Валерий Медведев
Капитан Луда глава (5)

или Вечеря с боа

След два дни бащата и майката на Женка започнаха трескаво да крият всички кожени неща в къщи. Всичко трупаха на верандата в обкования с желязо бабин сандък.

Женка седеше безучастно на стълбата. Все не можеше да прежали любимите си обувки. Тъжните му мисли сами се подреждаха в съобщения като тези, които печатат обикновено на последната страница на вестник в черна рамка. Тези съобщения се наричат, както ми е известно, некролози.

„На 4 юли тази година — се редеше в Женкината глава — починаха скоропостижно обувките на Евгений Семьонов (дясната и лявата). Те се родиха в обувната фабрика «Възход» и трябваше да изминат по туристическите пътеки… десетки километри… но глупава и преждевременна смърт ги откъсна от нашите редици.“

— Татко! — извика майка му, като излезе от бараката. — Ами ловджийските ти ботуши забравихме! Нали и те са кожени!

— Давай ги тука! — извика баща му.

Майка му домъкна демонстративно по стълбата бащините му ботуши и дори ги задържа една секунда под носа на Женка. Навярно напук. Навярно тя вече знаеше, че след като изяде обувките си, Женка вече не можеше да понася дори миризмата на кожа. Той винаги седеше, без да диша, когато покрай него пренасяха нещо кожено.

— Ето — каза майка му. — Ето какво доживяхме!

„Каква жестокост — помисли си Женка. — И без това ми е тежко — ама на̀ — цяла сутрин посипват със сол незарастващата рана!“

В това време скръцна градинската вратичка и в двора се появи Дима, съпровождан от майка си. Като го видя, Женка изпита едновременно две съвсем противоречиви чувства — и ужас, и радост. Поотделно такива чувства го бяха обхващали неведнъж, но за първи път ги изпитваше едновременно.

Баща му побледня и като сложи ръка на сърцето си, отпусна се в едно плетено кресло. Майка му замръзна на прага на верандата. А Женка, както си седеше, затвори очи, за да не гледа втория си братовчед, който беше дошъл, кой знае защо, с едно куфарче. В тъмното пред Женка се запремятаха в кипящата вода обувки. Затова той отвори веднага очи — по-добре да гледа Дима, отколкото…

— А, Димочка е дошъл! — каза добрата майка на Женка уж с радост, но същевременно с тревожен глас.

— Днес съм дежурна — каза Димината майка. — Нека постои у вас до утре.

Бащата се усмихна кисело-прекисело, кой знае защо трепна, огледа сина си от главата до краката и измъкна кожения колан от панталоните му. После дойде до Дима, посочи с пръст краката му, обути в кожени сандали, и каза:

— Събувай ги!

Дима ги събу.

След обиска Дима, ни лук ял, ни лук мирисал, тръгна към брега на Москва река. Женка вече бе направил няколко крачки след него, когато баща му се развика:

— Я почакайте, гълъбчета!

Женка и Дима се спряха.

— Накъде?

— Нататък… — каза Женка и посочи с ръка злополучния бряг на реката.

— Никакво нататък! — каза бащата. — Само тука!… Или тука!… Или пък тука!… — посочи той отначало люлката, после верандата, после полянката пред самата вила. — И през цялото време да сте пред очите ми!

Димината майка каза:

— Ей сега ще дойде Зинаида и ще ги наглежда! Моля ти се, не се безпокой!

— Това е вече добре — каза бащата.

Дима изслуша спокойно всичко и спокойно тръгна към люлката. „Изглежда, днес не ни заплашва подготовка за смели пътешествия“ — помисли си Женка радостен и едновременно разочарован. И взе да се намества в люлката до Дима. „Добре е, че не ни заплашва! — казваше си той. — Ама много добре!… Но и лошо е, разбира се! Много е лошо!“ Женка вече бе свикнал с мисълта, че щом се появи Дима във вилата, все нещо ще стане.

Люлката се люлееше бавно. Спуснал единия си крак, Женка лекичко се отблъскваше от земята и попоглеждаше Дима. Диминото лице гореше като в огън, но бе, както винаги, непроницаемо. Само устните му през цялото време беззвучно си шепнеха нещо тайнствено. Дойде Зинаида и взе да се преструва, че с интерес чете някаква книжка. Иззад вестника бащата хвърляше от време на време към тях доволни погледи. Като забеляза, че бащата е много доволен от тях, майката също стана много доволна. И Зинаида, изглежда, почувства това и също стана много доволна от това, че майката беше доволна от това, че бащата беше много доволен от Женка и Дима.

Изведнъж и Женка стана доволен. Но изведнъж Дима престана да си шепне беззвучно и каза тихо:

— Измислих как ти ще се защитаваш и как аз ще се защитавам от мафията… Така ще се защитаваме, че ще се побъркат…

— Наистина ли! — зарадва се ужасно Женка не толкова за себе си, колкото за Дима. — А как?

— Как ли? — каза Дима. — По метода на Субанга! Помниш ли, разказвал съм ти за негъра с анакондата, нали?

Като чу името на някакъв си Субанга, Женка трепна. Той вече си знаеше, че всяка непонятна дума или име, казани от Дима, не са водили до нищо добро и вероятно и сега няма да доведат. Заради италианеца Пигафети, който също е ял вероятно корабно платно, те за малко не се отровиха с обувките. А пък сега тоя Субанга… Е, нека бъде Субанга! От какво ще се бои?

Баща му ги наблюдава непрекъснато, а и майка му не е далеч — слага масата на верандата. И Зинаида е наблизо — чете си книжка, тоест не чете, а подслушва какво си говорят. Значи в най-лошия случай Дима може да разкаже нещо за метода на тоя Субанга само теоретично.

— И да не мислиш, че това са просто приказки? Ей сега ще ти прочета едно доказателство — каза Дима. После измъкна от джоба си парче хартия, изрязано от вестник или от списание, и взе да чете шепнешком: — „… Субанга е жител на Африка. Той намерил в гората малък питон и решил да го опитоми. За тази цел той заедно с него ял и спал…“

Когато Женка само си представи как Субанга е обядвал с питона, а после са спали, може би прегърнати дори, стана му зле и косите му настръхнаха. Зинаида забеляза в Женкината прическа нещо подозрително и се премести по-близо до тях. Дима забеляза това и понижи глас:

— „Питонът порасъл — сега е осемнайсетметрова змия, тежка сто и четиридесет килограма. През деня тя се катери по кокосовите палми в джунглите и друса орехи — четеше тихо Дима, — а нощем се увива на земята около спящия си стопанин на колело и пази живота и съня му.“ Сега разбра ли? — попита Дима.

— Разбира се! Увива се! И пази! — отговори Женка.

— Значи с чия помощ ще се пазим?

— С помощта… на Субанга… — предположи Женка.

— Как така на Субанга?

— Така — каза Женка, — ще му вземем питона…

— Как ще го вземем?

— Така — каза Женка, — под наем. Денем ще се увива около… орехите, а нощем… ще ни друса… — От ужас Женка оплете всичко, но Дима не обърна на това внимание.

— „Под наем“! — каза Дима. — Питонът да не е москвич или прахосмукачка? Ние трябва лично да го отгледаме и възпитаме! Така че не се надявай много на Субанга! Ти… и изобщо… хайде… да се готвим…

— За какво?

— Как за какво? — учуди се Дима. — Какъв си недосетлив? За това… Да възпитаваме…

— Кого? — попита Женка. — Питони ли?

— Е — прошепна Дима, — питони не питони… изобщо нещо от рода на влечугите…

От тези зловещи думи във въздуха замириса на практика. Женка го изби не теоретична, а истинска студена пот. И чак сега си спомни за куфарчето на Дима със странните пластилинови пломби по него. Щом в главата на Дима се въртят мисли как да се защитават от мафията, следователно в куфарчето е онова, с което ще практикуват! Тоест в куфарчето има питони! Е, питони не питони, но изобщо нещо от рода на влечугите. В това малко куфарче, разбира се, никакъв питон няма да се събере. Може пък да са се побрали децата им? Деца на питони! Питончета! И това куфарче с питончета около пет часа се намира под кревата му.

Лицето на Женка побледня от страх. Дима забеляза това.

— Не се бой — взе да успокоява той Женка. — В куфарчето са водни змии!

— Какви саводни? — попита Женка, като заекваше леко.

— Не саводни, а водни, обикновени водни змии! Четири парчета. Две основни змии и две резервни. За всеки случай!

— Ах, водни змии! — каза Женка, като си бършеше челото. — Ама наистина ли са водни?

— Ех, ти, Тома неверни! Та аз ги взех от кътчето на животните. В училище. И разписка дадох на кръжочниците по зоология: „Взех водни змии, в скоби четири парчета, за един месец. Задължавам се да се грижа за тях…“. И така нататък…

Женка съжали, че разписката е дал Дима, а не кръжочниците по зоология, та да се убеди, че това са действително водни змии, а не някакви други… влечуги…

— А как ще възпитаваме водните змии?

— Като начало ще вечеряме с тях за компания — обясни Дима, — а после ще си легнем да спим заедно.

— Ами че ние имаме за вечеря банички с месо — каза Женка. — Нима водните змии ядат банички с месо?

— Днес и те, и ние ще вечеряме мляко — заяви Дима. — А сега виж какво ще направиш.

Като изслуша Димината инструкция, Женка скочи от люлката и без обичайните уговорки хукна панически към верандата, където майка му слагаше масата за вечеря. Струваше му се, че баща му и майка му непременно ще заподозрат нещо лошо в „млякото“ при думата „мляко“ и в желанието им „да си легнат по-рано“.

— Има нещо подозрително — ще каже майка му. — От къде на къде изведнъж се отказваш от любимите си банички и искаш мляко? Това е подозрително!

— Да-да — ще потвърди баща му. — Друг път не можеш ги накара да си легнат, а сега в седем часа се канят да спят. Изглежда, пак са скроили нещо.

— Никакво мляко! — ще каже майка му.

— А ще спите заедно с мене на верандата — ще каже баща му. — Ето тук.

Но на верандата за най-голям ужас на Женка всичко стана другояче, не както очакваше той. Никой не се изненада. У никого не възникна никакво подозрение. Дори напротив. Майка му например каза:

— Две чаши мляко? Защо толкова малко? Вземете четири!

А баща му каза:

— Искате вече да си лягате? Че защо не… Толкова по-добре… Толкова по-добре… Колкото по-рано си легнете с Дима, толкова по-добре ще бъде и за вас, и за нас.

„Боже мой — помисли си Женка, докато стоеше като глупак на верандата с четири чаши мляко върху една чиния. — Ако след десетина минути се окаже, че Дима е донесъл в куфара по погрешка не водни змии, а някакви отровни, баща ми ще има да съжалява за това, което каза сега!“

— Тогава значи лека нощ, мамо — каза Дима с разтреперан глас, защото вече не издържа (кой знае, може би се прощаваха завинаги!).

Женка отиде при майка си и я целуна по бузата, като държеше в ръце четирите предсмъртни чаши мляко.

— И на тебе, татко, лека нощ — каза Женка и целуна баща си по бузата.

А на Димината сестра Зинаида само кимна с глава на прощаване. Да седи до тях и нищо да не подслуша! Мухла! Ако ги беше подслушала, щеше за благото на човечеството да ги наклевети на баща му и майка му и да предотврати гибелта на двама втори братовчеди!

— Искаш ли нещо? — попита баща му.

Женка беше чел някъде, че хората преди смъртта си искат прошка. Няма що, трябва да поиска прошка за всеки случай. И Женка каза:

— Татко и мамо, простете, че ние с Дима изядохме обувките…

— Боже мой — каза майка му, — аз вече забравих!

— Не се сърдя — каза баща му, — дребна работа!

„Дребна работа? — помисли си Женка. — Разбира се, дребна работа… в сравнение с гибелта ни…“

Край… Не му оставаше нищо повече, освен да въздъхне и с несигурна крачка да тръгне към стаята си.

— Лека нощ! — каза Дима на всички.

Дойдоха до вратата. Женка постоя нерешително, после отвори вратата и влезе в стаята като в гробница.

Женка измъкна изпод кревата куфарчето, а Дима поиска да извади веднага змиите навън. Но Женка настъпи с крак капака.

— Почакай, Дима — каза той. — Не вади още твоите водни змии.

— Защо моите? — учуди се Дима. — Сега те са наши общи змии…

„Общи! — каза си Женка. — Аз никога не съм имал нищо общо със змии“. А на глас каза:

— Хайде, Дима, да направим всичко, само че отначало без змии… Значи ние ще пием мляко от чашите… А те от чинията…

Дима наля две чаши мляко в чинията и каза:

— А после ще си легнем да спим…

— А може ли — помоли Женка — като начало змията да спи под кревата, а аз на кревата?

— „Под кревата“! И такава змия, която си държал под кревата, ще вземе след това да те пази, а?!

— Добре — каза Женка. — Тогава аз ще легна под кревата, а тя на кревата…

— Вечно с твоите увъртания! — засъска Дима и бутна Женкиния крак от капака на куфарчето.

После го сложи на коленете си и каза:

— Щом сме заедно, то всичко заедно!

При тия думи скъса пломбата от пластилин, щракна ключалката и взе да отваря бавно капака, а Женка взе също така бавно да затваря очите си.

После настъпи толкова дълга пауза, та Женка си помисли, че с Дима вече е свършено. Безшумно, както е прието при змиите. Ето иде и неговият ред…

— Чудно… — дочу той гласа на Дима. — Къде са се дянали?

Женка отвори очи. Дима седеше на стола с куфарчето на колене. То беше съвсем празно. Никакви водни змии нямаше в него. Дима обърна куфарчето и дори го разтърси, после се огледа на всички страни и каза:

— Интересно, къде са се пъхнали? И пломбите са цели… Нима са изпълзели през тази дупчица?

Дима обърна куфарчето и Женка видя, че отстрани се беше отчупило парченце фибър и там куфарчето бе закърпено с тънка металическа мрежа. Едното ъгълче на мрежата се бе прегънало и образуваше отвор, през който вероятно са изпълзели всички водни змии.

„Може би змиите вече са вечеряли и са се изтегнали да спят, без да ни дочакат“ — помисли си Женка и внимателно повдигна одеялото на леглото си.

Креватът беше празен. Женка помисли, а после изказа подозрение, че на змиите може би по̀ им е харесало майчиното му легло (то е по-меко) и те вече са се настанили под нейното одеяло. Дима огледа внимателно стаята от пода до тавана и каза:

— Змиите са някъде тука… Виждаш ли как котаракът Васка седи на гардероба?

Наистина Васка седеше на гардероба като побъркан. Виждаше се, че толкова много се бои от нещо, та козината на врата му бе настръхнала.

„Едва ли Васка ще се уплаши от водни змии — помисли си Женка. — Сигурно усеща, че тия водни змии съвсем не са водни!“

— Вас, Вас, Вас… — повика Женка котарака, но той дори не го погледна.

— Знаеш ли какво… — каза Дима, като се качи на масата. — Да огледаме отгоре и ще ги пипнем. Като сме върху масата, те няма да ни забележат и ще изпълзят… Ти оглеждай дясната половина на стаята, а аз — лявата…

Женка също се качи на масата. Беше тихо. После изведнъж се чу леко шумолене. Вратата на стаята започна тихо-тихо да се отваря и на прага… тихо-тихо… се появи Зинаида.

— Защо седите на масата? — попита тя подозрително. — Пак кроите нещо?

— Зина, само не се вълнувай — каза Женка. — Работата е там, че Дима е донесъл змии за тренировка, а те са плъзнали нанякъде.

Като изпищя силно, Зинаида скочи от прага право на масата. Това беше поразяващ рекорден скок. По късно никога Зинаида не можа да го повтори при фигурното пързаляне. Треперейки с цялото си тяло, Зинаида тракаше зъби и повтаряше силно някаква непонятна дума:

— Ва-ва-ва-ва-ва-ва…

— Ако трепериш на глас — каза й Дима, — няма да хванем нито една змия…

— Добре — каза Зинаида. — Ще треперя наум!

— Няма го майстора! Тя да си трепери, пък ние да наблюдаваме! — каза възмутен Женка. — Ти също… като видиш змия… веднага сигнализирай!

— Добре! — каза Зинаида. — Ще наблюдавам! — И затвори очи от ужас.

Тримата седяха на масата като на остров. Зинаида през цялото време се стараеше да трепери наум и това излизаше много сполучливо. Женка, обратно. През цялото време се стараеше да не трепери, но при него не излизаше както трябва. Зад вратата се чу пак тихо шумолене. Дима се ослуша и каза:

— Май че пълзят…

Дима се приготви за скок. Женка също… Но повече така за очи… Да не е луд да скача върху змии! Вратата се открехна полекичка и на прага се появи майка му. Тя ги погледа малко с учудени очи, а после попита:

— Какво сте се разположили върху масата?

Женка и Дима погледнаха Зинаида, Зинаида погледна майката и каза:

— Само не се вълнувайте…

Зинаида още не бе се доизказала, а майката вече се завълнува пред очите им. Вълнуваше се все повече и повече.

— Не, лельо Валя, само не се вълнувайте… Трябва да ви съобщим една неприятна новина…

— Почакайте — каза майката, — почакайте… кажете ми най-напред живи ли сте всички?

— Живи сме — отговориха Женка и Дима шепнешком.

— Здрави ли сте всички? — попита майката.

— Здрави сме… — отговориха те.

— Така — каза майката, — това е най-важното… Сега ще ида да взема валериан, а после ще ми съобщите неприятната новина…

Докато се върне майка му, Женка все си мислеше: „Дано само не се срещне някъде с водната змия… Защото ако се срещне със змията, такъв шум ще се вдигне в къщата!…“. Но не се вдигна шум. Майката се върна бързо с шишенце в ръка, като разнасяше наоколо миризма на валериан.

— Казвайте сега каква е тая неприятна новина! — каза тя.

— Там е работата — каза с радост, дори с възторг Зинаида, — че Дима е донесъл водни змии за някаква си… тренировка… а пък те взели и плъзнали на някъде!…

— Как плъзнали? — попита майката с ококорени очи.

— Ето така, разпълзели се — каза Зина с предишния възторг и показа с ръце как змиите, извивайки се, са плъзнали из стаята.

— Ох — извика майката, изпусна шишенцето с валериана и скочи на масата.

Докато майката се тревожеше и задаваше на Дима със закъснение всякакви въпроси, котаракът Васка, привлечен от миризмата на лекарството, скочи от гардероба долу и взе да ближе настървено локвичката валериан. В това време вратата на Женкината стая започна пак да се отваря полекичка.

— Змии! — изкрещя майката ужасена.

Но това не бяха змии, това беше бащата. Влезе с напрегнато лице, но като видя всички върху масата, дали от изненада, или от нещо друго се разсмя с глас.

— Напразно се смееш — каза майката. — Като разбереш какво се е случило, ще заплачеш!

— Че какво се е случило? — попита бащата.

— Ами това, че из вилата пълзят змии…

— Какви змии пък сега? — попита бащата.

— Не змии, а водни змии — поправи Дима леля си.

— Това трябва да се провери — каза майката. — Дима донесъл в нашия дом цял куфар змии и всички плъзнали.

— Не цял куфар, а само четири парчета — каза Дима, — и не змии, а водни змии!

Бащата помисли, после, кой знае защо, се повдигна на пръсти и каза тихо:

— Ако са плъзнали — каза тихо бащата, — то не трябва да седим със скръстени ръце, а да ги ловим!

Като направи това мъжествено изявление, бащата се промъкна на пръсти до масата и каза шепнешком на Женка:

— Хайде, помести се!

Женка се помести и бащата много ловко скочи на масата, при това така енергично, че майката едва не падна от другата страна на масата.

— Олеле! — каза майката и се вкопчи в рамото на Женка.

А Дима провеси крак и взе да слиза бавно от масата.

— Ти къде? — каза бащата, като хвана Дима за ръката.

— За водните змии!

— Да не мърдаш оттука! — каза бащата.

— Ама вие сам казахте, че трябва да ги ловим…

— Най-напред трябва да се убедим, че тези водни змии са наистина водни, а после да ги ловим…

— Значи така, а, седнали на масата, ще се убеждаваме до утре? — попита майката.

— Защо до утре? — каза бащата. — Сега ще привлечем змиите в стаята и ще се убедим, че са водни. А после ще ги изловим.

— Интересно с какво ще ги привлечете? — попита майката.

— С какво ли? — каза бащата. — Със свирене! Когато бях на строежите в Индия, съм виждал как омайват змии със свирене.

— Точно така — каза Дима. — Щом се засвири, змиите изпълзяват. — И с удоволствие се върна на масата, защото е по-интересно не да ловиш змии, а да ги привличаш със свирене.

— А ти умееш ли да свириш? — попита го бащата.

— Умея! — отговори Дима, сложи два пръста в устата и свирна с всичка сила. Изсвирването излезе просто оглушително.

— Не! — каза бащата. — Такова свирене само ще ги изплаши. Трябва да се свири нежно — и бащата показа на Дима как трябва да се свири нежно.

Дима повтори. Бащата остана много доволен.

— Така — каза той, обръщайки се към Зинаида и Женка, — и вие започнете. Всички да свирят!

Свил устата на тръбичка, бащата изкара тихо някаква позната мелодия.

— Какво свириш? — попита майката.

— Ария на индийския гост — отговори бащата.

— Според мене по-добре е арията на Ленски от операта „Евгений Онегин“ — каза Зинаида. — И думите са подходящи: „Куда, куда вы удалились?“…

Но пред арията на Ленски бащата предпочете арията на индийския гост.

И всички започнаха да свирят. Бащата и Дима свиреха сносно. А Женка и Зинаида ужасно бъркаха мелодията от страх. На всичко отгоре към хора се присъедини и пияният Васка. Той беше вече облизал всичкия валериан от пода и бе съвсем пиян.

— Стоп! — каза бащата. — Така не може! При такава какофония ни една змия няма да допълзи.

Млъкнаха всички. Само пияният Васка продължаваше да си тананика нещо с прегракнал глас.

— Вън! — каза бащата, обръщайки се към Васка. — Пст!

Тоя път пияният котарак послуша бащата, макар и неохотно. Като се клатушкаше на четирите си лапи, той се приближи до прозореца, скочи, но не улучи и се бухна в стената. Ударът в стената и валерианът така зашеметиха Васка, че той падна и веднага заспа. В стаята отново настъпи тишина.

— Не мога да разбера — прошепна майката, — защо змиите не се показват?

— Всички да мълчат! — каза бащата. — Вие само разваляте работата. Ще свиря само аз!

— А може би свирим не това, което трябва? — попита плахо майката. — Може би им трябва нещо танцувално?

Бащата искаше да каже нещо, но в това време в абсолютната тишина се чу зад вратата шумолене. Всички застанаха нащрек. Шумоленето се приближаваше.

— Пълзят… — прошепна бащата. — Пълзят… — и пак подхвана своя индийски гост.

Свиреше така тънко и нежно, като на флейта. А в това време шумоленето все по̀ се приближаваше и приближаваше.

Женка и Дима не издържаха и почнаха тихичко да пригласят на бащата. После вратата се отвори полекичка и се подаде главата на съседката. Тя ги гледа дълго-дълго, докато Женка, Дима и бащата не прекратиха един след друг свиренето.

— Така — изсъска съседката, — вместо да ловят своите гадини, те си седят на масата и си свиркат на всичко отгоре!

— Разрешете… — каза бащата.

— Не разрешавам! — изсъска съседката. — И ние имаме деца!

— Какви гадини? — каза бащата. — Къде сте ги видяла?

Точно тогава съседката погледна под масата, върху която седяха всички, и изведнъж очите й просто изскочиха от орбитите.

— Боа! — ужаси се тя шепнешком. — Боа! Под масата! Помощ! Милиция!

И като хвана с две ръце полата си, съседката подскочи на прага и с вик и писък изскочи от стаята, като продължаваше да крещи на улицата:

— Боа! Милиция! Боа! Милиция!

Всички, които бяха на масата, скочиха. Масата беше разтегателна и затова по средата имаше пролука, през която можеше да се погледне. Женка погледна и видя, че под масата лежи, свита на кълбо, огромна черна змия.

— Боа — каза бащата. — Под масата има боа.

— Боа не съм носил, честна дума — взе да се кълне Дима.

— Да, разбира се — каза бащата. — Сама е дошла на гости на водните змии!

Тогава Дима скочи от масата, грабна куфара, който разтвори като папка, и взе да се приближава към боата под масата. Всички се стреснаха. Зина запищя. Майката покри лицето си с ръце. Масата се разклати. Краката й се счупиха и всички полетяха на пода, право в устата на боата. Изпод дъските стърчеше само опашката й, доста позакръглена и като отсечена с брадва. Дима хвана опашката и дръпна към себе си боата.

— Маркуч! — закрещя той. — Това е гумен маркуч, а не боа!

Сега и майката, и Женка, и Зинаида можаха да се убедят, че това наистина беше маркуч за миене на кола. Всички скочиха на крака и вдигнаха плота на масата. А майката грабна смело черния маркуч и се провикна силно през прозореца към съседната вила:

— А разговори да се подслушват не е хубаво! И маркуч да се представя за боа също не е хубаво! Това не е дори водна змия. Това е маркуч! — При тия думи тя се наведе, повдигна още една жълта тръбичка и викна: — Ето още един маркуч!

— Това вече не е маркуч, а водна змия — поправи я Дима.

Викът, който се изтръгна едновременно от гърдите на майката, бащата, Женка и Зинаида, заглуши пронизителния вой на пожарната сирена, носещ се откъм оградата на вилата. После към пожарната сирена прибави гласа си и сирената на „Бърза помощ“, долетяла с пълна пара, чуваха се милиционерски свирки и викове на хора, дотичали от всички страни да видят какво ужасно нещо се е случило тука.

Какво изясняваха помежду си участъковият милиционер и бащата, откъде пожарникарите извлякоха останалите три Димини водни змии, какво крещеше през цялото време съседката, защо началникът на пожарната команда записа номера не само на вилата, но и служебния телефон на бащата, защо пъхнаха в ръцете на бащата някаква квитанция, за която той плати пари — всичко това Женка не се опитваше да разбере. Имаше само една мисъл в главата му — как да устои мъжествено на всичко. Дима например беше толкова спокоен, като че нямаше пръст в тая работа. Нали той възпитаваше у себе си хладнокръвие по метода на… Женка никак не можеше да си спомни по чий метод, но му беше съвършено ясно, че от Диминото хладнокръвие има много да си патят, защото баща му и майка му считаха, че когато човек направи бели, трябва непременно да се разкае, а не да стои като пън, сякаш е външно лице.

Наистина Дима все пак малко се смути, когато пристигналият с „Бърза помощ“ лекар забеляза някакви подозрителни драскотини по ръцете му, извади от куфарчето си спринцовка и каза на двамата да си свалят гащите.

— От къде на къде? — възмути се Дима.

— За инжекции — обясни докторът.

За другите работи как да е, но против инжекциите Дима се възбунтува принципиално, а след него и Женка се възбунтува принципиално. Дима крещеше, че никъде не било писано да бият инжекции на човек, отглеждащ змии.

— Първо — каза бащата, като смъкваше панталоните на Дима, — ако си човек на място, ще отглеждаш змии в собствения си дом, а не на чуждо място! Второ — крещеше бащата, — истинският човек топли змията в своята пазва, а не в пазвата на роднината си. — Като каза това, той смъкна гащите на Женка. — Бийте, моля, на тоя укротител двойна доза — каза бащата, като сочеше Дима. — Много ви моля!

После докторът отиде с инструментите си в стаята на майката и се зае да прави инжекция на Зинаида.

А после във вилата настъпи пълно затишие. Всички се разотидоха по стаите си и легнаха да спят.

И само едно „ох“, което се чуваше от време на време от стаята на майката, говореше, че както Зинаида, така и Женка още не спят.

Женка лежеше, свит на кълбо под топлото одеяло, потриваше леко мястото на инжекцията и изпитваше, както винаги, в присъствие на Дима две противоречиви чувства едновременно: от една страна, се радваше, че спи сам, без всякакви водни змии… за компания… а от друга страна, може пък да не е чак толкова лошо, ако лежи до тебе, свито на кълбо, едно такова жълтичко, симпатично и безвредно водно змийче.

С тези мисли Женка заспа, а когато се събуди, Дима го нямаше във вилата — бяха си отишли със Зинаида у дома. В полусън Женка потърка мястото на инжекцията и изохка от неочаквана болка. После се обърна на другия хълбок и видя до себе си на леглото да седи майка му — една такава тъжна-тъжна!

— Ой! — каза Женка силно, после помълча и добави: — „Ой цъфти калина…“

После пъхна ръка под възглавницата и напипа там една бележка. Женка се загради от майка си с възглавницата и зачете: „Всичко е наред! — пишеше Дима. — Подготовката за пътешествията продължава. Чакай указания!!!“.