И така не мога да дишам!

— Трябва в самия дим да седиш! — крещеше Дима. — Та мислите ти да се напоят с дим, а димът с мисли! Ето как трябва!

При тия думи Дима пъхна главата си право в дима, подържа я малко и я измъкна обратно. Бялото Димино лице веднага се превърна в негатив. А по бузите му потекоха сълзи. Като притаи дъх, Женка повтори Димината маневра и тихо се разрева.

— Така — каза Дима, като плачеше. — Сега го глътни!

Женка глътна. Всичко му беше все едно, само Дима да прочете мислите му за пожара.

— Така — каза Дима, като кихаше, кашляше и плачеше. — Сега е друго нещо! Сега е много по-добре!

Може би на Дима наистина да е станало по-добре, но когато Женка пъхна още веднъж глава в дима и глътна още веднъж, стана му много по-лошо. Пак закиха и закашля, а по лицето му рукнаха тройни сълзи — едни, защото му лютеше от дима, други, защото му беше много мъчно за вилата, и трети, защото Дима не можа да прочете нито една негова мисъл. А димът лежеше над тях като над морска ескадра и гърбовете им, кой знае защо, се бяха напекли.

— Ей сега ще разберем, ще разберем за какво мисли той — мърмореше си Дима.

Тогава Женка не издържа и просто закрещя:

— Не зная — закрещя той — за какво мислиш ти, Дима, но аз лично мисля, че нашата вила вече гори! И ние с тебе, Димич, трябва не дим да четем, а пожар да гасим!

А Дима също се развика:

— Защо ми крещиш своите мисли, крещи ми моите мисли!

А Женка закрещя:

— Своите мисли ти и без туй си знаеш! А моите не можеш да прочетеш, не можеш!

А Дима пак своето:

— Защо не мога да ги прочета? Защото твоят дим се е смесил с моя дим и аз не мога да различа моите мисли от твоите!

Женка закрещя още повече:

— Всичко лъжеш! Моите мисли са, че трябва да звъним на нула едно! А всички други мисли са твои, а съвсем не са мои!

И вместо да благодари на Женка за помощта при прочитането на мислите, Дима ужасно се разсърди:

— Някои типове плещят думи, за да скрият мислите си, но такива шегички при мене не минават!

Но Женка вече така се беше нагълтал с дим, че му бе все едно какво мисли Дима за него, дотолкова му беше все едно, че престана да помага на Дима да чете мисли и съвсем престана да се интересува от това, за какво мисли вторият му братовчед. Обърна се към вилата и видя, че всичките й прозорци са такива, сякаш в стаите някой проявява лента при червена светлина. Тогава вече нададе ужасен вик:

— Пожар! Пожар! Пожар!

Вероятно мислите му за пожар ако не Дима, то все пак някой успя да прочете. Защото над вилата изведнъж се появи вертолет, а откъм реката, преодолявайки димната завеса, се приближи катерът на речната милиция. А сред дима зад оградата се чуха силни гласове…

Как майката и бащата на Женка и сестрата на Дима Зинаида се натъкнаха на тях в черната мъгла? Защо майката припадна? Какво крещеше командирът на пожарната, когато откри димните шашки и не откри никакъв пожар? И какво се почна после? Как реагира на всичко това съседката на Женкини, която още не се беше успокоила след историята с боата? Защо милиционерът от катера записа телефона? С какво началникът на пожарната заплаши Женкиния баща? За това може да се напише друг разказ. Сега трябва да се каже само, че Женка и Дима се държаха мъжествено и героично. Дима, защото това беше негов принцип. А Женка, защото свикна вече с всичко. Разбира се, както винаги, спокойното им състояние се наруши с идването на лекаря от „Бърза помощ“. Той установи и при двамата отравяне с въглеокис, наистина не много тежко. Лекарят извади две кислородни възглавници и застави Женка и Дима да дишат кислород. После ги накара да дишат амоняк, после ги накара да се съблекат и ги разтри от главата до краката, а после искаше да сложи и на двамата грейки.

Дима търпя, търпя, но за грейките просто се разбунтува. Разбунтува се и Женка.

Дима крещеше, че никъде не е чел например на пътешественици, които четат мисли с помощта на дим, да се дава после да миришат амоняк и да ги отрупват с грейки.

— Първо — каза бащата на Женка, — вие дима не сте чели, а просто сте го мирисали… Второ — каза бащата на Женка, — за да се четат мисли на разстояние, трябва да има не само разстояние, но и мисли…

На Женка му се стори, че баща му иска да каже „трето“, „четвърто“ и „пето“, но докторът каза, че на болните е нужен пълен покой и тишина. След това всички си отидоха. И Женка с Дима останаха в пълен покой и при пълна тишина.

Ако не се броят покашлянията, Женка и Дима лежаха мълчаливо. Като се съди по изражението на Диминото лице, той пак обмисляше нещо съвършено невероятно. Но с Женка още не споделяше и Женка се забезпокои да не би Дима вече да не иска да участват заедно в невероятното нещо. Но след като се беше убедил вече, че нито с дим, нито без дим Дима може да прочете мислите му, Женка като винаги, но кой знае защо, тоя път с още по-голямо наслаждение се отдаде на своите най-обикновени мисли…