Валерий Медведев
Капитан Луда глава (4)

или „Калоричните“ обувки

Дима Колчанов и сестра му Зинаида бяха поканени една вечер от братовчедката на майка им на гости. Сутринта те вече стояха със сина й Женка на брега на Москва река и ловяха риба. Женка запали огън и приготви за чорбата всякакви подправки, но накрая излезе, че ще ядат риба без сол, без хляб и дори без тия подправки, а просто така, както си е. Сурова.

— А защо сурова? — попита смутено Женка.

— За да се подготвя за моето второ околосветско пътешествие… — каза спокойно Дима.

— Как второ? — развълнува се Женка. — Нима си направил първото?

— Разбира се, направих го… Наполовината го направих.

— Как наполовината?

— Ами, разбираш ли, доближихме се ние до Африка от едната й страна…

— Кои са тези ние? — попита Женка.

— Ами че аз и командата ми с катамаран^[1]… Знаеш ли какво е катамаран?

— Зная — каза Женка, — една такава лодка с два корпуса.

— Правилно — каза Дима. — И така значи, приближаваме се и гледаме: стои на брега негър, а до него, изправена на опашката си, стои грамадна анаконда^[2]. Знаеш ли какво е анаконда?

— Знам, разбира се. Една такава змия, около пет-шест метра…

— Пет-шест! А осемнайсет? И те стоят. Ние вече щяхме да акостираме, но негърът изведнъж ни запита: „А имате ли си боа? Ако нямате, хич не спирайте, тук, в джунглите, без боа не можеш…“. Ние ходим в гората с кучета, а те, разбираш ли, с боа. Наложи се да се отдалечим… Доплувахме до Африка от другата й страна, а там на брега седи цялото племе нанкасе и всички пушат лули. Тука вече акостирахме. А на трийсетина километра назад се извива дим на кълба. Ние с командата си помислихме — пожар. А негрите казват: „Това не е пожар, ами ловците съобщават, че са убили две газели и една антилопа“. Оказа се, че по дима си четат мислите от разстояние, а ние не можем да четем мислите им. Представяш ли си?

— Представям си — каза Женка.

— А какви ли не мисли може да им хрумнат! Може да са намислили да ни отнемат катамарана, а той е реактивен! Наложи се да отплаваме. А в това време деветата вълна^[3] като плисна, помете от борда всички провизии. И аз казвам на командата: „Ще плаваме около света без провизии, пълно е с риба, а в краен случай ще изядем корабните платна“. Те бяха кожени. А той ми отговаря: „Хайде да се връщаме назад…“.

— Кой е този той?

— Командата — каза Дима. — Мишка-фъстъка, страхливец, предател! Представяш ли си, отказва да яде сурова риба! Аз, казва, в къщи ям само пържена. А за платната не искаше и да чуе. Представяш ли си?

— Представям си… — продума тихо Женка, като се досещаше накъде бие Дима.

— Исках да разрежа катамарана — нека той на „ката“ заплава към къщи, а аз на „марана“ — около света. Но той, разбираш ли, се разплака.

— Кой се разплака? Катамаранът?

— Какъв катамаран! Мишка-фъстъка. Аз, казва, не мога сам да намеря обратния път, аз, казва, ще се заблудя в океана. И ми се наложи да се връщам с него у дома. — Дима млъкна, а после каза решително: — Така че бъди готов.

— Аз и без това… — каза Женка, като разбираше, че сега той е именно оная команда, с която Дима е решил да преплава втори път около света.

— Какво ще кажеш? — попита сурово Дима.

Женка мисли дълго и каза съвсем унило:

— Благодаря… — и замълча.

— За какво? — попита Дима.

— Благодаря за вниманието… тоест за доверието.

— Няма що — каза Дима. — Това се нарича изпитание на флаг. Ти, разбира се, знаеш, че морските флагове се правят от особено здрав материал… Така че за благото на човечеството… Нали разбираш?

— То се знае, естествено — каза Женка.

Плавките си лежаха спокойно върху водата. Женка седеше и си мислеше дано рибата не кълве. Ако Димич хване нещо — да си го яде…

Изведнъж зад завоя на реката, съвсем близо до вилите, затрополя земесмукачка. И при това толкова силно, че разгони вероятно всичката риба в реката. Женка си седеше и слушаше с удоволствие как трополи земесмукачката. Зарадва се много, че няма да се наложи да яде сурова риба. А Дима ужасно се разстрои. Разгневи се дори и скърцайки със зъби, взе да намотава въдицата.

Женка помисли, че Дима намотава в истинския смисъл на тая дума и днес няма да се готвят повече за пътешествия, а просто ще си лежат на брега, просто ще се къпят, просто ще се пекат, но не излезе така! Като намота въдицата, Дима произнесе следните загадъчни думи:

— Е, какво пък, щом няма подръка сурова риба, ще се тренираме с нещо друго.

При тези думи Дима погледна новите Женкини обувки. Тъкмо вчера бащата на Женка му ги подари.

Той знаеше, че Женка отдавна мечтае за спортни обувки с гайки за по-лесно обуване, с бяло горнище и с дебела подметка от гьон. Затова именно такива обувки подари бащата на сина си.

— Суровата риба е нищо и половина! — каза Дима, като гледаше обувките. — Най-важното е да можеш да ядеш кожени корабни платна. По метода на италианеца Пигафети.

Дима гледаше Женка както укротител гледа звяр, който не иска да скача през пламтящия обръч, а Женка гледаше Дима, както се гледа укротител.

Така те седяха на пясъка и се гледаха един друг, докато най-после Дима каза:

— Е, ти какво?

— Какво аз? — попита Женка.

— Хайде! — каза Дима.

— Какво хайде? — попита Женка с разтреперан глас.

— Хайде събувай се!

— Защо? — попита Женка.

— Ще тренираме.

— С какво? — попита Женка като разбираше, ама се правеше, че не разбира.

— С обувките ти!

Женка се престори на кръгъл глупак и попита:

— А как с тях… ще тренираме?

— Как ли? Ще ги изядем и толкова! — отговори Дима така непринудено, като че цял живот само това е правил — ял е кожени обувки.

Как съжали Женка в тая минута, че земесмукачката разгони всичката риба в реката. Ако имаха в кофичката макар и малко улов, щяха да ядат, та ушите им да пращят и, разбира се, на Дима нямаше да му дойде наум да предлага за ядене кожени обувки!

Не! Не! Трябва нещо да се направи! Трябва по някакъв начин да се спаси незабавно животът на новичките кожени обувки. Трябва непременно да се примамят Димините мисли в някакъв нов капан! Най-добре ще бъде и Женка да предложи да ядат, само че нещо друго! Да кажем, малък люляков храст с кората, листата, клончетата, с корените и дори с пръстта.

Но нима ще съблазниш Дима с някаква кора, ако е решил да яде обувки? „Добре де — мислеше си Женка, — щом трябва непременно обувки да се ядат, то защо моите?! Защо не Димините! Прекрасна идея!“

— Хайде да ядем обувки! — каза бодро Женка. — Само че, пу, да започнем с твоите!

— Моля! — каза Дима. — Само че къде си чел умиращи от глад пътешественици да употребяват за храна гумени кецове?!

За илюстрация Дима протегна на пясъка краката си, обути в кецове, в стари гумени съвсем негодни за ядене кецове! Как си няма Женка късмет! Нали и той има в къщи кецове! Защо той, глупак такъв, се помъкна в това топло време с твърдите нови, съвсем неудобни обувки! Нещастен фукльо!

— В парцалите и гумата — обясни Дима, — няма абсолютно никакви витамини и калории! А твоите обувчици са много калорични. Хранителни. Цяла седмица можем да караме с тях!

И все пак Женка не се предаде веднага. Направи още един опит да спаси „калоричните“ си обувки. Той каза:

— Добре бе, Дима! Ако за тренировката е нужно да се ядат непременно обувки, съгласен съм! Само че мисля си, не е ли по-добре да не почваме с цели обувки…

— А с какви?

— С половинки — каза Женка шепнешком. — Аз имам стари половинки, ей сега ще ги донеса и ще ги изядем!

— Какво говориш! — възрази Дима. — С половинки няма да се наядем? Струва ми се, че и твоите обувки ще са ни малко…

— Добре — съгласи се Женка. — Тогава ей сега ще домъкна старите таткови ботуши и ще се наядем до насита!

— Какво говориш — каза пак Дима. — Може ли да се сравняват стари ботуши с нови обувки? Нима не разбираш, че в старата кожа има много по-малко калории и витамини!

— Добре — каза Женка и направи още един опит да спаси новите си обувки. — Добре! Ще изядем моите нови кожени обувки, само че не днес!

— Защо пък не днес?

— Защото и двамата скоро закусихме! Как така на пълен стомах ще ядем обикновени обувки? Аз нямам никакъв апетит!

— А какво предлагаш? — попита гневно Дима.

— Да изядем обувките на гладно сърце!

— Брей, колко си бил умен! — каза Дима. — На гладно сърце такива обувки всеки глупак ще изяде, а на пълен стомах — само истинските пътешественици.

— Тогава виж какво… — започна отново Женка.

Но Дима не искаше да слуша повече никакви уговорки.

— Разбира се — каза той. — Разбира се… Има такива пътешественици скръндзи, като Мишка-фъстъка, на които им е по-лесно да измислят милион предлози или дори да пукнат от глад, отколкото да изядат без всякакви разсъждения кожените си обувки… за благото на човечеството.

При тези думи Димка се пльосна на пясъка и почна като че съвсем да примира от глад пред очите на Женка.

А Женка! Нима можеше да понесе, че тоя капитан Луда глава същевременно негов втори братовчед, ще го вземе за скръндза пътешественик! Не, това той не можеше да понесе! По-леко ще му бъде да принесе в жертва новите си кожени обувки, отколкото да загуби уважението на такъв човек! Дано Дима да реши само, че Женка е вече напълно готов за всякакви пътешествия.

— Добре — каза Женка. — Хайде да изядем моите обувки, но заедно с твоите кецове.

И без да каже дума повече, Женка събу обувките си и взе да ги мие в реката.

— Как ще ядем обувките — сурови или варени? — попита Женка с треперлив глас.

Дима помисли и каза:

— Щом огънят не е угаснал, може и варени…

Все пак хубав човек е Дима и добър. Друг на негово място щеше да го застави да яде обувките сурови. Женка се приближи до котлето, в което щяха да варят чорбата, стисна очи, спря да диша и пусна обувките в кипящата вода. После скришом от Дима хвърли в котлето пет картофчета, три морковчета и две лукчета, но умиращият от глад Дима кой знае как забеляза това и го накара да извади обратно всички подправки: и петте картофчета, и трите морковчета, и двете лукчета…

— От къде на къде правиш някаква супа от обувки… — каза той. — Виж го какъв чревоугодник се извъдил…

— Аз ли съм чревоугодник!

Но Дима, изглежда, вече се разкая, че така незаслужено обиди Женка, и затова неочаквано се смили и каза:

— Ако искаш обувките да бъдат по-вкусни, моля, като за пръв път може да посолиш водата. Останало ни е сол… Останало ни е и пипер и дафинов лист…

„Не, все пак Дима е великодушен човек“ — помисли Женка и пусна в кипящата вода сол, черен пипер и няколко дафинови листа.

Водата в котлето вреше силно. Обувките се въртяха в кипящата вода като дявол на шиш. Ту дясната ще изплува нагоре, ту лявата…

А Женка бъркаше водата с лъжица и се стараеше да не гледа обувките, но през цялото време мислеше само за това, че на майка му сигурно ще й бъде много неприятно като научи, че е изял обувките си още на втория ден… Да ги бе поносил поне малко и изял, да речем, след месец или два, нямаше, разбира се, да й бъде мъчно.

Женка се замисли толкова дълбоко, че не забеляза дори кога обувките се свариха. Чак когато Дима закрещя „готово“ и набоде на вилицата една сварена обувка, Женка се откъсна от тъжните си мисли.

— Готово — каза Димка и сложи върху лист от репей обувките, от които се вдигаше пара.

Отначало започнаха да дъвчат във вид на пача разкъсаните на парчета кецове, а после минаха на обувките.

— Точно по правилата — каза Дима, като гълташе с апетит гайката.

После наряза на парчета коженото горнище… Макар и Женка да умираше мислено от глад, но да яде с такъв апетит обувките си не можеше.

Дима щеше да се справи вероятно с цялата обувка, включително подметката и тока дори, но в разгара на пиршеството храстите изпращяха и сред зеленината се подаде главата на Димината сестра Зинаида.

— Димка! Женка! — развика се Зинаида, като ги гледаше подозрително. — Гледай къде сте били! А Валентина Николаевна ви вика, вика!

— Защо? — попита Женка и скри като Дима под паницата недоядената обувка.

— Как защо? — развика се Зинаида. — Време е за обед!

По-лошо известие от това Зинаида и да искаше не можеше да донесе. Женка се беше така нахранил с обувката, та му се струваше, че никога вече няма да му се прияде, а сега как да иде и да поглъща обед от три яденета!

— Добре! Върви си! Ей сега идваме!

— Да не излъжеш? — попита отдалече Зинаида.

— Какво говориш! — развика се Дима. — Можеш да провериш! След три минути…

— Внимавай… — каза Зинаида.

Женка и Дима станаха, заляха огъня с бульона от обувките и закрачиха към къщи.

 

 

Женка не помнеше как яде. А как Дима омете и втория обед за благото на човечеството — това Женка запомни добре. Запомни също как майка му все поглеждаше босите му крака и през цялото време се усмихваше. И неочаквано го попита:

— Евгений, защо си бос? Къде са обувките ти?

— М-м-м… — промуча Женка, като размазваше кашата по чинията.

— Питам те, защо си без обувки?!

В тоя момент влезе потресена сестрата на Дима, Зинаида. Тя погледна мълчаливо под масата босите крака на Женя и босите крака на Дима и показа скритата зад гърба си ръка. В нея държеше сварената и недоядена обувка.

— Те са ги изяли… — каза Зинаида в ужас.

Бащата на Женка, който дотогава мълчеше, изведнъж пребледня, сложи ръка на сърцето си и бавно се надигна от стола, а майката на Женка сложи двете си ръце на сърцето и бавно се отпусна на стола.

После каква тупурдия се вдигна в къщата! Как извикаха във вилата „Бърза помощ“! Как дотичаха бащата и майката на Дима! И как се чувстваха през това време момчетата — не може да се разкаже! Защото на кой пътешественик са промивали стомаха, ако той, спасявайки се от глад, е изял обувките си! На никого и никога! За това нещо крещеше Дима така, че цялата вила кънтеше.

— Първо — каза на Дима Женкиният баща, — ти си изял не своите обувки, а обувките на братовчеда си! Второ, къде си чел пътешественик да започне подготовката си за пътешествия с ядене на кожени обувки?

А после? А после натъпкаха Женка и Димка с лекарства, сложиха ги под родителски конвой в леглата и ги заставиха да заспят.

На другата сутрин, когато Женка се събуди, Дима вече го нямаше — сигурно го бяха откарали в тяхната вила. Сигурно майка му е решила, че може да направи няколко крачки до колата и после до кревата си. Под възглавницата Женка намери бележка: „Всичко е наред!!! — пишеше Дима. — Подготовката за пътешествието продължава!!! Чакай!!! Указания!!!“.

Това означаваше, че още довечера или най-късно утре сутринта Дима ще се появи пак във вилата на своя втори братовчед.