Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (13)

На другия ден сутринта Лера заведе Андрей при лекаря. А през деня дойде на репетицията в театъра.

Като я видя, Зина не изтича, а се търкулна от сцената в зрителната зала.

— Ти ли си? Да не е нещо сериозно?

— Лекарят не бива да оставя пациента си сам.

— Е, какво?

— Ти не пита ли самия болен?

— Той каза: „Всичко е наред. Паниката е била преждевременна!“. Професорът веднага ли ви прие?

— Аз обещах, че неговият внук през идния месец ще посети всички представления на вашия театър.

Зина не обичаше, когато благодеянията се вършат срещу нещо и следователно не са безкористни. Но Лера винаги говореше някак полушеговито и затова дързостта в устата й не звучеше като дързост, а цинизмът изглеждаше откровеност.

— Лично за мене диагнозата беше страшна: аз не можех да различа бъбречните болки от апендицит. Той, както каза професорът, също откликва като ехо долу в гърба.

— Андрей има апендицит?

— Нищо друго. При това хроничен. Ще трябва да го наглеждам.

— Но не е ли страшно?

— Слушай, ти като сестра ли преживяваш? Или като Жулиета, ако Ромео има апендицит?…

— Като другар в общата работа! — отговори Зина.

— Всичко ще свърши прекрасно, скъпа другарко. Той ще е под мое наблюдение. И още един въпрос. Това репетиция ли е, или вече представление?

— Репетиция.

— А защо в салона има толкова хора?

— За-то-ва!…

Щастливата Зина полетя обратно към сцената.

Андрей с пръст я повика зад кулисите.

— Ще те помоля. Не се учудвай, моля ти се, когато Ромео ти се кълне в любов. Ти сякаш не вярваш, че в тебе могат да се влюбят.

— А могат ли да се влюбят в мене?

— Глупачка! Тебе не може да не те обичат!…

„Това вече сме го чували“ — мислено отговори Зина.

— Жулиета съвсем не мисли, че е недостойна за любов. Тя изобщо не се вълнува от мисълта как я възприемат другите. На нея й е нужен Ромео! Повярвала веднъж в неговите чувства, тя вече ни за секунда не се съмнява в тях. А ти само едно правиш — да се съмняваш във всяка дума, с която се обръщам към теб. Освободи се от това. Много те моля! Инак от нашата игра нищо няма да излезе.

— Ще се помъча.

— Младите влюбени имат една цел… така да се каже една свръх задача: да спасят любовта си от омразата и враждата. Не им прибавяй други трудности. Моля ти се!… В залата не искам да говоря за тези неща. Но повярвай: ти си Жулиета! И аз, Ромео, те обичам…

На сцената той продължаваше да я убеждава в същото:

Върху криле любовни тук долитнах,

Не спират зидовете любовта.

Когато нещо е възможно, тя

не се поколебава да го стори!

 

… Да зная,

че любиш ме, пък нека ме убият!

По-скоро смърт от тяхната ненавист,

отколкото живот без твойта обич!

В залата взеха да се споглеждат… Зина се беше освободила от неверието. Тя не можеше да подведе Андрей… И като си наложи да забрави, че е Зина Балабанова, обезверена в своите женски достойнства, отговаряше с възторжеността на Жулиета.

… щедростта ми е без бряг

като морето, но и любовта ми

е също тъй без дъно като него

и колкото по-щедро те дарявам,

със толкоз повече любов оставам!

— Краят на такива страсти е страшен — през почивката каза Лера, като повтори думите на монаха Лоренцо.

Актьорите, които отдавна познаваха Зина, я поглеждаха с учудване и дори с обвинения, сякаш тя преди бе крила нещо от тях.

Ефектната блондинка Галя Бойкова я попита:

— Ти без грим ли си?

— Както всички — отговори Зина.

Галя се вгледа в нея и недоволна си отиде.

Лера се съгласи да обядва заедно с Андрей и Зина в театралния бюфет.

Седналата на съседната масичка млада артистка разказваше на приятелките си:

— Току-що при мене във вестибюла идва Пат и ме пита: „Вие бяхте ли на репетицията?“ — „Бях!“ — казвам. „И на вас това харесва ли ви?“ Казвам: „Харесва ми!“ — „Лошото е там, че вие няма с какво да сравнявате!“ — „Защо да няма? Аз сравнявам…“.

— Верочка, дай ми горчица! — помоли Зина младата артистка.

— На нашата маса има горчица — каза Лера. — И нима наред с Пат в театъра няма нито един Паташон?

— В смисъл на ръст?

— Не… в друг смисъл. С никого ли в театъра не влиза в контакт? По-просто казано, не дружи? Макар че самата аз зная, че няма.

— Към него мнозина се отнасят с уважение — каза Зина.

— Не го нагрубяват ли?

— Прекланят се пред ерудицията му. Но не бива… Как да ти го обясня? Не бива да четеш на футболисти лекции за ползата от спорта, а да не ги пускаш на игрището!

— Аз нямам татковата ерудиция — каза Лера. — И няма с какво да сравнявам сцената, която видях днес. Само разбрах, че вие ще покажете не просто една Шекспирова трагедия, а трагедия на младите за младите.

— Това чувства ли се? — възкликна Андрей, който досега беше се съсредоточил в яденето. — Бих ви разцелувал.

— Нима? — каза Лера. (Андрей заби поглед в чинията). — На сцената вие бяхте много по-решителен!

— Не, наистина е много хубаво, ако още сега се чувства, че това ще бъде за младите! — каза Зина. — Трябва да познаваме своите зрители. Разбираш ли?

— Разбирам — с неочаквана тъга отговори Лера. И като се обърна към Андрей, каза: — А на вас ви е необходима диета.

На вечерната репетиция тя пак остана.

Това беше репетиция, която Зина наричаше „реставрация“. Репетираха оня спектакъл, с който Андрей започна запознанството си с ТМЗ.

Той тичаше по сцената и молеше актьорите да бъдат обаятелни.

— Разберете, Анна Гавриловна трябва да обича всички вас! Инак няма никаква трагедия… Е, ще иде в друго училище — и толкоз. А тя не може да се раздели с вас! Като с родните си деца… Но тук има разлика! Родителите обичат децата си, все едно какви са. А учителят — само ония ученици, които заслужават обич. Към вас например тя е привързана, защото ви е тежко: неизлечимо болен баща, малки брат и сестра — от вас преждевременно си е отишло детството… А вие сте й необходими, защото тя първа е видяла вашите математически способности. А вие сте много добри към всички, дори към ония, които не заслужават — и затова и тя към вас е много добра… Само че аз трябва да повярвам, че от вас наистина преждевременно си е отишло детството, че вие действително сте бъдещ математик, а вие наистина сте много добри. Както вярвам, че Зина ще се притече в защита на учителката по математика, която й е писала само тройки! Вярвам, че ще изкаже в очите всичко, което мисли, и на другата математичка, и дори на директора на училището. И няма да послуша ония, които ще я съветват „да не се пъха между шамарите“. Извинете ме, моля… Зная, че са ви омръзнали тези режисьорски „вярвам“, „не вярвам“, „виждам“, „не виждам“. Но сега не мога да намеря други думи.

Андрей се усмихваше така честно и спокойно, че на всички им се прииска да изпълнят молбата му.

Когато се връщаха в къщи, Лера каза:

— Хората на изкуството поумняват в работата… Помня, баща ми имаше един познат драматург. На масата пет свестни думи не можеше да каже, а след пиесата му аз цяла седмица мислих. Или имаше още един известен актьор комик. Помня, бяхме го поканили на Нова година, та на всички да е весело. А той през цялата нощ каза само две думи: „Здравейте!“, когато дойде, и „Довиждане!“, когато се сбогува. Андрей, какво си шепнете там? Май че нещо за майките, които зарязват децата си?…

— За третата… през днешния ден?

— Нали казвате, че хората на изкуството поумняват през време на работата. И ето — старая се! При това ние с нея вдругиден трябва да излезем на сцената.

— Какво-о? Толкова бързо? — втренчи поглед в него Зина.

— Струва ми се, не бива да протакаме. Инак току-виж, че Ксения Павловна се разубедила. Чувствам го.

— Тя ужасно се вълнува — каза Лера. — Баща ми не може да разбере каква е работата. Ако излезе сполучливо…

— Ще излезе! Не се съмнявам — каза Зина.

— Винаги съм мечтала мама да се върне на сцената. Нали съм си върло суетна! Ето, мислех си, тогава ще поканя на театър цялото наше училище. Ще уредя масово посещение! А после мама ще дойде при нас в училищната зала, за да разкаже за своите творчески замисли. И ще си тръгнем двете заедно и всички ще ни гледат. И Мишка Баранов…

— Кой е той? — попита Андрей.

— Аз вече го разлюбих. Той остана да повтаря седми клас.

— А на спектаклите, които поставяше Николай Николаевич, никого ли не водеше? — попита Зина. — Той изобщо поставял ли е спектакли? Отдавна исках да те попитам…

— Изобщо е поставял. За възрастни, разбира се. Но повече като че ли… ръководеше театъра. Преподаваше в курсовете. В училище съм го водила. Харесваше на ученичките от горните класове… Те дори не слушаха какво говори, а гледаха! И аз много се гордеех. Но все пак актрисата е нещо съвсем друго… Аз много съм суетна. Това срамно ли е?

— А, не… — с добродушна усмивка я увери Андрей. — Може би вие ще успеете да доведете на спектакъла, в който ще играе Ксения Павловна, целия медицински институт.

— Тогава ще ви разцелувам!

— Но не преди това — каза Зина.

Андрей смутено взе да обяснява:

— Ние с Ксения Павловна обединихме двете сцени: първия разговор на Кручинина с Незнамов и последния, когато тя узнава, че той е нейният син. Мисля, че ще ни простят…

— Ще ви простят. Не се съмнявам! — каза Зина.