Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (2)

Зина знаеше, че всеки човек, който уважава себе си, непременно трябва да се съмнява в нещо. Но у Зина, за съжаление, не възникваха почти никакви съмнения. „Не се съмнявам, че постъпвам правилно“ — казваше тя. А ако сгрешеше, казваше: „Не се съмнявам, че постъпих неправилно!“.

Зина знаеше също, че нормалните хора не изказват гласно всичко, което мислят. Особено ако става дума за спорни и остри проблеми. Но именно в такива случаи Зина мислеше на глас.

„Каква ужасна праволинейност!“ — й казваха. А тя никак не можеше да разбере защо правата линия да е по-лоша от начупената. „Каквото е на ума й, това е и на езика й!…“ — говореха по неин адрес. А тя не разбираше защо на ума си човек трябва да има едно, а на езика си нещо друго.

„Все фронтално! Все фронтално!“ — упрекваха я. „Толкоз по-добре: по-бързо ще разберат!“ — отговаряше Зина.

Преди година, когато беше първата среща на Николай Николаевич Патов с колектива на ТМЗ, Зина стана и каза:

— Ще ви е трудно. Защото всички ние обичахме много Пьотр Василевич.

Някой се изкиска… Зина се обърна към тази страна и добави:

— И аз също го обичах много.

— Това ме радва! — тържествено рече Николай Николаевич. — Колектив, който е благодарен на своя режисьор, прилича на деца, които са благодарни на родителите си. Едното и другото не се случва често.

И той спечели доверието на залата.

— Ти някак рязко! — каза на Зина секретарят на комсомолския комитет Костя Чичкун, когато срещата с главния режисьор свърши.

Зина облещи срещу него изумените си детски очи.

— Рязко ли? Обратното! Аз го предупредих. — Тя се обърна към главния режисьор. — Нима ви обидих?

— Кога ще свърши всичко това? — простена Галя Байкова, която наричаха в театъра „пеещата актриса“. Тя имаше и по-дълъг прякор: „Иди, че я разбери!“.

Николай Николаевич галантно се наведе и хвана Зина под ръка.

— В живота вие сте така непосредствени, както и на сцената. Това е много приятно! Още повече че ние с вас ще бъдем съседи. Аз влизам в квартирата на Пьотр Василевич.

— Така ли? — Зина облещи своите немигащи очи.

След няколко дни, когато се връщаше от представлението в къщи, Зина видя при входа камион с покрита каросерия. Николай Николаевич и девойка с широк клош панталони и пъстра блуза мъкнеха масивната горна дъска на старинно бюро. Зина се спусна да помага. Това беше нейна особеност: веднага да се притича на помощ.

— Защо сами? — каза високо тя и също подхвана старата горна дъска на бюрото. — Трябваше да съобщите в театъра. Щяхме всички заедно…

— Това са таткови отклонения! — обясни девойката с панталона.

— Ето че се запознахте с моята дъщеря — каза Николай Николаевич. — Я да си отдъхнем малко…

Изправиха дъската до стената. И дъщерята на Патов се представи:

— Лера.

— А това е Зинаида Балабанова! — тържествено, сякаш от сцената представи Зина Николай Николаевич. — Актриса от нашия театър!

Лера внимателно и недоверчиво погледна Зина.

— Аз играя момичета — каза Зина. И пак се нахвърли срещу Патов: — А защо не ни казахте? Когато си заминаваше Пьотр Василевич, ние го натоварихме и тук… и на гарата.

— Той е имал правото да се грижите за него. А аз още нямам това право.

— Хващайте дъската! — каза Лера.

— Тя не разбира тия неща. — Патов кимна към дъщеря си. — Актьорите не бива да започват запознанството си с главния режисьор от неговите кошници, дюшеци и кухненски принадлежности. Има носач, шофьор… Те ще ни помогнат.

— И аз!…

— Че какво пък, съседите трябва да си помагат — съгласи се Патов. — Това е в реда на нещата.

Сякаш играейки „степ“^[1], носачът се спусна по стълбището и сам хвана дъската, която току-що мъкнеха и тримата. Николай Николаевич, Лера и Зина се върнаха на улицата и взеха по един куфар. Предварително Патов определи тежината на всеки от тях и взе най-тежкия.

Вратата на апартамента беше отворена. Но Зина се спря и остави куфара на площадката. Всеки ден тя виждаше тази врата и дори вземаше писмата от пощенската кутия, които все още пристигаха на името на Пьотр Василевич. Тя ги препращаше в далечния южен град, където той замина. Струваше й се, че може би той ще се върне: че не може да живее без техния театър и ще си дойде. Сега всичко ставаше абсолютно определено и окончателно. Това чувство на неотвратима определеност възникна у нея в деня, когато Николай Николаевич се запозна с техния колектив. Но стана още по-остро сега.

— Тежко ли ви е? — попита Патов.

— Да… Тоест не — отговори Зина. И хвана дръжката на куфара.

В този момент от жилището излезе една жена. Зина я погледна и пак остави куфара на площадката. В присъствието на красиви жени тя винаги някак се смущаваше, почваше да разрошва късо подстриганата си коса, да оправя роклята си. Сега тя също се зае с косата си, макар че красотата на жената на Николай Николаевич не беше дръзка, предизвикателна, а добра и мека.

— Моята съпруга! Ксения Павловна — каза Патов. — А това е Зинаида Балабанова. Актриса и наша съседка.

— Играя момичета — побърза да обясни Зина.

— Влезте, моля ви се — каза Ксения Павловна така, сякаш Зина беше дошла у тях на гости за вечеря.

— Трудно е да ви гледа човек — каза Зина.

— Защо? — кротко се учуди Ксения Павловна.

— Много сте красива.

— Още една такава фраза и аз завинаги съм ваша! — каза Лера. — Само дано не помислите да се изказвате за татковата външност. Първо, за мъжете това няма значение, а второ, аз приличам на него.

— Ле-ерочка… — плесна ръце Николай Николаевич. — Това е детинщина!

Ксения Павловна едва се съвзе от смущение и се опита да помогне на Зина да внесат куфара.

— Ти не бива да носиш тежко! — спря я Николай Николаевич.

— Добре, добре… Само да не почнеш да разказваш за моите болести. Моля те!

— С твоите болести той може да се защитава от мъжете, но не и от жените — каза Лера. И първа влезе в апартамента.

— Те двамата много се обичат — взе да обяснява на Зина Ксения Павловна. — Но често си разменят остри думи. Не го вземайте сериозно…

Зина знаеше, че през лятото правиха ремонт на тази квартира. Тогава тя беше заминала в отпуск, но когато се върна, видя на плочите до затворената врата засъхнали алабастрови пръски, прах от мазилката. Всичко в квартирата сега беше друго: тапети, тавани… А главното — беше празно. Тя остави куфара в коридора и премина в кухнята.

Пьотр Василевич имаше голямо семейство. Животът в апартамента затихваше рано: кой трябваше сутринта да отива на работа, кой на училище, кой в детската градина.

Пьотр Василевич звънеше на Зинината врата и я канеше:

— Елате в кухнята, да поговорим за изкуството!

… От коридора се разнесе горестният шепот на Николай Николаевич:

— Тя ще си състави абсолютно превратна представа за нашето семейство. А пък е моя актриса. Впрочем къде е тя?

— В кухнята — високо отвърна Лера. — Тука ли сте? — Тя надзърна в кухнята. — Най-уютното място в едно жилище!

„Външно тя прилича на баща си — помисли см Зина. — А по характер, струва ми се, на мене… Казват, че еднозначните заряди се отблъскват. Жалко, ако винаги е така…“

Лера й харесваше. Чертите на лицето й, правилни и изразителни, бяха бащините й черти. Но както често се случва, дъщерята, приличаща на красивия си баща, не беше красива.

— Жалко, че не приличате на Ксения Павловна — каза Зина. И млъкна, засрамена от собствените си думи, което с нея се случваше много рядко.

— Всички така мислят. А вие първа го казахте.

Зина каза така, защото Лера не можеше да извиква съжаление или съчувствие. В нея нямаше самоувереност, а имаше увереност, която никога не е присъща на несретниците.

— С какво се занимавате? — попита Зина.

— Постъпих в медицинския.

— Имаме добър медицински институт.

Всички пак излязоха на стълбищната площадка. По пътя Зина успя да каже на Ксения Павловна:

— Вие би трябвало да станете киноактриса.

— Някога бях…

— Вие? Ама наистина ли? — Зина облещи очи.

— Край на разтоварването! Край на разтоварването!… — каза Николай Николаевич. — Остава да направим още един рейс до гарата. За нашето останало имущество!

Скоро те с Лера заминаха за гарата. Той не пусна Зина в камиона.

— Елате, моля, при мене — покани тя Ксения Павловна.

Зина държеше малка стая в двустаен апартамент. Съседката й беше завеждащата литературната част Тонечка Гориловска. Тонечка участваше в работата на всички литературни обединения в града, ходеше на всички вечери на младите прозаици и поети, на всички читателски конференции, които се свикваха в библиотеките. Затова Зина беше с впечатлението, че живее сама в апартамента.

Цялата стая беше накачена с фотографии, на които изпъкваше портретът на Пьотр Василевич по време на репетиции.

Като влезе, Ксения Павловна не взе с любопитство да оглежда стените, както често правят, когато влизат в непознато жилище.

— Тук може ли да се седне? — попита тя.

— Сядайте където си искате!

Ксения Павловна седна на края на дивана.

— Това е Пьотр Василевич — каза Зина, без да сочи към стената; в стаята нямаше никакъв друг портрет на мъж.

— Разправят, че бил много мил и талантлив човек… — каза Ксения Павловна.

— Друг като него няма! — отговори Зина.

— Вярвам ви…

— В туристическите справочници пише, че нашият град се слави с металургичния си завод, с курорта, където лекуват ревматизъм, и с Театъра за младия зрител. А до неговото пристигане градът се славеше само със завода и курорта…

Изведнъж Зина си спомни нещо, тръшна се на дивана до Ксения Павловна и я загледа внимателно:

— Та вие сте играли в киното?

— Това беше преди сто години. Тогава още се учех в института.

— В кой институт?

— В театралния.

— Не може да бъде! Значи и вие сте актриса?

— Сега вече не.

— Напуснали сте театъра?

— Фактически изобщо не съм влизала в него.

— Нищо не мога да разбера… И сте така спокойна?

Зина хвана Ксения Павловна за ръка. По детски изумените й очи искаха отговор.

— Това стана някак от само себе си — замислено, но без тъга каза Ксения Павловна. — Не можех да играя ролите, които някога ми се искаше да играя.

— Защо?

— Николай Николаевич винаги беше главен режисьор на театъра. И аз, неговата жена, да изпълнявам главните роли… Изобщо той не можеше да допусне такова нещо. И аз го разбирах. Хора с принципи и правила заслужават уважение. Съгласна ли сте?

— А другите театри? — продължи да разпитва Зина.

— В градовете, където сме живели, обикновено имаше само един театър. Отначало работих в радиото… Четях стихове. Но после, престанах… Роди се синът. Сега той учи в Ленинград. После Лера… Трябваше да се грижа за Николай Николаевич. Те станаха главни действащи лица в пиесата, в която участвам и досега. И с голяма радост…

Зина, като дете, бързо преминаваше от едно настроение в друго. Изведнъж тя скочи от дивана и плесна с ръце:

— Вие навярно сте гладна? И те също! Сега ще приготвя вечеря.

Зина сякаш се готвеше за празничен прием, затича из жилището, зашета.

— Да ви помогна — предложи Ксения Павловна.

— В никакъв случай!

— Вие обичате ли да се грижите за други хора? Да уреждате чужди съдби?…

— Както всички самотни жени! — весело отговори Зина.

Ксения Павловна помълча малко, като наблюдаваше Зина, която редеше масата и току само се отвличаше от предстоящата вечеря, замисляше се за нещо и дори сложи сиренето в съдинката за хляба.

— Значи вие играете момичета? — попита Ксения Павловна.

— А пък съм на двайсет и седем години. Казвам ви това, защото и без туй всички го знаят.

— Как… всички?

— Ония, които идват в нашия театър. То си е интересно: да знаят на колко години е актрисата, която играе тринайсетгодишни момичета. Първо, почват да възклицават: „Не, това не е актриса! Не ни лъжете… Това е момиче! Не може да бъде да е жена. На колко години е?…“. И тогава разпоредителките, гардеробиерките и изобщо всички, на които го казват, с гордост съобщават: „Тя е на двайсет и седем години!“. Догодина ще кажат: „На двайсет и осем!“. И колкото повече стават годините ми, толкова повече ще има гордост в гласовете им.

— Значи добре ги играете… тези момичета?

— Казват, че било добре — машинално отговори Зина: в този момент тя пак се замисли за нещо.

— Може би имате някаква работа? — обезпокои се Ксения Павловна. — Не се стеснявайте, моля. Ние можем да вечеряме заедно и утре! Може би трябва да се подготвите за репетиция?

— Не… Мисля си за друго.

— За нещо неприятно?

— Напротив! Мисля си, че в нашия град има два театъра. Два! Един детски и един за възрастни… Разбирате ли?

Оттогава измина година.