Валерий Медведев
Капитан Луда глава (2)

или Треска за злато

Преди вечеря Димината майка му каза:

— Ако не изкопаеш дупки за храстите, както обеща преди една седмица, утре не искай пари за кино, нито за сладолед.

Да се изкопаят няколко дупки за храсти, не е задача за такъв мъжага, какъвто се показа Дима при киното, където си бе назначил среща със симпатичната Тошка. Там здравата се разправи с мафията. По-точно не сам, а заедно с Травка. Но едно е да защитиш някого, а друго — себе си. Да защитиш себе си не е така интересно, помисли си Дима, като се вслушваше в разговора на възрастните.

— А ето какъв бил случаят — каза съседът им на баща му. — Ремонтирали една стара къща. Представяте ли си? Разрушили печката — представяте ли си? А там — злато и брилянти — представяте ли си?

— Представям си — каза баща му.

— Или още нещо… — При тези думи съседът извади от джоба си изрязано навярно от вестник съобщение и започна да чете на глас. — „… Осем тухли злато.“ Представяте ли си? „По телефона от собствения кореспондент в Ленинград… Строители подменяха пода в универсалния магазин «Гостиный двор». Ломът се ударил о твърд предмет.“ Представяте ли си? „Оказало се, че това е блокче колкото малка тухла. На блокчето номера и руски букви. На същото място намерили още осем такива тухли.“ Представяте ли си?

И тогава на Дима изведнъж му стана ясно, че може да изкопае дупките за храстите, без да се страхува от насмешките на мафията. Ще каже: „Търся съкровище!“. И романтично, и прилича въобще на истина. Като си дояде кюфтето и допи чая, Дима стана от масата, пресече двора почти бегом и се скри зад акациите. Дърветата погълнаха гласа на съседа, който разказваше още нещо за някакво съкровище.

Като влезе в кръга, очертан с вар, с цифрата девет по средата, Дима хвана здраво дръжката на лопатата, разклати я силно и я измъкна от земята. Плю си на ръцете и понечи да забие лопатата, но чу зад гърба си някакво шумолене… Огледа се и видя Комаров.

— Една бригада ала-бала… — каза Комаров.

„Започва се“ — помисли си тъжно Дима.

— Какво прави той? — попита Молчунов.

— Иска да прокопае канал до Америка, за да избяга от нас — обясни Печенкин.

— Хей, капитане! — извика той, но Дима продължи да копае, без да обръща внимание на мафията.

— Та той си копае гроба… — закиска се Молчунов.

Дима скръцна със зъби и продължи мълчаливо да рови земята.

Тогава се намеси Комаров. Попита много ехидно:

— Ей, капитане, какво ровите там?

— Нищо особено… Търся съкровище… — каза тихо Дима.

Комаровци се съвещаваха известно време зад оградата.

— А кой ти каза, че там е зарито съкровище? — попита Комаров напрегнато.

— Един дядо — каза Дима. — Тука живял някакъв търговец. Страшно богат… Преди революцията сам си подпалил вилата, а златото закопал на тая поляна.

— Има ли карта? — попита Комаров.

— Картата е у дядото — каза Дима, въртейки лопатата като същински златотърсач.

Тоя път мафията толкова дълго се съвещаваше шепнешком, че Дима не издържа, извади от джоба си сантиметър и взе да измерва разстоянието от дупката до дървото и от дървото до дупката.

— Да помогнем ли? — попита най-после Комаров, като прескочи оградата.

— Какво да помагате? — попита Дима наежено.

— Да търсим съкровището… — каза Комаров и извади от джоба си петаче. — Само, разбира се, не просто така, а за пари. — При тия думи той сложи петачето на окото си като стъкло от очила.

— Ще получиш конюнктивит — каза Дима, цял изтръпнал от неочакваното предложение. В най-добрия случай той разчиташе, че ще престанат да го дразнят повече.

— Какво говорите, момчета — каза той, — та аз се пошегувах… Копая дупки за храсти…

— Будалкаш ни, нали? — прошепна Комаров. — Искаш сам да заграбиш всичкото злато, нали?

— А знаеш ли какво е това амеба? — попита Витка Молчунов, като пристъпи към Дима от другата му страна. — Амебата казала, че бог е заповядал да се дели. И се разделила наполовина. После още веднъж наполовина. Учил ли си го в училище?

Дима много се учуди. Отначало каза лъжа и му повярваха. После каза истината, но не му повярваха. Какво да говори сега?

— А това, за „храстите“, добре си го измислил — каза Комаров. — Друг някой у вас знае ли за съкровището?

— Не — каза Дима. — Всички в къщи знаят само за храстите.

— Много добре — каза Комаров. — Значи така ще ги лъжем. Каквото и да попитат — копаеш дупки за храсти, а ние ти помагаме.

Дима сложи крак върху лопатата и още веднъж внимателно се вгледа в лицето на Комаров — да не би да му се подиграва? Но Комаров бе сериозен. И очите му бяха умни. Умни очи на умно момче. Кръгли очи на кръгъл отличник. Само рядко, когато погледът му сновеше по градината, в очите му блясваше нещо червено като на заек.

— Как ще делим? — попита Комаров.

Дима сви рамене. Такава задача не беше по силите дори на най-прекрасния учител по математика — да се дели несъществуващо съкровище.

— Хайде наполовина! — каза Комаров.

— Как така наполовина? — учуди се Дима неочаквано и за себе си — виж ти нахалство! Макар и да няма съкровище, но от къде на къде наполовина?

— Тайната, разбира се, е твоя — обясни Комаров, — но ние сме трима, а ти — един. Затова ще делим така: петдесет процента от съкровището за тебе, петдесет процента за нас. От тях трийсет за мене, а по десет на Молчунов и Печенкин.

— Справедливо е! — обадиха се Молчунов и Печенкин, като се приближиха до Дима и хванаха едновременно дръжката на лопатата му.

— Я не задигайте! — каза Дима след малка пауза, така че да не разберат веднага какво има той предвид: не задигайте лопатата или процентите. — Работата е за милиони! Всичко трябва добре да се претегли и обмисли.

Мъчителите махнаха ръце от дръжката на лопатата, а Дима си даде вид, като че наистина прави наум някакви изчисления. (Мислеше си, че колкото по̀ се пазари, толкова по-правдоподобно ще изглежда всичко, което ще последва.) И неочаквано в главата му стана нещо необяснимо — стори му се, че разделянето на несъществуващото съкровище е несправедливо… А защо пък несъществуващо? Ето съседът казва — намират хората! Ту тук, ту там! Ами ако изведнъж…

— Значи наполовина? — прошепна Молчунов.

— Я ги виж какви са! Наполовина! Двайсет процента аз вече обещах на стареца. И на мене ми трябват пари. А остават само осемдесет! От тия осемдесет процента мога да обещая само двайсет!

— Не се стискай — каза Комаров. — Давай целия ъгъл!

— Сега пък какъв ъгъл? — учуди се Дима.

— Ъгъл — това са двайсет и пет процента — обясни Молчунов.

Дима „се постиска“ още малко, колкото за форма. После махна с ръка и каза:

— Добре, само че отначало ми се извинете…

— Това пък какво е? — започна Комаров.

— Пред киното вие се осмелихте да оскърбите една моя позната… добра позната — добави Дима.

— Извиняваме се — каза Комаров.

— И парите трябва да ми върнете — каза Дима, — тези, които ми взехте назаем.

— Нямаме пари — каза Комаров.

— Подскочи — каза Дима.

Комаров подскочи и в джоба му дръннаха монети. Наложи се да върне дълга.

„Жалко, че я няма Тошка да види“ — помисли си Дима и каза високо:

— Добре, грабете!

И така цели осемдесет процента от може би съществуващото съкровище принадлежаха на Дима. Това го зарадва, макар че не е ли все едно колко процента от нищото ти принадлежат. Деветдесет и девет или само един?

— Да си знаете — каза Комаров на помощниците си. — Ъгъла ще делим така: на мен петнайсет, на вас десет и за двамата. Да си нямаме после приказки.

Молчунов и Печенкин изтичаха да донесат лопати, а Дима и Комаров седнаха един до друг върху гранитния камък с тайнствените знаци. Дима скръсти ръце на гърдите.

— Десет кръга? От кой да започнем? — попитаха го Молчунов и Печенкин.

— Нима не ви е ясно? — каза Дима с преувеличено учудване. — Най-прост шифър. Вероятно съкровището е закопано в кръга под цифрата едно. Ако там го няма, вероятно е закопано в кръга номер две. И така нататък.

Молчунов и Печенкин забиха лопатите в първия кръг. Дима и Комаров наблюдаваха работата им.

— Димка! — чу Дима зад гърба си гласа на сестра си Зинаида. — Ще кажа на татко! Помниш ли какво ти заповяда?

Дима сложи пръст на устата си, обяснявайки с мимики следното: всичко помня и сам с възпитателна цел ще изкопая на всяка цена дупките — със собствените си ръце!

— Ей сега ще ида да доведа татко! — каза Зинаида.

Ако Зинаида доведе баща му (а ще го доведе, в това не може да има съмнение!), то Дима си знаеше, че ще се наложи да копае дупките със собствените си ръце, без никакви извъртания.

— Зин — каза Дима. — Искаш ли да ти открия една тайна? Така да бъде… Работата е там, че копаем… не дупки за храсти… а… знаеш ли… търсим…

— Какво има да търсите тука? — попита Зинаида с такъв вид, като че вече беше тръгнала за баща си.

— Дай само честна дума, че ще мълчиш като гроб!

— Добре, като гроб! — каза Зинаида.

Дима се озърна. Комаров го гледаше, стиснал заплашително юмруци.

— Съкровище търсим, ето какво!

— Какво съкровище? — учуди се Зинаида. — Това са глупости! — И като завъртя глава, се скри между дърветата.

— Струва ми се, не трябваше да й дърдориш за съкровището — процеди през зъби Комаров.

— А според тебе по-добре ли ще е да дойде тук баща ми и да вземе в ръцете си цялата работа? И после все пак тя ми е родна сестра!

— А няма ли да претендира? — запита Комаров.

— За какво да претендира?

— За част от съкровището…

— От къде на къде ще претендира? — възмути се Дима. — В нашата страна има закон — който не работи, няма да яде!

— Как е? — попита Комаров, когато Молчунов, скрит до кръста в първата дупка, престана да маха лопатата.

— Засега нула на нула — каза Молчунов.

Дима се приближи до първата дупка, погледна вътре, като я освети с фенерче, и решил, че в такава дълбока яма може да се посади не декоративен храст, а цял дъб, каза:

— Опитайте във втория кръг… Старецът казваше, че съкровището е зарито не много дълбоко.

Витка Молчунов щеше вече да излезе от ямата, но като копна за последен път, извика със сподавен глас:

— Има!

— Какво има?

Комаров стана от тревата и с два скока се озова до ямата. Падна на колене с фенерче в ръка. Дима също измъкна припряно електрическото си фенерче от джоба. Три лъча, насочени от различни страни, се кръстосаха в нозете на вдървилия се от изненада Виктор. На дъното на ямата лежаха две потъмнели златни монети.

— Злато — прошепна тихо Комаров и искаше да се наведе да ги вдигне, но неочаквано Печенкин го пипна за яката.

— Аз сам — каза Комаров.

Тогава и Дима сграбчи Комаров за яката.

— Защо пък ти сам? В мой участък работите, а не в свой. Тук аз съм господар. Тук аз сам — сам!

Като блъсна Дима с юмрук в гърдите, така че той едва се задържа на краката си, Комаров сграбчи монетите заедно с пръстта и ги стисна в юмрука си.

Дима се разтрепери. Ама работа! Сега вече няма да се унижава пред родителите си и да проси от тях всеки ден пари за сладолед, кино и прочее!

— Но това не е злато! — неуверено, с отпаднал глас проговори Комаров, като разтвори юмрука и заразглежда монетите на светлината от фенерчето. — Това са наши една и две копейки. Кой ги е заровил тук?!

Комаров хвана мълчешката Печенкин за сакото и пъхна ръка в джоба му. Обърна хастара. Показалецът на Комаров се подаде през дупката на джоба.

— Ах, ти, джобна дупко! — каза той и удари Печенкин с юмрук по челото. — Не носи пари в скъсани джобове, не носи!!!

— Парите при пари отиват — каза Печенкин, без да обръща внимание на Комаровия юмрук. — Добро предзнаменование!

Като каза това, Печенкин грабна мълком лопатата и се спусна към третия кръг. Същото направи и Молчунов.

Дима и Комаров седнаха един до друг, като осветяваха земята с фенерчетата. Треска на някакво предчувствие обзе Дима. В края на краищата много съкровища са били намерени случайно! И мафията може да намери. Случайно! На територията на вилата на Колчанови, както биха писали вестниците.

— Слушай! — каза злобно Комаров на Дима. — Слушай ти, капитане! Щом искаш да получиш своите и на стареца проценти, защо стоиш като закован със скръстени ръце? Да не си ти съкровището?

Дима това и чакаше. Скочи и като се обръщаше през цялото време назад — да не би да намерят съкровището без него — хукна към бараката за още една лопата.

— Впрочем — каза той на Комаров, като дотича с лопата на рамо — на твое място аз също бих взел една мотика.

— Защо пък?

— Когато парите се появят на бял свят, не се знае как твоите момчета ще ги разделят с тебе.

— Защо пък? — попита пак Комаров.

— Затова защото! После ще разбереш защо. Да не би да не си гледал филми за съкровища?

Когато Дима изхвърли от четвъртия кръг десетина-дванайсет лопати, от тъмнината изведнъж изникна Зинаида. От нервното напрежение и необичайната работа от Дима се лееше пот като град. Сърцето му биеше силно не в гърдите, а някъде в главата. Зинаида застана пред златотърсачите с джемпър и панталони, а в ръцете си също държеше лопата.

— Какво търсиш тук?

— Как какво? И аз ще търся съкровището!

В тъмнината се чуваха звън на лопати и снишените гласове на мафията.

— Виж я ти каква била — засъска Дима срещу Зинаида. — Когато е да се садят храсти, тогава, ох, не мога да похвана лопата в ръка, ох, не мога крак да сложа върху лопатата! А когато е да се търси съкровище, тогава, ах, всичко мога!

— Колко им обеща? — попита Зинаида, без да обръща внимание на думите му.

— Ъгъл — каза Дима.

— Какъв е тоя ъгъл?

— Двайсет и пет процента.

При тия думи Зинаида се хвана за главата.

— Прахосник! Мухльо! Дано мама не разбере колко пари ще хвръкнат на вятъра за тия нехранимайковци!

— Само това оставаше — каза Дима, — да кажеш и на мама за съкровището! И на татко… Бих искал да знам тогава какво ще разберем ние от съкровището!

— Ама ти знаеш ли какво значи съкровище! — засъска Зинаида. — Ако намерим съкровище, все едно че сме изкопали детски стадион в нашия район.

— Какво бъркаш тук стадиона?

— Как какво? Като намерим съкровището, ще го предадем на държавата. С условие да ни построи детски стадион. Иначе къде ще ходим на фигурно пързаляне? През девет земи в десета?

— Какво общо има тука фигурното пързаляне?! — развика се Дима.

— Ето какво! — Зинаида бръкна в джоба си и извади някаква хартийка. — Аз написах вече и заявлението! Съставих и едно съобщение: вчера на територията на вилата на Колчанови беше изкопано съкровище. Местните жители съобщават, че избягалият в чужбина търговец… и така нататък…

— Ти си се побъркала! — с трескав шепот каза Дима. — Мафията ще ме убие! Споразумяхме се всичко да разделим помежду си! И после аз също протестирам! Търся съкровището за себе си, а не за твоя глупашки стадион! Докога ще завися от татковите подаяния? Протестирам! В края на краищата пръв аз научих за съкровището! — Когато говореше тези думи, Дима вярваше абсолютно, че наистина е знаел нещо за съкровището.

— Късно е да протестираш — изсъска Зинаида. — Късно!

— Злато! — чу се изведнъж глух вик.

Дима изскочи от дупката и затича след Зинаида при Печенкин. Всички се събраха около неговата яма. В дъното на ямата блестеше, осветен от луната и фенерчетата, единият край на къс злато.

— Как ще делим? — попита Молчунов.

— Какво значи това как ще делим? — процеди през зъби Комаров. — Както се споразумяхме, така ще делим — петнайсет процента на мене, а десет на вас.

— Да имаш да вземаш! — казаха в един глас Печенкин и Молчунов.

— Ние бачкахме, а ти си клатеше краката! — закрещя Печенкин.

— Та да делим поравно?! — каза Комаров. — Така ли? Бунт на гарнитурата, а?

— Брей, какъв бифтек бил! — извика Молчунов.

Като хвана Молчунов за яката, Комаров го измъкна от ямата и го хвърли в храстите. Тогава Печенкин, както си стоеше в ямата, хвана Комаров за панталоните и го дръпна към себе си. Комаров падна в ямата. Право на дъното й. И тука почнаха да се пердашат и ругаят.

Възползвал се от сбиването, Дима пъхна фенерчето в ръцете на Зинаида, скочи в ямата и започна внимателно да почиства от пръстта златното парче. Като действаше ту с лопатата, ту с ръка, изрови парчето почти наполовина и изведнъж видя да се появява някаква дръжка! Пък и парчето е някакво кръгло! Дима покопа още малко, придърпа внимателно дръжката на съкровището към себе си и измъкна на светлото… един самовар. Странен тумбест самовар.

— Самовар… — каза Зина разочаровано.

Момчетата спряха да се бият.

— Самовар… — прошепнаха заедно Печенкин и Молчунов.

— Самовар — измънка Дима.

— Изглежда, твоят старец не е излъгал за вилата на търговеца — каза Комаров. Постърга над кранчето на самовара и всички видяха няколко издълбани медала. — Самоварът е на търговец! Сега такива не правят! Търсенето продължава! — каза Комаров. — Дайте и на мене една лопата.

— А съкровището по равно ли ще делим? — захленчи пак Печенкин.

— Как поравно? — възмути се Зинаида.

— На дядото — трици! — заяви Комаров. Останалото — на пет части! И баста! Две части за вас, останалите три за нас.

— Защо пък на нас само две части? — възмути се Зинаида.

— Защото само двама бачкате!

— Мене ме отпишете от работата, пирати! — заяви неочаквано Дима. — Всичко това е пълна глупост! Няма никакво съкровище. И никакъв старец няма. И не е имало. И търговец с вила не е имало. Копаех дупки за храсти, а не съм търсел съкровище, само така казах, че търся съкровище, а вие, глупаците, повярвахте!

— Ами самовара?

— Самият аз го закопах тук… Тоест не го закопах, а просто го хвърлих, когато правеха пътя покрай нашата градина, и са го засипали навярно… Исках да го предам на вторични суровини, но съм закъснял! Това е…

Изведнъж Дима го досрамя ужасно, задето поради тая измислица преживя някакъв пристъп, нещо като болест, като златна треска с температура, като при грип.

— Край — повтори силно Дима, — в тая златна треска повече не участвам!

Момчетата от мафията се спогледаха.

— Искаш да си отидем — каза Комаров. — Хитър си! Да си отидем, та вие двамата да останете! Продължавайте! — изкомандва Комаров. — Половината работа е свършена, а аз не съм от тези, дето се отказват… и още по-малко от тези, които правят отстъпки!

— Сбогом, пирати!… — каза уморено Дима и тръгна към вилата, като едвам тътреше крака. А Зинаида остана. Тя хем повярва на Дима, хем не повярва. Сигурно по̀ не е повярвала, щом остана.

 

 

Сутринта Дима и баща му излязоха на стълбите. Вместо девет дупки имаше изкопани около осемнайсет. Баща му дори подсвирна от удоволствие.

— Всичко може при желание… — каза той.

— При желание да се намери съкровище — допълни Дима.

— Какво съкровище?

И Дима разказа на баща си за съкровището и за всичко останало.

— За да е по-интересно да се копае… — обясни Дима.

— Браво! — възхити се баща му. — Какъв съобразителен човек! Добре измислено за съкровището. Сега ще посадим храсти и дървета и ще стане тук истинска джунгла. Браво на твоя старец! Всъщност кой е този старец?

— Какъв старец? — изуми се Дима. — Всичко е измислица!

— Чужда слава ли искаш? — попита баща му.

Дима искаше да се възмути още повече, но в това време към тях се приближи участъковият милиционер.

— Говори се, че на ваша територия вчера е намерено съкровище — каза милиционерът. — Нали знаете закона? Намереното трябва да се предаде. А награда, разбира се, ще получите — също според закона.

— Какво съкровище? Каква награда? — кипна баща му. — Някакъв си старец измислил историята за съкровището, за да е по-интересно на момчетата да копаят. Дупки за храсти копаем!

— Моята работа е да ви напомня — каза милиционерът. — Съкровището трябва да се предаде — и тръгна към вратичката.

— Ти ли измисли всичко това? — продължи да се ядосва баща му.

— Не съм аз — каза спокойно Дима. — Един старец. Минаваше покрай нас с електричката.

— Е, нека още веднъж да мине! — каза баща му.