Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (3)

Като научи, че канят Николай Николаевич на заседанието на комсомолския комитет, Иван Максимович взе да се безпокои: заместник-секретар беше Зина. Тя можеше да наруши свещените традиции на театъра, към които беше привикнал Николай Николаевич, с някоя рязка забележка или с някое неочаквано искане. Иван Максимович мечтаеше „присаждането“ на главния режисьор от организма на театъра за възрастните към организма на детския театър да стане благополучно и безболезнено, да не се разкрие ненадейно някаква несъвместимост. Той с радост наблюдаваше как беседите на Николай Николаевич, лекциите му, дори външният му вид и начинът му на общуване с хората облагородяваха колектива с белезите на високото изкуство.

„Прихваща се! — мислеше си Иван Максимович. — Прихваща се…“

И изведнъж това повикване в комитета! Иван Максимович реши да освежи обстановката. Той помоли Костя Чичкун и Зина Балабанова да се отбият при него след представлението.

Считаха Костя Чичкун за „актьор с отрицателно обаяние“. Трудно е да се каже коя беше причината за това: дали едрата фигура, големият орлов нос, или басът, който звучеше хрипкаво поради не съвсем здравите гласни струни? Тъй или иначе, но Костя Чичкун беше ненадминат изпълнител на отрицателни роли в представленията за най-малките. В театъра го наричаха „професионалния Бармалей“. Но още по-големи висоти достигна той в „Златното ключе“, където беше несменяем, без дубльори Карабас Барабас. Децата от града се бояха от него и го обожаваха. Те познаваха гласа му по радиото. А когато го срещнеха на улицата, се криеха зад гърбовете на майките си.

Избраха Костя за секретар на комитета поради отзивчивостта и добротата му.

А за да може добротата да се съчетава с остротата и принципността, за заместник избраха Зина.

Костя и Зина влязоха при директора зачервени от току-що изнесения спектакъл, от аплодисментите и зле измития грим. Иван Максимович обичаше много артистите. Той винаги подчертаваше, че те могат без дирекцията, но дирекцията без тях — никога, че те не са тук за него, а той — за тях, че главното място в театъра е сцената, а не неговият кабинет.

— Извинете, моля ви се, че трябваше да ви повикам, въпреки вашата заетост… — започна той, като ставаше да ги посрещне. — Донесъл съм нарзан… Аз, разбира се, бих дошъл при вас зад кулисите, но тук просто е по-удобно. Никой няма да ни пречи.

— Да не се е случило нещо? — попита Зина, като си наливаше нарзан.

— Не… Просто исках да разбера какви въпроси ще поставяте утре в комитета?

— Значи така… Ние поканихме Николай Николаевич — забоботи Костя. За каквото и да говореше, лицето му си оставаше мрачно и гласът му звучеше така, сякаш ей сегичка ще хвърли в огъня Буратино.

— Ако не е тайна, с каква цел го викате?

— С най-възвишена — каза Зина. — Искаме да поговорим за репертоара на нашия театър.

— А от какви позиции? Ако не е тайна…

— От разни позиции — каза Зина. — Костя — от една, пък аз — от друга.

Иван Максимович преди всичко се заинтересува от позицията на Зина.

— Не, нека по-добре основен доклад направи секретарят. Пък аз ще взема участие в разискванията — каза тя.

— Значи така… — започна Костя. — Педагогическата част раздаде анкети на зрителите от горните класове. Въпросът беше само един: „За какво трябва да разкаже предстоящата премиера на нашия театър?“. Учениците от горните класове отговориха: „За любовта“. Не всички, разбира се… Но повечето.

— Зная — каза Иван Максимович. — Валентина Степановна беше малко поогорчена. Но аз успях да я убедя, че няма нищо страшно в това.

— Значи така — продължи Костя. — Учениците от горните класове бързо отговориха на анкетата, защото ние обещахме да изпълним желанието им. Но в театъра не се оказаха пиеси за любовта. Тогава Тонечка Гориловска мобилизира всички автори — столични и местни. Те изпратиха каквато са имали на тази тема.

— И какво избрахте?

— „Ромео и Жулиета“ — отговори Костя.

Иван Максимович се понадигна и облегна набитото си туловище в края на масата.

— Последната дума, разбира се, има художественият съвет. Но аз съм съгласен още отсега. И Николай Николаевич, уверен съм, няма да е против.

— Защо сте уверени? — попита Зина.

— Защото съвсем наскоро… буквално тази вечер той ми каза, че да се осланяш на младежта, значи да се осланяш на нещо сигурно.

— Афоризми, цитати, формули… — измърмори на носа си Зина.

— Какво? Какво?… — недочу добре Иван Максимович.

— Ей тъй… нищо особено.

— Шекспир в ТМЗ?… — гласно размишляваше директорът. — Това ще е новаторство.

— Какво-о? Новаторство ли? — Зина погледна вторачено директора. — Това е традиция. В Ленинград поставиха „Хамлет“. А „Дванайсета нощ“ показват денем и вечер в разни ТМЗ!

— Зная… Но на наша сцена Шекспир още не е игран.

— Според мене театър, който нито веднъж не е поставял Шекспир или Островски, не е истински театър — отсече Зина.

Костя укорително погледна своята заместничка.

— Току-що говори за формулите… — Той поклати глава. — Значи така, Иван Максимович. Ние искаме представлението да е младежко.

— На Шекспир — от комсомола! — допълни Зина.

Костя пак укорително я погледна и продължи:

— Значи тъй… Актьорите — младежи, художникът — младеж, композиторът — младеж.

— Ще ни се, разбира се, и постановчикът да е младеж — добави Зина.

— Това би било неетично спрямо главния режисьор — каза Иван Максимович.

— Много се съмнявам, че Николай Николаевич може да постави спектакъл за любовта.

— Че защо? Такъв красив мъж!…

— Пък нека постави! — изведнъж се съгласи Зина. — А то все лекции и беседи! Нека направи пред очите ни скок от теорията към практиката.

— Това е несправедливо — възрази й Костя Чичкун. — На неговите лекции ходят всички. Мнозина дори си правят конспекти.

— Режисьор наставник — измърмори Зина. — За цяла година ни една постановка!

Иван Максимович се развълнува:

— Ти каза, че в разговора с главния режисьор Костя ще има една позиция, а ти друга. Това ли ти е позицията?…

Зина скочи и закрачи бързо-бързо из кабинета. От стена до стена тя правеше двойно повече крачки от Николай Николаевич. Но вземаше това разстояние двойно по-бързо.

— Аз дружа със семейство Патови. С жена му и дъщеря му… Те са прекрасни хора. Макар и различни… — В оценката за хората Зина обичаше точността. — Ксения Павловна е същински домашен ангел. Домашен само защото си седи у дома: добрината й би могла да стигне за целия наш ТМЗ. Лера казва всичко, което мисли!

— В нашия театър такъв характер вече си имаме — додаде Иван Максимович.

— Не, ние с нея не си приличаме. Тя е по-остра!

— Клетият Николай Николаевич!… — шумно въздъхна Костя. Неговото застъпничество винаги изглеждаше много убедително и солидно, защото беше в дисонанс с външността и с гласа му. „Щом такъв те съжали, готов е и да се застъпи за тебе!…“ — мислеше си всеки, който за пръв път виждаше Костя.

— Е, та какво? — извика Зина и втренчи немигащите си очи някъде в пространството. Сякаш тя мислено се изумяваше от самата себе си. — И двете са от добри по-добри. И какво? Та заради това аз трябва да си мълча?

— Кажи конкретно, обясни… За кое не можеш да мълчиш? — с умолителен глас рече Иван Максимович.

— Лекарят трябва да лекува хората, зидарят да строи къщи, а режисьорът да поставя спектакли. Нима това трябва да се доказва?

— Седни, моля ти се… Всички знаят това. Всички са абсолютно убедени в това!

— Но убежденията и възгледите невинаги съвпадат с постъпките. Ето вие, Иван Максимович, като директор, и Костя, като секретар на комитета, сте убедени, че Патов трябваше за една година да се прояви… като режисьор. Но вашето убеждение си остава у вас. А у мене не си остава. И ще го изкажа пред комитета!

— Седни, моля ти се — повтори молбата си Иван Максимович, — и ме изслушай… Вярната мисъл не съществува абстрактно, сама по себе си. И тя съществува във времето и пространството. Ето, хирургът например, решава да направи операция на сърцето. Но практически пристъпва към нея едва тогава, когато подготви и себе си, и болния. Близките не могат да го препират: „По-скоро! Ние много се тревожим!“.

— Близките могат и да почакат. Ако са уверени, че този хирург може да оперира сърце. Но ако не са уверени, ще потърсят друг хирург.

— Не си напълно обективна — намеси се в разговора Костя. — Николай Николаевич никога не е бил режисьор на детски театър. Той иска да разбере неговата специфика. Той се вживява в колектива.

— Точно така! — зарадва се Иван Максимович. — Той се вживява. И доста успешно. Извършва се процес… извинете ме за голямата дума, на взаимно обогатяване. Той дава на театъра своите теоретични знания, а театърът му дава своя практически опит в работата си с децата.

— Само че нужен ли му е този подарък? — каза Зина.

— Е, така не бива! — Костя с мрачен вид поклати глава. — Какви ти са основанията?…

— А вие забелязахте ли каква дума употребява той най-често като… е, като ругатня, или нещо такова?

Иван Максимович и Костя напрегнаха паметта си, но не можаха да си спомнят.

— Той ругае с думата „детинщина“! Нима не сте чули? Когато е особено възмутен, вика високо: „Това е някаква детинщина!“.

Зина произнесе тази фраза така, че директорът и секретарят на комитета изведнъж си я спомниха. И дори се стреснаха: стори им се, че са чули гласа на Патов.

— Думата „детинщина“ звучи като нещо дълбоко отрицателно в устата… на режисьора на детския театър!

Зина изумено повдигна рамене. И най-после седна.

А Иван Максимович, обратното, стана, промъкна се между масата и креслото и с възтежката си, тромава походка отиде до Зина.

Преди много години, когато започваше да работи в театъра, го предупреждаваха, че актьорите са сложни хора. „Преувеличават!“ — мислеше си той, защото като зрител беше получавал от театъра само удоволствие. Но после се оказа, че предупреждаващите го приятели не са преувеличавали. И май че дори са умалявали. Най-сложно беше с ония актьори, които Иван Максимович особено ценеше. „В живота винаги е по-трудно с ония, които обичаш!“ — като направи веднъж това откритие, директорът намери за неприятностите си теоретично обоснование. То му помагаше да се въоръжи с търпение и аргументи.

— Зная, че Николай Николаевич обича много децата си — каза Иван Максимович. — В кабинета му под стъклото е цялата им биография в снимки. Видяла ли си?

— Аз съм видял — отговори Костя.

— Значи той съвсем не е равнодушен към децата! Ето при мене под стъклото няма снимки… на моя Альоша…

— И за какво говори това? — попита Зина.

— Може би за нищо. Но все пак… Искам да си справедлива. През тази година поставихме три спектакъла.

— Възобновихме стари работи на Пьотр Василевич. Направиха това самите актьори. Помагаше им асистентът на режисьора.

— Но Николай Николаевич всеки път му обясняваше творческата задача. Правеше поправки, бележки.

— И не прие нито една нова пиеса! Имайте предвид, че Тонечка Гориловска кореспондира с всички драматурзи в нашата страна. Николай Николаевич прочете това, което тя му предложи, и във всяка пиеса намери непоправими празноти и недостатъци. Сега много от Тонечкините пиеси се играят с успех в други театри.

— Е, та какво от туй, той търси… Разбери: той трябва да каже своя дума, а не просто да продължи онова, което прекрасно говореше на зрителите Пьотр Василевич. Фактически той трябва да влезе в съревнование с Пьотр Василевич. А това не е лесно! Прости ми гръмките фрази, но аз съм длъжен да ти докажа… Нали ще ми простиш, а?

— Ще ви простя.

— Така че… Той се стреми да създаде в театъра атмосфера, която е необходима именно на него, за неговото творчество. Сега тази атмосфера, според мене, е създадена.

— Остава да почне творчеството! — отсече Зина.

— Може би и вие, Иван Максимович, ще дойдете в комитета? — предложи Костя.

— Не е нужно… Нека от името на старците бъде само Николай Николаевич. Мисля, че вашият замисъл ще му допадне много: Шекспир, класика!… Колективът се надява на него. Чака. И ти, Зиночка, не убивай, моля те, тази надежда… на утрешното заседание на комитета.

— Ще видим — каза Зина.

Когато излязоха във фоайето, тя със съжаление погледна Костя:

— Виждам, че ти само в приказките си бил зъбат.

— За да намерим с човека общ език, не е задължително да му показваме зъбите си — мрачно каза Костя.